Уилям Пол Йънг
Ева (8)

8.
Отразени намерения

Рано на следващата сутрин, докато шепотът на изгрева вече накъсваше сенките на нощните ритми, Лили направи първите си записки в дневника, който Йоан й бе дал. Насърчавана от празното пространство в него, тя разтовари част от бремето си и като реещ се орел се остави на писането, носена от невидими течения към нови хоризонти на откровението, които дотогава не бе изследвала съзнателно.

Каквото и да казва Йоан, не мисля, че от мен става писател. Ха, ето че вече си намирам извинения — а аз съм единствената, която някога ще прочете това.

Не знам коя съм и кое е реално. Половината от времето си мисля, че съм луда и че съм заобиколена от луди, а през другата половина съм просто объркана — хаос от гневни, съкрушителни, ужасни емоции.

Понякога просто ми се иска да крещя, докато ми свършат силите. Не искам никой да се грижи за мен, а после искам и това ме вбесява и тогава може би ми се иска да умра.

От всички хора, които срещнах тук, най-много харесвам Йоан, но съм истински заинтригувана от този новия, единия от тримата влъхви (струва ми се, че така ги наричат в историите на неделното училище, въпреки че аз не съм младенецът Исус, когото са търсели). Казва се Саймън и е по-голям от мен, но най-близо до възрастта ми от всички останали. Анита и Джералд ми дадоха ключ и пръстен на вричането, но Саймън каза, че ще ми донесе подаръка си по-късно. Мисля, че просто искаше да говори с мен насаме. Не спирам да си задавам въпроси за него, сякаш е опасен, но по приятен начин.

Вчерашният ден беше пълна лудост. Толкова много неща се случиха, че не знам откъде да започна. Ева ме заведе да видя Адам — звучи ми безумно в момента, в който го пиша — но така или иначе срещнахме говореща змия, която ме изплаши до смърт. После се появиха влъхвите и за първи път видях Лети. Все още не знам защо винаги тананика. После ми казаха, че съм свидетел на Сътворението. Не им казах, че Ева вече ми го каза.

Гледам си ръцете. Може би съм се порязвала в предишния си живот. Това също много ме плаши. Може би е по-добре да не мога да си спомня, но не успявам да спра проблясъците или халюцинациите.

Гледам вълните и приливите. Те са като желанието да живееш и да умреш, първо прилив, после отлив. През повечето време виждам просто вълни и дори не знам дали са приливни, или отливни. Дали Саймън ще дойде да ме види днес? Вероятно не.

При мисълта за Саймън тя дръпна завивката, за да разгледа стъпалото, което не бе нейно. Зачуди се кое ли е момичето, на което бе принадлежало. Външно функционираше напълно нормално, макар да бе много по-бяло от дясното й стъпало и покрито с лунички.

Скоро се появиха жени, облечени така, сякаш принадлежаха към религиозен орден, за да й помогнат в сутрешните ритуали. Бяха мълчаливи, благи, широко усмихнати и присъствието им бе уютно и приятно. После Йоан й донесе закуска, с което официално бе обявено началото на истинската храна, макар и лепкава и блудкава. Той каза, че организмът й все още се възстановява. Когато свършиха с яденето, той я остави да се взира в океана, величествената гледка на бреговата линия и пясъка, а отвъд тях — странна смесица от растителност, едновременно тропически и северни гори.

Последва цикъл упражнения за свиване и отпускане на всеки мускул от пръстите на краката нагоре, чак до носа. Това се повтаряше по шест пъти на ден в интервала между събуждане и заспиване. С едно натискане на бутон сега Лили можеше да превърне леглото в подвижен стол и макар да усещаше, че силите й се връщат, тя устоя на изкушението да се опита да стане и да се изправи. Както изглежда, за всичко си имаше подходящ момент.

Йоан имаше нова изненада. Той успя да избута механичния стол на Лили по един лек наклон и я изведе на открита площадка над помещенията, в които се бе лекувала. За първи път тя усети прегръдката на въздуха и слънцето без усещане за преграда. Мястото бе малко, но също като гнездо на върха на мачта предлагаше зашеметяваща панорамна гледка. Йоан я остави, за да свърши някаква друга работа.

Едно-единствено солидно перило стоеше между твърдата основа и няколкостотин метра открито пространство. Лили реши да не го доближава със стола си. Дори оттам, където седеше, се чувстваше обзета от световъртеж и въодушевление.

Тя с наслада обърна лице към късното следобедно слънце. Вятърът се заигра с косата й, освободена от всякакви връзки и ластичета. Въпреки неизменно присъстващата тъга тя бе почти щастлива, докато унесеността й не бе внезапно прекъсната от чувството, че я наблюдават. Тя се сепна. Сякаш ръка от лед бе докоснала нейната. На не повече от три метра, загледан също като нея в далечината, Саймън бе застанал стратегически между нея и изходната рампа.

Висок и строен, той бе облечен спретнато, но малко прекалено за топлия ден. Бялата риза с копчета и алената папийонка подчертаваха лицето и тъмните лешникови очи. Странно, но вятърът, който се вихреше около нея, като че ли избягваше да го доближи. Без да обръща глава, Саймън заговори с изненадващо нежен глас.

— Съжалявам, ако съм те стреснал — каза той. — Не се страхувай!

Тя пое дълбоко дъх, облекчена без причина.

— Стресна ме! Дори не те чух, ама изобщо, и… се изненадах, това е.

— Аз съм такъв. Тих, искам да кажа. Не привличам много внимание, поне не директно. Къде е събирачът? — попита той, поглеждайки я с усмивка. — Предположих, че ще е при теб, твоят вечно присъстващ пазител.

— Не знам — каза тя.

— Още по-добре — обяви ученият. — Надявах се на удобен случай да говоря с теб насаме, ако нямаш нищо против?

Лили се канеше да пусне вътрешната усмивка върху устните си, но се въздържа. Този мъж бе непознат и тя трябваше да е нащрек. Но около него витаеше аура на опасност и привличане — и усещането да е търсена, бе приятно.

— От теб зависи — предложи му избор тя. — Може да повикаме Йоан.

Това бе игра и тя го знаеше. Подозираше, че и той знае. Саймън се усмихна и извърна поглед някъде надалече, след което пак я погледна, преди да заговори.

— Лилит…

— Лили — прекъсна го тя. — Казвам се Лили.

— Разбира се. — Той сви устни. — Така или иначе ти си избрана да бъдеш свидетел на Сътворението и това е невъобразимо важно. За мен е огромна чест да се запозная с теб, каквото и да казват други.

— Кои други? Какво казват? — Ласкателството, на което се наслаждаваше, изчезна на мига, заменено от несигурност.

Саймън като че се смути и бързо се извини.

— Нямах никакво намерение да клеветя. Сигурен съм, че са го направили с добро чувство.

— Кой? — настоя да узнае тя.

— Другите, по-възрастните.

— Какво са казали?

— Ами например, че си само дете — а аз не те виждам така. Те обаче са прави, като казват, че си млада и ти липсва опит. Но аз друго исках да подчертая. Всъщност аз съм съгласен с тях, че все още не си проумяла колко необикновено важна си и какви значими решения ти предстои да вземеш. Скромното ми мнение е, че ще имаш нужда от много реално и неотложно упътване.

— От теб, предполагам? — Лили бе ядосана на всички и сега чувството на неудовлетвореност намираше подходящ фокус.

Саймън не отговори.

— Защо съм толкова необикновено важна? — попита накрая тя.

— Защото имаш способността да промениш историята!

Твърдението внушаваше значимост, от която свят й се завиваше, но колкото и да й бе трудно да си представи това, изражението на Саймън бе сериозно като думите му.

— К-как? — попита тя, заеквайки.

— Лилит, ти си избраният Свидетел на Сътворението. Концентрирай се върху онова, което ти бе казано снощи. В качеството си на свидетел ти си не само фотографът, но си също така в снимката като деен участник и изборът, който направиш, може да промени всичко, историята на всички.

Лили бе попаднала в такава вихрушка, че дори не си направи труда да го поправи заради името си. В казаното от него най-после откриваше някакъв смисъл. Имаше причина да бъде тук, да бъде свидетел. Ами ако той имаше право? Като повлияеше на историята, можеше ли да промени и своята? Ако коригираш Началото, няма ли така да промениш и Края?

Тя се понесе на вълната на възможностите, но изведнъж рухна, съкрушена от необятността на онова, което си представяше.

— Мислех, че не мога да се намесвам — каза тя, а после затисна с длан устата си.

— Не да се намесваш, а да участваш — каза Саймън, без да реагира на това, което тя бе изтървала. — Мога да ти помогна. А Бог ще ти даде мъдрост. Защо Бог ще те постави в тази ситуация само за да те остави да се провалиш? Можеш да се справиш, Лилит. Вярвам в теб.

Това бе малкото окуражаване, от което Лили не бе осъзнала, че се нуждае. Тя пое дълбоко дъх и се отпусна на стола. Саймън пристъпи една крачка, запазвайки безопасно за нея разстояние.

— И какво да правя сега?

Саймън се приближи още една крачка.

— Трябва да те заведем в Подземието. То, изглежда, е ключът. Засега съветът ми е да се довериш на инстинктите си. Избрана си заради това, което си. Правилният избор ще дойде от това, че знаеш коя си.

— Саймън, през по-голямата част от времето миналото ми е в пълна мъгла. Получавам проблясъци, но те почти винаги са ужасяващи. — Още докато казваше това, Лили осъзна, че разкрива пред този човек неща, които никой друг не бе поканен да види. — Как да открия коя съм?

— Точно затова, млада госпожице, ти нося моя подарък. — И с театрален жест Саймън извади изпод дрехата си огледало с богато украсена и артистично изработена дръжка.

— Прекрасно е. — Лили го взе и го сложи в скута си. — Откъде го имаш?

По лицето на Саймън пробяга печал и затъмни очите му.

— Беше на съпругата ми.

— Съпругата ти? — Лили почувства прилив на състрадание към този мъж и едновременно с това мисълта за такъв подарък я отблъсна. Тя се опита да го върне. — Не мога да го взема.

— Трябва да го вземеш! — настоя Саймън. — Съпругата ми… тя е на много по-добро място. Ако бе тук и знаеше коя си, щеше да пожелае да ти го даде. Моля те. Това не е обикновено огледало. То разкрива истината, стига да знаеш тайната му. Според легендата силата на отражението му идва от първото езерце, в което Адам се вгледал и видял лика си. Моля те да го вземеш.

Тя се поколеба, осъзнавайки, че не бе виждала лицето си, откакто бе пристигнала в Убежището. Дори в архивите на паметта й нямаше лице, за което със сигурност да каже, че е нейното. Лили погледна към Саймън и когато той кимна насърчително, вдигна огледалото и се взря в него.

Нищо. Само облак сивота, който се движеше, сякаш подухван от вятъра наоколо. Тя вдигна объркан поглед към Саймън.

Усмивката му бе игрива и нежна.

— Казах ти, че има тайна. — Той постави ръка върху нейната и я обърна с дланта нагоре. Докосването бе студено, но подейства освежаващо на нагрятата й от слънцето кожа. Усещането бе приятно и тя не се отдръпна.

— Виждаш ли този блестящ червен камък? — попита той и тя се вгледа отблизо. — Тук, където дръжката и рамката се срещат. Когато поставиш десния палец върху него и вдигнеш огледалото пред лицето си, то ще разкрие истинската ти същност.

Тя плъзна палец върху камъка.

— Преди да го направиш, трябва да те предупредя. — Гласът му бе категоричен, изражението съсредоточено. Премести стратегически ръката си върху нейната. — Това не е безболезнен процес. Ще видиш истината, а тя може да бъде много тежка и обезпокояваща. Но ще осъществиш съдбата си само ако с цялото си сърце повярваш на онова, което видиш.

В този момент над тях мина сянка и Саймън грабна огледалото от ръката й, пъхайки го в дрехата си. На не повече от стотина метра прелетя огромен орел.

— Саймън, какво има? Това е просто орел. Най-големият, който съм виждала, но все пак само орел.

— Той е крадец! — отвърна Саймън. — Опитват се да откраднат отражения за гнездата си. Тия създания ме изнервят.

Двамата проследиха с поглед изчезването на вятърния ездач в далечината, преди Саймън скришом да й върне подаръка, все така загледан в небето.

— Трябва да бъдеш нащрек и да го пазиш на тайно място. То е само и единствено за теб — подарък, съизмерим с несравнимата ти значимост.

Той се обърна и отново се усмихна. Напрежението се замени от сърдечност. От друг джоб той извади платнена торбичка.

— Ето. Когато покриеш с това огледалото, и двете ще останат скрити за онова, което ги докосва.

Саймън пъхна огледалото в торбичката и те изчезнаха от погледа — не напълно, но почти. На фона на небето приличаха на едва проблясващ, леко замъглен прозорец. Когато сложи торбичката в скута й, тя прие цветовете на одеялото, сливайки се с него напълно. Единственият признак за присъствието му бе усещането за тежест.

Лили протегна ръка и стисна ръката на Саймън. Чувстваше се раздвоена, едновременно отблъсната и привлечена от думите на този учен. Спокойната непринуденост, която приемаше за даденост в отношението си към Йоан, липсваше тук и на нейно място се събуждаше съвсем различен спектър от емоции. Как бе възможно да се чувства изплашена и в същото време заинтригувана, изпълнена с надежда и неуверена? Саймън предизвикваше у нея всичко това, както и други чувства.

— Саймън — проговори тя, — благодаря ти. Има неща, които трябва да ти кажа…

Лили имаше намерението да признае пред този мъж всичко, което бе скрила от останалите, но когато отвори уста да продума, отдолу се чу приближаващо подсвиркване. Тя се обърна и видя Йоан, който си прикриваше очите, докато излизаше от тъмнината на сградата.

Когато погледна обратно към Саймън, Лили не можа да повярва на очите си. Беше си отишъл — изпарил се или изчезнал напълно, също като огледалото. Тя бързо закри подаръка си в одеялото. От притеснение заради измамата лицето й се изчерви. Надяваше се слънцето да го прикрие.

— Ето къде си! — възкликна Йоан. — По румените ти бузи си личи, че си прекарала приятно тук. Но сега съм дошъл да те взема. — Той се огледа с любопитство. — Май те чух да говориш с някого?

Вече попаднала в капана на растящото двуличие, Лили поразшири лъжата.

— Може би си ме чул да говоря с невидимите? — предположи тя, като махна с ръка към пространството наоколо, и той се засмя.

Това не беше съвсем лъжа — оправда се тя пред себе си, — а само предположение. Ако Йоан го приемеше, проблемът си бе негов.

— Може би. Готова ли си да напуснеш гнездото си? Има вероятност учените да вечерят с нас, но първо трябва да си починеш.

Докато слизаха бавно, Лили държеше с две ръце огледалото, скрито под завивките. Чувството бе застрашително и интригуващо, като подаръка, който оставаше неразкрит. Трябваше да почака.

— Йоане, искам да те помоля нещо.

— Разбира се — отвърна той.

— Цял следобед си почивам. Имаме ли време преди ядене, за да ми прочетеш остатъка от историята за Райската градина?

— Имаме, и още как. — Той замълча за момент. — Откъде този внезапен интерес?

— Мислех си, че може да ми помогне да разбера защо съм тук и какво трябва да направя. Досега всичко това за Адам и Ева се намираше на лавицата в ума ми, на която са приказките и измислиците, затова искам да го чуя пак, от Писанията. Предполагам, че искам да съм подготвена.

— Хмм. — Йоан я настани в приемната, извини се за момент, а после се върна с голямата книга и като придърпа един удобен стол, отново отвори задната корица.

— Да видим, докъде бяхме стигнали? — Той погледна към нея и тя му кимна да започне. — „Ето, тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето…“ — зачете той, като вдигаше поглед от време на време.

Лили бе неизменно напрегната и съсредоточена, като слушаше и поглъщаше. Няколко пъти го помоли да повтори ред или фраза, но като се изключи това, не пожела допълнителни обяснения.

Йоан завърши с:

— „Тогава Господ Бог изпъди Адама… и на изток при Едемската градина постави два херувима и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към Дървото на живота.“

— Оле — каза Лили с натежал глас. — Струва ми се, че не съм чувала самата история преди. Прекрасна е и невероятно тъжна.

— Искаш ли да поговорим за нея? — попита Йоан, оставяйки книгата на близката маса.

— Не сега. Просто искам да отлежи в съзнанието ми. Би ли ме закарал до стаята ми?

Той кимна и я изведе от приемната.

— Ще дойда да те взема, когато пристигнат другите. Не остава много време.

— Още един въпрос? — попита тя.

— Разбира се. — Той се усмихна. — Няма да е нормално без един последен въпрос.

— И ти ли си бил свидетел?

Йоан изглеждаше изненадан.

— Лили, нямам представа откъде знаеш това.

— Някой го каза преди много време, докато все още не можех да мърдам. Не съм искала да подслушвам.

— Всичко е наред. Да, вярно е.

— На какво бе свидетел? На Сътворението?

— На Новото Сътворение, предполагам, би могло да се каже. Бях свидетел на това как Вечният човек се яви като втори Адам.

— Втори Адам? — кача тя, а после го спря с ръка и поклати глава. — Ще ми разкажеш по-късно. Знаеше ли какво да правиш?

— Знаеш ли, че дотук зададе пет последни въпроса? — Той се засмя меко и непринудено, но после отговори: — Да, знаех, че съм свидетел и че ще трябва да се науча на доверие. Всичко друго дойде такова, каквото е, и аз откликнах, според някои не много добре. Но дори след всичките тези години не бих постъпил по различен начин.

— Йоане, ти промени ли света?

— Да, Лили. Промених света — заяви той с усмивка. — Това правят свидетелите. — И той тихо затвори вратата.

Отгръщайки завивките, тя се загледа в огледалото, по повърхността на което се вихреха същите сиви облаци. Обещанието, което лежеше в скута й, бе съблазнителна покана за истината, но също така изглеждаше опасно. Искаше ли изобщо да узнае коя е?

Тя избута стола до един скрин и отвори най-горното чекмедже, където остави огледалото редом до другите подаръци — пръстена на Джералд, ключа на Анита и дневника на Йоан. Каквито и да бяха истините, които щеше да й предложи нейното отражение, те трябваше да почакат още малко.

 

 

Както бе обещал, не след дълго Йоан почука и я заведе долу, където вечерята бе сервирана. Подправените печени меса и пресните зеленчуци дразнеха обонянието й, но в нейната чиния имаше само досаден буламач от зърнена каша, билки и лекарства. Лили не възропта, замислена за неща, които изглеждаха много по-съществени.

Тя настръхна от присъствието му още преди да е влязъл в стаята. Саймън бе облечен по същия начин като следобеда, все така сложил ярката червена папийонка.

— Подобна папийонка съм виждал само веднъж досега — каза Йоан. — Принадлежеше на един тип, на когото казваха Уредника.

Лили се засмя.

— Имаш приятел на име Уредника?

— Предполагам, че в някакъв смисъл отношението му към мен би могло да се определи като приятелско, въпреки че, признавам — каза той ухилен, — това е приятел, когото отбягвам от много дълго време.

— Приятел с моден вкус — каза Саймън и двамата се засмяха.

— Никога не съм разбирал този аксесоар — отвърна Йоан. — Мисля, че се надценява. Но не и в твоя случай, Саймън. На теб ти подхожда.

Може би заради повишената си чувствителност Лили бе убедена, че всеки разговор имаше подтекст, скрита цел и значение, с които никой не се ангажираше директно. Опита се да анализира пластовете, но това бе изморително и скоро се отказа.

По време на вечеря тя поглеждаше към Саймън, но той нито веднъж не й обърна внимание. Държеше се така, сякаш между тях не се бе случило нищо. Това я накара някак да се усъмни в себе си. Нима химията бе плод на въображението й?

Когато приключиха с вечерята, Лили поиска разрешение да напусне, и Йоан я заведе в стаята й. Той си тръгна, веднага след него влезе сестра от вечерната смяна, която й помогна в процедурите преди лягане. По собствено настояване Лили остана седнала. Сама можеше да разпъне леглото, когато бе готова.

Тя отиде до скрина и като отвори най-горното чекмедже, докосна подаръците си един по един, спирайки ръка върху привидно празното пространство, където бе оставила скритото огледало. Накрая взе дневника си и писалката и започна.

Объркана съм повече от всякога и едва ли не по отношение на всичко. Саймън дойде да ме види, сам, горе на Площадката на Замъка (аз я кръстих така), на самия връх на Убежището. Йоан едва не ни хвана. Саймън ме кара да се чувствам жива, но в същото време се чувствам зле, че крия още тайни, най-вече от Йоан. Когато се замисля за това, тоест наистина да се замисля, всичко ми се струва нередно… затова се опитвам да не мисля. Тъпо!

Както и да е, Саймън ми даде вълшебен подарък — огледало, което винаги ще ми казва истината за това коя съм. Това също е тайна, не съм го изпробвала още. Страх ме е, а и не съм имала удобен случай. Какво друго… Йоан и Саймън говориха за приятел на Йоан на име Уредника — не че ми трябват повече тайнствени хора. Всъщност Йоан и изглеждаше малко смутен, докато говореше за Уредника, така че да го наречем „приятел“ може би е пресилено, ако използваме думите на Йоан.

Имам чувството, че това е началото на голямо приключение, но с помощта на Саймън мисля, че мога да направя онова, което се очаква от мен. Радвам се, че Анита, Джералд и Йоан ще бъдат до мен, и се надявам, че Хан-ел е истински. Всичко е голяма каша, това, дето пазя в тайна нещата, които видях, Вечния човек, Ева, Адам и Сътворението. Ева наистина ми липсва. Мисля си, че може да отговори на някои от въпросите ми. А може и просто да съм луда.

Лили щракна ключалката и я заключи с отпечатъка на палеца си. Странно, досега не й бе хрумвало, че дневникът и огледалото се задействаха по противоположни начини. Левият й палец заключваше тайните на дневника, а десният отключваше тези на огледалото.

В стаята започна да се усеща лек мирис на тамян и градински чай, сякаш някъде наблизо тлееше смесица от билки. Лили си каза, че от изтощение си въобразява, и пъхна книгата и писалката в чекмеджето.

Възприятията й обаче се променяха. Стаята се местеше. Тя почувства, че й се вие свят и губи равновесие, и тогава, странно като през мъгла, й се стори, че чува в далечината тананикането на Лети.

Тъкмо се канеше да затвори скрина, когато бе атакувана. Някъде от тъмните кътчета на чекмеджето се появи змията и се хвърли право към лицето й. Лили инстинктивно изпищя. Ръката й се вдигна навреме да поеме първия удар и зъбите на змията потънаха дълбоко в плътта над китката. Тя отново изкрещя, махайки с ръце, докато създанието продължаваше да излиза от шкафа. Беше много дълго и започна да се увива около нея, като я събори от стола на пода.

Отдръпвайки се назад с разперена качулка, змията отново се приготви да нападне, когато ослепително ярка светлина нахлу в стаята. Вратата рязко се отвори и последваха викове. Парализирана, без да може да мръдне и да вижда, Лили чуваше всичко.

Йоан крещеше заповеди, сред другите гласове тя разпозна тези на учените и Лети.

— Това не е припадък. — Йоан звучеше много разтревожено. — Това е нещо друго. Не я местете, докато не я прегледа лечител.

Тя усещаше присъствието му наблизо. Йоан каза тихо:

— Лили, чуваш ли ме? Можеш ли да отвориш очи?

Скована, тя не можеше да отговори и не усещаше допира му, но присъствието му я изпълваше с облекчение.

— По сълзите ги предполагам, че ме чуваш, Лили — съобщи й той с пресипнал от вълнение глас. — Ние сме тук, в безопасност си и в момента не е нужно да правиш нищо.

— Какво се случи? — дойде гласът на Анита от наблизо.

Йоан замълча.

— Още никой не знае. Лети нахлу като вихрушка и викаше, че Убежището е компрометирано, а после изчезна като дим. Чухме изкрещяване и намерихме Лили на пода, неподвижна като камък, но нищо друго в стаята като че ли не е докоснато.

— Готови сме да я поставим на леглото — каза непознат глас. — Трябва да повишим вътрешната телесна температура, и то бързо.

Лили не чувстваше нищо, освен някаква безтегловна еуфория. Не знаеше под въздействието на какво се намираше в този момент, но то имаше своите предимства. Бавно и неочаквано обаче се върна едно усещане — два огнени свредела дълбаеха китката й там, където змията бе забила зъбите си. Защо още не са ги забелязали?

— Саймън, горното чекмедже на скрина е отворено. Моля те, кажи ми какво има вътре. — В тона на Йоан се долавяше отчаяние.

Секунди по-късно Саймън каза:

— Няма друго освен нещо, което прилича на личен дневник. Струва ми се заключен.

— Това е всичко?

— Нищо друго няма.

Къде бяха подаръците? Пръстенът, ключът и огледалото? Лили чуваше учестените удари на сърцето си; пулсирането, тръгващо от ухапаното място, се простираше из тялото, заглушавайки разговора. Паника измести напълно чувството на блажено реене. Лили се опита да изкрещи, но не успя.

— Тя пропада — извика някой. — Лети?

Ново проблясване на ослепителна светлина, после настъпи мрак.