Бърнард Корнуел
Бледият конник (15)

Историческа бележка

Белият кон в Уестбъри е изрязан във варовика на стръмната урва под укреплението Братън Камп, в края на уилтшърското хълмисто плато. От север той може да бъде видян от километри разстояние. Настоящият кон представлява прекрасна фигура, над трийсет метра дълга и шейсет метра висока, издълбана през 80-те години на 18-ти век, което я прави най-старата от десетте подобни в Уилтшър, но местната легенда гласи, че тя е заменила друг, много по-стар кон, украсил същия склон след битката при Етандун от 878-ма година.

Ще ми се да вярвам, че легендата е истина, но никой историк не може да бъде сигурен за точното място на тази битка, в която Алфред сразява датчаните на Гутрум. И все пак, Братън Камп, разположен над селището Едингтън, е най-вероятният кандидат. Братън Камп е укрепление от Желязната епоха, което още съществува точно над белия кон от Уестбъри. В своята полезна книга „Алфред, кралят-воин“ Джон Педи поставя Етандун именно при Братън Камп, а Камъка на Едгар — при Кингстън Девърил и аз съм убеден от неговите доводи.

Няма спор относно местонахождението на Етелингег. Това е сегашната местност Атълни, в съмърсетските низини, близо до град Тоунтън, но ако Братън Камп още изглежда почти както през 878-ма, то тук ландшафтът е напълно променен. Благодарение основно на усилията на средновековните монаси, които изграждат диги и дренажи, днес той представлява обширна, плодородна равнина. През девети век обаче тези места са били покрити от огромни, почти непроходими блата, наводнявани от приливите, в които Алфред се оттегля след катастрофалното поражение при Чипънхам.

То е резултат от неговото великодушие при договарянето на примирието с Гутрум, позволило на последния да напусне Ексетър и да се оттегли в Глостър, в покорената от датчаните Мерсия. Това примирие е гарантирано чрез заложници, но Гутрум, точно както и при примирието от Уеърхам през 876-та, се показва неблагонадежден и точно след коледните празници напада и превзема Чипънхам, причинявайки най-тежката криза в дългото управление на Алфред. Кралят е победен и почти цялата му държава е покорена от датчаните. Някои влиятелни благородници, в това число и Улфхер, лордът на Уилтшър, минават на страната на врага и кралството на Алфред се свежда до прогизналите мочурища на Съмърсет. И все пак през пролетта, едва четири месеца след поражението при Чипънхам, Алфред събира армия, повежда я към Етандун и там разбива Гутрум. Всички тези неща са се случили. Това, което за съжаление вероятно не се е случило, е изгарянето на овесените питки. Историята за селянката, ударила краля задето изгорил питките й, е може би най-известната народна легенда за Алфред, но източниците й са много късни и следователно много ненадеждни.

Алфред, Елсуит, Улфхер, Етелуолд и монахът Асер (станал по-късно епископ) са действителни исторически лица, също както и Гутрум. Свейн е измислен образ. Най-страховитите датски врагове преди Гутрум са тримата братя Лотброк, като поражението на последния от тях в битката при Синуит става, докато Алфред е в Атълни. За целите на повествованието в „Последното кралство“, романът, предшестващ „Бледия конник“, аз съм изтеглил тази саксонска победа с една година по-рано, което означава, че трябваше да измисля нов герой и да добавя изгарянето на корабите на Свейн при Синуит, за да я заменя.

Двата основни исторически източника за царуването на Алфред са „Англосаксонската хроника“ и „Животът на крал Алфред“ от Асер, но за съжаление никой от тях не казва много за победата му над Гутрум при Етандун. И двете армии, по по-късни стандарти, са били сравнително малки и е почти сигурно, че датчаните са имали значителен числен превес. Западносаксонският фирд, извоювал победата, е бил привлечен предимно от Съмърсет, Уилтшър и западен Хампшър, което предполага, че цялата източна и северна част на кралството са били покорени от датчаните. Знаем, че силният фирд на Девъншър е бил непокътнат (именно той печели битката при Синуит), също както и този на Дорсет, но никой от тях не се споменава като част от армията на Алфред. Те вероятно са били оставени по местата си с цел възпиране на евентуална морска атака и отсъствието им само подсилва значимостта на победата на Алфред.

Саксонците населяват Британия още от пети век. Към девети те владеят почти цялата територия на днешна Англия, но тогава идват датчаните и саксонските кралства едно по едно рухват. „Последното кралство“ разказва за поражението на Нортумбрия, Мерсия и Източна Англия, а „Бледият конник“ описва как Уесекс едва не последва северните си съседи в забвението на историята. За няколко месеца в началото на 878-ма, идеята за Англия, за нейната култура и език, се свиват до няколко квадратни километра блата. Още едно поражение и вероятно никога е нямало да се появи политическа единица, наречена Англия. Вместо нея можеше да има Данландия, а този роман вероятно щеше да е написан на датски. И все пак Алфред оцелява, побеждава и затова историята го е удостоила с почетното прозвище „Велики“. На неговите наследници предстои да довършат начинанието, да завоюват обратно трите северни кралства и така, за първи път, да обединят саксонските земи в една държава, наречена Англия, но началото на това дело е поставено от Алфред Велики.

През далечната 878-ма, дори след победата при Етандун, това трябва да е изглеждало невъзможна мечта. Дълъг е пътят от белия кон на Етандун до суровите хълмове северно от Адриановия вал^[1], тъй че на Утред и неговите спътници тепърва предстоят нови изпитания.