Уилям Пол Йънг
Ева (10)

10.
Слизането

Йоан ги поведе надолу по множество стръмни пътеки. Коридорите се стесняваха, преливащите се сини нюанси ставаха все по-ярки, шумът на вълните, които се разбиваха в брега, започна да се чува над главите им, на моменти далечен, а после изчезващ. Саймън предложи да бута стола на Лили и близостта му й достави удоволствие.

Докато слизаха, Лили ги засипа с въпроси. На учените това като че ли страшно им хареса. За разлика от Йоан, който сякаш поддържаше определени идеи, без да се вкопчва в тях, в гледната точка на учените за повечето неща имаше твърда убеденост. Когато такава липсваше, те нямаха търпение да я открият.

— Намираме се на нивото на хранилищата — обяви Йоан, докато минаваха покрай мрежа от коридори. — Тук съхраняваме нещата, които се изхвърлят на брега, включително твоите, Лили. Ти пристигна в единайсетия ден от първия месец и тъй като от документите решихме, че най-вероятно си на петнайсет години, номерът на твоето помещение е 1-11-15. Просто е за запомняне. Направихме отпечатък на ръката ти, така че само ти или събирач бихте могли да го отворите.

Мястото бе огромен лабиринт от галерии и катакомби. Лили не искаше да си представя колко скална маса и вода има над главата й — а те ставаха все повече с дълбочината, на която слизаха. Коридорът ехтеше от стъпките им и от време на време прокънтяваше далечен тътен от разбиващи се вълни. Въздухът бе ясен и чист, но това не отслаби тягостното чувство, което витаеше около Лили.

— Кажете ми пак какво е Епохата на Сътворението.

Отговори Джералд:

— Терминът се отнася за събития, свързани със Сътворението, най-вече за първите неща и зората на времето. Корените на всичко, съществуващо днес, и…

— Чакай. Има ли нещо преди Сътворението?

— Разбира се! Ако нямаше „преди“ Сътворението, не би могло да има Сътворение.

— Предполагам, че в това има логика — каза тя. — Просто винаги съм си мислела, че светът е експлодирал от нищото.

— Дори нещо абсурдно не би могло да експлодира от нищото. Нищото не може да създаде нещо, каквото и да е. — Джералд вдигна вежди. — Нищо означава, че няма енергия, няма време, няма пространство, няма информация. Нищо. Тъй като ти си свидетел на Сътворението…

— Всичко това е прекалено голямо за мен. — Тя въздъхна. — Не разбирам и се чувствам глупаво.

Анита се засмя.

— То е прекалено сложно за всички нас. Изглежда, че дори в нещата, които ни се струват безсмислени, Бог е вложил необикновено предназначение в обикновеното. Чудни и неведоми са делата Му.

— В моя случай обикновеното би било подобрение — промърмори Лили.

— Честно казано, мило дете, никой човек не е обикновен — отвърна Анита.

В следващата пауза за почивка Лили вече имаше нов въпрос.

— Значи силата, която е сътворила света, е Бог?

— Да — отговори Йоан. — Сътворението се осъществява в Бог. И по-специално в Адонай.

Съзнанието й направи връзката и думите се изплъзнаха от устата й, преди Лили да успее да ги спре.

— Имаш предвид Вечния човек, нали?

Четири изумени лица се обърнаха към нея.

— О, сигурно съм го чула или съм го прочела някъде. Май трябва да тръгваме.

Анита я прегърна и групата пое по поредната серия от наклонени пътеки. Навеждайки се към нея, жената прошепна с тих смях:

— Скъпо дете, каква изненада. Вечният човек, и още как! Какво още не ни казваш?

Вместо да отговори, Лили зададе друг въпрос.

— Значи Бог е създал Адам в Адонай. Означава ли това, че човекът е създаден във Вечния човек?

— Сътворен и роден — поясни Анита. — Може би ще е по-правилно да се каже, че Бог го е родил.

— Значи си знаела, че Адам е бил бебе? — попита тя.

— Знаела? Разбира се, че е бил бебе, защо да не е?

— Мислех, че Бог го е създал… нали разбираш, пораснал.

Спътниците й се засмяха.

— Митологията е виновна за куп чудати представи — измърмори Джералд. — Нима нашите разказвачи са мислели, че Адам е бил сътворен като младеж без способности, животно, готово да бъде програмирано?

Сега й звучеше глупаво и тя бързо зададе нов въпрос:

— Щом е бил бебе, с какво са го хранили?

— С каквото се храни всяко бебе — отговори Анита. — Адонай го е кърмил, разбира се! Щом Бог може да роди дете, мислиш ли, че Те не биха могли да го хранят? Самата реалност на кърменето на новороденото трябва да произтича от Божията природа, не мислиш ли?

— Предполагам, че е така, но това би означавало, че Адонай има…

— Гърди? — довърши изречението й Йоан. — Естествено, че имат гърди и според Писанията — пълни с мляко. Майчино мляко.

Йоан бе подценил времето, необходимо за спускането със стола на Лили. Бяха минали почти три часа, преди да стигнат пред каменна стена, гладка като стъкло.

Всички рязко спряха, само Йоан продължи. Той премина през стената и изчезна.

— Това е илюзия — чу се гласът му от другата страна. — Просто си представете, че няма стена. Поколебаете ли се, ще боли.

— Малко предупреждение нямаше да навреди — върна му Лили.

— Забравих. Стари навици от самотния живот.

На Лили й бе трудно да пренебрегне възприятията си. Преградата й изглеждаше непроницаема, въпреки че бе видяла как Йоан минава през нея. Тя протегна ръка и докосна твърда, плътна повърхност. После почука по нея и звукът проехтя из коридора.

— Това няма да помогне — извика Йоан. — Чакай. — Той се появи точно пред нея. — Трябва да я игнорираш. Ние сме създания, които вярват на очите си, но когато го направиш веднъж-дваж, ще видиш, че е лесно като падането.

Тя се колебаеше.

— Ето, виж — предложи услугите си Саймън и мина през стената, сякаш бе мъгла. Другите го последваха.

— Знаеш ли какво — каза окуражително Йоан, вадейки от джоба си кърпичка, — ще ти завържа очите, ще те завъртя и после в даден момент ще те прекарам през стената.

Добър план, само дето мисълта да й вържат очите, я безпокоеше.

— Може ли просто да закрия очи с ръце?

Йоан прибра кърпичката.

— Отлично — каза той. — Стига да ги държиш стиснати. Дори да надзърнеш за момент, и може да се окажеш с разбит нос.

— Обещавам. — Тя удържа на думата си.

— Готова ли си? Добре, сега те завъртам насам, а после натам… после ще те избутам малко назад в тази посока…

Лили почувства повей, който се плъзна по ръцете й, и мъгла, която, без да е мокра, целуна бузите й. Тя изписка, когато отвори очи и видя коридор с огледала, отразяващи до безкрайност нея и останалите присъстващи.

— Това си беше забавно! — изскимтя тя.

— Нали! — каза той като радостно дете.

— Въпреки че ти ме измами — обвини го тя със смях.

— Няма измама — каза той. — Винаги можеш да си сигурна, че ще направя точно онова, което кажа. — Той й се усмихна широко.

От тази страна стената, през която бяха влезли, се заемаше от огледало, високо от пода до тавана. По дължината на коридора бяха наредени още огледала, а насреща се откриваше голямо, но уютно жилище. Едната страна на стаята се ограждаше от океана. Осветлението проникваше през поне трийсет метра вода, придавайки още повече цвят на корали, морски растения и риби с най-различна големина, форма и окраска. Мембраната на този прозорец със сигурност ги разделяше от тонове налягане.

Лили не можеше да определи на каква дълбочина се намираха, въпреки че виждаше скосени лъчи от светлина да се спускат отгоре.

— Това е Подземието? — попита тя. Изобщо не бе очаквала да е такова.

— Не съвсем! Това е жилищната част. Подземието е надолу по този коридор, в другия край на този апартамент — посочи с ръка Йоан. В далечния край на широк коридор се виждаше масивна врата. — Ще ви го покажа утре сутринта. Засега си изберете стаи за спане. Днес ще хапнем и ще почиваме.

Имаше над десет свързани помежду си стаи — спални, бани и всекидневни, а също и кухня и килер.

Лили забеляза, че Джералд и Анита избраха стая заедно. Още щом изчезнаха, тя дръпна Йоан за ръката.

— Те да не са комплект?

— Комплект? — Озадаченото смръщване бе последвано от широка усмивка. — Предполагам, ако да са женени от много, много години, може да се определи като комплект?

— Нямах представа. Мислех, че са само приятели и колеги. Женени?

— Лили — каза благо Йоан, — доколкото разбирам, съпругите могат да бъдат и добри приятели, някои дори работят заедно.

— Ти бил ли си женен някога? — попита го Лили.

— Аз? Не. Сближавал съм се с много жени, всичките изключителни и няколко от тях хищни, но бракът не е за мен.

— Хищни? — ухили се Лили.

Той изпъшка, завъртайки очи.

— В частност една, най-манипулативното човешко същество, което съм срещал. Доста привлекателна обаче, по един крещящ начин. — За момент той се остави на далечния спомен. — Но това, скъпа Лили, е друга история, за която ще говорим друг път. Върви да си намериш стая, подходяща за теб. Комплектът скоро ще се върне и тогава ще можеш да им зададеш всичките си въпроси за мистериите на брака.

Тя се обърна, готова да тръгне, когато Йоан я спря.

— Как ти е ръката?

— По-добре — излъга тя.

Той кимна, после се разделиха, за да се настанят в стаите си.

Лили остави раничката си в една стая с легло с балдахин. Огледалото прибра в скрина, а после се върна в централното помещение. Тримата учени вече чакаха, скоро дойде и Йоан.

Когато премериха температурата на Лили, която нито се бе повишила, нито бе спаднала, Йоан изръмжа недоволно и размени тайнствен поглед с Анита.

— А сега да се нахраним — каза той и ги поведе към нишата, където на масата бяха сервирани храна и питиета за петима. Имаше изобилие от плодове и зеленчуци, крекери, сирене и най-различни сосове, някои гъсти и лепкави, други гладки като сметана. Имаше още вода, плодови сокове, чай и кафе.

Лили бе доволна, че има апетит, и се почувства двойно по-щастлива, когато Йоан й каза, че може да опита каквото пожелае. Тя си избра голяма чепка червено грозде.

Сега, когато знаеше, че Джералд и Анита са женени, тя можеше още по-дълбоко да оцени здравината на приятелството им. Наблюдаваше лекотата, с която общуваха, уважението, с което се отнасяха към своите различия. Първо единият, а после другият отстъпваше, сякаш се бяха научили да се разбират на някакъв таен език.

Докато Йоан говореше на Саймън и Джералд за античните предмети в стаята, Лили побутна Анита.

— Женени, значи?

— Разбира се, скъпа. Мислех, че знаеш. Не сме се опитвали да го пазим в тайна, но виждам, че се е оказало истинска изненада. Аз наистина обичам Джералд.

— Какво е… любовта? Не мисля, че я познавам — изплъзна се въпросът й.

Анита майчински докосна ръката й.

— Тя е едновременно загадъчна и проста. Доброто на Джералд е по-скъпо за мен от моето собствено, за Джералд моето добро е по-скъпо от неговото. Всеки от нас поотделно храни това убеждение, без да очаква същото от другия. Крепката обич постоянно променя израженията си, защото се гради на уважението към себе си и другия. Но си е много работа това да опознаеш някого.

— Как разбираш какво е добро за другия? — попита Лили.

— А — Анита я потупа по ръката, — това е много съществен въпрос, мило момиче, дълбока мистерия на всички взаимоотношения. Само Бог, Който е Доброто, може да разкрие кое е добро и често го прави в самия момент, в който е необходимо такова разкритие. Част от великия танц.

— Както казах — измънка под носа си Лили, — аз не разбирам какво е любовта.

— Така твърди умът ти — каза нежно Анита, докосвайки момичето по бузата. — Но съм убедена, че никъде вътре в себе си вече я познаваш.

 

 

Оказва се, че едва утре ще отидем в тайнственото Подземие. От мен се предполага „да записвам“ онова, на което съм свидетел, но не знам как става това. Голяма каша е това, дето пазя в тайна видяното, за Вечния човек, Ева, Адам и Сътворението. Днес открито излъгах Йоан. Ами ако е вярно, че съм си изгубила ума? Донякъде това би било по-лесно. Би било оправдание.

Саймън ми каза, че трябва да попреча на Адам да се отвърне, а аз му казах, че е твърде късно, и той изглеждаше наистина шокиран. Казах му, че съм погледнала в огледалото, но не му казах какво съм видяла. Все още не искам да говоря за това или пък да пиша. Опитвам се да проумея как приемането на онова, което огледалото ми показа като моя истинска същност, ще ми помогне да променя историята. Да променя историята… аха…

Лили вдигна поглед към възхитителния океан, който изпълваше едната стена на спалнята й. Водата танцуваше с анемониите по коралите. Спокойната гледка сякаш я укоряваше. Тя добави една последна бележка в дневника си.

Адонай каза, че съм завинаги намерена. Когато си представя как се обичат Анита и Джералд, ми се струва, че може би любовта означава да бъдеш намерен. Знам само, че откакто видях Адам да се отвръща и погледнах в огледалото, се чувствам завинаги изгубена.

Някъде в хранилището на душата се пази всичко и въпреки че до спомнянето достъпът е ограничен, историята продължава да намира начин да известява за себе си.

През нощта, в пространството между съня и будността, миналото на Лили изплува ненадейно. Спазмите на паметта бяха злобни и жестоки и като удари на светкавица унищожаваха връзките й с реалността, с любовта, с целостта: жена чете книга на малко момиче — майка й? Удар на юмрук по лицето на момичето, заслепяваща кръв и замаяност, мъже като тъмни сенки, които я преследват, дебнещи с остри като бръснач нокти и противен дъх, натиск върху гърдите й, пристягащ до парализиране, на кратки изблици — влакове, складове и писъци, приклякване на мръсен под в тъмнината с надеждата да не я забележат. Тя изкрещя без глас, а после безпомощно гледаше — малко момиче, влачено към една стая, затръшваме на вратата. Безопасността постепенно се стопи до кръгче тъмнина в сърцето й, единственото й убежище от ужасите.

Отваряйки очи, тя видя Анита, която седеше до леглото, хванала ръката й, със затворени очи и устни, които едва забележимо се мърдаха като в тиха молитва.

Лили стисна ръката й.

— Здрасти — каза прегракнало тя.

Анита й отвърна със стисване и отвори очи с уморена усмивка.

— Здрасти, момичето ми. Продължавай да спиш. Аз ще съм до теб.

Прилив на умора заля Лили и тя се остави на нежния унес.

Върху обърнатите нагоре длани на Анита тя се понесе в друг сън, който не бе сън. Ето че до нея седеше Ева, но тялото й не оставяше следи върху завивката.

— Така се радвам, че си тук — възкликна Лили и зарови глава в рамото й.

— И аз — призна Ева.

— Майко Ева, какво ще правя? Мразя да не им казвам и не знам защо правя така. Приближавам се, все едно съм на ръба на скала, и точно преди да скоча, изпадам в ужас и се крия.

Ева помълча, преди да отговори благо:

— Лили, да се криеш зад тайни, е като да ходиш по замръзнало езеро, което се топи под краката ти. Всяка стъпка е изпълнена със страх.

— Не знам как по друг начин да се опитам да прекося.

— Да се пазят неща в тайна, е опасно начинание. Трябва да се научиш да мислиш като дете. Децата не крият тайни, докато някой не ги убеди, че да крият, е по-безопасно от това да казват. Това почти никога не е така.

— Но аз не съм дете! — не можа да удържи вътрешната си реакция Лили.

Ева я прегърна.

— Лили, ние всички сме деца. Но когато ни придумат да повярваме, че тайните ще ни пазят, ние бавно се оттегляме в скривалищата си и забравяме кои сме. Нищо чудно, че болестта на сенките се развива, когато човек се изолира.

— Тогава полудявам ли? — попита тя гневно. — Може би си говоря сама някъде в изолатор? Може би ти си резултат от лекарствата или душевно разстройство? Какво ми се случи? Кой свят е реален? И всички ми говорят, сякаш съм важна и значима, но аз не мога да оправдая очакванията им! — Лили съзнаваше, че излива чувствата си, и не очакваше отговор. Облекчение бе да казва на глас нещата, които избягваше да говори, и бе благодарна на Ева, че я оставяше да говори, без да изразява нетърпение или смущение.

— Всичко това съм го виждала и преди — каза най-накрая Ева, — но не с теб.

— Какво точно си виждала? Момиче с нечий чужд крак? — Лили надигна края на полата си, за да го огледа отново. — Или някой попаднал между светове със създания, каквито не би могъл да си представи? Или пък свидетел на най-първите мигове на Сътворението…?

Ева се засмя.

— Не, много от тези неща и на мен са ми за първи път. Аз говорех за това, че съм виждала как съдбата на цялото творение, на човека, звяра и духа — дори самото естество на Бога — бива поверена на друго момиче, горе-долу на твоята възраст.

— Наистина ли? — изненада се искрено Лили. — Значи аз не съм единствената? Не съм сама?

— Ти никога не си била сама, мила.

Лили сведе поглед към ръцете си, лежащи отворени в скута, и косата закри лицето й.

— Не това питах, но… — Когато пак заговори, почти шепнешком, гласът й секна от вълнение: — Тогава защо Бог не… защо Бог не ме защити?

И ето го висящия въпрос.

Ева го остави така, висящ и злокобен — въпроса, изречен от милиарди други гласове. Той се надигна от гробове и празни столове, от джамии и църкви, от офиси, килии и задни улички. След него оставаше да лежи сломена вяра, съкрушени сърца. Той настояваше за справедливост и молеше за чудеса, които така и не идваха.

Ева докосна Лили по рамото и момичето почувства топлината отново да я изпълва.

— В момента нямам отговор, който да те задоволи, Лили. Нямам думи, които да помогнат на раната в душата и тялото ти да зарасне.

Лили затвори очи, но отказа да заплаче, като вместо това позволи на пълзящата утеха да се настани в умореното й тяло и да успокои надигащата се треска. Макар да не чуваше отговори, тя се чувстваше в безопасност в майчиното присъствие. Изминаха минути, преди да заговори.

— Имам чувството, че изкачвам планина, която няма връх. Едва се държа за скалната стена. Страх ме е, а всички очакват от мен да успея. Ако не успея, всички нередности по света ще са по моя вина. — Лили сгуши лице на шията на жената и прошепна, като сдържаше вълнението си: — Ами ако не мога да се справя и се пусна? Или ако скоча — Бог ще ме хване ли?

— Ще те хване, но ти ще имаш чувството, че си паднала.

Те отново помълчаха.

— Майко Ива, знаеш ли как ще се развият за мен нещата?

— Не, нито една от нас не е била тук преди. Но не ме е страх.

— Добре ли се развиха нещата за онова, другото момиче? Дето беше на моята възраст?

— Да! Добре се развиха. Участието й промени всичко, Лили.

Всичко. Тази надежда й стигаше за нощта. Лили заспа спокойно, без осъзнати сънища или халюцинации, без въпроси, тревожещи ума й.

Много по-късно обаче, без изобщо да знае колко часа са минали и дори кое време на деня е, тя рязко се събуди от усещането, че нещо пълзи по ръката й.