Петър Бобев
Зъбатите демони (20)

Неправдоподобно спасение

Всичко стана почти без участието на Панчев. Сякаш невидим режисьор бе ръководил тоя изключителен каскадьорски номер.

Човекът нямаше нито сили, нито време да направи нещо по свой избор. Заедно с всмукнатата вода той влетя в огромната уста на древния кархародон. Успя да зърне над себе си и под себе си само грамадните акулски зъби като наточени ножове на великанска сенокосачка. Беше светло. И изведнъж мръкна. Обгърна го най-непрогледният мрак. Чудовището беше затворило устата си.

В главата му не бе останала никаква мисъл, никаква цел, никакъв план. Само един див, неподозиран нагон за живот. Ужас — когато инстинктът за самосъхранение се вижда обезумяващо безпомощен.

И в същия момент го оглуши някакъв гръм. Отхвърли го напред.

Мигновено си даде сметка. Чудно, как бе могъл да прецени това, в такова отчаяно състояние! Зъбите на акулата, докоснали балона със сгъстен въздух на акваланга, го бяха пробили. И през дупката сега излиташе въздухът под налягане сто и петдесетина атмосфери. И го тласкаше напред като ракета, обгърнат от облак клокочещи мехури.

Този неочакван взрив, точно в устата му, смути чудовището, наруши реда на гълтателните му рефлекси. Целия му ред.

Изведнъж Панчев съзря в черната бездна една светла пролука, все едно амбразура в мрачен замък.

Хрилните цепнатини!

Като светкавица в неговото съзнание се мярна споменът за онова, което бе прочел неотдавна. Преди години огромен рифов костур, тежък половин тон, нагълтал непредпазлив бисероловец. Но той не изгубил самообладание и се измъкнал през хрилете му.

Хрилете — последна надежда в пълната му безнадеждност!

Със сетни сили Христо Панчев се метна натам. Ала за беда проходът се оказа прекалено тесен за едрата му снага, пък и с акваланга на гръб.

Усетили чуждото тяло, хрилете се размърдаха. На нещастния човек му се стори, че бе попаднал в режещия барабан на силажокомбайн.

Нямаше друг изход. Христо моментално откачи ремъците на дихателния апарат, а понеже липсваше каквато и да е възможност да отмахне зад главата си двата въздушни шланга, с рязък замах на ножа ги сряза. И се изсули напред.

Миналата година бе опитвал да се промуши през дупката в постницата на свети Иван Рилски. Безуспешно, то се знае.

Сега успя. Тая дупка не беше от камък, ами жива, гъвкава плът. При това вече се отнасяше за живота му, а не за предпазване от присмеха на колегите.

С ръце, с крака водолазът се изхлузваше все по-навън и по-навън. Обаче лишен от живителните глътки на акваланга, почваше да се задушава.

Докога ли щеше да издържи? Дали нямаше да се удави, вече полуизмъкнал се от тая мека, но коварна примка?

Досега не смееше да употреби ножа, да не дразни и без туй раздразнения исполин, който се мяташе тревожно наляво-надясно.

Повече не можеше да чака. Той заби оръжието си в нежната плът на хрилете. Развъртя го. Тъмен кървав облак го обгърна изведнъж.

Наистина стана точно това, от което се боеше. Хрилете се сгърчиха, притискайки бедрата му като менгеме. Стори му се, че натрошиха таза му.

В следната секунда се отпуснаха. Човекът се измъкна от хрилната цепнатина и почти задушен, полумъртъв, се стрелна към повърхността.

Ето я! Още малко, още съвсем малко! Тя се гънеше нейде горе като изтъкана от брилянтени нишки.

Толкова желана! И сякаш недостижима!

Никога не бе мечтал тъй жадно за родния въздух, никога не бе искал тъй стръвно да се освободи от водната стихия. Никога…

Най-сетне главата му отскочи над повърхността. Дробовете му, полуотровени от набрания въгледвуокис, шумно поеха дъх.

Веднъж — дваж — три пъти — четири…

Ето защо китовете пухтят така, когато изплуват.

Дишаше, дишаше, без да се замисля, забравил, че заплахата е все още редом.

Тогава чу, по-право усети шибащите край тялото му куршуми. Погледна. И видя наредените по борда чужди моряци, видя насочените в него дула.

Той размаха ръце, завика нещо. Ругаеше ли, умоляваше ли?

Трябваше да се гмурне под водата, за да се предпази от стрелбата. Трябваше! А нямаше сили.

Въпреки това се гмурна.

И тозчас застина в ужас. При борбата в тесния проход на хрилете не бе свалил маската си. И сега забеляза налитащата повторно исполинска хищница. Явно разгневена, още по-настървена отпреди.

Зърна как отново се отваря устата й, безпощадна, злокобна, като черна дупка в космоса.

Вече нямаше сила да се бори повече! Никаква сила!

И никаква воля за съпротива!

Да става каквото ще…

Но чудо! Чудовището внезапно трепна, сякаш спънато от невидима мрежа. После зави встрани, зави като тромава подводница. Покрай човека се източи огромното му тяло, прорязано от петте хрилни цепнатини, из една от които продължаваше да се вее като розов воал кръвта от получената рана.

После — гигантската крива опашка.

И… Нищо… Безподобната синя пустош…

Панчев изплува за въздух, готов да опразни дробовете си още под водата като делфините, а на повърхността само да вдъхне и отново да се гмурне.

Обаче видя, че никой от борда не насочи насреща му пушката си. Стояха и го гледаха изумени.

Докато той се чудеше какво да стори — та нали „Сирена“ беше тъй далеч? — до него приближи спуснатата от чуждия кораб лодка. Два чифта ръце го извлякоха вътре, където Панчев се просна на дъното, изгубил съзнание.

Събуди се в някаква необичайна обстановка. В нещо като цилиндър, в който светлината проникваше през грейнало кръгло прозорче.

Какво ли беше това?

И тозчас се досети. Декомпресионна камера!

При бързото му изплуване от дълбините разтвореният в кръвта му азот бе кипнал като отпушена бутилка шампанско. И от плъзналите по кръвоносните му съдове мехурчета можеше да получи опасна газова емболия. Парализа, дори смърт…

Декомпресионната камера, възстановила налягането, при което той бе прекарал толкова време под вода, щеше да позволи на азота да се отдели от кръвта му бавно и да предотврати пораженията от кесонната болест.

Но кой го бе поставил тук, кой се бе загрижил толкоз за него?

Телефонът до главата му звънна. Машинално Панчев поднесе слушалката към ухото си.

— Как се чувствате? — обади се оттам някакъв глас на чист български език.

Странно! Кога пък бяха сварили да го пренесат на „Сирена“? Помнеше, че бе изгубил съзнание в неприятелската лодка.

Тогава видя през илюминатора човека, който говореше с него. Познато лице, ала не от екипажа на „Сирена“!

Кой ли беше той?… Кой… Кой…

Дали не е онзи „симпатяга“, който го бе повикал на траулера си уж да се съветва относно мора по рибите и който го бе напил до безчувственост… А след това ловците на акули започнаха да примамват плячката си със сигнала, открит от Христо Панчев…

Нямаше съмнение, той беше. Но българският език? При първата им среща разговаряха на английски.

— Откъде знаете езика ми? — запита биологът.

Оня отвън се усмихна с кисела гримаса.

— Та аз съм българин… Като вас…

— Тогава… Защо… — Вече нямаше причина да бъде толкова внимателен. — Защо искахте да ме убиете?

На това Дан отвърна:

— Изкарвам си хляба, господин Панчев.

— А няма ли друг начин?

— Няма! — тросна се Дан. — За такива като мен няма. Или ще изпълняваш всичко, което ти се възложи, или мри от глад! Че и по-лошо…

Биологът не схващаше нещо.

— Тогава защо не ме оставихте да загина? Защо ме спасихте? Та чак и в барокамерата…

Дан сви устни.

— Сам се питам: защо? А не можех другояче. Не можах. Сърцето ми не даде. Отпреди бях разбрал, че сте българин. Но заповедта си е заповед. Пратих човека да минира кораба ви. Впрочем да си го знаете — заради вас, не заради друго. Много бъбрите — за тия акули… И пречите… Пречите много на някои, които са силни. И искат да ви запушат устата…

Дан се озърна неволно.

— Мога да говоря спокойно с вас. Тук никой не владее езика ни, никой няма да ни подслушва. Осъден сте, да знаете… Вие подгонихте сапьора ми. Какво трябваше да сторя? Със звуковата примамка повиках акулите. И дойде онова чудовище… Невиждано… А вие успяхте да му се измъкнете… Как… По какво чудо? Хората ми, както се полагаше, почнаха да стрелят по вас. И щяха да ви пратят на дъното… Ако не беше езикът, тоя език — родният… Дето ти къса сърцето… Все сред чужди… И изведнъж думи на родния език… Викахте нещо: „Помощ! Мръсници!“. Български думи, българска реч… Не устоях. Спрях стрелбата. И пуснах акулското плашило… Ето, това е…

Панчев премисляше. Досещаше се какъв може да бъде сънародникът му, който се захваща с такива задачи.

— Но вие? Вие какво правите? Като ви е толкова неприятна работата, защо не се върнете? Даже с мен сега…

Дан поклати глава.

— Не може! Хем ме е страх, хем и заради другото. От честолюбие. Всички знаят, че съм богаташ тук. А да се върна? И да разберат, че съм ги мамил. И майка ми. И баща ми. Не… Няма да стане… Избягах — да забогатея. А пък умеех две неща: да карам трактор — в стопанството, и танк — във войската… Получих награда — екскурзия за отличници трактористи. И не се върнах. Смятах, че тук само мен чакат… Веднага… На тепсия… И то скъпо платена работа… Вила… Мерцедес… Лукс… А то? Отидеш тук, почукаш там… „Какво умеете?“ — питат. „Карам трактор“… И пак поемаш по нови врати… Тук фермерите сами си карат тракторите. Или жените им, децата им… Но виж, като танкист намерих място… Пратиха ме в Индокитай… Какво съм преживял — аз си знам. Обаче оживях. Върнах се от ада. Научил още нещо — да убивам…

Дан махна с ръка.

— Защо ли ви занимавам с моите работи? Я си почивайте!

— Не, не! — подкани го Панчев. — Продължавайте! Такава съдба!

— Това не е съдба, ами проклятие! — изфуча Дан. — В България бях Йордан, няма да си кажа презимето, няма да издам и откъде съм. Тук станах Дан… Върнах се от войната с малко парици. Отворих бензиностанция. По точен ценоразпис. А цената на бензина скочи. Нали знаете как си играят с тия цени: и производители, и спекуланти… Фалит! То било толкова просто! И — отново на улицата… Тогава ме среща един и пита: „Без работа?“. Кимам. „Добър стрелец?“ Пак кимам. Най-сетне намерих работа. Те-ло-хра-ни-тел! На чорбаджиите. Пазя и тях, и парите им. Всъщност — наемник на ония, дето обират парите им. Такова е кръвообращението на пара̀та. Бизнесменът я изсмуква от дребосъка, бандитът я измъква от бизнесмена. И я пропилява сред дребосъка. После отново… Ако не се числи към силна банда, никой телохранител не би опазил „обекта“ си. Какво е единицата, та и най-отчаяният юначага, какво са десет такива юначаги срещу цяла банда? Ясно ли ви е вече? На такива като мен възлагат всякакви задачи. И такава като днешната. Цупиш се, не цупиш се — ще слушаш. Защото иначе…

— А родителите ви? — прекъсна го Панчев.

— Клетите! Пращам им всеки месец снимки: ту съм в ранчото си, ту в мерцедеса си, ту с жена си, ту с децата си… То се знае, все чужди, само за случая. Да се радват клетите, да не знаят. По-добре да не знаят… Затуй крия и своето име…

Той въздъхна тежко.

— Ех, братко! Да знаеш… Само да знаеш… Дойде на турне български ансамбъл… С песни, с хора̀, с ръченици… Разплаках се в салона… Аз — да се разплача! Два дни подир това съм плакал… По-добре да не знаеш…

И преглътна, свъсил вежди, помрачнял, затворил се отново в мълчанието си.

Христо Панчев запита:

— Ами аз? Какво ще правите с мене?

Дан се сепна.

— Че знам ли? Заповядано ми бе да ви убия. Не успях. Нямам друг изход — ще ви отведа със себе си. Нима мога да ви върна на кораба ви? И да се разбере кои сме, да се вдигне шумотевица?… Те навярно ви смятат за загинал. А какво ще стане с вас — ще реши шефът. На него пречите, не на мен… Ако зависеше от мен…

Не довърши.

— Сега кротувайте! Да се оправите! Не мислете за бъдещето, както и аз се научих да не мисля…