Петър Бобев
Зъбатите демони (16)

Отвлеченият кораб

„На лудите и бог помага“ — така обичаше да казва често Мануел Лопес.

Впрочем какво друго, ако не лудост, го бе насочило срещу стихията на урагана, когато го преследваха другите пирати?

Но бог помогна! И Мануел Лопес успя да се провре в пролуката между двата смерча, между двете побеснели водни колони, сякаш стълбове пред портала на Ада.

И да се спаси. Макар със счупена мачта, макар с отнесена рубка, макар и с огънато кормилно перо. Обаче без човешки жертви.

И когато най-сетне бурята бе отминала, а катерът достигнал с големи трудности спасително пристанище, собственикът бе подложил на пълна преоценка и последното си начинание.

Явно нямаше изгледи за успех. Пиратството, особено в наши дни и особено по отношение на тая всекидневно, всекичасно поскъпваща стока, не беше вече дело за самодейци. В конкуренцията се бе наложил някакъв мощен престъпен тръст, чието съществуване в наивността си новоизлюпеният пират бе пренебрегнал. И този тръст без съмнение нямаше да позволи никому да му мъти водата.

Нужно бе друго решение. Или Мануел сам да му предложи услугите си като прост наемник, или, ако искаше да остане независим, да измъдри нещо ново.

Това всъщност не беше толкова ново. Беше му хрумнало много отдавна, когато и той като обикновен акулоловец доставяше ценните хриле в приемателния пункт. А този пункт представляваше голям хладилен кораб, който вземаше доставената стока и я отнасяше някъде.

Ей тая мисъл, осенила го, когато го бе видял за пръв път, пак завладя изцяло съзнанието му. Защо, вместо да гони сто малки корабчета, вместо да рискува живота и свободата си сто пъти, не поемеше само един риск — да завземе хладилния кораб? И да реши изведнъж всичките си проблеми…

Убеден беше, че е добре охраняван. На неговата палуба винаги се мотаеха дузина намръщени здравеняци, чиито вид и суетене издаваха, че съвсем не са моряци.

И тъкмо този риск го примамваше. Искаше му се да премери с тая сила своята изобретателност, своята хитрост.

Скоро целият план се обособи в главата му. До най-дребната подробност. Оставаше само да го приложи на дело. Благоприятна изглеждаше и прогнозата за времето, която представляваше едно от най-важните звена в дръзкия замисъл.

Пътьом към пристанището, където се надяваше да завари приемчика, той налови, колкото можа, акули. После допълни камерата си със закупени из пътя тимуси и така натоварен, акостира до хладилния кораб „Утринна зора“.

Знаеше реда. Хората на закупчика сами слизаха на неговия съд, сами отнасяха в своя трюм получената стока. Единствен капитанът продавач имаше право да стъпи на чуждата палуба, за да се попазари и да получи чека с полагаемата се сума.

Заедно с моряците, които носеха последния сандък с тимуси, на кораба им се качи Мануел Лопес, който почти усещаше по гърба си дебнещите погледи на подпрелите се във фалшборда пазачи.

И когато минаваше покрай радиорубката, неговият рулеви оттатък извърши замислената маневра. Той изви рязко кормилното перо, вследствие на което допълзялата вълна го подхвана и заедно с него отхвърли настрана кърмата на катера.

Двата борда се блъснаха с трясък.

Безспорно никой не пострада. Хората на „Утринна зора“ дори не усетиха някакво трепване на огромния корпус. Това беше замислено само като звуков ефект. И на този ефект се поддадоха всички — стражите също. Обърнаха се към мястото на сблъсъка едва за няколко секунди. Но тия няколко секунди се оказаха предостатъчни за Мануел, опитния пиротехник, да мушне незабелязано донесената под якето му радиомина под покрива на рубката. А след туй веднага да притича до трапа и оттам да наругае „некадърния“ си екипаж.

После всичко мина по реда си. Чекът бе подписан, Мануел го прибра в своя портфейл и се върна на кораба си, който веднага пое към открито море, като се забави само толкова, колкото да остави на брега един наблюдател.

Така Мануел изчака на стотина мили от пристанището два дни. На третия радистът получи съобщението от оставения за целта наблюдател, че „Утринна зора“ е вдигнала котва в посока изток-югоизток.

Мануел тозчас се спусна да й пресече пътя. И когато най-сетне я забеляза, се насочи право към нея.

Край борда гъмжеше от милиони, милиарди полуметрови калмари, тяло до тяло. Някаква жива пихтия, която шумолеше като буря в гората и преливаше във всички отсенки на седефа. Сякаш ситно надробен лед. И една-единствена акула сред тях, която като ледоразбивач цепеше с перката си тая чудновата пъстра каша.

Пресрещна го радиозаповедта на „Утринна зора“:

— Спри или ще стрелям!

И той спря на разстояние, което преценяваше като недостижимо за картечна стрелба.

Оттам, сметнал се в безопасност, на свой ред отправи заповед:

— Не прави глупости! Минирал съм кораба ти! При първото неподчинение ще те взривя!

Оня оттатък отвърна грубо:

— Върви по дяволите!

И няколко малокалибрени снаряди профучаха над мачтата на нападателя.

— Слушай! — предаде Мануел. — Най-напред ще взривя радиорубката ти! За предупреждение! Продължиш ли да се противиш, ще пратя кораба на дъното!

И натисна ключа на специалния радиопредавател. В същия миг видя как част от надстройката на „Утринна зора“ литна във въздуха, как антената се прекатури и увисна извън борда върху вантите. Едновременно с предупреждението жертвата беше изгубила и връзката си със света, откъдето би могла да иска помощ.

Ала това не беше съвсем успокоително. При прекъсване на тая връзка собственикът на кораба щеше да прати самолети и други кораби да го търсят.

Вече устремен нататък, Мануел чу долетелия най-сетне гръм на експлозията. И когато достигна необезпокояван на разстояние, колкото да прозвучи ясно мегафонът му, той извика през него:

— Не се шегувам! Другите ми мини са в трюма. Спуснете веднага спасителните лодки! Веднага!

Той видя как моряците се втурнаха към лодъчната палуба.

— Да се качи цялата охрана! Без изключение! Открия ли някой от тях на борда, ще го разстрелям начаса! Също — капитанът и помощникът му! Само с компас, вода и малко храна. Без никакво оръжие! Останалият екипаж да се върне на постовете си! Под моя команда!

Ето, цяла тълпа се нахвърли в лодките, които бързо достигнаха повърхността и се отблъснаха с греблата от борда.

Мануел Лопес даде нова заповед:

— Отплавайте без никакво бавене на запад!

Неговият кораб доближи съвсем „Утринна зора“. Спуснатите автомобилни гуми умъртвиха удара от сблъсъка на двата борда.

Половината от нападателите се покатериха по щормтрапа върху чуждата палуба, насочили автоматите си. Другите продължиха да наблюдават поведението на отдалечаващите се лодки.

Мануел стоеше все още на своя мостик с ръка върху ключа на радиопредавателя, имитиращ готовност при съпротива да възпламени останалите мини, с които уж беше зареден трюмът на жертвата му.

Плененият екипаж не оказа никаква съпротива. Види се, много не го интересуваше чии команди ще изпълнява. Нали опазиха кожите? Други пирати постъпваха по-безжалостно. Избиваха всички до крак. Богатата плячка и страхът от преследване събуждаха безразсъдна жестокост.

След като бяха претърсени всички кътчета и всички оръжия прибрани, Мануел Лопес се качи на завладения кораб. Там той провери дали наистина са пълни хладилните камери и заповяда на рулевия новия курс.

Най-после щастието му се бе усмихнало! Беше станал притежател на милиони, на десетки милиони!

Нямаше съмнение, че го очакваха още много препятствия, още много опасни стъпки до момента, когато ще прехвърли стойността на тия кървави късове от хладилника в банковата си сметка. Но успешното начало му вдъхваше надежда и увереност в собствените сили.

Сега първата му задача беше да откара незабелязан пленника в избрания затънтен залив, да го скрие в обраслата с мангри делта, за да не го намери никой, докато получи определения откуп.

Дори небето се смили над него. Сякаш да го притули от всяко чуждо око, откъм юг се зададе мрачен облак, който бързо захлупи целия океан, от хоризонт до хоризонт. Море и облаци се сляха в едно неразличимо цяло. За щастие, метеоролозите тоя път бяха познали.

Скоро плисна и дъждът, като кристална завеса, през която не можеше да се види на сто метра разстояние. Водата заприлича на настръхнало тъмно чудовище.

Мануел се прекръсти доволен:

— Благодаря ти, Мадона!