Уилям Пол Йънг
Ева (4)

4.
Тайни

Тревогите за бебето я глождеха. Както езикът, който все опипва празнотата, оставена от наскоро изгубен зъб, съзнанието й се връщаше към онова, на което бе станала свидетел. Когато обаче минаха две нощи без нито едно посещение или сън, Лили отново започна да се съмнява в себе си. Видяното в плътния като течност мрак трябва да бе реакция към дадените й лекарства. Из съзнанието й бродеха случайни образи — комбинация от стари истории от неделното училище и телевизионни предавания от мъглявото й минало. Това бе единствената достоверна теория, която успяваше да скърпи, а алтернативите бяха прекалено чудати, за да се вземат на сериозно. Но пък… бебето.

Въпреки че усещаше как силите й се връщат, Лили продължи да лежи, неподвижно загледана право нагоре. Стаята й много напомняше пещера, с извития таван в отсенки на морски миди и слонова кост с вълнисти нюанси на костено-перлен цвят. С крайчеца на полезрението си долавяше следи от бледолилаво и светлосиньо. Бе почти като небе, но отказваше да се помръдне или да се промени. Може би направено от мрамор, чиито странно успокояващи форми се подчертаваха дори от едва забележимите вариации на светлината.

Тя се опита да забележи каквото и да е движение, буболечка или друга твар, пробягваща по тавана, но стаята бе стерилна и единствената й компания бяха Йоан и Лети. Въпреки че той не й бе дал повод да се бои от него, за по-сигурно тя все още бе нащрек.

Основното й занимание бе да чака, а през това време тя слушаше разговорливия Йоан и попиваше информация. Нито хубав, нито грозен, той имаше приятно лице, което грейваше и ставаше почти красиво, когато се усмихваше или се смееше. Всеки път, когато той се навеждаше над нея, тя изучаваше това лице, търсейки нещо скрито, нещо подозрително, и реши, че не бива да му се доверява напълно. Кожата му бе с тъмнокафяв загар, брадата — късо подстригана, лицето — обкръжено от сребристочерна коса. Чертите му я караха да предполага, че е от Близкия изток. Беше стар. Не старец… но стар. Въпреки че не искаше да признае, в него имаше нещо, което й харесваше.

Собствената й самоличност и история оставаха загадка и за двамата, забулена в сенки, които бяха твърде гъсти и неприветливи за изследване. Каквито и да бяха подробностите, Лили чувстваше, че едно нещо е сигурно — мъжете бяха непредсказуеми и опасни.

Въпреки че говореше много, Йоан също като че ли се колебаеше да разкрие прекалено много информация. Може би се тревожеше, че ще й дойде в повече или ще предизвика нов пристъп. Това бе деликатен танц, валс между два живота, които бяха неразделно свързани и в същото време предпазливо пазеха дистанция.

Както премигванията за „да“ и „не“ бяха заместени от хрипливо сумтене и неразбираеми стенания, така и те на свой ред отстъпиха място на пресеклив шепот, който излизаше от устата й като накъсано дишане.

— Казвам се Лили — произнесе дрезгаво тя един ден още щом го чу да влиза в стаята. — Лили Фийлдс. Спомням си.

— Ами здравей, Лили Фийлдс! — възкликна Йоан. — Какво прекрасно и образно име^[1]. Отива ти много повече от Египет. Не че имам нещо против Египет.

— Египет?

— В контейнера, в който бе открита — в който те открих — имаше досиета и снимки. В опита да установим самоличността ти, разполагахме единствено с документи със снимка, на които ти бе назована с името Египет, явно псевдоним. Така или иначе приличаш повече на островно, отколкото на пустинно момиче, въпреки че според лечителите имаш генетични маркери от народи и от двата региона.

— Благодаря. Мисля, че ви го дължа.

— И все пак, любопитно ми е… — Йоан се приближи, така че тя да го вижда. — Какво те накара да си спомниш името си?

— Един сън — предположи тя — или халюцинация. Не съм сигурна.

— А, още сънища. Това е добре. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за тях? Изглежда, че при теб те са в изобилие.

Лили се замисли за момент, преди да отговори.

— Не. Те са объркващи.

Как можеше да му каже онова, което не разбираше? Почувства, че се отдръпва. Тя нямаше обяснение за бебета, сътворения или пък прекрасна, но непозната чернокожа жена на име Ева, която твърди, че й е майка — нито можеше да е сигурна, че това не е просто бавното й приближаване към лудостта.

Късно вечерта, когато звуците притихваха и светлините ставаха приглушени, Лили имаше усещането, че е навън и гледа звездната шир. Далечни светлини пулсираха в мрака на нейния затвор и от време на време някоя прекосяваше небето във величествен, уверен танц. Също като Северното сияние спектакълът се разгръщаше без предсказуеми модели. Действията се разиграваха и събуждаха ясно доловими емоции, свързани с онова, което бе видяла в присъствието на Ева — сгъстяващия се дълбок мрак, а после най-прекрасното представление.

Тя се носеше по течението между будност и сън, но всеки път, когато се приближеше към брега на покоя, едно бебешко изплакване събуждаше безпокойството й.

Стори й се, че чува гласове, разговарящи в късната вечер. Докато махалото на часовника се люшкаше между нощта и деня, започнаха да я спохождат късчета спомени, но никога не се задържаха за дълго.

— Ела и виж — каза една жена и отново улови и двете й ръце.

— Ева? — Лили внезапно се събуди.

Жената се засмя и я прегърна.

— Скъпо дете — прошепна тя, — ти си жива, а аз съм Майката на всички живи. Трябва да дойдеш с мен и да видиш детето, което така е обсебило мислите ти.

Лили отново почувства, че преминава през черната всепоглъщаща драперия, разделяща времена и светове, тъмната бариера между Убежището и Сътворението. В мига, в който тя проникна през предела, Ева отново пусна ръката й. Двете застанаха една до друга, загърбили завесата от светлина и вода.

— Бебето? — попита Лили и направи крачка към мястото, където то бе извадено от земята.

Леко докосване по рамото я спря. В този момент Вечният човек, който седеше от външната страна на границата, вдигна усмихнато лице. Неподвижното новородено, повито в божествена светлина, лежеше на гърдите Му. Той погледна право към Лили и тя почувства да я залива и изпълва Неговият мир. За миг този поглед я освободи от мъката и й прошепна възможности. После тя отвърна глава и престана да мисли за това.

Очакващият Вятър и струящата през стената Енергия обгърнаха Човека. От тримата се образува лице, което се наведе да целуне детето. Но това не бе просто докосване на устни с устни, а вдъхване на живот. И с това вдихание крехкото новородено стана жива душа.

Немощен стон преломи нощта и Лили ахна облекчена.

— Моят Адам се роди — прошепна Ева на Лили, все още с ръка на рамото й.

Бурни ликуващи възгласи последваха жизнеутвърждаващия плач на бебето и отекващите звуци бяха понесени към всички краища на Космоса от безброй безплътни пратеници.

— Те познават порталите и прозорците, вградени в тъканта на световете — каза Ева. — И сега тръгват да огласят новината, благовестието на Отеца.

Три внушителни фигури се приближаваха към събраното множество, две от тях от срещуположните краища на стената, третата — от тъмнината отвъд нея.

— Кои са те?

— Херувими! — отговори почтително Ева.

Огромната стена на Едем бе нищожна в сравнение с тях, но колкото по-близо идваха, толкова повече се променяше ръстът им, докато станаха не по-високи от всички останали. Въпреки това с приближаването им Лили доби усещането, че се смалява. Краката на херувимите като че не докосваха земята и тя долавяше бегло движението на огромни невидими крила.

Двамата, появили се откъм стената, сведоха глави, но третият изчака за момент, преди също да се поклони. Неговата поразителна корона с дванайсет скъпоценни камъка изпускаше сияйна дъга от цветове, като шатра, опъната над събралото се множество. На него заговори Вечният човек.

— Погледни и виж, Помазани Херувиме. Тук, в ръцете ми, хранещ се от гръдта ми, е венецът на моето творение. Те ще властват над всичко сътворено, видимо и невидимо.

Из главата на Лили прелитаха въпроси, но тя бе като застинала в момента, безсилна пред завладяващото ликуване, привлечена от новороденото, без да може да обясни защо.

Гласът на Ангела бе топъл, тонът — овладян.

— Адонай, тази купчина земен прах? Нима дъхът Ти придава нов смисъл на пръстта? Може да са по Твой образ и подобие, но те са крехки, слаби и следователно… незначителни. Ти си Този, Който определя условията, природата Ти е неприкосновена — защо сега си разкрил Себе си във вечна слабост? Нашата надежда и живот Ти би поверил на това… този безпомощен къс жива материя?

Лили се засегна.

— Всички бебета са слаби — каза тя през зъби.

— И оставаме такива — меко възрази Ева.

Лили я погледна, но Ева не поясни.

— Изненадан си? — каза Вечният човек на Херувима. Погледът на майчина привързаност и бащина благост бе чист, искрен и пълен с Любов. — В природата Ми е да изненадвам. И така, обичен и Помазан Херувиме, ще имаш ли честта?…

Той вдигна детето Си и го подаде на архангела. Лили забеляза, че пъпната връв на бебето все още го свързва със земята.

За момент могъщото същество изглеждаше озадачено.

— Махайра?

Вечният човек кимна.

Лили почувства ръката на Ева леко да стисва рамото й. Вместо да вземе детето, Помазаният Херувим извади от своята вихреща се дреха къс и остър като бръснач меч и го вдигна високо. Лили ахна. Без всякакви усилия можеше да пререже гърлото на бебето и да докаже крехкостта му.

Вместо това архангелът преряза пъпната връв и Адонай притисна детето до гърдите Си. То спеше спокойно в сигурните обятия на Бога.

— Благодаря ти!

— Честта е моя сега и завинаги — отговори смаяният архангел, докато разглеждаше меча. От острието висяха дребни късчета окървавена плът. — Това е най-доброто и най-висшето Твое творение?

Въпросът, зададен със спокоен глас, докато острието бе избърсано о лъчистата дреха и върнато в скритата ножница, бе недвусмислено ясен.

— Сияйни, има тайнства, скрити дори от теб. — Адонай стана и залюля бебето в прегръдката Си. Дрехата му, допреди това бяла, сега бе изпоцапана с пръст, кръв и вода. — Това същество не е нужно да се доказва, за да бъде обичано. Те са кост от моята кост, плът от моята плът и вечната ми Любов и привързаност към тях никога не ще бъде отслабена, нито помрачена. Те не могат да паднат в недостойнство.

Очите и гърлото на Лили се напълниха със сълзи. Тя не знаеше защо и се почувства неловко.

— Защо нарича бебето те? — попита тя, изтривайки бързо бузите си.

— Гледай — каза благо Ева. — Когато му дойде времето, ще разбереш.

Адонай заговори:

— Ето Моя призив към вас: знайте си мястото, запазете смирение, поклонете се с ум и сърце и нека пътят ви бъде пречистен от огньовете на любовта, другарството и служенето.

— Разбира се, покланям се. — Все така несигурен, херувимът се поколеба. — Пред Теб?

— Не, не само пред Мен — каза Богочовекът. — Пред това малко създание. Те са ваши царе, те властват и на тях вие ще служите и спрямо тях ще знаете мястото си. Приканвам ви да им служите безусловно и изцяло.

— С радост се покланям и се заричам да служа на Човека, както служа на Теб! — обяви Помазаният Херувим. Във въртоп от светлина божественото същество се поклони, прегърна детето и целуна Вечния човек по бузата.

Сега Бог провъзгласи:

— Това е твърде добре! Вижте детето! Утробата на Сътворението е благословена. Нека всички, всеки по свой начин с глас или дъх да ознаменува това идване. Всичко сътворено е велико благо! Това раждане увенча Ден Шести. Сега нека си починем от тежката работа.

 

 

Лили се събуди със сълзи, които се стичаха по страните и в ушите й. Тук, в Убежището, не можеше да ги изтрие.

Нима току-що бе наблюдавала раждането на Адам? Как бе възможно? Новороденото бе събудило много дълбоки копнежи — да си намери мястото, да я прегърне някой, който я обича без причина. По-добре да пропъди тези объркващи чувства. А Адонай? Защо първият й отклик бе да се затича към Него? Нещо повече — искаше да се изправи пред Него, искаше Той да я познава. Бог ли бе Той? Човек ли бе?

Мислите бяха като водовъртеж, който я всмукваше, влачеше я към мрака. Лили се фокусира върху дишането си — вдишване, издишване, вдишване, издишване, вдишване, издишване.

Йоан се приближи, държейки кърпа, мека като козината на малко коте, и попи сълзите й.

— Когато поукрепнеш и започнеш да ставаш, ще те заведа в помещението, където съм складирал нещата, изхвърлени на брега заедно с теб. Може да помогне.

— Какви неща? — изграчи тя.

— Дреболии, нещата от твоето време, пространство и място. Няма нито една добра книга обаче. В твоя свят никой ли не чете вече?

— Не помня да съм била кой знае какъв четец — каза дрезгаво тя.

За да поуспокои раздразненото й гърло, той й даде да пие нещо топло.

— Това е тъжно — каза той. — Подходящата книга, както подходящата песен или подходящата любов, може да промени цялата Вселена — за подходящия човек, разбира се. А после промяната тръгва от него.

— Защо не мога да си спомня?

Йоан отново изникна между нея и мраморния таван.

— Изживяването на травма или трагедия може да причини форма на амнезия, но обикновено с времето спомените се връщат. Когато съветът първоначално реши, че трябва да бъдеш лекувана тук, в Убежището, бяхме изправени пред няколко плашещи предизвикателства. Пристъпите, които получаваше, заплашваха да осуетят всичко, което се опитвахме да постигнем, затова прибягнахме до използването на серия инхибитори на спомени.

— Какво?

— Не необратимо. През последните няколко дни намалихме дозата и сега ти даваме съвсем малко. Възможно е да получиш проблясъци. Ще рече, че си възстановяваш блокираните спомени. Не полудяваш.

— Урррааа — измънка тя.

Това го разсмя и той отново забърбори за детски книги и как те изграждат основата на една цивилизация. После каза нещо — направи коментар, свързан с книга — и без предупреждение умът й шеметно се завъртя.

Неочаквани образи от детството я нападнаха яростно, потушавайки мислите й, както водата — огъня.

Бе малко момиченце. Една жена й четеше приказка за принц, змия, лисица и роза, докато Лили, облечена в дрипава рокля, правеше пируети на фона на мелодия, звучаща в главата й. Въртеше се, докато сенките я заобгръщаха и тогава тя побягна в паника.

Нападението на образите бе бързо и брутално. Изпаднала в ужас, тя намери убежище под миришещи на мухъл дрехи в тъмен килер. Надниквайки през пролуките, видя жената да лежи отпусната на пода, а над нея стоеше мъж. Приближаващи стъпки спряха току пред скривалището й. Затворила очи, тя изпълзя към единственото място, което й вдъхваше сигурност — дълбоко в себе си. Дръжката на вратата бавно се завъртя.

Сълзите отново напираха неудържимо в ъгълчетата на очите й.

— Понякога прекалявам с говоренето — промърмори извинително Йоан и избърса лицето й.

— Няма нищо — каза дрезгаво тя. Не искаше той да я види по-уязвима и безпомощна, отколкото се чувстваше.

— Междувременно имам хубави новини, Лили — продължи той. — Толкова добре се повлияваш от лечението, че въвеждаме промени, за да те върнем в собственото ти тяло.

— Какво? Какво означава това?

— Означава, Лили, че ще ти спрем лекарствата и ще започнем физиотерапевтичен курс на лечение. Ще започнем със сядане. С времето отново ще проходиш, ще танцуваш и ще пееш, изобщо ще правиш всичко, което правят децата.

Тя трепна, когато спомена танцуването, но той нямаше как да разбере това.

— Ще се искат упорити усилия от твоя страна — продължи той, — но лично аз вярвам, че няма нещо, което да не можеш да направиш. Какво ще кажеш?

— Повече от готова съм. — Тя издиша продължително, сякаш не го бе правила от месеци.

— Хубаво! И за да го отпразнуваме, съм ти донесъл малък подарък, който сам направих.

— Подарък? — Вълната на погнуса я свари неподготвена и я обърка. Защо идеята за подарък й въздействаше по този начин?

— Ти каза, че не помниш да си била кой знае какъв читател, но моето мнение е, че всеки човек сътворява история и затова всеки човек е разказвач на истории. Проблемът е, че мнозина се боят от неуспеха, затова така и не започват. Но ти, скъпа Лили, си смело момиче.

Той млъкна и й подаде малък подарък, обвит в хартия на цветя и яркозелена панделка.

— Йоане, нали знаеш, че не мога да помръдна?

— Разбира се! Тъй като аз го увих, това е доказателство, че притежавам нужните гени, за да го развия.

— Ами хайде де!

Той започна да разгъва хартията, правейки малка пауза след всяко движение, докато накрая не се появи елегантен дневник, подвързан в кожа. Имаше ръчно щамповани кръгове и сложна закопчалка. В него тя можеше да си записва всекидневни мисли, стихове и хрумнали й размишления. Ако тези неща не бяха за споделяне, Йоан й показа как ще заключат съдържанието на дневника, като направят отпечатък на ръката й върху корицата. После той отвори вътрешната страна на задната корица, която приличаше повече на плоча, отколкото на кожа, като повърхността на таблет.

— Това е друг вид вградено записващо устройство, способно да запамети твоите преживявания и емоции. Не е нужно да правиш каквото и да е, за да го активираш — то просто си работи някъде на заден план.

Чувство на благодарност се появи редом с обичайната й предпазливост. Подаръкът бе прекрасен, може би най-хубавият, който някога бе получавала.

— Благодаря ти, Йоане.

— Моля. Надявам се, че ще ти дава усещане за сигурност. Аз също пиша понякога. Писането е своеобразно убежище. Надявам се, че ще бъде такова и за теб.

— Може би — отвърна тя. — Йоане, някъде из голямата ти библиотека не се ли намира история за принц, змия, лисица и роза?

Йоан се замисли за момент.

— Ами да! — възкликна той. — Знам за коя история говориш. Не съм се сещал за нея от години. Ще я потърся. — Той се усмихна. — Искаш да ти я прочета ли?

— Да. Човек никога не е твърде стар, чалнат или луд, за да вземе книга и да почете на едно дете. Д-р Сюс го е казал.

Събирачът се разсмя.

— Ха! Д-р Сюс? На колко години каза, че си?

Лили почувства как срамът се надига по лицето й. В същия момент в нея се събуди желание да го предизвика, и тя се сопна саркастично:

— На пет!

Настъпи тишина, а после лицето му се появи над нейното.

— Не исках да те засрамя или нараня — каза той меко. — Нямам представа защо или как онова, което те попитах, ти причини болка. Но ти се извинявам.

Тя се опита да игнорира чувството. В края на краищата не знаеше защо се почувства обидена.

— Всичко е наред — успя да каже. Беше й трудно да диша, докато се опитваше да контролира емоциите. — И аз съжалявам… че ти изръмжах насреща.

— Значи ми прощаваш?

Тази малка проява на доброта внезапно проби твърдата й черупка. Водопадът от чувства, които бе държала на разстояние, се отприщи като порой. Лили не просто заплака — тя виеше. Ридаеше за загуби, които дори не си спомняше, за хранилището на спомени и лица, до което нямаше достъп, за болката, която само милостта и добротата могат да докоснат, за надигащия се страх и защото тя бе просто едно малко момиче и не знаеше къде е домът й, и се чувстваше изгубена, и всичко отново болеше и тя не можеше да го удържи.

А този мъж, този добър мъж, плачеше с нея. Той сведе глава, така че да се допре до нейната, и обхвана лицето й между дланите си, докато сълзи те им се смесваха. Това е един вид кръщение, помисли си тя. Изгубеното и намереното, завинаги и безвъзвратно преплетени.