Браян Маклелан
Кръвен обет (8)

Глава шеста

Адамат нае кола, за да стигне до Университета. Обичайно, пътуването не би отнело дълго време, ако не беше обстоятелството, че цял Адопещ се бе отправил към средата на града, докато университетът се намираше в покрайнините. За сметка на това, когато достигнаха Киркамшир, минувачи почти не се срещаха. Кампусът бе необичайно тих.

Всички се бяха стекли, за да видят екзекуцията. Най-вероятно Тамас бе разпратил най-бързите си конници, за да предупреди навреме всички жители на града за предстоящата екзекуция. Рискован ход. Но хората щяха да го харесат. Адамат също го харесваше. Той се надяваше единствено, че идиотът, от когото днес щяха да се отърват, няма да бъде заменен с тиранин.

Някакво далечно шумене достигна до слуха му. Най-вероятно това бе ревът на близо милион гласове, съзрели смъртта на своя владетел. Оплячкосването на града щеше да последва много скоро — когато зяпачите започнеха да се разотиват и осъзнаеха, че всички са оставили домовете и магазините си без надзор. А в последвалите бунтове брат щеше да се изправи срещу брата.

Адамат се надяваше, че ще се е прибрал преди това.

Той подмина солариума и библиотеката, насочен към главната административна сграда. Стъпките му отекваха из празната градина и по стъпалата. На върха на стълбището той установи, че вратите от масивен дъб са отключени.

Никой не го спря, когато пое по коридора. В един миг той сам забави ход, за да разгледа портрета на настоящия ректор. Дори като млад ректорът не бе могъл да се похвали с красота — не и с подобно петно, скриващо половината му лице. Но се говореше, че той е ненадминат учен.

Адамат подмина кабинета му и спря пред следващата врата. Тя беше малка, притворена с парче дърво, а намиращото се отвъд помещение спокойно можеше да представлява килер. От вътрешността му долиташе скърцането на перо.

Инспекторът почука двукратно и пристъпи вътре. Мъж с младежки вид седеше зад бюрото в единия ъгъл на стаята. При секретаря на ректора човек би очаквал да завари хаос, ала тук всяко късче хартия се намираше на мястото си, а прахта биваше забърсвана ежедневно.

Посетителят се усмихна. Някои неща не се променяха.

— Адамат. Каква изненада — рече Ускан. Той застопори перото в поставката и дъхна върху мастилото, преди да отмести листа. — Каква приятна изненада.

— Радвам се, че те намирам тук, Ускан — отвърна Адамат, — а не на мястото на екзекуцията.

За момент по лицето на надигащия се Ускан пробяга сянка. Той заобиколи бюрото си и протегна десница към посетителя.

— Една от моите помощнички притежава изключително красноречиво перо. Заръчах й да запише всичко. — Той скриви лице. — А аз си имам работа. За какво ми е да гледам екзекуции?

Адамат оглеждаше приятеля си. Секретарят наистина изглеждаше млад; никой не би му дал четиридесет и петте години, на които беше в действителност. А чертите му издаваха човек, който често чете на прекалено слаба светлина.

— Това е събитието на века — отвърна инспекторът.

— На хилядолетието — поправи Ускан. Той се върна зад бюрото си и подкани посетителя да се настани на единствения друг стол в кабинета. — До този момент в никоя от Деветте държави не е бил детрониран владетел. Нито веднъж, за цялото време от основаването им от Крезимир и неговите братя и сестри. Дори не зная какво да кажа. — Секретарят махна с ръка, прогонвайки притесненото си изражение. — Как е Фая?

— За щастие тя и децата са в провинцията.

— Късмет.

— Да.

Сега приятелят му се оживи.

— А как вървят нещата с печатарската преса? От толкова време съм затънал в работа, че буквално не намирах време да ти пиша. Сигурно е много вълнуващо. Първата парна преса в Адро!

— Ти не си ли чул? — навъси се Адамат.

Другият поклати глава.

— Тя експлодира.

Ускан се вторачи насреща му.

— Не говориш сериозно.

— Взривът уби един помощник и срина половината сграда. Бях излязъл да изпия чаша чай, а когато се върнах… — Адамат рязко раздалечи длани. — Дотук с печатница „Адамат и съдружие“.

— Но ти си бил застрахован.

— Да, бях, но отказаха да ми платят. Аз ги осъдих. А те откриха, че ще им излезе по-евтино да платят на магистрата, отколкото да платят на мен.

Устата на Ускан продължаваше да потрепва.

— Не мога да повярвам. Това начинание гарантирано щеше да те направи и богат, и известен. По това време ти щеше да си станал заможен човек… Ето, точно днес четох, че само в рамките на изминалите шест месеца в Адопещ са били отворени единадесет книжарници. Четенето става много модерно. Поезия, романи, хроники… Индустрията процъфтява!

— Да, продължавай да сипваш сол в раната.

— Съжалявам, Адамат — трепна секретарят.

Посетителят му махна с ръка.

— Случват се такива неща. Това беше преди цяла година. Пък и не съм дошъл, за да ти се оплаквам, а по работа.

— Пак ли някакво разследване? Поне това ти остана.

— Да.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ускан.

— Надявам се, че няма да те затрудня. Бих искал да узная повече за престъпването на Обета на Крезимир. И изобщо за въпросния обет…

Ускан се облегна в креслото и се загледа към тавана.

— Звучи ми познато — обяви той след няколко мига. — Много познато, но не мога да се сетя. Не всеки притежава памет като твоята. — Секретарят се надигна. — Ела.

Двамата напуснаха административната сграда и се отправиха към библиотеката. Някой се беше досетил да заключи вратите й, но Ускан разполагаше със собствени ключове.

Тамошният вестибюл представляваше място, където човек да окачи палтото си и да обърше обувки. Отвъд него се простираше обширно помещение, разделено на три нива. Навсякъде имаше стълбища и стълби, а масите бяха разпръснати произволно в края на лавиците или под прозорците.

— Надявам се, че имаш известна идея откъде да започнем — рече Адамат. За последно той беше посещавал библиотеката преди години; беше разбираемо, че е забравил колко е обширна. — Иначе ще ни отиде целият ден.

Ускан уверено се отправи надясно, към най-близкото стълбище.

— Мисля, че имам. Но пак ще ни отнеме известно време. Неотдавна колекцията ни бе обогатена, а и аз нямам възможност да прекарвам тук толкова дълго, колкото ми се иска. Но ти да не помислиш, че се оплаквам. Книгите все още са скъпи, но индустрията процъфтява. А една парна печатарска преса би смъкнала цената им допълнително.

Адамат подбели очи. Приятелят му говореше добронамерено, ала от думите му излизаше, че експлозията се е случила по вина на Адамат.

Ускан броеше лавиците, за да открие необходимата. Той грабна стълба с колелца и я забута пред себе си. Гласът му отекна:

— По-рано Илеманският университет получаваше най-добрите постъпления, а общественият архив в Адопещ притежава двойно по-голяма от нашата колекция. Защо не си отишъл най-напред там?

Адамат поспря, за да прокара пръсти по една кожена подвързия. Той харесваше библиотеките: тези места бяха сухи и прашни, изпълнени с миризмата на хартия — уханието, което инспекторът асоциираше със знание. А за професия като неговата знанието беше от особено значение.

— Защото центърът на града е същински свинарник. Екзекуцията, забрави ли?

По премигването на Ускан личеше, че той наистина е забравил.

— Ако не намерим нищо, върви в архива. Там са отлично организирани и имат талантливи библиотекари. Търси теология и история. Поне с това ще започна аз. — Той спря стълбата и започна да се катери. Адамат опря ръце на нея, за да я подпре.

— Старая се да не се занимавам с теология.

Сухият смях на Ускан долетя три метра над него.

— Като всички ни. — Той замълча за момент. — Странно.

— Какво има?

Металната стълба издрънча под тежестта на слизащия Ускан.

— Книгите са изчезнали. Някой трябва да ги е взел. Само на преподавателите се разрешава да вземат книги от библиотеката, а в момента теологическият факултет представлява хаос. Той се състои от трима братя, които прекарват половината година в отпуск на по-топли места. Вече почти никой не изучава теология. Всички се интересуват от математика и наука. Факултетите по физика и химия сега са четворно по-големи, отколкото по времето, когато постъпвах на работа. — Секретарят погледна нагоре, към липсващите книги. — Съвсем ясно си спомням… Както и да е, да потърсим другаде.

Адамат последва приятеля си до третия етаж. Книгите, които Ускан възнамеряваше да търси там, също бяха изчезнали. Двамата провериха на още две места, преди домакинът да се облегне на една лавица и да обърше чело.

— Явно някой пише дисертацията си — оплака се той. — Проклетите студенти по теология винаги вземат книгите. Те са малко, но за сметка на това изключително нахални. Мислят си, че даренията, давани от дядовците им, ги правят собственици на университета.

Адамат се колебаеше каква част от разследването си да разкрие. Сами по себе си думите не представляваха голяма заплаха, но инспекторът предпочиташе да ограничи запознатите с проучването си. Нямаше смисъл да рискува да се показва като предател, преди Тамас да е укрепил властта си.

— Има ли тук някакви книги от периода на Помрачаването? Чувал съм, че от този период има страшно много литература за Крезимир.

— Къде си чувал това?

— По-скоро съм го чел — в един вестник, преди три години.

Ускан изсумтя:

— Вестниците са готови да отпечатат всяка глупост. Помрачаването наистина е било много религиозно време, но също така и тъмна епоха, лишена от знание. Крезимир и братята му изчезнали. Новите монархии били вкопчени в борба с предеите — това са древна каста могъщи Привилегировани. Малко неща са оцелели от този период. Веднъж ректорът ми каза, че ако притежавахме дори половината знание от Времето на Крезимир, дори и за обикновените хора би настъпил златен век.

— Следователно търсим теология, история и магия.

— Ще успея да те направя библиотекар — отбеляза Ускан.

— Какво знаеш за магията?

— Философията на магията е едно от хобитата ми, макар самият аз да не притежавам мистичен талант. Но дядо ми е бил Привилегирован. Целител. — Секретарят замълча и с очакване погледна Адамат.

— Слушам те — подкани инспекторът.

Ускан се навъси.

— Целител. Най-рядко срещаните Привилегировани. Дори изучаващите обща магия знаят това. Човешкото тяло е тъй сложно, че само един на всеки сто Привилегировани умее да го възстановява дори частично.

— Следователно той е бил рядко проявление.

— Много рядко, Адамат. Небеса, от човек с твоята склонност към детайлите бих очаквал тези неща да са ти известни. Нищо ли не знаеш за магията?

— В общи линии — призна Адамат. Той живееше в свят на улици, граждани и престъпници. Не му оставаше време за магии. Пък и те бяха нещо чуждо. На моменти той се натъкваше на някой и друг Чудак, но по-изявените прояви попадаха под юрисдикцията на кабалистите, с които инспекторът нямаше нищо общо. За магията знаеше само общи неща, запомнени от училище.

— Самият ти си Чудак — рече Ускан. — И имаш третото око.

— Да, но не виждам какво общо…

— И можеш да виждаш излъчването на всички неща, когато го отвориш и се взреш в онова, което Привилегированите наричат Отвъд?

В днешно време Адамат рядко отваряше третото си око. Усещането беше смущаващо. И все пак той действително си спомняше мекото сияние, обгръщащо всичко около него — в онези моменти светът придобиваше пастелни цветове.

— Да.

— Привилегированите умеят да изменят Отвъд. Всеки от техните пръсти се съотнася с един от елементите: огън, земя, въздух, вода и етер.

— Огънят не е елемент — рече Адамат. — Той се проявява при изгаряне…

— Не ме прекъсвай. Това обяснение се смята за непълно предвид откритията от последното столетие, но за момента не разполагаме с по-добро. И тъй, всеки пръст съответства на един елемент и на влиянието на въпросния Привилегирован, като палецът е най-силен. Привилегированият използва силната си ръка — най-често дясната — за да призовава излъчванията на нещата Отвъд. Веднъж изтеглени в нашия свят, с ръката си той ги насочва.

— А какъв е принципът на действие на барутната магия?

— Проклет да съм, ако зная. Привилегированите мразят барутните магове; по тази причина кабалистите се противят на изучаването им.

— И защо е тази ожесточена омраза? — Адамат бе чувал, че повечето Привилегировани са алергични към барут.

— Защото се страхуват — отвърна Ускан. — Повечето Привилегировани не могат да насочват магиите си по-далеч от километър. А барутните магове са способни да стрелят от два пъти по-дълго разстояние. Кабалистите не обичат да се озовават в неблагоприятно положение. Освен това съм чувал, че докато всички неща — живи, мъртви и елементални — притежават свое излъчване Отвъд, това не се отнася за барута. Нищо чудно, че той изнервя Привилегированите… Така, това е мястото.

Ускан поспря пред поредната лавица. След кратък оглед той изтегли няколко книги и ги подаде на Адамат. Разместването породи облак прах.

— Само една липсва — рече Ускан. — Но и за нея зная къде е. В кабинета на ректора.

— Можем ли да я вземем?

— Ректорът отсъства, замина рано сутринта. А аз нямам ключ от кабинета му. Ще трябва да изчакаме, докато се върне.

Двамата отнесоха книгите до една от масите, където се настаниха да проучват. Отваряйки първата книга, Адамат се навъси.

— Ускан?

Приятелят му въпросително повдигна глава. В следващия миг той вече скачаше на крака и заобикаляше масата. За пръв път Адамат виждаше подобна проява на пъргавина от секретаря.

— Какво? Кой, в името на ямите, е сторил това?

Първите няколко страници от книгата липсваха, а десетки от следващите бяха частично зачеркнати, сякаш покрити с тъмно мастило. Ускан попи челото си и започна неспокойно да крачи насам-натам.

— Тези книги са безценни — рече той. — Кой би сторил подобно нещо?

Адамат се приведе, за да разгледа книгата. Страниците й бяха изработени от велен, по-дебел от съвременната хартия и четири пъти по-здрав. Разкъсаният ръб бе леко потъмнял.

— Някой Привилегирован — отвърна Адамат.

— Защо реши така?

Инспекторът посочи към остатъците от откъснатите страници:

— Какво друго, освен магия, би могло да обгори страници, без да засегне останалите?

Ускан отново започна да крачи.

— Привилегирован! Крезимир да ги порази. Точно те би трябвало да знаят колко е ценна една книга!

— Определено са знаели. Иначе цялата книга е щяла да бъде изгорена. Да разгледаме и останалите.

И Адамат започна да разлиства следващите книги. Седем от общо единадесет имаха откъснати страници и зачеркнати пасажи. Към края на проверката Ускан кипеше от гняв.

— Само почакай да кажа на ректора! Той с голи ръце ще пребие всички Привилегировани и…

— Тамас екзекутира цялата им кабала.

Ускан застина. Ноздрите му трепнаха, устните му се смръщиха.

— Явно няма да има компенсация за стореното.

Адамат поклати глава:

— Да се съсредоточим над онова, с което разполагаме.

Сред книгите те откриха осем различни места, където зачеркнатият текст може би се отнасяше до Обета на Крезимир. Ала буквите не подлежаха на разчитане.

— Последната книга — рече Адамат. — Онази в кабинета на ректора…

Ускан разсеяно се почеса по главата.

— „В служба на краля“. Много известна творба. Тя изрежда задълженията на кралските кабалисти, длъжни да защитават владетелите на Деветте държави.

Адамат приглади дрехата си.

— Да видим дали не е оставил вратата си отворена.

Ускан върна книгите и леко се затича, за да догони приятеля си.

— Няма да я е оставил отключена. Нека изчакаме, докато се върне. Ректорът цени уединението.

— Аз работя по случай — отвърна инспекторът. Двамата се върнаха в административната сграда.

— Това не ти дава правото да тършуваш из хорските кабинети — рече Ускан. — Пък и както ти казах, вратата ще бъде заключена.

Той се усмихна победоносно, когато вратата изтрака, но не се отмести под натиска на Адамат.

— Няма значение — рече инспекторът, докато приклякваше и измъкваше шперцовете, които носеше в ботуша си. Ускан го погледна изумено.

— Какво правиш? Не може да…

— Кога каза, че ще се върне ректорът?

— Някъде привечер — отвърна секретарят, но в следващия момент осъзна грешката си. — Трябваше да кажа, че ще се върне скоро — кипна той, защото Адамат започна да човърка ключалката.

— Ти си ужасен лъжец — отбеляза Адамат.

— Така е. И няма да успея да излъжа ректора, когато той попита кой е влизал в кабинета му.

— Няма да разбере.

— Естествено, че ще разбере, той винаги…

Ключалката щракна; Адамат леко побутна вратата.

Открилият се кабинет определено съответстваше на нещото, което човек очакваше да види в университет. Навсякъде имаше книги и документи. По столовете, масите и дори по пода имаше чинии с недоядена храна. По протежение на целите стени имаше рафтове с книги, достигащи височината на двоен човешки бой — и започнали да се извиват заради претрупаността си.

— Недей да местиш нищо — рече Ускан. — За всяко нещо той си спомня къде го е оставил. Веднага ще разбере, ако… — Той замълча под погледа на Адамат. — Сега ще потърся книгата.

Инспекторът се задържа на прага на мастилената джунгла, докато приятелят му издирваше книгата с ловкостта на учен. Той повдигаше документи, чинии и книги, но всяко нещо връщаше на точното място.

Адамат се надигна на пръсти и огледа стаята.

— Това ли е? — рече той, сочейки към бюрото на ректора.

Ускан измъкна глава изпод креслото.

— Да, тази е.

Адамат предпазливо пристъпи навътре, взе книгата и започна да я разлиства. Ускан надникна над рамото му.

— Няма засегнати страници — обяви инспекторът. Той плъзваше поглед по страниците, дирещ само две думи. Търсеното откри в послеслова, на последната страница.

Адамат зачете на глас:

— „И те ще пазят Обета на Крезимир с живота си, че ако то бъде престъпено, Деветте са заплашени от гибел.“

Той огледа околните страници, но на други места фразата не се споменаваше.

— Странно — рече той.

Пръстът на Ускан посочи към гърба на книгата.

— И тук липсват страници — обясни той с треперещ от гняв глас. — Няма го половината послеслов.

Адамат се вгледа по-внимателно. Наистина, и от тази книга бяха откъснати страници. Тя бе подвързана по различен начин, което затрудняваше това да се забележи. Той въздъхна.

— Къде бих могъл да намеря друг екземпляр от тази книга?

Ускан поклати глава.

— Може би в обществения архив. Нопетският университет също може да притежава копие.

— Нямам намерение да пътуващ почти месец заради вероятност — обяви Адамат. Той рязко затвори книгата и я остави обратно върху бюрото на ректора. — Ще трябва да проверя архивите.

— А бунтовете? — възрази Ускан, докато другият се отправяше към вратата.

Адамат спря.

— Сградата ще е заключена — продължи секретарят. — Там се съхранява родословна и данъчна информация. Дори има и хранилище. Там ще има пазачи, Адамат.

Това щеше да представлява проблем единствено ако го заловяха.

— Благодаря ти за помощта — отвърна инспекторът. — Уведоми ме, ако откриеш нещо ново.