Метаданни
Данни
- Серия
- Последното кралство (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pale Horseman, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деян Кючуков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2020 г.)
Издание:
Автор: Бърнард Корнуел
Заглавие: Бледият конник
Преводач: Деян Кючуков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Алианс АД
Излязла от печат: 21.07.2015
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Художник: Дамян Дамянов
Коректор: Станимир Цветков
ISBN: 978-954-28-1780-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9889
История
- — Добавяне
Глава седма
Уесекското кралство сега се намираше в блатата и се свеждаше до един крал, един епископ, четирима свещеници, двама войници, бременната жена на краля, две бавачки, една проститутка, две деца, едно от които болно, и Исеулт.
Първи напуснаха пределите му трима от свещениците. Алфред страдаше от треска и от коремните болки, които постоянно го спохождаха, и изглеждаше неспособен да взема каквито и да е решения, затова аз извиках тримата най-млади свещеници, казах им, че са безполезни гърла, които не можем да си позволим да храним и им наредих да тръгват по живо по здраво и да разберат какво се случва на сухата земя.
— Намерете войници — им заръчах — и им предайте, че кралят се нуждае от тях.
Те взеха да хленчат и да се увъртат от мисията, заявявайки, че са хора на духа, неспособни да се справят сами със зимата, с датчаните и с всички останали несгоди. Ейлуолд, епископът на Ексансестър, ги подкрепи с думите, че обединените им молитви били необходими за възстановяването на краля. Наложи се да му напомня, че Еанфлед също е сред нас.
— Еанфлед? — примигна той, сякаш за пръв път чуваше името.
— Проститутката от таверната в Сипанхам — поясних. — Същата, при която обичаше да ходиш и според която…
— Свещениците ще заминат — прекъсна ме припряно той.
— Разбира се, че ще заминат. Но първо ще оставят среброто тук.
— Кое сребро?
Но аз знаех, че те носят съкровището на Ейлуолд, в това число и великолепния поднос, който му бях дал, за да уредя дълга на Милдрит. Това съкровище бе следващото ми оръжие. Извадих го цялото на показ пред блатните хора и им обясних, че ще бъдат възнаградени за храната и подслона, за лодките, които са ни предоставили, и за новините, които са ни донесли — новини за датчаните на отвъдния бряг. Исках да ги привлека на наша страна и гледката на среброто беше от значителна полза, но епископ Ейлуолд веднага отърча при Алфред да се оплаква, че крада от църквата. Кралят бе твърде паднал духом, за да го е грижа, затова Елсуит, неговата съпруга, се намеси в спора. Тя беше мерсийка и Алфред се бе оженил за нея, за да укрепи връзките между двете кралства, но сега това не ни помагаше особено, защото Мерсия бе под датско владичество. Мнозина мерсийци биха се били на страната на Уесекс, но никой не искаше да рискува живота си за крал, принуден да се крие сред блатата.
— Ще върнеш този поднос! — заповяда ми Елсуит. — Направи го още сега. Веднага! — Видът й беше размъкнат, дрехите мръсни, коремът издут, а косата — мазна и сплъстена.
Погледнах към Исеулт.
— Да го върна ли?
— Не — отвърна тя.
— Тази жена няма думата тук! — кресна Елсуит.
— Защо? Тя е кралица, а ти не си. — Това бе една от причините за вечно киселото настроение на Елсуит, че западносаксонците никога не титулуваха жените на кралете си. Тя искаше да бъде кралица Елсуит, а трябваше да се задоволи с по-малко. Сега опита да грабне подноса, но аз го хвърлих на земята и когато тя се наведе да го вземе, замахнах с брадвата на Леофрик. Острието се заби в средата на широкия съд, обезобразявайки сребърното разпятие, а Елсуит изпищя уплашено и отскочи назад. Ударих още няколко пъти, докато не превърнах подноса в намачкани късове сребро, които изсипах върху монетите, отнети от свещениците. — Отплата за вашата помощ! — викнах на блатните хора.
Елсуит ме заплю, обърна се и се върна при сина си. Вече бе очевидно, че тригодишният Едуард умира. Въпреки уверенията на Ейлуолд, болестта му бе много по-тежка от обикновена настинка. Всяка нощ слушахме кашлицата му, удивително силна и разкъсваща за толкова малко същество и лежахме будни в очакване на следващия пристъп. Когато пък настъпеше кратка пауза, се бояхме, че няма да го чуем отново. Зловещата тишина бе като вестител на смъртта, но момчето всеки път успяваше някак да оживее, вкопчило се в тези мразовити, влажни блатни дни. Епископ Ейлуолд и жените опитваха всевъзможни средства. Полагаха върху гърдите на детето евангелие и епископът се молеше. Алфред не пътуваше никъде без скъпоценните си реликви, затова натъркаха гърдите му с пръстенчето от крака на Мария Магдалена и епископът се молеше, но Едуард само ставаше още по-немощен и слаб. Една от местните жени, славеща се с лечителските си умения, се помъчи да изкара кашлицата с пот; когато това не стана, се помъчи да я изкара със студ, а когато и това не стана, завърза за гърдите му жива риба и заповяда на треската да премине в нея. Рибата положително умря, но момчето продължи да кашля и епископът се молеше, а Алфред, отслабнал също като болния си син, беше в отчаяние. Той знаеше, че датчаните ще го търсят, но докато детето беше толкова зле, не смееше дори да помръдне, камо ли да предприеме дългото пътуване до южния бряг, където можеше да открие кораб и да отплава в изгнание заедно със семейството си.
Той вече се бе примирил с тази участ. Студената реалност беше по-убедителна от крехките надежди да си върне кралството. Датчаните държаха Уесекс и той не беше крал на нищо, а синът му умираше.
— Това е възмездие — каза веднъж пред мен и епископ Ейлуолд. Беше вечерта след отпътуването на тримата свещеници и ние седяхме отвън, наблюдавайки как луната посребрява блатните мъгли. По лицето на Алфред имаше сълзи и той всъщност не говореше на нас, а на себе си.
— Бог не би отнел сина, за да накаже бащата — възрази Ейлуолд.
— Бог е пожертвал собствения си син — промълви безрадостно Алфред — и е заповядал на Авраам да убие Исак.
— Той е пощадил Исак.
— Но не пощадява Едуард. — Кралят трепна при поредната ужасяваща кашлица, разнесла се откъм колибата, после положи чело върху дланите си.
— Възмездие за какво? — попитах аз и епископът ми изшътка укорително заради нетактичния въпрос.
— За Етелуолд — отвърна Алфред без да вдига глава. Етелуолд беше неговият племенник, негодуващият, вечно пиян син на стария крал.
— Той е просто един млад глупак — каза Ейлуолд. — Нямаше как да седне на трона.
— Ако сега го провъзглася за крал — продължи Алфред, игнорирайки думите му — може би Господ ще се смили над Едуард?
Кашлицата спря и момчето се разплака — жалостив, стържещ, задъхан плач, който накара баща му да закрие ушите си с ръце.
— Защо не помолиш Исеулт да му помогне? — подхвърлих.
— В никакъв случай! — намеси се предупредително Ейлуолд. — Тя е блудница, езичница! — Виждах, че Алфред е изкушен от предложението, но доводите на епископа надделяваха. — Ако сам Бог не изцерява Едуард — не спираше да реди той — дали би позволил на една вещица да го стори?
— Тя не е вещица — казах.
— Утре — продължи Ейлуолд, без да ми обръща внимание — е денят на света Агнес. Свята дата, господарю, ден на чудеса! Ще се помолим на светицата и тя положително ще изпрати божията благодат връз момчето. — Той вдигна ръце към тъмното небе. — Щом се зазори, ще призовем силата на ангелското войнство, помощта на небесата и блажената Агнес ще прогони злата болест от младия Едуард.
Алфред не каза нищо, само впери празен поглед в езерцата от тъмна вода, обрамчени с тънка ледена корица, проблясваща на бледата лунна светлина.
— Аз самият знам за чудеса, извършени от света Агнес! — упорстваше епископът. — Имаше едно дете в Ексансестър, което не можеше да ходи, а тя му даде сили и сега то дори тича!
— Наистина? — заинтригува се Алфред.
— Кълна се, видях чудото със собствените си очи!
— Добре, утре тогава — рече поуспокоеният крал.
Аз не изчаках да се уверя в проявата на божията мощ. Вместо това взех една плоскодънна лодка и поех към място, наречено Етелингег, което се намираше в южния край на мочурището и приютяваше най-голямото от всички блатни селища. Вече започвах да опознавам този край. Леофрик прекарваше повечето време с Алфред, за да пази краля и семейството му, но аз обикалях и изследвах водния лабиринт. В него имаше пътеки, изградени от дървени трупи, които потъваха под краката, но човек можеше да се движи по тях с километри. Имаше също и бавни, виещи се реки, най-значимата сред които бе Педредан. Тя преминаваше недалеч от Етелингег — горист остров, изобилстващ от сърни и диви кози. Селото бе разположено в най-високата му точка и местният вожд си бе построил там същински палат — не точно кралски, не дори и с размерите на моя дом в Окстън, но все пак позволяващ да ходиш под покрива му изправен, а островът бе достатъчно обширен, за да побере малка армия.
От Етелингег се разклоняваха поне дузина пътеки, но нито една не водеше директно към сушата. Гутрум трудно би осъществил нападение тук, защото за целта трябваше първо да прекоси тресавището. Не така стояха нещата за Свейн, който вече със сигурност знаехме, че командва датчаните при Синуит, край устието на Педредан. Той можеше да влезе с корабите си срещу течението, а после да свърне на юг по река Тон, която течеше точно покрай острова. Загребах с лодката към средата на Тон и опасенията ми се потвърдиха — тя бе достатъчно дълбока, за да поеме увенчаните с драконови глави датски кораби.
Върнах се обратно към мястото, където Тон се вливаше в Педредан. На отсрещния бряг на по-голямата река видях да се издига хълм — стръмен и висок, изпъкващ сред блатистата околност като гробница на великан. Тук бе идеалното място за укрепление, а ако над Педредан се изградеше мост, то никой кораб нямаше да успее да мине нагоре по течението.
Когато посетих селото обаче, открих, че вождът, сивокос упорит старец на име Хасуолд, не е склонен да ни съдейства. Уверих го, че съм готов да платя доста сребро за изграждането на мост над Педредан, но той заяви, че войната между Уесекс и датчаните не го засяга.
— Там навън цари лудост — каза, махвайки неопределено с ръка към хълмовете на изток. — И така е открай време, но ние тук, в блатата, си гледаме собствената работа. Не закачаме никого и нас не ни закачат. — Беше целият вмирисан на риба и пушек. Носеше дрехи от кожа на видра, лъщящи от рибена мазнина, а рошавата му брада бе осеяна с рибени люспи. Имаше малки, хитри очи и сбръчкано, хитро лице, както и половин дузина жени, най-младата от които още дете, което спокойно можеше да му е внучка. Той я галеше пред мен, сякаш да докаже мъжествеността си. — Щом аз съм щастлив, какво ме е грижа дали вие сте щастливи? — добави, хилейки се насреща ми.
— Датчаните могат да сложат край на щастието ти.
— Датчаните? — Той се засмя дрезгаво, после се закашля и изхрачи в краката ми. — Ако датчаните дойдат, ние навлизаме дълбоко в блатото и те си отиват. — Искаше ми се да го убия, но това нямаше да донесе полза. В селото имаше над петдесет мъже, срещу които нямаше да оцелея и минута, но онзи, от когото най-вече се боях, бе едър, широкоплещест, леко прегърбен човек, с озадачен израз на лицето. Това, което ме плашеше у него, бе, че носеше голям тисов лък. Не някоя от играчките, с които обитателите на благата гонеха птиците, а истински убиец на елени, висок почти колкото него и способен да пробие ризница от петдесет крачки разстояние. Хасуолд изглежда долови моята боязън, защото повика мъжа да застане до него и той смутено се подчини. После пъхна възлестата си ръка под дрехите на младото момиче и взе да го опипва, смеейки се на моето безсилие. — Ако датчаните дойдат — повтори, мачкайки гърдите му — ние навлизаме дълбоко в блатото и те не могат да ни последват. Защото сторят ли го, Еофер ги убива. — Еофер явно беше лъконосецът, който при звука на името си се сепна, а после доби тревожен вид. — Той ме слуша — продължи наперено Хасуолд — и праща стрелите си там, където му кажа. Нали така? — Еофер кимна.
— Вашият крал иска да построите мост — казах. — Мост и укрепление на хълма.
— Крал? — заозърта се Хасуолд. — Нещо не го виждам наоколо. Ако има крал тук, това съм аз. — После започна да се дави от смях на шегата си, а аз огледах хората от селото и видях само унили лица. Никой не споделяше неговата веселост. Мина ми през ум, че не са особено доволни от управлението му и той вероятно долови мисълта ми, защото изведнъж потъмня като буреносен облак и блъсна младата си невеста встрани. — Махай се! — ми кресна. — Просто си върви оттук!
Така и направих, връщайки се на малкия остров, където се укриваше Алфред с умиращия си син. Вече се мръкваше и молитвите на епископа към света Агнес не бяха дали резултат. Еанфлед ми разказа, че Ейлуолд убедил краля да се раздели с една от най-ценните си реликви — перо от гълъба, който Ной пуснал от ковчега. Епископът разрязал перото на две, върнал едната половина на Алфред, а другата изгорил в чист тиган. Когато се овъглила, разбъркал пепелта в чаша светена вода и Елсуит накарала момчето да я изпие. То било увито в агнешка кожа, защото агнето било символ на света Агнес, станала мъченица в Рим още на крехка възраст. Но нито перото, нито агнешката кожа помогнали, дори състоянието на болния се влошило още и сега Ейлуолд се молел над него, готвейки го за последно причастие.
— Дали Исеулт не може да стори нещо? — погледна ме със сълзи в очите Еанфлед.
— Епископът няма да го позволи.
— Как така няма да позволи — възкликна негодуващо тя. — Да не би той да е легнал да мре!
И така, Исеулт бе повикана. Алфред влезе в колибата, а след него, надушил ерес, се намъкна и Ейлуолд. Едуард бе видимо по-зле, ужасната му кашлица раздираше нощната тишина. Алфред се смръщи болезнено и поиска да знае дали Исеулт може да изцели сина му. Тя не отговори веднага. Вместо това се обърна и се взря към блатото, където луната се издигаше над рядката мъгла.
— Наближава пълнолуние — каза.
— Знаеш ли лек за него? — настоя умолително кралят.
— Растящата луна помага — промълви глухо Исеулт, после се обърна към него. — Но ще има цена.
— Всичко, което пожелаеш!
— Не за мен — каза тя, подразнена, задето я е разбрал погрешно. — Но цена винаги има. Ако един ще живее, друг трябва да умре.
— Ерес! — намеси се Ейлуолд.
Съмнявам се, че Алфред схвана последните думи на Исеулт, или че изобщо го беше грижа — той просто се улови за крехката надежда като удавник за сламка.
— Можеш ли да излекуваш сина ми? — извика.
— Има начин — кимна тя след кратка пауза.
— Какъв начин?
— Моят начин.
— Ерес! — предупреди отново епископът, но Еанфлед го сгълча и той подви смутено опашка.
— Сега ли? — попита Алфред.
— Не — отвърна Исеулт. — Утре вечер. Трябва да се свършат неща, които отнемат време. Ако оживее утре до мръкнало, ще мога да помогна. Трябва да ми го донесете, щом изгрее луната.
— Не може ли днес? — опита да я склони Алфред.
— Утре — каза твърдо тя.
— Утре е денят на свети Винсент — спомена кралят, сякаш това имаше някакво значение. Случи се така, че детето някак преживя нощта и навръх празника на светията Исеулт и аз отидохме на източния бряг да събираме лишеи, репей, змийско мляко и имел. Тя ми забрани да ползвам метал, за да стържа лишеите или да режа билките. Освен това преди да ги откъснем, трябваше три пъти да ги обиколим. Беше зима и растенията изглеждаха жалки и сбръчкани. Набрахме също бодливи клони, които явно не бяха толкова важни, защото вече ми бе разрешено да си служа с ножа. Докато обикаляхме, постоянно се озъртах за датчани, но дори и да патрулираха край блатото, в този ден те не се появиха. Беше студено и духаше пронизващ, поривист вятър. Събирането на нужните съставки отне дълго време, но накрая торбата на Исеулт все пак се напълни. Върнахме се обратно на острова и тя ми нареди да изкопая две дупки в пода на колибата.
— На дълбочина трябва да са колкото е високо момчето — каза — и да са раздалечени на един лакът разстояние.
Не пожела да ми каже за какво са дупките. Беше много потисната, почти до сълзи. Провеси змийското мляко и репея от един прът на тавана, после стри лишеите и имела на каша, която разреди със слюнка и урина, произнасяйки дълги заклинания на своя език над плитката дървена купа. Всичко това трая дълго и на моменти тя просто седеше отмаляла в сумрака край огнището и се поклащаше напред-назад.
— Не съм сигурна, че ще мога да го направя — ми каза веднъж.
— Можеш да опиташ — отвърнах безпомощно.
— И ако се проваля, всички ще ме намразят още повече от преди.
— Никой не те мрази.
— Мразят ме и ме имат за грешница и езичница.
— Тогава излекувай детето и ще те заобичат.
Нямаше как да изкопая дупките толкова дълбоки, колкото ги искаше, защото почвата беше прогизнала и на три педи дълбочина те започваха да се пълнят с кафеникава вода.
— Тогава ги разшири — нареди ми тя. — Достатъчно, за да може детето да клекне в тях.
След като го направих, ме накара да ги съединя отдолу с тунел. Той трябваше да се прокопае внимателно, за да не се срути пръстеният свод.
— Това е грешно — каза, имайки предвид не резултата от моята работа, а магията, която се канеше да направи. — Някой ще умре, Утред. Някъде ще умре друго дете, за да може това да живее.
— Откъде знаеш? — попитах.
— Моят брат е умрял, когато съм се родила и аз имам неговата сила. Но ако я използвам, той се пресяга от мрака и си я взима обратно.
Падна здрач и детето продължаваше да кашля, макар звукът сега да бе някак немощен, сякаш в малкото му телце не бе останал достатъчно живот. Ейлуолд все така се молеше. Исеулт клечеше на прага на колибата ни, взирайки се в дъжда, но когато Алфред се приближи, го отпрати с ръка.
— Той умира — каза жалостиво кралят.
— Не още — отвърна Исеулт. — Не още.
Дъхът на Едуард излизаше на хрипове, които се чуваха отчетливо в тишината, и всички мислехме, че всеки един от тях може да е последният. Исеулт продължаваше да не помръдва, докато най-сетне в мрачните облаци не се образува пролука и слаб поток от лунна светлина не докосна водите на блатото. Тогава ми каза да донеса Едуард, но Елсуит не искаше да пусне момчето. Желаеше да бъде излекуван, но щом разбра, че Исеулт настоява да извърши магията си сама, започна да вие, че няма да позволи синът й да умре разделен от майка си. Нейният плач разтревожи Едуард и той започна да кашля отново.
— Тя може ли да го направи? — попита ме Еанфлед, галейки го по пламналото чело.
— Да — казах, без да знам дали говоря истината.
Тогава тя улови Елсуит за раменете.
— Пусни го да отиде — каза й твърдо.
— Не, той ще умре!
— Пусни го.
Накрая Елсуит се срина в ръцете на проститутката, а аз поех сина на Алфред, който ми се стори също толкова лек като перцето, което не бе успяло да го излекува. Беше горещ, но целият трепереше, затова го увих в един вълнен плащ и го отнесох на Исеулт.
— Не можеш да останеш тук — каза ми тя. — Остави ни сами.
Така двамата с Леофрик зачакахме отвън в мрака. Тя ни бе забранила да надзъртаме през входа на колибата, но аз поставих шлема си пред прага, така че лъскавата му повърхност да отразява случващото се вътре. Дъждът постепенно спря, а луната засия по-ярко.
Момчето кашляше. Исеулт го съблече голо и натри гърдите му със своята билкова смес, а после започна да напява до безкрайност нещо на собствения си език — нещо ритмично, тъжно и толкова монотонно, че едва не ме приспа. Едуард проплака веднъж, кашлицата му премина в плач и майка му взе да крещи от своята колиба, че си го иска обратно, но Алфред я успокои, а после дойде да седне при нас. Аз му направих знак да се приведе, за да не засенчва лунната светлина пред вратата на Исеулт.
Взирайки се в неясното отражение от огнището върху шлема, видях, че тя, сега също гола, вкарва момчето в една от дупките и без да спира да припява заклинанията си, го тика в тунела под пръстта. По едно време млъкна и започна да пъшка, после изпищя и поднови пъшканията и стенанията си. Алфред се прекръсти. Настъпи тишина, която изведнъж бе нарушена от вика на Исеулт — силен вик на облекчение, сякаш някаква огромна болка бе приключила и аз я зърнах как изважда голото дете от втората дупка. Тя го постави върху леглото и запълни тунела между дупките с трънливите клони. После легна до Едуард и се зави с моето голямо наметало.
Пак се възцари тишина. Ние чакахме и чакахме, а от колибата не долиташе нито звук, докато накрая не разбрахме, че Исеулт спи, а момчето или също спи, или е мъртво. Наведох се и вдигнах шлема си.
— Мога ли вече да го взема? — попита неспокойно Алфред.
— Не.
— Но майка му…
— Ще трябва да изчака до сутринта.
— И какво да й кажа?
— Че синът й вече не кашля, господарю.
Елсуит се разпищя, че синът й е умрял, но Еанфлед и Алфред я усмириха. После не се случи нищо друго, което да наруши покоя и накрая аз заспах.
Събудих се на зазоряване. От небето се сипеше такъв порой, сякаш идеше краят на света — сива пелена от дъжд, която се носеше откъм залива Сеферн, блъскаше по тръстиковите покриви и се лееше на потоци през малкия остров, върху който се гушеха колибите ни. Отидох до вратата на Леофрик и видях, че Елсуит наблюдава от своя праг. Изглеждаше отчаяна, като майка, на която предстои да узнае за смъртта на своята рожба. От колибата на Исеулт не се чуваше нищо и тя започна да плаче с горчиви, безутешни сълзи, когато изведнъж се разнесе странен звук. Отначало не го различих ясно, защото дъждът барабанеше с всичка сила, но после осъзнах, че това е смях — детски смях. Секунда по-късно Едуард, все още гол и кален като прасенце от прераждането си в подземния тунел, изскочи от колибата на Исеулт и се затича към майка си.
— Мили боже — промълви Леофрик.
Когато отидох при Исеулт, я заварих да плаче неудържимо.
— Трябваш ми — казах й рязко.
— За какво? — погледна ме смръщено тя.
— За строеж на мост.
— Да не мислиш, че мога да го построя с магия?
— Този път магията ще е моя. Но трябва да си във форма, защото ми е нужна кралица.
Тя кимна. А Едуард, от този ден нататък, бе в цъфтящо здраве.
Междувременно първите мъже, призовани от свещениците, които бях изпратил във вътрешността на страната, започнаха да се появяват. Идваха по един и по двама, мокри и премръзнали, и носеха новини за датските набези. После настъпиха няколко слънчеви дни и групичките станаха по-големи, тъй че островът ни се пренасели. Изпращах ги да патрулират, но им нареждах да не се отдалечават много на запад, за да не предизвикват Свейн, чийто войски лагеруваха край морето. Той все още не ни нападаше, което бе глупаво от негова страна, защото лесно можеше да навлезе с корабите си по реките и да претърси блатото. Рано или късно обаче това щеше да стане, затова трябваше да сме подготвени. А за целта ни бе нужен остров Етелингег.
Алфред се възстановяваше. Все още болнав, той виждаше божия пръст в изцелението на сина си, без и през ум да му минава, че то се дължи на езическа магия. Дори Елсуит стана благосклонна и когато поисках да заема шубата от сребърна лисица и няколкото бижута, които притежаваше, ми ги даде без възражения. Шубата беше мръсна, но Еанфлед я почисти и изчетка.
Вече разполагахме с над двайсет мъже на острова и вероятно щяхме да успеем да отнемем със сила Етелингег от враждебния му стопанин, но Алфред не искаше да се убиват блатни хора. Заяви, че те са негови поданици и че ако датчаните нападнат, могат да се сражават рамо до рамо с нас. Това означаваше, че трябва да използвам хитрост и така, около седмица след прераждането на Едуард, се упътих към селището на Хасуолд, придружен само от Леофрик и Исеулт. Тя бе облечена в сребристата шуба, с диадема на косата и голяма гранатова брошка на гърдите. Беше си вчесала косата до блясък и в мрачния зимен ден приличаше на принцеса, слязла от ясното небе.
Леофрик и аз бяхме с шлемове и ризници, но не правехме нищо, освен да се разхождаме из острова. Скоро се появи пратеник, за да ни каже, че вождът иска да говори с нас. Мисля, че Хасуолд очакваше да отидем във вонящата му колиба, но вместо това аз настоях той да дойде при нас. Не ще и дума, че можеше да ни стори каквото пожелае, защото бяхме само трима, а той разполагаше с всичките си хора, включително и стрелеца Еофер, но явно най-сетне бе проумял, че бедствията, сполетели външния свят, могат да достигнат и неговите мочурливи владения, затова предпочете да говори. Срещнахме се при северната порта на селището, която не бе нищо повече от няколко пръта, подпрени върху гнили кошове за риба. Както и очаквах, щом видя Исеулт, той се вторачи така, сякаш за пръв път виждаше жена. Малките му очички зашариха между нея и мен.
— Коя е тази? — попита.
— Приятелка — отвърнах небрежно и се обърнах да огледам стръмния хълм отвъд реката, където исках да построя укреплението.
— Жена ли ти е?
— Приятелка — повторих. — Имам още дузина такива.
— Ще ти платя за нея — каза Хасуолд. Зад гърба му се тълпяха двайсетина мъже, но само Еофер беше въоръжен с нещо по-сериозно от харпун за змиорки. Обърнах Исеулт с лице към него, застанах зад нея, сложих ръце на раменете й и разкопчах голямата гранатова брошка. Тя леко потрепери, но аз й прошепнах, че всичко е наред. После полека измъкнах иглата на брошката и разтворих широко наметката, показвайки голото й тяло на Хасуолд. Той взе да точи лиги в осеяната си с рибени люспи брада, а пръстите му замачкаха мазното палто от кожа на видра. Загърнах отново Исеулт и я оставих да се закопчее.
— Колко ще ми платиш? — попитах.
— Мога да я взема и даром. — Той кимна многозначително към хората си.
— Би могъл — отвърнах с усмивка — но мнозина от вас ще умрат преди нас, а духовете ни ще се върнат, за да убиват жените ви и да карат децата ви да пищят. Нима не си чул, че с нас има вещица? Или мислиш, че оръжията ти са по-силни от магията?
Никой от мъжете не помръдна.
— Аз имам сребро — каза Хасуолд.
— Не ми трябва среброто ти. Трябва ми мост и укрепление. — Обърнах се и посочих отвъд реката. — Как се казва онзи хълм?
— Просто хълм — сви рамене той.
— Е, сега трябва да стане укрепление. Да има стени от трупи, а също порта и наблюдателница, от която да се вижда далеч надолу по реката. А мостът трябва да води до укреплението и да е достатъчно здрав, за да спира кораби.
— Искаш да спираш кораби? — Хасуолд се почеса по чатала и поклати глава. — Не мога да построя такъв мост.
— Защо?
— Прекалено е дълбоко. — Това вероятно беше истина. В момента имаше отлив, но Педредан течеше мътна и непрогледна между стръмните си, кални брегове. — Но мога да преградя реката — додаде Хасуолд, без да откъсва очи от Исеулт.
— Добре тогава, прегради я и построй укреплението.
— Дай ми я и ще ги имаш — обеща Хасуолд.
— Направи каквото искам — отвърнах — и ще получиш нея, нейната сестра и братовчедките й. Всичките дванайсет.
Съдейки по изражението му, Хасуолд бе готов да пресуши цялото блато и да построи нов Йерусалим, само и само да преспи с Исеулт. Той не мислеше по-далеч от върха на оная си работа, но за мен това бе достатъчно. Никога не бях виждал да се работи толкова бързо. Хората му напредваха не с дни, а с часове. Първо преградиха реката и го направиха умно, като първо изградиха плаваща бариера от трупи и повалени заедно с клоните дървета, а сетне ги овързаха с ремъци от козя кожа. Екипажът на някой кораб можеше в крайна сметка и да разтури преградата, но не и ако бъдеше обстрелван с копия и стрели от брега. Колкото до укреплението, то разполагаше с дървена ограда, пълен с вода ров и паянтова кула от грубо одялани греди, скрепени с кожени ремъци. Не беше произведение на изкуството, но беше достатъчно здраво и аз дори започнах да се притеснявам, че ще стане готово, преди да разполагам с достатъчно войници, за да го напълня. Но тримата свещеници си вършеха работата и към блатото се стичаха още западносаксонци. Разположих двайсет от тях в Етелингег, с инструкции да помагат в строежа на форта. Когато той беше почти завършен, облякох Исеулт както предния път, но с туника от сърнешка кожа под скъпата наметка, и я отведох на острова. Застанах с нея по средата на селището и казах на Хасуолд, че може да я вземе. Той я огледа похотливо, после се обърна към мен.
— Значи ми я даваш?
— Цялата е твоя — отвърнах и отстъпих крачка встрани.
— А сестрите и братовчедките й? — попита алчно вождът.
— Утре ще ги доведа.
— Хайде, ела — махна той на Исеулт.
— В нейната страна — намесих се аз — обичаят е мъжът да улови жената за ръка и да я отведе до леглото.
Хасуолд се вторачи в прекрасното лице на Исеулт и в тялото й, скрито под пищната наметка. Аз се отместих още встрани, и той се пресегна рязко, за да я улови. Тогава тя измъкна изпод сребристите кожи ръцете си, в които стискаше Жилеща оса и лъскавото острие се впи дълбоко в корема на Хасуолд. Исеулт нададе вик на ужас и почуда. Видях, че се колебае, удивена от усилието, което е нужно, за да изкормиш човек и от осъзнаването на онова, което бе извършила. После обаче стисна зъби и дръпна рязко нагоре, разпаряйки го като шаран. Хасуолд се олюля под погледа на черните й, горящи от омраза очи, а от гърлото му се изтръгна странен, мяукащ звук. Вътрешностите му се изсипаха върху калта, а в следващия миг аз вече бях до Исеулт, с изваден меч. Тя цялата трепереше, поемайки си с мъка дъх. Сама бе пожелала да направи това, но се съмнявах, че ще иска да го повтори.
— Поисках от вас да се биете за своя крал — изръмжах на селяните. — Хасуолд вече се гърчеше на земята, а кръвта пропиваше дрехите му от кожа на видра. Той отново нададе мяукащия звук, ровейки с мръсни пръсти из собствените си разпилени черва. — За своя крал! — повторих. — Подобно искане не е молба, а дълг! Датчаните са нашият враг, а всеки мъж тук е войник — и ако не искате да се биете с тях, ще се биете с мен! — Исеулт продължаваше да стои край Хасуолд, който потрепваше като умираща риба. Дръпнах я настрани и замахнах със Змийски дъх, за да го довърша.
— Вземи му главата — каза тя.
— Защо?
— Това е силна магия.
Забучихме главата на Хасуолд върху стената на укреплението така, че да гледа по посока на датчаните. С времето към нея се присъединиха още осем глави — на главните поддръжници на вожда, убити от самите селяни, които се радваха да се отърват от тях. Тази на Еофер, стрелеца, не беше сред тях. Той бе слабоумен, неспособен на свързана реч, макар понякога да сумтеше и да издаваше виещи звуци. И едно дете можеше да го излъже, но наложеше ли се да пусне в действие лъка си, показваше страховита сила и точност. Той бе ловецът на Етелингег, способен да повали глиган с един изстрел и името му означаваше тъкмо това — глиган.
Оставих Леофрик да командва гарнизона в Етелингег и поведох Исеулт обратно към убежището на Алфред. Тя беше необичайно мълчалива, докато плавахме с лодката, и аз помислих, че страда заради постъпката си, но после неочаквано се засмя.
— Виж! — посочи ми кръвта на убития, гъста и лепкава върху пухкавата наметка на Елсуит.
Жилеща оса още беше у нея. Това беше моят къс меч, наричан „сакс“ — зловещо оръжие в близък бой, когато си гърди в гърди с противника и нямаш място да замахнеш с дългия меч или брадвата. Тя потопи острието му във водата, после си послужи с подгъва на наметката, за да го доизбърше от кръвта.
— Да убиеш човек се оказа по-трудно, отколкото си мислех — каза.
— Да, иска се сила.
— Но сега притежавам душата му.
— Затова ли го направи?
— За да дадеш живот, трябва да го вземеш отнякъде — отвърна тя, като ми върна оръжието.
Когато се върнахме, заварихме Алфред да се бръсне. Напоследък си беше пуснал брада — не за дегизировка, а защото бе твърде налегнат от тревоги, за да се грижи за външността си. Сега обаче стоеше гол до кръста пред голямо дървено корито, пълно с топла вода. Гърдите му бяха измършавели, а коремът хлътнал, но се беше измил, вчесал и усърдно стържеше брадичката си с вехт бръснач, зает от един от местните мъже. Дъщеря му Етелфлед държеше пред него плоско парче сребро вместо огледало.
— Чувствам се по-добре — съобщи ми тържествено.
— Радвам се, господарю. Аз също.
— Означава ли това, че си убил някого?
— Този път тя го направи — кимнах към Исеулт.
Алфред я огледа преценяващо, плакнейки бръснача във водата.
— Жена ми се интересуваше дали тя е истинска кралица.
— Да, но в Корнуолум това не е кой знае какво. Беше кралица на едно торище.
— А също и езичница?
— Там е християнско кралство. Нима брат Асер не го е потвърдил?
— Каза ми, че не са били от най-примерните християни.
— Мислех, че Господ решава това.
— Добре, Утред, добре! — Той се усмихна, после се приведе над парчето сребро и застърга горната си устна. — А наистина ли може да предсказва бъдещето?
— Да, може.
Настъпи кратко мълчание, през което дъщеря му гледаше благоговейно Исеулт.
— Кажи ми тогава — наруши го Алфред — според нея ще стана ли отново крал на Уесекс?
— Ще станеш — произнесе неочаквано с равен глас Исеулт.
Той се вторачи в нея.
— А жена ми смята, че сега, след като Едуард вече е по-добре, можем да потърсим кораб. Да отидем във Франкия, а защо не и да продължим към Рим. В Рим има голяма саксонска общност, която ще ни посрещне добре.
— Датчаните ще бъдат победени — каза Исеулт, със същия безизразен тон, но без сянка на съмнение.
Алфред се залови да бърше лицето си.
— Знаеш ли, Утред, примерът на Боеций ми говори, че тя е права.
— Кой е той? — попитах. — Някой от твоите военачалници?
— Нито подобно, бил е римлянин — изгледа ме снизходително той, примирен с невежеството ми. — А също така християнин, философ и дълбоко начетен мъж. Когато езическият крал Аларих превзел Рим и цялата цивилизация, както и истинската религия изглеждали обречени, Боеций се опълчил сам срещу грешниците. Понесъл големи страдания, но в крайна сметка победил и ние следва да се учим от него. — Той ме посочи с бръснача. — Никога не бива да забравяме примера на Боеций, Утред, никога.
— Няма да го забравя, господарю. Но мислиш ли, че четенето на книги ще ни помогне да се измъкнем оттук?
— Това, което мисля, е, че щом датчаните се махнат, ще си пусна истинска брада. Благодаря ти, миличка. — Последната реплика беше към Етелфлед. — Ще върнеш ли сега огледалцето на Еанфлед?
Дъщеря му хукна да изпълни заръката и той ме изгледа с развеселена искрица в очите.
— Учудва ли те, че жена ми и Еанфлед станаха приятелки?
— Само може да ме радва, господарю.
— Мен също.
— Но дали тя знае истинския занаят на Еанфлед?
— Не точно. Смята, че е била готвачка в таверната, което не е чак толкова далеч от истината. Е, имаме ли вече форт в Етелингег?
— Да, с четирийсет и трима бойци, под командата на Леофрик.
— И тук разполагаме с още четирийсет и осем. Цял легион! — Днес явно беше в добро настроение. — И кога ще се преместим натам?
— Може би след седмица или две.
— Защо да чакаме толкова?
Свих рамене.
— Мястото се намира по-навътре в блатата. Реших, че ще е добре да отидем, когато разполагаме с повече хора и сме сигурни, че ще можем да го удържим.
Той навлече мръсната си риза.
— Новият форт не може ли да спре датчаните?
— Положително ще ги забави, но не е изключено и да успеят да се промъкнат. Това ще става все по-трудно обаче, защото Леофрик в момента копае ровове, за да укрепи западния край на Етелингег.
— Значи островът е по-уязвим, отколкото мястото, където сме сега?
— Да, господарю.
— Именно затова трябва да отида там. За да не кажат хората, че кралят им се крие в миша дупка. — Той ми се усмихна. — Нека се говори, че е предизвикал датчаните. Че ги е чакал там, където могат да го достигнат, че се е поставил в опасност.
— Заедно със семейството си? — попитах.
— Заедно със семейството си — каза твърдо той, после се замисли за миг. — Ако рекат да нападнат с всички сили, биха могли да превземат и цялото блато, нали?
— Така е, наистина.
— Значи никое място не е по-безопасно от друго. Но с каква войска разполага Свейн?
— Не знам, господарю.
— Не знаеш? — Това беше упрек. Достатъчно мек, но все пак упрек.
— Досега не ги доближавах, защото бяхме твърде слаби, за да им се противопоставим. Гледах да не ги тревожа, ако те не ни тревожат. Каква полза да разбутваш кошера на пчелите, преди да си готов да вземеш меда?
Той кимна, приемайки аргумента ми.
— Но все пак трябва да знаем колко са пчелите. Затова утре ще отидем на разузнаване, Утред. Ти и аз.
— Не, господарю — казах твърдо. — Ще отида сам. Ти не бива да рискуваш живота си.
— Напротив, тъкмо това смятам да сторя и хората трябва да разберат, че съм го сторил. Аз съм кралят, а защо им е да служат на крал, който не споделя опасностите им? — Той изчака за отговор, но аз не разполагах с такъв. — И така, нека си кажем молитвите и да вървим да ядем.
Вечерята беше рибена чорба. Винаги беше рибена чорба.
А на другия ден потеглихме да търсим врага.
Бяхме общо шестима — лодкарят, ние с Исеулт, двама от новопристигналите войници и Алфред. Опитах още веднъж да го разубедя, но той настоя да дойде.
— Ако трябва да оставим някого — каза — това е Исеулт.
— Тя идва с нас.
— Очевидно. — Той не повдигна повече въпроса и всички се качихме в голямата, плоскодънна лодка. Отправихме се на запад, а край нас беше същински птичарник — имаше хиляди патици, водни кокошки, жерави, гмурци и чапли, а далеч над морето в мрачното небе се виеха ята от чайки.
Лодкарят ни превеждаше бързо и безшумно из тайните, известни само на блатните хора канали. На моменти изглеждаше, че се носим право към обрасъл с тръстика остров, но плиткият съд се плъзгаше над него и се озоваваше в нов ръкав от открита вода. Надигащият се прилив прииждаше през всяка пролука, вкарвайки риба в замаскираните мрежи и кошове. Скоро в посоката, където кръжаха чайките, над растителността се показаха мачтите на изтеглените на сушата кораби на Свейн. Алфред ги забеляза и се обърна към мен с въпрос:
— Защо те не се присъединяват към армията на Гутрум?
— Защото Свейн не иска да приема заповеди от него.
— Сигурен ли си?
— Сам ми го каза.
Алфред замълча, вероятно припомняйки си моето изправяне пред Уитана, после ме погледна скръбно.
— Що за човек е той?
— Страховит.
— Тогава защо още не ни е нападнал?
И аз се чудех същото. Свейн бе имал златна възможност да нахлуе в блатото и да пипне Алфред, а дори не беше опитал.
— Предполагам, защото другаде има по-лесна плячка и защото не желае да налива вода в мелницата на Гутрум. Те са съперници. Да се присъедини към кампанията му ще означава да го признае за свой крал.
Алфред зарея поглед към далечните мачти, които се виждаха като чертички на фона на небето. Аз безмълвно посочих на лодкаря хълма, издигащ се край остров Етелингег и той послушно обърна натам. Щом слязохме на брега, си проправихме път през гъстите шубраци и минахме покрай схлупените колиби на селото, откъдето надничаха рошави, немити глави. Така и не научих от местните друго име за този хълм, освен Брант, което означаваше стръмен. И той наистина бе такъв — стръмен и висок, предлагащ отлична гледка на юг, където Педредан се виеше като грамадна змия през сърцето на блатото. А в широкото й кално устие, излизащо в залива Сеферн, ясно се виждаха датските кораби.
Те бяха изтеглени на отвъдния бряг на Педредан, на същото място, където Уба бе пристанал със своята флота преди фаталната за него битка. Оттам Свейн лесно можеше да стигне с гребане до Етелингег, защото реката бе широка и дълбока, и нямаше да срещне никакво препятствие чак до водната преграда, където чакаше Леофрик с бойците си.
— Трябва да поставим тук маяк — казах на Алфред. Сигналният огън, запален на върха на хълма, щеше да даде на защитниците на Етелингег поне два-три часа преднина в случай на датско нападение. Той кимна, но не каза нищо. Само се взираше напрегнато в корабите, но те бяха твърде далеч, за да се преброят. Изглеждаше блед и аз се досетих, че изкачването на стръмнината го е изтощило, затова настоях да се върнем в селото, над чиито огнища се виеше тънък дим.
— Аз ще преброя корабите, господарю — обещах му. — А ти трябва да останеш тук и да си починеш.
Стомашните му болки трябва да бяха доста силни, защото се остави да го убедя. Намерих една колиба, обитавана от вдовица с четири деца и дадох на жената сребърна монета, като й обясних, че кралят трябва да отдъхне и да се сгрее. Не мисля, че тя разбра кой е нейният гост, но знаеше добре цената на шилинга, тъй че пусна Алфред в дома си и го настани край огъня.
— Дай му бульон — казах на вдовицата, чието име беше Елуид — и го остави да поспи.
— Как тъй ще спи — изгледа ме възмутено тя. — Никой не спи, когато има толкова работа за вършене. Трябва да се дерат змиорки, да се опушва риба, да се кърпят мрежи, да се плетат кошове.
— Онези там могат да работят — посочих двамата уесекски войници и после ги оставих на нежните грижи на Елуид, докато ние с Исеулт се качихме в лодката и поехме на юг. Устието на Педредан се намираше само на пет-шест километра разстояние, а хълмът Брант беше отличен ориентир, затова оставих и лодкаря на брега да дере змиорки и да плете кошове.
Щом наближихме, свих в един страничен приток. На отсрещния бряг на Педредан се виждаше хълмът Синуит, където навремето бяхме обсадени от войските на Уба и докато избутвах лодката с помощта на пръта през тръстиките и блатната трева, разказах на Исеулт за онази битка. Дъното изстърга веднъж или дваж в плитчините и след като известно време се мъчих да продължа напред, си дадох сметка, че нивото на водата спада бързо заради отлива. Завързах лодката за един пън и двамата тръгнахме да прекосяваме пустошта от локви и съхнеща кал. Бях спрял по-далеч от Педредан, отколкото възнамерявах и студеният вятър ни обрули, докато стигнем, но щом се озовахме на отвесния бряг, можахме да видим всичко, което бе нужно. Датчаните също ни видяха. Аз бях без ризница, но носех мечовете си и видът ми накара мъжете да се стекат до самата вода, откъдето ни засипаха с обиди през бързо носещото се течение. Аз не им отговарях, зает да броя увенчаните с драконови глави кораби. Бяха общо двайсет и четири, ако не броим изгорелите съдове на Уба, чийто почернели ребра още стърчаха полузаровени в пясъка.
— Колко хора виждаш? — попитах Исеулт. Няколко души се мяркаха из обгорелите останки на манастира, чийто монаси бяха избити от Свейн, но повечето бяха край корабите на брега.
— Само мъжете ли?
— Да, забрави за жените и децата. — Жените бяха десетки, събрани най-вече в селцето, намиращо се малко по-нагоре по течението.
Исеулт не знаеше английските думи за по-големите числа, затова ми даде своята преценка, като шест пъти отвори и затвори пръстите на двете си ръце.
— Шейсет? — кимнах. — И аз мисля така, най-много седемдесет. А корабите са двайсет и четири. — Тя смръщи вежди, не разбирайки накъде клоня. — Двайсет и четири кораба означават осемстотин-деветстотин мъже — поясних. — Тези тук са оставени само да пазят съдовете. А къде са останалите? — запитах по-скоро себе си, наблюдавайки как петима от датчаните спускат във водата малка лодка. Те искаха да прекосят реката и да ни хванат, но аз нямах намерение да ги чакам. — Останалите — отговорих на собствения си въпрос — са отишли на юг. Зарязали са жените и децата и са тръгнали да плячкосват. Да убиват, палят и изнасилват, да станат богати. Да разграбят Дефнашир.
— Те идват — побутна ме Исеулт, посочвайки към лодката с петимата мъже.
— Искаш ли да ги убия?
— Можеш ли? — погледна ме обнадеждено тя.
— Не. Затова хайде да вървим.
Тръгнахме обратно през обширното пространство от пясък и лепкава кал. То изглеждаше гладко, но през него струяха безброй поточета, защото приливът се бе обърнал и морето превземаше сушата с изненадваща бързина. Слънцето вече се спускаше към мрачните облаци над хоризонта, а поривистият вятър тласкаше водата нагоре от залива Сеферн. Обърнах се назад и видях, че датчаните са се отказали от преследването. Бяха се върнали на западния бряг, където фигурите им се очертаваха като тънки силуети на фона на помръкващата вечерна светлина.
— Не виждам лодката — каза Исеулт.
— Насам е — отвърнах, но не бях сигурен, че съм прав, защото светлината отслабваше, а еднообразният фон на тръстиките скриваше гледката. Подскачахме от едно сухо място на друго, а приливът продължаваше да се покачва неудържимо, поглъщайки късчетата земя.
Приливите в залива Сеферн са големи — дотолкова, че ако човек построи къща край водата при най-ниската им точка, при най-високата дори покривът й не би се показвал над повърхността. По време на отлива се появяваха острови, стърчащи по десетина метра над морето, които при прилив изчезваха напълно. Тази стихия сега бе подсилвана и от студения вятър, духащ към сушата, и Исеулт започна да преплита крака, затова се наложи да я вдигна и понеса като малко дете. Слънцето се скриваше зад ниските облаци на запад и аз газех сякаш след безкрайно ледено море, но после, може би защото се спускаше нощ и Ходер, слепият бог на мрака реши да се смили над мен, изведнъж забелязах лодката, поклащаща се на изпънатото си въже.
Хвърлих Исеулт в нея и сам се прехвърлих през ниския борд. Отрязах въжето, после, мокър, премръзнал и уплашен, се строполих на дъното и я оставих да се носи сама по течението.
— Трябва да я насочиш обратно към огъня — смъмри ме Исеулт. Съжалих, задето не бях взел лодкаря със себе си, защото сега трябваше сам да търся пътя през блатото, а той щеше да е дълъг и студен. Исеулт се сви до мен и зарея поглед на изток, където се издигаше силуетът на стръмния хълм, нашата крайна цел.
— Според Еанфлед това е хълмът Авалон — каза благоговейно.
— Авалон?
— Мястото, където е погребан Артур.
— Нали ти вярваше, че той просто спи?
— Да, спи дълбок сън под земята, заедно със своите воини. — Очите й не се откъсваха от хълма, който сякаш леко сияеше, озарен от сетните лъчи на слънцето, прокраднали се през плътните облаци зад гърба ни. — Артур — промълви шепнешком. — Най-великият крал, живял някога. Знаеш ли, че е имал вълшебен меч? — И тя ми разказа легендата за меча, изваден от камъка и за славните битки срещу враговете, а аз си помислих, че тези врагове сме били ние, саксонците, и че Авалон е на уесекска земя. Дали след няколко години и ние нямаше да си спомняме за изгубените си крале, да разправяме колко са били велики, а в същото време датчаните да ни управляват? Скоро се спусна мрак, а Исеулт тихо припяваше на своя език. Аз не го разбирах, но тя ми обясни, че песента разказва за това как Артур опрял стълба на луната и уловил рояк звезди, за да направи мантия за своята кралица, Гуиневир. Гласът й се носеше над тъмната, проблясващата вода, плъзгаше се между тръстиките, а зад нас огньовете от датския лагер постепенно се губеха в нощта. Някъде далеч зави куче, вятърът изпускаше студени въздишки и носеше ситен, пронизващ дъжд. Когато грамадата на хълма най-сетне се издигна пред нас, Исеулт спря да припява.
— Ще има голяма битка — каза тихо. Думите й ме сепнаха и аз предположих, че продължава да мисли за Артур, представяйки си как спящият крал ще се надигне от подземното си ложе, с коренища и буци кал, полепени по сияйната ризница. — Битка край хълм — продължи обаче тя. — Стръмен хълм, по който ще препуска бял кон. Склоновете му ще се облеят в кръв и датчаните ще бягат от саксонците.
— Сънувала ли си това? — попитах.
— Да, сънувах го.
— Значи е вярно?
— То е съдба — отвърна тя и аз й повярвах. Точно тогава плоското дъно на лодката изстърга в крайбрежния пясък.
Вече беше тъмно като в рог, но на острова още догаряха огньовете за опушване на риба и на тяхната мъждива светлина успяхме да намерим пътя до къщата на Елуид. Тя беше изградена от дървени трупи и покрита с тръстика. Заварих Алфред да седи пред централното огнище, зареял отсъстващ поглед в пламъците. Елуид, двамата войници и нашият лодкар деряха змиорки в единия ъгъл, а в другия три от децата на вдовицата кърпеха с върбови клони кошове за риба. Четвъртото кормеше голяма щука.
Аз приближих до огъня, надявайки се топлината да възвърне живота във вкочанените ми крака. Алфред се обърна и примигна, сякаш изненадан да ме види.
— Какво научи? — попита.
— Датчаните са отишли към вътрешността — отвърнах треперейки, като се чудех дали някога изобщо ще се стопля. — Оставили са само шейсет-седемдесет души да охраняват корабите.
— Тук има храна — каза неопределено Алфред.
— Това е добре, защото умираме от глад.
— Не, имам предвид, че блатата са пълни с храна. Достатъчно, за да се изхрани цяла армия. Ние можем да ги нападнем, Утред. Да съберем мъже и да ги нападнем. Но това няма да е достатъчно. Разсъждавах доста по въпроса. Това правих през целия ден. — Видът му се бе подобрил значително и вече не беше така болезнен. Явно се бе нуждаел от време да помисли и го бе открил в този вмирисан коптор. — Реших, че няма да бягам никъде, няма да ходя във Франкия.
— Добре — кимнах, макар да ми беше толкова студено, че всъщност не го слушах.
— Ще останем тук — рече твърдо той — ще съберем армия и ще завоюваме обратно Уесекс.
— Добре — казах отново. Замириса ми на изгоряло. Огнището беше обградено от плоски камъни, върху които Елуид бе наредила да се пекат дузина овесени питки и краищата им, обърнати към огъня, започваха да почерняват. Пресегнах се да отместя една от тях, но Алфред се намръщи и ми направи знак да престана, за да не го разсейвам.
— Проблемът е, че не мога да си позволя да започна малка война. — Не виждах каква друга война може да започне, но си премълчах. — Колкото по-дълго датчаните останат тук, толкова по-здрава ще става хватката им. Все повече от техните мъже ще се кълнат във вярност на Гутрум. Не бива да допускаме това.
— Не, господарю.
— Значи трябва да ги победим. — Гласът му бе суров. — Не просто да ги бием тук и там, Утред, а да ги победим!
Помислих си за съня на Исеулт, но не казах нищо. После си спомних колко често Алфред бе сключвал мир с датчаните, вместо да се сражава с тях, но пак не казах нищо.
— През пролетта — продължи той — те ще докарат още кораби и ще се пръснат из цял Уесекс. Така до края на лятото изобщо няма да има Уесекс. Затова трябва да направим две неща. Първо — разгъна един от дългите си пръсти — да им попречим да разпростират войските си. Да ги принудим да стоят тук, всички заедно, за да не могат да пращат малки отряди из страната и да завземат нови територии. — Това беше разумно. Съдейки по слуховете, които чувахме, в момента датчаните вилнееха из цялото кралство, но се движеха бързо, задигайки каквото могат из пътя, преди други да са ги изпреварили. След няколко седмици обаче щяха да започнат да се озъртат за места, където да се заселят. Алфред се надяваше да спре този процес, концентрирайки вниманието им върху блатото. — И докато погледите им са обърнати към нас трябва да съберем фирда.
Вторачих се в него. Бях очаквал, че намеренията му са да стои в блатото, докато датчаните не ни пометат, или докато ние не съберем достатъчно сили, за да превземем една провинция, после друга и така за години напред, но неговата визия беше много по-мащабна. Той искаше да събере армията на Уесекс под самия нос на датчаните и да си върне кралството отведнъж. Като в игра на зарове, да вземе всичко, с което разполага, колкото и малко да беше то, и да го заложи в едно-единствено хвърляне.
— Ще ги накараме да влязат с нас в истинска, голяма битка — рече мрачно — и с божията помощ, ще ги унищожим.
Разнесе се внезапен вик. Алфред, като изтръгнат от унес, вдигна сепнато очи, но твърде късно, защото Елуид се бе надвесила над него, ядосана, задето е изгорил овесените й питки.
— Казах ти да ги гледаш! — кресна яростно тя и шляпна краля през лицето с една одрана змиорка. Ударът издаде мокър звук и бе достатъчно силен, за да го повали настрани. Двамата войници скочиха на крака, посягайки към мечовете си, но аз ги спрях с ръка, докато разгневената вдовица събираше почернелите питки от камъните. — Къде ти беше умът! — не спираше да го хока тя, а той лежеше там, където бе паднал и раменете му се тресяха. Отначало ми се стори, че плаче, но после осъзнах, че всъщност се смее. Смееше се неудържимо, до сълзи, по-щастлив, отколкото някога го бях виждал. Защото имаше план как да спечели обратно изгубеното.
Етелингег вече разполагаше с гарнизон от седемдесет и трима души. Алфред се премести на острова заедно със семейството си и веднага изпрати шестима от хората на Леофрик на върха на хълма Брант с нареждане да изградят маяк. Беше в най-добрата си форма, спокоен и уверен. Паниката и отчаянието от първите дни на януари бяха пометени от безумната надежда, че ще завоюва отново кралството си преди настъпването на лятото. Настроението му се подобри безмерно и от пристигането на отец Беока, който една сутрин се зададе, накуцвайки откъм пристана, за да се просне с грейнало лице в краката му.
— Ти си жив, господарю! — възкликна, сграбчвайки полите на наметката му. — Слава на Бога, ти си жив!
Алфред го изправи и го взе в прегръдките си, после двамата плакаха, а на следващия ден, който беше неделя, Беока изнесе проповед. Ща, не ща трябваше да я изслушам, защото тя се състоя на открито, под ясното, студено небе, а островът бе твърде малък, за да има къде да се скрия от звънкия му глас. Той разправи как библейският цар Давид също трябвало да бяга и да се укрие в пещерата Адулам, но с божията помощ се върнал обратно в Израел и сразил враговете си.
— Тук е нашият Адулам! — провикна се Беока, обгръщайки със здравата си ръка тръстиковите покриви на Етелингег — а това е нашият Давид! — и посочи към Алфред. Затова нека Господ ни води към победата!
— Жалко, че не беше толкова войнствен преди два месеца, отче — казах му след това.
— Радвам се да видя, че кралят те е дарил със своето благоволение — вирна нос той.
— Да, след като вече откри стойността на кръвожадни копелета като мен, надявам се скоро да се научи и да не вярва на благочестиви копелета като теб, които твърдяха, че датчаните можели да бъдат победени с молитви.
Той преглътна със сумтене обидата, после погледна неодобрително към Исеулт.
— Имаш ли вести от жена си?
— Не.
Беока също нямаше новини от Милдрит, но ми разказа собствената си история. Беше избягал на юг пред настъпващите датчани, стигайки чак до Дорнуарасестър в Торнсета, където намерил подслон в някаква монашеска обител. Нашествениците дошли и там, но монасите били предупредени навреме и се укрили в древната крепост край града. Армията на Гутрум разграбила Дорнуарасестър, вземайки пари, сребро и жени, след което продължила на изток. Скоро след това Хупа, лордът на Торнсета, пристигнал с петдесетина бойци и възложил на местните жители, в това число и на монасите, да ремонтират градските стени, останали още от римско време. Засега хората били в безопасност, но не разполагали с достатъчно храна в случай, че датчаните се върнат и ги обсадят. После Беока научил, че Алфред се намира в големите блата и се упътил сам да го търси, макар в последния ден от пътешествието си да срещнал шестима английски войници, тръгнали в същата посока, и да се присъединил към тях. Не знаеше нищо за Улфхер, но бе чул, че Ода Младия се е установил в старо укрепление някъде по горното течение на Уиск.
— Проклетите датчани са навсякъде — каза — но слава богу, не ги срещнах, докато идвах насам.
— Дорнуарасестър голям град ли е? — попитах.
— Достатъчно голям. Има цели три прекрасни църкви!
— А пазар?
— Да, и търговията върви добре.
— И все пак датчаните не са се застояли там?
— Не, нито пък в Гифъл, който също е доста добро място.
Гутрум бе успял да изненада Алфред, да победи неговите сили при Сипанхам и да накара краля да се укрие, но за да завладее Уесекс трябваше първо да превземе всичките му укрепени градове — а щом Беока бе бродил цели три дни без да срещне датчани, значи те не разполагаха с достатъчно войска, за да удържат всичко, което бяха превзели. Не бе изключено да доведат още хора от Мерсия и Източна Англия, но тогава поемаха риска тези места да въстанат срещу отслабените си владетели. За Гутрум оставаше единствено да се надява на пристигането на още кораби от Дания. Междувременно, както научихме, бе разположил гарнизони в Батум, Редингум, Мерлеборг и Андефера, а несъмнено и по други места. Алфред обаче подозираше — и се оказа прав — че докато източен Уесекс се намира предимно във вражески ръце, големи територии от останалото кралство все още са свободни. Датчаните предприемаха набези из тях, но нямаха излишни войски, които да разположат в градове като Уинтансестър, Гифъл или Дорнуарасестър. Той знаеше, че с настъпването на лятото ще започнат да пристигат още кораби с нашественици и че трябва да действа преди това — ето защо, два дни след пристигането на Беока, свика военен съвет.
На Етелингег сега имаше достатъчно хора, за да се възцарят наново придворните порядки. Ако исках да говоря с Алфред, вече не го намирах седнал пред прага на колибата, а трябваше да искам аудиенция. Той заповяда една от по-големите къщи да бъде превърната в църква. Обитателите й бяха изселени, а на някои от новопристигналите войници бе наредено да изрежат допълнителни прозорци в стените и да издигнат голям дървен кръст над фронтона й. Самият съвет се състоя в голямата зала на Хасуолд. Алфред изчака да се съберем, преди да се появи, а при влизането му всички трябваше да се изправим, докато той се настани на един от двата стола върху прясно скования подиум. На другия седна Елсуит, придържайки с ръце бременния си корем, издуващ сребристата кожена наметка, по която още личаха следи от кръвта на Хасуолд.
Трябваше да стоим на крака и докато епископът на Ексансестър произнесе молитвата, а това отне време, но накрая кралят благосклонно ни махна с ръка да седнем. Бяхме подредени в полукръг пред него — шестима свещеници и шестима воини, сред които Леофрик, аз и още четирима новопристигнали, служили в гвардията на Алфред. Един от тях бе сивобрад мъж на име Егуин, който ми каза, че е командвал сто бойци при Еск Хил и очевидно смяташе, че сега му се полага да оглави цялата събрана в блатото войска. Знаех, че вече дори е повдигнал въпроса пред краля. Беока седеше на разнебитена масичка до подиума и се опитваше да записва казаното на съвета. Това не му се удаваше лесно, защото мастилото му бе старо и избледняло, перата постоянно се цепеха, а вместо пергамент разполагаше единствено с откъснатите бели полета от требника си, но Алфред твърдо държеше на протокола.
Кралят официално благодари на епископа за молитвата, после кратко и разумно обясни, че не можем да се надяваме да се справим с Гутрум, докато първо не победим Свейн. Свейн представляваше непосредствената заплаха, защото макар повечето от хората му да бяха на юг, разграбвайки Дефнашир, той разполагаше с кораби, способни да навлязат в блатото.
— Двайсет и четири кораба, нали така? — обърна се към мен, повдигайки вежда.
— Точно така, господарю — потвърдих.
— Значи ако събере екипажите им, ще разполага с близо хиляда мъже. — Той направи пауза, позволявайки на присъстващите да осмислят цифрата. Беока се намръщи, защото цепнатото му перо опръска с мастило тясната ивица пергамент. — Но преди няколко дни — продължи Алфред — тези кораби, разположени в устието на Педредан, са били охранявани едва от седемдесет бойци.
— Около седемдесет — вметнах. — Може да е имало и още, които да не сме видели.
— Но във всички случаи по-малко от сто?
— Така смятам, господарю.
— В такъв случай трябва да се справим с тях, преди останалите да са се завърнали.
Настана по-продължителна тишина. Всички съзнавахме колко сме слаби. Всеки ден се присъединяваха по няколко души, подобно на шестимата, пристигнали с Беока, но броят ни растеше бавно — било защото новината за местонахождението на Алфред не се разпространяваше достатъчно бързо, било защото още бе зима, а хората не обичат да пътуват в студени и влажни дни. Също, сред новодошлите нямаше нито един тан. Тановете бяха благородници, хора с пари и власт, способни да поведат в бой десетки добре въоръжени мъже. Те бяха силата на Уесекс, но никой от тях не бе дошъл в Етелингег. За някои от тях чувахме, че са забягнали в чужбина, докато други просто се мъчеха да опазят имуществото си. Не се съмнявах, че Алфред ще се чувства далеч по-добре с дузина танове около себе си, но вместо тях имаше само мен, Леофрик и Егуин.
— С какви сили разполагаме в момента? — попита Алфред.
— Имаме над сто мъже — отговори бодро Егуин.
— От които само шейсет или седемдесет са годни да се бият — вметнах аз. — Започнеш ли да събираш войска, сякаш неизбежно я връхлита някаква болест. И сега много от хората ни страдаха от треска, повръщане и стомашно разстройство.
— Това достатъчно ли е?
— Достатъчно за какво, господарю? — Егуин не беше от най-съобразителните.
— За да се отървем от Свейн, разбира се — каза Алфред и в помещението отново се възцари тишина, защото въпросът беше абсурден. Тогава Егуин изпъна рамене:
— Повече от достатъчно!
Елсуит го възнагради с усмивка.
— И как предлагаш да го направим? — попита кралят.
— Ще вземем всеки боец, с който разполагаме. Всеки мъж, способен да държи оръжие и ще атакуваме. Ще атакуваме, господарю!
Беока бе спрял да пише. Той добре разбираше кога се говорят глупости и нямаше намерение да хаби мастилото си за тях. Алфред погледна към мен.
— Осъществимо ли е това?
— Те ще ни видят да приближаваме — казах. — Ще бъдат подготвени.
— Тогава ще заобиколим по суша — не отстъпваше Егуин. — Ще се спуснем откъм хълмовете.
Алфред отново ме погледна.
— Това ще отнеме поне три дни, през които Етелингег ще остане незащитен. В крайна сметка мъжете ни ще пристигнат уморени, гладни и премръзнали, а датчаните вероятно пак ще ни видят и ще имат време да надянат доспехите и да вземат оръжията си. В най-добрия случай силите ни ще бъдат равни. А в най-лошия… — Свих рамене. Нямаше как да знаем какво ще е положението след три или четири дена. Хората на Свейн можеше да са се върнали и нашите седемдесет бойци да се окажат изправени срещу цяла орда.
— Как тогава да го направим? — попита Алфред.
— Като унищожим корабите им.
— Продължавай.
— Без кораби те няма как да се придвижат нагоре по реката. Ще бъдат приковани на едно място.
Алфред кимна. Перото на Беока отново дращеше усърдно.
— И по какъв начин да унищожим корабите им? — попита кралят.
Аз не разполагах с отговор. Ако се биехме с равни сили, дори да победяхме, щяхме да останем с шепа мъже след сражението. Те естествено можеха да подпалят съдовете, но надали щяха да оцелеят, за да го сторят. В Синуит имаше десетки датски жени, които, ако се стигнеше до битка, щяха да се присъединят и да наклонят везните против нас.
— С огън! — възкликна ентусиазирано Егуин. — Ще вземем огън в лодките и ще го хвърляме в корабите от реката.
— Корабите се охраняват — рекох уморено. — Само ако се приближим до тях, ще бъдем засипани от копия, брадви и стрели. Най-много да опожарим един, не повече.
— Тогава да отидем през нощта.
— Луната е почти пълна, ще ни видят да приближаваме. А ако няма луна, ние няма да виждаме какво правим.
— Тогава какво предлагаш? — настоя Алфред.
— Господ ще прати огън от небесата — обади се епископ Ейлуолд, но никой не му обърна внимание.
Алфред се изправи и всички ние последвахме примера му.
— Ти ще го направиш — каза, като ме посочи с пръст. — Ти ще унищожиш флотата на Свейн и до довечера бих желал да знам как планираш да го сториш. А ако не можеш, тогава ти — обърна се към Егуин — ще отпътуваш за Дефнашир, ще намериш лорд Ода и ще му кажеш да докара бойците си в устието на реката и да свърши работата вместо нас.
— Да, господарю — отвърна Егуин.
— До довечера — повтори ми хладно Алфред и после излезе. Остави ме разгневен и навярно това беше целта му. Изкачих се заедно с Леофрик до новопостроения форт и се загледах над блатата към залива Сеферн, полускрит от скупчените облаци.
— Как да изгорим двайсет и четири кораба? — го попитах.
— Господ ще прати огън от небесата, естествено — подсмихна се той.
— Бих предпочел да изпрати хиляда войници.
— Алфред няма да повика Ода, не се тревожи. Каза го само да те подразни.
— Но все пак е прав — измърморих неохотно. — Трябва да се отървем от Свейн.
— Остава да измислим как.
Обърнах се да разгледам барикадата от повалени дървета, изградена от Хасуолд. Водата, вместо да тече надолу, в момента се връщаше обратно по течението, пенейки се сред прелетените клони, защото приливът наближаваше най-високата си точка.
— Когато бях дете, Беока ми разправяше една история. — Смръщих вежди, напрягайки паметта си. — Християнският бог беше разделил морето, нали?
— Мойсей го е направил — каза Леофрик.
— И когато враговете опитали да го последват, се издавили.
— Хитър номер.
— Значи същото ще направим и ние.
— Нима?
Вместо да му обяснявам, свиках блатните хора, поговорих с тях и до вечерта планът ми беше готов. Понеже беше заимстван от Светото писание, Алфред го прие охотно. Целият следващ ден премина в подготовка. Трябваха ми достатъчно лодки, за да натоваря четирийсет мъже. Трябваше ми също и Еофер, простодушният гигант с лъка. Той не разбираше какво става и пелтечеше с ужасѐн вид, но после едно момиченце, може би десетинагодишно, доближи, улови го за ръката и му обясни, че искаме да го водим на лов.
— Той ти има доверие, така ли? — попитах детето.
— Да, аз съм му племенница.
Еофер държеше дланта й в своята и отново бе спокоен.
— И прави всичко, което му кажеш?
Тя кимна с малкото си, сериозно личице и аз й казах, че ще трябва да ни придружи, за да се чувства нейният чичо добре.
Тръгнахме още преди зазоряване — двайсет блатни мъже, опитни в управлението на лодки, двайсет войници, един слабоумен стрелец с лък, едно дете и Исеулт. Алфред, естествено, беше против идването й, но аз не го послушах и той не настоя. Вместо това ни изпрати до брега, а после отиде на се моли в новата църква на Етелингег, с нейния голям дървен кръст над входа.
Той се очертаваше ясно в небето на фона на пълната луна. Тя висеше ниско, призрачно бледа, а с наближаването на изгрева избледня още повече. Докато десетте плоскодънни лодки се плъзгаха безшумно по реката, аз обърнах лице към нея и изрекох безмълвна молитва към Ходер — защото луната е негова жена и именно тя трябваше да ни дари победата. За първи път откакто Гутрум бе навлязъл в кралството през онова далечно зимно утро, саксонците се готвеха да му дадат отпор.