Браян Маклелан
Кръвен обет (28)

Глава двадесет и шеста

Адамат прекара почти седмица в проучване на Ондраус, преди да си уговори среща с него. Инспекторът почти отложи срещата заради слуха, плъзнал из града тази сутрин: Тамас бил изчезнал по време на лова в Черешовата долина, един от наемническите генерали се оказал предател, в Кралския лес избухвала магия. Никой от тези слухове не се потвърди, затова Адамат в крайна сметка отиде на срещата — макар и съпровождан от неприятното усещане, че работодателят му вече не е сред живите.

При Ондраус той пристигна с петминутно закъснение, защото четирикратно бе минал край дома, без да го открие. Къщата се намираше зад жив плет, обградена от две грамадни имения — при тези обстоятелства лесно можеше да бъде сбъркана за някаква слугинска постройка. Зад живия плет имаше малка градина, прилежно поддържана: нямаше и едно стръкче трева, което да стърчи. Самата постройка издаваше целесъобразност — тя имаше заострен покрив и бе изградена от здрави, но не скъпи тухли.

Вратата се отвори точно когато Адамат повдигаше ръка към чукчето. На прага стоеше възрастна жена със сива слугинска рокля, която й стигаше до глезените.

— Имам среща с…

— Закъснявате — прекъсна го тя.

— Съжалявам, не можах да намеря…

Възрастната жена му обърна гръб и закуцука по коридора. Адамат замълча, преглътна раздразнението си и я последва.

Вътрешността на дома бе също тъй непретенциозна. Върху полицата на камината отсъстваха обичайните дрънкулки, всички лавици бяха прилежно почистени от прах, а единствените книги засягаха счетоводство. Самата камина бе изстинала; пред нея бе разположено кресло. В този салон имаше три врати. Първата отвеждаше до кухня, чийто единствен признак за употреба бе пресният хляб върху масата. Втората врата беше затворена — вероятно спалнята, а третата отвеждаше към кабинета на домакина. В момента той седеше зад малко ъглово бюро, защипал носа си с очилца, и бе потънал в някаква счетоводна книга.

Слугинята се отправи към кухнята, оставяйки Адамат сам да се представи на домакина. За момент инспекторът я проследи с поглед. Дали кухнята изобщо биваше използвана? Отсъстваха миризма на печене или горещината на пещ, хлябът явно бе купен другаде.

Забелязала погледа му, жената затвори вратата на кухнята.

Адамат се насочи към кабинета. Рикар го бе предупредил, че този човек е нещо повече, отколкото изглежда. В момента той изглеждаше като прашасал счетоводител. Макар и най-добрият счетоводител в Адро. Какво можеше да представлява в действителност? Всичко, реши Адамат.

— Закъсняхте — отбеляза домакинът, без да си прави труда да повдига очи.

— Да, за което се извинявам. Бях пропуснал да съобразя, че покрай празника улиците ще са особено претъпкани.

Адамат не си направи труда да споменава, че по време на празника срещите не са честа практика. Нещо му подсказваше, че домакинът не е от хората, които очакват с нетърпение неработните дни.

— Спестете оправданията си и не ми губете времето, инспекторе. Аз не съм се опитвал да убия Тамас. Не притежавам нито времето, нито търпението да отговарям на въпросите ви. Дори и в отсъствието на Тамас счетоводните книги трябва да бъдат поддържани в ред.

Той скриви лице, осъзнавайки, че се е изтървал.

— Значи фелдмаршалът е изчезнал?

Домакинът продължаваше да го гледа остро.

Ондраус беше дребен човек, прегърбен от десетилетия работа зад бюро. Той имаше издължено лице, хлътнали бузи и свити рамене. И беше един от най-известните хора в столицата. Сериозно постижение, като се вземеше предвид, че той рядко се показваше пред публика, никога не бе позирал за портрет и умишлено се опитваше да се дистанцира от всеки, когото срещнеше. Адамат лично се бе убедил в истинността на последното. И също така осъзнаваше, че Ондраус няма да каже нищо повече по отношение на изчезването на Тамас.

Разследването на Адамат продължаваше вече седмица, а бе разкрило влудяващо малко информация. Ондраус отговаряше за държавната хазна — с изключение на кралските авоари, макар да се носеха слухове, че след екзекуцията на Мануч това се е променило — иззад същото това малко бюрце. Той си имаше официален приемен кабинет, където никога не отиваше — там работеха единствено неговите помощници, чиято работа той следеше зорко. Ондраус нямаше хобита, нито приятели. Една и съща слугиня беше поддържала дома му в продължение на четиридесет години, но не можеше да става и дума за близки отношения между двамата. Освен това Ондраус си имаше и телохранител, който го придружаваше при излизанията му извън дома — тоест, рядко.

Носеха се слухове, че той е присъствал на лова и е бил свидетел на изчезването на Тамас. Но Адамат не можеше да си го представи на кон.

— Вие не ми изглеждате като типа човек, който би предал отечеството си — каза Адамат. — Заради позицията си вие сте способен да подкопаете самото сърце на Адро, без кезианска помощ. Не става дума за пари. Моите проучвания показват, че вие сте един от най-заможните хора в Адро. Годишната ви заплата възлиза на двеста хиляди крана и притежавате над три милиона акра обработваема земя във Фатраста, половин милион акра от бакашанското крайбрежие, въгледобивна мина в Делив и половината дялове от кезианска търговска компания. Това са значителни задгранични инвестиции. Нима нямате вяра в собствената си родина?

— Ако бяхте проявили по-голямо усърдие, щяхте да откриете, че аз притежавам три златни мини и правото да събирам такса от двадесет планински пътя. Притежавам триста и двадесет хиляди акра лозя, финансирам северната търговска гилдия. — Ондраус махна с ръка. — Попитайте своя приятел Тамблар, ако се интересувате. Три хиляди от неговите работници работят в мой металургичен завод.

— И други фабрики — додаде Адамат.

Ондраус присви очи.

— Значи сте знаели.

— Просто ми беше любопитно кое ще посочите като най-ценно.

— Щом не ме подозирате, защо водим този разговор?

— Не съм казвал, че сте извън заподозрените. Ще призная, че се намирате в дъното на списъка. Но бих искал да зная какво ви показват счетоводните книги.

— Не ви разбирам.

Начинът, по който пръстите на Ондраус се обвиха около корицата, накара Адамат да заподозре противното.

— Говоря за пари. Вие проследявате целия им поток. Включително и онези негови ръкави, които един счетоводител не би трябвало да е проследил. — С бастуна си инспекторът посочи към книгата. — Аз проверих книжата ви в официалния ви кабинет. Изключително изчерпателна и впечатляваща работа.

— Те не са за външни очи — натърти Ондраус.

— Имам късмет, че аз не съм външен човек. Разбира се, наложи ми се да вляза в спор с хората ви. Те са ви много верни. Та, кажете ми, какво ви говори потокът на парите?

Няколко мига домакинът го наблюдава иззад очилцата си, преди да отговори. Мислите му пресмятаха.

— Ако мотивът е пари — поде Ондраус, — както се оказва почти винаги, в такъв случай лейди Винцеслав и Съдържателя отпадат. От месеци имам достъп до нейните сметки и мога да ви кажа, че в тях няма нищо нередно. А Съдържателя — престъпник или не, той си плаща данъците редовно, включително и на придобитите по незаконен начин. Човек, който си плаща данъците по подобен начин, не е от късогледите. Той желае стабилност, сред която бавно, но сигурно да укрепява влиянието си.

— Войната би означавала значими приходи за един опортюнист.

— Опортюнистите не си плащат данъците — каза Ондраус.

— Какво ще кажете за останалите членове на съвета?

Ондраус изсумтя.

— Ректорът е мистерия. Неговите финанси не съществуват, което е странно. С изключение на парите от университета, едва ли не излиза, че той не получава нищо. А Рикар Тамблар е бизнесмен. Той се старае да шмекерува с отчетите си. В последно време получава големи суми от Брудания и от банки във Фатраста и Гурла.

— Брудания е отдавнашен съюзник на Кез.

— А всички гурлански банки са собственост на Кез.

— Но Фатраста не е техен съюзник — каза Адамат. — И не съм сигурен, че думите ви по адрес на Рикар са обективни. Неговите профсъюзи сигурно са ви разгневили.

— Наистина ли смятате така? — Ондраус повдигна вежда. — Неговите профсъюзи внесоха организираност в производството по начин, който бе недостъпен дори и за мен. Приходите от заводите и мините се увеличиха с триста процента. Попитайте Рикар, ако не ми вярвате. Аз не се противях на работническите съюзи, аз ги приветствах.

И Ондраус махна с ръка, преминавайки към следващата тема.

— Сетне идва архидиоцелът. Той е божи човек; неговите действия са пълна тайна. Никой извън църквата няма достъп до неговите сметки. И въпреки това е видно, че той има разходи, от които и крал би настръхнал. Разходи, надвишаващи постъпленията от службата му на архидиоцел. Често съм се чудил на това.

— Ами вие?

— Очаквате да заподозра себе си?

— Има ли някаква причина, поради която да желаете смъртта на Тамас?

— Тамас харчи прекалено много за армията и шпионите. Но тъй като в момента сме във война, подобни разходи са оправдани. Той увеличи публичните дажби повече, отколкото ми се искаше, но пък това е следствие от наше предварително споразумение. Какво да ви кажа, дори един съсел би управлявал Адро по-добре от Мануч. Поне Тамас се вслушва в съвета ми.

Без да чака да бъде подканян, домакинът продължи сам:

— Ако Тамас умреше, останалите главнокомандващи не биха смогнали да удържат нашествието на кезианците. Кез би завладял Адро, което би довело до повишени данъци. Кезианците отдавна са доказали склонността си да облагат с високи данъци колониите си; достатъчно е да вземем за пример Фатраста и Гурла. И с нас не би било по-различно. Под тяхната сянка положението ни би било по-зле и от времето на Мануч.

Нещата, които домакинът бе казал за Рикар, тревожеха Адамат. Рикар беше председател на работническия съюз, доходоносен пост. Но самият той не можеше да се нарече заможен като Ондраус или Шарлемунд. Той не беше аристократ. Кезианците имаха парите да го превърнат в такъв.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Адамат. — Ако изникнат нови въпроси, ще се свържа с вас.

Домакинът отново насочи поглед в книгата си.

— Сам ще намеря изхода — додаде инспекторът.

 

 

Без значение дали от страх, Никслаус нямаше намерение да поема рискове: и ръцете, и краката на Тамас бяха оковани; и двете вериги бяха приковани към пода, досущ като в затворническа кола. До него седеше пазител, чието туловище притискаше фелдмаршала към стената на купето. От самата близост на уродливото създание го побиваха тръпки.

Ако не се брояха веригите, каретата бе достойна за един херцог. Никслаус седеше на отсрещната седалка, онази с лице към движението. До него не седеше никой, така че кезианският благородник можеше да се настани спокойно.

Тапицерията на купето и завесите бяха в тон със седалките, но имаха по-скоро декоративна функция: те не спираха шума. Неотдавна каретата бе престанала да се поклаща и сега напредваше по павиран булевард. По честотата на околните коли личеше, че те доближават града.

Никслаус изглеждаше замислен. Той леко шаваше с пръсти, нахлузил ръкавиците си. Може би създаваше някаква невидима магия, или просто скучаеше.

Тамас леко отмести завесата. Навън нямаше какво да се види. Но издрънчаването на веригите привлече вниманието на херцога, който кимна към пазителя. Уродът се пресегна и отстрани ръката на фелдмаршала от прозореца.

Барутният маг въздъхна. Поне погледът му се беше избистрил. В късния следобед на вчерашния ден те бяха напуснали къщата в гората. По някаква причина Никслаус изглеждаше успокоен: вече бе престанал да се тревожи.

Тамас насочи мислите си към себе си и се опита да отвори третото си око.

Барутните магове бяха единствените магьосници, чието влияние можеше да бъде нарушавано по подобен начин. Тамас не знаеше кога и по какъв начин се е стигнало до това откритие. Във всеки случай се знаеше, че златото, влязло в съприкосновение с кръвта на барутен маг, го лишава от способностите му, включително и от умението да надниква Отвъд. За сравнение, отрязването на китките на Привилегирован го лишаваше от способността да влияе върху излъчванията, но не и да ги съзира.

— Аз не съм лош човек — неочаквано се обади Никслаус.

Тамас повдигна очи към него. Херцогът го наблюдаваше със замислен вид.

— Не се наслаждавам на страданието ти, нито очаквам смъртта ти с радост.

— Това не би ми попречило да те удуша с голи ръце, ако получех подобна възможност — каза Тамас.

Никслаус се усмихна разсеяно.

— В такъв случай се радвам, че няма да получиш подобен шанс. — Той замълча за момент. — Мислех си как ли бих се чувствал, ако не можех да използвам магията си. Как бих се чувствал, ако бях изгубил ръцете си и повече не можех да се докосвам Отвъд. Представата беше стряскаща.

— Няма да получиш добра воля от мен.

— Просто исках да знаеш — отвърна Никслаус, — че не правя това от удоволствие. Аз се подчинявам на прищевките на своя владетел. Аз съм обикновен слуга.

— Пак ли беше слуга, когато ми изпрати главата на съпругата ми в ковчеже от кедрово дърво? — попита Тамас. Първите му думи бяха спокойни, но интонацията му в края на изречението изплю думите. Оковите му отново трепнаха. Пазителят го изгледа заплашително.

Никслаус смири урода с повдигане на ръка.

— Да — каза херцогът. — И тогава бях слуга.

— Хареса ти — процеди Тамас. — Признай го.

От всяка негова сричка капеше ожесточение.

— Беше ти приятно да наредиш на палача да я обезглави, както ти беше приятно да ми донесеш главата й, както ти беше приятно да наблюдаваш мъката ми и както ти е приятно да ме гледаш обезсилен сега.

Никслаус се замисли над думите му.

— Прав си — каза накрая той.

Тамас мълчеше, смаян от признанието му. Подобно признание не подобаваше на един благородник.

— Казано по такъв начин… Да, беше ми приятно. И продължава да ми е приятно. Но не заради причините, поради които си мислиш. В случая не става дума за лична неприязън. Просто барутните магове са гнусно петно върху магията. Аз не се наслаждавам на чуждото страдание. Но ме радва фактът, че отстраненият е бил барутен маг. Затова се радвах, когато Ипил нареди съпругата ти да бъде екзекутирана.

— Това не те прави по-малко скот. — Тамас погледна към пазителя. — Ти си същото животно като онези, които са създали него.

Никслаус присви очи насреща му.

— Един барутен маг седнал да ми говори за низост… Ти и твоите подобни сте много по-големи уроди от пазителите. — Той извърна очи към тавана на купето. — Наистина не разбирам хората като теб, Тамас. Може би и двамата с теб си имаме предразсъдъци. — Той изсумтя. — Ако се беше родил Привилегирован, щеше да представляваш забележителен съюзник.

— Или противник — вметна Тамас.

— Не — каза Никслаус. — Нямаше да си противник. Нашата взаимна неприязън се дължи единствено на твоята същина на барутен маг.

— Аз съм адранец — тихо рече фелдмаршалът. — А ти си родом от Кез.

— А адранската кабала щеше да бъде присъединена към кезианската, ако споразумението беше подписано. Както трябваше да стане.

— Ипил наистина ли очаква да завладее Адро?

Никслаус го погледна изненадано:

— Разбира се.

В погледа на херцога отсъстваше и капчица съмнение. Арогантността му дори отказваше да признае съществуването на алтернатива.

— Откакто пристигнаха новините за твоя преврат, аз не спирах да се чудя — продължи херцогът — какво те е накарало да го сториш? Дали е било отмъщение? Или искрено вярваш, че защитаваш интересите на Адро?

— Ти искрено ли смяташ, че е в интерес на Адро да скланя глава пред Кез? — контрира Тамас. — Не, не е нужно да ми отговаряш, отговорът се вижда върху лицето ти. Ти си също тъй сляп като другите марионетки, които изпратих на гилотината. Нима не четеш вестници? Не си ли чул за гурланските бунтове? Известно ми е, че си почувствал жегването на въстанието, когато Фатраста се е вдигнала на борба за независимост.

— Слепи глупци — каза Никслаус.

Фелдмаршалът продължи:

— Светът се променя. Хората не са родени, за да служат на своите правителства или владетели. Правителствата съществуват, за да служат на народа. Затова хората имат право да определят пътя им.

Херцогът го изгледа презрително.

— Това е невъзможно. Не е работа на паплачта да взема решения.

— Никой народ не може да властва над друг — каза Тамас.

Никслаус събра пръстите си в пирамида. Извършен от Привилегирован, особено носещ ръкавиците си, този жест не беше без значение.

— Ти или се занасяш с мен, или наистина си много наивен. Самият ти си служил в Гурла, във Фатраста и в още половин дузина дивашки земи, чиито територии Деветте са колонизирали. И селяните, и диваците се нуждаят от твърда ръка. Също както Адро и барутните магове.

— Изглежда, че двамата с теб сме научили различни неща от едни и същи експедиции — каза Тамас.

Изражението на Никслаус показваше, че той не се интересува от наученото от фелдмаршала.

— Кой ме предаде? — попита след кратко мълчание Тамас. Той трябваше да достигне до отговорите.

Херцогът отново го погледна.

— Нима очакваш, че ще рискувам да ти кажа? — Той поклати глава. — Може би когато острието на гилотината се издигне над теб, ще ти прошепна името. Нито секунда преди това.

Тамас понечи да го подразни със знанието си, че знае за измяната на генерал Барат. В последния миг той се спря, сепнат от нова мисъл. Никслаус наистина ли се тревожеше от евентуално негово бягство? Нима херцогът действително смяташе, че пленникът има шанс да се измъкне? Та Тамас не можеше да разчита нито на уменията си, нито на единия си крак. Как можеше да избяга?

Никслаус се размърда, отмествайки завеската. След миг той отново се отпусна назад, с кисело изражение.

— Следят ли ни? — попита Тамас с цялата небрежност, която можа да призове.

— Трябва да ти кажа — отвърна отново надничащият навън Никслаус, подминавайки въпроса му, — че мнозина от нашия кралския двор одобриха преврата ти.

— Не се съмнявам. Ако успеете да завземете Адро, ще си поделите земята, която ние конфискувахме от благородниците.

— Конфискувахме? — повтори херцогът. — Откраднахме е по-точната дума. Отнетите земи и вещи ще бъдат върнати на живите роднини на законните им собственици. Титлите ще бъдат възстановени. Ще има данъци, но на лишените аристократи ще бъде протегната ръка за помощ.

— В такъв случай Ипил не е чак толкова глупав — каза Тамас. — Нито чак толкова алчен.

За момент Никслаус изглеждаше готов да го зашлеви. В крайна сметка той се ограничи с вирване на нос.

— Що за пропуск във възпитанието е породил подобна омраза към по-висшите от теб? Подобно презрение към богоизбрания владетел?

— Никакъв бог не е избирал Ипил — изсумтя Тамас. — Освен ако не става дума за бога на глупаците.

— Няма да търпя богохулство — каза Никслаус. — Разговорът е приключен.

С напредването на деня купето се нагря и стана задушно. Тамас разкопча новата си риза. Ловджийското му палто бе заменено с друго, кафяво.

Никслаус и пазителят не изглеждаха смутени от горещината; херцогът нямаше намерение да отваря някой от прозорците.

Тамас позна прекосяването на канала. Мостът бе изграден от камък и стомана, по него каретата напредваше почти безшумно. Те се намираха близо до пристанището.

Никслаус не спираше да наднича навън. Какво ли усещаше той с магията си? Дали Сабон ги преследваше? Или просто херцогът се чувстваше неспокоен заради близостта на градския гарнизон? Тамас бавно си пое дъх и се вгледа в лицето му. Да, Привилегированият определено изглеждаше изнервен. Но изобщо нямаше паникьосан вид. А той би имал всички основания да се паникьосва, ако някой от барутните магове на Тамас се намираше наблизо.

Фелдмаршалът се вслушваше в обграждащите ги звуци, за да определи точното място в града, където се намираха. Ясно беше, че се намират край пристанището, нали неотдавна бяха подминали канала. Ако бяха минали по Роанския мост, значи се намираха съвсем близо до водата. Една лодка щеше да ги отнесе до всеки от крайбрежните складове. Никслаус щеше да се постарае да отплава с плячката си колкото се може по-скоро.

Каретата спря. Никслаус повдигна завесата и се усмихна към посрещналата го гледка. Сърцето на Тамас се сви: бяха пристигнали.

Той се затрудняваше да определи кое го стресна повече: самата експлозия или последвалите я конски крясъци. Цялата карета се олюля, болезнено опъвайки веригите на Тамас. Барутният маг стисна зъби, когато цялата му тежест — заедно с тежестта на пазителя — го запрати към стената на купето.

Никслаус отвори вратата с ритник.

— Убий го, ако ме пленят — заръча той на пазителя, докато скачаше на земята. Ехото на насочена магия отново разклати купето, по-силно от неотдавнашната експлозия.

Тамас погледна към урода. Пазителят се настани на отсрещната седалка, изваждайки нож.

Последваха още експлозии. И писъци. Крещяха жени и деца. Тамас се почувства отвратително. Вън умираха хора. Случайни минувачи, попаднали в ужасяващ обстрел. Разнесе се залп, последван от почти безшумния пукот на въздушни оръжия, с които стреляха пазителите. Един куршум влетя в купето и прониза отсрещната стена, преминавайки между Тамас и наблюдаващия го пазител. Уродът се сепна.

— Разчистете пътя! — с крясък нареди кочияшът. — Ще се откъснем.

Тамас стисна зъби. Искаше му се да се нахвърли срещу пазителя, да изтръгне ножа от ръцете му. Без барут той не би спечелил двубоя, но поне би сторил нещо. Сега, с оковани крайници и лишен от магия, той бе ограничен до зрител. И можеше единствено да трепва, когато вълните енергия и експлозиите разклащаха купето.

Неочаквано каретата се раздвижи. Препятствието, препречвало пътя им — вероятно подпалена карета, пълна с пазители — беше изчезнало. Коларят не спираше да насочва конете, препускащи сред крясъци. Изстрелите долитаха далече зад тях.

Пазителят беше притиснал ръце към стените на бясно поклащащото се купе, безизразен. Тамас бе принуден да залита, обездвижен от веригите си, и да изскимтява всеки път, когато болката пронижеше крака му.

Уродът надникна през прозореца.

— Почти стигнахме. — Той извади ключ и въпреки мятането на каретата успя да отключи веригата, придържаща Тамас към седалката. Но оковите на крайниците му не сне. Наместо това размаха ножа и каза със силен акцент: — Създадеш ли ми проблеми, ще го забия в гърдите ти.

Каретата спря. Коларят скочи и отвори вратата. Пазителят се извърна с намерението да слезе — и застина.

Още в следващия миг уродът се извърна към Тамас, замахвайки. Фелдмаршалът улови замаха с веригата, съединяваща китките му, и отмести острието. В следващия момент той отхвърча по гръб върху седалката, връхлетян от внезапно замайване. Дори болката в крака му остана далечна пред това усещане.

Трябваше му момент, за да приседне. Всеки милиметър движение донасяше несъразмерна агония. Кракът болеше. По лицето му се стичаше кръв: излизаше, че все пак не е могъл изцяло да избегне ножа. Миризмата на барут му върна част от силите.

Пазителят беше изчезнал. В стената на каретата зееше огромна дупка, съвпадаща с тялото му. Самото то лежеше на земята, а единият крак все още стоеше на стъпалото, прикован от отхвърчала отломка.

Олем тъкмо поставяше преносимото си оръдие на пода на купето. Отървал се от тежестта, той погледна към Тамас.

— Все пак съм откраднал правилната карета — каза той.

Телохранителят му помогна да слезе. Каретата бе спряла в пространството между две тухлени постройки. Миризмата на море и звукът на вълните показваха, че се намират съвсем близо до водата. Само след секунди уличката се изпълни с адрански войници. Един от тях се опита да пренесе тежестта на фелдмаршала върху себе си, но Олем го прогони.

— Къде е Сабон? — попита Тамас.

— Преследва Привилегирования, заедно с Влора — отвърна Олем. Той изглеждаше уморен. Нима това беше възможно? — Негодникът търти да бяга, когато видя бройката ни.

Дори самият Тамас се удиви, когато още войници се появиха в уличката. Наоколо имаше и други.

— Да не си довел целия гарнизон?

— Всички, които бяха наблизо — отвърна сержантът.

— Как успяхте да ме намерите?

Олем се усмихна и погледна към краката си. Едва сега Тамас забеляза кучето, отпуснало глава върху предните си лапи и насочило огромни очи към него. То леко помахваше с опашка.

Безмълвен, Тамас се приведе, въпреки болката, и потупа Хруш по главата.

— Това е невъзможно — каза той, когато отново можеше да се довери на гласа си.

— Сабон дресирал Хруш да ви намира при каквито и да било обстоятелства. Обучавал го още от пале. Помагала му една вещица северно от университета, чиято чудатост й помагала да дресира животни. Хруш може да ви надуши навсякъде, дори и да се намирате в запечатана кутия насред океана.

— Никой не ми е казвал това — рече Тамас.

— Той умишлено не ви е казал — продължи Олем. — Това е било крайна мярка. И на мен самия също ми се иска да не ни се беше налагало да я използваме.

Под Олемовия поглед Тамас усети, че двата дни гняв, страх и нетърпение го напускат. Телохранителят го наблюдаваше като заблудило се дете, със смесица от гняв и облекчение. Около двамата продължаваха да се тълпят войници. Фелдмаршалът се усмихна благодарно към всички им. След това той припадна.