Браян Маклелан
Кръвен обет (22)

Глава двадесета

Салонът на дома Винцеслав беше просторен, с тухлени стени и гранитно огнище, през което спокойно можеха да минат чифт волове. Адамат любезно бе отклонил поканата на иконома и бе останал прав, разглеждайки стаята, докато очаква господарката на дома да се появи. Из помещението висяха няколко портрета на лейди Винцеслав, заедно с портрети на покойния й съпруг (Хенри) и един семеен портрет с четирите им деца. Тази, последната картина, най-вероятно бе нарисувана преди пет години, малко преди смъртта на стария херцог. Децата бяха изпратени в интернати или в провинцията — това показваха проучванията на Адамат.

Инспекторът не пропускаше да огледа пода, стените и вратите. За финансовото състояние на адранските благородници можеше да се разбере много само по състоянието на техния дом. Когато парите не достигаха, поддържането и ремонтите отиваха на заден план заради недостигащата прислуга.

Но в този дом всичко блестеше от чистота. Дървото и месингът бяха излъскани, паркетът бе почти нов, никъде не се виждаше прах. Дори и след смъртта на лорд Винцеслав наемниците се справяха добре. Те се бяха сражавали във Фатраста срещу кезианците, в Гурла на страната на бруданианците — и навсякъде, където колонистите от Деветте бяха способни да си позволят услугите им.

Адамат трябваше да си напомни, че лорд Винцеслав не беше единственият, отговорен за Крилете на Адом. Съпругата му притежаваше остър ум, който по нищо не отстъпваше на повечето генерали; приживе той редовно се бе осланял на съвета й. Хенри Винцеслав щеше да бъде помнен като умен човек, умеещ да се оправя с думите и с другите хора. Съпругата му беше практична и проницателна, свикнала да планира в мащаб.

Дочутите откъм коридора гласове го накараха да се обърне към вратата и да приглади дрехата си. В салона влязоха трима мъже и една жена, облечени в бели униформи и златни шарфове. Четиримата бригадни генерали бяха последвани от самата лейди Винцеслав. Тя носеше рокля за езда от морава вълна — с висока и затворена яка въпреки горещината — и шал от сходна материя. Токовете на ботушите й потракваха по дъските.

Наемниците наблюдаваха Адамат колебливо. Двама от тях той познаваше — те присъстваха на картини в коридора. Бригаден генерал Рийз беше възрастен човек, по-възрастен и от фелдмаршал Тамас; косата му съвпадаше по белота с униформата му. Ръцете и лицето му носеха редица белези, едното му око бе скрито зад ленена превръзка, прикриваща рана от преди пет години.

Генерал Абракс представляваше пълна противоположност на лейди Винцеслав: тя имаше руса коса, подрязана съвсем късо, а лицето й бе потъмняло и загрубяло от множеството кампании в Гурла. Кройката на нейната униформа съвпадаше с униформите на останалите трима, като я отличаваше единствено издутината на гърдите й.

Тя наблюдаваше Адамат с хладност, каквато той рядко бе усещал насреща си.

Размяната на поздрави бе бърза и делова. Двамата по-млади офицери се оказаха генералите Сабастениен и Барат. Край останалите ветерани те изглеждаха не на място, като момчета, облекли на шега бащините си униформи — и двамата още нямаха тридесет години.

Бригаден генерал Барат се обърна към инспектора:

— Бих искал да се запозная с документите ви, ако обичате.

Адамат присви очи в отговор на дързостта.

— Вече ги показах на иконома при пристигането си.

— И все пак…

Адамат извади плик и го подаде на наемника, сдържайки раздразнението си. За разлика от повечето съвременни армии, в Крилете на Адом човек не можеше да си купи пост — способностите оставаха единствен стандарт. Издигналият се до генерал на подобна възраст го заслужаваше.

Генералът се зачете в документите, след което се обърна към останалите и им подаде бележката от Тамас, даваща на инспектора правомощия.

— Защо — бавно каза генерал Рийз — Тамас изпитва нуждата да отправя загатнати заплахи към най-близките си съветници?

— Това е просто предпазна мярка — каза Адамат. — Целяща да гарантира, че моето разследване ще протича бързо, без някакви… забавяния.

Но такива щеше да има много, в това той беше сигурен. Бележката на Тамас гарантираше, че всеки, опитал се да възпрепятства Адамат, ще бъде сметнат за виновен. Но и стотина подобни бележки не биха попречили на благородниците да укриват тайните си.

Интересно дали Тамас действително щеше да изпълни заплахата си, ако Адамат се намереше изхвърлен от някое от именията?

Рийз подаде документите обратно на Барат, който ги върна на инспектора. Адамат ги прие безмълвно, без да поглежда към младия наемник, и ги прибра в джоба си. Почти физически можа да усети гнева на Барат заради пренебрегването му.

Инспекторът бе готов да се обзаложи, че Барат е благородник. От онези аристократи, които гледат с презрение на всички под себе си и с угодничество на всички висшестоящи.

— Задайте въпросите си — каза генерал Рийз. — Лейди Винцеслав няма какво да крие.

Адамат плъзна поглед по четиримата и с подчертан жест се обърна към дамата. Тя седеше в единия ъгъл на салона, вляво и зад генералите си, сякаш очаквала единствено да присъства на разговора. Изглеждаше изненадана, когато инспекторът се обърна директно към нея.

— Вие ли съобщихте на кезианците разположението на мястото, където сте провеждали срещите си с фелдмаршал Тамас? — поде той.

— Как смеете! — Генерал Барат скочи от стола си и посегна към късата си сабя.

Адамат замълча за момент, изчакващ останалите офицери да успокоят младия си другар. Те не реагираха. Затова инспекторът сам посочи с бастуна си към стола му.

— Седнете.

Барат остана прав още миг, стиснал зъби, преди отново да заеме мястото си.

— Трябва ли да повторя въпроса си, херцогиньо?

— Не съм била аз — каза лейди Винцеслав.

Адамат си позволи да се подсмихне.

— Да се надяваме, че всички вие сте тъй честни и прями.

— Този цирк е излишен — обади се генерал Абракс. Тонът й бе наставнически остър и също тъй отсечен.

Адамат поспря за момент. Четиримата генерали бяха насядали пред своята господарка в ролята на своеобразен щит. Може би тя бе проявила неправилна преценка в случая. А може би това бе искрена проява на привързаност от тяхна страна.

— Дошъл съм да разговарям с вас, херцогиньо — подчерта инспекторът. — Не за да търпя снизхождението на вашите подчинени. Сигурен съм, че домакинството ви разполага с достатъчно слуги.

Той съжали, че е допуснал раздразнението си да проличи. В мислите му отново прозвуча гласа на някогашния началник, съветвал го на младини. Още тогава той бе научил Адамат, че човек не може да си позволи да си навлича неприязънта на благородниците.

За момент лейди Винцеслав го изгледа изпод ръба на шапката си за езда. Погледът й бе хладен, ръцете оставаха спокойно сключени в скута. В следващия момент тя се изправи и седна срещу Адамат.

— Слушам ви, инспекторе — каза тя. Думите й бяха любезни, но в тях пак се долавяше чувство за превъзходство. И главата й бе леко отметната назад.

Адамат въздъхна мислено. По-добро отношение нямаше да получи.

— Защо избрахте да подкрепите планувания от Тамас преврат?

— Имах си много причини — отвърна дамата. — За начало: Крилете на Адом щяха да бъдат разпуснати, ако Мануч беше подписал мирното споразумение с Кез.

— Защо? Крилете на Адом са само базирани в Адро. Те не са подчинени на краля.

— Това беше едно от залегналите условия — каза тя и се приведе напред. — Искате ли да знаете защо Ипил толкова се стреми да придобие Адро?

— Заради изобилието ни от природни ресурси — предположи инспекторът.

— Това е основателна причина, да. Но истината е, че Ипил и неговите кабалисти се боят от Адро. В Кез държавата се управлява от кралския двор, който притежава пълен контрол. В Адро е различно. Мануч имаше много недостатъци, но не може да му се отрече, че беше свободомислещ. Той позволи на работническия съюз, барутните магове и моите наемници да оперират независимо от кралския двор. И това направи Адро по-силен. Кезианската кралска кабала се бои от барутните магове, защото магията на куршумите заплашва да ги измести. Бои се от планинската стража, която контролира главните търговски пътища, пресичащи сърцевината на Деветте държави. И освен това се бои от Крилете на Адом, защото Хенри успя да събере най-забележителните бойци и пълководци и да си спечели — да си заслужи — доверието им. Споразумението изискваше барутните магове да бъдат разпуснати, числеността на планинската стража да бъде драстично намалена, а Крилете на Адом да нямат правото да функционират в границите на Адро. — Тя поклати глава. — Не можех да допусна това.

— Нищо не би ви спряло да преместите главната си квартира в друга държава. Включително Фатраста, далеч от влиянието на Ипил.

— Не — отвърна лейди Винцеслав. — Моят съпруг избра Адро, защото това беше неговото отечество, което той обичаше. Крилете на Адом не са просто наемна армия, а служат и за вторична защита на Адро. И точно по този начин Тамас ще ги използва в задаващата се война. Аз ще продължа да следвам визията на Хенри.

Адамат отбеляза, че лицето й се е зачервило; тонът й бе станал оживен. Тя не беше безразлична към наемниците на съпруга си и към Адро. Ако това беше преструвка, то тя бе майсторски изпълнена.

— Крилете получават ли възнаграждение за службата си в полза на Адро?

— Те ще получат част от земята, която ще бъде отнета от благородниците — отвърна херцогинята.

— А ако Кез предложи по-изгодно възнаграждение?

Лейди Винцеслав отметна глава.

— Крилете на Адом никога не са се отмятали от сключен договор. Намекът ви е оскърбителен.

— Поднасям извинения — отвърна Адамат. — Какви са другите причини, поради които избрахте да подкрепите фелдмаршала?

С отново сдържан глас тя отвърна:

— Аз подкрепям възгледите на Тамас спрямо монархията. Това е остаряла и покварена институция.

— Самата вие принадлежите към висшите благороднически слоеве.

Лейди Винцеслав извади бродирано ветрило от ръкава си, разгърна го и започна да си вее.

— Моят произход не е благороден. Същото се отнасяше и за покойния ми съпруг. Хенри беше обикновен наемник, а аз бях най-малката дъщеря на търговец. Когато Хенри натрупа първите си богатства с производството на платове, той основа Крилете на Адом и закупи херцогска титла от един възрастен аристократ, който нямаше съпруга и деца.

Адамат я погледна изненадано.

— И херцог Винцеслав не е бил негов баща?

Изражението му я накара да се засмее.

— Бога ми, не. Малцина знаят това, разбира се. Почти никой извън присъстващите в тази стая. Тамас е един от въпросните малцина. На вас казвам само с надеждата, че това ще помогне в отстраняването ми от кръга на заподозрените. Двамата с Тамас притежаваме сродни духове. Никога не бих пожелала смъртта му.

Адамат осъзна, че се е загледал в останалите присъстващи. Офицерите остро се взираха насреща му, настръхнали.

— Казвали ли сте някому, без значение колко доверен, за срещите си?

— Не — отвърна херцогинята, отново вирнала брадичка. — Тамас забраняваше. Дори те не знаеха. — Тя погледна към офицерите. — За голямо тяхно раздразнение.

Адамат зададе още няколко формални питания, преди да се облегне назад и да сключи ръце. Идеше му да сгримасничи. Нищо. Винцеслав беше същинска дама: любезна, чаровна и сдържана. С оглед на нещата, които бе научил за съпруга й, той не се съмняваше, че онези от благородниците, които биха могли да използват това знание срещу нея, са били сред гилотинираните.

— Благодаря ви за съдействието — рече Адамат, като внимаваше да вложи подобаващата искреност в гласа си. — Оценявам го. — Той се обърна към току-що влезлия иконом. — Персоналът събран ли е?

Достолепният старец кимна.

Адамат се изправи едновременно с лейди Винцеслав. Офицерите също се надигнаха. Инспекторът взе ръката й и почтително допря челото си до нея.

— Ще се постарая да приключа с техния разпит колкото е възможно по-бързо — обеща той.

— И персоналът, и имението ми са на ваше разположение, инспекторе.

— Още нещо, милейди — поспря той на прага. — Имате ли основания да подозирате някого от останалите съзаклятници?

Лейди Винцеслав се обърна към него.

— Не мога да посоча конкретно име. Шарлемунд е божи човек. Ректора никога не бих заподозряла, той е стар семеен приятел. Съдържателя би трябвало да се намира на върха на списъка ви. Все пак той е престъпник, с каквито и връзки да разполага. Друго… Тамас и Ондраус спорили в продължение на седмици, макар да съм сигурна, че споровете не биха могли да прераснат в нещо друго. — Тя се навъси. — Но чух, че Рикар Тамблар е изпратил делегати в Кез точно след преврата. Изглежда, че той иска да отвори тамошен клон на профсъюза си.

С тези думи херцогинята се сбогува с него. Офицерите напуснаха салона след нея, оставяйки Адамат сам с иконома.

Инспекторът отдели часове в разпитването на персонала, преди да напусне дома. Там към него се присъедини нетърпеливият Сусмит.

— Какво стана? — попита боксьорът.

— Тя е хитра лисица, напук на онова, което искат да си помислим хората й.

Адамат погледна през рамо. Барат и Абракс бяха изникнали от един страничен вход. Те не си правеха труда да прикриват, че възнамеряват да следват него и Сусмит. Инспекторът нарочно се отправи встрани, за да види колко далеч ще го последват двамата.

— Офицерите й са много загрижени за нея. Струва ми се по-вероятно някой от тях да е предал Тамас, отколкото самата тя — макар херцогинята да каза, че те не знаели за мястото на срещите. И пак, това не изключва възможността тя да е била проследена. Или — той се замисли над предположението си, но все пак го изрече — да е говорила в съня си.

Сусмит го погледна.

— Не мога да отхвърля вероятността тя да спи с един от офицерите си, колкото и непристойна да е тази мисъл — продължи Адамат. — Тя не ми изглежда да е от жените, които биха преспали с друга жена, така че Абракс отпада. Остават трима. И Сабастениен, и Барат са красиви млади мъже, а Рийз притежава онази груба зрялост, която жените от всички възрасти намират за привлекателна.

Двамата се отправиха по пътека, отвеждаща край конюшните, и напуснаха територията на имението. Домът остана скрит сред дърветата. Офицерите продължаваха да ги следват, макар и от разстояние.

— Никой от персонала не съобщи за подозрителни събития през последните два месеца. Спомнят си, че Тамас е идвал няколко пъти в рамките на миналата година, но нито веднъж подир преврата. Не са били забелязвани непознати да се навъртат около дома, няма заподозрени. — Инспекторът поклати глава. — Още от самото начало тя не беше от заподозрените. Но едно нещо ме притеснява. Тя спомена, че Рикар Тамблар е изпратил делегация до крал Ипил. Това е първият път, в който чувам за нещо подобно. Чудя се дали… — Той звучно удари земята с бастуна си. — Както и да е, тук приключихме.

Край чакащата карета Адамат спря и се извърна, за да изчака наемниците. Те се приближиха без колебание.

Абракс беше тази, която заговори — с хладен и неангажиран глас, прекалено лишен от време и интерес, за да се занимава с Адамат.

— Надявам се, че разследването ви е приключено по отношение на нашата херцогиня, инспекторе — каза тя.

— Разследването ми все още продължава — отвърна Адамат. — Непременно ще уведомя лейди Винцеслав, ако от нея има нужда.

— Няма да я безпокоите — натърти Барат. Абракс му хвърли неразгадаем поглед; той утихна.

Адамат се престори, че не е обърнал внимание на думите му, оставайки загледан в Абракс. Но незабележимо той разглеждаше младия офицер. Каква беше причината за тази му загриженост? Някакво подобие на синовна привързаност? Или нещо по-дълбоко?

— Аз провеждам разследване. Не съм търговец, дошъл да досажда на херцогинята. — Инспекторът отвори вратата на каретата. — Сега, ако ме извините, отивам да безпокоя други заподозрени.

Когато вратата се затвори, Барат пристъпи напред и хвана перваза.

— Генералите от Крилете на Адом не са нещо, с което човек може да се занася, инспекторе. Не насилвайте дадените ви правомощия.

С върха на бастуна си Адамат избута пръстите му от прозореца на каретата.

— А вие не злоупотребявайте с търпението ми, млади човече. Оправял съм се с много по-лоши от вас.

Инспекторът потропа двукратно по тавана на купето и каретата потегли. Рано или късно щеше да му се наложи да се разправя с този хлапак.

 

 

— Бо каза, че си ме обгърнала със защита.

Ка-поел хвърли бърз и неразгадаем поглед към изравнилия се с нея Таниел. От началото на слизането тя го отбягваше, като или избързваше, или изоставаше. Разбира се, можеше да е съвпадение, че тя винаги се оказваше увита, когато Таниел се приближеше до нея. Но той не смяташе така. Девойката го отбягваше, защото усещаше, че той ще задава въпроси.

Тя отново го погледна бегло. Двамата продължиха да напредват един до друг. Заради снегоходките всяка крачка бе трудна, но поне им бе спестено усилието да газят сред снега.

— Благодаря ти.

Ка-поел го погледна изненадано. Той сдържа усмивката си.

— Той казва, че си много могъща — продължи Таниел.

Тя поспря за момент и се обърна към него.

— Но не разбирам какво съм направил, за да заслужа защитата ти.

Ка-поел повдигна непокритата си ръка и го докосна по лицето.

В ума му изникна образът на девойката в кална колиба, гола и трепереща, обляна в сълзи. Похитителите й я бяха ослепили временно с някаква билка, за да не й позволят да избяга, и при влизането на Таниел тя се бе нахвърлила, размахваща заострена пръчка. Тя бе разпознала гласа му и се бе успокоила. Той си спомни разрези по стомаха и бедрата й и кръвта по лицето й.

Сепнатият Таниел трябваше да спре, за да не залитне. Ка-поел ли бе извикала този образ? Но споменът беше от негова перспектива. Как можеше тя…

Той поклати глава. Отдавна беше престанал да се опитва да отгатва способностите й.

Един завой на пътеката ги изведе на склона. Бо вървеше няколко крачки пред тях; когато той рязко си пое дъх, Таниел притича до него.

От това място изглеждаше, че целият свят се разгръща пред тях. Недалеч Рамензид се издигаше между Кез и Адро, като тапа в средата на долина. Под нея, съвсем дребни от тази височина, Таниел видя войници.

Те изпълваха кезианската гранична територия — море от палатки и виещи се мравчени пълчища, изникващи от вътрешността на съседната държава.

— Армия — промълви Бо.

— Цялата кезианска армия. — Таниел вдъхна барут.

Гаврил изсумтя:

— Или почти цялата.

— Те пък откъде изникнаха? — рече барутният маг. — Ние сме тук от… шест дена?

— Седем — уточни Гаврил.

— Тях ги нямаше, когато тръгвахме — рече Таниел.

Планинецът сви рамене.

— Аз бях прекалено пиян, за да зная.

— Нямаше ги — уверено повтори капитанът. — Войната беше обявена… — Той пресметна мислено. — Беше обявена преди по-малко от три седмици. Как е възможно да са събрали цялата си армия? И защо тук, след като Суркови проход е много по-лесна цел?

Всички се обърнаха към Бо.

— Жулин — процеди Привилегированият.

— Не — рече Таниел. — Не е възможно тя да е знаела за това. Тя беше с мен в продължение на пет седмици.

— Армията не е нейна — каза Борбадор. — Но съм готов да се обзаложа, че тя ще я използва.

— Как?

— Нейните планове са многопластови. — Бо сведе поглед. — Веднъж тя се издаде, че е позната сред кезианския кралски двор.

— Излиза, че няма да намерим тялото й?

Бо поклати глава.

— И без това тя падна откъм Кез.

— Тогава какво ще правим? — продължи барутният маг.

Гаврил въздъхна.

— Ще се присъединим към планинската стража. Ще сторим онова, което тя е вършила в продължение на хиляда години. — Той раздвижи рамене. — Ще защитаваме адранската граница.

В крепостта те стигнаха в късния следобед. Малка група мъже и жени изчакваше край североизточната порта. Отвъд тях три жени тичаха към приближаващите се. Таниел лесно можеше да отгатне причината за бързането им.

Привилегированите привличаха противоположния пол, главно заради властта и държанието си. Беше всеизвестно, че допирът Отвъд усилва нагона, така че малцина Привилегировани, особено мъжете, бяха без собствен харем. Бо не правеше изключение.

С грубо махване Борбадор отпрати трите си поклоннички с все въпросите им и последва Фесник и още един граничар на име Морисей. Ка-поел също изчезна и Таниел остана с Гаврил.

— Искам да огледам армията по-добре — рече Гаврил.

Таниел го последва из крепостта. Той също възнамеряваше да огледа, за да изпрати пълен доклад на Тамас.

Навсякъде гъмжеше от хора. Таниел не бе очаквал, че в крепостта живеят толкова хора — може би от Адопещ неотдавна бяха изпратени подкрепления? Наоколо притичваха граничари, понесли пушки и мускети. Всички бързаха, но никой не правеше нищо. Не беше нужно, защото всички приготовления отдавна бяха извършени. Те просто изчакваха атаката.

Южната стена на крепостта представляваше древен бастион, проектиран предвид контурите на планината. Самият град можеше да бъде обстрелван, но стената щеше да остане почти незасегната. На върха й бяха фиксирани оръдия — толкова нагъсто, колкото бе възможно. Многобройните дула й придаваха настръхнал вид.

Таниел и Гаврил се отправиха към върха на бастиона. От това място се виждаше целият склон под тях.

Барутният маг не можеше да се отърси от впечатлението, че опитът на кезианските войници е самоубийство. Цели километри от пътя попадаха под обхвата на оръдеен и пушечен огън, а в същото време този път беше единственият начин за достигането на крепостта. Освен ако не искаха да пълзят по стръмнините, отново под обстрел.

Таниел повдигна палец, опитвайки се да прецени разстоянието.

— По средата на склона има град — каза Гаврил. — Мопенхага. Там са разположили предния си лагер.

— На какво разстояние от нас?

— По права линия — пет километра. Непосредствено извън обсега на оръдията.

— Не и извън моя обсег. — В началото на битката той щеше да пръсне няколко глави и да принуди врага да премести лагера си.

Въпреки това Гаврил се въсеше.

— Идиоти. — Той сграбчи един млад граничар за рамото и посочи надолу. — Кой е допуснал да се доближат толкова? Та те са в обсега на мускетен изстрел. Почти край редутите ни.

Момчето сви рамене.

— Никой не даде заповед за стрелба. Когато изникнаха, изпратихме вестоносец до Адопещ, но още не сме получили нареждания.

Таниел се взря в мястото, където Гаврил сочеше. Там той различи тънка ивица войници с пясъчножълти униформи със зелени ивици. Кезианска пехота. Те носеха дървен материал и инструменти и почти достигаха редутите. Адранските войници просто ги наблюдаваха.

Гаврил изруга. Той се затича към портата и изскочи на пътя. Таниел грабна пушката си и резервен барутен рог, преди да го последва.

Редутите представляваха поредица от шест форта, разположени по краищата на лъкатушещия път през планината. Всеки от тях разполагаше с едно фиксирано оръдие и достатъчно граничари, които да го обслужват. Личеше, че снегът е бил почистен неотдавна. Надали в близките сто години те бяха използвани.

Таниел и Гаврил се спуснаха до последното убежище.

— Кой отговаря за този форт? — попита пристъпилият Гаврил.

Един ефрейтор повдигна ръка. Той носеше синята униформа на редовната армия, очевидно изпратен от столицата.

— Аз. Ти кой си?

— Граничар — отвърна Гаврил. — Защо позволявате на сапьорите им да поставят оръдия и — той погледна надолу — да прокарват тунели?

Таниел се навъси. Защо пък да прокарват тунели? Враговете се намираха прекалено далеч, за да подкопаят крепостта, а редутите можеха да бъдат превзети с обикновен щурм.

— Няма защо да те слушам — прекъсна го ефрейторът. — Може да не съм от стражата, но пак съм по-горен от теб… какъвто и да си.

Самият Таниел също не знаеше чина на Гаврил — планинската стража си имаше своя система. Във всеки случай той посочи към барутния си символ.

— А пък аз съм по-горен от теб. Изслушай го.

Ефрейторът продължаваше да се въси към Гаврил, макар че последният бе две глави по-висок от него и двойно по-тежък.

— И какво да правим? — рече той.

Таниел чу как едрият планинец скърца със зъби.

— Пушката ти заредена ли е?

Барутният маг му подаде оръжието. Гаврил го провери, подсвирвайки възхитено.

— Ето това — обърна се той към ефрейтора.

Граничарят се облегна на стената и стреля. Един сапьор на няма и петдесет метра от тях рухна на земята. Другарите му побягнаха назад.

Гаврил подаде пушката обратно на Таниел.

— Войната вече е започнала. Не спирайте да дупчите негодниците, иначе те ще доведат Привилегировани, които ще ви смажат.

Ефрейторът погледна към Таниел, очаквайки потвърждение на чутите думи.

— Сторете го — каза барутният маг.

Двамата с Гаврил се отправиха обратно към крепостта. Зад тях започна да пропуква нестроен мускетен огън, последван от виковете на кезианските войници.

— Какво пречи на Привилегированите просто да смажат фортовете? — попита Таниел.

Зад тях прогърмя оръдие.

— Стреляйте! — изкрещя Гаврил към следващото укрепление. — По всичко, което влезе в обхват. — И се обърна към Таниел. — Целият склон е защитен с магия. Всеки каменен блок от фортовете и главната крепост е бил обвит в защита.

— Но това е било преди стотици години — каза Таниел и неспокойно погледна назад. Той не се съмняваше, че много скоро тук ще изникне кезианската кралска кабала. Колко ли дълго Бо щеше да смогва да ги удържа? Надали за дълго. Той беше сам.

— Тогава магията е била по-силна — възрази планинецът. — Казват, че подир откриването на барута силата на Привилегированите започнала да отслабва. Тогавашните защити издържат векове. Сега рядко ще намериш защита, която ще надживее сътворилия я Привилегирован.

Гаврил знаеше много неща за магията. За момент Таниел го погледна. Този човек по нищо не приличаше на пияницата, който ги беше повел преди седмица.

На стената ги чакаха Морисей, Бо и Фесник.

— Виждам, че сте започнали обстрела — рече Борбадор. Той придържаше кърпа пред лицето си.

Таниел подуши въздуха. Облаците барутен дим вече се носеха към тях. А тепърва щеше да става по-лошо. Оръдията на бастиона все още не се бяха обадили.

— Някой трябваше да го стори — рече Гаврил. Гърмежите бяха привлекли граничари, които наблюдаваха как сапьорите се оттеглят надолу по склона. — Ей, вие — обърна се той към стоящите наблизо. — Я запалете оръдията. Да подкрепим другарите, гюлета не липсват. Сапьорите да вървят да си ровичкат у дома.

Бо и Морисей се спогледаха.

— Ти ли поемаш командването? — попита Морисей.

— Бога ми, не — отвърна Гаврил. — Просто подготвям хората, докато се появи Яро. Той къде е?

Морисей поклати глава.

— Зле е. По-зле, отколкото очаквахме. Почти не може да помръдне. Лекарят каза, че има вероятност да не доживее до сутринта.

Моментната тъга върху лицето на Гаврил изчезна зад каменна решителност.

— Тъй да бъде. — Той рязко се извъртя и се отдалечи, размахващ месести лапи. — Вие там, носете още гюлета. И барут!

Яро сигурно беше началникът на крепостта. Това означаваше…

— Искаш да кажеш, че той е заместник-командир?

— Той беше командир на крепостта, преди да започне да пие — отвърна Бо. Морисей бе последвал Гаврил, а Фесник бе отишъл да вземе оръжие.

— Знам, че е добър водач, но… той?

— Да, той. — Борбадор поклати глава — Той… Не е моя работа да ти казвам. Но мога да ти кажа, че нямаш основания да се притесняваш. Гаврил е наш човек. — Той се извърна към склона. — Виждам, че гостите се канят да отвърнат на удара.

Една вражеска рота напускаше Мопенхага. Втора рота заемаше позиция след тях, а също и трета. Изглежда нападателите щяха да опитат да решат нещата още в началото. Едва по смрачаване щяха да са се приближили в обсег. Но войната бе започнала.

 

 

— Следващият!

Нила пристъпи напред. Тя се намираше пред Благородническата палата, пред главната квартира на адранската армия. Някъде зад нея се намираше мястото на гилотините, обезглавили голяма част от аристокрацията. Самите гилотини бяха изчезнали, но кървавите петна още стояха.

Слънцето също се намираше зад нея и нагряваше раменете й, а вятърът си играеше с кестенявите й къдрици. Тя приглади коси. В новата си дреха Нила изглеждаше стократно по-заможна от останалите чакащи безработни.

Мъжът зад масата също не пропусна да забележи това.

— Вие не приличате на човек, който се нуждае от работа — отбеляза той. Носеше синя адранска униформа със символа на квартирмайстер под три ивици.

— Аз съм перачка — отвърна Нила. — И собствените си дрехи поддържам идеални.

— Перачка… Дол, Воините на труда имат ли нужда от перачка?

Мъжът от съседната маса се обърна към Нила.

— Не — отвърна той. — Началството казва, че си имаме достатъчно.

Нила отпусна ръце върху полата си.

— Чух, че армията набирала перачки.

— Госпожице, момиче като вас няма работа в армията. — Квартирмайстерът се облегна назад. — Не е добра идея.

— Чух, че плащали добре. Давали ти собствена палатка. Бих могла да изкарам десет пъти повече от един войник.

— Това е така — потвърди той. — Но на ваше място не бих се хвалил с това. На хората с умения ние плащаме по-добре от съюза. Но сигурна ли сте?

— Трябват ми пари — каза Нила. С глава тя кимна към мястото на гилотините. — Последният ми работодател си изгуби главата, а никой не плаща подобна заплата.

— Подобни истории често се чуват в последно време — каза квартирмайстерът. — Вие да не сте роялистка?

Нила се приведе напред и отвърна тихо.

— Откакто навърших единадесет, господарят ми ме придърпваше в леглото си по два пъти на ден — процеди тя, влагайки ожесточение във всяка сричка. — Заплюх главата му, когато се търкулна.

— Разбирам. — Военният допря писалката до долната си устна. — Виждам, че вие умеете да се грижите за себе си. И все пак ще ви сложа при офицерите. При тях е по-безопасно, обикновено. А умеете ли и да шиете? Мисля, че фелдмаршалът се нуждае от шивачка…

— Това би било отлично — отвърна Нила и за първи път от седмици насам се усмихна искрено.