Уилям Пол Йънг
Ева (7)

7.
Посетители

Лили лежеше и трепереше. Мина доста време преди ужасът бавно да стихне. Дали змията можеше да я проследи до Убежището? Този страх бе ирационален, но такова бе и всичко, на което бе станала свидетел.

Носът я сърбеше и тя протегна ръка на ранната утринна светлина да го почеше. Първото й движение. То разпръсна безпокойството и извика усмивка. И което бе още по-хубаво — не болеше. Нещо в тялото й се бе променило. Вдигайки и двете си ръце, тя започна да ги разглежда на зазоряващата се светлина, като мърдаше пръсти пред очите си.

От кушетка някъде наоколо се чу изхъркване, което я сепна. Йоан бе прекарал нощта близо до нея, в случай че й е нужен. На Лили й бе все по-трудно да се бори с нарастващата си признателност и привързаност към него.

От съседното помещение долитаха звуци.

— Мисля, че имаме посетители — каза тя.

Йоан се събуждаше бавно. Трябваше му малко време, за да се ориентира.

— Посетители? Наистина ли? Вече? — смотолеви той, като тръгна в една посока, после в друга, а накрая спря, докато Лили не посочи към приемната. Йоан забеляза, че тя използва ръцете си, и радостно й се усмихна.

Като пое дълбоко дъх, той попита:

— Къде предпочиташ да се срещнеш с тях — тук или там?

— Там — каза уверено тя. — Все още не съм била там.

С няколко натискания на бутони леглото отново бе повдигнато и когато Лили кимна, че е готова, той я забута към стаята, където бяха приети посетителите. Това бе обширно пространство с прозорци на три от страните, разположено на върха на висока издадена скала, предлагаща величествена гледка към бреговата линия, отвъдните възвишения и дори неясните пурпурни сенки на далечни планини.

В тази прекрасна утрин ги чакаха трима учени, които стояха с чаша чай в ръка и гледаха към морето. Те се обърнаха едновременно в сходното си облекло — вехти преподавателски наметала, покрити с фин пласт варовик и уличен прахоляк. Двама от тях бяха възрастни, може би по-стари от Йоан, и макар в браздите по лицата им да се бе настанила умора, очите — а също и усмивките им — бяха ведри и ясни.

Жената бе висока над метър и осемдесет, а шапката, кацнала върху главата й, я правеше още по-висока. Имаше тънко, кокалесто тяло, а носът й напомняше на птичи клюн. Като цяло приличаше на щъркел, само дето облеклото й бе в абсолютно неподходящи цветове, предимно кафяво и черно. Другият възрастен бе в пълен контраст с нея — беше широк почти толкова, колкото бе висок, което ще рече едва около метър. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира, и дишаше тежко, като да бе качил тичешком многобройните стъпала от подножието на скалата, където се срещаха пясъкът и водата.

Третият учен на вид бе значително по-млад, въпреки че годините бяха оставили отпечатъка си по лицето му. По-висок бе дори от жената, сресаната му коса падаше свободно около мургавото му лице с поразителни черти. Лили имаше странното чувство, че го познава, и това едновременно я привличаше и безпокоеше.

— Добре дошли — каза Йоан, вдигайки двете си ръце.

Един по един те поемаха ръцете му, а после допираха чело до неговото. Лили предположи, че това е общоприетият поздрав.

— Аз съм Йоан, събирач. И откривател, с радост мога да добавя, както вече знаете. — Той кимна към Лили. — Това е Лили Фийлдс. Това Убежище е нашият дом и вие сте поканени да останете колкото пожелаете. Извинявам се, че не ви приех по-рано. Все още не бе дошло времето. — Той посочи чашите им. — Виждам, че прислужващ ви е донесъл чай. Желаете ли и бисквити?

— Все още не се налага да ви безпокоим с молба за бисквити — отговори жената, настанявайки се на дивана. — Изключително се радвам най-после да се запознаем, Йоане. Историята ти е известна.

Закръгленият учен, когото споменаването на бисквитки бе накарало да се усмихне и да отвори уста, сега я затвори и запази усмихнатото си изражение.

— Откъде сте? — попита Йоан.

— Отвъд Траин^[1] — отговори жената.

Йоан се ококори.

— Не знаех, че там изобщо има нещо. Е, това обяснява защо не ви познах. Сериозно ли, отвъд Траин?

Кимайки, другите двама се настаниха в креслата. Йоан седна до Лили, която се почувства неловко от внезапния интерес на събралите се. Тя насочи поглед към краката си и се опита да скрие стъпалото, което не подхождаше на останалата част от тялото.

— Сигурно сте пътували дълго, за да стигнете дотук — каза Йоан.

— Достатъчно е да кажем, че идваме от място, което е на месеци път… отвъд Траин. — Последните думи жената произнесе бавно, втренчила поглед в Йоан.

— А по въпроса за бисквитите… — намеси се закръгленият мъж.

Жената вдигна ръка.

— Аз определено мога да почакам.

— Как пропътувахте такова голямо разстояние? — попита Йоан. — Опитвам се да си представя подобно пътуване.

— Ездачи — каза тя. — Нямаме много летци по нашите места, а и аз лично имам страх от височини, поне незащитени. За ездачите тук се погрижиха много добре — благодаря! Но ни трябваха седмици, за да се възстановим.

Лили хвърли таен поглед към занемарените им дрехи и се запита дали имаха други.

— И защо пропътувахте целия този път?

Жената учен се поколеба да отговори и само наклони глава към Лили, без да сваля очи от Йоан.

— Това е намереничето, предполагам?

— Да.

— Значи заради нея сме дошли.

Лили се наежи.

— Аз съм тук. Не говорете за мен, като да отсъствам…

— Сякаш — прекъсна я жената.

— Какво? Сякаш? Сякаш какво? — Сега бе не само объркана, но и раздразнена.

— Тя иска да каже — опита се да помогне възпълният й спътник, — че вероятно е по-добре да се каже „сякаш“ отсъстваш, отколкото „като да“ отсъстваш.

— Е, извинете! — сопна се Лили, изговаряйки думите, търсейки ефект. — Като да ми пука! Сякаш! И докато съм на темата, сякаш тук никой ли си няма име? — Сега тя жестикулираше с ръце донякъде защото можеше. — Това е толкова вбесяващо! — продължаваше яростно тя. — Аз ли съм единствената на този остров, на която това й се струва абсолютно дразнещо?

Разговорът свърши в неловка тишина, нарушавана само от вълните, които се разбиваха долу на брега.

Жената повдигна вежди, а пълният мъж се сви в креслото, сякаш се опитваше да изчезне. Третият учен не помръдна. Всъщност едва забележима усмивка разтегляше ъгълчетата на устните му.

— О, господи! — Жената най-сетне си пое дъх, лицето й бе поаленяло. — Трябва да кажа, че всичко това бе много вълнуващо. И си заслужава пътуването само по себе си!

Йоан гордо се усмихна. В очите му играеха пламъчета.

— Може би пропуснах да кажа, че Лили е, нали… интроверт?

В това пространство, където шокирани погледи се срещаха с нарастващо смущение, Лили чуваше единствено тупкането на сърцето си и бученето в ушите.

Жената учен прочисти гърлото си някак деликатно.

— Лили — започна тя с благ глас, — казвам се Анита. За мен е чест да се запозная с теб.

И тогава, сякаш срещата нямаше шанс да потръгне, отвън се чу писклив гласец:

— Къде са всички? Изпуснах ли забавлението? Кълна се, тези стъпала ще ме уморят.

Лили позна гласа на Лети. Последва ситнене на малки крака и миниатюрната жена се появи. Всъщност Лили за първи път виждаше тананикащата Лети. Тя бе като малка топка, висока няма и метър, с бастун и преметнат шал. На Лили й приличаше на къщичка, крепяща се на тънки, несъответстващи си кокили. Нещо невъзможно от гледна точка на физиката. Лили се помъчи да не я зяпа. Помагайки си с бастуна, Лети се запъти право към учените.

— Добър ви ден, приятели, и на теб, мила. — Тя кимна на Лили, която седеше онемяла.

— Какво ще кажеш за всичко това? — попита Йоан миниатюрното възрастно създание, сочейки с бастуна си учените. — От сума време не са ни посещавали от областите отвъд Траин.

Йоан безпомощно вдигна ръце.

— Знаела си за земите отвъд… и не си ми казала?

Малкото създание само се ухили. Тримата учени я поздравиха по установения начин, като бяха принудени да коленичат, за да докоснат челото й, след което отново седнаха. Лети се покачи на едно столче, кацайки опасно близо до края му. Още щом се настани, тя започна тихо да тананика. Като че ли само на Лили това й правеше впечатление.

Тя сбута с лакът Йоан и той се наведе.

— Защо тананика? — прошепна тя.

— Просто защото е темерут — отговори тихо той и веднага се обърна към другите. — Лети, ние тъкмо се запознавахме. — Той кимна към по-дребния мъж.

— Казвам се Джералд — представи се той на Лили. — Водещ учен по антични светове.

— А аз съм Саймън — каза най-младият, като се облегна назад и кръстоса крак с глезен върху другото коляно. — Водещ учен по систематика и философия.

Лили се почувства едновременно привлечена и отблъсната от звука на гласа му. Напомняше й за мек като коприна шоколад.

— Може ли да попитам каква е твоята сфера, Анита? — каза Йоан.

— Анита — намеси се Джералд — е водещ учен и съветник първи ранг.

— Първи ранг! — възкликна Йоан. — В такъв случай за мен е двойна чест! А специалността ти?

— Психология на душата с фокус върху ЕНИ — отговори тя и Йоан инстинктивно погледна към Лили.

Въпреки че той побърза да отмести поглед, Лили го забеляза.

— Какво е ЕНИ? — попита тя. Гърлото й, толкова дълго неизползвано преди избухването, сега бе стегнато и подуто.

— Епигенетична неврална интеграция — намеси се Лети. — Представи си го като сглобяването на разтрошените късчета огледало, повторното свързване на релационните пространства на невронните мрежи на мозъка и сърцето.

— Аха, имахме такива мрежи във фермата — каза Лили. Никой не се засмя. — Шегувам се — обясни тя. — Това е начинът ми да кажа, че не разбрах и дума.

Те кимнаха и любезно се засмяха. Лили отново се почувства неловко.

— Скъпо дете — наведе се напред Анита, — пророчеството ни каза, че пристигането ти е резултат от голяма трагедия. Дори една незначителна криза може да разбие човешката душа. Аз умея да споявам пукнатините между парченцата. Онези надути думи просто означават, че аз съм лечител, който се занимава с възстановяването на прекършени души.

— Според теб аз съм прекършена душа? — този път Лили успя да сдържи раздразнението си.

— Разбира се! — каза твърдо и благо Анита. — Като всички в тази стая.

— Дори Лети ли? — попита Лили и това разсея напрежението.

— Особено Лети — каза Йоан и се разсмя заедно с другите. — Чувал съм, че преди да дойде тук, е била висока над два метра. Това, което виждаш тук, е резултат от най-добрите ни усилия.

Анита се пресегна и потупа момичето по ръката.

Дребната жена се усмихна, а после насочи дълъг, костелив пръст право към Лили.

— Разбираш ли, че ти си причината да сме се събрали тук, малко момиче?

— Аз? — възкликна тя. — Защо?

— И аз бих искала да знам! — каза разпалено Лети. Тя кръстоса малките си стъпала, увиснали във въздуха. — Не можем да проумеем Божия промисъл, но както изглежда, съдбата на това място и това време, а може би и на Космоса, е свързана с теб и решенията, които вземаш!

— О, сигурна съм, че всички вие ужасно грешите — възкликна Лили. Тя забеляза, че пръстите й треперят. — Аз дори не знам коя съм и къде съм.

— Ти си дъщерята на Ева, не е ли достатъчно? — попита Лети.

Ето че всички лица гледаха Лили и сякаш не смееха да дишат в очакване на отговора й.

— Предполагам, че е, ако под Ева имаш предвид Майката на всички живи.

По-възрастните учени въздъхнаха в синхрон и се облегнаха назад. Джералд поклати шава. Нещо погрешно ли бе казала?

— Разбира се — отвърна Анита и сложи ръка на коляното на Лили. — Но ние имахме предвид и твоята генетична структура.

Лили нямаше представа за какво става дума. Тогава Джералд се обърна към Йоан.

— Не си й казал?

Йоан пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Така и не настъпи подходящият момент.

Анита и Джералд изглеждаха изненадани. Саймън, който, откакто си бе казал името, не бе проронил и дума, сега като че ли бе странно разсеян, зареял поглед през близкия прозорец, все едно отнесен другаде.

— Подходящият момент за какво? — попита Лили.

Лети престана да тананика, за да каже:

— Приятелю Йоане, кажи й какво знаеш.

— Лили, лечителите откриха, че твоята ДНК съдържа маркери от всички познати земни раси.

Анита плесна с ръце и сякаш подскочи на възглавницата си.

— Какво означава това? — попита Лили.

Йоан отвори уста, но Анита се обади първа.

— Означава, че цялото човечество се съдържа във всяка клетка от тялото ти, дете.

— Ти си дъщерята на Ева — каза Джералд.

Йоан избърса уста с опакото на ръката си и погледна към Лили.

— Помниш ли, че ме пита за приятеля ми? — Тя кимна бавно. Йоан погледна към учените. — Откакто Лили пристигна, три пъти при мен е идвал пратеник.

Това като че ли привлече вниманието на Саймън. Той се обърна към Йоан.

— Наоколо винаги има пратеници — заяви Анита.

— Този пратеник беше певец! — каза Йоан.

— О! — възкликна тя. Джералд ококори очи, а Лети продължи да тананика, кимайки бавно.

— И има ли — Джералд прочисти гърло, — има ли име този певец?

Йоан замълча.

— Хан-ел? — предположи Лили.

Учените седяха и мълчаха смаяни, сякаш бяха замръзнали. Движенията им се забавиха и почти спряха.

— Боже, Боже! — измърмори Анита.

Джералд вдигна очи и ръце във възхвала.

За момент Саймън изглеждаше смутен, но бързо се съвзе.

— Не просто певец, но и пазител! — измърмори той.

— Пазител? — попита Лили.

Джералд се отзова.

— Ангел, пратеник, който е и пазител.

— Ангел? Искате да кажете едно от онези дебели момченца херувимчета с крилца, лък и стрели? Ние им викаме братовчеди на Купидон.

— Не! — твърдо каза Лети. Малките й крака спряха да се поклащат. — Не! Категорично не! Херувимите са страшни, и то по един прекрасен начин. Не ги принизявай до разни нелепи образи.

— Херувимите са същества от светлина — обясни Саймън. — Те са пазители на възторга и обожанието. Втори след серафимите, те са най-особено устроените. Както серафимите са обърнати навътре, херувимите се обръщат навън. Доколкото знаем — и по този въпрос аз се позовавам на други учени — само двама, може би трима от херувимите в цялото Творение имат име. Михаил със сигурност е един от тях. Може би Гавраил и — за миг по лицето му сякаш премина подобие на сянка — вероятно най-великият е Луцифер, Помазаният Херувим.

Лили почти не слушаше. Сега разбираше какво имаше предвид Йоан, когато каза, че учените са досадни. В ума й обаче мислите летяха и се надпреварваха. Халюцинациите за Райската градина отново я бяха свързали с времето и мястото, където се намираше. Тя се постара да запази безучастно изражение.

— Йоане, кажи им какво ти е казал Хан-ел — насърчи го Лети.

— Той ми разкри, че Лили е свидетел.

Джералд погледна Анита и потупа ръката й.

— Това е потвърждение. Не сме се заблудили.

— Никога през целия си дълъг живот не съм мислела, че ще настъпи този ден — каза тихо Анита. Тя се взираше в Лили с такова обожание, че момичето не издържа и отмести погледа си.

— Преди малко повече от година нашите учени, мислители, търсачи и астрономи ни казаха, че нощното небе е обявило пристигането на свидетел — обади се Джералд. — Това, разбира се, предизвика сред нас голям смут и ожесточени дебати, но накрая неколцина получихме разрешение да се отправим на това пътуване. Когато тръгнахме, бяхме деветима. Останахме само ние тримата.

— Само трима? — попита Йоан.

— Двама се върнаха още в началото — отговори Анита. — Обхвана ги носталгия и безпокойство. Трима решиха, че трябва да ни напуснат на Грегорианския кръстопът, за да търсят друга звезда, а един тук — тя замълча, преди да довърши с тъжен глас, — един от нас, също учен, се разболя.

— От какво? — попита Йоан.

— Болестта на сянката.

Тревожни тръпки полазиха Лили при тези думи.

— Каква е тази болест на сянката? — попита тя.

— Тя е болест на душата. Случва се, когато човек се извърне от упованието лице в лице и позволи на тъмнината на смъртта да проникне в него. От Адам ние всички сме наследили болестта на сянката в тленността си. Да й противостоим, е войната, в която всички участваме.

— Някой охранява ли колегата ви? — попита Йоан.

Саймън си играеше с пръстен на лявата ръка.

— Не, тя е настанена в общност на север — отговори Анита. — Това е един вид охрана — но като подкрепа, а не в отбрана. Целта е да й се помогне отново да се обърне към живота. — Анита заговори на Лили. — Ние отдавна знаем, че болестта на сянката черпи сили от изолацията. Затова се борим с нея, като поддържаме взаимоотношения на осъзната любов и доброта.

— Съжалявам за загубите, които сте понесли — каза съчувствено Йоан. — Съжалявам и се чувствам натъжен.

— Ние също — отвърна тихо Саймън. — Благодаря.

Настъпи кратко мълчание, след което Лили заговори:

— Значи… всичкият този труд — за да се срещнете с мен? Наистина ли мислите, че аз съм свидетелят, когото сте тръгнали да търсите? — Тя погледна към Йоан. — Все още не разбирам какво означава това.

Анита стана и коленичи до нея.

— Сигурно е крайно озадачаващо и объркващо. Моля те, прости ми. Прости ни.

Тя разтвори обятия и Лили се наведе, макар и малко непохватно, облягайки се на рамото й.

— Да — продължи Анита, — ние вярваме, че ти си тази, която търсим, но аз самата искам да задам няколко въпроса, преди да се опитам да обясня. — Тя пусна Лили от прегръдката си и се върна на дивана. — Йоане, казал ли си й за Подземието?

— Не.

— Разбирам. А сигурен ли си, че тук е в безопасност?

— Между тези стени, да. В края на краищата това е Убежището. Нищо никога не е успявало да ни намери.

— А Хан-ел? — намеси се Саймън с нотка на страх в гласа. — Прав ли съм да предполагам, че певецът е пазителят на това момиче?

— Не — каза Йоан и помълча, преди да продължи. — Хан-ел пази мен.

Стиснатите челюсти на Саймън се отпуснаха.

— Разбирам — каза Анита. — И твоят пазител е потвърдил, че тя е свидетел. Каза ли ти на какво ще е свидетел?

Тримата учени седнаха на край на креслата си. Ако Лети бе направила същото, щеше да се прекатури. Тя обаче бе изцяло концентрирана и тананикаше по-силно от всякога.

— Тя е свидетел на Сътворението.

За миг се установи поразителна тишина. После настъпи хаос. Анита стана права и вдигна високо ръце, викайки на език, който бе непознат на Лили. Джералд затанцува весело в кръг, Лети бе закрила очи с малките си пръсти и раменете й се надигаха и спускаха. Саймън бе сключил ръце, вдигнал лице към небето като в молитва.

— Това заслужава да се отпразнува с храна и вино! — обяви той.

Йоан се засмя и посочи към вратата.

— Почерпете се от килера. Каквото имам, е ваше.

Саймън излезе, последван от другите учени.

Йоан седеше тихо, очаквайки Лили да отговори. Как можеше да му каже, че греши? Че неговият ангел се е заблудил? Вярно е, че бе свидетел, но не по собствено желание. Ако имаше избор, би сънувала като нормален човек. Но не — Ева я водеше на места, където тя не искаше да ходи, и сега разни хора ги хващаше болестта на сянката и животът им се объркваше заради нея. За нищо! Вътрешно тя се бореше да оправдае това, че запазва сънищата за себе си. Докато гледаше океана през прозореца, съзнанието и сърцето й се въртяха и пресичаха като два отделни свята. Когато отново погледна към Йоан, го видя коленичил до леглото й с насълзени очи.

— Знам, че е прекалено много за осмисляне — каза тихо той.

— Нищо не разбирам. — И естествено, казвайки това, тя имаше предвид много повече неща, отколкото той можеше да предполага. Топлотата му влошаваше положението.

— Задачата ти не е да разбираш. От теб се иска само да бъдеш Лили Фийлдс.

— Но ако не разбирам, как ще знам дали постъпвам правилно? — Тя едва ли не го молеше да спре. — Нямам къде да отида. Не мога да мръдна от тук и не проумявам защо или дори как се оказах тук и къде се намира това място. Предполага се, че съм свидетел на Сътворението? Сътворението? Аз не… не разбирам! Какво да правя?

Йоан изглеждаше така, сякаш проникваше дълбоко в собственото си сърце и минало, търсейки нещо, което да й помогне, да я докосне и утеши.

Отговори й Лети.

— Лили, би могла да се довериш. Доверието е нещо, което естествено се удава на децата — докато някой не ги излъже или убеди, че това е опасно.

— Доверието е опасно — отвърна тя, без да се замисля.

— Да — каза Йоан, — но не по начина, по който си мислиш.

Останалите се върнаха с чинии със сирена, плодове, крекери, ядки и разбира се, бисквити. Скоро виното започна да оказва очакваното въздействие и позите на посетителите се поотпуснаха, въпреки че напрежението остана. През цялото време, докато разговаряха или мълчаха, Лети продължаваше да тананика.

През следващите часове Йоан, неколцината учени и един темерут се опитаха да отговорят на въпросите на Лили.

— Всяка епоха и място има двама основни свидетели — заяви Джералд в напълно академичен стил: — единият като записано слово, другият от плът и кръв. Вторият по-скоро е инкарнация на първия, но единият не може без другия.

— Може би ще помогне — намеси се Анита, клатейки глава, — ако си го представиш в термините на фотографията: това е вид запис — графос, на светлината — фотос, в даден момент. Представи си свидетеля едновременно като фотографа и фотографията.

— Добре — откликна Лили. — Това го разбирам, донякъде…

— Има трети елемент. — Този път говореше Саймън. — Свидетелят е не само фотографът и фотографията, но и по един уникален начин е крайно необходим жив участник в снимката. Свидетелят не е извън нея, нито е отделен, не е обективен и не е независим. Самото ти присъствие внася безброй възможности и решенията, които взимаш, повлияват на историята такава, каквато я познаваме ние сега. Те се вплитат по нов начин в разкриваното на Божия промисъл.

Звучеше сложно и Лили копнееше да избяга, да заспи необезпокоявана, но въпреки това се опитваше да се съсредоточи.

— Да не казвате, че без свидетел изобщо няма снимка? Ако няма кой да го види, то не съществува?

— Нещо такова, но не съвсем — обади се ентусиазирано Анита.

Джералд добави, сякаш цитираше:

— Бог винаги е бил Свидетелят, извън когото нищо не съществува. Бог е Великият Наблюдател, вечната и непрекъсната Картина; Словото във всички нюанси на Славата и Любовта.

— И те са Великият Намесващ се — добави Анита. — Ето защо е съществено важно да познаваме характера на Бога. Ако Бог не бяха Това, Което Са по същество — Доброто, проявяващо се в познаването на Любовта Един към Друг, всичко би изчезнало ей така. — Пръстите й се завъртяха нагоре като избягал балон. — Всичко, и ние в това число, би престанало да съществува. Би отишло в небитието.

— Тогава защо Бог се нуждае от мен или от друг човек като свидетел? — попита Лили.

— А — засмя се Джералд, — това ни връща към Сътворението. Бог не се нуждае от нищо, но без нас Бог няма да е Бог. Да живееш в Бог, означава да изследваш тази тайна на съпричастяването.

Всичко това бе много объркващо за Лили, но те я посъветваха да не се хваща за подробностите. В края на краищата ти си дете, обясниха й те, децата интуитивно знаят онова, което уроците не могат да им дадат. Това не й помогна да схване казаното от тях, но все пак й подейства успокояващо.

По някое време късно вечерта Лети изчезна, без да се сбогува. Тананиканото й просто спря.

Йоан се канеше да придружи тримата учени до спалните им, когато Анита вдигна ръка.

— Чакайте — възкликна тя. — Забравихме подаръците, които донесохме за Лили!

— Наистина — каза Саймън. — Но аз оставих моя в багажа си. Ще трябва да го донеса по-късно. Може би утре?

— Подаръци? — Лили се чувстваше изтощена, но любопитството й даде сили. Мисълта за подарък от Саймън я накара да потръпне от очакване.

По-младият учен отстъпи към далечните краища на помещението, докато Анита и Джералд започнаха да потупват джобове, опитвайки да си спомнят къде са сложили подаръците. Жената първа намери своя и пристъпи към Лили.

— Скъпо дете — започна тя, — докато се молех във връзка с идването си тук, при теб…

— Ти се молиш за мен?

— Ние всички се молим — каза Джералд. — Молитвата е преди всичко разговор с Бога: за живота и хората, за онова, което ни предстои, и за онези, които в момента са най-важни за нас. Това изненадва ли те?

Лили кимна.

— Та — започна отново Анита, — докато се молех във връзка с идването си тук, при теб, в ума ми многократно изникваше образът на този сувенир. — Тя разтвори пръсти и показа богато украсено и изящно изработено сребърно ключе на сребърна верижка.

— Страхотно е! — възкликна Лили. — Благодаря. — Анита постави изящната вещ в ръката на момичето.

— Този прастар ключ е свързан с една история, с една приказка. Позната ли ти е приказката за човекоядеца и принцесата?

Лили поклати глава.

— Няма значение. — Анита се усмихна и двете се прегърнаха. — Лили, този ключ не е просто за украса — той отключва нещо. И не, не знам какво е то. Но ти ще разбереш, когато му дойде времето.

— Това важи и за моя подарък — намеси се Джералд, подавайки й кутийка за бижута. Лили я отвори и видя панделка със златен пръстен. — Това е пръстен на вричането — каза той и Лили се усмихна, без да е сигурна какво означава това. — Той се е предавал в семейството ми още от мъглите на Сътворението. И аз като Анита не знам защо е важно да го дам на теб, но заповядай.

— Същият ли е като годежен пръстен?

— Не. Сгодяване е прекалено слаба дума. Вричането е категорично и непоколебимо обвързване, обявяване на брака понякога години преди консумацията му. Това е пръстен, който младоженецът дава на своята годеница като обещание за венчавка.

— Благодаря ти, Джералд. — Той се наведе, за да докосне челото й, и въпреки че от този жест на близост й стана напрегнато, тя го позволи.

Йоан изведе учените от стаята. Саймън, който излезе последен, се обърна, усмихна се и леко се поклони.

Лили остана да седи тихо, опитвайки се да проумее случилото се през този ден, но размишленията като че ли само усилваха нервността й. Надяваше се, че Хан-ел е истински и е наблизо, но това означаваше още, че ангелът вероятно знае за измамите й и възможността я накара да се засрами. Дори да бе така, самата мисъл за пазител я утешаваше.

Неочаквано това извика и друг спомен — лицето на мъж, когото не знаеше откъде познава.