Уилям Пол Йънг
Ева (18)

18.
Лице в лице

Поддържаха я не меки клони, а силните и нежни ръце на Адонай. Той седеше под старото дърво и й пееше древна песен за звезди и Сътворение, за радост и надежда, за всички неща, направени от Любов, където няма място за грубост. Това бе сладката мелодия на изцелението и покоя. Тя извикваше най-съкровените копнежи и приветстваше Лили като дошла у дома.

Тя пое дълбоко дъх и бавно отвори очи. На друго място и в друго време щеше да отрече присъствието Му, но тук и сега тя имаше усещането, че нищо никога не е било така реално. Приключила бе с бягането, паднала бе с трясък на земята и най-после бе намерила място, на което да отдъхне. Затова направи онова, което би направило всяко дете — обърна се и зарови лице в гърдите Му, като хълцаше и плачеше неудържимо, обвита в Неговия мир и любов.

Цял живот бе чакала това. Тя узнаваше и биваше познавана отвъд разбирането, вникваше в тайнството, което кара музиката да завладява, възпламенява и после да заживява в душата, намерила вечно обитание. Лили не искаше нищо друго, само това да бъде напълно намерена в този Вечен човек, да бъде чута, видяна и отпразнувана.

— Лили, точно теб обичам — заля я гласът като целебни води. Самите думи бяха живи и оголващи. Имаше чувството, че никога повече няма да й е нужно да чуе друг звук или сричка. Това й стигаше и в тази крепка и вечна прегръдка всичко счупено или откраднато можеше да бъде намерено, поправено и отпразнувано.

— Лили, вярваш ли Ми? — Това бе въпрос, засягащ не вярата, а човека, характера и взаимоотношенията му само в този конкретен момент в тъканта на космоса време. Той не изискваше оправдание, разсъждение или защита. Той бе чист и прост, също като незабавния й отговор сред подсмърчания и сълзи.

— Да. — И тя го мислеше, но с изричането на думите почувства, че се съпротивлява.

Вътре в себе си тя леко отстъпи.

— Тоест наистина искам да вярвам.

Прегръдката стана малко по-силна и Адонай заговори:

— Лили, ти винаги си заслужавала да бъдеш обичана и Аз винаги съм те обичал. Това е неизменната истина, но ти не го знаеше.

Ако имаше да се унищожи нещо още по-дълбоко — лъжи, инсинуации и обвинения, стаили се в самата основа на съзнанието й, Лили не можеше да си го представи. Тя се остави на вълните да я погълнат и после да съберат отново късчетата й. В огнения пламък на Неговата нежност се разпадаше всичко, което не бе Любов. За момент се появи чувството, че няма да остане нищо, но дори самата мисъл се възпламени и изгоря, и Лили повече не я бе грижа, защото в този един-единствен миг тя вярваше.

Когато драмата и вълненията стихнаха, тя осъзна, че все още е свита на кълбо в скута на Адонай, който седеше облегнат на дървото.

— Лили — с благ глас каза Вечният човек, — доверието е въпрос на взаимоотношения, а не на власт. Когато двама танцуват, всеки от тях винаги почтително съгласува движенията си с другия. Взаимоотношенията имат своето време и това е сферата на действие на Руах.

— И Ти вярваш на Светия Дух?

— Да — засмя се Адонай. — Тоест наистина искам да вярвам.

Сега Лили се засмя, разпознавайки собствените си думи.

— Доверието никога не е било лесно нещо — каза тя с въздишка.

— То съвсем не е нещо, Лили. То означава да дадеш себе си на друг, да бъдеш слаб, гол и да не се срамуваш. Твоята история, твоят опит ти казва, че доверието е планина, невъзможна за изкачване. Но ти можеш и ще я изкачиш.

— Наистина ли, Адонай? Ще изкача ли някога тази планина?

— Да, скъпо дете, ти вече я изкачваш, стъпка по стъпка, и не си сама.

Тя се облегна на гърдите му и затвори очи, изложила лице на ласките на слънцето, заслушана в оживените звуци на насекомите.

— Как ме намери? Сигурна бях, че ще умра. Струваше ми се, че така ще е по-лесно за всички, особено за мен.

— За Мен ти никога не си била изгубена. За себе си — да, но не и за Мен.

Това накара Лили да се засмее, утешена и успокоена.

— Сега какво? Можем ли да останем така завинаги?

— Ела — каза Той и като стана, я вдигна на крака. — Лили, вярваш ли ми?

— Да!

И те тръгнаха, хванати за ръце, и когато свиха зад завоя на една рекичка, Лили видя огнената граница на Едем.

— Какво правим тук? — попита тя, озадачена и нервна.

— Тук съм, за да те заведа обратно вътре. Лили, вярваш ли ми?

— Не мога да премина — изохка тя. — Мястото ми не е там.

— Донякъде си права. Лилит не може да мине през огъня, но Лили може — и на Лили мястото й винаги е било там.

Поредният избор, поредният кръстопът. Да посмее да мине през тази стена, би означавало да изгорят лъжи. Можеше ли да пусне Лилит? Почувства се вътрешно разкъсвана, сякаш Лилит я умоляваше.

— Лили, вдигни поглед към лицето Ми — каза Адонай. — Аз съм тук и никога няма да те оставя. В танца понякога водиш, но винаги и двамата се предават. Така че сега, скъпа Лили, ти трябва да избереш и аз ти се предавам.

Протягайки ръце, Вечният човек пристъпи заднешком в огъня. В същия момент очите Му се превърнаха в пламъци, робата Му запрелива в сияйна светлина, а краката Му бяха като излъскан месинг.

Три пъти я бе помолил да се довери и третия път тя направи своя избор. Протягайки ръце нагоре, тя хвана Неговите и Той бавно я поведе навътре, докато ослепителният огън не ги погълна. Болката на Светия съд я заля като яростен поток и тя й се отдаде, като я остави да отдели от нея лъжите, които се бяха заселили в духа, душата и тялото й.

И когато изглеждаше, че всичко е унищожено и нищо не е останало, Всемогъщ глас на яростна Любов направи финално заявление.

— Всичко, което е живо, никога не умира, а което е мъртво, ще бъде напълно изгорено.

Лили пристъпи навътре и отвори очи.

 

 

— Лети? — каза тя пресипнало. — Какво правиш тук?

— Плета. Не виждаш ли? Плета! — Все едно нищо не се бе случило, дребната жена се върна към познатото, любимо тананикане и плетивото си.

— Къде сме?

— Ти си в стаята си в Убежището. Другите отидоха да поспят. Ти ги държа будни до много късно, но треската ти най-после спадна и вече се възстановяваш, хвала на Бога. Мислехме, че си пътник.

Лили се засмя с дрезгав глас.

— Пътник? Наистина ли? Значи ти изтегли нощното дежурство? Най-късата клечка?

— Сама се предложих. На мен сън не ми трябва. — Лети остави иглите в скута си за момент и се наведе близо до лицето й. — Какво се случи, Лили? Кое те върна? Мислехме, че си изгубила всякаква надежда, и не знаехме как да стигнем до теб.

— Адонай! — Лили прочисти гърло. — Адонай промени нещата. Той дойде, намери ме и ме изцели в огъня.

— А, да! — Лети се усмихна. — Всички минаваме през огъня, скъпо момиче, но пламъкът на Неговата обич е на твоя страна, а не против теб. Той пречиства всичко, което не е Любов.

— Това неизменна истина ли е?

Лети се разсмя.

— Ха, мила моя, истината винаги е неизменна, но ти все пак ще трябва да се погрижиш за новия си живот със страх и трепет, тъй като си толкова крехка и гола.

— Създадени сме такива, нали? Голи и без да се срамуваме от голотата си?

— Да. — Малката жена кимна и отново насочи вниманието си към плетивото.

— Лети, какво правиш? — попита Лили. — Не съм забелязала някой да си пада по плетенето тук.

— Всъщност нямам представа, но ми помага да мисля и да се моля. Имам десетки такива… неща, които с нищо не се връзват. Един ден ще ги събера и ще видя дали взети заедно имат някакъв смисъл.

— Ти си номер едно — засмя се Лили и после замълча, оставяйки тишината на нощта да ги обгърне.

Най-накрая Лети пусна иглите и заговори със съвсем различен тон:

— Лили, имам едно признание за теб.

— Нещо си сгрешила ли?

— О, не, не този вид признание. По-скоро като да кажеш гласно нещо, което не си споделял с никого.

— Страхотно, още тайни. Аз приключих с тайните.

— Не, и тайна не е. Просто хубава изненада, която чакаше удобния момент.

— Това ли е моментът?

— Да. Лили, аз не съм точно, ами, наистина не знам как да го кажа, но аз не съм човек.

— Сериозно? — Лили се засмя, сякаш това я бе шокирало. — Това ти е изненадата? Лети, никога не съм била сигурна какво си, но и никога не съм предполагала, че си човек. И тъй, щом не си човек, какво си?

— Ами… — Тя се засмя. Това я забавляваше. Хихикането обаче прерасна в кикот, той — в пръхтене и това разсмя и двете.

— Хайде, кажи ми — настоя Лили, преди да се залее отново в смях.

Когато най-после се бе успокоила достатъчно, Лети се наведе напред, докато иглите отново затракаха.

— Знаеш, че Хан-ел е пазителят на Йоан, нали? — Лили кимна. Жената изчака за момент. — Е, аз съм твоят.

— Моят? — Изненадата бе абсолютна. — Тоест моят ангел пазител?

— Не го очакваше, нали?

Лили се облегна назад смаяна.

— Но не си ли градският кмет или нещо такова, в съвета и кой знае още какво друго?

— Аз съм многофункционална.

— Винаги ли си била мой пазител?

— Да, винаги.

— Но аз си мислех, че пазителите, такова… пазят.

Лети спря да плете.

— Някой да е казвал, че ме бива в това? — Тя се изкиска пискливо. — Лили, работата ни щеше да е по-проста, ако хората не бяха толкова сложни. Повечето от вас имат толкова ниско мнение за себе си, че дори не осъзнават каква сила имате да избирате и да господствате. Дори изборът, роден в болестта на сянката, заслужава уважение, защото той е направен от човешко същество. Затова ние наблюдаваме, прислужваме и когато ни е позволено, се намесваме — което е любимата ми част. Това е една от причините, поради които молитвите ви имат сила. Те ни позволяват да се месим в нещата.

Йоан идваше по коридора, подсвирквайки си обичайната меланхолична мелодия.

— Той знае ли? — попита Лили.

— Не. — Лети се ухили. — Той просто си мисли, че съм стара и чудата. Май ме нарича темерут.

Йоан влезе, погледна Лили и на лицето му се изписа такова облекчение, че току-виж заплакал.

— Лили! — възкликна той и я прегърна. Тя му отвърна. Нещо в нея се бе променило и от обичайното колебание и предпазливост нямаше и следа. — Да видя, че си се събудила и изглеждаш толкова добре, е възможно най-чудесният подарък. Виждам, че двете наваксвате с разговора.

— Донякъде — каза Лили. — Но аз все още имам много въпроси. Предполагам, че знаете за Саймън и огледалото? — Приятно бе да не крие повече тайни, и тя бе решена да продължава в този дух.

— Да, знаем — отвърна Йоан. — Саймън носеше болестта на сянката още от пристигането си с Анита и Джералд.

— Знаели сте и не сте ми казали? — Лили бе шокирана.

— Щеше ли да ни повярваш?

— Вероятно не — призна тя. — Защо не го спряхте?

— Трябваше ни време, за да установим каква е целта му. Да ти кажем без доказателства, щеше да те тласне още по-дълбоко в тъмнината, с която се бореше.

— Е, той каза някои доста ужасни неща за теб и другите.

— По най-деликатния начин, предполагам — измърмори Йоан. — Наистина заслужава отличен за усилията.

— И къде е той? Саймън? — попита Лили.

Йоан и Лети отново си размениха погледи.

— Поставих му капан, в който той се хвана доброволно. В момента се намира на юг, на километри от тук, и бива придружаван, също като Карин на север. Те ще трябва да открият, че не са сами, преди наистина да могат да бъдат заедно.

— Карин. Съпругата му? Но аз си мислех, че тя…

— Карин е ученият, който се е разболял от болестта на сянката още преди да пристигнат тук. Онова нейно огледало вероятно е замесено. Ужасно изобретение. Така или иначе ние се надяваме, че когато и двамата се излекуват, те отново ще са заедно — ще се чувстват неловко, но по-добре.

— И защо той настояваше да използвам огледалото?

— Когато му поисках обяснение, той каза, че искрено е вярвал, че ти можеш да използваш огледалото, за да промениш историята и да върнеш съпругата му.

— Къде е сега огледалото?

— Заключено в дълбините на Убежището. Учените ще се опитат да изровят тайните му. Превантивна мярка. — Йоан плесна с ръце, за да сложи край на обсъждането. — И така, Лили-царицата-на-последните-въпроси, нещо друго да ти хрумва, преди да те отведем в кухнята и да те нахраним? О, впрочем аз дойдох, за да видя дали са прави лечителите. Те казаха, че си отбелязала удивителен напредък. Безпрецедентен, мисля, бе терминът, който използваха — доста амбициозен за експерти. Според тях можеш дори да опиташ да ходиш, ако искаш. Но много бавно и с много помощ.

Лили бе въодушевена. Първо Йоан й помогна да седне на края на леглото, което впоследствие наклониха, докато краката й докоснаха пода. Много внимателно тя стана за първи път, откакто бе дошла. Този малък успех бе толкова освобождаващ, но от усилията й се зави свят и само след една-две неуверени крачки тя се върна в леглото, което сега бе сгънато на стол.

— Невероятно — заяви Йоан, а Лети се усмихна от ухо до ухо. — Ще работим над това и над други неща. Какво според теб даде искра на това безпрецедентно възстановяване?

— Адонай — отговори Лили.

— Разбира се — съгласи се Йоан. — Адонай и подходящият момент. Нещо, което никога няма да проумея напълно, но за което съм благодарен! — Думите бяха отправени към въздуха, сякаш Йоан говореше на Някой невидим.

Лети тръгна първа, след нея Йоан буташе Лили. Всичко й се струваше различно, почти ново, сякаш сетивата й улавяха много повече. Тя също се чувстваше признателна и тихо прошепна това на Който слушаше.

Когато пристигнаха в трапезарията, Джералд и Анита се втурнаха да я прегърнат и тя отново отвърна с лекота и откритост.

Още щом седнаха, Лили се обади импулсивно:

— Признателното ми сърце е най-доброто, което мога да предложа днес. — Останалите я погледнаха изумени. — Ами реших, че ако ще се уча да се моля, мога да започна сега.

Докато тя хапваше ободряващо ястие от рохки яйца и филии с масло — по-вкусни от всичко, което някога бе слагала в устата си, — един по един другите разказаха своята версия на изминалите няколко дни. Имаше много смях и от време на време по някоя сълза.

— Ужасно ли се държах с вас? — попита Лили. — Ужасна бях, нали? Толкова съжалявам.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я Анита. — Всички си давахме сметка, че зад кулисите се случва много повече от това, което виждаме.

— О! — възкликна Лили. — Беше много по-лошо, отколкото можехте да си представите. Саймън и огледалото ме убедиха, че съм Лилит.

— Лилит? Наистина ли? — не се сдържа Джералд, очевидно подразнен от самата идея. — Пълна измислица! Мит, който няма връзка с историята.

— Помнех отношението ти към нея, но това нямаше значение. Огледалото и отровата му отразяваха лъжите, на които вече вярвах. Че съм грозно момиче, негодно за нищо, което може да изкупи греховете си, като направи едно добро нещо — да спаси света, като попречи на Майка Ева да се отвърне от Бог.

— Боже! — възкликна изненадан Йоан. — И как трябваше да стане това?

— Неудобно ми е да го кажа — каза бавно Лили. — Реших, че ако се предложа на Адам на мястото на Ева, той ще престане да я моли да напусне градината и да отиде при него, и това ще промени света.

— Не знаех за това — призна Анита, — но не мисля, че нещо се е променило. — Тя погледна отново към Лили. — Или се промени?

— Не мисля — отговори тя, на свой ред малко несигурна.

— Какво се случи? — попита Йоан.

— Адам ме отхвърли, или по-скоро отхвърли Лилит. Избра Ева. Тогава помислих, че ще умра, и Адонай дойде и ме намери.

— Значи, ако нищо не се е променило — разсъждаваше Джералд, — в даден момент Ева е напуснала градината.

— Не знам — каза тъжно Лили. — Но звучи логично. И Адонай като че ли смяташе, че тя ще го направи. Защо ще направи подобно нещо?

Никой нямаше обяснение, отговарящо на онова, което Лили знаеше за Ева.

Докато разговорът продължаваше, тя забеляза, че Анита и Джералд не бързат да приключат с яденето, все едно пазеха нещо в тайна. Накрая тя попита:

— Какво става с вас двамата?

Анита стисна челюсти, без да може да заговори, затова Джералд направи опит, но заедно с думите се отрони порой от сълзи.

— Получихме повикване, молба и покана за друго време и място и приехме. Не знаехме как да ти кажем. Предполагам, ни се струваше, че ако просто продължим да говорим, няма да се наложи да се сбогуваме. Глупаво е, знам, но така се чувствам… чувстваме.

— Тръгвате? — развълнувана попита Лили. — Кога?

— Скоро — тъжно отговори Анита. — След около два часа. Стана много внезапно, но и двамата единодушно смятаме, че имаше основание за бърз отговор. Толкова съжалявам, Лили. Ако имаше друг начин…

— Не, всичко е наред, наистина. Просто не го очаквах. Вие двамата ми станахте… скъпи и аз… — Лили не знаеше с какви думи да опише колко важни за нея са двамата.

— И ние те обичаме — каза Джералд.

— Още нещо, Лили — продължи Анита. — В този живот се научих да поверявам на Божиите грижи всичко, което ми е скъпо, както ти, мило момиче, ни стана скъпа. Това е само началото на нашата история. Ако нямахме това чувство, не бихме си тръгнали.

Лили замълча, а после каза:

— Трябва да отида и да взема нещо, което искам да ви дам. Моля ви, не тръгвайте, без да се сбогуваме, става ли?

— Разбира се. Освен това чухме, че уредникът идва на посещение този следобед, и решихме, че ако поиска един от двама ни, ще трябва да се постарае малко повечко.

— Не разбирам! Кой е този уредник?

— Аз ще ти обясня по-късно, Лили — каза Йоан. — Сега обаче Джералд и Анита трябва да се приготвят за следващото си пътуване. Нека се срещнем тук след около час, за да се сбогуваме.

— Лети, ще ме заведеш ли в стаята ми? — помоли Лили.

Без да каже дума, пазителят я поведе по коридора.

— Благодаря. — Лили въздъхна. — Не знаех как да изразя всичко, което чувствам. Сякаш, нали… искам да кажа, все едно че най-после съм намерила семейство и за нула време ми го отнемат.

— Нищо не е постоянно, мила моя. Доверието не е решение, което се взима веднъж в живота, а избор, който се прави всеки момент, както тече реката. Благодарни сме за даровете, които ни заобикалят, а после ги пускаме с вярата, че нищо няма да бъде изгубено, дори и да ги изгубим за известно време.

— Наистина се опитвам да разбера, сериозно. Вероятно си мислиш, че съм абсолютно объркана.

— Мисля, че си тийнейджър — засмя се Лети. — Двете думи често са синоними.

Това разсмя и Лили и тя се почувства по-добре.

Когато всички отново се събраха във всекидневната, за да се сбогуват, Лили подаде дневника си на Анита, която изглеждаше изненадана.

— Дневникът ти? Лили, какво е това?

— Това е моят подарък за вас, нещото, което е най-важно за мен, и искам да го дам на теб и Джералд. Вие двамата означавате за мен повече от всичко, което притежавам, дори най-ценното.

Анита и Джералд бяха смаяни. Йоан наблюдаваше като щастлив баща.

— Благодаря ти — каза Джералд. — Това наистина е един от най-големите подаръци, които някога сме получавали.

— Йоан направи този дневник за мен и той всъщност е записващо устройство, като онези долу в Подземието. Записала съм всичко, на което присъствах, доброто и не толкова доброто, защото искам и това да имате. Дадох своя принос и мисля, че сега е време учените да разгадаят значението на всичко това.

Йоан й показа как да добави и техните отпечатъци, за да имат достъп до съдържанието.

— Предполагам — каза им той, — че там, където отивате, ще намерите друго подземие. В него ще можете да го съхраните и да го изследвате.

— Ще се видим скоро, Лили. Въпрос на време е.

Без повече фанфари всички се прегърнаха с допрени чела, след което учените си тръгнаха, без да се обръщат. Лили разбираше защо.

Тя спря стола си на няколко крачки от прозореца и неуверено стана. Йоан се приближи, без да й помага, и тя направи няколко малки, олюляващи се крачки, за да погледне надолу към плажовете.

— Успях — извика гордо и Йоан я аплодира.

Много внимателно и предпазливо тя се отправи обратно към стола и седна изтощена, но въодушевена.

— Йоане, ще ме избуташ ли до площадката на замъка, за да усетя вятъра и слънцето?

Той се поколеба за миг и после каза:

— С удоволствие.

След малко вече изкачваха рампата и тъкмо се канеха да минат през вратата и да излязат на слънце, когато неочаквано пред тях изникна Хан-ел.

Пазителят се усмихна.

— Йоане — изпя той, — аз ще присъствам.

Йоан сведе глава и се замисли, преди да кимне.

— Благодаря!

— Ще присъства на какво? — попита Лили, усещайки гадене в стомаха си.

Без да отговори, Йоан я избута покрай ангела и те излязоха на слънце. Вместо топлина Лили почувства как мраз стяга сърцето й. Тя рязко пое дъх от изненада. Един непознат гледаше към морето, облечен в костюм от три части и бомбе на главата, което подчертаваше бледността на анемичната му кожа. Очите му бяха хлътнали и тъмни. В контраст с черно-белия костюм, който носеше, се открояваше един напълно неуместен аксесоар — яркочервена папийонка.

— Ти си уредникът? — промълви тя, все още опитвайки се да обуздае страха си.

Непознатият не се обърна, но отговори с равен, студен глас:

— Търся един точно определен приятел, от доста дълго време. Събирач. Мисля, че го познаваш, не е ли така? Наблизо ли е?

— Ето ме, уреднико. Сякаш не знаеш — каза Йоан, без да се колебае.

Човек можеше да помисли, че сериозният мъж едва ли не се усмихна, но ако това наистина бе изражението му, то не се задържа повече от миг.

Имаше нещо зловещо както във външността, така и в самоувереното му поведение и Лили отстъпи назад със стола си. Инстинктивно не искаше да е близо до него — не толкова защото той можеше да представлява непосредствена заплаха, а по-скоро защото събуждаше в сърцето й дълбоко безпокойство и несигурност. Трудно й бе да си представи този човек близък с когото и да било, особено с Йоан Събирача.

— Може и да ти е приятел, но от него тръпки ме побиват! — прошепна тя.

— Въпрос на гледна точка, предполагам — засмя се Йоан.

— Напомня ми на собственик на погребално бюро — отбеляза тя. — Като изключим папийонката.

— Папийонката ли? — Той отново се засмя. — И според мен никак не се връзва.

Сега Йоан се обърна директно към странника.

— Значи си дошъл за мен?

Лили не бе подготвена за този въпрос.

— Чакай — знаел си, че той е тук? Защо не ми отказа, когато те помолих да дойдем? — изрече тя на един дъх.

— Лили, никога не съм ти казвал какво да правиш или да не правиш, защо да започвам сега? — И като се наведе, той я целуна по челото.

Уредникът се обърна. За първи път погледна към събирача и кимна на Хан-ел.

— Здравей, стари приятелю — каза той на Йоан. — От доста време ми се измъкваш, трудно те намерих.

— Помагаха ми. — Той наклони глава към Хан-ел, който стоеше със скръстени ръце.

— Вярно е, но сега паспортът ти е пълен. Време е да тръгваш.

— Йоане — изсъска Лили, — за какво говори той? Къде отиваш? — Боеше се да чуе отговора.

— Къде отивам? — попита Йоан от нейно име. — Към друг остров между световете или между измеренията?

— Не, Йоане, не и този път. Днес си отиваш у дома.

Сякаш нещата не бяха достатъчно странни, при тези думи Йоан избухна в сълзи.

— У дома? Дошъл си да ме отведеш у дома? — изхлипа той. Коленете му поддадоха и той се строполи на земята до стола на Лили. Тя го прегърна, сякаш да го защити, но сама се чувстваше съкрушена. Както изглеждаше, за втори път този ден щеше да изгуби някого.

— Знам защо се качи тук. — Тя произнесе думите през стиснати зъби. — Йоане, ти ще умреш, нали?

Йоан се окопити и стана. Все още се усмихваше през сълзи.

— Ще ми дадеш ли минута да се сбогувам?

— Ще изчакам само колкото да направиш това, преди да те отведа с танц у дома.

Без да обръща внимание на уредника, Йоан коленичи, така че да говори с Лили лице в лице.

— Лили, не знаех със сигурност. Имах подозрения, но не бях сигурен. Съжалявам, че е толкова внезапно.

— Мразя това!

— Знам и те разбирам — увери я той. — Лили, чуй ме. Заради Адонай това, което ти прилича на смърт, за мен ще е повече от живот.

— Не разбирам!

— Ще разбереш, скъпа Лили, ще разбереш.

— Но не ти ли е тъжно? На мен ми е толкова тъжно, че имам чувството, че ще се разпадна.

— Винаги е тъжно, когато напускаш едно място и време и навлизаш в друго, особено когато оставяш нещо, някого, който ти е скъп. Като станеш на моята възраст, ще знаеш кога приближава новото начало — може би предчувствие? Да напуснеш, означава също и да се върнеш.

— Йоане, ти помогна на сърцето ми да оздравее. Знаеш ли, ти си първият мъж, на когото някога съм вярвала, когото някога съм обичала.

— Това е чест и привилегия за мен — прошепна той. — Лили, Бог е такъв великолепен творец, че никой никога не бива излекуван сам. Един ден ще разбереш какво изцеление си донесла ти на мен.

— Аз?

— Лили, не те моля да ми вярваш цял живот, а само засега, днес и в този момент. Ще ми се довериш ли?

Трябваха й минути да си поеме дъх, докато той изтриваше сълзите й. Накрая каза:

— Да! Ще ти се доверя, в този момент.

— Тогава ми кажи довиждане.

И тя го направи. Прегърна го, целуна го по бузите и заплака, и плака още и още. И тогава прошепна:

— Довиждане, Йоане. Пак ще се видим.

— Ще се видим! — каза той и поемайки дълбоко дъх, стана.

— Чакай! Имам един последен въпрос.

Йоан се засмя, звучно и ясно.

— Разбира се, че имаш, какъв е той?

— В Едем има толкова много имена за Бога. Ти как Го наричаш?

— Лесна работа. Любимото ми име за Бога е Братовчед!

— Братовчед?

— Да! Обичам да казвам, когато някой ме попита, че Бог ми е братовчед! — Йоан сияеше, сякаш се подмладяваше. — Адонай, Йешуа, Исус, вторият Адам — братовчед ми, ще видиш!

Когато Йоан се изправи пред уредника, Хан-ел се появи до него и хвана ръката му.

— И аз те обичам, Лили Фийлдс! — извика към нея Йоан, лъчезарен като дете.

Протягайки ръка над парапета, уредникът отвори врата, материализирала се във въздуха. После улови Йоан за другата ръка и с една-единствена енергична крачка тримата изчезнаха през прага й. Лили седеше с отворена уста, докато порталът затрептя и се изпари като образ във водата, разбъркана от цопнал камък.

— Какво позьорство — каза Лети, заставайки до нея. — Хайде, Лили, имаме още работа! Добре че на мен не ми трябват стъпала и рампи. Да се махаме от тук!