Браян Маклелан
Кръвен обет (34)

Глава тридесет и втора

Докато се отправяше към крепостната порта, Таниел се чудеше как ли протича фестивалът на свети Адом в Адро. Тази сутрин бе пристигнала храна: бъчонки пиво, осолено свинско и първокачествено телешко. Много по-добри припаси от обичайно изпращаните.

Морисей вече се намираше край портата, въоръжен до зъби с ножове, пистолети и пушка. Една от жените на Бо, стоеше срещу него, приклекнала сред кучета — Рина, една от любимите на Бо, беше и главен кучкар на крепостта.

Кучетата тихо изскимтяха, когато Таниел се приближи. На няколко крачки от тях той спря и ги огледа на светлината на факлите.

Животните бяха три, дългокосмести мастифи. Те носеха шипести нашийници и бяха свързани с Рина само с по една кожена каишка. Всяко от тези животни лесно можеше да я повлече подире си.

— За какво са кучетата? — попита Таниел.

Рина не повдигна глава.

— Заради тунела — отвърна тя с мек глас. — Тези трите са обучавани в мините. Само за секунда прекосяват четиридесет метра и повалят Привилегирован. Мускетният огън не ги плаши. — Тя почеса едно от кучетата зад ушите, а то се обърна към нея в отговор, наклонило огромната си глава и изплезило език.

— Как се казват?

Жената посочи към най-едрото.

— Крезим. Лурад. — Тя потупа онова, което бе чесала по главата. — А това е Гаел.

Таниел протегна ръка към Крезим. Кучето я подуши веднъж и се извърна.

— Не са дресирани на дружелюбност — каза Рина.

— Теб те харесват.

Тя кимна.

— Аз съм ги дресирала.

Таниел кимна и се надигна. Бо тъкмо пристигаше заедно с Катрин, която изгледа неодобрително всички им. Борбадор приклекна край Рина и обви кръста й с ръка. Лурад започна да ръмжи.

— Долу — просъска Рина. Лурад послушно се отпусна.

Бо направи крачка назад.

— Проклети кучета — обърна се той към Таниел. — Изнервят ме.

— Ти спиш със стопанката им — отбеляза барутният маг. — Мен това би ме изнервило. И съм изненадан, че изобщо стоиш на крака, след целия този алкохол.

Борбадор кимна с глава към Катрин.

— Тя си има начини да отрезвява хората.

— Все неприятни, предполагам.

Бо потръпна.

Няколко мига по-късно от вътрешността на крепостта изникна Ка-поел, облечена в кожените си дрехи. Тях не бе обличала подир заминаването от Фатраста; обикновено предпочиташе дългото си палто и широкополата шапка. Кожените дрехи прилепваха към тялото й, напомняйки на Таниел, че тя е жена, а не просто момиче. Нещо, което той не бе забелязвал преди.

Той забеляза и друго — че ръцете му са започнали да треперят, затова вдъхна щипка барут. Това ги поуспокои, макар и не изцяло. Въпреки това той се сдържа да не прекалява.

Ка-поел бе последвана от Фесник, водещ две магарета, отрупани с бурета барут. Зад него вървеше Гаврил. Всички се събраха около началника на крепостта.

— Приготвили сме достатъчно барут, за да сринем тунела им — каза Гаврил. — Ще успееш ли да го подпалиш от разстояние?

— При такова количество ще трябва да се отдалечим повече — отвърна Таниел. Влора би могла да го стори. Уникалният й талант съумяваше да усеща и възпламенява барут от много по-голямо разстояние.

— В такъв случай ще използваме фитил — реши Гаврил. — Що се отнася до излизането: ще бъде бързо. Никой не вдига шум, докато не проверим тунела. Рина, това се отнася и за твоите кучета. Кой знае какви капани са заложили или колко работници и войници ще заварим. Щом заложим барута, оттегляме се. Ако се наложи, ще оставим магаретата.

— Те пък с какво са заслужили това? — обади се Фесник.

Гаврил подбели очи.

— Всички ли са готови?

Отговориха му кимвания и групата тихо напусна крепостта.

Простиращият се пред тях склон беше изцяло черен чак до Мопенхага, където стануваше кезианската армия. Саботьорите продължиха бавно, за да привикнат очите им с тъмнината. Щипка барут изостри взора на Таниел. По време на транса му мракът можеше да скрие малко неща от него. За това той се радваше — защото още си спомняше воя от предишната нощ, а заедно с него усещането за бродещо зло.

Таниел вървеше най-отпред, следван на двадесетина крачки от Ка-поел. Те напредваха безшумно, оглеждайки се за постови.

Ето че барутният маг достигна руините от първия редут. Той бе завземан и отвоюван няколко пъти, докато в крайна сметка обстрелът с оръдейни и магически снаряди не беше го сринал. Тук Таниел очакваше пазачи, но руините се оказаха пусти.

Към следващите фортове се приближи със същото внимание. На мястото на врага той би оставил стража във всеки от тях, за да може да узнае навреме в случай на контраатака.

В четвъртия редут откри тяло, чиято глава бе отнесена от гюле. Трупът бе облечен в кезианска униформа — очевидно пропуснат при събирането на телата.

Но пазачи все още нямаше.

Ямата се намираше отвъд най-далечния редут. Тази околност Таниел провери със сетивата си на два пъти. Не се виждаха светлини, никаква следа от хора. Дори допряното до земята ухо не му предаде очакваното дрънчене на лопати и кирки. Той се навъси. Тук имаше нещо нередно.

Той изпрати Ка-поел назад да предаде на останалите, че е безопасно да се приближат. Нищо друго не се движеше по склона. Далеч под тях проблясваха лагерните огньове на противника.

Всички се бяха спуснали досами входа, когато едно от магаретата изрева. Сърцето на Таниел подскочи. Той веднага приклекна, насочвайки дулото на оръжието си по склона. И зачака неизбежните предупредителни викове, последвани от тревога.

Минаха няколко минути. Барутният маг погледна към Бо и Гаврил. Лицето на Гаврил беше непроницаемо, а Борбадор изглеждаше отегчен.

Бо направи знак на приятеля си и докосна пръст до средата на челото си. Таниел кимна.

Кратко замайване придружи отварянето на третото му око. Целият планински склон придоби тебеширения оттенък на вълшебство. Но тази магия беше стара, започнала да чезне. Той погледна към тунела.

Онова, което видя там, не беше старо и определено не беше зачезнало. Двойни ивици цвят се врязваха в земята и се отправяха нагоре по планината. Таниел затвори третото си око и запълзя надолу към входа. Ка-поел го следваше неотлъчно.

— Таниел! — остро прошепна Гаврил. Таниел не му обърна внимание. Той достигна входа и се спусна пред него. Над него Ка-поел цъкна с език. Барутният маг се огледа за врагове, преди да й даде знак. На свой ред тя се спусна, подпомогната от него.

В склона зееха две дупки. Мракът в тях бе непроницаем дори за взора на един Отличник, но Таниел така или иначе се досещаше какво би видял. Два тунела, всеки с около лакът по-висок от човешки бой, изкопани изцяло от магия. Той прецени най-вероятния им излаз.

Не след дълго Бо и Гаврил се присъединиха към тях.

— Тук е пусто — смаяно каза Гаврил.

— Благодаря, че ни каза — тросна се Бо.

— Млъкни — каза му Таниел.

— Къде са сапьорите? Къде са Привилегированите? — продължаваше Гаврил.

Таниел повдигна ръка:

— Там горе.

— Искаш да кажеш, че вече са приключили с тунелите?

— Да.

— И са излезли…?

— Над крепостта — каза Таниел. — На билото. Снощи ми се стори, че виждам движение там. Реших, че ми се е привидяло. Но сега осъзнавам, че не е било така.

Гаврил се взираше към планинския връх.

— Но за да се прокопае подобен проход само с магия…

— Жулин — каза Бо. — И най-вероятно половината кезианска кабала.

— Тогава защо още не нападат? — рече Гаврил. — Североизточният проход се охранява само символично. През половината време там дори няма дежурни. Би било достатъчно да изпратят хиляда души, за да ни притиснат.

— Тя не се интересува от крепостта — каза Бо. — Още от самото начало целта й е била да достигне върха на планината.

— Пак не виждам логика — отбеляза Таниел. — Защо не е разрушила крепостта и не е продължила нагоре? Освен ако…

— Тя бърза — довърши Бо. Няколко мига той остана загледан към върха. — Чувал съм истории, древни като Крезимир, че най-могъщите от Привилегированите са способни да използват излъчванията на другите планети, луната, звездите и слънцето, за да подхранват вълшебството си. Тя се нуждае от лятното слънцестоене.

За момент на Таниел му призля. Той бавно си пое дъх, щипка барут също помогна.

— Дори и така да е, защо не е казала на фелдмаршал Тайн за тунелите? Защо ги е скривала дори от него?

— Мисля, че в кезианския лагер нещата са по-сложни, отколкото изглежда — отвърна Бо. — Сигурно е, че Жулин използва кралската кабала. Но не и Тайн.

Гаврил се почеса по брадичката.

— Как е могла да скрие тунелите от него? И защо тунелите са два?

— Тя успя да ги скрие от нас — изтъкна Таниел. — Вторият проход е за краен случай. Ако не успее да призове Крезимир, поне да завладее крепостта. Не е очаквала, че ще слезем и ще ги открием.

За момент всички замълчаха.

— Тя наистина ли е способна да призове Крезимир? — попита Гаврил.

— Със сигурност ще опита — отговори Бо. — А дали ще успее… Зависи от бройката на придружаващите я Привилегировани.

— Нямам намерение да чакам, за да узная — каза Таниел. Той се обърна и се заизкачва обратно към крепостта.

— Къде отиваш?

— Ще се нуждая от известни запаси, за да я догоня.

Бо го настигна с неочаквана бързина.

— Това е самоубийство — рече той. — Тя ще има тридесетина Привилегировани със себе си. Сигурно ще има и пазители и войници. Щом те усетят… — Борбадор щракна с пръсти. — Свършено.

— В такъв случай няма да ги оставя да ме усетят.

Те се върнаха при другите и им обясниха ситуацията.

— Тръгвам след Жулин — каза Таниел.

— След онази, която е достатъчно могъща, за да призове бог? — попита Фесник.

Катрин скръсти ръце и насочи към Таниел поглед, който недвусмислено го посочваше като идиот:

— Предполагам сега ще ни кажеш, че ще тръгнеш сам, защото за останалите ни е прекалено опасно.

Таниел се засмя гръмко.

— Нищо подобно. Всеки желаещ е свободен да дойде. Не искам да умра сам на тази проклета планина.

Бо прочисти задавянето си.

— Аз ще дойда — каза той.

— Друг път — изсумтя Катрин.

— Осъзнай се, жено — рече Бо. — Жулин трябва да бъде спряна.

— Нека Отличникът я спре.

— Аз също ще дойда. — Тихият глас на Рина сепна Таниел. Тя стоеше недалеч, стиснала каишките на кучетата. — Където отиде Бо, готова съм да го последвам.

— Да не си… — поде Катрин.

— Не ти ли казах нещо? — изфуча Бо.

Гаврил видимо се колебаеше.

— Аз… — поде той и притихна.

Гаврил искаше да дойде с тях, осъзна Таниел, но крепостта беше негова отговорност. Ако фелдмаршал Тайн подемеше нова атака, Гаврил трябваше да организира отбраната й.

— Твоето място е тук — рече Таниел. Споходи го нова мисъл. — Дали монасите ще ги пуснат да минат?

— Не зная — рече Бо. — Ако не го сторят, Жулин ще срине манастира.

— Мамка му — процеди Гаврил. — Те са добри хора. — Той се обърна към Морисей и Фесник. — Поставете барута.

Едва подир отминаването на четвъртия редут те запалиха фитила. Таниел проследи как искрата се стрелва надолу по склона. За кратко време тя достигна тунела. Цялата планина се разтресе, когато барутът избухна. Последният редут хлътна в останките на тунела. Почти веднага в кезианския лагер започнаха да изникват още светлини, съпроводени с далечна глъчка.

Обратно в крепостта, Таниел и придружителите му се отправиха да вземат още оръжия и час по-късно отново се събраха край североизточната порта. Групата се оказа по-многобройна от предпочитаното: Бо, Рина и кучетата й, Фесник, Морисей и още осмина граничари — сурови на вид мъже, които Таниел бе виждал из крепостта.

— Не бива да вземаме толкова много хора — обърна се той към Гаврил.

Едрият планинец стоеше край портата, видимо колебаещ се дали да не ги придружи.

— Ще ти трябват — възрази той. — Ако влезете в битка, разгърнете се колкото се може по-широко. Ако се стигне до най-лошото, изпрати някого назад, за да можем да предупредим Адро.

Таниел кимна.

— На добър час.

Вече беше време да тръгват. Таниел се приближи към Ка-поел, наместваща раницата си.

— Някакъв шанс да те убедя да останеш? — попита той.

Ка-поел решително удари с крак.

— Така си и мислех — въздъхна Таниел. — Да вървим.