Бърнард Корнуел
Бледият конник (9)

Глава осма

Преди да достигне морето, река Педредан описваше широка крива през блатото — почти три четвърти кръг, от вътрешната страна на който бе разположено още едно малко селище. То се наричаше Палфлеот, което ще рече наколното селище, защото десетината му колиби бяха построени върху колове, забити в мочурливата земя. Навремето в него бяха живели хора, занимаващи се с лов на риба и змиорки, но датчаните ги бяха прогонили и изгорили жилищата им, от които сега се виждаха само овъглени останки. Тук спряхме, треперейки в утринната мъгла. Имаше отлив и водата се отдръпваше, оголвайки широките пространства от пясък и тиня, които само преди дни бяхме преминали с Исеулт. От запад повяваше студен вятър, предвещаващ дъжд, макар засега слънчевите лъчи да се мъчеха да пробият и хвърляха дълги сенки от тръстиките и папура. Два лебеда прелетяха над главите ни на юг и аз знаех, че носят послание от боговете, но нямах представа какво е то.

После лодките отплаваха. Оставиха ни в Палфлеот и се насочиха на север и на изток, следвайки заплетените канали, известни само на блатните хора. Ние се заловихме за работа — не вършехме нищо конкретно, но го вършехме енергично, тъй че датчаните, намиращи се от другата страна на широката извивка на реката, със сигурност да ни забележат. Разнасяхме напред-назад почернелите греди, докато Исеулт, която имаше изключително остро зрение, наблюдаваше тънките вертикални чертички, бележещи мястото на датските кораби.

— На една от мачтите се качи човек — каза след малко. Взрях се внимателно и също го видях близо до върха, кацнал на фона на облаците. Бяхме забелязани. Нивото на водата продължаваше да спада, разкривайки все повече пясък и тиня. Сега, когато бях сигурен, че врагът знае за присъствието ни, поведох хората си по широката, отцеждаща се равнина, оформена от извивката на реката.

С приближаването ни по мачтите се появиха още датчани. Те изчакваха да видят какво ще направим, но не бяха притеснени, защото имаха голямо числено превъзходство, а и Педредан се простираше помежду ни. Не се съмнявах обаче, че онзи, който командва лагера, ще нареди на хората си да се въоръжат и да бъдат в готовност. Надявах се обаче да прояви благоразумие и на първо време да не прави нищо, защото това бе необходимо, за да влезе в клопката, която му готвех. Той виждаше, че сме безсилни, разделени от него от широката, студена река, затова се задоволи само да наблюдава как се спускаме по стръмния, хлъзгав бряг, оголен от отлива.

Насреща ни имаше близо сто датчани. Те се бяха качили по палубите на пристаналите кораби и ни крещяха оттам обиди. Някои се смееха, защото им се струваше очевидно, че сме изминали нахалост дълъг и труден път. Но те не знаеха за уменията на Еофер. Повиках при себе си племенницата на простодушния гигант.

— Това, което искам от чичо ти Еофер — обясних й — е да убие няколко от онези хора.

— Да ги убие? — изгледа ме с разширени очи момичето.

— Да, защото са лоши и искат да убият нас.

Тя кимна сериозно, после го улови за ръка и го отведе до самата вода, където той затъна до глезени в тинята.

Отсрещният бряг беше далеч и аз със свито сърце се зачудих дали разстоянието не е твърде голямо дори за неговия огромен лък, но Еофер натегна уверено тетивата, огледа се за плитко място и нагази още по-навътре в Пендредан. Накрая спря, извади стрела от колчана, опъна лъка и се прицели. В момента на изстрела от гърлото му се изтръгна грухтящ звук и аз видях как стрелата полетя право напред, а после, когато оперението й улови въздуха, се издигна високо над водата, за да се спусне накрая косо право сред групата датчани, скупчени на кърмата на един от корабите. Отсреща се разнесоха гневни викове. Първата стрела не рани никого, но втората улучи един мъж в рамото и датчаните бързо опразниха палубата. Еофер, който кимаше ритмично с рошавата си глава и издаваше тихи животински звуци, насочи вниманието си към друг кораб. Силата му беше изключителна. Разстоянието изключваше особена точност, но опасността от дългите, свистящи стрели накара датчаните да се отдръпнат назад и сега бе наш ред да им се присмиваме. Един от тях взе лък и опита да ни отвърне, но стрелата му цопна във водата поне на двайсет метра от брега. Ние продължихме да подскачаме напред-назад и да им крещим обиди и подигравки, докато стрелите на Еофер една подир друга се забиваха в дъските на корабите. Нямаше повече ранени, но дори и това, че ги бяхме накарали да отстъпят, бе достатъчно унижение. Накрая нагазих във водата и улових лъка на гиганта. Стоях пред него, така че датчаните не можеха да видят какво правя.

— Кажи му да не се притеснява — заръчах на момичето и то се зае да успокоява Еофер, който се чумереше и се мъчеше да освободи оръжието от хватката ми. Извадих нож, но при вида му той се напрегна още повече и взе да ръмжи. Бяха необходими доста увещания, докато най-сетне ми позволи да прережа наполовина тетивата му от усукан коноп. Тогава отстъпих назад и му посочих една група датчани.

— Убий ги — казах.

Той обаче не искаше да опъне лъка. Вместо това бръкна под мазната си вълнена шапка и извади оттам резервна тетива. С големи усилия, подпомогнат от племенницата му, го убедих да използва старата. Той го стори неохотно и точно преди да изтегли лакътя си докрай назад, тя се скъса. Стрелата безсилно изхвърча накриво, после падна и се понесе по течението. Приливът вече се обръщаше и водата започваше да се надига.

— Време е да тръгваме! — викнах на хората си.

Датчаните подновиха своите подигравки, мислейки, че се оттегляме заради една скъсана тетива. Обидите им ни следваха, докато се катерехме обратно по хлъзгавия склон. После видях двама души да тичат към корабите на отсрещния бряг и се надявах да носят заповедите, които аз желаех.

Така и се оказа. След като заплахата от страховития лък на Еофер бе отминала, датчаните се канеха да спуснат на вода два от по-малките си кораби. Ние ги бяхме уязвили, бяхме им се надсмели и затова държаха да ни убият.

Всички воини имат своята гордост. Гордостта, яростта и амбицията са стимулите, върху които се гради репутацията и те нямаше да позволят някой да ги ужили, без да бъде наказан за дързостта си. Искаха да ни дадат урок, но и не само това. Преди да тръгнем от Етелингег аз настоях всяка ризница, налична в лагера, да бъде дадена на хората ми. Егуин, който остана там заедно с Алфред, не желаеше да се раздели с ценните си доспехи, но кралят му заповяда и сега шестнайсет души от групата ни бяха облечени в ризници. Изглеждахме великолепно, като елитен отряд бойци и датчаните щяха да се покрият със слава, ако ни победяха и вземеха нашите брони. Кожените доспехи предоставят известна защита, но далеч по-ефективно, а и по-скъпо е, ако върху тях наденеш ризница. Излагайки на показ не една и две, а цели шестнайсет ризници, аз бях подхвърлил на датчаните неустоима стръв.

И те я налапаха.

Вървяхме бавно, така че да изглежда, че се борим с калта и тинята, насочвайки се обратно към Палфлеот. Датчаните също изпитваха затруднения да спуснат двата си кораба по размекнатия бряг, но най-сетне успяха и щом съдовете се оказаха на вода, направиха точно онова, което се надявах да направят.

Не прекосиха реката, защото така просто щяха да се озоват от източната страна на Педредан, където ние вече имахме близо километър преднина. Вместо това командирът им стори най-доброто, което му дойде наум — опита се да ни пресече пътя. Беше ни видял улисани в работа в селището и смяташе, че лодките ни все още са там, затова се насочи нататък, за да ги открие и унищожи.

Само че лодките ни не бяха в Палфлеот. Те се бяха оттеглили на югоизток, за да ни чакат край обраслата с тръстики дига. Но сега още не беше време да ги използваме. Вместо това, щом датчаните слязоха на брега, се скупчихме на пясъка, наблюдавайки ги безмълвно. Те решиха, че са ни хванали в капан, защото сега бяхме от една и съща страна на реката, а броят им двойно надхвърляше нашия. Затова настъпиха насреща ни с цялата увереност на света, подминавайки изгорените останки на селището, за да ни изловят и убият в блатото.

Всичко се развиваше точно според плана ми.

Ние отново заотстъпвахме. Движехме се разпокъсано, като на моменти подтичвахме, за да увеличим дистанцията между себе си и самонадеяните датчани. Доколкото успях да преброя, те бяха седемдесет и шест, а ние — едва трийсет, защото част от хората ми бяха останали със скритите лодки. За врага ние бяхме вече мъртъвци и той ни преследваше стръвно през пясъка и виещите се поточета, тъй че трябваше да се движим все по-бързо, за да не ни застигне. Усилващият се западен вятър носеше капки дъжд и аз се взирах усилено през тях, докато накрая не видях насреща ни да се задава проблясваща сребриста ивица. Приливът бе започнал своя неумолим, бърз ход през голата пустош.

Ние продължавахме да бягаме, а датчаните да ни преследват, но умората си казваше думата. Някои взеха да ни подвикват да спрем и да се бием като мъже, други нямаха дъх дори и за това, подтиквани единствено от свирепата решимост да ни заловят и убият. Но ние вече достигахме обраслата с тръстика ивица на изток, където, в бързо набъбващия поток, ни чакаха нашите лодки.

Скочихме изтощени в тях и блатните хора ги оттласнаха с прътите от брега. Потокът се вливаше в река Бру, опасваща северната част на блатото, но сега ние, подпомогнати от прилива, се носехме бързо срещу течението на юг, покрай своите преследвачи, които можеха само да гледат от триста крачки разстояние, неспособни да ни сторят нищо. Колкото повече се отдалечавахме от тях, толкова по-изолирана изглеждаше групата им сред широката, гола равнина, шибана от дъжда и заливана от прииждащата вода. Приливът бе особено силен заради пълнолунието и те, внезапно осъзнали опасността, се обърнаха назад към Палфлеот.

Но Палфлеот беше далеч, а ние вече се бяхме отклонили от потока в друг, по-тесен канал, водещ към река Педредан и опожарените останки на селището, където датчаните бяха завързали своите кораби. Те се охраняваха само от четирима души, които побягнаха, щом ни видяха да слизаме от лодките с яростни викове и извадени оръжия. Останалите им другари бяха още в мочурището, което сега вече не беше мочурище, а обширно, плитко море, през което трябваше да газят.

Така се сдобих с два кораба. Издърпахме лодките на борда им, аз застанах на руля на единия, а Леофрик на другия и блатните хора наблегнаха на веслата. Гребяхме срещу прилива по посока на Синуит, където сега цялата датска флота стоеше без надзор, като се изключат неколцина мъже и тълпа от жени и деца. Те наблюдаваха приближаването ни, без да подозират, че имат насреща си врагове. Вероятно са се зачудили защо гребците са толкова малко, но не са могли и да си представят, че трийсет саксонци ще победят близо осемдесет датчани. Така никой не ни се противопостави, когато достигнахме брега и аз свалих бойците си на сушата.

— Избирайте — викнах на охраната на корабите. — Можете да се биете с нас, или да живеете. — Изглеждах като истински военачалник, в лъскава ризница и скъп шлем на главата. Блъснах със Змийски дъх по големия си щит и пристъпих към тях. — Е, ще се биете ли?

Те не приеха предизвикателството. Бяха твърде малко и се оттеглиха на юг, откъдето можеха само да гледат как подпалваме корабите им. Отне ни почти цял ден да ги опожарим напълно, но накрая те изгоряха чак до киловете и пламъците им послужиха за сигнал за цял западен Уесекс, че Свейн е победен. Този ден той не беше в Синуит, а някъде на юг, и докато траеше палежът, аз през цялото време се озъртах към гористите хълмове от страх да не се появи начело на стотици мъже, но войската му бе още далеч, а освен нея нямаше кой да ни спре. Изгорихме общо двайсет и три кораба, в това число и „Белия кон“, а двайсет и четвъртият, един от онези, които бяхме пленили, послужи за да ни откара обратно с падането на вечерта. От вражеския лагер взехме добра плячка — храна, такелажни въжета, кожи, щитове и оръжие.

Върху ниския остров на Палфлеот имаше двайсетина датчани. Останалите се бяха издавили в приливните води. Оцелелите ни изгледаха как преминаваме, но не сториха нищо, за да ни предизвикат, а и аз не сторих нищо, за да им навредя. Продължихме да гребем към Етелингег, а зад нас, под смрачаващото се небе, блатото се бе превърнало в море, където чайките пищяха над труповете на удавниците, а двата лебеда летяха обратно на север, свистейки с мощните си криле.

Пушекът от изгорените кораби продължи да се стеле над залива още три дни. През втория от тях Егуин се отправи надолу по течението заедно с четирийсет души на борда на пленения кораб. Те пристанали в Палфлеот и избили всички оцелели датчани с изключение на шестима, паднали в плен. От тях петима били разсъблечени и вързани за колове в реката по време на отлива, за да се удавят с прииждането на водата. Егуин загуби трима души в тази битка, но се върна с брони, щитове, шлемове, оръжия, гривни, както и с последния оцелял пленник, който не знаеше нищо, освен че Свейн се е отправил към Ексансестър. Този пленник умря на третия ден — денят, в който Алфред отправи към бога благодарствени молитви за нашата победа. Защото сега бяхме в безопасност. Свейн бе изгубил корабите, с които можеше да ни нападне, Гутрум нямаше как да проникне в блатото и Алфред бе доволен от мен.

 

 

— Кралят е доволен от теб — каза ми Беока. Мина ми през ум, че две седмици по-рано кралят щеше сам да ми го съобщи. Щяхме да седнем заедно край водата и да разговаряме, но сега вече се бе сформирал двор и той постоянно бе обграден от свещеници.

— Би трябвало да е доволен — отвърнах. Беока ме бе открил по време на бойните тренировки. Провеждах ги всеки ден, карайки мъжете да се дуелират с дървени пръти вместо с мечове и някои от тях мърмореха, че нямат нужда да си играят на войници. Обикновено привиквах мърморковците да се бият с мен и след като ги повалях натъртени и насинени в калта, им препоръчвах да играят повече и да се оплакват по-малко.

— Но в същото време — продължи отчето, повеждайки ме по пътеката край реката — счита, че си мекушав.

— Мекушав? Аз?

— Да, защото не си спрял в Палфлеот да си довършиш работата.

— Работата беше довършена. Свейн не може да ни нападне без корабите си.

— Но не всички датчани са се издавили.

— Достатъчно загинаха. Знаеш ли през какво са преминали? Представяш ли си ужаса да се опитваш да надбягаш прилива? — Спомних си за собствените си мъки в блатото, за неумолимо прииждащата ледена вода, за ужаса, сграбчващ сърцето. — Те нямаше как да се измъкнат! Защо ми е да убивам безпомощни хора?

— Защото са езичници. Защото са презрени от Бога и от хората, и защото са датчани.

— А кой само допреди няколко седмици разправяше, че щели да станат християни и всички ние трябвало да изковем мечовете си в плугове?

— Времената се менят — сви рамене Беока. — И какво според теб ще прави Свейн сега?

— Вероятно ще се махне от крайбрежието и ще отиде да се присъедини към Гутрум.

— А Гутрум е в Сипанхам.

Бяхме достатъчно уверени в това. В блатото всеки ден пристигаха нови мъже и всички носеха новини. Голяма част бяха просто слухове, но мнозина бяха чули, че Гутрум е укрепил стените на Сипанхам и зимува там. Големи датски отряди продължаваха да опустошават вътрешността на Уесекс, но избягваха по-големите градове на юг, като Дорнуарасестър или Уинтансестър, където се бяха формирали западносаксонски гарнизони. Беока вярваше, че Алфред трябва да отиде в едно от тези места, но той отказваше от опасение, че ако го стори, Гутрум незабавно ще го обсади. Градът можеше да се превърне в клопка, докато блатото бе твърде голямо и непроходимо за целта.

— Ти имаш вуйчо в Мерсия, нали? — смени внезапно темата отецът.

— Да, лорд Етелред. Брат е на майка ми.

— Не сте ли близки с него? — попита Беока, доловил хладния ми тон.

— Едва го познавам. — Всъщност, бях живял няколко седмици в дома му, колкото да се изпокарам с неговия син, също носещ името Етелред.

— Той приятел ли е с датчаните?

Поклатих глава.

— Мрази ги, но гледа да не им се пречка, а те от своя страна не го закачат.

— Кралят е изпратил вестоносци в Мерсия — каза многозначително Беока.

— Ако иска от тях да въстанат, няма да е от особена полза. Датчаните само ще ги избият.

— Всъщност, той би предпочел да изпратят хора насам през пролетта. — Зачудих се как шепа мерсийски бойци биха преминали покрай датските позиции, за да се присъединят към нас, но си премълчах. — Очакваме избавлението ни да дойде тогава — продължи Беока — но междувременно кралят би желал някой да отиде в Сипанхам.

— Предполагам някой свещеник, който да обърне Гутрум в правата вяра?

— Не, войник, който да прецени силите му.

— Тогава защо не изпрати мен — предложих.

Беока кимна и закуцука нататък по брега, където плетените от върбови клони капани за риба лежаха оголени от отлива.

— Тук е толкова различно от Нортумбрия — каза замечтано, което ме накара да се усмихна.

— Липсва ли ти Бебанбург?

— Бих искал да свърша дните си на остров Линдисфарена — отвърна той. — Да изрека там последната си молитва. — После се обърна и се зарея поглед към хълмовете на изток. — Впрочем, кралят също би желал да отиде в Сипанхам.

Отначало реших, че ми се е счуло, но изражението на свещеника говореше друго.

— Трябва да е луд, за да го стори — запротестирах.

— Не луд, а крал.

— Какво общо има това?

— Уитанът избира краля — каза строго Беока — а той от своя страна трябва да завоюва доверието на хората. Ако Алфред отиде в Сипанхам, в самото леговище на врага, народът ще разбере, че тронът му е заслужено отреден.

— А ако го пленят — допълних — народът ще разбере, че има мъртъв крал.

— Затова ти ще си с него, да го пазиш.

Не казах нищо. Това наистина беше лудост, но Алфред явно бе решил да докаже, че заслужава да е крал. Все пак бе узурпирал престола от своя племенник и през онези ранни години от управлението си постоянно имаше едно наум.

— Ще се пътува в малка група — каза Беока. — Ти, няколко войници, един свещеник и кралят.

— Свещеникът пък за какво?

— За да се моли, разбира се.

— Ти ли ще бъдеш това? — погледнах го иронично.

— Не — потупа се той по хромия крак. — Някой по-млад от мен.

— По-добре пратете Исеулт.

— Не.

— Защо не? Тя поддържа здравето му. — Действително, Алфред не се бе чувствал толкова добре от години и това се дължеше изцяло на отварите, приготвяни от Исеулт. Змийското мляко и репеят бяха премахнали болките от задника му, а други билки успокояваха стомашните му колики. Той вървеше уверено, бе добил ясен поглед и изправена осанка.

— Исеулт остава тук.

— Ако искате кралят да живее — казах, — пуснете я да дойде с нас.

— Тя ще остане именно защото искаме кралят да живее. — Отне ми няколко секунди да вникна в смисъла на чутото, но когато го осъзнах се обърнах към него в такава ярост, че той неволно отстъпи назад. Не казах нищо, защото не знаех какво ще излезе от устата ми, или може би се притеснявах, че думите ще преминат в насилие. Беока се мъчеше да изглежда строг, но чертите му излъчваха единствено страх. — Времената са тежки — рече примирително — и кралят може да се довери единствено на хора, служещи на Бога. Хора, които са единни с него в любовта към Христа.

Ритнах злобно един кош за змиорки, запращайки го далеч навътре в реката.

— За момент почти бях започнал да харесвам Алфред — процедих. — А сега вашата черна пасмина отново се събра около него и започна да го налива с отрова.

— Напротив, той…

Обърнах се рязко и Беока млъкна.

— Кой спаси проклетото копеле? — викнах. — Кой изгори корабите на Свейн? Кой, в името на злощастния ви бог, уби Уба? И след всичко това още не ми вярвате?

Беока махаше с ръце, мъчейки се да ме успокои.

— Боя се само, че си още езичник, Утред, а онази жена със сигурност е такава.

— Онази жена изцели Едуард — изръмжах. — Това нищо ли не означава?

— Може да означава, че е извършила дело на дявола.

Бях толкова потресен, че си глътнах езика.

— Дяволът преследва своите цели — продължи убедено свещеникът — а за тези цели положително ще е от полза, ако Уесекс изчезне. Дяволът желае смъртта на краля. Иска езическото семе да се пръсне из цяла Англия! Съществува по-висша война, Утред. Не между саксонци и датчани, а между Бога и дявола, между добро и зло! И ние всички сме част от нея!

— Аз съм убил повече датчани, отколкото ти си сънувал.

— Но я си представи — рече умолително той — че Исеулт е изпратена от нечестивия? Че той й е помогнал да излекува Едуард, за да спечели доверието на краля? За да може после, когато той, нищо не подозирайки, тръгне да шпионира враговете си, да се обърне и да го предаде?

— От нея ли се опасяваш всъщност? — попитах горчиво. — Или по-скоро смяташ, че аз мога да го предам?

— Твоята привързаност към датчаните е добре известна — отвърна сухо Беока — а ето, че сега пощади и хората в Палфлеот.

— Значи не може да ми се има доверие?

— Аз ти имам доверие — каза неубедително той. — Но останалите? Виж, ако Исеулт е тук… — Парализираната му ръка направи безсилен, неопределен жест.

— Ще служи като заложник — довърших изречението вместо него аз.

— По-скоро като един вид гаранция.

— Но нали положих клетва пред краля!

— Да, полагал си клетви и преди и си ги нарушавал. Имаш жена и дете, но живееш с езическа блудница и на всичко отгоре обичаш датчаните като самия себе си. Наистина ли мислиш, че можем да ти вярваме? — Всичко това се изля наведнъж, като бурен поток. — Аз те познавам, Утред, още откакто пълзеше по подовете в Бебанбург. Кръщавал съм те, обучавал съм те, мъмрил съм те, наблюдавал съм те как растеш и те познавам по-добре от всеки друг под слънцето и въпреки това дори аз самият не ти вярвам. — Беока ме изгледа войнствено. — Ако кралят не се завърне, Утред, твоята блудница ще бъде хвърлена на кучетата. — Вече бе предал своето послание, но изглежда съжали за силата му, защото поклати глава. — Кралят наистина не бива да ходи там. Ти си прав. Това е лудост. Това е глупост. Това е… — Той направи пауза, търсейки подходящата дума, докато не откри една от най-осъдителните в речника си. — Това е безотговорност! Но въпреки всичко той настоява и щом ще върви, ти също трябва да отидеш с него, защото си единственият сред нас, който може да мине за датчанин. Но го върни обратно, Утред, върни го обратно, защото е безкрайно скъп за Бога и за всички саксонци.

Не и за мен, помислих си. Не е скъп за мен. Същата вечер, размишлявайки върху разговора с Беока, ми се щеше да избягам от блатото. Да взема Исеулт, да се махна и да предложа услугите на Змийски дъх на нов господар. Но Рагнар, моят единствен приятел сред враговете, навярно бе мъртъв, а ако избягах и нарушах клетвата си към Алфред, всички щяха да кажат, че на Утред от Бебанбург никога не бива да се вярва отново, затова останах. Опитах да убедя Алфред да не ходи в Сипанхам, изтъквайки, както бе споменал и Беока, че това е безотговорно, но той настоя.

— Какво ще решат хората, ако се крия тук, докато други се опълчват срещу тях? — възрази. — Не! Те трябва да ме видят, да знаят, че съм жив и че се бия!

За пръв път двамата с Елсуит бяхме на една страна и сторихме всичко по силите си да го удържим в Етелингег, но той не се поддаваше на уговорки. Беше в особено разположение на духа, пропит от щастие, твърдо уверен, че Бог е на негова страна, а и поради затихването на болестта си, пълен с бодрост и енергия.

Взе със себе си общо шестима придружители. Свещеникът бе млад мъж на име Аделберт който носеше малка арфа, увита в кожа. Изглеждаше смехотворно да се ходи на разузнавателен поход с арфа, но Аделберт се славеше с музикалните си умения, а Алфред шеговито подхвърли, че не пречи, щом се озовем сред датчаните, да им попеем псалми. Останалите четирима бяха все опитни воини, участвали в кралската гвардия. Трима от тях се казваха Осферт, Улфрит и Беорт, а последният беше Егуин, който се закле на Елсуит, че ще върне краля здрав и невредим. Аз самият спечелих от нея само неприязнен поглед. Каквото и благоволение да бях заслужил заедно с Исеулт покрай изцелението на Едуард, се бе изпарило под влияние на свещениците.

Облякохме се в пълно бойно снаряжение, с ризници и шлемове. Алфред настоя да носи синята си, обточена с кожи мантия, която твърде се набиваше на очи, но той искаше хората да разпознават краля. Подбрахме най-добрите коне, по един за всеки от нас и още три резервни, прекарахме ги през реката, а после следвахме пътеките от дървени трупи, докато най-сетне не стъпихме на твърда земя близо до хълма, където според Исеулт бе погребан Артур. Самата тя остана в лагера, в компанията на Еанфлед и Леофрик.

Вече беше февруари. След опожаряването на флотата на Свейн настъпи поредица от слънчеви дни и аз смятах, че ще потеглим през някой тях, но Алфред настоя да изчакаме до осмия ден от месеца. Това бе празникът на свети Кутман, праведник от Източна Англия, който според него щеше да ни донесе късмет. И може би наистина бе така, защото тъкмо тогава рязко застудя, а датчаните не обичаха да излизат при лошо време. Потеглихме на зазоряване и още преди пладне изкачихме хълмовете, от които като на длан се виждаше блатото, тънещо сред рядка мъгла и дим от огньовете на разпръснатите из него селища.

— Знаеш ли историята на свети Кутман? — попита ме бодро Алфред, докато яздехме на север. Придържахме се към височините, оставяйки блатото от лявата си страна.

— Не, господарю.

— Той бил отшелник. Майка му била саката и той й изработил ръчна количка.

— Че какво ще върши саката жена с ръчна количка?

— Не, не, не! Той возел в количката нея самата! Така че да бъде винаги с него, докато обикалял да проповядва.

— Трябва много да й е харесало.

— Не знам да съществува негово житие, но положително трябва да го напишем. Защо да не стане светец на майките, например.

— Или на ръчните колички, господарю.

В ранния следобед се натъкнахме на първите свидетелства за датско присъствие. Под нас се простираше долина, продължаваща чак до блатата и в нея видяхме голяма къща с варосани в бяло стени и дебел сламен покрив. От комина й излизаше пушек, а в оградената ябълкова градина отстрани пасяха двайсетина коне. Датчаните никога не биха оставили такова място неограбено, което означаваше, че животните са техни, а в къщата има бойци.

— Оставили са ги да наблюдават блатото — предположи Алфред.

— Вероятно — отвърнах. — Беше много студено и въпреки дебелото вълнено наметало, ръцете ми вкочанясваха.

— Тогава ще изпратим хора тук, за да ги научат да не крадат ябълки.

Спряхме да нощуваме в малко село, което вече бе посетено от датчаните и жителите му бяха уплашени. Отначало не се показаха, но после, щом навлязохме по утъпканата пътека между къщите и чуха гласовете ни, започнаха да излизат от скривалищата си и да ни зяпат така, сякаш сме паднали от луната. Свещеникът им бе намерил смъртта си от ръката на езичниците, затова Алфред настоя отец Аделберт да изнесе служба в овъглените останки на църквата. Самият крал играеше ролята на църковен хор, акомпанирайки си на малката арфа.

— Учил съм се да свиря като дете — ми сподели. — Мащехата ми държеше на това, но така и не станах добър музикант.

— Вярно е, господарю — съгласих се.

— Не ми остава достатъчно време да се упражнявам — смръщи се той.

Настанихме се в дома на двойка селяни. Алфред, преценявайки правилно, че нашествениците ще са разграбили всички провизии по пътя ни, бе натоварил трите резервни коня с пушена риба, пушени змиорки и овесени питки, затова вечерята бе осигурена предимно от нас. След като се нахранихме, домакините коленичиха пред мен и жената предпазливо докосна крайчеца на ризницата ми.

— Децата ми — прошепна. — Имам две. Дъщеричката ми е на седем години, а момчето е малко по-голямо. Добри деца са.

— Какво за тях? — намеси се Алфред.

— Езичниците ги отведоха, миличките — каза през сълзи жената. — Можеш ли да ги намериш, господарю? — продължи, подръпвайки полите на ризницата ми. — Да ги намериш и да ми ги върнеш? Моля те.

Обещах й да опитам, макар че това бе празно обещание, защото децата навярно отдавна бяха отишли на пазара за роби и сега или работеха в някое датско стопанство или, ако бяха миловидни, бяха пратени отвъд морето, където езичниците плащаха добри пари за християнски деца.

Научихме, че датчаните пристигнали в селото скоро след дванайсетия ден на Рождество. Грабили, убивали и опожарявали, а после продължили на юг. Няколко дни по-късно се върнали, движейки се този път на север, като карали пред себе си голяма група пленници и стадо крадени коне, натоварени с плячка. Оттогава никой не ги бил виждал, като се изключат неколцината в къщата край блатото. Те обаче не причинявали неприятности, вероятно защото били малко на брой и не желаели да разбунят неприязънта на местните. Същото чувахме и в други села по пътя си — как датчаните идвали, грабели, а после се връщали обратно на север.

Едва на третия ден видяхме по-значима вражеска сила. Бяха близо шейсет души, яздещи по римския път, който прорязва хълмовете право на изток към Батум. Движеха се бързо, желаейки да изпреварят сгъстяващите се облаци и падащия мрак.

— Връщат се към Сипанхам — отбеляза Алфред. Това беше продоволствен отряд — товарните коне бяха натоварени с мрежи, натъпкани със сено. Спомних си онази зима от детството си в Редингум, когато датчаните за пръв път нападнаха Уесекс. Тогава бе толкова трудно хора и добитък да оцелеят в студа, че обикаляхме да скубем рядката зимна трева и смъквахме сламените покриви от къщите, но конете въпреки това се превръщаха в скелети и едва се държаха на крака. Често съм чувал някой да заявява, че за да спечелиш една война е нужно просто да събереш мъже и да настъпиш срещу врага, но всъщност нещата не са толкова прости. Войската трябва да се храни и гладът може да я погуби много по-бързо, отколкото вражеските остриета. Гледахме още известно време подир препускащите на север датчани, после свърнахме към един полусъборен хамбар, където намерихме подслон за през нощта.

Скоро започна тих снеговалеж — гъст и неспирен, тъй че до сутринта целият свят под бледото синьо небе побеля. Предложих да изчакаме снегът да се стопи преди да продължим, но Егуин, който беше родом от тези места, каза, че се намираме само на два-три часа път от Сипанхам и нетърпеливият Алфред настоя да продължим.

— Само ще отидем дотам, ще погледнем града и веднага се връщаме обратно.

И ние поехме на север през чистата, искряща околност. Клоните на дърветата бяха отрупани със скреж, ледът сковаваше поточетата и езерата, а снегът скърцаше под копитата на конете. Видях следа от лисича опашка да прекосява полето и си помислих, че до пролетта зверовете ще се разплодят като никога досега, защото нямаше кой да ловува по тези места. Агнетата щяха да мрат с прегризани гърла, а майките им да блеят жалостиво.

Стигнахме Сипанхам едва към обяд, макар сивкавият плащ от дим, издигащ се над стотиците му готварски огнища, да се виждаше в небето с часове по-рано. Спряхме южно от града, точно където пътят излизаше от рядка дъбова гора и датчаните вероятно са ни забелязали, но никой не излезе от портите да провери кои сме. Беше твърде студено, за да си дават труда. Дори стражите по стените не се застояваха дълго, а правеха набързо своите обиколки и гледаха да се приберат на завет. Самите стени бяха целите окичени с щитове, боядисани в различни цветове — синьо, бяло, кървавочервено, а също и цветът на Гутрум — черно.

— Трябва да преброим щитовете — каза Алфред.

— Няма да помогне — отвърнах. — Те носят по два-три щита на човек и ги излагат на показ, за да изглежда, че са повече.

Алфред целият трепереше и аз настоях да намерим някакъв подслон. Върнахме се обратно сред дърветата, следвайки пътеката, водеща към реката и след километър-два попаднахме на воденица. Воденичният камък бе задигнат, но иначе постройката беше непокътната и доста здрава, с каменни стени и покрив от дебели греди, застлани със слама. В стаята, където бе живяло семейството на собственика, имаше огнище, но аз не позволих на Егуин да накладе огън, опасявайки се, че пушекът може да привлече любопитни датчани от Сипанхам.

— Изчакай, докато се мръкне — му казах.

— Дотогава ще ми окапят пръстите от студ — измърмори той.

— Тогава да не беше идвал.

— Трябва да огледаме града по-отблизо — прекъсна препирнята ни Алфред.

— Най-добре ще е да го направя сам — отвърнах.

Западно от стените бях забелязал ограждение с коне и ми мина през ум, че ако се промъкна дотам и ги преброя, това би дало приблизителна представа за броя на датчаните, защото вероятно всеки от тях разполагаше с животно за езда. Алфред искаше да ме придружи, но аз поклатих глава. Нямаше смисъл повече от един от човек да ходи, а и беше най-добре онзи, който отиде, да говори датски. Обещах му, че ще се прибера във воденицата до мръкване, взех най-добрия от конете ни и препуснах на север. Сипанхам бе построен върху хълм, почти напълно опасан от реката, тъй че не можех да го обиколя отвсякъде, но доближих стените толкова, колкото ми позволяваше благоразумието, и се взрях към отсрещния бряг. Там не се мяркаха никакви коне, което предполагаше, че датчаните държат всичките си животни в ограденото поле западно от града. Насочих се нататък, придържайки се в близост до заснежената гора. Защитниците на крепостта положително са ме видели, но са решили, че е безсмислено да излизат в студа, за да гонят един-единствен човек. Стигнах до място откъдето се откриваше добър изглед към треперещите добичета и прекарах остатъка от деня в броене. В късния следобед стигнах до около хиляда и двеста, като това бяха само изкараните отвън — най-добрите коне вероятно бяха в града. С други думи, можех с достатъчна увереност да кажа на Алфред, че силите на Гутрум наброяват към две хиляди души. Още хиляда трябваше да са пръснати из Уесекс, в другите завзети градове. Внушителна войска, но все пак недостатъчна, за да покори цялото кралство. Трябваше да изчака до пролетта, когато щяха да пристигнат подкрепления — от Дания или от другите три завладени английски кралства. Докато се връщах към воденицата, падна здрач. Въздухът бе мразовит и притихнал. Тъкмо слизах от седлото, когато три врани прелетяха над реката. Прецених, че някой от спътниците ми може да се погрижи за коня; аз исках единствено да се сгрея, а беше очевидно, че Алфред все пак се е престрашил да запали огън, защото от отверстието в сламения покрив се вдигаше гъст дим. Заварих спътниците си наклякали край огнището и се присъединих към тях, протягайки ръце над пламъците.

— Датчаните са около две хиляди души — казах.

Никой не ми отговори.

— Не ме ли чухте? — попитах, оглеждайки лицата наоколо.

Имаше пет лица. Само пет.

— Къде е кралят? — учудих се.

— Тръгна — промълви безпомощно Аделберт.

— Какво е направил?

— Тръгна към града — поясни свещеникът. Беше облечен в скъпата мантия на Алфред, от което заключих, че кралят навярно е взел неговото расо.

— И вие сте го пуснали? — вторачих се в останалите.

— По негово настояване — каза Егуин.

— Как можехме да го спрем? — додаде жалостиво Аделберт. — Той е кралят!

— Като го набиете, ако трябва — изръмжах. — И го вържете, докато не му премине лудостта. Кога тръгна?

— Малко след теб — отвърна плахо отчето. — И ми взе арфата.

— И кога каза, че ще се върне?

— До вечерта.

— Вече е вечер — казах, като се изправих и стъпках огъня. — Да не искате датчаните да дойдат и да проверят откъде е димът? — Съмнявах се да го направят, но исках да постресна проклетите глупци. — Ти — посочих един от четиримата войници. — Иди да изтъркаш и нахраниш коня ми.

Върнах се при вратата и погледнах навън. Снегът блестеше под сърпа на луната и първите изгряващи звезди.

— Къде отиваш? — последва ме Аделберт.

— Да открия краля, разбира се.

Ако беше жив. Ако не, то и Исеулт също беше мъртва.

 

 

Трябваше дълго да блъскам по западната порта на Сипанхам, докато нечий дрезгав глас отвътре не попита кой съм.

— Защо не си горе на стената? — смъмрих го вместо отговор.

Тежкото резе се повдигна и портата се открехна няколко пръста. Отвътре надникна лице, после изчезна, когато блъснах крилото навътре, избутвайки подозрителния часови.

— Конят ми окуця — казах — и трябваше да вървя пеша.

— Кой си ти? — изгледа ме неуверено стражът.

— Пратеник на Свейн.

— Свейн! — мъжът затвори и спусна резето на мястото му. — Той залови ли вече Алфред?

— Тази новина е за ушите на Гутрум, не за твоите.

— Добре, просто питам.

— Къде е Гутрум? — настоях. Всъщност нямах никакво намерение да се мяркам в близост до датския предводител. След обидите, нанесени на мъртвата му майка, най-доброто, което можех да очаквам, бе бърза смърт, като по-вероятно бе тя да е бавна и мъчителна.

— В покоите на Алфред — отвърна часовият, сочейки на изток. — В другия край на града е, така че ще трябва да походиш още малко. — И през ум не му мина, че един пратеник от Свейн никога няма да язди сам през Уесекс, а ще пристигне с отряд от най-малко петдесет души. Но той бе твърде премръзнал, за да разсъждава, а и с дългата си коса и отрупани с гривни ръце аз досущ приличах на датчанин. Затова просто се прибра в караулното помещение, където другарите му се грееха край един мангал, а аз продължих през неузнаваемия град. Имаше липсващи къщи, опожарени в яростта на първата датската атака, а от голямата църква на хълма край тържището бяха останали само почернели греди, засипани от снега. Калните коловози на улиците бяха замръзнали и по тях се движех единствено аз, защото студът бе прогонил всички датчани в оцелелите къщи. От тях се носеха песни и смях, а през пролуките на кепенците и димните отвори на ниските покриви се процеждаше светлина. Стисках зъби от гняв и от студ. Тук имаше хора, които можеха да разпознаят както мен, така и Алфред и неговата глупост бе поставила и двама ни в опасност. Дали лудостта му щеше да стигне дотам, че да влезе в някогашните си покои? Надали. Дори той щеше да се досети, че в тях се е настанил Гутрум, който положително щеше да го разкрие, затова сигурно се спотайваше някъде из града.

Тъкмо минавах покрай старата таверна на Еанфлед, когато чух виковете. Тръгнах по посока на звука и той ме отведе до стените на женския метох, издигащ се над реката. Никога не бях влизал вътре, но сега вратите бяха отворени, а дворът — осветен от две буйни огнища, предлагащи известна топлина на хората край тях. Вътре имаше поне сто мъже, които крещяха обиди и насърчителни думи на двама други, сражаващи се в кишата и калта между огньовете. Те се биеха с мечове и щитове и всеки удар на желязо в желязо или на желязо в дърво предизвикваше сред публиката бурни, дрезгави овации. Хвърлих бегъл поглед на бойците, после се заозъртах из тълпата. Търсех Хестен или някой друг, който би могъл да ме разпознае, но не забелязах никого, макар че бе трудно да различа лицата сред потрепващите сенки. От монахините нямаше и следа и аз предположих, че са убити, избягали, или отведени за развлечение на завоевателите.

Запромъквах се покрай оградата на двора. Спуснатото забрало на шлема скриваше чертите ми, но някои от мъжете ми хвърляха любопитни погледи, защото не беше обичайно воин да носи шлема си извън бойното поле. В крайна сметка, след като не видях нито едно познато лице, го свалих и закачих на колана си. Църквата на метоха беше превърната в зала за пиршества, но там седяха само шепа пияници, безразлични към врявата отвън. Задигнах от един от тях половин самун хляб и излязох да гледам двубоя.

Един от двамата мъже бе Стеапа Снотор. Той вече не носеше масивната си ризница, а беше облечен в кожена туника. Биеше се с малък щит и дълъг меч, но около кръста му бе вързана верига, водеща до ъгъла на двора. Двама мъже я държаха и всеки път, щом противникът на Стеапа се озовеше в опасност, я дърпаха, карайки огромния саксонец да губи равновесие. Той бе превърнат в развлечение за тълпата, също като Хестен в деня, когато го открих, и собствениците му несъмнено събираха добри пари от глупците, желаещи да изпробват силите си срещу пленен боец. Сегашният му опонент беше слаб, ухилен датчанин, който се опитваше да танцува около гиганта и да промуши острието си под малкия му щит, както бях постъпил и аз при двубоя с него. Стеапа обаче се отбраняваше упорито, парираше всеки удар и когато веригата му позволяваше, правеше светкавични контраатаки. Веднъж, когато пазачите му дръпнаха веригата прекалено силно, той се извърна свирепо срещу тях. Насреща му веднага се насочиха три копия, но тълпата го награди с бурни аплодисменти. Саксонецът отби за сетен път острието на противника си, после отстъпи назад почти до върховете на копията. Слабият датчанин реши, че е получил преимущество, и се втурна след него, но Стеапа внезапно спря, оттласна го с щита, после замахна с лявата си ръка, която държеше меча, и стовари дръжката му върху главата на мъжа. Датчанинът падна, а той обърна мигновено оръжието, готвейки се да го прониже в гърлото. Веригата обаче се опъна, събори го на земята, а копията го заплашиха със смърт, ако опита да довърши делото си. Тълпата остана във възторг. Победата бе негова.

Парите започнаха да преминават от ръка на ръка, а Стеапа седна край огъня с безизразно, мрачно лице. Вероятно не разбираше и дума от виковете на организаторите, които приканваха нови зяпачи.

— Десет сребърни монети, ако го раните! Петдесет, ако го убиете! — И ето, че от тълпата действително се отдели едър, полупиян мъж, насърчаван от другарите си. Направиха се нови залози и Стеапа бе сръчкан да се изправи на крака. Приличаше на глиган, разиграван от глутница кучета, с тази разлика, че го нападаха един по един. Несъмнено биха пуснали срещу него и трима-четирима мъже наведнъж, но не искаха да умре прекалено бързо, докато все още можеше да им носи нари. Тръгнах към улицата, все още оглеждайки лицата, но преди да стигна портата, някой ме дръпна за ръкава.

— Шест пенита? — произнесе глас зад гърба ми. Обърнах се и видях мъж, хилещ се угоднически край бялата варосана стена, в която имаше около дузина врати, разположени през равни разстояния.

— Шест пенита? — попитах озадачено.

— Съвсем евтино — кимна той, бутна капака на малкия отвор, изрязан в една от вратите и ме подкани да погледна вътре. Послушах го и видях малка стаичка, вероятно килия на монахиня, осветена от лоена свещ. Вътре имаше нисък одър, а върху одъра гола жена, полускрита от мъж със свалени панталони.

— Той скоро ще свърши — увери ме събеседникът ми.

Поклатих глава и се отдръпнах от вратата.

— Била е монахиня тук — продължи той. — Младичка и хубава. Обикновено врещи като прасенце.

— Не — казах.

— Четири пенита? Тя няма да се съпротивлява. Вече не.

Продължих нататък, убеден, че си губя времето. Дали пък Алфред вече не си беше тръгнал? Глупецът най-вероятно бе решил да посети старите си покои и аз мрачно си помислих дали да не го потърся там, но страхът от мъстта на Гутрум ме възпря. Новият двубой беше започнал. Датчанинът приклякаше ниско, мъчейки се да подсече краката на Стеапа, но той отбиваше ударите му с лекота. Промъкнах се зад мъжете, които държаха веригата и видях вляво от себе си друго помещение, доста голямо, вероятно служило за столова на монахините. Някакъв проблясък като от злато на светлината на догарящото огнище привлече погледа ми и аз влязох вътре.

Оказа се, че не е злато, а просто лъскавата рамка на малката арфа, настъпена с такава сила, че се бе строшила надве. Огледах сенките наоколо и видях скупчената в ъгъла фигура. Беше Алфред. Почти в безсъзнание, но жив и, доколкото можех да видя, без рани по тялото, но явно зашеметен. Завлякох го до стената и го опрях на нея. Беше без връхна дреха, а ботушите му бяха изчезнали. Оставих го там, върнах се при пияниците в църквата и се престорих на приятел на един от тях. Вдигнах го на крака, прегърнах го през раменете и го убедих, че ще го водя да си легне. Излязохме през задната врата, където се намираха нужниците на метоха и там го ударих три пъти в корема и два пъти в лицето. Свалих дебелото наметало и ботушите му и ги отнесох на Алфред.

Кралят вече беше дошъл в съзнание. Погледна ме без да показва някаква изненада и потърка насиненото си лице.

— Май не харесаха свиренето ми — каза.

— Това е, защото датчаните обичат хубава музика. Ето, обуй тези. — Хвърлих му ботушите, после го загърнах с наметалото и го накарах да нахлупи качулката над лицето си. — Да умреш ли искаш? — го попитах сърдито.

— Не, да опозная враговете си.

— Вече ги опознах заради теб. Тук има около две хиляди души.

— Същото прецених и аз. — Кралят направи гнуслива гримаса. — Какво има по тая дреха?

— Датска повръщня — отвърнах и Алфред потрепери.

— Нападнаха ме трима — изгледа ме с наскърбен вид, докато му помагах да се изправи. — Ритаха ме и ме удряха.

— Казах ти, че датчаните обичат хубава музика. Имаш късмет, че не са те убили.

— Защото ме мислеха за свой. — Той изплю кръвта, която се стичаше от цепнатата му долна устна.

— Да не са били пияни? Та ти дори не приличаш на датчанин.

— Престорих се на ням музикант. — Алфред зашава безмълвно с уста, после ме дари с кървава усмивка, горд от изобретателността си. Не му се усмихнах в отговор и той въздъхна. — Да, Утред, бяха много пияни, но аз трябваше да узная настроението им. Уверени ли са? Готови ли са да атакуват? Можех да го разбера само ако дойда и ги видя с очите си. Впрочем, видя ли Стеапа?

— Да.

— Искам да го вземем с нас.

— Господарю — изрекох ядно — ти си глупак. Стеапа е вързан с верига и има половин дузина пазачи.

— Пророк Даниил също е бил в ямата с лъвовете, но се е отървал. Апостол Павел пък е бил затворник, но Бог го е освободил.

— Тогава нека Бог се погрижи и за Стеапа. Ти идваш с мен. Още сега.

Той се преви, явно от болка в стомаха.

— Те ме удряха с юмруци в корема — оплака се, докато се изправяше. Помислих си, че на сутринта ще може да се похвали с прекрасни синини около очите. Откъм двора се разнесе дружен рев. Стеапа или беше умрял, или бе повалил и последния си противник.

— Искам да видя покоите си — каза упорито Алфред.

— Защо?

— Човек има право да посети собствения си дом. Не те карам да идваш с мен.

— Гутрум е там! Нали се досещаш какво ще стане, ако те познаят?

— Гутрум ще бъде вътре. Аз само ще погледна от външната страна.

Нямаше начин да го разубеди, затова го преведох през оградения двор към улицата, чудейки се дали просто да не го метна на рамо и да го отнеса. Но той беше такъв инат, че можеше да вика и да се съпротивлява, което щеше да привлече вниманието на всички.

— Чудя се какво ли е станало с монахините — каза, докато минавахме покрай редицата килии.

— Една от тях в момента се продава вътре срещу няколко пенита — посочих му към вратата.

— О, Боже мили! — Той се прекръсти и понечи да тръгне да я спасява, та се наложи насила да го повлека нататък.

— Това е лудост! — изсъсках му.

— Но необходима лудост — отвърна спокойно Алфред, после спря, за да ми изнесе лекция. — Какво мисли цял Уесекс в момента? Мисли, че аз съм победен, а датчаните са спечелили. Готви се за пролетта и за идването на още датчани. Затова трябва да узнае нещо различно. Да узнае, че кралят му е жив, че е влязъл в самото леговище на враговете и ги е направил на глупаци.

— А те са му теглили един хубав пердах и са му насинили очите.

— Хората не бива да разбират за това, нито за онази клета жена, която ме удари с одраната змиорка. Ние трябва да им дадем надежда, а през пролетта тази надежда ще разцъфти в победа. Помни Боеций, Утред, помни Боеций! Никога не позволявай надеждата да те напусне.

Той наистина си вярваше. Вярваше, че Бог го закриля и че може да броди сред враговете си без страх, че ще му навредят — и донякъде с основание, защото датчаните разполагаха с добър запас от пиво, брезово вино и медовина и повечето бяха прекалено пияни, за да ги е грижа за някакъв пребит мъж със счупена арфа.

Никой не ни спря, докато стигнем двореца, но пред вратите му имаше шестима стражи с черни наметала и аз не позволих на Алфред да ги доближи.

— Само ще хвърлят един поглед на разкървавеното ти лице — му казах — и ще довършат онова, което другите са започнали.

— Тогава ме пусни поне да отида до църквата.

— Да не си решил да се молиш? — попитах саркастично.

— Да — отвърна просто той.

— Но ако умреш там вътре — възразих — Исеулт също ще умре.

— Това не беше мой избор.

— Защо, нали ти си кралят?

— Епископът се опасяваше, че ще се присъединиш към датчаните, а останалите го подкрепиха.

— Аз нямам вече приятели сред тях. Те бяха твои заложници и загинаха.

— Тогава ще се помоля за езическите им души. — С тези думи Алфред се отскубна от мен и се упъти към входа на църквата, където машинално свали качулката си в знак на почит. Аз я дръпнах обратно върху главата му, закривайки частично синините. Той не опита да се противи, просто се прекръсти и отвори вратата.

Църквата бе превърната в подслон за хората на Гутрум. Вътре имаше сламеници, купчини брони и оръжие, както и двайсетина мъже и жени, скупчени край новопостроеното огнище. Те играеха на зарове и никой не обърна внимание на появата ни, докато някой не ни подвикна да затворим вратата.

— Да се махаме — казах на Алфред. — Не можеш да се молиш тук.

Той не отговори, загледан благоговейно към мястото на някогашния олтар, където сега бяха вързани половин дузина коне.

— Хайде, да вървим! — повторих настоятелно. И точно тогава нечий глас ме извика по име. Беше глас, пълен с удивление и аз видях как един от играчите става и се вторачва в мен. Някакво куче притича от сенките и взе да подскача наоколо, мъчейки се да ме близне. Едва тогава разбрах, че кучето е Нихтгенга, а мъжът, произнесъл името ми, е Рагнар. Ърл Рагнар, моят приятел, когото смятах за мъртъв.