Петър Бобев
Зъбатите демони (24)

Приливът

Христо Панчев се ползваше с известна свобода на острова. Напълно забранен му беше само достъпът до пристанището и аеродрума. Не се съмняваше — по какви причини.

Така, обикаляйки навред, а като биолог той се навърташе най-често покрай океанариума, изучи цялата му уредба. Възхити се от целесъобразните му инсталации, от прекрасната организация на производствения процес: от инкубаторите на хайвера до родилните басейни, та чак до дисекционната зала, където биваха отделяни тимусите и останалата част от жертвите използвана за храна на онези, на които още не бе дошъл редът.

Изучи и „капана“ — изкуствено устие към морето с обърнати към сушата шипове, подобно на огромен кош за риболов. Оттам преминаваха привличаните от примамката акули от океана и вече не успяваха да се върнат обратно.

Мисълта, която му хрумна, не можеше да се нарече гениална, нито дори достатъчно умна. Ала той, може би от скука, може би от неовладяно желание да напакости на милионера, а повече от искрено желание да помогне на изчезващия акулски род, реши да направи опасния опит.

Да, беше уверен, че е твърде опасен.

Но Христо Панчев отдавна бе претръпнал на опасности. Не го вълнуваха. Даже да се случеше най-лошото… Та какво от това? Отричаше само безсмисления риск, за перчене, за самоизтъкване. Другият оправдаваше — щом цели да принесе някаква полза.

Той издебна, когато диспечерът излезе за малко от будката си, и се вмъкна вътре. Огледа командното устройство. Опита един-два бутона. И се оправи лесно. Надписите върху тях бяха ясни.

Натисна клавиша „изпускателен шлюз“.

И погледна през стъклото навън.

Автоматичната преграда се надигна бавно, освободи излаза към открито море.

Панчев тозчас притича нататък.

След кратко колебание акулите в басейна бяха разбрали какво става и без никакъв ред, с яростно блъскане се бяха устремили към свободата.

Прехласнат от тая гледка, доволен от стореното, той не усети пристигането на телохранителите, петима здравеняци, които се метнаха отгоре му и въпреки яростната му съпротива успяха да го притиснат към земята и да го овържат здраво.

После го отведоха при милионера.

Седнал на пейката пред вилата си, Маккреди изсумтя недоволно:

— Злоупотребихте с гостоприемството ми, мистър!

Панчев се сопна.

— Без ирония! Не смесвайте пленничеството с гостоприемството!

— Това в случая няма значение! Важното е, че въпреки откровения ни разговор вие продължавате да ми пакостите. А знаете ли какво значи „опит за убийство“?

— Аз мисля за човечеството — натърти арестантът. Стори му се, че думите му звучат малко наперено, обаче не успя да намери други по-подходящи. — Не за отделния човек, та бил той и милионер…

— Охо, втори Месия! Готов да пожертва един човешки живот заради цялото човечество… Но ако тоя човек е друг, не ти.

Панчев беснееше вътрешно. И поради неуспеха, и поради подигравките, които трябваше да понася.

— Не само когато се отнася за друг — почти изкрещя той. — Но и за мен, и за вас, и за него! — той посочи телохранителя Дан, който стоеше отстрани с приведен поглед.

И добави:

— Несъмнено не го знаете. Ние имаме един поет. Той го е казал: „Какво тук значи някаква си личност!“. И то не за другиго, а за себе си. И то не седнал пред луксозната си вила, ами пред собствения си разстрел…

Маккреди продължи намръщен:

— За мен по-важно от поезията и патетичните декламации е друго. Смятате ли да ми се мотаете в краката, да ми пречите още, или ще приемете протегнатата от мен ръка?

— Да поема протегнатата ръка! — изгледа го възмутен пленникът. — Която ме е овързала така!

— Тя, както ви е вързала, така и ще ви отвърже, ако се съгласите с предложението ми.

И понеже българинът все мълчеше, допълни:

— Повтарям! Вие ще публикувате съобщение, че се отричате от досегашните…

Панчев го прекъсна:

— Това не! В никакъв случай!

— Ще съжалявате!

Биологът сви рамене.

— Аз съм загубил всичко. Останало ми е само това — почтеност ли, добросъвестност ли, глупост ли — както искате го назовете. Само то… Не искам да загубя и него… Един мой приятел бе преиначил малко мисълта на Декарт. Вместо: „Мисля — следователно съществувам“ другото, по-човешкото: „Полезен съм — значи съществувам“. Значи не вегетирам напразно. Не хабя благата, които ми дава природата и които произвеждат другите хора; тия блага, които и така са толкоз малко. Не съм някакъв паразитен консуматор — от хилядите, които задръстват планетата.

Милионерът се изсмя:

— Тия като мен… Спомняте ли си какво казва Кеплер, големият астроном? Според него Земята е живо същество, което диша с приливите и отливите си. А живите същества върху нея, воглаве с човека, са нейни паразити…

Той изведнъж стана сериозен.

— Не съм толкова лош, мистър! Не само вие се тревожите за човечеството. За същото може да мисли и един паразит. Нали така се изразихте? Ще ви го доверя под секрет.

И пошепна в ухото му:

— След моята смърт всичко, което притежавам, аз завещавам на специална фондация за борба с рака. Всичко, до цент…

Панчев не можа да се стърпи и този път:

— Да, но само след смъртта. Не преди това…

Ричард Маккреди скочи от пейката, почервенял от гняв.

— Имам власт да ви принудя!

— „Няма власт над оная глава, която е решила сама да се отдели от раменете си.“ Това го е казал също българин…

Милионерът сгърчи устни насмешливо.

— За днес стига! Надухте ми главата с геройски празнословия. Когато видите какво съм ви приготвил, ще издекламирате друг стих…

И отново възвърна суровия си вид.

— Приемате ли?

— Не! — отвърна тихо, но решително Панчев.

Маккреди посочи блесналия пред тях океан.

— Тогава… Водете го!

Пазачите го изблъскаха грубо към брега. Нагазиха из още неизсъхналия от предишния прилив пясък, осеян с мидени черупки и мъртви морски звезди. Пред краката им се разпълзяха пълчища едри раци отшелници, тътрузейки разноцветните си раковини, облепени с морски жълъди и водорасли. Над близкия панданусов храсталак се разлетяха гнездещите там птици.

До самата водна ивица стърчеше забит железен кол. И мъчителите му вързаха здраво към него пленника си.

Какво ли замисляха?

Откъм вътрешността на острова се зададе второ шествие. Неколцина от същите юначаги водеха още един мъж. И без да губят време, го вързаха от другата страна на кола, с гръб към гърба на Панчев.

Ричард Маккреди се обърна към новодокарания:

— Доктор Дюрер, оставям ви тук да размислите. Надявам се, че когато приливът настъпи и почне да залива главата ви, когато видите обикалящите ви акули, ще се сетите за въпросната формула.

— Искам да намерите Силвия! — пошепна Дюрер. — Без Силвия няма да получите от мен нищо!

Милионерът отвърна:

— Ще видим! Това, което ви тъкмя, не съм го измислил аз. Някога по африканското крайбрежие така са правели жертвоприношения на морето. Да го умилостивят.

После кимна към българина.

— Давам ви последен шанс. Когато склоните да изпълните условията ми, извикайте! Ще ви извадим. Само гледайте да сторите това, преди водата да е заляла устата ви!

Сетне си тръгна с телохранителите към брега, пред вече настъпващите вълни на започналия прилив.

Без да се виждат, двамата осъдени заговориха.

— Кой сте вие? — запита доктор Жан Дюрер.

Другарят му по участ отвърна:

— Казвам се Христо Панчев. Българин. Биолог…

— О! — възкликна Дюрер. — Ученият, който разклати самоувереността на Железния Ричард! Възхищавам се от вас! Такава находчивост! И такава смелост — да се опълчите срещу един Маккреди!

Панчев отговори скромно:

— Не съм направил нищо особено. Забелязал съм и аз нещо, което сто души преди мен са били вече установили. Впоследствие прегледах публикациите им. Само че аз имах щастието моето правителство да разбере важността на проблема. И първо да внесе предложението в Организацията на обединените нации.

След това запита:

— А вие? И защо сте тук?

— Аз пък съм този, заради когото стана нужда да бъде забраняван ловът на акули. От техните тимуси приготвих лекарство, възпиращо разрастването на раковата тъкан.

— Та вие сте благодетел на човечеството!

— Уви, само на Ричард Маккреди! Акулите на всички океани едва стигат за лечението на Маккреди.

— Тогава той какво повече иска от вас?

— Иска синтетичен сквалотимузин. Какъвто и аз искам. Особено след като проумях какви беди съм причинил на морските обитатели. Но не мога. Мозъкът ми сякаш е засякъл. Озовал се на едно място. И не мърда повече. А шефът смята, че отказвам да му разкрия тайната. Може би се страхува, че ще я продам другиму.

Водата прииждаше все по-бързо и по-бързо. Вече се плискаше около глезените им. Откъм океана се носеха равни водни дипли, които с приближаването си до брега нарастваха, издигаха се, изостряха се. Все нови и нови, белнали се като обрасли с подрумче синори. В плитчината те изведнъж политаха напред, сякаш спънати от невидимо препятствие, политаха и се стоварваха с грохот върху пясъка.

Ето, почнаха да обливат коленете им. После — и бедрата. Стигнаха до кръста.

Дюрер закрещя, за да надвика грохота на приближаващия прибой, разпенен, задъхан от ярост.

— Надявам се, че няма да ни убие! Той още има нужда от мен!

Панчев не отговори, разбрал вече, че милионерът съвсем не се шегува. Преценяваше, диреше трескаво начин за спасение. Нима трябваше да се отърве от толкова премеждия, нима трябваше да се измъкне от устата на древния кархародон, та да загине тук като удавено мръсно куче?

Не че му беше толкоз мил животът… При това бе дал на хората всичко, което можеше да им даде. Не очакваше, че е способен да направи нещо повече. Не беше гений. Онова, което му се бе удало, бе проста случайност. Няма значение какво твърдят някои — че „има случайни открития, но нито едно — от случаен човек“…

Приливът напредваше застрашително. Достигна гърдите им. Талазите ту се вдигаха нагоре, ту се спускаха надолу. Водните пръски плискаха лицата им, стичаха се от косите им в солени ручеи.

А прибоят приближаваше с рев като къдраво бяло чудовище.

Приближаваше самата смърт!

Внезапно Дюрер изкрещя:

— Открих! Открих!

Панчев извика откъм гърба му:

— Какво?

— Формулата! Търсената формула… В структурата има два компонента… Смятах, че трябва да бъдат скачени по особен начин… Лице с лице, както си ги представях аз… Но сега ми хрумна… Те са свързани гръб с гръб… Като нас двамата…

И задавян от плискащите в устата му вълни, продължаваше да крещи:

— Мислиш, мислиш… И изведнъж — щрак!… Всичко отива на мястото си…

Той напъна всички сили:

— Помощ! Помооощ!

Извил глава към брега, Панчев не видя никакъв човек. Нямаше никой, който би могъл да ги чуе и да им помогне.

— Я престанете! — рече той. — Те са ни обрекли… Примирете се!

А доктор Дюрер не спираше:

— Досега можех… Без Силвия… Дал, каквото успял, на науката… Сега нямам право… Нямам право… Защото отново имам какво да кажа на хората… Трябва да им го кажа…

— Ще минат и без нас, и без нашите знания… „Какво тук значи някаква си личност?…“

Дюрер не преставаше да се дърпа, така омотан във въжетата, и да вика:

— Добре де! Нека да умра, но преди това да направя достояние откритието си…

— Ако не днес — пресече го българинът, — то утре друг ще го открие… Не си въобразявайте, че сме незаменими…

— И все пак… И все пак — една година по-рано, един ден по-рано… Това значи хиляди, стотици хиляди спасени живота… Ако не можах да помогна на Силвия, то поне на другите… Да помогна…