Уилям Пол Йънг
Ева (9)

9.
Сенките на отвръщането

Все така замръзнала и неподвижна като камък, Лили бавно отвори очи. Стоеше на горска поляна, обърната с гръб към разлюлените стени на Едем. Пред нея Адам гледаше към змията, но змията гледаше към Лили, сякаш не бе минал нито миг. Китката й продължаваше да пулсира от изгаряща болка, но тежестта на ръката на Ева върху нейната като че я облекчаваше.

— Трябва да спрем това — прошепна през стиснати зъби Лили. — Ще се случи нещо ужасно.

Езикът на змията се показа, вкусвайки въздуха, сякаш за да открие нещо. Лили отстъпи назад, по-близо до Ева, търсейки сила в присъствието й.

— Не — отговори твърдо Ева. — Не е време за това.

Създанието отново насочи цялото си внимание към младия мъж.

— Тъй като ти си Син на Бога — заговори почтително то, скланяйки глава, — аз ще ти служа смирено и завинаги.

Адам седна на земята. Самата тя развълнувана, Лили знаеше как се чувства той. Заинтригуван.

— Как така можеш да говориш? — попита с любопитство той.

— Всички твари говорят — отговори змията. — Може би, когато пораснеш, ще ти дам това познание. Познание, което ще отвори очите и ушите ти.

— Нима не си била в Едем? — Адам махна с ръка към пулсиращата стена от енергия. — Там има познание. Аз имам Дърво на познанието.

— Имаш Дърво на познанието? Това е добре. Познанието дава власт — отговори змията. — Също като теб аз бях създадена извън Едем…

— Като мен? — засмя се Адам. Лили също се засмя, без да знае защо. — Мислех, че не знаеш кой съм, и все пак знаеш, че съм роден извън границите на Едем?

— Всичко сътворено е създадено извън стените на Едем. Диханието и животът ти може да идват от Бога, а моята мъдрост — от Сътворението, но и двамата сме направени от една и съща пръст. После са те сложили в градината.

— Но теб — не. В теб има ли смърт? — попита той създанието.

— В мен няма нито живот, нито смърт, млади Адаме. Аз може да съм по-ловка и хитра от всички други полски животни, но също съм част от Доброто творение на Бога.

— Лъже — изръмжа Лили.

— Не лъже — прошепна Ева. — Не и докато Адам не излъже.

Лили чувстваше и виждаше, че Адам бе запленен. Ето едно земно създание, с което можеше да разговаря. Той бе едновременно озадачен и въодушевен.

— Защо никога не си влизала в Едем? — попита той.

— Едем е твоя територия. Моя е останалата част от творението.

Адам помисли за миг.

— Адонай ми каза, че аз ще разширя границите на Едем, така че да обхванат всичко сътворено.

— За това работя аз — проправям път и подготвям място за теб и твоето господаруване.

Лили знаеше, че Адам е очарован от мисълта да има свой поддръжник в Творението.

— Има ли и други като теб? — попита Адам.

— Има много като мен извън Едем. Има ли други като теб?

Въпросът на змията не криеше обвинение, но Лили усети, че той изненада Адам. Младежът изглеждаше объркан и замислено се вгледа в земята, докато животното очакваше отговора му.

— Не, няма друг като мен — призна той най-после с нотка на тъга. — Но довечера ще говоря с Адонай да ти отправи покана.

— Щом Едем е твое владение, нима не е твое право да отправяш покана, без да се съветваш? Защо не облечеш детската си слабост в своя собствена власт? Може би това е изпитание за съзряването ти, насърчение да действаш в правото си на Божи син, след като ти единствен си син на Бога?

Лицето на Адам леко се смръщи. Той стана и тръгна към змията, докато стигна само на сантиметри от нея.

— Аз съм създаден и роден от вечната същност на Адонай! — Той звучеше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Аз живея от самото Божие дихание.

— Бог не е сам.

— Аз не съм сам! — извика Адам, но още в този момент Лили знаеше, че въпросът бе пуснал корени в ума му. — Никога не съм бил сам. Уповавам се на Любовта и Словото на Адонай. Аз съм синът, в когото е Тяхното благоволение.

Лили наблюдаваше смаяна, но в същото време усещаше нарастващото безпокойство на Ева, която все повече стискаше ръката й. Най-после жената притегли Лили близо до себе си и заговори в ухото й.

— Сега е моментът. Една от нас трябва да намери Адонай и да Им каже какво се случва.

— Но нима Те вече не знаят? Те не са ли вече тук?

— Да, но и ние сме тук и нашето участие е важно. Иди при Адонай, Лили.

Нещо дребно се бе променило между тях, като неочаквана нота в позната песен.

— Не ми ли вярваш, тук, сама с Адам? — попита Лили.

— Вярвам на Адонай. — Разочарованието я бодна. Не можеше да спори с Ева, но се чувстваше така, сякаш я бяха отблъснали.

— Оставам с Адам — реши Лили. В същия миг раната на ръката й запулсира, но тя не й обърна внимание.

В това време Адам мълчеше, долавяйки за пръв път едно ново чувство на самота. На Лили то бе добре познато и тя съчувстваше на болката му. Сърцето й се късаше, докато го гледаше как се отдалечава с наведена глава.

— Преди да си тръгнеш — извика змията, — имам подарък.

Адам се обърна. От близките храсти змията извади торба от усукани лози и сплетени тръстики и я хвърли в краката на младежа.

— Какво е това? — Адам извади някакъв предмет и го вдигна на светлината.

— Издърпай го от обвивката му като полско създание от дупката му. Нарича се острие и си има име — Махайра.

Лили го позна и отстъпи назад. С този меч Помазаният Херувим бе прерязал пъпната връв на Адам, освобождавайки го от земята. Адам го извади от ножницата и когато острието проблесна на следобедното слънце, той присви очи и го изпусна. Прорязвайки дланта му, мечът падна на земята.

— Какво! — изскимтя Адам, когато видя кръвта да капе по ръката му. Той погледна гневно змията. — Що за подарък е това? Подарък, който ми причинява болка?

— Подарък, който ти носи живот. Махайра е използван само веднъж досега.

— За какво? — попита Адам.

— За да отдели Божия син от властта върху Творението.

Адам се поколеба.

— Но аз съм Божият син.

Змията наклони глава към лицето му.

— И тогава пак кървеше. Животът ти е в твоята кръв, млади сине Божи.

— В кръвта ми? Значи този меч може да ме убие. — Триейки ръка в спечената пръст по тялото си, Адам спря кръвта. — Или искаш да кажеш, че живата кръв може да унищожи смъртта? Че този меч има силата да дава и живот, и смърт?

— Само Божият син може да говори такива неща. В теб е властта. Ти ще определиш предназначението му. — Езикът на змията се показа и докосна бузата на човека. — Освен ако си недостоен.

Лили се почувства потънала в мислите на Адам, съвсем сама и отчаяно желаеща да докаже собствената си стойност. Искаше й се Ева да се върне.

— Аз?

— Да. — Змията се отдръпна. — Някога ти бе едно с нас, но Махайра те отдели. Сега изглежда, че си сам и нещо по средата — нито Бог, нито част от Творението. Отиди и яж от твоето Дърво на познанието и се върни, когато си достоен.

Младежът отново се поколеба.

— Не мога.

Змията мълчеше. Адам прибра меча в калъфа и без да каже нищо, се обърна и тръгна към Едем. Лили също се обърна и го проследи с поглед.

— Какво си ти и защо си тук? — Змията бе току зад гърба й. Прекалено изплашена, за да се изправи пред нея, Лили затвори очи. Огънят от ухапването запълзя по ръката й. Пулсирането в главата й се ускори. Но вплетена в ужаса се долавяше една фина сладост, натрапчива мелодия, която я зовеше като раздвижването на морски дълбини. Лили се канеше да й се предаде, когато две познати ръце сграбчиха нейната. Стресната, тя вдигна глава и срещна очите на Ева.

— Шшшт. Лили, слушай. Змията не те вижда ясно, но по някакъв странен начин знае, че си тук — каза тихо жената. — Хайде. Последвай ме! — И Ева поведе Лили за ръката обратно към Едем.

След като се бяха отдалечили на известно разстояние, Лили най-после си пое дъх.

— Отиде ли си?

— Да!

Тя спря и се отдръпна.

— Майко Ева, къде беше? Остави ме с онова нещо. И къде е Адонай?

Ева имаше озадачен вид.

— Лили, ние бяхме до теб през цялото време. Нима не ни виждаше?

— Не. Помислих, че съм сама. Почувствах се изоставена и напълно сама. — Тя наведе глава и заплака. — Толкова се изплаших и се почувствах страшно самотна. Беше ужасно.

— Лили, ти си изпитвала не само своите скърби, но и тези на Адам. Скъпо дете, ти също си негова дъщеря. — Ева въздъхна дълбоко и прегърна момичето още по-силно. Гласът й бе натежал от вълнение. — Лили, ти си почувствала отчаянието от отвръщането на Адам. Той избра да повярва, че е сам. Ти наистина си дъщеря на баща си.

— Какво ще стане сега? — попита Лили, когато си върна присъствието на духа. В думите й все още се прокрадваше усещане за празнота.

— Довечера ще станем свидетели на първата Голяма скръб.

Ева имаше право. Вечерта нямаше и помен от обичайните закачки и игривост между Адам и Бог. Нещо в ритъма на взаимоотношенията им се бе променило и Лили усещаше как Адам се затваря в бурните си мисли. Въпреки че с Адонай вървяха безмълвно ръка за ръка в тъмнината, Елохим сякаш отсъстваше. Дори когато повеят на вятъра се заигра с косите му, Адам си помисли, че това вероятно е просто вятър. Въпросите, които бяха преобърнали душата му, се бяха превърнали в подозрения и неусетно заставаха във фокуса на неизречено заключение — той бе сам.

Адам не каза на Адонай нищо за срещата си със змията и Лили знаеше защо. Неизказани тайни изгаряха и двамата. Да, тя бе дъщеря на баща си.

— Би ли ме обичал… — заговори той след дълго мълчание, — ако в мен имаше тъмнина?

— Любовта ми към теб никога няма да зависи от каквото и да е, тъмнина или нещо друго в теб — отговори Адонай, като стисна ръката на Адам. — Аз познавам истинската ти същност.

— Би ли се отвърнал от мен, ако аз се отвърна от теб?

— Не, сине мой. Ние никога няма да те напуснем или изоставим.

Тези думи бяха утеха и за днес стигаше. Нищо повече не бе изречено и Лили гледаше как Вечният човек държи в прегръдките Си Своя син и плаче, докато Адам спи.

— Започна се — каза Бог. — Скръбта от отвръщането. — И Бог се съгласи и Те се утешиха Един Друг.

— Това е първото Не-Добро — Адам да избере да повярва, че е сам и че съществува извън единствената любов, която го поддържа ден след ден — скърбеше Адонай. — Ние ще създадем от него друга сила, други взаимоотношения лице в лице, преди отвръщането да е завършило.

— На сутринта, когато се събуди — прошепна Божият вятър, — ще започнем даването на имена.

Чувство на безнадеждност заплашваше да разруши тъканта на душата на Лили.

— Завинаги ли сме изгубени? — прошепна тя на майка си.

От нощта зад Ева се простряха ръце и прегърнаха и двете. Без да се обръща, Лили знаеше, че това е Адонай, и в обятията Му отчаянието й се оттегли. Той застана в тъмнината и го отблъсна.

— Лили, вие сте завинаги намерени — прошепна Той. — Завинаги намерени.

 

 

Осезаемото чувство, че я прегръщат, продължи дори когато тя се събуди в познатата стая в Убежището. По светлината позна, че се съмва, но бе изгубила представа за дните. Йоан спеше дълбоко на стол до леглото й и Лили се усмихна, когато видя ръката му върху нейната. Известно време продължи да лежи, без да издава звук, докато вълните от емоциите и техните останки нежно миеха душата й.

Когато най-после помръдна ръката си, Йоан се събуди.

— Добре дошла — каза той дрезгаво. — Ти наистина правиш живота ми вълнуващ, Лили. Как се чувстваш?

— Горе-долу. Може би малко ми е топло.

— Имаш лека треска. Все още не сме открили причината. — Той стана и изпъна намачканата си риза. — Лили, помниш ли какво се случи снощи?

— Да, бях ухапана от змии!

Йоан изглеждаше смаян.

— Змия? Тук? Къде те ухапа?

Лили вдигна дясната си ръка, показвайки му двете зачервени дупчици от зъбите на змията. Той разгледа мястото внимателно, после усили осветлението и пак се вгледа, след което положи китката й на леглото.

— Вярвам ти, но не виждам нищо.

— Какво искаш да кажеш? Ето тук. — Тя посочи червенината, която се разрастваше.

Той докосна мястото и тя трепна. Когато Йоан я погледна, лицето й бе побледняло.

— Нещо не е наред! — каза той. — Лети ни съобщи, че в Убежището е направен пробив, но не знаехме от какво и определено не знаем как. — Той се обърна към вратата, а после спря. — Трябва да уведомя другите. Тук не сме в безопасност и аз няма да рискувам още една атака. Трябва да те преместим в Подземието, още днес.

— Подземието?

— Това е най-сигурното място на острова. Къде бе змията, когато те ухапа?

Лили посочи към скрина.

— В най-горното чекмедже.

— Имаше ли нещо друго там?

— Подаръците от учените. И дневникът ми.

— Той все още е там, но останалите неща са изчезнали. — Йоан поглади брадата си. — Става от странно по-странно.

Колебливостта бе нетипична за Йоан и това я разтревожи. Макар че продължаваше да лежи, Лили се чувстваше все по-отмаляла. Йоан забеляза безпокойството й и веднага смени загрижеността с увереност.

— Не се тревожи. — Той хвана ръката й и я стисна. — Аз и учените няма да позволим каквото и да е да те нарани отново. Ти си ни прекалено скъпа. Вярваш ли ми?

Вярваше ли? Тя затвори очи, завладяна от съмнение, чувайки шепота на змията в паметта си. Може би не си достойна.

Тя успя да кимне веднъж.

Почти веднага щом Йоан излезе, сестрите влязоха тихо, за да й асистират в сутрешните ритуали. Те внимаваха да не докосват китката й, въпреки че, когато тя ги попита дали виждат нараненото, те поклатиха глава.

Когато остана сама, Лили отиде до скрина и бавно го отвори, готова всеки момент да го затръшне.

Както Йоан й бе казал, единственото нещо, което се виждаше, бе дневникът. Лили го извади и остави отгоре, а после заопипва дъното на чекмеджето. Огледалото все още бе там! Беше се сляло до невидимост с дървото. Лили го сложи в скута си и се отдалечи от скрина с гръб към вратата. Това щеше да й даде допълнително време, ако се наложеше.

Изваждайки огледалото от покривалото, тя долови пулсирането му в ритъма на сърцето й. Достойна ли съм да бъда обичана? Или заслужавам да умра?

По повърхността му все така се вихреха сиви облаци. Лили колебливо постави десния си палец върху червения камък.

— Ау! — Тя рязко отдръпна ръката си. Огледалото бе пронизало палеца й достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, която камъкът сега попиваше. Вихрите на повърхността се промениха, но отражението й не бе онова, което се бе надявала да види.

Виждаха се частично контурите на младо женско лице, нейното. Назъбените му очертания приличаха на нащърбен порцелан. По-голямата част от лицето й обаче бе покрита от маска от проядена дантела, която висеше като гниещ булчински воал, твърде прозрачен, за да скрие гротескната й грозота. Момичето, което я гледаше отсреща, се разлагаше и бе отвратително, без възможност да бъде изцелено. Едва забележимата усмивка се изкриви в изкусителен намек, но едното око бе пълно с огнена омраза, а другото крещеше от срам.

Погнусена, Лили изпусна огледалото в скута си. Сивите облаци се върнаха на повърхността му. Повдигаше й се. Възможно ли бе това да е истината за същността й? Нима в сърцевината си бе едно зло чудовище?

Отново го взе и постави палец върху камъка. Той отново й пусна кръв, но този път й бе все едно. Лили гледаше внимателно повърхността, докато тя се променяше, но този път бе дори по-лошо — крещящо обвинение, че е безполезна и от нея нищо не става, че е непоправима и покварена, флиртаджийка, курва, измамница. Маската бе свалена и разкриваше болестта, която се криеше под нея. Лили бе завладяна от ужас, чувстваше се съсипана и най-лошото — изобличена. Притиснала лице във възглавницата, тя закрещя, докато не усети, че отново може да се владее.

Напъха огледалото в калъфа му и го метна обратно в скрина, като го изчака да изчезне, преди да затръшне чекмеджето. После си изми лицето и се придвижи до приемната, която за нейна радост бе празна. Погледна през прозореца към светлия, изпълнен с живот свят, който вътрешните бури превръщаха в подигравка. Завладя я желанието да се хвърли. Дали Адонай щеше да я хване, ако полетеше надолу? Дали изобщо щеше да забележи? Единствената причина да показваха загриженост за нея, бе, че им трябваше нещо или защото тя напълно ги бе заблудила. Ако знаеха истината…

Но Йоан й бе показал как работи този прозорец. Покритието му не бе от стъкло, а от гъвкави влакънца, които като балон оказваха съпротива при нарастващ натиск. През него не можеше да се мине. Площадката на замъка обаче нямаше подобни препятствия и за момент Лили си представи как се хвърля през парапета.

Йоан й бе казал още нещо за този прозорец и с едно докосване на копче тя го превърна в голямо огледало. После внимателно заизучава образа си. Колкото и съсредоточено да се вглеждаше обаче, той й разкриваше същата истина като огледалото на Саймън. Очите й бяха твърде раздалечени, носът — прекалено широк, кожата — цялата на петна, тялото й — кльощаво, и така нататък. Мислено тя отбеляза всички недостатъци. Все доказателства за вече разкритото. Тя не заслужаваше нищо освен самоненавист.

Чувайки шум зад гърба си, тя бързо превърна огледалото обратно в прозорец.

Беше Саймън.

— Дойдох да видя как си. — В спокойния му глас имаше достатъчно загриженост, за да я подкани към разговор.

— Погледнах в огледалото, Саймън — каза Лили, без да се замисли. — Мразя онова, което видях.

— Съжалявам. — Той се приближи и постави ръка на рамото й. Тя се отдръпна, отвратена от себе си. — Опитах се да те предупредя, че е възможно да видиш нещо болезнено.

— То беше не просто болезнено. А страшно и отвратително — измърмори Лили. — Аз съм чудовище.

— Лилит — започна той и придърпа близкия стол, за да седне до нея. — Това, което си видяла, е истината за съществото ти и затова Бог те е избрал за свидетел. Именно защото си това, което си, ти си уникално подготвена за Божията цел.

— Уникално увредена — поправи го тя. Саймън не отговори. — Може би трябва да съм благодарна или да приема за чест това, че съм съвършеният боклук, който Бог може да използва? Честно казано, мисля, че ми писна да ме използва Бог или който и да е друг.

Саймън помълча за миг.

— Тогава поеми контрол върху съдбата си. Сама направи избор. Промени историята. Ако не за друг, направи го за себе си. Аз вярвам, че ти си тази, която чакахме — този, който може да промени Сътворението.

— Как мога да промени Сътворението? Та аз едва владея тялото си. — Лили бе гневна и отчаяна. Едва се бе съмнало, а тя вече се чувстваше изтощена. Ръката й пламтеше почти до лакътя.

— Като свидетел ти можеш да промениш Сътворението. Трябва да попречиш на Адам!

— Да попреча на Адам ли? — сопна се тя. — Да направи какво?

— Чрез един човек, Адам, грехът влезе в света. — Саймън звучеше така, сякаш цитираше нещо, което тя би трябвало да знае. — Трябва да му попречиш да се отвърне от Бог.

— Да попреча на Адам да се отвърне от Бог? — Тя поклати глава. — Твърде късно е.

— Какво? — Саймън изглеждаше шокиран. — Твърде късно?

— Ето къде си! — Анита влезе в приемната откъм стаята на Лили. Саймън бързо махна реката си и стана. — Търсех те, Лили, но както изглежда, вече си в добри ръце.

— Както изглежда, рано или късно всички ме намират. — Лили се почувства облекчена от отклонението, но не намираше сили да се усмихне.

— Умно момиче. — Анита се засмя. — Йоан ни каза, че трябва бързо да се прехвърлим в Подземието, и аз исках да се уверя, че си в състояние да го направиш. Саймън, Йоан попита дали и ти би дошъл с нас.

— Разбира се. За мен ще е чест. — Той замълча. — Ако нямате нищо против, млада госпожице?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Ще се радваме на компанията ти. — Анита се обърна към момичето. — Лили, хайде да ти дадем нещо за ядене. Как се чувстваш? Йоан ми каза за нападението.

— Не съм в най-добра форма, но съм готова да се махна от обсега на онази змия.

— И с право! Тези създания винаги са ме смущавали.

Като каза това, Анита поведе Лили към кухнята, оставяйки Саймън да гледа през прозореца.

 

 

— Ядох достатъчно — заяви Лили и се оттласна от масата.

Учените също бяха яли до насита и сега доволни избърсаха брадичките си. Йоан бе потънал в мисли, все още недокоснал храната си.

— Тревожи ли те нещо? — попита го Лили, докато другите разчистваха масата.

— Тревожи вероятно не е точната дума. Загрижен съм. Малко неспокоен, сякаш нещо леко подръпва краищата на мислите ми, но не успявам да го изкарам на светло. Никога не съм харесвал скритите неща.

— Трябва ли да се тревожа? — попита тя.

— Ни най-малко. — Той се усмихна. — Съмнявам се, че е нещо, свързано с теб, поне не директно. Мисля, че по-скоро касае моя избор по отношение на доверието.

— Доверие? Ти? — Тя леко го удари по ръката с желанието да го накара да се отърси от настроението си и да се развесели. — На мен имаш ли доверие, откривателю?

— Абсолютно!

Простичкото заявление я изненада, промъквайки се покрай вътрешния й страж.

— Защо? — попита тя.

Йоан се вгледа в очите й.

— Заради това, което си.

Опитите й да се държи безгрижно, се изпариха.

— Аз съм непотребна вещ, изхвърлена на вашия бряг.

— Не. — Йоан я погледна. — Аз не говоря за това, което си мислиш, че си, а за онова, което наистина си.

Аз знам какво съм, помисли си тя. Щеше ли Йоан да й има доверие, ако знаеше тайните й? Лили се почувства като хваната в кръстосания огън между нещата, които криеше, и чувството си за почтеност.

Джералд бе този, който несъзнателно й попречи да признае тайните си.

— Значи тръгваме към Подземието, а не към Библиотеката? — Изглеждаше малко разочарован.

— Библиотеката ще трябва да почака — отвърна Йоан.

— Къде точно е Подземието? — попита Лили.

— Долу, в дълбините на Убежището, под повърхността на океана — отговори Йоан. — Ще ни трябват само един-два часа, за да слезем, но когато стигнем, ще останем там. Има спални помещения и всички нужни удобства.

— Колко време ще прекараме там?

— Колкото трябва. Бих казал, поне два-три дни — каза Йоан. — Докато не се уверим, че Убежището е безопасно. В Подземието ще станеш свидетел и ще запишеш изживяното. — Той тихо се засмя. — Веднъж попаднеш ли там, може и да пожелаеш да се нанесеш за постоянно. Такова е въздействието на мястото.

— Да действаме — съгласи се Анита.

Другите двама учени кимнаха.

Те се пръснаха по стаите си, за да вземат някои неща, които пъхнаха в раници. Лили нямаше много неща — няколко дрехи и тоалетни принадлежности, дневника и писалката, и разбира се, огледалото. Тя се запита дали пък ключът и пръстенът не са забутани в ъглите, но нямаше смелостта да прокара ръка в сенките. Йоан бе казал, че ги няма, и Лили почувства загубата им по-болезнено, отколкото очакваше, сякаш вината бе нейна. Може би беше.

Тя отдели малко време да попълни дневника си.

Дори не искам да пиша за онова, което видях в огледалото на Саймън. Не мога. Йоан, Анита, Джералд, Саймън и аз слизаме в тайнственото Подземие. Йоан ми каза, че снощи Лети е дошла и ме е спасила от змията. По-сигурно ми е, когато тя е наоколо, нищо че понякога е сърдита. Ръката много ме боли там, където е ухапана, но изглежда, че само аз виждам белега. Бързаме да стигнем в Подземието, защото Йоан ми вярва. Може би и това не е истина.

Страх ме е за Подземието, може би защото не съм казала на никого тайните си, дори на Саймън. Какво ще стане, когато открият, че вече съм била свидетел? Ще объркам ли процеса? Защо не мога да им кажа? Йоан твърди, че ми вярва, и според мен не лъже. Но ме бива да мамя хората. Това правят лъжците. Трябва да вървя.