Браян Маклелан
Кръвен обет (4)

Глава втора

— Лайош умира — каза Сабон.

Тамас тъкмо влизаше в покоите на вече покойния придворен маг Закари. С бързи крачки фелдмаршалът прекоси салона и влезе в спалнята — самата тя бе по-обширна от домовете на повечето търговци. Стените бяха тъмносини, украсени с различни картини, изобразяващи различните предшественици от адранската кралска кабала. Спалнята бе директно свързана с помощни помещения — тоалетна, кухня… Вратата на личния бордей бе строшена: стаята бе осеяна с късчетата й.

Леглото на Привилегирования бе оголено; тялото на мъртвеца бе избутано на пода с все чаршафите, за да направи място за ранения барутен маг.

— Как си? — попита Тамас.

Лайош изхриптя в отговор. Отличниците бяха по-издръжливи от обикновените хора, а с помощта на барута, който Лайош бе погълнал, болката почти бе изчезнала. Но това не беше особена утеха. Половината от дясната му ръка липсваше — по дължина — а в корема му зееше дупка с големината на пъпеш. Истинско чудо беше, че той изобщо е още жив. Другите му бяха дали половин рог барут. Тази доза сама по себе си трябваше да го е убила.

— И по-добре съм бил — отвърна Лайош. Той отново се закашля; от крайчеца на устата му изникна кръв.

Тамас извади носната си кърпичка и попи кръвта.

— Скоро болката ще изчезне — рече той.

— Зная — отвърна Лайош.

Тамас стисна ръката на приятеля си.

— Благодаря ти — продължи раненият.

Фелдмаршалът бавно си пое дъх. За момент погледът му се замъгли. Той примигна, за да го проясни. Хрипкавото дишане на Лайош спря.

Тамас понечи да отдръпне ръката си, но другият неочаквано я стисна и отвори очи.

— Не се измъчвай — рече умиращият. — Ти стори онова, което трябваше да бъде сторено.

Погледът му се насочи към нещо невидимо. Той издъхна.

Тамас склопи очите на приятеля си и се обърна към Сабон. Мъжът стоеше в другия край на стаята и разглеждаше оставащото от вратата на харема. Фелдмаршалът се присъедини към него. Самото помещение бе празно, тъй като войниците му бяха отвели жените още преди час — при останалите курви на Привилегированите.

— Женски гняв — промърмори Сабон.

Тамас кимна.

— Нямаше как да се подготвим за това…

— Кажи го на тях — отвърна фелдмаршалът и отново раздвижи глава, този път за да посочи към четирите тела, подредени едно до друго на пода, и към петото, което скоро щеше да се присъедини към тях. Петима барутни магове. Петима приятели. И всичко това заради неочакваното присъствие на една Привилегирована.

Тамас точно бе прострелял служителя в главата — човек, с когото се бе ръкувал и често бе разговарял. Отличниците бяха стояли край него, готови да се притекат на помощ, ако старецът прояви неочаквана съпротива. Те не бяха готови за другата Привилегирована, укриваща се в харема. Тя бе унищожила вратата като гилотина, срязваща пъпеш, и бе изхвърчала, запращаща нова магия с ръкавиците си.

Един барутен маг можеше да запрати куршум на повече от два километра и да улучи целта. Със силата на ума си той можеше да изменя траекторията на куршума, а поглъщането на самия барут го правеше по-бърз и по-силен от останалите хора. Но близкият бой срещу Привилегирован бе неравностоен.

Тамас, Сабон и Лайош бяха единствените, успели да реагират навреме. Дори и при това положение техните обединени усилия едва се оказаха достатъчни да отблъснат жената. Тя бе побягнала, съпровождана от разруха — най-вероятно опит да обезкуражи преследване. Прощалният й удар бе ранил Лайош смъртоносно и най-лошото бе, че беше запратен произволно — можеше да е засегнал както Сабон, така и самия Тамас. Трупът на всеки един от тях можеше да лежи върху леглото.

Тази мисъл смрази кръвта на Тамас. Той извърна поглед от стаята.

— Трябва да я последваме. Да я намерим и да я убием. Тя е опасна.

— Предполагам, ще възложиш задачата на неутрализатора? — рече Сабон. — Чудех се защо ти е такъв човек.

— Той беше гаранция срещу непредвидени случаи. Нещо, до което не исках да се стига — отвърна Тамас. — Иска ми се да имах и маг, когото да изпратя с него.

— Нали партньорката му е Привилегирована? Неутрализатор и Привилегирована би трябвало да се окажат повече от достатъчни срещу друга Привилегирована. — Той посочи към разбитата врата.

— Когато става дума за кралските кабалисти, нямам намерение да играя честно. Освен това има разлика между кабалист и наемник.

— Коя беше тази жена? — попита Сабон. В гласа му се долавяше някакво напрежение, може би породено от укор?

— Нямам представа — процеди Тамас. — Познавам всички от кабалистите на краля. Срещал съм се с тях, посещавал съм приемите им. Тя е чужденка.

Сабон подмина гнева му.

— Може би е шпионирала за някоя от другите кабали?

— Това е малко вероятно. Всички наложници се проверяват внимателно. Пък и тя не приличаше на курва. Тя беше силна. Може да е била любовница на Закари… Във всеки случай никога през живота си не бях я виждал.

— Може би той я е обучавал тайно?

— Подобно нещо е невъзможно — отвърна Тамас. — Привилегированите са прекалено подозрителни, за да го допуснат.

— И често с основание. Но пак, за присъствието й трябва да има някаква причина.

— Зная. В един или друг момент ще се разправим с нея.

— Ако останалите бяха тук… — рече Сабон.

— Тогава щеше да има повече мъртви — рече фелдмаршалът. За пореден път той преброи телата: сякаш бройката им можеше да спадне при някое от преброяванията. Петима. Седемнадесетимата му магове бяха станали с петима по-малко. — Точно по тази причина ще се разделим на две групи. — Той обърна гръб на телата. — Някакви вести от Таниел?

— Той е в града.

— Отлично. Ще изпратя него с неутрализатора.

— Сигурен ли си? — попита Сабон. — Той едва се върна от Фатраста. Нужно му е време да отдъхне, да се види с годеницата си…

— Влора с него ли е?

Сабон сви рамене.

— Да се надяваме, че тя ще се появи скоро. Все още ни предстои работа. — Тамас повдигна ръка, за да пресече възраженията още в зародиш. — А Таниел ще почива, когато приключим с преврата.

— Онова, което трябва да се направи, ще бъде направено — тихо рече Сабон.

И двамата утихнаха, замислени за погиналите си другари. Едва след няколко секунди Тамас видя усмивка да изниква върху сбръчканото черно лице на спътника му. Деливецът бе изнурен и напрегнат, но пак излъчваше сдържана радост.

— Ние успяхме.

Тамас отново огледа телата на приятелите си. На войниците си.

— Да. Успяхме. — Фелдмаршалът извърна поглед.

В ъгъла стоеше картина с позлатена рамка и сребърен триножник — както подобаваше на един член на кралската кабала. Платното изобразяваше Закари в разцвета на силите му — младеж с широки рамене и суров взор.

Закари трябваше да е намерил смъртта си мигновено — именно така беше насочил куршума си Тамас. А макар и с простреляна глава, безжизненото му гърло бе изрекло същите думи.

— „Не престъпвайте Обета на Крезимир.“

Сенка бе пребледнял като мим при чуването на тези думи от първия Привилегирован. Той бе поискал от Тамас да призове Адамат направо тук, в самата сцена на делото им. Тамас се надяваше, че Сенка греши. Надяваше се, че инспекторът ще потвърди това и няма да открие нищо.

Той напусна крилото на кабалистите, следван от Сабон.

— Ще ми трябва нов телохранител — отбеляза Тамас. Чувстваше се виновен да говори за това, докато тялото на Лайош още не беше изстинало.

— Отличник? — уточни Сабон.

— Не мога да си позволя това. Не и сега.

— Сещам се за един подходящ Чудак. Казва се Олем.

— Войник ли е? — попита Тамас. Името му се струваше познато. Той повдигна ръка на нивото на очите си. — Толкова висок? Рус?

— Да.

— Каква е неговата чудатост?

— Никога не се нуждае от сън.

— Това е полезно.

— Определено. Освен това той има развито трето око, така че ще може да усеща Привилегированите. За екзекуцията вече ще съм ти го изпратил.

Един Чудак не би бил полезен колкото барутен маг. Чудаците бяха по-често срещани; техните умения по-скоро представляваха талант, отколкото проява на магическа способност. Но пък човек, който умееше да долавя магията, пак щеше да му бъде полезен.

Той доближи залостените врати на параклиса. Двама от войниците му изникнаха от сенките край стената, с готови за стрелба мускети. Тамас им кимна и посочи вратата.

Единият войник изтегли ножа си и пъхна острието между двете крила.

— Спуснал е резето — заяви той, — но не си е направил труда да струпа нещо отвъд. Не е особено досетливо.

Едно движение нагоре отмести преградата; заедно с другаря си той отвори вратата.

Параклисът бе огромен, подобно на останалите помещения в двореца. Но съществуваше и разлика: той бе пощаден от ежегодните кралски прищевки, свързани с промяната на обзавеждането; по тази причина залата и днес притежаваше вида, който бе притежавала преди двеста години. Таванът бе смайващо висок, приютил под себе си балкони за висшите благородници — те се издигаха на средата между него и пода, издадени над стените. Самият под бе покрит с мраморна мозайка, а таванът носеше панелните образи на светците, които основаваха Деветте държави под бащинския поглед на бог Крезимир.

В предната част на свещената зала бяха разположени два олтара, издигнати над пейките, край амвон от черно дърво. Първият олтар, по-малък, бе посветен на Адом, светец-покровител на Адро. Вторият, по-голям олтар, обграден с мрамор и покрит със сатен, бе посветен на Крезимир. Зад този олтар се бяха свили Мануч XII, владетел на Адро, и неговата съпруга Наталия, херцогинята на Тарония. Наталия се взираше зад и над олтара, движеща устни в безмълвна молитва към Въжето на Крезимир. Мануч бе пребледнял, със зачервени очи и стиснати устни. Неговият отчаян шепот бе насочен към диоцела, и секна при появата на Тамас.

— Почакайте — извика диоцелът и повдигна ръка, защото кралят бързо прекоси стълбите и решително закрачи към Тамас. Старческото лице на свещенослужителя бе напрегнато; одеждите му бяха намачкани заради бързането, с което бяха облечени.

Тамас наблюдаваше как Мануч крачи към него. Фелдмаршалът веднага забеляза придържаната зад гърба ръка — макар че яростната смесица от чувства, изникнала върху младото и изтънчено лице, бе достатъчен признак. Благодарение на усилията на придворните кабалисти Мануч изглеждаше на не повече от седемнадесет, наполовина по-млад от същинската си възраст. Тази изкуствено поддържана младост целеше да подчертава вечността на монархията, но на практика създаваше впечатлението за незрялост. Тамас се затрудняваше да се отнася сериозно към подобен младеж.

Фелдмаршалът спря и се загледа в краля. Под неговия поглед владетелят започна да губи устрема си.

На пет крачки от него Мануч повдигна пистолета си. Движението му бе бързо, а от подобно разстояние изстрелът нямаше как да пропусне — все пак самият Тамас бе обучавал краля да стреля. Но самият опит на владетеля да стреля срещу подобен човек демонстрираше неговото невежество.

Едновременно с дърпането на спусъка Тамас напрегна мисълта си и погълна силата на барутната експлозия. Разлялата се по тялото енергия носеше топлината на висококачествен алкохол. Той насочи взрива в безобидна посока — към пода. Мраморната плочка, на която кралят бе стъпил, се пръсна. Мануч отскочи назад. Куршумът изпадна от дулото и изтрополи на земята, край краката на Тамас.

Фелдмаршалът пристъпи напред и взе оръжието от ръката на краля, без да усеща горещината на дулото.

— Как смееш — процеди Мануч. Лицето му беше напудрено, но под този пласт пак личеше червенината на бузите. — От теб се очаква да ни защитаваш. — Той потреперваше.

Тамас не му обърна внимание; той гледаше към диоцела, все още стоящ край олтара. Възрастният жрец се бе облегнал на стената. Високата шапка бе накривена.

— Предполагам — рече Тамас, разклащайки пистолета, — че той го е взел от теб?

— Не с тази цел — изхриптя диоцелът. И отметна глава. — Кралят трябваше да го използва, за да посрещне смъртта по достоен начин, а не от ръцете на безбожен предател.

Тамас напрегна усета си, дирейки още барут. Но той не откри нищо.

— Донесъл си само един пистолет, с един куршум — отвърна фелдмаршалът. — Би било по-милосърдно да донесеш два. — Той погледна към кралицата, която все още се молеше горещо.

— Не би посмял… — поде диоцелът.

— Той няма да посмее! — прекъсна го Мануч. — Няма да ни убие. Не може да ни убие. Ние сме избраните от Бога. — Той си пое треперещ дъх.

Тамас изпита моментно съжаление към краля. Макар и зрял на години, в действителност умът на Мануч съответстваше на младежкия му вид. Вината не беше изцяло негова. Алчни съветници, малоумни наставници, разточителни магьосници. Имаше много причини, поради които той беше лош — отвратителен — крал. Но той пак си оставаше крал. И Тамас прогони жалостта си. Мануч трябваше да понесе последиците.

— Мануч Дванадесети — каза Тамас, — арестуван си по обвинение в крайно пренебрегване на дълга към поданиците си. Ще бъдеш съден за измяна, измама и причиняване на гладна смърт.

— Съден? — прошепна Мануч.

— И делото започва сега — продължи фелдмаршалът. — Аз ще бъда съдът. Съдът те намира за виновен пред лицето на народа и Крезимир.

— Не смей да говориш от името на Бога! — каза диоцелът. — Мануч е нашият владетел! Благословен от Крезимир!

Тамас се засмя сухо.

— Колко бързо заговаряш за Крезимир, когато това ти изнася. Пак ли мислиш за Бога, когато някоя наложница се изляга сред копринените ти чаршафи? Или когато сядаш на трапеза, чиито деликатеси биха нахранили петдесетима селяни? Ти нямаш право да оспорваш, диоцеле. Църквата одобрява този преврат.

Свещенослужителят го погледна изумено.

— Невъзможно. Щях да зная.

— Нима архидиоцелите ти казват всичко? Не мисля.

Събрал сили, Мануч се вторачи насреща му.

— Ти нямаш доказателства! Нямаш свидетели! Това не е дело.

Тамас рязко посочи встрани.

— Там са доказателствата ми. Народът няма нито работа, нито храна. Твоите благородници пируват сред блудства и си препълват чиниите, докато обикновените хора умират от глад. Свидетели? Ти възнамеряваш да предадеш в робство цялата държава. Готов си да превърнеш всички ни във васали на Кез, само за да се отървеш от дълговете си.

— Безпочвени твърдения, изречени от предател — немощно прошепна Мануч.

Тамас поклати глава.

— Ще бъдеш екзекутиран по пладне, заедно със съветниците, кралицата и стотици от близките си.

— Моите кабалисти ще ви унищожат.

— Те вече бяха унищожени.

Кралят пребледня още повече и започна да трепери, свличайки се на пода. Диоцелът колебливо започна да се приближава към него. Тамас сведе поглед към владетеля и прогони неканения образ на един млад принц, на не повече от седем, седнал на коляното му.

Диоцелът коленичи край Мануч, но погледна към Тамас.

— Заради съпругата си ли правиш това?

Да. Но гласно Тамас каза:

— Не. Заради начина, по който Мануч доказа, че съдбите на една цяла държава не бива да зависят от приумиците на един малоумен кръвосмесител.

— Готов си да детронираш избран от Бога владетел, за да станеш тиранин? И в същото време твърдиш, че обичаш Адро? — продължи диоцелът.

Тамас отново погледна към Мануч.

— Не е възможно Бог да одобрява подобно управление. Ако самият ти не беше толкова заслепен от златото по дрехата си и младите момичета в постелята си, също щеше да видиш, че е така. Мануч заслужава да гние в ямите заради онова, което причини на Адро.

— Ти със сигурност ще го срещнеш там — каза свещеникът.

— Не се съмнявам, диоцеле. Сигурен съм, че тамошната компания по никакъв начин няма да бъде отегчителна. — Тамас захвърли празния пистолет в краката на Мануч и се обърна към владетеля. — Подготви душата си. По пладне ще бъдеш екзекутиран.