Уилям Пол Йънг
Ева (17)

17.
Разкаяние

— Някой виждал ли е Саймън? — попита Анита, когато влезе в стаята. Лили лежеше в безсъзнание, заобиколена от множество тръбички и подноси.

— Беше тук, когато пристигнахме с Лили, но оттогава не съм го виждал — каза Йоан с едва доловима усмивка. Анита я забеляза.

— Йоане, какво си направил?

— Нищо особено, обикновени мерки за безопасност. Стандартни.

— Ще ми кажеш ли?

— Реших, че няма причина който и да е от нас да опита да се върне в Подземието, освен ако не крие нещо, затова може да съм или да не съм променил координатите за връщане на триъгълника на Саймън.

— Изпратил си го другаде?

— Всички триъгълници изчезнаха, както би трябвало, и изглежда, че Саймън също липсва. Мистерия? — Той вдигна рамене.

— Да не казваш, че той стои зад това? — Анита погледна към Лили. — Тревожех се за психическото му състояние след кризата с Карин.

— Мисля, че той крие тайни. И докато не разбера повече, искам да съм сигурен, че няма да се меси.

— Предвидлива мярка! — възкликна Анита. — Може ли да попитам къде е той?

— В общност с придружаване, стотици мили на юг. Ще му трябват месеци да се върне. Веднага щом имам време, ще отида в Подземието, за да видя дали мога да разкрия истинските му намерения.

Джералд влезе в стаята.

— Как е Лили?

— Едва-едва стабилизирана — отговори Йоан. — Витае… Мисля, че Лили го нарече кома. Има нещо в организма й, което все още не съм идентифицирал, и мисля, че е била заразена в Подземието. Ще ми помогнеш ли в разследването? Добрата новина е, че уредникът все още не е дошъл за Лили, което означава, че разполагаме с време.

Джералд кимна.

— Аз оставам при нея — каза Анита. — Искам един от нас да е тук, ако се събуди.

— Съгласен съм с теб, благодаря! Джералд, хайде да намерим храна и вода за пътуването към Подземието.

Двамата излязоха.

— Какво търсим? — попита Джералд.

— Ще разберем, когато го намерим.

 

 

От три дни чувството на Лилит за присъствие в райската градина се засилваше, способността й да взаимодейства с обкръжението нарастваше, сякаш тя добиваше все по-голяма плътност. Можеше да яде плодове и да пие вода. Можеше да спи и сънят й ставаше все по-спокоен. Хан-ел бе неизменно наблизо и присъствието му започна да я дразни. През повечето време тя следваше Ева, която все още не я виждаше. Дори да можеше да я види, скръбта й пречеше да го осъзнае. Ала безпокойството на Лилит също нарастваше — тя трябваше да действа, и то скоро.

Всеки ден, когато следобедното слънце започваше да потъва зад хоризонта, Адам излизаше от гората и заставаше толкова близо до стената, колкото смееше, умолявайки Ева да се върне при него. От страната на Едем се виждаше всичко. Той бе на колене, като скубеше косите си и крещеше от мъка. Това, че не виждаше вътре, го правеше още по-нещастен.

На третия ден, допряла ръце до мъгливата завеса, Ева наблюдаваше как Адам слиза по пътека към езерцето. Лилит бе достатъчно близо, за да вижда и чува. Ева зарови лице в рамото на Адонай и започна да ридае и да удря по Него. Той я прегърна със силните Си ръце, докато тя се успокои.

— Мразя го! — изрече тя. — Мразя го!

— Мразиш онова, в което се е превърнал — каза Адонай. — Той не е това, в което се е превърнал. Самото Добро винаги ще е по-дълбоко от отвръщането.

— И Ти ли все още го обичаш?

— За Нас това никога не е било под въпрос, както е за теб. Ние знаехме и въпреки това все още го обичаме.

— Ако си знаел, защо го допусна?

— Истинската любов изисква отворени ръце. Без силата да каже „не“, любовта никога няма да бъде реална, а само илюзия.

— И ти въпреки всичко ни сътвори?

— Ти си удивително чудо, Ева, направена по Наш образ. Това творение е най-доброто, а Човекът — чудото на всички чудеса. Ние ви създадохме, за да споделим с вас Любовта и Живота, които винаги сме познавали. Но винаги сме знаели, че на нашето „да“ вие ще обявите „не“.

— Но защо изобщо ще твориш, ако си знаел?

Адонай я прегърна силно.

— Ева, един ден ще бъдеш майка и ще разбереш. Истинската любов не зависи от избора на другия, а от познанието на истинската му същност. Но както виждаш, взаимоотношенията са неизличимо повлияни от избора на другия.

— Сама себе си ли заблуждавам? Аз му причиних това. Можех да го предотвратя. Можех да Те попитам, но не го направих. Исках да бъда нещо повече от онова, което вече бях, за него, за Теб. Исках да съм като Теб.

Тя отново докосна границата, знаейки, че ако пожелае, може да я премине.

— Адаме — прошепна ти. Лилит знаеше, че той не може да я чуе. — И аз те моля да ми простиш. Господи, толкова съм сърдита! Той ме отгледа, грижи се за мен, а после ме предаде. Разпадам се на парченца. — И тогава в думите й се прокрадна друго чувство. — Но не мога да понеса, че е там, сам, без мен.

— Без теб е — съгласи се Адонай, — но никога няма да бъде сам. Не е толкова могъщ.

Ева се усмихна едва-едва.

— Това е утеха за мен, но не и за него. Какво ще прави той?

— Адам ще работи с ръцете си и с пот на челото, за да разшири границите на райската градина без присъствието и словото Ни. Той ще се обърне към земята в търсене на сигурност и стойност, идентичност и смисъл, въпреки че тя не може да даде нещо, което не притежава.

— Но ти каза, че аз ще имам семе, човек дете. Как е възможно това, ако… — Тя погледна към преградата между нея и Адам.

Бог се усмихна.

— За това трябва да Ми се довериш. Теб направих от страната на Адам, а него — от праха на Сътворението. Обещанието и думата Ми са едно. То ще те изненада.

— Ти каза, че един ден ще се обърна към него. Не мисля, че мога да го направя, че ще го направя. Трябва ли?

— Като се обърнеш към Адам, както той се е обърнал към земята, и изискаш от него онова, което той не може да даде, ти ще го накараш да падне в капана на своя срам. Без да знае кой е, той или ще избяга, или ще упражни власт над теб. Ако се отвърнеш, това ще е последствието от избора ти.

— Защо бих избрала повторно такъв гибелен път?

— Ще имаш своите причини. Имаш свободата да се довериш и свободата да се отвърнеш. Това е дълбокото и понякога болезнено тайнство на взаимността и любовта.

— Винаги ли ще имам тази плашеща свобода?

— Винаги! Това е Любовта.

В този момент Лилит обичаше Ева и изпитваше към нея състрадание, каквото не бе изпитвала към друг. Трябваше да я спаси от съдбата на Адам. Ева не трябваше да напуска райската градина. Ако Лилит успееше да промени пътя на Ева, с това можеше да промени историята, включително собствения си живот. Да спаси съпругата на Саймън и безброй други момичета. Може би имаше шанс да е нещо различно от никому непотребна твар. Време беше.

— Остани тук! — нареди тя на Хан-ел. — Недей да идваш с мен.

Ангелът се поклони и остана на място. Лилит лесно премина през стената и излезе от другата страна на рая. Знаеше, че никога няма да се върне.

 

 

— Открихме го! — извика въодушевено Джералд. — Онова, което е криел Саймън. Намерихме го! — Те стреснаха Анита, която тъкмо вкусваше от вечерята си. Когато се успокои, тя погледна двамата мъже и изражението й стана объркано, тъй като Йоан бе вдигнал ръка да й го покаже. Но там нямаше нищо.

— Поздравления! — Тя завъртя очи и изтри устата си. — Пращам мъжете да намерят нещо, а те се връщат, развълнувани заради едно нищо.

— Прескъпа моя — каза умолително Джералд, — това е сливаща се торбичка. Тя абсорбира светлината и става практически невидима — което обяснява защо не сме я видели досега. Този път обаче, когато претърсихме стаята на Лили, тя лежеше скрита върху дневника й.

Анита остави лъжицата. Изражението на раздразнение бе заменено от удивление.

— Добре де, какво има вътре? Намерихте ли пръстена и ключа?

— Не — отговори Джералд. — Нещо злокобно. Древно огледало с кървав камък.

Йоан го извади предпазливо от калъфчето, като го държеше с два пръста, дока го цялото се показа. Сложи го на масата и тримата се събраха около него.

— Изучавал съм тези огледала — каза Джералд. — Те са много редки, любима вещ на тъмните изкуства — огледала, които лъжат.

Анита се засмя.

— Аз лично съм открила, че това важи за почти всяко огледало.

— Това не е същото — продължи Джералд. — Виждаш ли, на повърхността няма образ, само сива вихрушка, а ето тук — той посочи, като държеше пръста си на разстояние — е кървавият камък, в случая диамант. Не бива да го докосваш, защото ще ти пусне кръв. Ако се вгледаш по-отблизо, ще видиш кръв тук и тук. Предполагам, че е на Лили. Ще я изследваме. Твърди се, че камъкът поглъща живота ти, а после огледалото отразява най-дълбоката истина за съществото ти, този, който си в сърцевината на душата си.

— То може да прави това? — попита смаяна Анита.

— Не, разбира се — успокои я Джералд. — Всичко е измама. Идеята е да привлече вниманието ти към кръвта, но това е само за заблуда. В действителност то ти инжектира отрова, каква точно — не е ясно, може би наркотик, невротоксин или съчетание от тях, което прави човек силно податлив на внушения. То експлоатира най-големите му страхове и самоненавист.

— Още сега ще го дам на учените — каза Йоан, като върна огледалото в калъфчето и го прибра в кутия. — Няма как да установим какво е видяла Лили, но съм сигурен, че не е било нищо добро.

 

 

Не се наложи Лилит да търси змията. Змията я намери скоро след като тя бе напуснала убежището на райската градина.

— Открий намеренията си — поиска тя и Лилит се усмихна. Змията едва успяваше да вдигне глава от земята и жената се извисяваше над нея.

— План, от който печелят всички — каза Лилит.

Първоначалното й намерение бе да отиде право при Адам, но съюзът с животното можеше да е от полза, ако се наложеше да убеждава Адам.

— Слушам — отвърна създанието.

— Чух обещанието на Адонай към Ева, че детето й един ден ще ти строши главата.

— Имала съм и по-добри дни. Какво предлагаш?

— Докато е в рая, Ева не може да роди дете. Би ли могъл този, който има силата да ти строши главата, да се роди по друг начин, освен от Адам? Ако двамата останат разделени, няма ли да е сигурно господството ти?

Змията не продума дълго време. Накрая каза:

— Адам е неутешим. Той търси всякакви средства да я доведе тук.

— Той отвърна лицето си от Бог и от своето подобие. Сам е, но аз мога да облекча самотата му.

Звярът разбра.

— Ти? Ти би му се предложила? Защо?

— За да предпазя Майка Ева и много други.

— А, ти си дъщеря на Ева. Но това те прави още по-опасна и за Адам, и за мен. Адонай каза, че нейното семе ще строши главата ми — нима не би могло това семе да си ти?

Лилит бе готова с отговора.

— Не! Ева каза, че то ще е мъжко дете. Аз бях подготвена за избор като този. Не мога да имам дете и никога няма да бъда заплаха. Мога да съм от полза и на Адам, и на Ева.

— И защо ще иска Адам окаяна никаквица като теб, която по свое желание се продава с такава цел?

Змията изрече истината та нея. Лилит спря и я изгледа мрачно.

— Мислиш, че съм блудница? Дори да съм, какво значение има това? Никакво. Важното е, че всички ще получим точно каквото желаем.

Змията се сви, сякаш за да атакува, а после сложи глава на земята.

— Тъмнината в Адам узрява, но не може да се сравни с тази в теб. Ти или нямаш представа коя си, или вече не те е грижа. Ще намеря Адам.

Змията изпълзя и изчезна, оставяйки Лилит да трепери в хладината на ранната вечер. Тя седна на един камък и погледна мръсните си ръце и крака, роклята, разкъсана от бодили и тръни. Ручей и поток пееха невинната си песен и Лилит изми ръцете и лицето си. Разтеглено слънце се отразяваше на повърхността и тя съзря момичешки лик, силен и пълен с обещание. Когато прокара ръка през образа, той се накъдри и изчезна. Това лице бе лъжа, а истината бе под него.

Скоро тя чу Адам да приближава в разгорещен разговор, но още щом я видя, той спря и се вторачи в нея, докато Лилит се почувства неловко.

— Кой те прати тук?

— Ева. Тя те обича и тъгува за това, че си сам. — Това не бе откровена лъжа, но вероятно истината не би могла да бъде по-преиначена. — Адаме, аз ще ти бъда другар. Нека Ева си остане в рая с Бога. Там й е по-добре. С мен няма да се чувстваш сам. Аз мога да те задоволя. Умолявам те, остави я при Бога.

Адам вдигна ръка, призовавайки я да замълчи, и се замисли.

— Права си — каза той накрай. — Досега мислех само за себе си и за нещата, които изгубих. Разбирам всичко. Повече няма да ходя и да я моля да напусне рая и да дойде при мен. Тя е на по-добро място, където животът й не е изпълнен с труд и където тя е в прегръдките на Божията любов.

Той седна на земята и започна да посипва главата си с пръст, стенейки:

— Липсва ми до мозъка на костите ми. С всеки изминал ден чувствам все по-малко смисъл да живея.

Лилит приседна до него, близо, но без да го докосва. Сълзите му се смесваха с пръстта по лицето, забулвайки очите му с кал. Без да я поглежда, той посегна и хвана ръката й.

— Змията ми каза, че си дъщеря на Ева. Наистина ли?

— Да.

— И ти ще направиш това за майка си? Ще станеш моя жена?

— Да, по собствен избор.

— Можеш ли да ми обещаеш син?

И този въпрос я хвана в капан. Знаеше ли Адам? Дали змията му бе казала? Ако го излъжеше и той знаеше, край на плановете й. Ако кажеше истината, това също можеше да е краят.

— Някои неща искат време и…

— Лилит. — Адам стисна ръката й. — Можеш ли да ми обещаеш син?

Отчаянието я връхлетя и сграбчи сърцето й, едва оставяйки й сили да изрече:

— Не, Адаме, не мога.

— Погледни ме — каза той нежно. Колкото и трудно да бе, тя вдигна глава и погледна в неговите тъмни, изпъстрени със златисти петънца очи. Лицето му бе изпоцапано от прах и сълзи, насред които бе заровена уморена усмивка. — Дори да можеше да ми обещаеш син, щях да кажа „не“. Ева е моята възлюбена и аз ще се науча да живея без нея. Няма да я предам втори път. Лилит, Ева не може да бъде заместена — нито пък ти. Тази измамна тъмнина, която долавям в теб и която би те накарала да се продадеш за нещо по-малко от любов — знам, че аз съм нейният източник. Може би един ден и ти ще успееш да ми простиш, защото аз съм твой баща.

Лилит се срина. Бяха я отхвърлили. Яростта й към мъжете, които я бяха увредили завинаги, сега разпали омразата й към самата себе си. Тя отскубна ръка от Адам и стана.

— Мразя те! — изръмжа и като се обърна, избяга в тъмната гора. Адам не я последва. Оставаше й само едно — да намери място, където да умре.

 

 

Йоан се втурна в стаята, където Джералд и Анита четяха и правеха проучвания.

— Състоянието на Лили се влошава — обяви той.

— Кой е при нея? — скара се Анита, нащрек като мътеща кокошка.

— Лети — отговори Йоан.

— Боях се от това — изпъшка Джералд, тръшвайки на масата дебелия том, който четеше. После го вдигна и отново го тръшна. — Не мога да открия кое катализира отровата. Знаем състава й, знаем от кои растения е извлечена, дадохме на Лили всички възможни антидоти, антитоксини и анти-каквото и да е, но тя умира и аз се чувствам напълно безпомощен. Продължавам също така да се моля, в случай че се питате. Не съм спирал да се моля.

— И аз, Джералд, и аз! — прошепна Анита.

Тя обви ръце около съпруга си и той се остави в прегръдката й, хлипайки под напора на натрупаното разочарование.

— Може би няма лек — предположи Йоан.

— Какво искаш да кажеш? — попита Анита. — Трябва да има.

— Не и ако отровата не е биологична, химична или неврологична. Ами ако онова, което Лили е видяла в огледалото, й е отнело надеждата? Чувството й за смисъл?

— За значимост или любов — добави Анита. — Това обяснява нещата. Без надежда дори човек в добро здраве може да умре. А Лили едва започваше да се възстановява физически и далеч в по-малка степен емоционално.

— Ако това е вярно, какво ще правим? — попита Джералд.

— Ти вече го каза — отговори Йоан. — Ще правим единственото, което знаем как да правим, а всичко друго ще оставим на Бог. Ще се молим, ще пеем, ще й говорим и ще я помажем с елей. Нима не сме възрастни?

Лети подаде глава в стаята.

— Извинете ме за нахълтването, но имам новини. Не ме гледай така, Анита. Лили никога не остава сама. Уредникът пристига утре, но не знаем за кого идва. Може би за Лили.

Никой не очакваше този удар. Първи се съвзе Йоан.

— В такъв случай най-добре ще е да започваме с молитвите и помазването, нали така? Знам, че молитвата не е магия или някакъв друг вид манипулиране, но точно сега съм готов да си заложа живота.

 

 

Последната надежда на Лилит бе, че смъртта ще я намери бързо и безболезнено. Тя се сви на малка топка под солидно, древно дърво. Не й убегна иронията, че се стараеше да се стопли, докато се опитваше да умре. Понякога естествените механизми за оцеляване бяха досадно нещо.

Лилит усещаше как животът бавно се изцежда от душата й, която бе напълно разбита, с дълбоки рани, които дори лъжите вече не можеха да затворят. Последните й думи, изкрещени към Адам, бяха окончателно доказателство за напразно пропиляния й живот. В този момент тя бе безмилостно откровена: мразеше всичко.

— Проклет да си, Адаме! Проклет да си, Господи! Проклета да съм! Проклети да сме всички! — повтаряше Лилит. Но коя бе тя да произнася такива унищожителни присъди? Тя бе никой, нищо.

Някой сякаш бе запечатал целия й живот в поредица от снимки. Докато лежеше, умирайки, тя бе принудена да ги гледа една подир друга. Всеки фотографиран спомен бе още едно обвинение. В нея нямаше Добро.

Независимо дали сънуваше, или халюцинираше, тя танцуваше в опърпани дрехи, заобиколена от счупени играчки и щракванията на заключвани врати. В смесицата от сурови цветове, когато музиката бавно заглъхна, й се стори, че съзря присъствието на Адонай, но после тя се извърна. Изпълни я мир. Радваше се, че умира. Най-после щеше да намери покоя, в който всичките й грижи ще изчезнат. Раят не бе вариант, но адът не можеше да е по-лош от живота, който бе познала.

Ето Го отново. Дари я с усмивка, с благ поглед, с кратко докосване, преди отново да се опита да се отвърне.

Клоните с листа, които бе събрала за последното си легло, сега сякаш бяха жива възглавница и тежестта на живота й — повдигната и държана с нежна милост. Последната й мисъл, когато тъмнината на безсъзнанието се спусна, бе: „Ако да умреш, е толкова лесно, трябваше да го направя по-рано“.