Бърнард Корнуел
Бледият конник (11)

Глава десета

Яздехме на юг. Напредвахме предпазливо, защото хората говореха, че датчаните още се срещат из тези места, макар ние да не видяхме нито един. Стеапа не обелваше и дума докато, на една крайречна ливада, не се натъкнахме на пръстен от каменни стълбове — една от мистериите, останали от древните хора. Такива пръстени се срещат из цяла Англия и някои са огромни, но този се състоеше просто от двайсетина покрити с мъх камъни, не по-високи от човешки бой, образуващи кръг от около петнайсет крачки. Стеапа ги погледна, после най-неочаквано за мен проговори:

— Това е било сватба.

— Сватба?

— Танцували са — изръмжа той — а после дяволът е дошъл и ги е вкаменил.

— Защо дяволът би сторил това? — попитах предпазливо.

— Защото са се женили в неделя, разбира се. Хората никога не бива да се женят в неделя, никога! Всеки го знае. — Продължихме да яздим в тишина, а после той отново ме учуди, започвайки да говори за майка си, баща си и как те били крепостни селяни на Ода Стария. — Но иначе живеехме добре — каза.

— Така ли?

— Оряхме, сеехме, плевяхме, жънехме, вършеехме.

— Но лорд Ода не е живеел тук, нали? — посочих с палец към разрушеното село на Стеапа.

— Че какво ще търси тук! — Той явно намери за забавно, че изобщо ми е хрумнал подобен въпрос. — Не, не! Той имаше свой голям замък. И още го има. Но беше оставил тук управител. Човек, който да ни казва какво да правим. Голям мъж! Много висок!

— А твоят баща е бил нисък, нали? — подхвърлих след известно колебание.

— Откъде знаеш това? — изгледа ме изненадано Стеапа.

— Просто предположих.

— Татко беше много добър работник.

— Той ли те научи да се биеш?

— Не, не ме е учил той. Никой не е, аз сам се научих.

Колкото по̀ на юг отивахме, толкова по-малко опустошени изглеждаха земите. И това беше странно, защото датчаните се бяха отправили насам. Знаехме го от хората по пътя, които твърдяха, че те все още са в южната част на Дефнашир, но животът наоколо сякаш течеше в обичайното си русло. Виждахме селяни да пръскат тор из нивите, докато други копаеха канавки или плетяха огради. Из ливадите припкаха агнета. На север лисиците се бяха угоили от плътта им, но тук овчарите и кучетата явно печелеха битката.

А датчаните бяха в Кридиантон.

Каза ни го един свещеник в поредното селце, сгушено край потока в подножието на голям, обрасъл с дъбрава хълм. Той отначало се уплаши при вида на дългата коса и гривните по ръцете ми, вземайки ме за датчанин, а и северният ми акцент не го убеждаваше в противното, но присъствието на Стеапа го успокои. Двамата се разговориха и отчето изказа мнение, че предстоящото лято ще е влажно.

— Така е — съгласи се Стеапа. — Дъбът се раззелени преди ясена.

— Този знак никога не лъже — кимна свещеникът.

— Колко далеч е Кридиантон? — намесих се в беседата им.

— На половин ден път, господарю.

— Виждал ли си датчани наоколо?

— Виждал съм, не е като да не съм.

— Кой ги предвожда?

— Не знам, господарю.

— Имат ли знаме?

— Да, имат. Виси на къщата на епископа. На него е нарисуван бял кон.

Значи беше Свейн. Не знам кого другиго бях очаквал, но белият кон потвърждаваше, че той действително е предпочел да остане в Дефнашир, вместо да опита де се присъедини към Гутрум. Извърнах се в седлото и огледах селото, което бе непокътнато от войната. Нито един сламен покрив не бе изгорен, хамбарите не бяха опразнени, дори църквата стоеше на мястото си.

— Датчаните бяха ли тук? — попитах.

— О, да, господарю, бяха. Няколко пъти идваха.

— И не са грабили и насилвали?

— Не, не. Но купиха малко зърно. Платиха за него със сребро.

Благоприлични датчани. Чудесата следваха едно след друго.

— Да не са обсадили Ексансестър? — поинтересувах се. Това щеше да има известен смисъл, понеже Кридиантон се намираше достатъчно близо до по-големия Ексансестър, за да им предостави удобен подслон, докато успеят да го превземат.

— Не, господарю. Поне аз не съм чул.

— Тогава какво правят?

— Просто стоят в Кридиантон.

— А лорд Ода е в Ексансестър?

— Не, не. Той е в Окмунтун, заедно с лорд Харалд.

Знаех, че рийвът Харалд живее в Окмунтун, който се намираше в северното подножие на обширното плато, но Окмунтун бе прекалено далеч от Кридиантон за човек, който има намерение да притеснява датчаните.

Повярвах на думите на отчето, че Свейн е в Кридиантон, но все пак отидохме дотам, за да се уверим с очите си. Използвахме стръмни, обрасли пътеки и стигнахме града в ранния следобед. Видяхме пушеците, издигащи се от готварските огнища и пъстрите щитове, окачени по стените. Край голямата порта имаше стражи, а други охраняваха пасището, на което петдесетина коне пощипваха първата пролетна трева. Можех добре да разгледам дома на Ода Стария, откъдето бях взел Милдрит след битката при Синуит, както и триъгълното датско знаме над съседната, по-голяма постройка, приютила покоите на епископа. Западната порта беше отворена, макар и добре охранявана, но въпреки присъствието на часовите градът имаше вид място, радващо се на мир, а не застрашено от война. На този хълм трябваше да има саксонци, мина ми през ума, саксонци, наблюдаващи врага, готови да го нападнат. Вместо това датчаните живееха необезпокоявани.

— Колко далеч е оттук до Окмунтун? — попитах Стеапа.

— Можем да стигнем до мръкване.

Поколебах се за секунда. Ако Ода Младия беше в Окмунтун, защо ми трябваше да ходя там? Той бе мой враг, целящ единствено гибелта ми. Вярно, носех къс пергамент, върху който Алфред бе надраскал няколко думи, заповядвайки му да ме посрещне с мир, но каква сила имаше писаното слово срещу заклетата ненавист?

— Той няма да те убие — обади се Стеапа, изненадвайки ме за сетен път. Явно беше отгатнал мислите ми. — Няма да те убие — повтори отново.

— Защо?

— Защото аз няма да му позволя. — После обърна коня си и го пришпори на запад.

Стигнахме Окмунтун по здрач. Той бе малък град, построен по протежението на река и защитен от издаден варовиков хребет, върху който бе издигната здрава ограда от колове. Покрай нея сега не се забелязваха никакви стражи и мястото изглеждаше напълно спокойно. В цял Уесекс можеше да бушува война, но в Окмунтун, също както и в Кридиантон, очевидно цареше мир. Домът на Харалд се намираше близо до укреплението в най-високата част и никой не ни спря по пътя дотам. В двора имаше слуги, които познаха Стеапа и го поздравиха предпазливо, но после отвътре излезе икономът, който при вида на гиганта плесна два пъти възторжено с ръце.

— Чухме, че езичниците са те пленили.

— Така беше.

— И са те пуснали да си вървиш?

— Моят крал ме освободи — изръмжа Стеапа, сякаш подразнен от въпроса. После слезе от седлото и се протегна. — Алфред ме освободи.

— Харалд тук ли е? — попитах иконома.

— Да, милорд е у дома — отвърна той, засегнат от фамилиарния ми тон.

— Тогава ще влезем да го навестим — казах и поведох Стеапа през вратата, без да обръщам внимание на възмутения слуга, който ръкомахаше подире ни, защото обичаят и учтивостта изискваха първо да поиска разрешение от господаря си.

В централното огнище на голямата зала гореше огън, а околовръст бяха наредени десетки запалени светилници. На една от стените бяха облегнати копия за глигани, край тях имаше опънати еленови кожи и вързоп ценни кожи от златка. В залата седяха около двайсет души, очевидно в очакване на вечерята, а в далечния ъгъл свиреше арфист. Цяла глутница хрътки се спусна към нас, за да ни подуши и Стеапа ги разрита, докато вървяхме към огъня, за да се сгреем.

— Пиво — подвикна той на иконома.

Харалд, навярно дочул шума от хрътките, се показа от вратата в дъното, водеща към личните му покои. Той примигна при вида ни. Първо ни знаеше като врагове, после бе научил, че Стеапа е пленен, а ето, че сега бяхме тук, редом един с друг. Присъстващите се смълчаха, докато домакинът ни доближи с леко накуцване. То му бе останало сред раняване в стара битка, коствала също и два от пръстите на дясната му ръка.

— Навремето ме укори — каза рийвът — че съм внесъл оръжие в дома ти, а ето, че сега ти самият влизаш с оръжие в моя дом.

— Нямаше вратар, на който да го предам.

— Той беше отишъл по нужда, милорд — обади се икономът.

— Не можете да останете с него на вечеря — настоя Харалд.

Това бе нещо обичайно. Мъжете се напиват и могат да си причинят достатъчно вреди дори с ножовете за рязане на месо, а добре почерпени и с мечове и брадви подръка са способни да превърнат трапезата в същинска касапница. Предадохме оръжията си на иконома, а аз свалих ризницата от гърба си и му заръчах да я окачи да изсъхне, след което да накара някой от слугите да я излъска.

Щом приключихме с това, Харалд официално ни поздрави с добре дошли. Каза, че домът му е на наше разположение и можем да се настаняваме на масата като почетни гости.

— Бих искал да чуя какви новини носите — добави, давайки знак на един прислужник да ни донесе чаши.

— Ода тук ли е? — попитах аз.

— Бащата, да. Не и синът.

Изругах гласно. Бяхме били път чак дотук да предадем съобщение на Ода Младия само за да открием, че в Окмунтун е единствено неговият баща, Ода Стария.

— Къде тогава е синът?

Харалд се засегна от резкия ми тон, но запази учтивостта си.

— Лордът е в Ексансестър.

— Обсаден ли е там?

— Не.

— А датчаните са в Кридиантон?

— Да.

— И не са обсадени? — Знаех отговора, но исках да го чуя и от устата на домакина.

— Не, не са — потвърди той.

Пуснах чашата си да падне на пода.

— Ние идваме от името на краля — казах високо, говорейки уж на него, но пристъпих навътре, тъй че всички присъстващи да ме чуят. — Алфред ни изпраща и той иска да знае какво търсят датчаните в Дефнашир. Ние изгорихме флота им, избихме стражите на корабите и ги прогонихме от Синуит, а вие им позволявате да живеят тук? Защо?

Никой не отговори. В залата не присъстваха жени — самият Харалд беше вдовец, който не се бе оженил повторно, затова всичките му гости бяха воини или танове, водещи свои собствени бойци. Някои се взираха в мен с ненавист, защото думите ми ги изкарваха страхливци, докато други сведоха очи към земята. Харалд погледна към Стеапа, сякаш търсейки подкрепата на огромния мъж, но той просто стоеше край отъня и грубо изсеченото му лице не изразяваше нищо. Обърнах се отново към Харалд.

— Защо датчаните са в Дефнашир? — повторих натъртено.

— Защото са добре дошли тук — изрече глас зад мен.

Обърнах се и видях стар мъж, застанал на прага. Главата му бе омотана с превръзка, изпод която се подаваха кичури бяла коса. Беше толкова немощен и слаб, че трябваше да се подпира на рамката на вратата, за да се удържи на крака. Отначало не го познах, защото при последната ни среща той беше охранен, едър и пълен с енергия. Ода Стария обаче бе получил жесток удар с брадва по черепа в битката при Синуит — рана, от която трябваше да умре, но някак бе оживял и сега стоеше пред мен, бледен, посърнал и измършавял като скелет.

— Тук са, защото са добре дошли — повтори Ода. — Също както и ти, лорд Утред, и ти, Стеапа. — Една жена, която придружаваше стареца, се бе опитала да го издърпа от вратата и отведе обратно в леглото, но сега пристъпи иззад него и влезе в залата. Вторачи се в мен и направи онова, което бе сторила, когато за пръв път ме видя, а също и когато я доведоха пред олтара, за да се омъжи за мен. Избухна в сълзи.

Беше Милдрит.

 

 

Милдрит носеше облекло на монахиня — бледосива рокля, препасана с връв и голям дървен кръст, окачен на врата. На главата си имаше прилепнало сиво боне, почти напълно скриващо светлите й коси. След като първият пристъп на плача й премина, тя бързо се прекръсти и изчезна по коридора, а Ода Стария миг по-късно я последва, твърде слаб, за да остане повече.

— Наистина сте добре дошли тук — увери ме за сетен път Харалд, когато вратата се затвори.

— За нас разбирам, но защо и датчаните?

Рийвът ми обясни всичко по време на вечерята. Ода Младия бе сключил примирие. Никой в тази част на Дефнашир не беше и чувал за опожаряването на датската флота при Синуит. Знаели само, че хората на Свейн, заедно с жените и децата си, напредват на юг, грабейки и палейки всичко по пътя си. Тогава Ода Младия се оттеглил с войската си в Ексансестър, готов за обсада, но вместо това Свейн му предложил да преговарят. Нашествениците отведнъж спрели своите набези, установили се в Кридиантон и изпратили делегация в Ексансестър. Така Свейн и Ода постигнали своя сепаративен мир.

— Ние им продаваме коне — каза Харалд — и те плащат добре за тях. Двайсет шилинга за жребец, петнайсет за кобила.

— Продавате им коне — повторих с равен глас.

— Да, за да си отидат по-бързо.

Слугите хвърлиха в огнището голям брезов дънер. Разхвърча се рояк от искри, разпръсвайки кучетата, налягали да се греят наоколо.

— Колко души води Свейн? — попитах.

— Много — увери ме Харалд.

— Осемстотин? Деветстотин? — Той сви рамене. — Те дойдоха с двайсет и четири кораба — продължих. — Само двайсет и четири. В тях няма как да се съберат повече от хиляда, при това ние избихме част от тях, а други трябва да са умрели през зимата.

— Така ще да е — призна неохотно Харалд.

— А колко мъже наброява фирдът? Две хиляди?

— От които само около четиристотин закалени воини.

Тук рийвът имаше право. Призивната войска се състоеше основно от фермери, докато всеки датчанин умееше да върти меча от дете, но Свейн никога нямаше да изправи своите бойци срещу толкова превъзхождаш противник. Не защото се боеше, че ще загуби, а защото се боеше, че ще спечели победа, която ще му коства сто души. Затова и бе спрял грабежите и бе сключил примирието с Ода — защото в южен Дефнашир можеше да се възстанови от поражението при Синуит. Хората му можеха да отпочинат, да приведат в ред оръжията си, да се запасят с коне. Свейн подготвяше армията си, правеше я по-силна.

— Изборът не беше мой — каза, оправдавайки се, Харалд. — Лордът нареди.

— А кралят — отвърнах рязко — нареди на Ода да прогони Свейн от Дефнашир.

— Откъде можехме да знаем какво иска кралят? — попита мрачно той и сега бе мой ред да му предам новините си, да му разкажа как Алфред е избягал от Гутрум и се е укрил в блатата.

— И щом мине Великден — заявих — ще съберем фирдовете от всички провинции и ще разкъсаме Гутрум на парчета. — Изправих се и продължих на висок глас, така че всеки от седящите в голямата зала да ме чуе. — Никой няма да продава повече коне на датчаните.

— Утред… — започна Харалд, после поклати глава. Несъмнено се готвеше да каже, че заповедта за продажбата на конете е на Ода Младия, лорда на Дефнашир, но гласът му замря.

— Какви са заповедите на краля? — обърнах се към Стеапа.

— Никакви коне повече — прогърмя гласът на гиганта.

Настъпи тишина, докато рийвът раздразнено не махна с ръка на арфиста, който докосна струните и подкара меланхолична мелодия. Някой опита да запее, но останалите не се присъединиха и той скоро се отказа.

— Трябва да нагледам стражите — надигна се Харалд, като ми хвърли многозначителен поглед. Приех това като покана, затова също станах, препасах оръжията си и го последвах по дългата главна улица на Окмунтун. Стигнахме до трима копиеносци, стоящи край дървена колиба. Харалд размени няколко думи с тях, после ме поведе нататък, извън светлината на огъня им. Пред нас се простря посребрената от луната долина, където пустият път постепенно се губеше сред дърветата.

— Аз разполагам с трийсет бойци — произнесе неочаквано той. Искаше да ми каже, че е твърде слаб, за да се бие.

— А колко мъже има Ода в Ексансестър?

— Сто, сто и двайсет.

— Фирдът трябваше вече да е свикан.

— Не съм получавал заповед за това.

— А поиска ли я?

— Разбира се, че я поисках — сопна се сърдито Харалд. — Настоях пред Ода, че трябва да се опълчим на Свейн, но той не щеше и да чуе.

— Не ти ли каза, че Алфред му е писал да вдигне фирда?

— Не. — Той замълча за секунда, взирайки се към огрения от луната път. — Не сме чули нищо за Алфред, освен че е победен и се крие. И че врагът е из цял Уесекс, като събира още сили в Мерсия.

— На Ода не му ли хрумна да нападне Свейн още с пристигането му?

— Мислеше само как да защити себе си. А мен изпрати на брега на Тамур.

Тамур беше реката, разделяща Уесекс от Корнуолум.

— Какво правят там бритите? — попитах.

— Засега кротуват. Техните свещеници им казват да не се бият с нас.

— Свещеници или не, ако датчаните победят, ще прекосят реката и също ще ни нападнат.

— Че те не са ли победили вече?

— Все още сме свободни хора — казах и Харалд кимна. Зад нас в града започна да вие куче и той се обърна, сякаш разтревожен от звука, но воят секна с остро квичене.

— Свейн ме плаши — призна неочаквано рийвът, подритвайки един камък.

— Той е страховит мъж — съгласих се.

— Не само силен и жесток, но също и умен.

— Датчанин — обобщих сухо.

— У него няма капка жалост.

— Така е. И вие смятате, че след като сте го подслонили, нахранили и снабдили с коне, ще ви остави на мира?

— Аз не. Ода смята така.

В такъв случай Ода беше глупак. Бе пуснал при себе си вълче, което щеше да го разкъса, щом зъбите му станеха достатъчно остри.

— Защо Свейн не отиде да се присъедини към Гутрум? — попитах.

— Нямам представа.

Но аз имах. Гутрум се подвизаваше в Англия от години. Беше се опитвал да превземе Уесекс и преди, но неуспешно, а сега, на самия ръб на успеха, бе спрял. Гутрум Злощастният, така го наричаха и подозирах, че не се е променил. Той беше богат, водеше много мъже, но беше предпазлив. Свейн, от друга страна, идваше от викингските селища в Ирландия и бе съвсем различно същество. По-млад от Гутрум, разполагащ с по-малко пари и хора, но безспорно по-добър боец. Сега, лишен от корабите си, бе отслабен, но ето, че бе успял да убеди Ода Младия да му предостави убежище, за да може, когато в крайна сметка се срещне с Гутрум, да бъде предводител със сила и власт, а не жалък пораженец, търсещ помощ. Свейн, помислих си, бе далеч по-опасен противник от Гутрум и ставаше по-опасен с всеки изминал ден.

— Още утре трябва да започнем да събираме фирда — казах на Харалд. — Такива са заповедите на краля.

Той кимна. Не можех да видя лицето му в тъмнината, но долавях, че не е въодушевен. И все пак беше разумен мъж и знаеше, че датчаните трябва да бъде прогонени.

— Ще разпратя вестоносци — каза — но Ода може да ги спре. Той е сключил примирието със Свейн и може да не иска да го наруши. Хората ще се подчинят по-скоро на него, отколкото на мен.

— А баща му? — попитах. — На него ще се подчинят ли?

— Да, но той е болен и немощен. Сам го видя. Цяло чудо е, че изобщо е жив.

— Може би благодарение на грижите на жена ми?

— Да — отвърна Харалд и се умълча. Във въздуха увисна някакво странно, неизказано напрежение. — Жена ти се грижи добре за него — довърши неловко.

— Все пак й е кръстник.

— Така е.

— Радвам се, че мога да я видя — казах не защото го мислех, а защото ми се стори уместно, а и не се сещах какво друго да кажа. — А също и сина си — добавих вече с повече топлина.

— Синът ти — изрече безизразно Харалд.

— Той е тук, нали?

— Да. — Лицето му трепна и се извърна встрани. Мислех, че няма да каже нищо повече, но куражът му все пак надделя. — Синът ти, лорд Утред, е в църковния двор.

— В църковния двор? — изгледах го с недоумение, докосвайки неволно амулета на врата си.

— Не аз съм този, който трябва да ти го каже.

— И въпреки това ще ми кажеш — произнесох с глас като ръмженето на Стеапа.

Харалд се загледа към огряната от луната река, сребристобяла под черните дървеса.

— Синът ти умря — произнесе накрая. Зачака отговора ми, но аз не можех да помръдна, нито да продумам. — Задави се до смърт.

— Задавил се е?

— С обикновено камъче. Беше почти бебе, трябва да го е взел от земята и да го е глътнал.

— Камъче?

— Една жена била с него, но… — Гласът на Харалд заглъхна. — Опитала се да го спаси, но не могла да стори нищо и той умрял.

— На деня на свети Винсент.

— Значи си знаел?

— Не — отвърнах. — Не съм. — Но това беше денят, в който Исеулт бе изцелила Едуард, наследника на Алфред, прокарвайки го през тунела под пръстта. Тогава ми бе казала, че за да може той да живее, друго дете някъде трябва да умре. И това бе моето дете, Утред Младия. Което аз почти не познавах. Диханието бе върнато на Едуард, докато Утред се бе гърчил в задух и бе умрял.

— Съжалявам, че го научи от мен — каза Харалд. — Но трябваше да го знаеш, преди да се видиш с нея отново.

— Тя ме мрази — поклатих мрачно глава.

— Да, мрази те. — Той помълча за секунда. — Отначало мислех, че ще полудее от скръб, но Бог съхрани разсъдъка й. Тя би искала…

— Какво?

— Да се присъедини към сестрите в Кридиантон. Когато датчаните си тръгнат. Те имат малък метох там.

Не ме беше грижа какво ще прави Милдрит.

— А синът ми е погребан тук?

— Под тисовото дърво — посочи той. — До църквата.

Тогава нека остане тук, помислих си. Нека почива в малкия си гроб и да чака там хаоса при свършека на света.

— Утре — казах — ще вдигнем фирда.

Защото ни чакаше кралство за спасяване.

 

 

Свещениците бяха свикани в дома на Харалд и им бе наредено да напишат съобщенията за свикване на опълчението. Повечето танове не умееха да четат, а и много от писарите им вероятно щяха да сричат няколкото надраскани думи, но самите вестоносци щяха да им предадат съдържанието на късовете пергамент. Те трябваше да въоръжат хората си и да ги доведат в Окмунтун. Пълномощието за тези заповеди бе скрепено с печата от червен восък, изобразяващ елен — емблемата на Ода Стария.

— Имай предвид, че събирането на фирда ще отнеме поне седмица, а и синът на Ода ще се опита да го спре — предупреди ме Харалд.

— Как точно?

— Предполагам, като каже на тановете да игнорират заповедта.

— А какво ще направи Свейн?

— Знам ли. Сигурно ще се опита да ни убие.

— При това разполага с осемстотин души, които могат да бъдат тук още утре.

— И как ще ги спрем с моите трийсет бойци? — смръщи вежди Харалд.

— Поне имаме крепостта — посочих с глава към варовиковия хребет и оградата от колове.

Не се съмнявах, че датчаните ще дойдат. С призоваването на фирда ние застрашавахме тяхната сигурност, а Свейн не бе човек, който би пренебрегнал подобна заплаха. И така, докато вестоносците препускаха на север и на юг, на жителите на града бе наредено да приберат ценностите си във форта край реката. Част от мъжете се заловиха да стягат оградата, други — да прибират добитъка, за да не падне в ръцете на врага. Стеапа обиколи околните селца и заповяда на всеки мъж в боеспособна възраст да вземе каквото оръжие притежава и да се отправя към Окмунтун, тъй че още същия следобед крепостта вече разполагаше с над осемдесет защитници. Малцина от тях бяха воини и повечето носеха само по една брадва, но от подножието на хълма видът им беше достатъчно заплашителен. Жените се запасяваха с храна и вода и по-голямата част от населението на града реши да пренощува зад стените, въпреки ръмящия дъжд, от страх, че датчаните могат да дойдат още по тъмно.

Ода Стария отказа да се качи във форта под предлог, че е твърде слаб и болен и ако ще мре, предпочита да е в дома на Харалд. Опитахме да го разубедим, но той бе непреклонен.

— Милдрит може да отиде, ако иска — бяха думите му.

— Не — отсече тя, като седна край леглото му, сключвайки здраво ръце под широките ръкави на сивата си рокля. Вторачи се предизвикателно в мен, явно очаквайки да й наредя да остави Ода и да ни последва в крепостта.

— Съжалявам — казах й.

— Съжаляваш?

— За нашия син.

— Ти не му беше никакъв баща — обвини ме тя с разплакани очи. — Искаше да го правиш датчанин! Езичник! Изобщо не те беше грижа за душата му!

— Беше ме грижа за него — отвърнах в своя защита, но репликата не прозвуча убедително дори за мен самия.

— Душата му е в безопасност — намеси се кротко Харалд. — Той е в ръцете на нашия спасител Исус Христос и е щастлив.

Милдрит погледна към него, видимо поуспокоена, макар сълзите да продължаваха да се стичат по лицето й. Тя поглади дървения си кръст, а Ода Стария се пресегна и я потупа по ръката.

— Ако датчаните дойдат, милорд, ще изпратя хора да ви вземат — казах аз, после се обърнах и излязох от стаята на болния. Трудно ми бе да понеса вида на плачещата Милдрит, или мисълта за мъртвия ни син. Тези неща са трудни, много по-трудни от битките, затова препасах оръжията си, нарамих щита и сложих великолепния шлем с вълча глава, тъй че когато Харалд влезе в залата, завари край своето огнище същински военачалник в пълния му блясък.

— Ако запалим голям огън в източния край на града — обърнах се към него — ще видим приближаването на датчаните. Така ще имаме време да отнесем лорд Ода до крепостта.

— Да. — Очите му обходиха дебелите греди на покрива, може би с мисълта, че никога повече няма да ги види такива, защото врагът ще дойде и ще ги опожари. После вдигна ръка и се прекръсти.

— Съдбата е неумолима — казах. Какво друго имаше за казване? Вярно, датчаните можеха да дойдат и залата да изгори, но това бяха дребни неща на фона на участта на цяло кралство, затова отидох да наредя да издигнат кладата, която щеше да освети подхода към хълма от изток. Тази нощ обаче никой не ни обезпокои. Валя непрестанен, ситен дъжд, тъй че на сутринта хората в крепостта бяха мокри, премръзнали и недоволни. После, с изгрева на слънцето, започнаха да пристигат първите бойци от фирда. По-близките населени места се бяха отзовали на призива незабавно, тъй че още преди обяд под крепостта се събраха близо триста мъже. Не повече от седемдесет от тях имаха прилични оръжия, щитове и поне кожени доспехи. Останалите бяха земеделски труженици, помъкнали брадви, коси и вили.

Харалд разпрати продоволствени отряди. Да събереш войска е едно, а съвсем друг о — да я нахраниш, а никой от нас не знаеше колко дълго ще трябва да я държим. Ако датчаните не ни нападнеха, трябваше ние да отидем при тях и да ги прогоним със сила от Кридиантон, а за това щеше да ни е нужен целият фирд на Дефнашир. Можех да се обзаложа, че Ода Младия никога не би го допуснал.

Така и стана. Тъкмо бяха казани обедните молитви, а небето над главите ни се поизясни, когато той се зададе по пътя откъм Окмунтун. При това не сам, а в компанията на шейсет от своите войници и на още толкова датчани, всичките на коне и с метални ризници. Слънцето се показа, хвърляйки отблясъци от броните и върховете на копията им, от лъскавите шлемове и металните стремена. Те излязоха от гората и се разпръснаха, приближавайки към Окмунтун в широка верига, в центъра на която се вееха две знамена. Едното, с черен елен върху него, бе това на Дефнашир, докато другото бе датско, с триъгълна форма и изображение на бял кон.

— Няма да има битка — казах на Харалд.

— Защо?

— Твърде малко са. Свейн не може да си позволи да губи хора, затова е дошъл да преговаря.

— Не искам да ги посрещам тук — махна към крепостта той. — Ще се съберем в залата.

Слязохме в града, придружени от най-добре въоръжените бойци, които изпълниха калната улица пред дома на рийва, докато Ода и датчаните скоро се зададоха откъм изток. Трябваше да нарушат строя си, за да навлязат между сградите, като вместо това образуваха колона, водена от трима души. В средата яздеше Ода, а отстрани — двама датчани, единият от които бе Свейн Белият кон.

Свейн изглеждаше великолепен, като сребристобяло видение. Беше възседнал бял жребец, с бяло вълнено наметало на раменете, а бронята и шлемът му, украсен със зурла на глиган, бяха така излъскани, че сияеха под бледата слънчева светлина. Металният център на щита му бе посребрен, а около него имаше изрисуван бял кон. Кожата на седлото, юздата и ножницата му също беше избелена. Той ме видя, но с нищо не издаде, че ме е познал, след което огледа с пренебрежително изражение тълпата мъже, преградила улицата. Знамето му се носеше от втория ездач, който имаше същото лице като своя господар — загоряло и обрулено от слънце и сняг, от вятър и лед.

— Харалд! — Ода Младия излезе с коня си пред двамата датчани. Беше елегантен както винаги, с блестяща ризница и черно наметало, покриващо задницата на коня му. На лицето му имаше усмивка, сякаш бе доволен от посрещането. — Виждам, че си свикал фирда. Защо?

— По заповед на краля — отвърна рийвът.

Ода продължи да се усмихва. Хвърли поглед към мен, но се престори, че не забелязва присъствието ми, после го отмести към входа към залата, където тъкмо се бе появил Стеапа. Огромният мъж бе разговарял с Ода Стария и сега впери удивен взор в сина му.

— Стеапа! — възкликна последният. — Верният Стеапа! Колко се радвам, че те виждам.

— Аз също, милорд.

— Преданият Стеапа! — Ода явно бе доволен да се събере отново с някогашния си телохранител. — Ела тук! — изкомандва и гигантът, след като си проправи път между нас, коленичи в калта до коня му и благоговейно целуна ботуша на своя господар.

— Изправи се, изправи се — каза Ода. — Щом ти си до мен, Стеапа, кой може да ни навреди?

— Никой, милорд.

— Никой — повтори Ода, сетне се усмихна на Харалд. — Казваш, че кралят е наредил да се призове фирдът? Значи в Уесекс има крал?

— Да, има — отвърна твърдо рийвът.

— Има крал, който се спотайва в блатата — изрече Ода достатъчно силно, за да чуят всички присъстващи. — Чий крал е той, на жабите? Монарх на змиорките? Що за крал е това?

Аз отговорих вместо Харалд, но го сторих на датски.

— Крал, който ми заповяда да изгоря корабите на Свейн. Което и направих. Изгорих всички освен един, който запазих за себе си и още го притежавам.

Свейн свали шлема с глиганската зурла от главата си и ме изгледа, но пак без да даде знак, че ме е познал. Взорът му беше хладен като на зловещото влечуго, лежащо в корените на Игдрасил, дървото на живота.

— Аз изгорих „Белия кон“ — казах му — и сгрях ръце на неговите пламъци. — Свейн се изплю вместо отговор. — А този мъж до теб — обърнах се вече на английски към Ода — е същият, който изгори манастира ти при Синуит и изби монасите му. Мъжът, който е анатемосан в небесата, в ада и на земята. С него ли си решил да се съюзяваш?

— Тази козя фъшкия от твое име ли говори? — обърна се Ода към Харалд.

— Онези мъже говорят от мое име — отвърна рийвът, посочвайки въоръжените бойци зад себе си.

— Но с какво право си позволяваш да свикваш фирда? Аз съм лордът тук!

— А кой те е направил лорд? — попита Харалд и изчака, но отговор не последва. — Може би кралят на жабите? Монархът на змиорките? Ако Алфред няма повече власт, то и твоята е приключила заедно с неговата.

Ода несъмнено бе изненадан, а вероятно и раздразнен от предизвикателството на Харалд, но с нищо не го издаде.

— Според мен — отвърна, без да спира да се усмихва — ти не си схванал правилно случващото се в Дефнашир.

— Обясни ми го тогава.

— Така и ще направя, но предпочитам да говорим с храна и пиво пред себе си. — Той вдигна глава към небето. Плахото слънце вече се беше скрило зад облак, а студеният, поривист вятър рошеше гривите на конете. — А също така да влезем някъде на закрито, преди да е заваляло отново.

Първо трябваше да се направят известни уговорки, но това стана бързо. Датските конници щяха да се оттеглят в източния край на града, а бойците на Харалд — обратно в крепостта. Всяка страна можеше да вкара по десет мъже в залата, като всички те щяха да оставят оръжията си струпани на улицата, под охраната на шестима датчани и още толкова саксонци.

Слугите на Харалд донесоха хляб, сирене и пиво. Бяха пости, затова на трапезата липсваше месо. Наредиха пейките на преговарящите едни срещу други, от двете страни на огнището и едва сега Свейн дойде откъм нашата страна и благоволи да ме познае.

— Наистина ли ти изгори корабите? — ме попита.

— Да, включително и твоя.

— Построяването на „Белия кон“ отне година и един ден. Използвахме материал от дърветата, на които бяхме окачвали жертвите на Один. Беше добър кораб.

— Е, сега е само купчина пепел на брега.

— Един ден ще ти го върна. — Думите бяха произнесени меко, но в тях се съдържаше цял океан от заплаха. — И освен това, ти сбърка.

— За кое? За това, че изгорих корабите ти?

— За олтара от злато. Нямаше такъв в Синуит.

— Където ти изгори монасите.

— Да, изгорих ги живи. И сгрях ръцете си на пламъците. — Той се усмихна при спомена. — Защо не се присъединиш към мен? — предложи. — Ще ти простя за стореното и двамата пак можем да се сражаваме рамо до рамо. Нуждая се от добри бойци и плащам щедро.

— Дал съм клетва на Алфред.

— Ясно — кимна той. — Значи, врагове. Така да бъде. — И се върна обратно при своята група.

— Искаш ли да видиш баща си, преди да започнем? — обърна се Харалд към Ода, посочвайки вратата в дъното на залата.

— Ще го видя, когато приятелството ни бъде възстановено. Защото ти и аз трябва да бъдем приятели. — Последните думи бяха произнесени силно и послужиха като знак за присъстващите да насядат по пейките. — Ти си призовал фирда — продължи Ода — защото Утред ти е донесъл заповеди от Алфред, нали?

— Точно така.

— Значи си постъпил правилно и заслужаваш похвала. — Свейн, който следеше случващото се с помощта на своя преводач, впери в него безизразен поглед. — А сега отново ще постъпиш правилно и ще разпратиш хората обратно по домовете им — довърши Ода.

— Кралят разпореди иначе — каза Харалд.

— Кой крал?

— Алфред, кой друг?

— Но в Уесекс има и други крале — възрази Ода. — Ето, Гутрум, кралят на Източна Англия, в момента е в Уесекс, а се говори и че Етелуолд може да бъде коронясан за крал преди лятото.

— Етелуолд? — учуди се Харалд.

— Нима не си чул? Улфхер от Уилтуншър вече е на страната на Гутрум и както той, така и Гутрум са на мнение, че Етелуолд трябва да седне на уесекския престол. И защо не? Нима той не е законният наследник на последния ни крал?

Харалд ме погледна неуверено. Той не беше чул за измяната на Улфхер и тя идваше като тежък удар за него. Аз кимнах.

— Да, Улфхер е с Гутрум.

— Значи Етелуолд, синът на Етелред, ще бъде крал на Уесекс — заключи Ода. — А Етелуолд има хиляди мечове под свое командване. Алфриг от Кент е с датчаните. Датчани има в Лундене, на остров Скепиг, зад стените на Контварабург. Цял северен Уесекс е в техни ръце. Да не говорим, че те са и тук, в Дефнашир. На какво тогава, ако смея да попитам, е крал Алфред?

— На Уесекс — обадих се аз, но Ода ме игнорира, продължавайки да гледа към Харалд.

— Ние сме дали клетва на Алфред — рече упорито последният.

— А ти си дал клетва на мен — напомни му Ода. — Бог вижда, че никой не е бил по-лоялен на Алфред от мен. Но ето, че той ни подведе! Датчаните дойдоха, завладяха ни, а къде е Алфред? Крие се! След няколко седмици техните войски ще настъпят! Ще тръгнат от Мерсия, от Лундене, от Кент! Корабите им ще акостират по бреговете ни. Армии от датчани, флотилии от викинги! Какво ще правиш тогава?

Харалд въздъхна и се помести неловко на мястото си.

— А ти какво ще правиш? — отвърна.

Ода посочи към Свейн, който, след като му преведоха въпроса, за пръв път взе думата.

— Уесекс е обречен — започна със стържещия си глас, докато аз превеждах на Харалд. — До лятото тук ще гъмжи от датчани, от нови бойци, пристигнали от севера и единствените саксонци, които ще оживеят, са онези, които ни помагат сега. Останалите, дръзнали да се бият срещу нас, ще умрат, жените им ще бъдат курви, децата роби, домовете им ще бъдат изгубени, а имената — забравени като дим от угаснал огън.

— И Етелуолд ще стане крал? — попитах презрително. — Мислиш ли, че всички ние ще се кланяме на един пияница и развратник?

— Датчаните са щедри — намеси се Ода, като отметна плаща си и аз видях на ръцете му шест златни гривни. — Всеки, който им помага, ще бъде възнаграден с пари, земя и почести.

— И Етелуолд ще стане крал? — попитах отново.

Ода за сетен път се обърна към Свейн. Едрият датчанин изглеждаше отегчен, но влезе в ролята си.

— Редно е — каза — саксонците да се управляват от саксонски крал. Затова ще им дадем такъв.

Това, естествено, беше само прах в очите. Датчаните бяха поставили местни крале и в Мерсия и Нортумбрия, но не те представляваха нищо повече от техни кучета на каишка. Тогава изведнъж разбрах какво има предвид Свейн и се изсмях гласно.

— Той ти е обещал трона! — посочих с пръст Ода.

— В думите ти има смисъл колкото в свинска пръдня — отвърна той, но аз знаех, че съм улучил. Етелуолд бе фаворитът на Гутрум за уесекски крал, но Свейн беше съперник с Гутрум и готвеше свой собствен кандидат. Ода.

— Крал Ода! — възкликнах престорено и се изплюх в огъня.

По изражението му личеше, че му идва да ме одере жив, но срещата се провеждаше под условията на примирие, затова се наложи да преглътне обидата.

— Имаш избор, Харалд — обърна се той към рийва. — Можеш да живееш, или можеш да умреш.

Харалд мълчеше. Новината за Улфхер го бе обезсърчила. Улфхер беше най-могъщият уесекски лорд и ако той смяташе, че Алфред е обречен, какво оставаше за него? Виждах, че е раздвоен. Почтеността му изискваше да заяви лоялност към Алфред, но Ода ясно бе намекнал, че подобен избор няма да му донесе нищо друго, освен смърт.

— Аз… — започна, но после се умълча, неспособен да изкаже мислите си, понеже и сам не ги владееше.

— Фирдът е вдигнат по заповед на краля — заговорих аз вместо него. — И тази заповед гласи, че датчаните трябва да бъдат прогонени от Дефнашир. — Ода се изплю презрително вместо отговор. — Свейн претърпя поражение — продължих, сякаш последният изобщо не присъстваше. — Корабите му бяха изгорени и той се довлече при теб като бито куче, за да ближе раните си.

— Ти нямаш право да се разпореждаш тук — каза Ода.

— Напротив, имам право, дадено ми от краля. Нося писмо от Алфред, с което той ти нарежда да изтласкаш датчаните към морето.

— Волята на Алфред не значи нищо, а ти самият квакаш като блатна жаба. Стеапа — обърна се той към телохранителя си — ти нямаше ли недовършена работа с Утред?

Последният се зачуди за миг, после схвана смисъла на въпроса.

— Да, господарю.

— Тогава довърши я сега.

— Какво да довърши сега? — намеси се Харалд.

— Твоят крал — Ода произнесе саркастично последната дума — нареди на Стеапа и Утред да се бият до смърт. И все пак, двамата още са живи! Излиза, че кралската заповед не е изпълнена.

— Това са мирни преговори! — изпротестира Харалд.

— Или Утред ще престане да се меси в делата на Дефнашир — произнесе властно Ода — или аз ще накарам Дефнашир да убие Утред. Искаш да разбереш кой е прав — Алфред или аз? Искаш да знаеш кой ще е крал на Уесекс — Етелуолд или Алфред? Тогава нека го подложим на изпитание, Харалд. Нека Стеапа и Утред довършат двубоя си и ще видим на чия страна е Бог. Ако Утред победи, аз ще те подкрепя, а ако загуби… — Той се усмихна. Явно нямаше и капка съмнение в резултата.

Харалд мълчеше. Погледнах към Стеапа, но лицето му, както и първия път, когато го видях, не изразяваше нищо. Той бе обещал да ме защитава, но това беше преди да се събере отново със своя господар. Датчаните изглеждаха доволни. Какво против можеха да имат двама саксонци да се колят до смърт? Харалд обаче продължаваше да се колебае и тогава откъм дъното на залата се разнесе слаб, треперлив глас.

— Остави ги да се бият, Харалд, остави ги да се бият. — Ода Стария, загърнат в наметало от вълчи кожи, стоеше до вратата. В ръката си държеше разпятие. — Остави ги да се бият — повтори отново — и нека Бог направлява ръката на победителя.

Рийвът ме погледна и аз кимнах. Не исках тази схватка, но един мъж не отстъпва пред предизвикателствата. А и какво друго можех да сторя? Да кажа, че решаването на спор чрез дуел е глупост? Да апелирам към лоялността на Харалд? Да заявя, че всичко, изречено от Ода е грешно и че Алфред ще победи датчаните? Откажех ли да се бия, само щях да потвърдя правотата му, а той и бездруго наполовина бе успял да ме убеди, че каузата на Алфред е обречена. Колкото до Харалд, сигурен съм, че той бе напълно убеден. И все пак, не само гордостта ме накара да приема. Имаше още и вяра, залегнала дълбоко в душата ми, че Алфред ще оцелее. Аз не го харесвах, не харесвах неговия бог, но вярвах, че съдбата е на негова страна. Затова кимнах отново, този път към Стеапа.

— Не искам да се бия с теб — казах — но съм дал клетва на Алфред и моят меч твърди, че той ще победи, а датската кръв ще натори полята ни.

Стеапа не каза нищо. Само разкърши огромните си ръце и изчака, докато един от хората на Ода излезе навън и се върна с два меча. Само с тях, без брони и щитове. Беше ги избрал наслуки от купчината на улицата и ги предложи първо на Стеапа, който обаче поклати глава в знак, че предоставя избора на мен. Затворих очи и опипом хванах първата дръжка, която ми попадна. Беше масивен меч, по-тежък откъм върха. Оръжие за сечене, не за пронизване, противно на онова, което ми бе нужно. Стеапа взе другия и го развъртя във въздуха така, че острието иззвъня. Свейн, който до момента не изразяваше никаква емоция, изглеждаше впечатлен, а Ода Младия се усмихна.

— Можеш да оставиш оръжието сега — ми каза — и да признаеш моята правота.

Вместо това аз пристъпих до празното пространство встрани от огнището. Нямах намерение да атакувам Стеапа, предпочитах да оставя той да ме нападне. Чувствах се отпаднал и примирен. Съдбата е неумолима.

— Направи го бързо — проговори Ода Стария зад гърба ми. — Заради мен.

— Да, господарю — каза Стеапа и направи крачка към мен, после се извърна, ръката му се стрелна като змия и острието със свистене улучи Ода Младия под брадичката. Мечът не беше съвсем добре наточен и силата на удара повали жертвата на земята, но също така разсече гърлото й, тъй че кръвта бликна високо във въздуха и се плисна в огнището, където закипя, изпускайки мехури. Ода се сви на кравай и притисна конвулсивно с длани шията си, откъдето кръвта продължаваше да излиза на тласъци. Издаде няколко гъргорещи звука, обърна се по гръб и изпадна в гърчове, барабанейки с пети по дъските. Стеапа се приведе над него, за да го довърши, но точно тогава той трепна за последен път и замря.

Стеапа заби със сила меча си в пода и го остави да се поклаща там.

— Алфред ми спаси живота — обяви на всеослушание в залата. — Алфред ме измъкна от датски плен. Алфред е моят крал.

— И той има нашите обети — добави Ода Стария — които моят син наруши, влизайки в сговор с езичниците.

Датчаните се отдръпнаха назад. Свейн хвърли поглед към мен, понеже още държах меча в ръка, а после към струпаните в ъгъла копия за глигани, преценявайки дали може да грабне едно, преди да съм го нападнал. Сведох острието надолу.

— Имаме примирие — каза високо Харалд.

— Имаме примирие — преведох на датски на Свейн.

Той се изплю върху окървавените дъски и отстъпи предпазливо към изхода, следван от знаменосеца си.

— Но утре — продължи Харалд — примирие вече няма да има и тогава ще дойдем, за да ви избием.

Датчаните се качиха на конете и си тръгнаха от Окмунтун. А на следващия ден напуснаха и Кридиантон. Ако искаха, можеха да останат. Бяха повече от достатъчно, за да отбраняват града и да създават неприятности в околностите, но Свейн знаеше, че ще бъде обсаден и силите му бавно, човек по човек, ще намаляват, докато бъде изцеден напълно, затова се отправи на север, да се присъедини към Гутрум, докато аз поех към Окстън. Околностите никога не бяха изглеждали толкова красиви. Дърветата вече се покриваха със свежа зеленина и чинките пируваха със стегнатите, още неразтворили се пъпки, докато в сенчестите места грееха лютичета и теменужки. По пасбищата припкаха агнета, надбягвайки се със зайците. Слънцето хвърляше отблясъци от широкото устие на река Уиск, небето бе пълно с крясъци на жерави, а под тях лисици дебнеха плячка, сойки и свраки крадяха яйцата на други птици, а орачи набучваха гарвани на пръти покрай нивите, за да си осигурят добра реколта.

— Скоро ще имаме прясно масло — каза ми една от жените в имението. Тя всъщност искаше да узнае дали се връщам за постоянно, но аз идвах единствено, за да се сбогувам. Робите и слугите още живееха и работеха там и аз ги уверих, че Милдрит рано или късно ще назначи управител. После отидох в своята зала, разкопах скривалището в ъгъла и открих съкровището си непокътнато. Датчаните не бяха идвали в Окстън. Уиркен, хитрият свещеник от Ексаминстър, научи за появата ми и пристигна, яхнал магаре. Увери ме, че се е грижил зорко за имота в мое отсъствие и несъмнено очакваше награда.

— Той сега принадлежи на Милдрит — му казах.

— Лейди Милдрит? Тя е жива?

— Жива е — отвърнах сухо. — Но синът й е мъртъв.

— Бог да дари покой на бедната му душа — прекръсти се отчето, взирайки се гладно в резена шунка, който ядях. Постите още не бяха свършили и той несъмнено ме проклинаше като езичник.

— Също така — продължих — лейди Милдрит вече ще води непорочен живот. Решила е да се присъедини към монахините в Кридиантон.

— В Кридиантон няма монахини — поклати глава Уиркен. — Всички са мъртви. Датчаните се погрижиха за това преди да си тръгнат.

— Тогава ще се заселят други. — Не че ме беше грижа, защото съдбата на някакъв малък метох не ми влизаше в работата. Не ме беше грижа и за Окстън. Интересуваха ме единствено датчаните, а те бяха отишли на север и аз щях да ги последвам.

Защото това бе моят живот. Тази пролет навършвах двайсет и една години, като половината от тях бях прекарал сред различни армии. Не ставах за фермер. Гледах робите, скубещи плевелите из нивята и разбирах, че земеделието ме отегчава. Бях боец, прогонен от своя дом в Бебанбург чак до южния край на Англия и докато слушах Уиркен да бърбори как е пазил запасите ми през зимата, ми ставаше все по-ясно, че пак ще се върна там. На север. Обратно у дома.

— Живял си от тези запаси през цялата зима — обвиних свещеника.

— Напротив, милорд, бдях над тях.

— И доста си затлъстял от бдение, както гледам — казах и се метнах в седлото. Зад мен имаше две дисаги, натъпкани с пари и те си стояха там, докато яздих към Ексансестър. Там открих Стеапа в странноприемница „Лебеда“ и на другата сутрин, заедно с още шестима бойци от гвардията на лорд Ода, поехме на север. Пред нас се стелеха стълбове дим, защото Свейн грабеше и опожаряваше всичко по пътя си, но все пак бяхме свършили онова, което кралят искаше от нас. Бяхме прогонили Свейн към Гутрум, така че сега двете най-големи датски армии щяха да се съединят. Ако беше по-силен, Алфред можеше да ги остави отделни и да ги срази една подир друга, но той знаеше, че има само един шанс да си върне кралството и той е, като спечели една битка. Трябваше да смаже датчаните, да ги унищожи с един удар, а оръжието му беше войска, съществуваща само в главата му. Беше разпратил нареждания фирдът на Уесекс да се събере след Великден и преди Петдесетница, но никой не знаеше дали това действително ще се случи. Може би щяхме да излезем от блатата и да не заварим никого на уговореното място. Или пък хората да дойдат, но да са прекалено малко. Алфред знаеше, че е твърде слаб за война, но допълнителното чакане само ще го отслаби още повече. Трябваше или да се бие, или да изгуби кралството си.

И той реши да се бие.