Петър Бобев
Зъбатите демони (4)

Силвия

Вече два часа доктор Жан Дюрер очакваше жена си в лабораторията, а тя все не идваше. Предстоеше да й направи поредната инжекция, която да ограничи развитието на болестта за още една седмица. Още една седмица здраве, още една седмица живот!

Безпогрешната организация на Ричард Маккреди редовно осигуряваше на Дюрер хиляди акулски тимуси, от които той с многобройните си сътрудници едва смогваше да извлича необходимата двойна доза сквалотимузин: за милионера и за Силвия.

Безчет кораби, от най-модерните риболовни до съвсем първобитните лодки, снабдени с апаратура — последна дума на техниката, или с прости въдици и харпуни, кръстосваха океаните и му продаваха улова си. При това голямо търсене и цените растяха главоломно. Защото към търсенето прибавяше своя дял в този железен закон на икономиката и намаляващата численост на акулите. Неизчерпаемите някога техни множества при усиления лов през последните години вече се изчерпваха.

Доктор Дюрер работеше непрекъснато, търсейки нови методи, с които да получи по-голяма производителност на хормона. И наистина беше постигнал значителни резултати, но според неговите изисквания — все още недостатъчни. Вече извличаше нужната доза от двойно по-малко количество суровина, ала той не преставаше да се стреми към още повече.

През последните години се бе уверил напълно, че сквалотимузинът действа безотказно по предназначението си — спираше разрастването на тумора. Само дето не го унищожаваше, дори не го смаляваше. Сякаш затискаше с ръка балон с отровен газ. Достатъчно бе да махне ръката, за да излети газът. Спреше ли инжекциите, и процесът щеше да продължи. Периодичните проверки върху контролните маймуни го потвърждаваха красноречиво.

Ученият кръстосваше нетърпеливо по тесните пътеки между отрупаните с апаратура маси в личната си лаборатория, обхванат от страх и съмнения.

Силвия беше способна на всичко. Лекомислена и своенравна, тя би могла да зареже лечението. Би могла да замине за Маями, за което намекваше отдавна. В състояние беше да извърши хиляди други глупости.

И гняв, и страх! Силвия отравяше живота му; той съзнаваше ясно, че тя олицетворява неговата зла орис. А не можеше да я забрави. Нямаше сили да се освободи от постоянната си мисъл за нея. Сякаш омагьосан, както би казала някога баба му, която впрочем щеше да се окаже по-права от всички дълбокомъдрени обяснения на съвременната психология.

Готов беше на всичко заради нея — на подвиг, на подлост. На най-голямо злодейство. Та той самият вече вършеше това. Извършваше едно от най-срамните престъпления — кражбата.

Защо не можеше да поеме нейното страдание? Да присади нейните болни дробове на себе си, а да й даде своите? Собствената болка се понася по-леко. Няма по-тежко наказание от безпомощността да отстраниш болката на любимия.

Привързаността — това висше чувство, всъщност се оказва проклятието на човека. Защо трябва да се привързват един към друг хората? Малко ли са собствените мъки, та да споделяш и мъките на другия? Изглежда, щастливи могат да бъдат само ония, които са лишени от такива чувства. Егоистите. Подобни на мравките, на пчелите, които щапукат из рояка, без да се интересуват за сестрите си. Нали всички те са деца на една майка?

Повече не изтрая.

Къде се губеше Силвия?

Той махна престилката и излетя навън.

Дан, телохранителят на Маккреди, го последва начаса. Без обяснения се настани в колата до него. И двамата бяха свикнали с това. Доктор Жан Дюрер отдавна се бе примирил да се чувства почти като арестант. Разбираше защо милионерът не го изпускаше от поглед. Съзнаваше сам каква ценност представляваше за него. Приел беше безропотно това насилие над личността си пак заради Силвия.

Ако Маккреди знаеше всичко, не би го дебнал тъй зорко. Ако поне подозираше, че заради Силвия нещастният учен не би напуснал тая лаборатория за нищо на света.

Намери я в дома им да пробва някакви плажни тоалети.

Тя го изгледа недоволна. И след като освободи шивачката, се обърна хапливо към него:

— Е?

— Преди това угаси цигарата! — рече той. — Нали се бяхме уговорили вече? Нали обеща да не пушиш повече?

Силвия му се тросна:

— Пуша, защото ми се пуши. Ще правя каквото си ща.

— Не ти го оспорвам. Ти си възрастен човек, не си дете. И тъкмо затова се обръщам към теб като към разумен възрастен човек. Дори здравите не бива да пушат.

Тя се изтегна назад в креслото, като изпусна във въздуха няколко пръстенчета от дим.

— Хайде да изслушаме поредната проповед!

Сякаш не забелязал язвителния й тон, той добави:

— Тази дяволска билка… Правилно са я наричали така инквизиторите. Изглежда, не всичко, което те са анатемосвали, е било добро. Замисли се! Има ли нещо по-дивашко в съвременното общество от това? Човек, който прелита от Париж до Ню Йорк за три часа, да гълта дима на някакви треви точно тъй, както са го гълтали голите туземци преди векове. Уж всички го знаят… Тия, които пушат по десет цигари дневно, страдат пет пъти повече от рак на белите дробове…

Той я погледна бегло. Не, още не се досещаше клетата.

— А пък закоравелите пушачи като тебе — тридесет пъти…

— Кой го казва?

— Кой? Лекарите.

— А те пушат не по-малко. Макар че го знаят…

Дюрер махна с ръка.

— Остави това изтъркано от употреба възражение! Те са също хора и процентът на безхарактерните сред тях не е по-малък от процента при останалите. Прав беше оня, който каза: „Цигарата е най-смъртоносното оръжие, изобретено уж за мирни цели“. За лулата на мира.

— Ако беше толкова вредно, държавата щеше да го преследва, както опиума, както хашиша…

Ясно, искаше само да го дразни.

— Да, щеше! — отвърна той. — Ако не бяха тютюнотърговците. Законните търговци. Те като че ли са си поделили територията с гангстерите. За тях са оставили разните други наркотици, за себе си — тютюна. А той е също тъй опасен, дори по-опасен, понеже е масов. И се чудя — всъщност какво толкова привлича хората?

Беше опитвал и той като другите да пуши, но така се задавяше от лютивия дим, че тозчас хвърляше цигарата.

— Бих разбрал един пияница, един морфинист — изпитват някаква еуфория, преди да ги погуби; бих разбрал комарджията — все се надява да спечели; бих разбрал развратника… Ама пушача? Само горчилка в устата… И увредено сърце, увредени бъбреци, увредени бели дробове…

Силвия пак го прекъсна с насмешка:

— Тогава да се отдам на морфина? Или, още по-добре — на ЛСД?

Ученият отпусна ръце.

— Силвия, Силвия! Кога ще се замислиш сериозно? И за живота, и за себе си…

Тя го изгледа. Такъв поглед! Такова презрение! Сърцето му неволно се сви. Как бе възможно любовта да предизвиква толкоз презрение у любимия човек?

Силвия почти изкрещя:

— Жан, ти си един подлец!

Ученият замлъкна от изненада. И от обида.

— Мръсен подлец! — продължи тя. — Толкова години си ме лъгал, че съм болна. Залъгвал си ме с тия инжекции, за да стоя все край теб, да не се отделям от теб. Толкова години — като затворничка…

Той опита да я успокои.

— Повярвай ми, болна си! Не те лъжа.

Но тя вече не го слушаше.

— Проверих. Отидох при лекар. Как не се бях сетила досега, та провалих живота си край тебе? Кръвта ми е здрава, никаква анемия!

Дюрер сви устни. Наистина я бе излъгал. С тая благородна лъжа, която лекарите прилагат спрямо безнадеждно болните. Не й бе казал, че е рак. А — остра анемия.

Силвия тикна пред очите му резултата от кръвната картина.

— Виж, напълно здрава! Ами ти? Да ме държиш насила при себе си. Все едно в болница. Толкоз години в болница. По-право в харем. Да ме лишиш от правото ми да живея…

— Тъкмо затова си още жива! — не се стърпя той.

— Та това живот ли е! Но вече няма! Ще правя каквото ми хрумне: ще пуша, ще пия, ще ходя… Още утре заминавам… За Маями… За Бахамите… И повече няма да ме видиш… Няма…

Дюрер беше уверен, че това не бяха празни закани. Щеше да го направи. А не биваше да го допусне. Не толкова да не я изгуби той. Какво знаеше Силвия за любовта? Нима можеше да разбере, че докторът я обичаше не толкова за себе си, колкото за нея самата. Че желаеше само нейното щастие. Каквото и да му струваше. Дори далеч от него…

И накрая се реши. Тя вече трябваше да го научи. Да узнае жестоката истина. За да се пази сама. Да знае на какъв риск се излага.

— Силвия! — рече той тихо. — Вярно е, че не си болна от анемия, а от нещо по-страшно. Зловещо. Единствено моите инжекции още те поддържат външно здрава. Спреш ли ги, ще загинеш.

Тя се извърна с подигравателен смях.

— Охо, тоя път нещо ново! Е, каква е тази скривана болест?

Устните му едва промълвиха зловещата дума:

— Рак, Силвия! Белодробен рак, който едва успявам да потискам с моите лекарства.

И тя избухна:

— Това вече минава всяка мярка! Това вече не е дори само подлост, това е направо гадост! Сега — рак! Утре — може би чума! Не ти вярвам. Както ме лъга досега, така ме лъжеш и днес, така ще ме лъжеш и утре… Да ме държиш против волята при себе си… Когато аз не те искам повече… Не те искам…

Какво друго можеше да й каже? Как да я убеди?

— Силвия! — рече той. — Ако знаех начина, и принудително бих те задържал. Принудително да запазя живота ти. Щом ти самата не държиш на него. Ако не вярваш на мен, иди при рентгенолог! Нека той ти открие истината!

И излезе — смутен, огорчен, смазан.

На изхода го чакаше Дан.

Доктор Дюрер се наведе към него. Той оставаше последната му надежда.

— Не следете мен! Аз няма къде да ида. Достатъчно сте интелигентен, за да разберете какво ме задържа тук. Моля ви, поне за два дни, не изпускайте от поглед мисис Дюрер! Тревожа се, че ще направи някоя глупост.

Телохранителят го изгледа продължително. После вдигна рамене и тръгна, та се прикри зад ъгъла.

Ученият влезе в колата, запали. И едва отминал двеста метра, чу зад гърба си глас:

— Докторе, не се чудете! Намерих отключено. И се възползвах от случая да си поговорим без свидетели.

Беше Джордж Маккреди, братовият син на милионера.

— Слушам ви, мистър — какъвто и да бе, спътникът му принадлежеше към фамилията Маккреди.

Джордж отвори табакерата си, извади оттам цигара, почука я с пръст, после щракна запалката и бавно вдъхна от дима. Чак тогава заговори:

— Мистър Дюрер, аз знам, че вие заделяте половината от приготвеното за чичо ми лекарство, за да го давате на жена си.

Ученият едва овладя изпуснатия от изненада волан.

А племенникът, тържествуващ от полученото въздействие, побърза да се възползва от него.

— Което означава, че крадете от чичо ми по двеста хиляди долара всяка седмица. Не възразявайте! Проверил съм в счетоводството. И това е средното досега. Сумата вече нараства всеки ден. Акулите намаляват и ловците искат все по-високи цени.

Доктор Дюрер наистина не бе допускал, че откритието му струва толкова скъпо. Интересуваше го единствен резултатът. Главата му се замая, като чу тази баснословна цифра. И не знаеше какво да отговори.

— Действително не съм допускал — промълви той съкрушен. — Че е чак толкова скъпо.

Сетне се извърна назад.

— Но нямах друг избор. Не мога да оставя жена си да умре, когато медикаментът е в ръцете ми.

— Във вашите ръце, обаче чужд! — натърти племенникът. — Знаете ли какво е наказанието?

Дюрер не беше юрист, но се досещаше. Известно му беше как брани собствеността си обществото, в което живееше.

Джордж Маккреди изчака достатъчно, за да повлияе, както целеше, обвинението му, после го изгледа почти в упор.

— Аз ще премълча. Няма да спомена нищо на чичо си. Ще ви предпазя от позора.

И добави:

— Както и от затвора.

След което пак замълча.

Ученият беше сломен. Лицето му бледнееше все повече, ръцете му потрепваха в нервни тръпки.

Тогава Джордж проговори отново:

— Повтарям. Ще премълча всичко. Защото сте ми симпатичен. Защото ви уважавам като учен. Защото уважавам и подбудите, които са ви тласнали към престъплението. Впрочем подбуди, от които наказателният закон не се интересува.

И потрети:

— Ще премълча, но при едно условие.

Обнадежден, Жан Дюрер го погледна очакващо.

— Кажете!

Изнудвачът не отговори направо, а запита:

— Каква е болестта на чичо ми?

Дюрер вдигна рамене.

— Защо да крия — карцинома пулмонум.

— Винаги ли е със смъртен изход?

— Доколкото ми е известно, ако не се лекува — да!

Племенникът размисли бързо.

— А ако прекратите вашата терапия?

— Процесът ще избухне отново.

— И?

— И ще завърши както всички други.

Ново мълчание. И нов въпрос:

— Докога ще продължи вашето лечение?

— До края на живота му.

— До края на живота! Всяка седмица по триста-четиристотин хиляди долара!

— Уви! Щом е такава цената на суровината.

— А не е ли възможно да се поевтини?

Докторът отвърна:

— Относно суровината — не е моя работа! Аз действам в друга насока. Да получа по-голямо количество сквалотимузин от единица суровина.

— Какво значи това?

— Два-три пъти по-евтин продукт.

— Само толкова! Два-три пъти! Значи вместо триста хиляди долара седмично — само сто хиляди… А кога може да стане това?

— Научната дейност не се движи по разписание. Може още тази година, може и след десет…

Племенникът възкликна неволно:

— Десет години! Направо е изключено!

И се приведе към ухото му, въпреки че от шума на бръмчащите наоколо мотори никой нямаше да чуе думите му:

— Слушайте, докторе! Вие сте в ръцете ми. Ако ви издам, ще попаднете в затвора, ще прекратите тия блестящи изследвания, които могат да ви покрият със слава. И с пари. Ще загубите и жена си.

Дюрер стисна челюсти до спукване. Имаше достатъчно въображение да си представи всичко това.

Джордж Маккреди разкри картите си.

— Ще премълча онова, което знам, ако вие престанете да правите вашите инжекции на чичо ми. И да ги замените с нещо друго: гликоза, аква дестилата, ако щете…

— Но това е направо убийство!

— Защо убийство? Ако не бяхте вие с вашия препарат, той нямаше ли да е вече мъртъв?

— Щеше, ама…

— Вие само сте се намесили в хода на съдбата. Попречили сте на волята божия…

— Оставете бога! Аз изпълнявам лекарския си дълг.

— Тъй значи! Лекарски дълг — но само спрямо богаташа Маккреди. И спрямо жена си. А останалите милиони нещастници из онкологичните болници?

— Чрез Маккреди и жена ми подготвям лекарството и за останалите нещастници.

Джордж хвана ръката му.

— Докторе, вие сте умен човек. Разбирате, че с тези разходи, с милионите, хвърляни на вятъра всеки месец, богатството на чичо ми ще се стопи скоро. И когато то се стопи, той пак ще трябва да умре. Той ще умре, пък аз ще остана без наследство. Дали година по-рано, или година по-късно? Какво значение има това? А за мен има значение. Аз съм млад.

Жан Дюрер усещаше как в гърдите му се надигат възмущението, гневът, погнусата. Едва се удържаше.

Сякаш не забелязал тази промяна, племенникът продължи:

— Нека се споразумеем! Вие ще престанете да го лекувате, няма да се месите във волята господня, аз пък ще мълча, докато той умре.

— Ами Силвия? — не се стърпя докторът. — Жена ми?

— Аз ще продължа да финансирам производството. Само че вместо за двама — само за един. Да опазя поне половината състояние. Нали ще се спогодим? Смятам, че няма да получите по-изгодно предложение.

Струпването пред светофара на кръстовището ги спря за няколко минути.

Доктор Дюрер реши отведнъж. Излезе от купето, заобиколи, отвори вратата откъм изнудвача и процеди през зъби:

— Напуснете колата!

Оня го изгледа слисан.

— Напуснете, ви казвам!

Маккреди се измъкна настръхнал.

— Ще съжалявате за това!

Докторът тръшна след него вратата.

— Правете каквото щете! Шпионирайте ме, клеветете ме! Аз няма да стана убиец!

И вече от мястото си зад волана, през прозореца подхвърли:

— Ако вие кажете нещо на чичо си, аз пък ще му разправя за вашето предложение.

Сега пътят се бе разчистил и колата рязко пое напред ведно с ревящия автомобилен поток.

Джордж Маккреди може би не чу добре последните му думи, но разбра отлично смисъла им…