Браян Маклелан
Кръвен обет (3)

Глава първа

Адамат бе закопчал палтото си плътно заради влажния нощен въздух, който сякаш се опитваше да го удави. Той подръпна ръкавите в неуспешен опит да извлече още дължина, а после повтори опита с краищата на дрехата, където тя бе изключително тясна около кръста. Половин десетилетие бе изминало от последния път, в който той бе носил и изобщо виждал това облекло. Ала когато човек получеше призив да се яви пред краля и особено по това време на нощта, то той не можеше да губи време, за да вземе по-хубавия си модел от шивача.

Сред тези обстоятелства палтото, лятно, предоставяше нищожна защита срещу хладината, която не спираше да наднича през прозореца на каретата.

Утрото не беше далеч, но на зората й предстоеше тежка работа в прогонването на облаците мъгла. Тя се усещаше ясно, прекалено влажна дори за ранната пролет в Адопещ и по-мразовита и от замръзналите пръсти на свети Нови. Гадателите от Ничията улица твърдяха, че това било лоша поличба. А Адамат бе уверен, че вече си е заработил настинката. Освен това не можеше да се досети за причина, поради която да го призоват в такъв час.

Край главната порта на Небесния дворец каретата не забави ход, а продължи. Вкопчен в панталоните си, Адамат надникна през прозореца. Постовите липсваха. И друго, още по-странно: нататък, около алеята с фонтаните, не се виждаха светлини. Небесният дворец бе тъй обсипан с фенери, че дори в най-мъгливата нощ се виждаше от града. А тази нощ градините бяха тъмни.

Това не смущаваше Адамат: Мануч използваше достатъчно от данъците им за свои собствени забавления. Затова Адамат спокойно се загледа навън, в онази част на градината, където започваха да се издигат живи плетове. За момент му се стори… не, това беше скулптура. Но сърцето му пак се нуждаеше от известно време, за да се успокои. Същото се отнасяше и за стомаха му. Може би запалването на светлините в градината би било добра идея.

Една частица от него — онази, някога заемала длъжността на полицейски инспектор, дирила сред подобни нощи крадци и джебчии — се засмя. Успокой се, старче, каза си той. Някога погледът, който се взираше откъм мрака, принадлежеше на теб.

Каретата рязко спря. Адамат зачака кочияша да му отвори. Напразно. Онзи от капрата потропа по покрива.

— Слизай — каза дрезгав глас.

Доста грубо.

Адамат слезе сам и съумя да вземе шапката и бастуна си в последния момент — в следващия миг коларят вече замахваше с юздите и отново се отправяше да дразни мрака с тракането на каретата си. Инспекторът го изпроводи с тиха ругатня и се извърна, за да погледне Небесния дворец.

Перлата на Адро — така благородниците наричаха Небесния дворец. И с основание: комплексът се издигаше на един висок връх източно от Адопещ, така че слънцето изгряваше директно над него всяка сутрин. Един особено дързък вестник бе сравнил съчетанието на двореца и града с умиращ от глад просяк, накичен с диамантен пръстен. Сравнението съответстваше на настъпилите времена на оскъдица. Гордостта, която един крал изпитваше от великолепието на двореца си, не бе в състояние да нахрани неговите поданици.

Каретата бе оставила Адамат пред главния вход на двореца. Ако имаше светлина, човек можеше да види, че това място представлява обширна мраморна алея, накъсана от множество фонтани и отвеждаща до огромна сребърна двойна врата. А нейните криле изглеждаха незначителни пред най-голямата сграда в Адро.

Адамат започна да се ослушва за стъпките на патрулиращите хилмани. Хората казваха, че кралската гвардия присъства из цялата градина, и в най-затънтеното кътче — с винаги заредени мускети с натъкнат щик. Сиво-бели шарфове на фона на златнозелено великолепие, тъй изглеждаха те. Ала сега стъпки нямаше. Фонтаните също бяха притихнали. А Адамат бе чувал, че фонтаните биват спирани единствено при смъртта на краля. Той се съмняваше, че би бил призован тук, ако Мануч бе мъртъв. Той приглади дрехата си. Тук, близо до сградата, няколко лампи бяха запалени.

От мрака изплува нечий силует. Адамат стисна бастуна си, готов да изтегли криещата се вътре шпага.

Появилият се носеше униформа — само това можеше да се види в слабата светлина. Той бе насочил оръжието си (пушка или мускет) към посетителя и носеше фуражка с твърда козирка. Последният детайл издаваше, че той не е хилман. Кралските гвардейци носеха високи шапки с пера.

— Сам ли си? — запита глас.

— Да. — За да потвърди, Адамат повдигна ръце и се завъртя.

— Върви.

Войникът избута едно от сребърните крила на вратата. То се отмести бавно, тежко, напук на насрещните усилия. Инспекторът се възползва от възможността, за да разгледа униформата му. Тъмносиня, украсена със сребърни ширити. Това издаваше принадлежността му към адранската армия. На теория армията бе подчинена на краля. На практика тя се намираше под контрола на един друг човек: фелдмаршал Тамас.

— Отдръпни се, друже — каза войникът. В гласа му се долавяше известно раздразнение, но то можеше да е предизвикано и заради усилията му.

Адамат се подчини; той се доближи отново едва когато униформеният му направи знак.

— Тръгни направо — напъти онзи. — При диадемата завий надясно, през Диамантената зала. Продължаваш, докато не достигнеш Ответната зала.

Вратата се затвори зад Адамат.

Инспекторът остана сам в преддверието на двореца. Интересно какво общо имаше армията със случващото се? Какво правеше войник на територията на двореца? И защо нямаше нито един гвардеец?

Най-плашещият отговор изникна първи. Борба за власт. Може би военните са били призовани, за да потушат някакъв бунт? В Адро не липсваха клики, оспорващи си надмощието: наемниците от Крилете на Адом, кралската кабала, планинската стража и благородническите семейства. Всяка една от тези фракции можеше да предизвика Мануч. Но в нито един от тези случаи подобно предизвикателство не би съдържало логика. Един опит за детрониране би превърнал двореца в бойно поле. А ако ставаше дума за кабалистите, дворецът отдавна щеше да е разрушен.

В този момент той подминаваше диадемата — огромно копие на адранската корона — и можа да се убеди, че тя наистина изглежда безвкусно, както говореха слуховете. Диамантената зала не се намираше далеч. Подът и стените й бяха алени, украсени със златни листове и хиляди дребни скъпоценни камъни, които даваха и името на залата, блещукащи от тавана под светлината на единствен свещник. Пламъчетата му трепкаха сякаш танцуваха под напора на несъществуващ вятър; в залата бе студено.

В следващия коридор лошото предчувствие на Адамат се изостри. До този момент той не се бе натъкнал на жива душа; единствените стъпки, които дочуваше, бяха неговите собствени. Той достигна до един счупен прозорец, който обясняваше студа. Може би бе счупен в проява на някой от пословичните гневни изблици на владетеля? Или имаше друго обяснение? Тези мисли не спомагаха за успокояването на сърцебиенето му.

Наистина ли изпод онази завеса се подаваха ботуши? Инспекторът прокара длан под веждите си. Не, несъмнено му се беше сторило. За да се увери, все пак той пристъпи напред и дръпна завесата.

В сенките лежеше тяло. Адамат се приведе и видя, че кожата е още топла, но мъжът бе мъртъв. Той носеше сив панталон с бяла ивица и куртка в същите цветове. Недалеч от него се въргаляше висока шапка с бяло перо. Гвардеец. Младото, гладко избръснато лице бе покрито от сенки. Човек можеше да му припише спокоен вид, ако не беше дупката в черепа му и влажното петно на пода.

Излизаше, че Адамат е бил прав: наистина ставаше дума за някаква вътрешна борба. Може би гвардейците се бяха разбунтували и това бе наложило призоваването на армията? Но това не изглеждаше вероятно. Хилманите бяха изключително верни на своя владетел, до фанатизъм. Пък и за евентуални проблеми, развиващи се на територията на двореца, щяха да са се погрижили кралските кабалисти.

Адамат тихичко изруга. Допълнителните размишления само внасяха още неясноти. Но подозираше, че много скоро ще намери отговор.

Той върна завесата на мястото й и продължи напред, този път изтеглил няколко сантиметра от скритата шпага. Целта му вече не беше далеч. Онази врата, обградена от две скулптури, стискащи скиптри — именно отвъд нея се намираше нужната му зала.

На прага й инспекторът си пое дъх. След един последен поглед към мистичните символи над нея той влезе.

В сравнение с посрещналата го гледка Диамантената зала изглеждаше нищожна. Две стълбища, всяко от които се разгръщаше в противоположна посока и бе достатъчно широко за успоредното напредване на три карети, се издигаха към галерия, която обгръщаше цялата зала. Извън краля и неговата кабала от Привилегировани магьосници малцина стъпваха тук.

В средата на залата се намираше стол, повдигнат на подиум. Пред подиума бяха подредени възглавници за коленичене — там кабалистите отдаваха уважение на своя владетел. Залата бе изпълнена с ярка светлина, чийто източник не се виждаше.

На дясното стълбище седеше мъж. Той бе по-възрастен от Адамат — в началото на шестдесетте, с посивяла коса и прилежно оформена брада, в която все още се забелязваха тъмни нишки. Мъжът имаше волева, но не прекалено издадена челюст и скулесто лице. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а в краищата на очите и устните му се забелязваха дълбоки бръчки. Той носеше тъмносиня войнишка униформа със сребърен символ на буре с барут, прикрепен над сърцето, и девет златни ивици от дясната страна на гърдите (всяка указваща пет години служба). Униформата не разполагаше с офицерски еполети, ала умореният поглед на кафявите очи не оставяше съмнение, че този човек неведнъж е предвождал армии.

На стъпалото до себе си той бе поставил пистолет с дръпнато петле. Мъжът се подпираше на късия си меч, прибран в ножница, и наблюдаваше как ивица кръв бавно се стича по стъпалата — тъмна линия сред жълто-белия мрамор.

— Фелдмаршал Тамас — каза Адамат. Той прибра скритата шпага и застопори дръжката.

Мъжът повдигна очи.

— Нямам спомен да сме се срещали преди.

— Срещали сме се — преди четиринадесет години. Благотворителен прием, организиран от лорд Омен.

— Ще трябва да ме извините, не умея да помня лица — каза фелдмаршалът.

Адамат не можеше да откъсне очи от ивичката кръв.

— Сър, бях призован да се явя тук, но не ми беше казано нито от кого, нито по каква причина.

— Аз те повиках. Един от моите Отличници те препоръча. Сенка. Той каза, че сте работили заедно в полицията от дванадесети окръг.

Адамат си спомняше Сенка. Той беше нисък мъж с гъста брада, ценител на скъпите вина и добрата храна. За последно го беше виждал преди седем години.

— Не знаех, че Сенка е барутен маг.

— Стараем се да откриваме способните колкото е възможно по-скоро — каза Тамас. — Способностите на Сенка се проявиха впоследствие. Както и да е. — Той махна с ръка. — Става дума за един неочакван проблем, на който се натъкнахме.

Адамат го погледна изненадано.

— И търсите помощта ми?

Фелдмаршалът повдигна вежда.

— Нима молбата ми е тъй необичайна? По-рано ти си бил отличен детектив, отдаден служител на Адро. А Сенка ми каза, че притежаваш отлична памет.

— И все още съм, сър. — Тамас го погледна неразбиращо, затова Адамат поясни: — Все още разследвам, макар и не за полицията.

— Отлично. В такъв случай не би имало нищо странно в това да те наема.

— Не би имало — потвърди инспекторът. — Но, сър, ние се намираме в Небесния дворец. На път за насам се натъкнах на мъртъв гвардеец. — Той посочи към ивичката кръв. — Къде е кралят?

Тамас кимна встрани.

— Заключил се е в храма.

— Вие сте организирали преврат — каза Адамат. С крайчеца на окото си той зърна движение: на върха на стълбището изникна войник. Смуглата му кожа веднага издаваше, че той е родом от Делив. Севернякът носеше същата униформа като Тамас, с осем златни ивици над дясната гръд. От лявата страна на униформата му стоеше сребърно буре с барут — символът на Отличник. Този човек също беше барутен маг.

— Имаме да местим много тела — каза той.

Тамас го погледна за момент.

— Да, Сабон, зная.

— Кой е този?

— Инспекторът, за когото ни каза Сенка.

— Не ми се нрави, че е дошъл чужд човек — отвърна Сабон. — Това би могло да застраши всичко.

— Сенка каза, че можем да му имаме доверие.

— Вие сте организирали преврат — повтори Адамат.

— След малко ще дойда да помогна за телата — продължаваше фелдмаршалът. — На тези години и аз се нуждая от почивка.

Чужденецът рязко кимна и изчезна.

— Сър! Какво сте сторили? — изрече Адамат и отново стисна дръжката на скритата си шпага.

Тамас сви устни.

— Казват, че адранската кралска кабала притежава най-могъщите Привилегировани магьосници във всички Девет държави, отстъпващи единствено на онези от Кез — тихо рече той. — Аз току-що ги избих до последния човек. Смяташ ли, че един възрастен инспектор с шпага би ме затруднил?

Адамат отпусна ръка.

— Не, не би ви затруднил — с отвратително усещане промърмори бившият полицай.

— Сенка ме остави с впечатлението, че ти си прагматик. Ако случаят е такъв, бих искал да наема услугите ти. Ако не, ще те убия и ще търся друго решение.

— Вие сте организирали преврат — рече инспекторът.

Тамас въздъхна:

— Колко пъти ще се връщаме към това? Нима е толкова изненадващо? Ти сам би могъл да изброиш поне десетина фракции в Адро, които имат основания да замислят свалянето на краля.

— Така е. Но не мислех, че някоя от тези фракции притежава способността да го стори — отвърна Адамат. — Или дързостта.

Погледът му непрекъснато се връщаше към стичащата се кръв. Видът й го караше да мисли за съпругата и децата му, които в момента спяха.

Адамат погледна към фелдмаршала. Възрастният военен бе разрошен, униформата му бе опръскана с капки кръв — много капки кръв. Под очите му бяха изникнали тъмни кръгове, а видът на умора не се дължеше само на изминалите години.

— Нямам навика да приемам задачи на сляпо — заговори отново инспекторът. — За начало ми кажете какво ще искате от мен.

— Ние ги убихме в съня им — поде Тамас. — Не е лесно да се убие Привилегирован; този начин е най-добрият. Но бе допусната грешка, стигна се до известно стълкновение.

За момент фелдмаршалът придоби измъчен вид; Адамат предположи, че битката не се е развила по желания от Тамас начин.

— Ние надвихме — продължаваше военният. — Но всички те умираха с едни и същи думи.

Адамат изчакваше.

— „Не престъпвайте Обета на Крезимир“ — цитира Тамас. — Това изричаха умиращите магьосници. Тази фраза говори ли ти нещо?

Инспекторът приглади дрехата си, вгледан в спомените си.

— Не. „Обета на Крезимир“… „Не престъпвайте“… Почакайте. Спомних си нещо. Престъпеният обет на Крезимир. — Той повдигна очи. — Навремето имаше подобна улична шайка. Преди около двадесет и две години… Сенка не си ли припомни?

— Той казваше, че думите му се струват познати. И беше сигурен, че ти ще си спомниш.

— Аз никога не забравям наученото — рече Адамат. — Престъпеният обет на Крезимир беше улична шайка с четиридесет и трима членове. Всички те бяха млади, някои от тях още деца, най-големите нямаха и двадесет години. Ние се опитвахме да достигнем до главатарите им, за да сложим край на поредица кражби. Особеното при тях беше, че имаха навик да влизат в църквите и да ограбват свещеници.

— Какво стана с тях?

Адамат не можа да сдържи поредния си поглед към кървавото ручейче.

— Един ден те просто изчезнаха — всички, включително и информаторите ни сред тях. Намерихме ги няколко дни по-късно — четиридесет и три тела, наблъскани в отходна шахта като мариновани свински крака. Личеше, че са били жестоко избити с магия. Подписът на кралската кабала… С това случаят бе приключен.

Заради спомена инспекторът едва не потръпна. Нито преди, нито впоследствие в практиката си той не бе се натъквал на подобна гледка. Дори екзекуциите и кървавите местопрестъпления не бяха го изпълвали с такава отврата.

Смуглокожият отново изникна на върха.

— Нужен си ни — обърна се той към Тамас.

— Разбери защо маговете изричаха тези думи с предсмъртния си дъх — рече Тамас. — Може да има връзка с онази шайка. Може и да няма. И в двата случая искам отговор. Подобни гатанки не ми харесват.

Той се надигна с лекота и се затича нагоре по стълбите — с пъргавина, която подхождаше на човек двадесет години по-млад. Единият му ботуш разплиска кръвта и започна да оставя подире си алени отпечатъци.

— И никому не казвай за нещата, които си видял, докато не започне екзекуцията — подвикна фелдмаршалът през рамо. — Тя ще се проведе по пладне.

— Откъде да започна? — поколеба се Адамат. — Може ли да говоря със Сенка?

Тамас поспря близо до върха на стълбището и се обърна.

— Ако умееш да разговаряш с мъртвите, моля.

Инспекторът стисна зъби.

— Как точно изричаха думите? — попита той. — Като заповед, твърдение или…?

Тамас се навъси.

— С настойчивост. Сякаш изричането на тези думи за тях беше по-важно от предстоящата им смърт. С друго не мога да ти помогна.

— Още нещо — спря го Адамат.

Видно беше, че търпението на Тамас се изчерпва.

— Щом искате от мен да ви помагам, кажете ми: защо? — В допълнение на въпроса си той посочи към кървавите стъпала.

— Нямам време за приказки.

Адамат стисна зъби:

— Заради власт?

— Заради себе си — отвърна Тамас. — И заради Адро. За да не може Мануч да ни превърне в роби на Кез с глупавия си договор. И защото онези философи от университета само си играят на бунт. Епохата на кралете е мъртва, Адамат. Аз я убих.

Адамат разглеждаше лицето му. С краля на Кез предстоеше да бъде подписан мирен договор. Условията на този договор анулираха всички адрански дългове, но в замяна на това налагаха сурови данъци и ограничения, които на практика превръщаха Адро във васал на Кез. Фелдмаршалът не бе скривал гнева си срещу тези споразумения. Но пък това можеше да се очаква. Именно кезианци бяха екзекутирали съпругата му.

— Така е — рече Адамат.

— Залавяй се да търсиш проклетите отговори. — Фелдмаршалът се извърна и отново се затича нагоре.

А Адамат си припомни телата на гамените, извличани от шахтата. И ужаса, вледенил лицата им. Много е вероятно отговорите наистина да се окажат проклети.