Уилям Пол Йънг
Ева (5)

5.
Градината на Бога

— Лили, ела — прошепна жената и когато момичето се надигна, за миг светлината наоколо се взриви и тя си помисли, че отново губи съзнание.

Лили рязко пое дъх, когато зрението й се върна.

— Майко Ева, къде сме сега? — Цветовете, звуците и миризмите на царствена гора завладяваха сетивата й.

— От вътрешната страна на Райската порта. — Могъщото присъствие на Ева изпълваше Лили. — Раждането на Адам наблюдавахме отвъд границите на Рая.

Мястото бе поразително и все пак идеално й допадаше. Топлината, влажността, изобщо всичко носеше усещане за комфорт, лекота и удоволствие. Значи по начало това е трябвало да бъде нормално. Но тази мисъл бързо бе настигната от друга: Ти си всичко друго, но не и нормална. Не ти е тук мястото.

— Лили, искаш ли да видиш още?

Когато Лили кимна, Ева сграбчи ръката й. Двете се издигнаха, носени от самия въздух. Краката на Лили сякаш продължаваха да са стъпили на твърдо дори когато тя погледна надолу и видя отдалечаващата се земя. Гледката наруши чувството й за равновесие. Да го възстанови, бе лесно — трябваше само да насочи очи нагоре и надалеко, доверявайки се на невидимата твърд под краката й. Лили не можа да се удържи и тропна с единия крак. Да, като че ли имаше нещо. Ева се обърна към нея и се усмихна широко.

Когато се издигнаха над дърветата, те бавно спряха, увиснали във въздуха.

— Това е Градината на Бога — каза Ева, — създадена да бъде обитавана от всички нас.

— Огромна е! — възкликна Лили. Градината се простираше на стотици мили разстояние във всички посоки, чак до далечния хоризонт, където граничните стени се издигаха и изчезваха в небето като гейзер в цветовете на дъгата. Най-близката граница се намираше близо и бе величествено внушителна. Въздухът бе чист, свеж и топлещ, сякаш съвършено пригоден за нея.

— Ти каза, че Раят е куб, нали така? Колкото и да е голям, не мисля, че всички бихме се побрали тук.

— Раят се разширява и свива колкото е необходимо. Той не е място в смисъла, в който ти го разбираш. През идната епоха, след като всичко бъде завършено и позволено, той ще нарасне, така че да включи всичко сътворено.

— Звучиш тъжно — каза Лили.

Ева й се усмихна.

— Не съм тъжна, дъще моя. Спомням си. Именно тук живее добродетелността.

— Добродетелност?

— Добрите взаимоотношения, лице в лице, изпълнени с доверие.

— Това изобщо възможно ли е? — Лили се смути от собствената си импулсивност. — Искам да кажа, съществува ли такова нещо?

Ева стисна ръката й.

— Да. И не се срамувай, Лили. Дълбоките копнежи ни напомнят, че сме изгубили нещо жизненоважно и скъпоценно. Тези пориви са пробуждането на надеждата. На завръщането.

— Завръщане къде?

— В тази градина.

— Но нима Бог не те накара да я напуснеш? — попита Лили.

Ева въздъхна и сякаш се канеше да отговори, когато нещо отвлече вниманието й и тя се усмихна.

— Слушай — нареди тя.

Лили също чуваше. Някъде отдалеко долиташе песен, едновременно прекрасна и леко фалшива. Това бе звънкият, радостен глас на момче, което вървеше през гората.

— Това да не е…?

— Адам ли? Да! Погледни!

Вместо това обаче Лили погледна Ева и видя лицето на млада влюбена жена.

 

 

Йоан се бе привел над нея, когато тя отвори очи.

— Защо ме събуди? — сопна се тя, замаяна и сърдита, задето сънят й бе прекъснат.

— Не съм те будил. — Изражението му издаваше неговото объркване.

— О. Тогава добро утро — измърмори тя.

Под мраморно синия таван Йоан разходи погледа си наоколо и после го върна към нея.

— Всъщност не е утро. Може би късен следобед?

— Вече? — Тя завъртя глава, сякаш търсеше доказателство.

— Виж ти! — възкликна Йоан. — Невероятен напредък. Цялата онази емоционална активност сутринта явно е възстановила донякъде подвижността между гръбнака и главата. Това е знак, за който ми казаха да следя!

Тя опита отново. Помръдването на мускулите й бе едва забележимо.

— Бъди внимателна! — каза той. — Може да е изкушаващо, но сега не е моментът да се прекалява с каквото и да е. Що започнем работата по отстраняването на апарата, който те поддържа в неподвижност.

— Какъв е този апарат?

— Нали ти казах, че когато те намерих, ти бе цялата изранена. За да могат кърпачите и лечителите да извършат доброто си дело, помолихме майсторите и строителите да сътворят апарат, който да те държи в пълна неподвижност и така да им даде достъп и време да те пооправят.

— Какво се е случило с мен? Какво не ми е наред?

— Имаше фрактури на няколко места по врата и гърба, както и много други неща. Открихме те замръзнала, в стазис. Вероятно затова си оживяла.

Лили усещаше, че той си подбира думите, може би внимавайки да не разкрие прекалено много, особено след каскадата от емоции, отприщили се само часове по-рано.

— Чакай. — В ума й започна да се избистря серия от въпроси. — От колко време съм тук? Тук, в тази стая?

Йоан помълча и погледна нагоре, смятайки.

— Почти година.

— Година? Тук съм от почти година?

— Да, почти.

— Откъде съм дошла?

— Не сме го установили с точност, но със сигурност от място на Земята.

— От Земята? Искаш да кажеш, че това не е Земята?

Той поклати сериозно глава.

— И къде се намира този… този остров, на който съм в момента?

— Намира се в океан, за който вероятно не си чувала. Разположен е в гънка между световете, между измеренията. Има много такива места.

— Йоане, това е лудост.

— Не се съмнявам, че така ти изглежда.

— Някой да ме е търсил? Някой… разтревожен, че ме няма?

Йоан извърна поглед.

— Доколкото знам, не.

Един нов страх сграбчи мислите й.

— Година? Сериозно? Има ли начин да се върна… у дома?

Йоан прочисти гърло и се размърда на стола си.

— Лили, знам, че всичко това е объркващо и плашещо. Изобщо не мога да си представя колко разтърсващо за теб е това, но споделям тъгата ти.

— Йоане, защо съм тук? Аз съм никоя. — Гърлото я стягаше, очите се затвориха, в ума й беше бъркотия. Без каквито и да е солидни спомени не можеше да свърже случващото се с нещо солидно, нещо реално. Разполагаше само с разпокъсани фрагменти от спомени, идващи на приливи. Разполагаше със сънищата, но ако ги разкажеше на Йоан, сигурно и той би я помислил за луда. Зачуди се защо ли за нея е важно какво мисли той, но наистина бе така.

— Лили, ти не си никоя — каза той категорично. — Колкото до изясняването на причината да си тук, това ще се разкрие, когато Бог повели. Изглеждаш уморена. Може би ще е добре да продължим разговора по-късно?

— Не, не сме свършили! Не смей да си тръгваш! — каза настоятелно тя, все още със затворени очи.

Той остана.

— Какво точно ми направиха тия ваши лечители и кърпачи? — Лили едва сдържаше яростта си.

— Възстановиха връзката между гръбначния стълб и мозъка и прикрепиха всичко, което се нуждаеше от… ъъъ, прикрепяне. Такива неща.

— Кое се нуждаеше от прикрепяне?

С въздишка Йоан й каза, че само едно от двете й стъпала е нейното собствено. Добрата новина, както се изрази той, бе, че новото й ляво стъпало е женско. Тази подробност не направи истината по-малко гротескна.

Когато я намерили, обясни той, едва давала признаци на живот. Едно от многото счупвания из тялото й било на лявото стъпало, което било напълно премазано.

Лили попита откъде са се сдобили с новото й стъпало. Ужасяващият отговор потвърди страха й. Металната кутия, в която бе открита, съдържаше други полузамръзнали тела.

— Какво? — Лили почувства, че й се повдига.

Йоан говореше бързо, сякаш скоростта можеше да предотврати шока.

— Лечителите и кърпачите незабавно заключиха, че единствената възможност, като изключим това да се поръча на строителите да направят някаква протеза, е да опитат да намерят съответстващо стъпало, принадлежащо на едно от наскоро починалите момичета. Може би ще помогне да си го представиш като един вид трансплантация на орган? — предложи като идея той, но Лили предпочете изобщо да не мисли за това.

— Йоане? Според теб какво ни се е случило? На мен и другите момичета?

— Мога само да предполагам — започна той, а после спря. — Лили, Лили, всяка възможна теория ме изпълва с гняв и отчаяние до дъното на душата ми. Каквото и да ви е било причинено, то е нередно, откъдето и да го погледнеш.

Като последния лист на есенно дърво, Лили почувства как още малко и ще бъде отнесена. За да не падне, тя се опита да смени темата.

— И кога точно бе направено цялото това… прикрепване? Нямам спомени за никакви лечители или кърпачи. Освен Лети, ти си единственият, когото съм виждала тук.

— Докато спиш. — Йоан пое дъх. — Всеки ден от месеците работят усърдно, за да ти върнат целостта!

Когато Лили не отвърна нищо, Йоан продължи:

— Те проектираха и построиха тази стая специално за теб. Почти всяка вечер тя се запечатва херметически. После се пълни най-вече с течност, която може да се диша. Голяма част от работата изисква да си обърната с лице надолу, но те не могат да те обърнат, ако не си в безтегловност. На сутринта те връщат в нормално положение и извеждат течността от помещението. От мястото си не можеш да видиш, но наоколо е пълно с най-различни механични устройства — стълби и неща, позволяващи достъп.

Лили мълчеше. Остана да лежи така поне минута и отново се удържа да не пропадне в безсъзнателната бездна, която й предлагаше сигурност и облекчение. Йоан се появи пред погледа й и на сърдечното му лице ясно бе изписана загриженост.

— Имаш ли други въпроси, Лили?

— Свърших! Нямам повече въпроси. — Тя се замисли. — Чакай, още един засега. Защо аз?

Въпросът предизвика усмивка.

— Ах, Лили, защо не ти?

Вярно е, че това предлагаше различен поглед върху положението й, но Лили не това бе попитала.

— Нямам предвид защо аз в някакъв космически смисъл, а по-лично. Защо ти положи всички тези усилия за мен? Ти дори не ме познаваш. Защо аз?

Той помисли за миг, преди да отговори.

— Вярвам, че ти дойде в живота ми, защото Бог ме обича.

— Защото Бог обича теб?

Пак широка усмивка.

— Да, защото Бог ме обича, Лили. Естеството и причината да сме свързани, е мистерия, но не е нещо дребно! Ти си важна! Ти си дъщеря на Ева.

— Дъщеря на Ева? — Нима Йоан знаеше за виденията й? — Ева, като Адам и Ева, тази Ева ли? Това е само история. Приказка.

— А, ето че яхнията се сгъстява, както казват. — Той поклати глава. — Лили, историите и митовете се раждат в хранилището на въображението. Само защото нещо се смята за „приказка“, не означава, че не е истина.

За пореден път Лили устоя на възможността да сподели. Думите му обаче я накараха да се замисли за нещо.

— Значи според теб историята за Райската градина е истина? Винаги ми е изглеждала нереална, като Дядо Коледа и Феята на зъбките.

— Истина е. — Йоан имаше смаяно изражение. — Лили, искаш ли да ти прочета историята от Светото писание, където е записана за първи път? Подръка ми е. Трябва ми само минута да отида да го донеса.

— Ако няма да те притесня — каза Лили, опитвайки да прикрие любопитството си.

Той се измъкна навън и бързо се върна със стара, подвързана в кожа книга.

— Извинявам се, че това не е оригиналният ръкопис, но поне е на оригиналния език, на който мога да чета. Ще ти го преведа, доколкото мога. Щеше да е добре да имаме учен подръка. Искаш ли да изчакаш?

— Искам ти да го прочетеш — насърчи го тя.

Йоан придърпа едно столче и седна до нея. Отвори книгата откъм задната корица и зачете отзад напред.

— В началото Елохим сътвори… — Йоан вдигна поглед. — Лили, знаеш ли, че на оригиналния древен език Елохим, Бог, е в множествено число, а Руах, Духът Божи, или още дъх, вятър, е в женски?

Безмълвният отговор на Лили бе вдигане на веждите и раменете.

— Може би ще е най-добре просто да го прочета. В началото — започна той отново — Елохим, Бог, сътвори небето и земята… — И той продължи да чете първото описание на Сътворението.

— Значи всичко е било добро и Бог си е отдъхнал? — попита Лили, унесена в собствените си мисли и образи, извикани от думите.

— Да — отговори Йоан. — Всичко е било добро, твърде добро. — После се поколеба, сякаш се канеше да каже още нещо, но се отказа.

Той стана и прочисти гърлото си.

— Сериозно, толкова вълнения ти стигат за днес. Ако искаш, ще ти почета и друг път, но сега наистина е време да си починеш. Като цяло днес бе добър ден. Нека сънищата ти са благословени.

Той натисна съответните бутони, за да намали осветлението в стаята, и сякаш бе дръпнал перде или щракнал ключ, клепачите й се затвориха.

Дори в тъгата си Лили усети все по-познатото и желано докосване, което я повдигаше и отнасяше някъде.

 

 

— Адам много е пораснал, откакто ти присъства на раждането му — каза Ева.

Всичко бе така, сякаш не бе имало прекъсване. Лили стоеше до Ева и слушаше песента, която звучеше все по-близо.

От гората излезе младеж, строен и висок, с абаносова кожа с наситен кафяво-червеникав оттенък, гъста черна коса, сплетена и сплъстена от кал. Бе поразителен, още повече докато танцуваше и скачаше покрай дърветата, пеейки с пълно гърло. Облечен бе в светлина.

Голотата му смути Лили. Тя отвърна очи, борейки се с желанието да гледа.

— Разбирам защо го харесваш, но защо е… гол?

— Гол? — Ева се усмихна. — Той се е родил гол. Адам няма нужда от друго покривало освен Божията любов. Няма нищо срамно в това да си напълно слаб и уязвим.

— Той не изглежда слаб.

— Аз не говоря за физическа слабост, а за абсолютната му зависимост от Елохим.

— Е, в това няма никакъв смисъл — отбеляза Лили. — И не разбирам нито една негова дума.

— Ще чуеш и видиш онова, на което си дошла да станеш свидетел.

— Той вижда ли ни?

— Не. Никой не му е разкрил присъствието ти, а и ти всъщност дори не си родена, така че как може да те вижда?

— Ами теб?

Майка й не отговори.

Те се носеха над Адам, който продължаваше да пее и танцува във високата трева на ливадата и от време на време се спираше да говори на невидими за Лили неща. Пред него бълбукащо поточе следваше пътя си към реката. С цялата радост на малко момче Адам скочи в него, а после внезапно спря с приковано внимание.

Лили се обърна в посоката, откъдето идваха гласове, пеещи малко нестройно същата песен, придружена от надигащ се повей, топъл и обгръщащ. Той определено познаваше гласовете, защото се втурна към тях, като скачаше и се въртеше в ритъма на мелодията.

— Това е времето, когато те се разхождат заедно и разговарят — обясни Ева. Тя предугади въпроса на Лили. — Бог и Адам. В новото начало на всеки ден те празнуват, смеят се и се радват един на друг.

Ева млъкна, сякаш заслушана в разговор, който Лили не чуваше. Жената се усмихна широко.

— Лили, защо не отидеш с тях? Адонай те кани.

— Мен? Кани мен? — Тя се почувства въодушевена, а после ужасно се притесни. Милион оправдания, нахлуващи в нея, шепнеха и изобличаваха колко е недостойна. — Трябва ли? — попита тя.

— Не, разбира се. Мило дете, това е покана, а не настояване. — Ева я гледаше състрадателно и открито, сякаш приемаше решението на Лили, каквото и да бе то.

— Не мога — измънка Лили. — Мястото ми не е тук. Няма да знам какво да кажа. Не мога.

Ева я прегърна.

— Поканата винаги ще е в сила, когато си готова.

В гласа на жената нямаше и помен от неодобрение. Лили почувства едновременно тъга и облекчение.

Вихрушка от огън и вода, понесена от поривите на вятъра, обви Адам като в прегръдка. Единствената друга фигура, която Лили ясно виждаше, бе тази на Вечния човек. Кръвта и пръстта от раждането на Адам бяха станали част от бялата светлина, която бе Негова дреха, като избродиран орнамент.

Лили копнееше да опита прегръдката му. Ева протегна ръка да я успокои.

Адам и Бог седнаха, облегнали гърбове на едно дърво в края на гората. Осезаемото присъствие на Огън и Вятър танцуваше около тях. Когато Лили и Ева също седнаха на тревата на не повече от двайсет крачки разстояние, Адонай погледна право към тях, усмихна се и кимна за поздрав. Вълната на приемане заля Лили като буен поток. Тя не се възпротиви, нито пък искаше.

— Той ме вижда — прошепна тя, като едва мърдаше устни. — Ева, Той ме вижда.

— Той винаги те вижда — тихо заяви Ева. — Той не само те вижда, Той те познава.

— Сине — каза Вечният човек на Адам, — ти си центърът на Нашата обич и сиянието на Нашата слава.

— А Ти си моята радост! И аз Те обичам — каза Адам с неудържимия възторг на дете. — Бях на разузнаване.

Той описа създанията, които бе срещнал по време на приключенията си. Като грухтеше, ръмжеше и издаваше крясъци, той показа как бе общувал с тях. Колкото и млад да бе, Адам притежаваше находчивост и схващаше идеите с лекота и дълбочина, които смаяха Лили. Естествената непринуденост, с която те се смееха и разговаряха, я заливаше като леки, топли вълни.

Когато погледна към Ева, тя с изненада видя, че по усмихнатото лице на жената се стичаха сълзи. Ева протегна ръка, за да я притегли до себе си, и без да сваля очи от разговарящите наблизо, се наведе и прошепна:

— Благодаря ти, Лили.

— За какво?

— За първи път го виждам такъв, като момче, влюбено в Създателя. Ти ми подари нещо безценно. Ти, Лили.

— Аз не… — понечи да каже Лили.

— Шшш. Сега слушай. Това е важно.

Адам казваше:

— Райската градина и сама дава плод, има ли смисъл аз да се грижа за нея и да я обработвам?

— Да, има смисъл, макар че не е необходимо — заяви Бог с игриво пламъче в очите.

— Ами пазенето? Това да я пазя и браня? Има ли… — Адам направи пауза, докато търсеше думи, с които да изрази въпроса си. — Има ли нещо отвъд границите й, от което трябва да я пазя?

— Задаваш сериозен въпрос, сине мой. Освен че израстваш на ръст, ти ставаш и все по-мъдър, което ще ти помогне да служиш на всичко живо и да го водиш към зрелост. Приемай всеки момент такъв, какъвто е. Мъдростта ще те упътва и учи. Също като грижите пазенето е важно, но не необходимо. Като пазиш спокойно и се грижиш, ти Ни почиташ и боготвориш.

— Наистина Ви обожавам! — извика Адам и бързо се изкатери до долните клони на дървото.

— И Ние теб! — Адонай също се закатери и двамата се настаниха върху клоните, загледани в далечината.

Адам вдигна ръце, като пазеше равновесие, и смехът му отекна чист като планински ручей. След като си пое дъх, той зададе различен въпрос.

— Защо не мога да летя? Наблюдавал съм създания, които се носят във въздуха, и съм опитвал, но съм като камък, не приличам на тях. — Той имитира с ръце как пада право надолу.

— Силите, които те придържат към земята, са добри. Един ден ще ги изследваш и ще ги подчиниш, макар че ще продължаваш да търпиш влиянието им. — Бог се усмихна. — Имам въпрос към теб. Свободен ли си да минаваш през тези? — Той почука по дървото, на което се бяха облегнали.

— Свободен съм да опитвам. Виждаш ли? — засмя се Адам, като посочи натъртено място на челото си. — Нямам умението на пратениците.

— Адаме, животът и свободата, които имаш ти и всички, които са в теб, са скрепени във връзката ти с Нас. Докато сме лице в лице, животът и свободата несъмнено и винаги ще са твои.

По озадаченото изражение на Адамовото лице Лили усещаше, че той се бори с нова мисъл. В следващия миг той сграбчи клона под себе си и се преметна надолу, като остана да виси за секунди, преди да тупне леко на земята. Адонай го последва и Адам се обърна към Него.

— Как бих могъл да не съм с лице, обърнато право към Твоето? Моето сърце, душа и дух са живи само като обитават в Теб. Как някога бих…?

Бог нежно прегърна Своя син.

— Любовта поема рискове, скъпо дете. Свободен си да кажеш „не“ — на Нас, на Любовта — и да отвърнеш лицето си.

Адам се намръщи.

— И ако направя подобно нещо, какво ще се случи?

— Отвърнеш ли се, ще откриеш в себе си сянка. Това помрачение за теб ще стане по-реално от Мен. От този момент, докато не обърнеш отново лицето си към Моето, тази пустота ще ти дава лъжлива представа за всичко, включително за това какви сме Ние за теб и какво си ти спрямо всичко сътворено.

— Има ли име тази сянка, това отвръщане? — попита Адам, само на сантиметри от Единствения, когото толкова обичаше.

— Тя не заслужава име — прошепна Вечният човек, — но би се нарекла смърт.

Мощна, ледена ръка сякаш сграбчи гърдите на Лили и започна бавно да ги смазва. С мъка тя изрече:

— Познавам смъртта. Ева, трябва да предупредим Адам.

Ева хвана ръката й и я стисна. Лили усети как топлината се разпростря, изправи се и настъпи срещу студенината. Челото на Ева бе набраздено от ярост.

Тогава Лили чу Гласа по-наблизо и от мисълта си:

— Лили, довери Ми се.

Също така внезапно, както се бе появила, ледената хватка пусна дробовете й. Лили пое дълбоко дъх.

— Не искам смърт — прошепна в отговор Адам. — Смъртта обратното на живота ли е?

— Животът няма противоположности, Адаме. Той няма равен. Животът е Бог. Животът е Наша природа.

Адам помисли за миг, преди да попита:

— Има ли в мен от тая смърт?

Вечният човек се усмихна сърдечно и нежно докосна момчето по бузата.

— Не. Няма смърт в теб, Адаме, нито в онези, които са в теб. Само живот. Днес и завинаги може да ядеш от Дървото на живота, да вдишваш и издишваш Духа Ми, лице в лице.

Адам докосна ръката, която бе на бузата му, и се засмя тихо.

— Знаеш колко обичам дърветата и плодовете, които Си създал. — И добави с престорена сериозност: — За които се грижа и които пазя, без да е необходимо.

Въздухът се изпълни със смях, с радостта на родители, наблюдаващи първите стъпки и открития на детето си. С настъпването на вечерта светлината на Божието присъствие озари околността. Творец и творение се наслаждаваха на хармонията на любовта един към друг.

И двете жени плачеха безмълвно, докато наблюдаваха размяната на чисти чувства. Лили не знаеше защо плаче Ева, но самата тя, с всяка фибра на съществото си, искаше да се втурне в центъра на тази любов — в същото време обаче шепотът, че е недостойна, я държеше прикована към земята и не й даваше да помръдне, като отново й отне гласа и я остави вцепенена. Тя никога нямаше да изживее такава радост.

Накрая младежът каза:

— Искам само да познавам живота, да бъда лице в лице!

— Адаме, ти си в покоя на Онези, Които те познават напълно и те обичат безусловно. Твоят принос е простото упование. Всеки ден слушай думата Ми и Аз ще ти казвам Доброто. Това не е нито заповед, нито тежка работа. Лесно и леко е.

— И каква е думата Ти към мен днес? — попита той.

— Думата ми е необходимост и в днешния ден на почивка е следната: може на воля да ядеш от всяко дърво в Райската градина, особено от Дървото на живота, което се намира в центъра й. Засега обаче има едно дърво, което ти показах, чиито плодове не може да ядеш, ако искаш да останеш свободен. В деня, в който ядеш от това дърво, утвърждавайки Доброто и Злото, вече ще си умрял.

— Доброто познавам, защото Ти го провъзгласяваш винаги… но какво е злото?

— Злото е за смъртта това, което Доброто е за живота. Да се отвърнеш от живота, светлината и Доброто, от любовта и упованието, означава да прегърнеш сянката на смъртта: защото животът е, когато си лице в лице, а смъртта — когато се отвърнеш.

— Не искам смърт и зло! — заяви Адам.

— Тогава се радвай на всички свободи, които празнуваш в Нас — каза Бог.

Адам се покачи в Божия скут, сякаш бе малко момче, и като се притисна към рамото Му, затвори очи. Вечният човек прегърна човечеството и му запя приспивна песен.

Лили също се унесе, успокоена от песента на Адонай. Докато се носеше в блаженството между будност и сън, тя усети как Ева я взима на ръце. Момичето се отпусна в обятията на майка си, чийто топъл дъх докосваше като целувки рамото й.