Уилям Пол Йънг
Ева (16)

16.
Падението

— Къде сме? — прошепна Лилит на Хан-ел, въпреки че никой не можеше да ги чуе.

— В Едем, близо до центъра. Виж! — Певецът посочи недалече към три фигури, които вървяха през тревата. — Единият, който сега е двама, се приближава, с тях е и змията.

— Какво прави змията тук? — попита тя, но сама се досети за отговора. — Адам я е повикал?

Не се наложи Хан-ел да отговори. Докато се приближаваха, Лилит ги наблюдаваше внимателно, най-вече Ева. Младата жена вървеше уверено до Адам, малко по-висока и по-мургава от него, стройна, изящна и с благородна осанка. Тя също бе гола, обвита само в прозрачната светлина, която като сияен бриз се издигаше и падаше на дипли с всяка нейна стъпка и движение. Мъжът не изглеждаше по-възрастен от нея, но погледът му бе отсъстващ. Дори когато се усмихваше, отсянка на тъга се таеше в очите му. Същия поглед Лилит бе виждала на лицето на Йоан, но Йоан не бе Адам.

— Хан-ел, един ден ще бъдеш пазител.

— Това ще е чест, надхвърляща всичко, което мога да си представя. Надявам се, че ще служа на теб.

— Не на мен, но на някого, който е… достоен! — Самата тя остана изненадана от начина, по който определи Йоан, но в този момент това й се струваше истина, каквото и да твърдеше Саймън.

Адам не отвръщаше на вниманието на младата жена, която явно го обожаваше. Ева му бе задала въпрос, но Адам или не я чу, или нарочно я игнорираше. Тя повтори, но не успя да привлече вниманието му, докато не го докосна по рамото.

Змията изглеждаше по-голяма днес. Плъзгаше се по земята, сякаш не я докосваше. И изведнъж спря и като светкавица изчезна в гората. В следващия момент изникна право пред Лилит.

Хан-ел пристъпи напред, но тя му направи знак да се отдръпне и остана на мястото си, докато змията се приближаваше. На главата й имаше корона, които Лилит не бе виждала преди, с гнезда за дванайсет скъпоценни камъка, три от които обаче липсваха.

— Корона? — попита тя. — Не ти прилича.

— Подарък от Адам за това, че служа под негова власт.

Полюшвайки се напред-назад на сантиметри от Лилит, змията я огледа от глава до пети. Отровата, която гореше в нея, реагираше на присъствието на животното, пулсирайки под кожата й. Змията проговори.

— Не ти е мястото тук — изсъска тя.

— Нито твоето — отвърна предизвикателно Лилит.

— Аз съм тук по покана на Адам, а той е цар на всичко сътворено, син Божи. Ти си от рода на Адам, правилното място, но неправилното време. Коя си ти и защо си тук?

— Името ми е Лилит, но аз съм никой. Никой, който е тук, за да те спре.

— Гатанки? — Змията се изправи, после отново се спусна към нея. — Слушай, малката, внимавай къде стъпваш и не се меси.

— Заплашваш ли ме? — Тя се приближи още повече.

— Не. Ти нямаш никакво значение.

— Аз нямам нищо за губене — отвърна Лилит. — Какво можеш да ми отнемеш, което вече да не е откраднато?

— Това не ме засяга. Не ми трябва нищо от теб. Ти си нищо и никой. — Като каза това, създанието бързо се отдалечи и отново се появи зад Адам и Ева. Двамата бяха спрели в края на една ливада.

— Заведи ме там — каза тя на Хан-ел. — Трябва да чуя какво говорят.

В същия миг вече стоеше на метри от тримата, загледани в натежало от плод смокиново дърво. Змията наблюдаваше Лилит, но заговори на Ева.

— Иша, говорил ли е Бог с теб и казал ли ти е: „Да не ядете от никое дърво в рая“?

Въпросът изненада Ева и тя погледна към Адам. От онова, което й бе прочел Йоан, Лилит знаеше, че Бог бе разговарял с Адам, не с Ева. Адам я прикани с жест да отговори.

— Плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая — и тя го посочи с кимване, — рече Бог: „Не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете“.

Адам кимна в знак на съгласие, без да казва нищо. Ева се усмихна, напълно удовлетворена от своя отговор. В края на краищата точно на това я бе научил Адам.

— Не, няма да умрете! — заяви змията.

Ева се ококори.

Как може да се изрече подобно нещо, помисли си Лилит. Това не бе подмолна инсинуация, а явно и дръзко обвинение срещу Божието съвършенство. Тази твар бе нарекла Бога лъжец?

Ева отново погледна към Адам, този път с тревога и объркване, сякаш очакваше да поправи грешката на змията. Той обаче не го направи и остана безмълвен. Ева сведе поглед към земята. Така пропусна кимването, което си размениха Адам и създанието.

Змията даде гласен израз на тъмнината, която криеше Адам.

— Защото Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

Вярно ли бе това? Лилит не бе сигурна. Не помнеше подобно нещо в Писанията, които й бе чел Йоан. Може би не бе разбрала.

Адам отново стоеше безмълвен и неподвижен, чакайки Ева да отговори. Тя погледна единия, после другия и накрая към дървото, натежало от плод.

Лилит се пресегна да спре Ева, но усети ръката на Хан-ел на рамото си.

— Ти си тук като свидетел — изпя той минорно.

Объркана, Лилит остана да наблюдава безпомощно. Ева, която вървеше бавно към дървото, също спря, сякаш се опитваше да се пребори с вътрешния сблъсък между предупреждение и желание. Лилит усещаше войната, бушуваща в нея.

Нима Бог не бе напрания всички дървета приятни за окото? Нима Бог не бе обявил, че всички те са за ядене? Може би те всички бяха разбрали погрешно.

Адам последва Ева и насърчена от това, тя продължи да върви. Прекрасно и съблазнително, дървото обещаваше сладост, но дори повече от това то, изглежда, бе по-кратък път към добри копнежи и желания.

Лилит го усещаше. Нима страстта да бъдеш като Бог, можеше да е друго освен добро? Нима това не бе тяхна съдба — да определят кое е добро и кое зло, да бъдат могъщи и мъдри? Ето начин да докажат, че са достойни да изпълнят Божиите замисли и да поемат полагащото им се господство над всички твари.

Колко прекрасно бе желанието на сърцето да бъде като Бога.

Ева колебливо протегна пръсти, едва докосвайки повърхността на плода, а после бързо ги отдръпна. Нищо не стана. Змията бе казала истината. Докосването не носеше смърт.

Тя отново протегна ръка, но този път стисна смокинята и я откъсна от клончето. Лилит долови силния мирис на сладост, когато Ева разчупи прекрасния плод. Тя го предложи на Адам, но той отказа, за да може тя да го опита първа. Ева бавно го приближи към устата си, впи зъби в него, сдъвка и преглътна. После подаде другата половина на Адам, който също го сдъвка и изяде.

Ева се усмихна широко и се засмя, когато мекият плод се разтече по брадичката му, но миг по-късно сложи ръка на стомаха си. Очите й се изцъклиха от страх. Адам направи същото и трепна. Онова, което бе сладко в устите им, бе горчиво в коремите им.

Бяха изяли забранения плод. Вместо да се доверят, те бяха съгрешили и смъртта бе последица от избора им.

Изглежда, че и те го знаеха. Прозрачната светлина, която ги бе покривала като дреха, изчезна и двамата бяха изложени на показ. По лицето на Ева закапаха едри сълзи и тя се свлече на земята. Адам сложи ръка на рамото й, но тя се отдръпна. Той се наведе и каза умолително:

— Иша. Не виждаш ли? Сторено е — и нашето господство започна. Ние прерязахме връзките, които ни държаха в плен на невежеството и зависимостта. Как бихме могли да господстваме, без да познаваме добро и зло? Сега сме богове и тази свобода е доброто.

Когато Ева извърна поглед, изпълнен с ярост и срам, Лилит покри с ръка устата си. Мъката бе непоносима. Всичко бе объркано и безнадеждно.

— Не е добре да сме непокрити и незащитени — каза Адам и остави Ева да стене на земята. След малко се върна с меча си. Лилит видя Махайра и ахна, а Ева се сви уплашена. Без да й обръща внимание, Адам започна да реже най-долните клончета и да й ги подава. Ева безмълвно започна да къса и да сплита листата. Сълзите й капеха, докато двамата заедно правеха препасници за срама си.

— Може да сме изоставени, но вече не сме глупави — проговори най-после Адам.

Ева не каза нищо.

Двамата поседяха облегнати на дървото, безмълвно вторачени в пръстта. Въртейки меча в ръката си, Адам се намръщи.

— Чакай тук — каза той и стана. — Ще се върна. — Той прекоси откритата част и изчезна в гората. Ева не го проследи с поглед.

Когато Лилит пристъпи, за да успокои младата жена, змията изсъска предупредително и Хан-ел застана помежду им. Отровата, пулсираща в тялото на Лилит, й напомни за силата си и тя отстъпи.

Мина много време и Адам се върна, строполявайки се до Ева. Бе задъхан, запотен и покрит с нещо, приличащо на кръв.

Ева скочи разтревожена.

— Какво се е случило?

— Опитах се да поправя нещата, Иша. — Гърдите и ръцете му бяха раздрани, а мечът, който все още стискаше, бе кървав до дръжката.

— Опита се да поправиш нещата? Къде отиде? Това твоята кръв ли е?

— Не! — възкликна той, все още задъхан. — Това не е моята кръв. Отидох да унищожа онова малко Дърво на живота.

— Да не си си изгубил ума? Защо ще правиш подобно нещо? — Ева бе възмутена.

— Иша, то представлява изкушение. За да живеем, не ни е нужно това слабо и уязвимо дърво, нито плодовете, които ражда. Опитах се да го извая от земята, но не успях! — Адам избухна с горчиво примирение в гласа. — Затова обрулих листата и отрупания плод. Оставих го голо с два закърнели клона, по един от всяка страна.

— Какво те прихвана, за да сториш това? На Дървото на живота! Ако има някаква надежда за нас…

— Това — той отчаяно блъсна ствола с глава — е нашето Дърво на живота, нашата надежда, твърде голяма, за да бъде унищожена. Плодовете и семената му са дълбоко посадени в нас.

Ева затвори очи и изстена, сякаш не й достигаше въздух, сложила ръка на гърлото си. Накрая намери думите:

— Адаме, каква е тази кръв?

— Онова непотребно дърво принадлежи на Бога, който скоро ще дойде да ни убие. Реших, че като предложа на Дървото на живота смъртта на друг вместо нашата, кръвта му ще прикрие прегрешението ни — призна Адам.

— Какво си направил? — изкрещя насреща му тя. — Чия е тази кръв?

Той захлупи ръка върху устата й, за да я заглуши.

— Шшш! — заповяда той с ужас в очите. — Слушай!

Лилит също чуваше приближаващите звуци и страхът изпълни и нея.

Адонай и Елохим вървяха към тях, обгърнати от Руах. Онова, което толкова доскоро бе повей на обич, сега звучеше като бушуваща огнена буря. Ужасени, Адам и Ева се качиха на дървото.

— Крият непокорството си, срамуват се да бъдат открити — изпя Хан-ел на Лилит със скръбна мелодия. — Опитват се да изчезнат, като се слеят с Доброто и Злото.

Но ги следваше не ужас, а съкрушено сърце. И не ярост и негодувание имаше във Вятъра, а печална мелодия. Елохим и Адонай застанаха пред гората и изсред вятъра Руах извикаха:

— Адаме! Къде си?

 

 

Викът дойде откъм Подземието и накара Йоан да се прекатури от леглото си.

— Нещо става със свидетеля. Помощ!

Йоан бързо се съвзе, облече се и хукна към Подземието, където гледката го шокира. Лили лежеше в Стаята на свидетеля и се мяташе, гърчове разтърсваха тялото й. Празният стол, разгънат на легло, стоеше до кушетката, сякаш сама се бе претърколила от едното на другото. Йоан я обърна на една страна и внимателно прочисти с пръст гърлото й от слюнка и повръщано. Миг по-късно нахълтаха Анита и Джералд.

Саймън крачеше из стаята.

— Дойдох да проверя нещо в Кабинета и чух шум. Намерих я тук. Не знаех какво да правя. Не съм обучен да се справям с подобни ситуации.

— Успокой се, Саймън — каза Анита. — Слава богу, че си бил достатъчно наблизо, за да чуеш. Още една минута и… е, положението нямаше да е добро.

— Тя гори — промърмори Йоан, когато Саймън се оттегли назад. Гняв и страх се мятаха в гърдите му. — Къде й е бил умът да дойде тук сама?

— Според теб трябва ли да я преместим? — попита Анита. — Ще трябва да я види специалист, някой, на когото имаш доверие, с достъп до Подземието.

— Най-бързият начин да получи помощ, е да я транспортираме на повърхността през Стаята на картите — заяви той. — Трябва да направим нещо, в противен случай Лили няма да оцелее.

Те взеха решение, положиха я на леглото й и бързо се отправиха към Стаята на картите. Йоан даваше нареждания на останалите.

— Анита, Джералд, бихте ли събрали нещата ни, преди да се върнем на повърхността, включително тези на Лили, моите и на Саймън?

— Аз мога да направя това — предложи Саймън. — Мисълта да бъда прехвърлен на друго място, доста ме ужасява…

— Не, искам да си до мен. Може да имам нужда от младостта и силата ти. Както знаем, в Убежището има пробив, но все още нямаме представа какво означава това.

Въпросът бе решен, въпреки че Саймън не изглеждаше доволен.

— Джералд, ти и Анита, когато сте готови с нещата ни, вземете по един от тези триъгълници и докоснете ето това място на картата. Не се тревожете откъде да намерите приемник, те сами ще се върнат тук след десет минути. Така или иначе никой от нас няма да дойде пак в скоро време.

Те се пръснаха. Йоан отиде при командното табло до картата и започна да въвежда някакви данни.

— Какво правиш? — каза умоляващо Саймън. — Нямаме време, трябва веднага да тръгваме!

— Само момент и ще свърша. Уведомявам лечителите и променям кодовете за Подземието. Предпазливостта не е излишна, нали?

Нещо в начина, по който Саймън бе открил Лили, и неохотата, с която тръгваше, беше смутило Йоан, но не можеше да определи какво.

— Първо ти, Саймън. Ние ще те последваме.

Саймън взе един триъгълник.

— Докосни тук — инструктира го Йоан.

Ученият го направи и изчезна.

— Предпочитам да те пратя на друга планета — измърмори Йоан, като сложи друг триъгълник в ръката на Лили и допря своя и нейния до картата.

Само след миг вече се намираха на повърхността, в стаята, където Лили бе прекарала толкова месеци, докато я лекуваха. Лети вече бе там заедно с лечители и кърпачи. Двамата мъже нямаше какво повече да направят. Саймън се оттегли и Йоан го проследи с поглед. Преди сам да напусне, той се помоли за Лили. И за мъдрост.

 

 

Лилит усети през тялото й да минава хлад, сякаш от вътре навън, но не му обърна внимание.

— Адаме, къде си?

Викът бе изпълнен с печал зов, но дори Лилит знаеше, че за унизените мъж и жена той бе надвиснала гибел. Вятърът зашумоля в клоните на Адамовото дърво, а после в листата, които му служеха за облекло, и Лилит разбра, както знаеха и те, че никой не може да се скрие от Бог.

Адам слезе и реши да застане до змията, сякаш тя можеше да го защити. Ева се появи, падна на колене и се поклони в прекършено великолепие, заронила сълзи на смущение и печал.

Адам побърза да се разграничи от избора, който бе направил, но думите му го загатваха.

— Чух гласа Ти в рая и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.

Вечният човек заговори и въпросът Му бе изпълнен с нежна родителска любов.

— Кой ти каза, че си гол? — Той протегна ръка, но Адам се отдръпна.

Това бе ново приканване към Адам да се върне отново при Любовта, но негов подслон бе мълчанието.

— Адаме, да не би да си ял от дървото, от което ти казахме да не ядеш? — Гласът отново бе благо и приветстващо предложение за връзка и помирение. Но Адам реагира, като гневно се защити. Той посочи с пръст право в лицето на Адонай.

— Жената, която ми даде Ти — тя ми даде от дървото и аз ядох!

Обвинението натежа във въздуха. Човекът бе станал съдник на Бога, обвинил Го бе в злонамереност и злодеяние. Ала това безсрамно осъждане най-после разбули тъмнината на Адамовото отвръщане и разкри по-ранното му проявление чрез змията. Гордото му самоотбранително недоволство бе изобличено.

И в обвинението му срещу Бога жената също го чу — осъдителният глас като на змията, източникът на объркването й. Ева разбра. Бе предадена и сега Адам я винеше за онова, което сам бе сътворил в сърцето си.

Ярост изпълни Лилит, но тя бе замръзнала в мига, неспособна да направи друго, освен да слуша и да се гневи. Как можеше Ева да е толкова наивна и да повери сърцето си на Адам? И как можа Адам да се обърне срещу най-голямата си радост и да я накара да поеме отговорността?

Бог не отговори по същия начин. Адонай не обвини и не осъди. Вместо това Той се обърна и подаде ръце на Ева.

— Какво си сторила? — попита Той без упрек.

С пламнало от ярост лице тя погледна Адам, който стоеше със скръстени ръце до своя пазител — змията. Обръщайки очи към Бога, тя протегна ръце и прие Неговите, притегли ги към лицето си и ги целуна с плач. Като погледна Адонай право в очите, тя изрече мъчителната истина:

— Змията ме прелъсти и аз ядох!

Бог я целуна по челото, приемайки изповедта й, и се обърна към змията. Тя се отдръпна. Люспите й отразяваха Огъня и Вятъра на Божието присъствие и деветте камъка на короната й също блестяха с ослепителна светлина.

На сантиметри от главата на създанието Вечният човек изрече думата си — не само към него, но и към всичките тъмни сили на Адамовото отвръщане, които змията някога щеше да насърчи и да упълномощи.

— Загдето си сторила това на жената, аз те впримчвам и те обвързвам, както никое друго животно сред всички твари. Ти ще живееш, като се влачиш по корема си, и ще ядеш от праха на смъртта, праха от отвръщането на този човек.

Змията видимо се смали и после се стовари на земята. Короната й се търкулна към Адонай, който я спря с крак.

— Освен това — заяви Вечният човек — ще всея вражда между тебе и жената, между твоето семе и нейното; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата.

Лилит почувства обявяването на война; бе теглена чертата и определени страните. Жената застана до Бог срещу Адам и змията. Лилит все още не бе избрала.

Бог обърна лика Си към жената и благо заговори с тъжен глас:

— Този капан и това предателство ще умножат скръбта и стенанията ти. С болки и скръбен дух ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе.

Отново студ полази тялото на Лилит, този път до мозъка на костите й. Тя трепереше. Казаното от Адонай бе невъзможно, нали така? Как можеше Ева да се върне при Адам след всичко, което той бе сторил? Но едновременно с това Лилит съзря възможност — най-после ясен начин да промени историята. Въпреки че не бе успяла да попречи на Адам да се отвърне, можеше да намери начин да спре Ева.

Адонай изчака Словото Му да проникне в съзнанието на жената и едва тогава се насочи към Адам. Той се приближи с ръце, протегнати към Своя син, както бе направил към жената. Милостива любов и нежна привързаност струяха от думите му така, както от очите Му течаха сълзи.

Адам извърна лице, прибрал ръце до тялото си.

— Сине Мой, загдето си послушал гласа на жена си, а не Моя глас, и си ял от дървото, за което ти казах: „Не яж от него“, проклета да е земята поради тебе. Ти не само прегреши, но и скри греховност в сърцето си. С мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си, тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет, защото пръст си и в пръст ще се върнеш.

Когато Бог изрече обещанието си и последствията, на Лилит й се стори, че цялото Творение изстена и се измени.

Адам колебливо се приближи към Ева. Очите й пламтяха от ярост и печал и той не устоя на погледа й. С вдигнати длани той помоли за прошка. Тя отказа да го докосне.

— Пред всички твари потвърждавам, че името ти не е Иша. Сега аз съм мъртъв, но ти си Ева^[1], защото ти си Майка на всички живеещи.

Покорството му не успя да попие силата на гнева й. Не можеше да затвори пропастта между тях.

— Това е за двама ви — каза Адонай, подавайки им кожени дрехи. — По-добре да сте облечени в тях, отколкото да търсите скривалище в това дърво.

Адам колебливо протегна ръка и взе предложеното от Бога.

— Откъде са? — Но той знаеше отговора.

— Адаме, тези кожи са от животните, които ти прокле, закла и остави прободени на Дървото на живота. Ти вече си оцапан с кръвта им, затова нека те покриват тялото ти.

— Боях се и се срамувах — опита да обясни Адам. — Не знаех какво да правя. Помислих, че с проливането на кръв ще откупя своя живот и жертвата ще Те успокои. Живот за смърт? — Тонът му бе рязък, все още обагрен от обвинение, но в думите му имаше и молба.

— Не Ние, а ти имаш нужда от жертва — отвърна Адонай с глас, благ като вечерен бриз. — Адаме, каквото си започнал, един ден Аз ще свърша.

После Адонай вдигна ръка и изрече:

— Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло, но той не бива да простре ръка и да яде от Дървото на живота — или ще слее светлина и тъмнина, живот и смърт, свобода и непокорство. И ще остане завинаги мъртъв.

Заговаряйки отново на Адам, Бог каза приветливо:

— Сине мой, не можеш да живееш с радост в присъствието на Този, Когото вече не обичаш или на Когото не вярваш. Тъмнината на отвръщането ти е война с всичко светло. За да се върнеш, трябва да напуснеш, но Аз ти обещавам, че няма да те изоставя.

Вятърът се завъртя около голямото дърво. Отстъпвайки назад, Лилит наблюдаваше смаяно как лекият бриз на Руах се превръща в поразяващо торнадо. С рев Тя обви ствола и после го откъсна от земята цялото, с всеки корен, плод и лист. Като плевел то бе изкоренено и отнесено към западната граница на рая.

— Адаме — обясни Адонай, — в своето господаруване ти избра това дърво и то ти принадлежи. Дървото на живота завинаги ще расте в Едем и то ще е дървото на изцелението на народите.

Адам разбра.

— Какво ще правя аз? — попита той.

— В тревоги и тежък труд ще обработваш земята, от която бе взет. Ще гледаш на нея като на свой живот и източник на блага. Ще искаш от нея да ти дава всичко, което можеш да намериш единствено лице в лице с Нас. И ти, и родът ти ще се биете за земя до деня, в който се завърнеш обратно.

Адам, Ева и Бог тръгнаха бавно към западната граница на Едем. Лилит ги следваше в безмълвната компания на змията. И пак Вечният човек посегна да хване ръката на Своя син, но той отново се дръпна.

— Трябваше да ме спреш — измърмори той. — По-добре изобщо да не бях живял, отколкото да продължа да съществувам в смърт, сам.

— Не сам, сине мой. Ние никога няма да те напуснем или изоставим. Но тъмнината на твоето отвръщане, Адаме, ще крие лика Ни от теб.

Адам бе на път да се разплаче, но запази гордостта си и продължи да върви. Накрая попита:

— А тази змия?

— Звярът си отива с теб. В Едем няма място за обвинители и разколници. Като повярва на собствените си лъжи, ти отприщи и овласти ужас, сеещ насилие и лъжа. Ти го избра за спътник и помощник. Той ще ти създаде унищожителни зверове с опустошителна сила. В замяна на неговото обещание за сигурност и контрол ти ще му отдаваш почит и послушание. Адаме, Любовта Ни не ще спре последствията на твоя избор. Ние те почитаме и уважаваме, затова се съгласяваме с теб и ти се подчиняваме. Освен това обаче ще разкрием живо, любящо предназначение на твоето отвръщане и праха на смъртта. Един ден Ние ще изкупим твоето зло и змията в теб ще бъде напълно смазана.

Те достигнаха внушителните каскади от светлина, ревящи като водопади, и с лекота минаха през границата. Ала Ева и Лилит останаха да наблюдават откъм величието на Едем.

— Ева? — повика я Адам. Името й придоби печална окраска. Сега Лилит виждаше, че той разбира. Жената бе Божията любов от плът и кръв, но той бе предпочел да бъде сам. Тази Любов, предадена и сломена от отвръщането му, бе най-тежката му загуба.

— Ти обеща, че семето на Ева ще строши главата на змията — каза той през сълзи. — Как?

— Това, сине Мой, е тайнство, което един ден ще се разкрие.

Появиха се два могъщи херувима, които извадиха мечове и докоснаха границата. Онова, което изглеждаше като вода, се превърна в пламтяща пещ. После те заеха местата си на стражи.

— От вътре навън може да се минава като през вода, но връщането в Едем ще бъде през огън — каза Адонай. — Адаме, това е още едно обещание. Тези стражи пазят пътя към Дървото на живота.

Още веднъж Вечният човек протегна ръка, за да я сложи на Адамовото рамо, и този път Техният син не трепна и не се отдръпна. Но и не се обърна да Ги погледне.

— Адаме, Ние те обичахме още преди да те създадем. След време ще забравиш тази истина, но каквито и решения да вземеш, тя няма да стане по-малко истинна. Ще те обичаме сега и завинаги и ще бъдем пътят, по който да се върнеш у дома.

Когато Адам посегна да докосне ръката, тя бе изчезнала. Той въздъхна и се отпусна на земята. Змията остана на разстояние.

В градината Адонай взе змийската корона и един по един извади от обкова им деветте камъка. От вътрешността на светлината Си той извади още един камък, десетия. Елохим даде следващия, а Руах, яздещ като Вятъра, Им връчи дванайсетия. Тогава Адонай запя към небето и започна да се върти, докато не стана мъглявина. Отвътре се взривиха дванайсет скъпоценни камъка в ослепителни цветове, по три във всяка от четирите посоки. Удряйки се в границите на Едем, те проникнаха дълбоко и избухнаха в дъга от цветна музика и оркестрирано сияние.

Изправен пред огнената стена, Адам закрещя:

— Ева! — Отново и отново я викаше, докато прегракна. — Ако изобщо е възможно — прошепна той, — моля те, ще ми простиш ли?

Ева и Бог, и стоящата наблизо Лилит слушаха сърцераздирателния зов на Адам.

Изтощен, той се обърни и се изправи пред самотата си.