Браян Маклелан
Кръвен обет (25)

Глава двадесет и трета

Тамас слезе от каретата си и вдъхна дълбоко от чистия въздух. Олем вече го чакаше, отпуснал ръка върху дръжката на пистолета си, другата подпъхнал в джоба на аленото си ловджийско палто. Подобаващо, защото сержантът оглеждаше обстановката досущ като ловджийско куче. Той носеше високи ботуши и тъмни панталони като Тамас, а на гърба си бе окачил пушка.

Наоколо се носеше лаят на хрътки. От това място се виждаше ловната хижа, разположена между два хълма, край ручей в края на Кралския лес. Постройката съдържаше стотици стаи и се отличаваше с традиционния лош вкус на адранската монархия.

В началото бе изградена от камъни и огромни дъбови стволове, каквито не се срещаха от повече от сто години. Неотдавна се беше сдобила с тухлена фасада. От другата страна на поляната бе разположен кучкарникът — двуетажен, голям колкото кралските конюшни.

— Тук, Хруш — каза Тамас. Кучето скочи от купето и веднага долепи муцуна до земята, размитайки я с уши. Фелдмаршалът се улови, че е останал да изчаква Кикот, и за момент преглътна с мъка. Много неща щяха да бъдат различни в този лов.

При влизането си той бе посрещнат от нервната атмосфера на разговор. Фелдмаршалът бе сред последните пристигнали, а въпреки това в централното фоайе имаше не повече от десетина души.

— Няма много хора, сър — отбеляза Олем. Някакъв иконом хвърли неодобрителен поглед към цигарата му. Телохранителят не му обърна внимание.

— Аз убих деветдесет процента от хората, които имаха навика да пристигат.

Тамас кимна на всеки от присъстващите във фоайето. Двама заможни търговци и двама благородници, достатъчно дребни, за да им бъде спестена екзекуцията. При обичайни условия те биха носили бледите бричове и тъмните жилетки на хора, които не участват пряко в лова. Но тази година те носеха ловни дрехи, за да попълнят бройката на участващите. Рийз и Абракс разговаряха с търговците. Тамас размени няколко думи с тях, благодарейки за съдействието им. При преминаването му към дребните благородници разговорите затихнаха.

Лейди Винцеслав, облечена в тъмни бричове и черен жакет с алена яка, изникна на стълбите.

— Радвам се, че си намерил време, Тамас — приветства тя. Генерал Барат, мрачен и наперен младеж, когото Тамас неизменно искаше да зашлеви, слизаше подире й.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна фелдмаршалът. — Хруш имаше нужда от разнообразие. — Чуло името си, душещото пода куче наостри уши. — А и аз също.

— Той ще участва ли в гонитбата? — попита херцогинята.

Тамас се навъси.

— Не само ще участва, но и ще спечели. Миналата година Кикот беше единственият, който го победи. Тъй като кучетата на краля няма да участват, борбата е предрешена. — Усетил избледняването на усмивката си, фелдмаршалът й направи знак да го последва. Когато двамата се озоваха сами в един коридор, той каза: — Това е фарс, херцогиньо.

Лейди Винцеслав го изгледа остро.

— Нищо подобно. Оскърбително е от твоя страна да твърдиш подобно нещо.

— Кралят е мъртъв. Този лов беше негова традиция. Повечето от хората, които участваха, вече са мъртви.

— И ние трябва да погребем ежегодния лов заедно с тях? — каза херцогинята. — Не отричай, че ти обожаваш това време от годината.

Тамас бавно си пое дъх. Ловът в Черешовата долина бе ежегодна традиция, продължавала повече от шест столетия, която поставяше началото на фестивала на свети Адом. И Тамас наистина обичаше този лов. И все пак…

— Посланието не е подобаващо — рече той. — Ние се стремим да покажем на хората, че не възнамеряваме да заменим Мануч и неговите благородници с нова аристокрация. Ловът е спорт за благородници.

— Не мисля така — възрази лейди Винцеслав. — Ловът е адрански спорт. Или възнамеряваш да забраниш тениса и полото? Това е обикновено забавление. — Тя поклати глава. — Още малко и ще поискаш да забраниш маскенбаловете. Ще видим тогава колко популярен ще останеш с настъпването на зимата, когато всички ще мрем от скука.

— Не бих направил това. Именно на подобен бал срещнах съпругата си.

Тя го изгледа с разбиране.

— Зная. Огледай се, Тамас. Дошли са някои от най-значимите търговски семейства. Дори Рикар и Ондраус дойдоха. Всички в столицата бяха поканени.

— Всички? — повтори Тамас. — В такъв случай бих очаквал да видя повече хора, пък дори и заради безплатната храна.

— Знаеш какво имам предвид — натърти лейди Винцеслав. — Сред пристигналите има дори любители кучкари от Северен Йохал. Свободни селяни. Те са грубовати, но от кучета разбират. — Тя протегна изящен, леко сбръчкан пръст към гърдите на фелдмаршала. — Празникът на свети Адом не може да започне без лова. Подобно нещо би било недопустимо. Дирите вече биват оставяни. Ловът ще започне след двадесет минути. Конярят вече би трябвало да ти е приготвил кон.

Тамас и Олем намериха конете си и се отправиха към кучкарника, откъдето щеше да бъде дадено начало на лова. Сред тамошната трева бе прокарана тебеширена линия, обхващаща цялата поляна. Стотици мъже и жени изчакваха зад нея, възседнали конете си. Някои държаха кучетата си на каишки, други ги успокояваха със самото си присъствие, а най-заможните се осланяха на кучкари.

Тамас зае място в края на линията. Тук имаше повече хора от очакваното, и още повече кучета.

— Излиза, че наистина всички са поканени. Половината от тези хора дори не носят ловджийски дрехи. — Тамас стисна зъби. Сега не беше моментът да се оплаква. Та нали самият той носеше отговорност за настъпилата промяна.

— Радвам се, че са се отзовали — рече Олем. — Би било срамота да започнем фестивала без лов.

— Лейди Винцеслав ли ти плати да кажеш това? — попита Тамас. Олем беше обикновен войник, издигнал се до настоящата си позиция. Той нямаше основания да изпитва привързаност към лова.

Олем го погледна изненадано.

— Съвсем не, сър. — Той запрати угарката си в тревата и веднага започна да си свива нова цигара.

— Шегувам се, Олем. — Тамас се огледа. И не можа да сдържи гримасата си при вида на селянин, възседнал дръглива кобила и облякъл жалко подобие на червеникаво палто.

След няколко минути рогът протръби и кучетата бяха пуснати. Тамас пое в лек галоп. Хруш се стрелна по посока на миризмата, повеждайки останалите кучета. Много скоро животните изчезнаха в леса. Тамас препусна до достигането на гората, сетне се остави да бъде изпреварен. Със затворени очи той се заслуша в затихващия лай на кучетата. Звукът бе успокояващ.

При следващото си отваряне на очи фелдмаршалът установи, че е останал насаме с Олем. Телохранителят му не спираше да оглежда околните храсти с бдителността на сокол.

— Ти винаги ли стоиш нащрек? — попита Тамас.

— Подир онзи случай не съм се отпускал, сър.

В далечината пред тях имаше коне; зад тях също имаше ездачи. Ловците бяха започнали да се разгръщат, за да извлекат по-голяма наслада, а междувременно кучетата търчаха до изнемога. Ловът щеше да продължи целия ден, или докато някое от кучетата не настигнеше доброволеца, оставящ месна диря. Миналата година Кикот бе достигнал въпросния още по пладне, с което си бе спечелил гнева на адранските аристократи (заради преждевременно приключилия лов) и голям телешки бут от Тамас.

Фелдмаршалът прогони мъчителните спомени и се обърна към Олем.

— Вината не беше твоя. Дори и да беше там, не би могъл да сториш много срещу един пазител.

Олем отпусна ръка върху пистолета си.

— Не бързайте да ме отписвате, фелдмаршале. Способен съм да нанеса повече щети, отколкото очаквате.

Тамас не каза нищо. От много време не се бе чувствал толкова отпуснат, може би години? Без да мисли за нещо конкретно, той се остави на хладния вятър и моментните милувки на слънцето. Денят бе прекрасен, напълно подходящ за лов в Черешовата долина.

— Ако ми позволите един въпрос, сър. — Гласът на Олем го изтръгна от унеса му.

— Ако не е свързан с Кез, не искам да го чувам.

— Чудех се какво ще правите с Михали, сър?

Тамас отегчено погледна към сержанта. Олем не забеляза, защото продължаваше да оглежда околната гора.

— Смятам да го изпратя обратно в Хасенбур — рече фелдмаршалът.

Олем го погледна сепнато.

— И ти ли? — въздъхна Тамас. — Очаквах обикновените войници да се привържат, но ти…

— Аз също съм обикновен войник, сър. И вие сам изтъкнахте ценността му. Той е способен да създава храна от нищото.

— Рискувам да разгневя Кларемон. Собственикът на лудницата не е човек, с когото бих могъл да си позволя подобно нещо, не и с неговата позиция в Брудано-Гурланската търговска компания. Рискувам снабдяването със селитра. В този етап от войната барутът е по-важен от храната.

— А после? — каза Олем.

— Михали е побъркан, Олем. Мястото му е в лудница. — Следващите си думи той подбра внимателно. — Би било жестоко да го оставим да живее като нормален човек.

В мислите му тези думи бяха звучали разумно, но не и гласно изречени. Тамас се навъси.

— Там биха могли да му помогнат. Ти провери ли имената, които Адамат ни даде?

Олем видимо бе смутен от резкия край на разговора за Михали.

— Тъй вярно — сковано отвърна той. — Вече се работи по случая, макар и бавно, защото не разполагаме с достатъчно хора. И все пак сведенията на инспектора се оказват верни.

— Той каза, че е съставил този списък само след два дена разследване — рече Тамас. — От началото на войната насам цялата пристанищна полиция ни предостави имената на шестима кезиански дребни контрабандисти. Как е възможно той да работи така бързо?

Сержантът сви рамене.

— Той има дарба. И не му се налага да се съобразява с полицейските ограничения. Не носи униформа. Не може да бъде подкупен или заплашен.

— Смяташ ли, че той ще успее да открие предателя?

— Вероятно — отвърна Олем, макар да не изглеждаше уверен. — Би било добре да поверите случая и на други. Не бива да оставяте съдбата на Адро в ръцете на един пенсионирал се детектив.

Тамас поклати глава.

— Ти сам каза, че той е способен на неща, които са недостижими за полицията. Не бих се доверил другиму. Всички, на които имам истинско доверие — ти, Сабон, останалите от барутната кабала — се занимават с нещо друго, не по-малко важно, и не разполагат с уменията на Адамат. Ако той не успее да открие предателя, никой друг няма да успее.

Олем го погледна мрачно. Крайчето на устата му трепна; Тамас почувства жегването на страх.

— Дайте ми пълна свобода на действие и петдесетима войници — тихо каза сержантът. — Ще видите, че ще открия предателя.

Тамас подбели очи.

— Нямам намерение да ти възлагам да разсичаш съвета ми със сатър и нагорещен ръжен. Така ще съм се сдобил с омразата на най-могъщите хора в Адро. Ти, Олем, ми трябваш като телохранител, а петимата от съвета, които са ми верни, ми трябват невредими.

Той се обърна към приближаващите се копита.

— Мамка му, надявах се, че днешният ден ще бъде приятен.

— Добър лов, фелдмаршале — подвикна Шарлемунд. В момента той по нищо не приличаше на божи човек. Следваха го три млади жени, вероятно жрици, макар че те също бяха облечени в ловни дрехи и не можеше да се разбере. Зад тях креташе Ондраус. Той носеше черна ловджийска дреха и светли бричове, за да покаже, че не е част от ловците. Въпреки това яздеше с далеч по-голяма увереност, отколкото Тамас би очаквал от един счетоводител.

— Колко кучета си пуснал днес, Шарлемунд? — попита Тамас.

Архидиоцелът го стрелна с погледа, който си навличаше всеки, пропуснал да включи титлата му към обръщението си.

— Десет — рече той. — Макар че три от тях принадлежат на светите дами. — Шарлемунд посочи към спътничките си. — Кола, Нарум и Уле, това е фелдмаршал Тамас.

Тамас кимна отсечено по посока на жените. Макар и жрици, нито една от тях не изглеждаше да е на повече от двадесет. Те бяха прекалено млади. И прекалено красиви. Толкова привлекателни жени не влизаха в църквата.

Ондраус се изравни с Тамас.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя на лов — каза фелдмаршалът.

Ондраус се извърна в седлото и посочи назад.

— Той е последният човек, когото би очаквал да зърнеш.

Сред храсталаците недалеч от тях напредваше кон, съпровождан с неспирните ругатни на Рикар Тамблар. Един шипест клон одра бузата на председателя и го накара да извика. Кон и ездач изскочиха на пътеката и се понесоха към групата ездачи.

Тамас хвана животното за юздата, когато то минаваше край него, и отпусна ръка върху челото му, за да го успокои. А на Рикар каза:

— Небеса, спри да го пришпорваш. Така той ще те хвърли.

Тамблар бе притиснал пети към хълбоците на животното. Той веднага се отдръпна и въздъхна.

— Аз трябва да се возя в карета, не на кон.

Шарлемунд се усмихна насреща му.

— Всички забелязахме. Виждал съм деца, които яздят по-добре.

— А пък аз съм виждал сводници с по-малко курви — тросна се Рикар.

Трите жрици се сепнаха. Архидиоцелът рязко обърна коня си и отпусна ръка върху шпагата.

— Вземи си думите назад или ще ти одера кожата.

Рикар извади пистолет от колана си.

— Направиш ли още една крачка, ще ти пръсна главата.

Тамас простена. Той сграбчи пистолета за дулото и го блъсна встрани.

— Успокойте се и двамата! — рече фелдмаршалът. И се приближи до Рикар. — Заплашваш архидиоцела? Да не си се побъркал? — просъска той.

Рикар обърса раздраната си от храсталака буза и погледна пръстите си.

— Проклет лов.

— Какво търсиш тук? — продължи Тамас.

— Лейди Винцеслав настоя да дойда — отвърна Тамблар. — Каза, че след като съм член на съвета, сега това се очаква от мен. Макар че в бурно море съм си прекарвал по-добре.

— Никога ли не сте яздили преди? — попита Олем.

Рикар прибра пистолета си и хвана юздите с две ръце.

— Нито веднъж. Баща ми нямаше пари за уроци, а по времето, когато се сетих за това, имах достатъчно пари, за да си позволя карета. Къде се е дянал онзи проклет кучкар? Лейди Винцеслав каза, че той щял да ме наглежда, за да не ми позволи да се изложа.

— Провалил се е — отбеляза Шарлемунд.

Рикар го изгледа остро. Тамас сръга председателя в ребрата.

Тамблар се обърна към жриците.

— Приемете извинението ми, дами. Моят коментар не беше насочен към вас.

И трите го изгледаха с презрение. Рикар въздъхна.

— Дойдох тук с намерението да прекарам един приятен следобед — оповести Тамас. — Сам ли ще ми се наложи да продължа, за да го получа?

Рикар и Шарлемунд се усмихнаха на себе си. Тамас насочи коня си; след няколко мига той пусна повода на другото животно.

— Остави коня сам да подбира пътя си. Той познава пътеката, познава и останалите коне. И знае, че ти нямаш представа какво вършиш. Опитваш ли се да се наложиш, той ще се съпротивлява.

Рикар кимна мълчаливо. Той се стараеше да не поглежда към Шарлемунд и жриците.

Не след дълго ги настигна кучкарят. Тамас с изненада установи, че го познава.

— Габен! — възкликна той.

Габен усмихнато се изравни с него и му кимна. Той беше жилав младеж, който с лекота се удържаше на седлото. Обичайно от кучкарите се очакваше да следят за отлъчили се хрътки, но този очевидно следеше за отлъчили се хора.

— Олем, това е Габен, най-малкият син на капитан Аюкар.

— Приятно ми е — каза Олем. — От много години познавам капитана.

Габен му протегна ръка.

— Ти си Чудакът, който не се нуждае от сън?

— Същият.

— Удоволствието е мое.

— Значи херцогинята ти е възложила да наглеждаш Рикар? — каза Тамас.

Габен кимна.

— Тя каза, че той може да се нуждае от съдействие.

— Ти го беше изгубил за момент.

— Той се вряза в малинака, сър. Аз предпочетох да заобиколя.

— Разумно. От баща ти съм чувал, че ти си страшно умел с конете.

— Като всеки родител, той преувеличава — скромно отвърна Габен.

— В случая не мисля, че е така. — Тамас забеляза, че Габен поглежда към дамите. — Няма да те задържам повече.

Габен се изравни с жриците и започна да отговаря на въпросите им, касаещи лова. Не след дълго генерал Сабастениен тихо изникна зад тях. Той се присъедини към кучкаря и жриците и безмълвно се заслуша в разговора им.

Тамас се приведе към Олем:

— Сабастениен ме впечатли по време на сблъсъка с роялистите. Помни ми думите, преди да е станал на четиридесет, той ще се е издигнал.

Настъпи мълчание. Изпълваха го единствено екотът на копита и тихият разговор на младите пред тях. Но наслаждението на фелдмаршала бе прекъснато от Ондраус.

— Разкажи ми повече за онзи готвач.

Тамас се обърна към него. Тук пътеката беше достатъчно широка, за да позволи на четиримата да яздят редом. Тамас се намираше в единия край, Рикар яздеше от дясната му страна и малко назад, следваха Ондраус и Шарлемунд. Олем яздеше непосредствено зад четиримата, оглеждащ гората.

— Кой готвач? — попита Тамас.

— Онзи, който приготвя храната на всички работници от Благородническата палата, освен твоя гарнизон — каза Ондраус. Възрастният счетоводител изглеждаше буден под пладнешкото слънце и яздеше с енергичността на младеж. — Същият, който приготвя невиждани в Адопещ гозби и получава пресни деликатеси, без дори да ги е поръчал. И който изхранва пет хиляди души с брашно и телешко за няколкостотин крана на ден. — Ондраус се усмихна към Тамас. — Онзи, който се представя за бог. Или искаш да ми кажеш, че всичко това не е достигнало до вниманието ти?

Тамас леко забави коня си и зачака останалите да сторят същото. Жриците, генералът и кучкарят се отделиха напред. Когато разстоянието между тях стана достатъчно голямо, фелдмаршалът каза:

— Той не е бог, а обикновен Чудак.

— За което определено се радвам — каза Шарлемунд. — Това е богохулство.

— Значи знаеш за него? — рече Тамас. Той бе се надявал, че Михали няма да привлече вниманието на архидиоцела. Неоснователна надежда, като се замислеше.

— Разбира се. Моите колеги от църквата бяха запознати със ситуацията. Тази сутрин получих техните доклади.

— И?

— Те настояват да се погрижа за прибирането му. Преди още от лъжите му да са се разпространили.

— Той е безобиден — каза Тамас. — Избягал е от Хасенбурската лудница. Много скоро ще го изпратя обратно.

Намесата на църквата беше последното нещо, което му трябваше в този момент.

— Кой е той? — попита Ондраус.

— Лорд на Златните майстори — отвърна Тамас.

— Ти ми се присмиваш — наскърби се счетоводителят.

— Нищо подобно — намеси се Рикар. — Това е почетно звание сред кулинарите. Това означава, че той е най-добрият сред всички готвачи от Деветте държави. Не мога да повярвам, че той наистина е в града.

— Ти го познаваш? — изненада се фелдмаршалът.

— По-скоро съм чувал за него. Платих възмутително, за да уредя гозбите му за кралския прием преди пет години. Именно тази вечеря убеди Мануч да ми позволи да основа работническия съюз. Никога не бях вкусвал подобна храна. — Тамблар подсвирна. — Тиквената му супа е същински нектар. Много бих искал да се запозная с него.

При мисълта за въпросната супа Тамас потисна усмивката си. Стори му се, че вече долавя уханието — сякаш на някоя недалечна поляна Михали вече разбъркваше котела си.

— Няма да имаш тази възможност — отбеляза Шарлемунд. — Тази вечер ще бъде задържан от църквата. Единствено заради Тамас не издадох нареждането още тази сутрин.

— Ами ако откажа да го предам? — небрежно заяви Тамас.

Шарлемунд се засмя по начин, съответстващ на изключително забавна шега.

— Това е немислимо. Този човек е богохулник и езичник. Всички знаем, че Бог е само един: Крезимир.

— Нима Адом, Юниция, Розвел и останалите не са негови братя и сестри? — попита фелдмаршалът. — Забравил съм митологията…

— Доктрина, не митология — поправи архидиоцелът. — Те наистина са му помогнали да основе Деветте държави, заради което са светци. Но Крезимир е единственият Бог сред тях. Всичко друго противоречи на църковната доктрина. Така е било решено на Кезлеанския съвет през петстотин и седма.

Рикар го погледна изненадано.

— Ти знаеш нещо от историята на църквата? Това е удивително. Аз смятах, че за длъжността на архидиоцел се искат единствено хубава шапка и харем.

Шарлемунд показно не му обърна внимание.

— Същият съвет постановил, че еретиците и богохулниците трябва да попадат под юрисдикцията на църквата. Всички владетели на Деветте подписали споразумението.

— Колко интересно — рече Тамас, — че Адро вече няма крал.

Шарлемунд го изгледа сепнато.

— Някой от архидиоцелите да се е замислял — продължаваше фелдмаршалът, — че Адро вече не е обвързан от споразуменията, подписвани от предишните крале? Технически, ние дори не сме длъжни да плащаме десятък на църквата.

— Не мисля, че това е истина — заекна Шарлемунд. — Съществува споразумение…

— С Мануч — изтъкна Ондраус, широко усмихнат. Дали току-що Тамас не му беше предоставил оправдание да изтърси нещо, с което напълно да отвърне църквата? Фелдмаршалът стисна очи. Бога ми. Не трябваше да повдигам тази тема.

— Смятам да догоня останалите — гласно каза Тамас, изпреварвайки следващата реплика на Шарлемунд. — Почти не чувам кучетата.

Той пришпори коня си. След няколко мига настигна кучкаря.

— Сър, изостанали сме значително от групата — каза Габен.

— И сам забелязах — рече Тамас.

— Ако ми разрешите, бих искал да се възползвам от един пряк път. Зная къде възнамеряват да бъдат те след… — той погледна към слънцето, прозиращо сред дърветата — Подир два часа. Ще успеем да се присъединим към тях. В противен случай няма да ги догоним преди края на лова.

— Опасно е да напускаме ловната пътека, фелдмаршале — тихо каза Олем. — Тази гора е по-голяма от цял Адопещ с все предградията. Като малък си играех тук. Изгубим ли се, ще се лутаме с дни.

— Ще напредваме бавно, защото ще се движим през храсталака, но пак ще успеем да ги догоним — продължи Габен. — Добре познавам леса.

— Това не ми харесва, сър — каза Олем.

Тамас прогони собственото си неспокойство и се усмихна към Олем.

— Спокойно. Познавам Габен от малък. А и най-опасното в тези гори са елените.

 

 

По тясната горска пътека те яздеха един след друг. Трите жрици не спираха да говорят гръмко зад Тамас. На фона на разговора им фелдмаршалът оставаше замислен за хода на разгръщащата се война. Пред Васалови порти битката все още не беше започнала, само в Южната планина — а тамошното специфично разположение на крепостта не позволяваше голямо разнообразие по отношение на стратегията. В продължение на месец те удържаха напредъка на кезианците, с минимални загуби, въпреки вражеската магия.

Мисълта за измяната на Жулин караше кръвта му да кипва.

И какво ли щеше да прави Таниел? Бо беше още жив — двамата приятели от детинство отблъскваха нашествието. Това беше добре. Ала Борбадор все още се намираше под влиянието на повелята. Можеше ли Тамас да им има доверие? Таниел бе нарушил заповедта му, макар и с оправдание — наличието на Привилегирован наистина щеше да спомогне за удържането на крепостта.

Тамас знаеше същинската причина: Таниел не бе могъл да го стори. Той не бе могъл да убие най-добрия си приятел, дори и когато това се налагаше, дори и по пряка заповед. Трябваше да е разбрал, че Тамас ще се досети за същинското му оправдание.

Фелдмаршалът прогони тези мисли, защото не искаше да си разваля деня.

Едновременно с напредването им теренът се променяше. Те навлязоха в долина, сред покрити с мъх камъни. Тук земята беше покрита с опадали клонки и гниещи иглички, които подавяха всеки шум. Глъхнещият тропот на копитата звучеше като натрапничество.

Когато животинската пътека свърши, те се отправиха успоредно на малко поточе. Камъните станаха по-големи, клоните над главите им се сгъстиха. А още дори не бяха достигнали дъното на долината. Тамас не помнеше да е идвал на това място по време на някой от предишните фестивали.

Той откри, че се е загледал в тила на Ондраус. Редки кичури сивкава коса бяха прилепнали към черепа, редом с две брадавици, големи колкото монети от два крана. Той ли беше предателят? Тамас осъзна, че язди в присъствието на четирима от съзаклятниците си, всеки от които можеше да се окаже изменник.

Олем рязко пришпори коня си напред. Той подмина останалите ездачи и се изравни с кучкаря.

— Къде сме? — попита сержантът.

— Почти стигнахме — отвърна Габен. — Около километър ни остава.

— Тогава защо не чуваме другите? — настояваше Олем.

Тамас насочи коня си към началото на колоната, последван от Шарлемунд и Ондраус. Рикар остана в края, разглеждащ околните канари.

— Тези скали приглушават звука — казваше Габен, когато Тамас спря край него.

— Изобщо не се намираме близо до останалите — каза Олем. — Това е Великанското плато. Като момче съм идвал тук.

Тамас се намръщи към Габен:

— Чакаме обяснение.

От околните канари се отрони камък. Тамас рязко се извърна.

— Рикар? — каза фелдмаршалът. Конят на Рикар стоеше в края на колоната, а юздите му бяха преметнати над един прекършен клон. Самия Рикар го нямаше.

Тамас отново се обърна към Габен:

— Чакаме обяснение!

Около тях прошумоляха листа. Тамас отново се огледа, но не видя нищо.

Той помнеше, че Рикар бе въоръжен с пистолет. Сетивата му на барутен маг усетиха заряда недалеч. Тамблар се беше покатерил върху скалите и лежеше по корем върху една от тях, наблюдавайки останалите. Той ли беше предателят? Дали не ставаше дума за някакъв капан? Но тогава защо бе взел със себе си пистолета? Нима не се досещаше, че Тамас е способен да го открие по барута?

Непосредствено пред тях изникна човек. Той носеше опънат лък, насочил стрелата му към Тамас. Не му се налагаше да мижи, защото едното му око бе прикрито с бяла превръзка. Той беше по-възрастен от Тамас, със загрубяло лице. Носеше плащ на кафяви и зелени петна, за да остава незабелязан в гората.

— Генерал Рийз — каза Тамас.

Олем му подхвърли пистолет и свали пушката си. В движенията му се долавяше бързината на опитен войник. Тамас улови оръжието и го насочи към наемническия офицер, без да си прави труда да дърпа петлето. На един барутен маг не се налагаше.

— Свалете оръжията — нареди Рийз. Той не свали лъка си, а леко пристъпи напред, застанал стабилно върху камъка. Под наметалото му личаха алени ловни дрехи.

— Мога да те убия на мига — предупреди Тамас.

— Но няма да успеете да убиете всички ни — каза Рийз.

Без да отмества пистолета, Тамас попита:

— Олем?

— Обградени сме, фелдмаршале — мрачно отвърна сержантът. — Петнадесетима са, всички въоръжени с лъкове. Възможно е в гората да има повече.

— Има — потвърди наемникът.

— Знаете ли кой съм аз? — рязко попита Шарлемунд. Без да поглежда към него, Тамас знаеше, че архидиоцелът е изтеглил късия си меч. Но в тази ситуация хладните оръжия бяха безполезни.

— Знаем, архидиоцеле — каза генерал Рийз. — Нито вие, нито някой от останалите ще пострада, стига фелдмаршал Тамас да ни последва.

— Ще ви унищожа — процеди Шарлемунд.

— Не се съмнявам — безстрастно каза наемникът. — Фелдмаршале?

Тамас мислено преброи оръжията си. Той разполагаше с дузина куршуми. Дори и ако всеки от разпръснатите куршуми намереше целта си, пак нямаше да успее да отстрани всички им.

Дали Рикар се беше оттеглил, защото бе усетил капана, или защото той сам го беше заложил?

— Изглежда не ми остава избор — каза фелдмаршал Тамас.

— Точно така. — Окото на Рийз бавно огледа групата. — Елате.

Тамас отново разгърна сетивата си. Никой от заложилите капана не разполагаше и със зрънце барут — те се бяха подготвили много добре. Той разшири обхвата на диренето си, с надеждата да открие от скъпоценния прах, и застина. В леса имаше Привилегирован.

— Как си могъл да се продадеш на Мануч? — каза Тамас. — Лейди Винцеслав ти се доверяваше.

Рийз леко поклати глава.

— Това няма нищо общо с Кез. Аз служа на Адро и лейди Винцеслав.

— Тогава защо в гората има Привилегирован? — Тамас посочи на север.

В здравото око на Рийз пролича леко учудване.

— Това няма нищо общо с Кез — повтори той. — Елате с нас или ще повалим всички ви.

Пръстите на наемническия офицер опънаха тетивата. Говореше се, че Рийз умее отлично да стреля с лък, арбалет, пушка и пистолет. Той притежаваше заслужена репутация на брутален и активен главнокомандващ. И освен това той не беше глупав. Не без причина той се беше издигнал толкова високо в Крилете на Адом.

Тамас насочи коня си напред.

— Пеша — уточни Рийз и посочи с върха на стрелата си. — Барутните си заряди дайте на телохранителя си, заедно с пистолета. Коня вържете за някое дърво.

Тамас изпълни нареждането и отново закрачи.

— Негодник — процеди Олем. — Мръсен негодник. Ще ти изчегъртам и другото око.

— Кажете на копоя си да млъкне — каза Рийз.

— Всичко е наред, Олем — рече Тамас. Той поспря край Габен и погледна към него. — Предполагам, че той също е замесен — обърна се фелдмаршалът към Рийз.

— Да — потвърди наемникът. — Той ще отведе останалите обратно.

— Да се продъниш в ямите — каза Тамас. — Олем, заведи всички обратно. Ти каза, че като малък си посещавал тази гора. Можеш ли да излезеш?

— Да — потвърди сержантът. Той имаше мрачен вид.

— В такъв случай го смятай за заповед. Не се връщай, докато не изведеш всички останали.

— Ако ни последваш — каза Рийз, — лично ще му прережа гърлото.

Той скочи от скалата и ловко се приземи, след което поведе Тамас пред себе си. Скоро към тях се присъединиха двама, сетне още двама. Тамас забеляза, че под плащовете си те не носят ловни дрехи. Най-вероятно бяха чакали тук от часове.

— Рийз — извика някой. Тамас и генералът се обърнаха. Това беше Сабастениен. — Заради тази измяна ще ти вземем главата. Лейди Винцеслав няма да търпи предатели.

— Зная — със загатната тъга отвърна Рийз. Той обърна гръб на Сабастениен и поведе Тамас в гората. Веднага щом дърветата ги скриха от останалите, наемникът се затича, принуждавайки и фелдмаршала да стори същото. Но той стискаше ножа си почти разсеяно, сякаш бе забравил, че Тамас е негов пленник.

Фелдмаршалът погледна през рамо.

— Защо правиш това?

— Мълчете — рече Рийз. — Вие дори си нямате представа какво е това. Казвате, че в леса има Привилегирован?

Тамас рязко спря. Той се извърна към наемника, сграбчвайки китката на въоръжената му ръка. Двамата останаха вкопчени за момент, без никой да надделява, докато един от хората на наемника не удари Тамас в кръста. С изсумтяване фелдмаршалът пусна ръката му и се отпусна на колене.

— Назад — изръмжа Рийз към намесилия се. Той хвана Тамас за ръката и му помогна да се изправи. — Предаден съм — тихо каза офицерът.

— Аз също — остро отвърна фелдмаршалът. По-рано той бе смятал Рийз за колега. Преди десетилетия двамата бяха служили заедно.

— Не и по начина, по който си мислите. — Рийз отстъпи назад и сведе кинжала си. — Аз не съм дошъл да ви убивам, фелдмаршале, нито да ви предам на кезианците.

— Тогава каква е целта на тази шарада?

Тамас се колебаеше дали да не нападне отново. Ако двамата бяха сами, имаше вероятност да надделее над Рийз.

— Да ви предупреди. Доведох най-доверените си хора, но дори и това не е било достатъчно. Казахте, че в гората имало Привилегирован?

— Да — бавно потвърди Тамас и отвори третото си око. — Той се приближава. С него има и пазители.

Това осъзнаване го смрази. Генерал Рийз изглеждаше искрен, но Тамас още не беше готов да му се довери. Имаше вероятност наемникът просто да отлага, да изчаква Привилегирования да се приближи.

Рийз изруга.

— Ка! Лодио! Заемете позиции. — Той посочи към две от канарите. Хората му се отправиха към тях. — Убийте магьосника.

Подир това Рийз се обърна към Тамас, кимна му и се затича.

За момент фелдмаршалът се поколеба с намерението да избяга. В крайна сметка той последва наемника. Докато тичаше, генералът продължаваше да издава нареждания, поставяйки хората си на пътя на магьосника. На моменти Тамас се обръщаше назад, за да провери пастелното сияние на Привилегирования. Последният напредваше бързо, обкръжен от по-слаби сияния. Беше невъзможно за един Привилегирован да напредва с подобна бързина, освен ако не беше носен от пазители.

Рийз, канещ се да издаде поредно нареждане, неочаквано спря. Тамас едва не се сблъска с него. Офицерът извади кинжал и се приготви за битка.

Тамас се огледа. Единствено двама от хората на Рийз стояха наблизо. Единият от тях беше доброволец и тъкмо рухваше с прерязано гърло. Другият беше Габен. Той спокойно обърса камата си в плаща на умиращия и се обърна към Рийз.

— Баща ти… — поде наемникът.

— Баща ми е малоумник, който изобщо не трябваше да се забърква с този предател — каза Габен, сочейки към Тамас. Той присви нозе, стиснал оръжие. — От мен се иска единствено да ви забавя до пристигането на херцога.

Възрастният военен се хвърли напред, стиснал кинжала си. Той отрази насочения насреща му удар, замахна и се хвърли към Габен, пробождайки гърдите му. Сблъсъкът дори не можеше да се нарече равностоен.

Когато наемническият офицер отново се надигна, единственото му око пламтеше от гняв. Той погледна назад. Тамас чу съсъка на магия и рухването на дърво.

— Изоставих хората си да умрат — каза Рийз. Той стисна окото си и пусна кинжала на земята.

Тамас забеляза, че по наметалото на наемника има кръв.

— Чист късмет — отбеляза генералът, махвайки към мъртвия Габен.

Фелдмаршалът му помогна да се облегне на един дънер.

— Кажи ми онова, което възнамеряваше да ми кажеш — подкани Тамас — преди да е станало прекалено късно.

Звуците се приближаваха.

— В последно време нямах възможност да се свържа с вас — поде Рийз. — Този план беше глупав, но трябва да разберете, че бях отчаян. Генерал Барат ни е предал. Той държи най-младия ми син за заложник. Надявах се да ви убедя да не се присъединявате към лова и да ми помогнете да го спася. Щяхме да имаме часове преднина, преди те да са узнали, че ни няма. — Той прокара ръка над лицето си. — Не знаех, че сме били предадени.

— Значи той е предателят? — каза Тамас. — Лейди Винцеслав знае ли?

— Той не е единственият предател — уточни Рийз. — Помага му някой от вашия съвет. И не, херцогинята няма представа. Тя е заслепена от обич, защото Барат я е съблазнил. Аз сторих всичко по силите си да уредя отпращането му, но тя не иска и да чуе. Точно сега тя се вслушва единствено и само в него.

— Имаш ли представа за кого работи той?

— Не… — отвърна наемникът. — Бягайте!

Рийз се хвърли напред, поваляйки Тамас на земята. Лесът над тях избухна в пламъци, опърлили лицето и дланите на фелдмаршала. Тамас се претърколи, но в следващия момент скочи на крака и се извърна към Рийз. Ветеранът изрева, когато кожата се отдипли от тялото му, а плътта се стопи.

Тамас се хвърли зад един камък и трескаво започна да търси Привилегирования. Пред него избухна пукот; последното нещо, което си спомняше, бе експлодиращата морена.