Браян Маклелан
Кръвен обет (23)

Глава двадесет и първа

Тамас се събуди от собственото си хриптене. Той се облегна на лакът и мъчително си пое дъх. Струваше му се, че воденичен камък се е стоварил върху гърдите му.

Фелдмаршалът срита одеялото и приседна на ръба на леглото. През последните дни той спеше в кабинета си в палатата, и то не на мекия диван, а на удобно походно легло в ъгъла. Платнището на въпросното легло понастоящем бе подгизнало от пот, също като косите и нощната риза на фелдмаршала.

Заради пристъпа на хлад Тамас обви ръце около себе си. Часовникът, осветен от ярка лунна светлина, показваше, че е три и половина.

Откъслеци от сънищата продължаваха да изпълват мислите му, все още непотънали в забрава. Именно те, а не студът, караха ръцете му да треперят.

В сънищата му умираха хора: войници, които бе познавал през целия си живот, приятели и познати, дори врагове. Всички, които някога бе познавал, умираха. Те стояха край върха на Южната планина и един подир друг скачаха сред пламъците. Таниел също беше там, макар видението да не проследяваше падането му. Сабон бе скочил в гърлото на вулкана. Но какво беше станало с Олем и Влора?

Тамас бавно си пое дъх и се приближи до балконския прозорец, където остана загледан в луната. Нощното небе бе ясно; само една тънка облачна ивица обгръщаше пълнолунието. Божието око. Тамас отново затрепери, осезаемо; трябваше да вкопчи ръце в стената, за да се успокои.

Познато изскимтяване го накара да погледне надолу.

— Нищо ми няма, Хруш. Къде е Ки… — Той замълча, задавен за момент. И се приведе да потупа кучето. — Някой ден ще те заведа на лов, момчето ми. И двамата трябва да се разведрим.

Фелдмаршалът откри чехлите си, наметна се с мундира и отвори вратата на коридора, премигвайки срещу светлината. Седналият край нея Олем се раздвижи. Влора седеше срещу него, обгърнала оръжието си с ръце, и тихо похъркваше. Малко по-надолу стояха други двама постови: след опита за покушение охраната на Тамас бе удвоена.

— Сър — каза Олем и загаси цигарата си в подлакътника на креслото.

— Ти никога ли не спиш?

— Съвсем не, сър. Точно по тази причина ме наехте.

— Това беше шега, Олем.

— Досетих се.

— Всичко спокойно ли е? — осведоми се фелдмаршалът.

— Съвсем спокойно, сър. Никакви проблеми — отвърна Олем с тих глас.

Тамас кимна към Влора.

— Тя какво прави тук?

— Тревожи се за вас, фелдмаршале.

Тамас въздъхна.

— Добре ли сте, сър?

Тамас кимна.

— Просто имах кошмар.

— Баба ми разправяше, че кошмарите са лоша поличба.

Тамас се втренчи в сержанта.

— Благодаря ти за успокоението. Отивам да си взема нещо за ядене.

И той закрачи по коридора. Олем го остави да се отдалечи на известно разстояние, преди да го последва.

Шестетажното слизане му се стори необичайно дълго сред полумрака. Присъствието на Олем се оказа успокояващо срещу сенките, в които Тамасовото въображение съзираше силуети. Веднъж той се сепна, защото му се стори, че е зърнал пазител в един от ъглите — оказал се печка.

В кухнята той се бе надявал да намери някакви остатъци от снощната вечеря, с които да приключи бързо и да се върне в стаята си, ала вместо това го посрещна мекия отблясък на пещи и уханието на пресен хляб. В устата му започнаха да се събират слюнки: сигурен знак, че се намира в близост до кулинарните произведения на Михали.

Тамас спря на прага, зърнал неочаквана гледка.

Две жени стояха край една от печките. Над огромен тиган, носещ диаметъра на колело, те разчупваха яйца. Михали стоеше зад тях — непосредствено зад тях, притиснат, съчетал прегръщането им с работата си над тигана. Той добави щипка сол; ръката му се спусна, изтръгвайки сепнат кикот от едната жена, и изникна отново, за да се впусне в нарязването на зелена чушка.

Тамас прочисти гърло. Двете млади жени подскочиха сепнато, удивени от присъствието му. Михали се отдръпна с плавно (въпреки пълнотата си) движение.

— Фелдмаршале! — поздрави той, бършейки ръце в престилката. С едно прощално потупване по бузите на жените майсторът се отправи към Тамас. — Не ми изглеждаш отпочинал.

— Но ти изглеждаш като човек, който си прекарва добре — отбеляза Тамас. — Ето че доживях да видя и омлет на съблазнителя.

Заради сумрака беше трудно да се каже, но Михали май се изчерви.

— Обикновени уроци, фелдмаршале. Белъни и Таша са най-обещаващите ми ученички. Те заслужават специално внимание.

— Ученички? — попита Тамас. — Мислех, че са помощнички.

— Всеки помощник е и ученик. Ако не научават нищо ново, каква полза от помощта им? Всеки наставник трябва да очаква момента, в който ще бъде надминат. Като баща ми. Необратимо е, че някой някога ще приготви по-забележителни от моите гозби. Може би въпросният някой ще бъде една от двете им.

— В последното се съмнявам — рече фелдмаршалът и погледна към двете жени. Едната от тях не беше чак толкова млада; тя беше над тридесетте; въпреки това имаше красиво лице, а тялото й запазваше приятните за окото форми. Другата, по-младата, бе леко пълничка и имаше лунички по бузите си. И двете обръщаха по-голямо внимание на Михали, отколкото на тигана. Изражения като техните Тамас бе виждал само при два типа хора: младите влюбени и фанатичните следовници. Към коя ли от тези категории спадаха те?

— Какво правиш тук по това време? Проблеми със съня? — попита Михали.

Тамас сви рамене.

— Да, кошмари.

— По-скоро лоши поличби.

Откъм прага долетя тихият глас на Олем.

— Аз също му казах това.

А Михали критично оглеждаше фелдмаршала.

— Топло мляко — заяви той с тона на лекар, предписващ лекарство.

— Никога не ми е помагало да се унеса — възрази Тамас. — А ти защо си буден по това време? Три сутринта е.

— Четири без петнадесет — уточни Михали, макар че в кухнята нямаше часовник. — Още от малък не се нуждая от много сън. Татко казваше, че това е заради божествеността ми.

— Баща ти ти е вярвал? — попита Тамас. — Не исках да прозвучи грубо — додаде той. — По-рано ти каза, че той те е посъветвал да не разказваш, че си прероденият Адом.

— Не са нужни извинения. — Михали се приближи до една разчистена маса и започна да изважда глинени бутилчици с подправки от джобовете на престилката си. Те не притежаваха етикети; въпреки това майсторът ги подреждаше в определен ред. — Да, той ми вярваше. Просто знаеше за проблемите, с които щях да се изправя, ако се разчуеше.

— И ето че ти каза на мен. Струва ми се, че вече се разчува за твърдението ти. — Тамас погледна към двете жени. Обич или религиозно обожание? А може би някаква смесица от двете? Помощник-готвачките все така наблюдаваха Михали: докато едната от тях не забеляза, че омлетът е започнал да загаря.

Михали се усмихна и започна да стрива подправки в малко хаванче.

— Твърдение? Ти не ми вярваш, нали?

— Не зная. Трудно е. Виждал съм какво правиш с храната — как тя се появява от нищото. Никога преди не бях зървал подобно магьосничество. Освен това видях сиянието на Чудак около теб.

Михали изглеждаше сепнат.

— Забелязал си за храната?

— Да, ти го направи пред Олем и мен.

— Никой не би трябвало да забелязва това. Обичайно съм по-предпазлив. Още от малък татко ме съветваше да крия таланта си. Казваше, че това би привлякло вниманието на кралските кабалисти или църквата.

Тамас внимателно наблюдаваше лицето му, дирещ признаци на неистина. Михали бе съсредоточен върху работата си.

— Таша, стопли малко козе мляко — заръча майсторът.

— Помислих си, че го направи умишлено — бавно рече Тамас. — За да ни убедиш в божествеността си.

Михали се усмихна засрамено.

— Никога не съм бил от показните богове. Оставям това на Крезимир.

— Освен това поднасяш гозби, които не са типични за Адро — продължи фелдмаршалът. — За начало, в Адморието няма змиорки. Ти използваш скъпите подправки като сало. Известно време съм служил в Гурла, запознат съм с цените им. Зная, че Ондраус не би одобрил подобни цени. Това ли е твоята чудатост? Да създаваш храна от нищото?

Михали приглади мустака си.

— Да, разбирам, че съм постъпил неразумно. Да започна ли да се крия?

— Би било разумно — рече Тамас. Михали беше Чудак; някой ден уменията му щяха да потрябват. — Просто като предпазна мярка.

— Нещо против да попитам какво сънува?

— Спомнях си, когато се събудих, но сега вече не. Мисля, че всички, които познавах… не, не всички, но повечето от познатите ми стояха на ръба на Южната планина и скочиха. Моят син също беше там, макар да не зная какво стана с него. — Той спря, смълчан от появата на нов спомен. — На ръба на кратера имаше и друг човек, когото виждах за първи път. Очите му бяха огнени, а косата му пламтеше като златна. Той насърчаваше всички да скачат и държеше нож до гърлото на Таниел.

— Може ли да ти кажа нещо? — тихо рече Михали.

Тамас пристъпи по-близо до него.

— Разбира се.

Едната от жените подаде чаша на Михали. Той й благодари.

— Напоследък се вслушвам в града — каза майсторът, докато изсипваше подправките в млякото и го разбъркваше с пръст. Тамас разсеяно прие подадената му чаша и отпи. И в следващия миг се изуми. Няколко пъти той бе опитвал фатрастански шоколад; в сравнение с тази напитка шоколадът би изглеждал горчив. Подправеното мляко имаше подобен вкус, но по-сладък и в съчетание с остра свежест. Смесицата от вкусове едновременно раздразни и успокои небцето му, а млякото се плъзна по хранопровода с лекотата на скъп ликьор.

Той изпи цялата чаша на един дъх.

— Навсякъде дебнат опасности и предателство — продължи Михали. — Адопещ е като кипящ казан: огънят трябва да бъде намален, иначе казанът ще изкипи. Преди Крезимир да се е появил. Мисля, че ще трябва да приготвя посрещане за брат си. Лека нощ, фелдмаршале.

Михали взе чашата от ръцете му. Гласът на майстора достигаше до него отдалеч; той говореше на Олем:

— Ще трябва да го отнесеш до леглото му. Вече не би трябвало да има проблеми със съня.

 

 

— Адамат, стари друже!

Рикар Тамблар стоеше на прага на малкия кабинет, широко разперил ръце. Той се бе променил от предишната им среща. Къдравата кестенява коса бе оплешивяла наполовина и посивяла. Бе си пуснал дълга брада, по примера на фатрастанските заселници. Костюмът му от камилска вълна бе измачкан, а вратовръзката му беше крива. Адамат го прегърна.

— Радвам се да те видя, Рикар.

Тамблар се усмихна широко. Той хвана Адамат за раменете, за да го огледа.

— Как си?

— Справям се — отвърна Адамат. — При теб как е?

— Определено не мога да се оплача. Заповядай, сядай. — Той въведе Адамат в кабинета си. Вътре бяха разхвърляни книжа, полупразни бутилки и мръсни чинии. Рикар смъкна купчина вестници от посетителския стол и заобиколи бюрото си, за да отвори прозореца. — Коел! — провикна се той. — Коел, донеси ни вино и две чаши. Бутилка пине… Не, две бутилки.

Той отново затвори прозореца, но не и преди миризмата на мъртва риба и Адморието да се е промъкнала. Рикар сбърчи нос и извади кибрит от джоба на сакото си, за да запали ароматната свещ.

— Не понасям тази миризма — обясни той. — Тя се просмуква навсякъде, макар да се намираме на километър от пристанището. Но какво да се прави. Налага се да се намирам близо до оживлението.

— Чувам много добри неща за работата ти със съюза — каза Адамат.

Рикар бе създал първия си работнически съюз скоро след дипломирането им. Въпросният съюз се беше провалил, както и последвалите го шест — заради липса на участие или заради полицейска намеса. Тамблар бе арестуван петкратно. Но той не се беше отказал и в крайна сметка упорството му се бе оказало възнаградено: преди пет години Мануч бе признал първия синдикат в Деветте държави.

Макар това да не изглеждаше възможно, усмивката на Рикар стана още по-широка.

— Благородните воини на труда откриха три филиала от изборите насам; в момента водим преговори да отворим още шест. Вече притежаваме над сто хиляди членове, а изчислителите ми казват, че това е само началото. След няколко години членството ни може да възлиза на милион, че и повече. Металургията, въгледобивът и минното дело — най-големите адрански индустрии — всички те имат съюз.

— Но една индустрия ви създава проблеми, доколкото зная — каза Адамат. — Оръжейната.

Рикар изсумтя:

— Проклетите оръжейници не искат да се обединят.

— Не мога да ги виня. Те произвеждат половината от оръжията, използвани в Деветте държави. Не им се налага да се тревожат за конкуренция.

— А ако създадяха профсъюз, щяха да снабдяват целия свят! Организирането е ключът — рече Рикар. — В момента ни вълнува каналът, пресичащ Въгленда и Делив. Когато бъде приключен, ще имаме пряк достъп до океана от Адро; тогава нищо няма да ни ограничава и най-сетне ще имаме удобен търговски път до океана. — Той неочаквано сгърчи лице. — Ама и аз съм един, седнал съм да говоря за успеха си, когато… — Тамблар замълча.

Адамат махна с ръка.

— Неуспешното ми начинание ли загатваш? Не се притеснявай за това. Още от самото начало то не беше сигурно, аз просто не извадих късмет. Не е като да няма какво да виня: цената на хартията, решителната конкуренция…

— Или експлодиращите машини.

— Да, или това — каза инспекторът. — Аз все още имам семейството си и приятелите, така че съм богат човек.

— Какво прави Фая? — попита Рикар.

— Добре е. За момента е в провинцията, докато нещата се поуспокоят. Мислех си да я посъветвам да не се връща преди края на войната.

Рикар кимна.

— Войната е същинска яма.

Младеж с кльощави ръце и стари дрехи влезе в кабинета; той носеше бутилка вино и две кристални чаши.

— Нали ти казах да донесеш две бутилки! — викна Рикар.

Младият мъж не трепна.

— Само една беше останала. — Той шумно остави тепсията върху бюрото и се оттегли, отбягвайки замахналия към него юмрук.

— Просто е невъзможно да намериш добри служители — оплака се Рикар, загледан в поклащащата се бутилка.

— Така е.

Домакинът наля. Чашите не бяха мити, но за сметка на това виното бе охладено. Двамата изпиха по две чаши, преди да възобновят разговора си.

— Досещаш се защо съм дошъл — каза Адамат.

— Да. Слушам те. Няма да се обидя от въпросите ти. Все пак аз не съм от онези контета.

Това действително щеше да представлява облекчение.

— Имаш ли някакво основание да желаеш смъртта на фелдмаршал Тамас? — поде инспекторът.

Рикар се почеса по брадата.

— Може да се каже. В последно време той е започнал да ръмжи, че би било добре да смалим съюза. Били сме натрупвали прекалено много влияние, и то прекалено бързо. — Той разпери ръце. — Ако той реши да постави ограничения за максималната ни членска база или да ни обложи с високи данъци, това би представлявало голям проблем за нас.

— Достатъчно голям, за да го убиете?

— Разбира се. Но човек трябва да преценява ползите от всеки риск. Тамас проявява търпимост към профсъюзите, дори ги поддържа, макар да са били забранени за повече от хилядолетие. Мануч ми позволи да основа Воините на труда единствено заради данъците, които възнамеряваше да изцеди от нас. От своя страна ние успяхме да избегнем достатъчно от тях, за да остане съществуването ни ползотворно.

— Щом съществуването ви е било ползотворно под кралска власт, защо подкрепихте преврата?

— Неколцина от придворните счетоводители бяха започнали да преглеждат сметките ни особено внимателно. Те осъзнаваха, че не получават от нас данъците, които бяха планирали, и съветваха краля да се отърве от нас. Благородниците ни ненавиждаха. Те не обичат да плащат повече на работниците, дори и ако това означава по-висока продукция. И друго — дори и ако самият Мануч не ни беше разпуснал, споразумението, което той възнамеряваше да подпише, щеше да ни постави под юрисдикцията на Кез. В това положение аз и останалите синдикални лидери щяхме да се озовем зад решетките: в най-добрия случай. А съюзът щеше да бъде разпуснат.

— Ти спомена рискове от убиването на Тамас? — рече Адамат.

— Сред съзаклятниците аз нямам много приятели. Лейди Винцеслав ме търпи. Управителят ме мрази, защото моите счетоводители почти не отстъпват на неговите. Диоцелът ме е отлъчвал двукратно. Ректорът ме мисли за глупак, а Съдържателя… е, той се наслаждава на подкупите, които му изплаща съюзът. Ако Тамас бъде убит, аз оставам само с двама поддръжници, всеки от които би могъл да се обърне срещу мен.

Адамат отпи глътка вино. Вероятно един от тях вече го е сторил, помисли си той, припомняйки си думите на лейди Винцеслав.

— Говори се, че си изпратил делегация при Ипил.

Рикар рязко се раздвижи.

— Кой ти е казал това?

— Много добре знаеш, че не бих могъл да ти отговоря.

— Ти с твоите източници. Понякога забравям, че ти знаеш всичко, дори и неща, вършени в най-голяма тайна.

— Значи е истина?

Рикар сви рамене.

— Истина е. Дори Тамас не знае. Нямам какво да крия, разбира се — бързо повдигна ръце той.

— Щом нямаш основания да се криеш, защо е нужна потайност?

Адамат се чувстваше напрегнат. Рикар беше негов стар приятел, но предателството срещу Тамас би надделяло над приятелството.

— Казах ти, че има вероятност да достигнем милион членове.

— Да.

— Представи си десет милиона. Или сто милиона.

— Всички работници в Деветте — рече Адамат.

Рикар бавно кимна.

— Воините на труда изпратиха малка делегация до Ипил. Нищо, възнамеряващо да предаде Адро, естествено. Просто съобщихме за желанието си да се разпространим и извън Адро, на територията на Деветте държави. Всеизвестно е, че макар Кез да притежава по-многобройно население, неговата индустрия отстъпва пред нашата. Ние предложихме редица дребни отстъпки, ако те ни позволят да открием клон в един от техните градове.

— Разбирам — каза инспекторът и се загледа в чашата си. Той наистина разбираше защо Рикар е пристъпил с тактичност. Покрай войната Тамас не би търпял каквото и да било съдействие с Кез. А кезианците определено имаха какво да извлекат от работническите съюзи. Тяхната страна разчиташе предимно на земеделие; тепърва й предстоеше да развие индустрия, която да съперничи на адранската. Ако Воините на труда обгърнеха и Кез, това щеше да се промени. — И получи ли отговор?

Рикар се навъси. Той плъзна поглед по бюрото, по околните лавици и най-сетне откри диреното под комат изсъхнал хляб.

Адамат взе подхвърленото му писмо и го зачете. Отговорът носеше личния печат на крал Ипил.

— Отказали са предложението ти.

— С жлъч — каза Рикар. — Хората ми буквално били изритани от двореца. Кезианците са идиоти. Глупци. Те умишлено си стоят в миналия век, докато останалият свят вече е навлязъл в следващия. Всички аристократи са такива.

Тази следа изчезваше. Освен ако не протичаха тайни преговори — подобно нещо не беше безпрецедентно. При нужда Адамат щеше да се разрови по-дълбоко. Приятелството отстъпваше пред работата.

Остатъка от виното Рикар допи направо от шишето. Той остави бутилката да легне върху плота на бюрото и я завъртя.

— Майа ме напусна миналия месец, непосредствено след преврата.

Майа беше шестата му съпруга за период от двадесет години. Каква ли беше причината този път?

— И как се справяш без нея?

Рикар стоеше загледан в бутилката.

— Не се оплаквам, както казах. Един кабинет в близост до пристанището си има предимства. Запознах се с две близначки… — С жест той проследи очертанията на две полукълба пред гърдите си. — И теб бих могъл да запозная…

— Аз съм доволен от брака си и искам да си остане така — прекъсна го Адамат. Рикар не беше от хората, които споделяха с готовност. Дали зад това предложение не се криеше умисъл? — Какво смяташ за останалите съзаклятници? — попита инспекторът, за да смени темата.

— Личното ми мнение ли?

— Не ме е грижа дали ги харесваш. Интересува ме дали смяташ, че един от тях би могъл да заговорничи срещу Тамас.

— Шарлемунд — без колебание отвърна Рикар. — Той е като пещерен лъв в кокошарник. — Тамблар поклати глава. — Чувал си историите за вилата му, нали? Вила на удоволствието, разположена досами града.

— Само слухове — отвърна Адамат.

— Уверявам те, не са слухове. Аз самият се изчервявам, а трябва да знаеш, че аз не съм девственик. Помни ми думите, всеки човек с подобни апетити крои големи планове.

— Имаш ли доказателства? Основателни подозрения?

— Не. Няма как да имам. Но той е опасен човек. Църквата вече говори против нашия съюз. Казва, че с нежеланието си да бъдем роби на аристократите ние се противим на волята на Крезимир.

— Ами Ондраус?

Рикар замълча за момент.

— Дръж го под око — рече накрая домакинът. — Той е по-дълбока вода, отколкото изглежда.

Странно предупреждение от негова страна.

— Съобщи ми, ако се сдобиеш с някакви доказателства срещу архидиоцела — каза Адамат, докато си вземаше шапката.

Рикар повдигна пръст.

— Почакай, спомних си нещо. Преди няколко години се носеха слухове, че Шарлемунд бил замесен в някакъв култ. — Той притисна пръсти до челото си. — Но не мога да се сетя за името.

— Култ — повтори Адамат. Рикар вече се пресилваше. Беше очевидно, че той изпитва лична неприязън към архидиоцела. — Свържи се с мен, ако си спомниш. Междувременно ще ми трябва достъп до книжата ти. И до складовете, които са собственост на съюза.

— За да прегледаш това ще се нуждаеш от армия — каза Рикар.

— И все пак…

— Разбира се, добре дошъл си да го сториш. Ще се погрижа момчетата да не те безпокоят и да отговорят на въпросите ти.

Адамат и Сусмит прекараха остатъка от деня в обиколки из пристанището. Почти всичко в тази част на Адопещ принадлежеше на работническия съюз, така че на инспектора се наложи да задава много въпроси. Но както бе очаквал още от самото начало, те не му донесоха никакво знание. Разпитът на над триста души му донесе много подозрения, полуистини и обвинения, но не и някаква полза. Рикар не беше излъгал — щеше да му трябва цяла армия помощници, за да открие нещо сред тази бъркотия.

Единственото нещо, което той можа да потвърди, бе наличието на кезиански агенти, влизали през пристанището. В края на втория ден от разследването си Адамат се отби в главната квартира на Тамас, където остави списък с имена и кораби, които да бъдат проверени. Но по въпроса с предателя той не бе напреднал.

Адамат знаеше, че работата му до момента може да е спомогнала за предотвратяването на ново посегателство. И въпреки това той не можеше да се отърси от усещането, че навлиза сред мътни и опасни води. Инспекторът беше сам, а Тамасовите врагове можеха да нанесат удар отвсякъде, по всяко време.