Бърнард Корнуел
Бледият конник (13)

Глава дванадесета

Повечето мъже пристигаха на големи отряди, водени от своите танове, но имаше и такива, идващи на разпокъсани групи, като всички заедно набъбваха в единна армия. Амулф, лордът на Сут Сеакса, доведе близо четиристотин души, като се извини, че можели да бъдат и повече, но напоследък край земите му се появили датски кораби и той бил принуден да остави част от фирда да охранява брега. Изменникът Улфхер бе свикал своите хора да се присъединят към армията на Гутрум, но местният рийв, мрачен мъж на име Осрик, обиколил южната част на Уилтуншър, склонявайки над осемстотин мъже да пренебрегнат заповедта на своя лорд и вместо това да подкрепят Алфред. От далечните части на Съморсете пристигнаха още бойци, увеличавайки фирда на Уиглаф до хиляда души. Наполовина на тази бройка дойдоха от Хамптоншир, включително гарнизонът на Бургеверд, в който бяха Еадрик и Сенулф, членовете на моя екипаж от „Хехенгел“. И двамата ме прегърнаха, както и нервният и нетърпелив отец Уилибалд, който ги придружаваше. Почти всички пристигаха пешком, гладни и изморени, с окъсани подметки, но понесли своите брадви и мечове, копия и щитове. До средата на следобеда покрай брега на Уилиг се събраха близо три хиляди мъже. Те продължаваха да прииждат и когато аз напуснах лагера, отправяйки се по заръка на Алфред към далечния хълм, където бях видял датските съгледвачи.

Отец Пирлиг в последния момент изрази желание да ме придружи. Кралят привидно се изненада, но след като размисли за секунда, кимна в знак на съгласие.

— Върни Утред жив и здрав, отче — заръча сухо.

Аз не казах нищо, докато яздехме през нарастващия лагер, но щом се поотдалечихме, погледнах Пирлиг изпод вежди.

— Всичко беше нагласено, нали?

— Кое?

— Идването ти с мен. Конят ти беше вече оседлан! Какво всъщност иска Алфред?

Пирлиг се ухили широко.

— Да те убедя да станеш християнин, разбира се. Кралят има голямо доверие в силата на моето слово.

— Аз вече съм християнин.

— Така ли?

— Все пак съм кръстен, нали? И то не веднъж, а два пъти.

— Два пъти! Че ти си бил цял светец. И с какво заслужи подобна милост?

— С това, че ми смениха името и мащехата ми реши, че със старото няма да ме познаят, когато отида в рая.

Отецът се засмя.

— Значи първия път са изплакнали дявола от теб, а втория са го налели обратно, а? — Не отговорих нищо и известно време продължихме да яздим в мълчание. — Алфред иска да те направя добър християнин — поде отново Пирлиг — защото разчита на божията благословия.

— Да не мисли, че Господ ще го прокълне заради мен?

— Не, Утред — поклати глава Пирлиг. — Той знае, че враговете му са езичници и ако победят, значи Христос е сразен. Тази война не е само между народи, а и между богове. А Алфред, бедният, е Христов слуга, следователно трябва да прави всичко за своя господар — в това число да превърне и теб в пример на християнско смирение. Успее ли да постави теб на колене, какво остава за някакви си датчани.

Засмях се, за да му доставя удоволствие.

— Е, ако това ще насърчи Алфред, кажи му, че съм станал примерен християнин.

— И бездруго смятах да му го кажа, но всъщност истината е, че исках да те придружа.

— Защо?

— Защото ми липсва този живот. Боже, как ми липсва! Аз обичах да съм войник. Да убивам, да оставям подире си вдовици и уплашени деца! И бях добър в това. А още повече в разузнаването. Да знаеш колко пъти сме наблюдавали вас, саксонските свине, да грухтите наоколо без вие изобщо да подозирате. Не се притеснявай, няма да ти проповядвам религия, независимо какво иска кралят от мен.

Задачата ни беше да открием датчаните, ако се намираха наблизо. Алфред бе заел позиция в долината на река Уилиг, за да спре евентуалното настъпление на Гутрум към вътрешността на Уесекс, но все пак се боеше, че датчаните може да устоят на изкушението да унищожат неговата малка армия и вместо това да се отправят да превземат южните части на страната. Това щеше да ни остави безпомощни и заобиколени от датски гарнизони. Несигурността го караше отчаяно да желае вести за врага, затова Пирлиг и аз поехме на североизток по течението на Уилиг, докато не стигнахме малък страничен приток. Свърнахме по него и стигнахме до изпепелено село. То бе разположено сред плодородни поля, но в тях нямаше овце и добитък, а нивите бяха неразорани и буренясали. Движехме се бавно, защото конете бяха уморени, а и доста се бяхме отдалечили от своя лагер. Беше началото на май и дните се удължаваха, но наближаваше здрач и слънцето вече се спускаше към хоризонта. Над реката кръжаха мушици и пъстървите скачаха, за да ги ловят. В един момент ни сепна плясък във водата, но се оказа, че са просто две млади видри, подплашени от приближаването ни. От храстите се обаждаха гълъби, в клоните на върбите цвъртяха коприварчета, а някъде упорито почукваше кълвач.

Отделихме се от брега и известно време яздихме мълчаливо, докато не навлязохме в разцъфнала овощна градина. Тук Пирлиг спря коня и ми посочи разкалян участък в тревата. Там, сред опадалите венчелистчета, имаше отпечатъци от копита. Следите бяха много и изглеждаха още свежи.

— Копелетата май скоро са били оттук — каза той.

Огледах се нагоре към долината. Там не се виждаше никой. Хълмовете се издигаха стръмно от двете страни, обрасли в подножията с гъсти гори. Изпитах внезапно свиване под лъжичката. Сякаш бяхме две заблудени овце, наблюдавани от глутница вълци.

— Ако бях датчанин, сега щях да се крия ей-там, горе — промълви тихо Пирлиг, махвайки с глава към западния склон.

— Защо?

— Защото когато ти ги видя, те също ни видяха и се намираха в онази посока. — Той се усмихна криво с редките си зъби. — Не знам, Утред, просто ми се струва, че са там.

И ние се отправихме на изток. Яздехме полека, сякаш нямахме никаква грижа под слънцето, но щом стигнахме укритието на дърветата, обърнахме на север. Оглеждахме внимателно земята за още следи, но такива нямаше и неприятното чувство, че ни наблюдават скоро изчезна, макар дълго да чакахме, за да видим дали някой не ни следи. Единственият звук бе вятърът в дърветата и все пак аз знаех, че датчаните са близо точно както кучето в кошарата знае, че в мрака наоколо сноват вълци. Козината на врата му настръхва, то цялото трепери и оголва зъби.

Стигнахме до място, където гората свършваше. Тук спряхме, вързахме конете и просто зачакахме.

И най-сетне ги видяхме.

Бяха трийсет или четирийсет датчани, пръснати в дълга редица, които се отдалечаваха надолу по отсрещния хълм. Явно бяха дошли до билото му, за да огледат местността на юг и сега се връщаха обратно.

— Разузнавателен отряд — каза Пирлиг.

— Не са видели кой знае какво оттам.

— Видели са нас.

— Вероятно.

— И защо не са ни нападнали? — зачуди се отецът.

— Погледни ме — казах аз.

— Имам това удоволствие всеки ден.

— Помислили са ме за датчанин, затова. — Бях без ризница и шлем, така че дългата ми светла коса падаше свободно до раменете, а гривните блестяха по ръцете ми. — А теб вероятно са взели за моята дресирана мечка.

Той се засмя.

— Е, ще ги последваме ли?

Единственият риск беше прекосяването на долината, но ако врагът вече ни бе видял, вероятно пак щеше да ни вземе за свои, затова се спуснахме в лек галоп и навлязохме в гората откъм отсрещната страна. Чухме датчаните, преди да ги видим. Те се движеха безгрижно, с шумни разговори и смях, без да се опасяват от присъствието на саксонци. Пирлиг скри своето разпятие под кожената си туника. Изчакахме, докато се уверим, че и последните датчани са отминали и пришпорихме конете нагоре по хълма, за да открием следите им. Сенките вече се сгъстяваха и аз предположих, че датската армия е наблизо, защото съгледвачите ще искат да се приберат преди мръкване, но се оказа, те изобщо нямат намерение да се присъединяват към силите на Гутрум тази вечер. Имаха свой собствен лагер в равнината отвъд хълмовете и щом го доближихме, едва не бяхме засечени от друга група датски конници, идващи от изток. За щастие чухме тропота от копитата им навреме и успяхме да се скрием в храстите. Те бяха около дузина и след като ни подминаха, двамата се промъкнахме пешком сред дърветата, за да огледаме лагера.

Той бе разположен сред малко пасище и в него навярно имаше към сто и петдесет датчани. Първите огньове вече се палеха, което означаваше, че се канят да нощуват тук.

— Сборен пункт на разузнавачи — предположи Пирлиг.

— Самоуверени копелета — отвърнах. Тези мъже бяха изпратени да оглеждат хълмовете и се чувстваха в безопасност да спят под открито небе, сигурни, че никой саксонец няма да ги нападне. И бяха прави. Нашата армия се намираше далеч на юг, тъй че те щяха да прекарат спокойна нощ, а на сутринта отново да се отправят да шпионират силите на Алфред.

— Но щом са тук — каза Пирлиг — това означава, че Гутрум също скоро ще се появи.

— Може би — свих рамене. А може би Гутрум в момента настъпваше на изток или на запад и ги беше пратил да се уверят, че Алфред е в неведение относно придвижването му.

— Трябва да се връщаме. Скоро ще се стъмни.

Но аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи, защото ми се стори, че чувам гласове. Английски гласове. Дръпнах го по-навътре в гъсталака и скоро се уверих, че не греша.

— Тук има саксонци — промълвих.

— Хора на Улфхер?

Не беше изключено. Намирахме се в Уилтуншър, където те познаваха добре местността и можеха да напътстват датчаните и да следят уесекската войска.

Саксонците, около дузина да брой, навлязоха в гората и ние се притаихме в укритието си, докато не чухме звук от брадви. Те сечаха дърва за огън. Повечето от мъжете, последвали Улфхер, вероятно нямаше да се бият охотно срещу Алфред, но сигурно имаше и такива, прегърнали новата кауза на своя лорд. Можеше да се предположи, че онези, които той бе пратил да водят разузнавателните отряди на датчаните, са сред най-лоялните му воини — членове на личната му гвардия, които щяха да спечелят най-много от измяната на господаря си и нямаше опасност да дезертират или да се присъединят към силите на краля.

— Трябва да се приберем преди да се е стъмнило съвсем — прошепна Пирлиг. Но точно тогава нечий глас, кисел и сприхав, прозвуча съвсем близо до нас.

— Ще отида още утре — каза гласът.

— Не, няма да отидеш, господарю — отговори му друг, дълбок и дрезгав. Чу се шуртене и аз разбрах, че единият от двамата мъже е дошъл до храстите да се изпикае, а другият го е последвал. — Ще стоиш тук и няма да ходиш никъде — продължи вторият.

— Искам само да хвърля един поглед! — рече умолително сприхавият.

— Достатъчно скоро ще ги видиш. Но не и утре. Утре ще стоиш тук, заедно със стражите.

— Не можеш да ме накараш.

— Мога да правя с теб каквото пожелая, господарю. Независимо кой си, тук ще се подчиняваш на моите заповеди. А те са да не мърдаш от лагера.

— Щом искам, ще отида — настоя инатливо първият глас, но не бе удостоен с отговор.

Много бавно, тъй че острието да не издаде никакъв звук при излизането от ножницата, изтеглих Змийски дъх. Пирлиг ме наблюдаваше недоумяващо.

— Иди настрани — му прошепнах — и вдигни някакъв шум. — Той смръщи вежди, но след като му махнах подканящо с глава, в крайна сметка ми се довери. Стана и се упъти към конете, като си подсвирваше тихичко. Двамата мъже незабавно го последваха, водени от онзи с дрезгавия глас, който се оказа стар воин, як, набит и с белязано лице.

— Ей, ти — извика той. — Спри!

В този момент излязох от храстите и замахнах със Змийски дъх, само веднъж. Острието се впи под брадичката му, толкова дълбоко, че усетих стърженето на гръбнака. Кръвта шурна като ярка струя в пролетния сумрак и опръска нападалата ланшна шума. Мъжът падна като заклан вол, а придружителят му, който го следваше по петите, остана толкова стъписан, че не можеше дори да продума, камо ли да побегне. Сграбчих го за лакътя и го дръпнах встрани от пътеката.

— Не можете… — изтръгна се от устата му, но аз я запуших с окървавената плоска страна на меча и той изхленчи от ужас.

— Нито звук — му просъсках — или си мъртъв.

Пирлиг ни приближи, също с изваден меч в ръка. Погледна мъртвия, чийто панталон бе още разкопчан, наведе се и прекръсти челото му. Цялата сцена се бе разиграла бързо и тихо, тъй че никой от дървосекачите не изглеждаше да ни е усетил. Ударите от брадвите им продължаваха да отекват сред смълчаната гора.

— Ще отведем този обратно при Алфред — казах на отеца, после отместих острието на Змийски дъх и го опрях в гръкляна на своя пленник. — Само да си гъкнал — му просъсках — и ще те разпоря оттук чак до оная ти работа. Разбра ли? — Той кимна. — И можеш да считаш, че с това връщам услугата, която ти дължа — добавих с по-благ глас.

Защото сприхавият младеж бе не някой друг, а Етелуолд, племенникът на Алфред, гласен от Гутрум за крал на западносаксонците.

Разбрахме, че мъжът, когото бях убил, се наричал Осберг и оглавявал личната гвардия на Улфхер. В деня на своята смърт той бил натоварен със задачата да пази Етелуолд от неприятности.

Впрочем, Етелуолд имаше истински талант за тях. Тронът на Уесекс му се полагаше по рождено право, макар че ако бе седнал на него вероятно щеше да бъде последният английски крал, понеже бе глупав и лекомислен. Лишен от власт, той намираше утеха основно в пиенето и жените, но винаги бе бленувал за сражения. Чичо му Алфред го лишаваше от тях от страх да не би да си извоюва слава на бойното поле. Етелуолд, истинският престолонаследник, трябваше да остане жалък и потиснат, тъй че никой да не види в него съперник за престола. За Алфред щеше да е далеч по-лесно да го убие, но той бе сантиментален по семейните въпроси. Или просто твърде религиозен. Независимо от причината, на Етелуолд бе позволено да живее и той се отплащаше за милостта на чичо си, като никога не пропускаше да се направи на глупак.

Но в последните месеци датчаните го бяха извадили изпод опеката на Алфред и подхранили повехналите му амбиции. Той се отличаваше с поразителна красота и сега, облечен в ризница и с меч на кръста, изглеждаше много войнствено, макар и да не носеше душа на боец. Беше се напикал, когато опрях Змийски дъх в гърлото му, и сега, като мой пленник, не оказваше никаква съпротива. Беше покорен, уплашен и готов да ни следва, накъдето го отведем.

Разказа ни, че дълго молил Улфхер да му позволи да се бие, докато накрая, когато Осберг довел отряд мъже, които да водят датчаните през хълмовете, бил назначен за техен командир.

— Улфхер каза, че аз ще ги командвам — рече мрачно — но въпреки това трябва да се подчинявам на Осберг.

— Улфхер е постъпил като глупак, задето те пуснал толкова далеч от себе си — отбелязах.

— Мисля, че просто му беше додеяло от мен — призна Етелуолд.

— Така ли? Да не си опънал някоя от жените му?

— Беше само едно слугинче! Но исках да участвам в съгледваческите отряди и Улфхер реши, че мога да науча много от Осберг.

— Е, току-що научи никога да не пикаеш в случайни храсти, а това винаги е полезно да се знае.

Етелуолд, с вързани ръце, яздеше коня на Пирлиг, докато Уелският свещеник водеше животното за юздите. В небето на запад още мъждееше светлина, достатъчна, за да улесни пътуването ни надолу по притока на Уилиг. Обясних на Пирлиг кой е пленникът ни и той му се усмихна широко.

— А, значи ти си бил принцът на Уесекс?

— Трябваше да бъда крал — рече мрачно Етелуолд.

— По-добре е, че не си — уверих го аз.

— Баща ми беше крал! А Гутрум обеща да короняса и мен.

— Обещанието на Гутрум не струва пукната пара. Щеше да те държи на трона докато си му нужен, а после да те убие.

— А сега Алфред ще ме убие — поклати злощастно глава той.

— Не че не го заслужаваш — отвърнах — но все пак ти дължа услуга.

— Смяташ ли, че можеш да го убедиш да ме пощади? — оживи се Етелуолд.

— Ти ще се занимаеш с убеждаването. Ще коленичиш пред него и ще му кажеш, че отдавна търсиш начин да избягаш от датчаните. Най-сетне си успял, отскубнал си се от тях, попаднал си на нас и сега идваш да му предложиш своя меч.

Той ме изгледа недоверчиво.

— Дължа ти услуга — обясних му — и затова ти подарявам живота. Ще ти развържа ръцете, а ти ще отидеш при краля и ще му кажеш, че се присъединяваш към него, защото това е, за което си мечтал от Коледа насам. Разбра ли?

— Но той ме мрази! — смръщи вежди Етелуолд.

— Естествено, че те мрази — съгласих се — но ако склониш глава и се закълнеш, че никога не си нарушавал верността си към него, какво може да стори? Нищо, освен да те прегърне, възнагради и да се гордее с теб.

— Наистина?

— Стига да му кажеш и къде са датчаните — вметна Пирлиг.

— Мога да направя това. Напредват на юг от Сипанхам. Тръгнали са тази сутрин.

— Колко на брой? — попитах.

— Пет хиляди.

— Насам ли идват?

— Отиват там, където е Алфред. Решили са, че сега е шансът им да го унищожат, а после да прекарат лятото, въргаляйки се в сребро и жени. — Последните думи бяха изречени почти мечтателно и аз разбрах, че той е предвкусвал с наслада плячкосването на Уесекс. — Впрочем, с колко хора разполага Алфред?

— Три хиляди — отвърнах.

— Майчице, само толкова?

— Нали винаги си искал да бъдеш боец. Каква слава би завоювал, ако се биеш срещу по-слаб противник?

И последната дневна светлина угасна. Луна нямаше, но ние знаехме, че ако се придържаме към течението на реката, няма как да се изгубим и действително, след известно време забелязахме смътно зарево сред хълмовете и разбрахме, че приближаваме огньовете на саксонския лагер. На север обаче мъждееше и друго подобно сияние. Това трябва да беше армията на Гутрум.

— Ако ме пуснеш — попита навъсено Етелуолд — какво ще ме спре да се върна обратно при датчаните?

— Абсолютно нищо. Освен увереността, че рано или късно ще те намеря и убия.

Той обмисли шансовете за секунда.

— И си сигурен, че чичо ми ще ме посрещне добре?

— С отворени обятия — отвърна Пирлиг вместо мен. — Ще бъде като завръщането на блудния син. Ще се пекат телета и ще се пеят псалми на възхвала. Само кажи на Алфред онова, което каза на нас за армията на Гутрум, настъпваща насреща ни.

Последната част от пътя през долината бе лесна, защото огньовете вече се виждаха много по-ярко. Щом наближихме, развързах ръцете не Етелуолд и му върнах оръжията. Той носеше две, също като мен — един дълъг меч и един къс сакс.

— Е, принце — рекох — дойде моментът да се влачиш по корем.

Открихме Алфред по средата на лагера. Тук нямаше разкош — липсваха животни и фургони за превоз на мебели или шатри, затова кралят просто седеше върху проснато наметало между две огнища. Изглеждаше унил и по-късно научих от Беока, че по здрач е събрал армията и й е държал реч. Речта обаче не била съвсем успешна, защото, както неохотно призна свещеникът, повече приличала на проповед. Кралят се позовал на словото божие и доктрината на свети Августин за праведната война, говорил за Боеций и цар Давид, а думите му минавали покрай ушите на изнурената, гладна войска. Сега той седеше в компанията на нейните предводители, като всички се подкрепяха с корав, мухлясал хляб и пушена змиорка. Отец Аделберт, свещеникът, който ни бе придружил до Сипанхам, свиреше жална мелодия на малка арфа. Тъкмо си помислих, че е могъл да подбере репертоара си и по-добре, когато Алфред ме забеляза и му махна да престане.

— Носиш ли новини? — ме попита.

Вместо отговор отстъпих встрани и се поклоних на Етелуолд, давайки му знак да се приближи към краля.

— Господарю — казах церемониално — водя твоя племенник.

Алфред се изправи изненадано. Беше ясно, че Етелуолд не е под стража, защото носеше оръжията си, а и изглеждаше добре, дори по-царствено от него самия. Беше красив и снажен, докато Алфред, с мършавата фигура и посърналото си лице приличаше на старец въпреки двайсет и деветте си години. При това, от двамата само Етелуолд знаеше как да се държи в този момент. Той разпаса мечовете и ги хвърли с гръмко дрънчене в краката на чичо си, после падна на колене, сключи молитвено длани и вдигна очи към лицето на краля.

— Най-сетне те намерих! — възкликна с такъв неподправен възторг, че слисаният Алфред не намери думи да отвърне, затова аз реших да се намеся.

— Намерихме го сред хълмовете, господарю — казах. — Беше тръгнал да ни търси.

— Избягах от Гутрум — продължи Етелуолд. — Слава на Бога, успях да избягам от езичника. — Той тикна оръжията си напред. — И слагам меча си в твоите нозе, кралю мой.

Този зрелищен показ на лоялност не остави на Алфред друг избор, освен да вдигне племенника си на крака и да го прегърне. Мъжете край околните огньове нададоха одобрителни възгласи, а после Етелуолд изложи своите сведения, които бяха достатъчно полезни. Гутрум бе напуснал Сипанхам, съпровождан от Свейн Белия кон. Те знаеха къде се намира Алфред и идваха с петхилядна армия, за да го сразят сред хълмовете на Уилтуншър.

— Кога ще пристигнат тук? — поиска да знае Алфред.

— Навярно още утре, господарю — отвърна Етелуолд.

Така той бе сложен да седне отдясно на чичо си и му бе даден бокал с вода — не най-подобаващото посрещане за един блуден принц, което го накара да ми хвърли кисел поглед. В този момент забелязах сред кралската компания Харалд, рийва от Дефнашир.

— Ти си тук? — попитах го учудено.

— Заедно с петстотин мъже — кимна гордо той.

Не бяхме очаквали подкрепления от Дефнашир, нито от Торнсета, но Харалд бе успял да събере четиристотин бойци от собствения си фирд и още сто от Торнсета.

— Има достатъчно войска, която да пази брега от флотата на езичниците — обясни ми рийвът — и Ода настоя да помогнем за унищожаването на Гутрум.

— Как е Милдрит?

— Моли се за душата на сина си — отвърна Харалд — и за всички нас.

След вечеря имаше молитви. Те винаги бяха в изобилие щом Алфред се намираше наоколо и аз опитах да се измъкна от тях, но Пирлиг ме спря с думите:

— Кралят иска до говори с теб.

Наложи се да изтърпя монотонното гъгнене на епископ Ейлуолд, след което Алфред ме разпита дали Етелуолд наистина е избягал от датчаните.

— Така ми каза, господарю — отвърнах. — Аз мога единствено да потвърдя, че го намерихме.

— Да не забравяме, че той не избяга от нас — вметна Пирлиг. — А можеше да го стори.

— Значи все пак има нещо добро у него — заключи Алфред.

— И слава на Бога за това — додаде отецът.

Кралят замълча, взирайки се в тлеещите въглени на лагерния огън, после пак се обърна към нас.

— Тази вечер говорих пред армията.

— Разбрах, че си го сторил, господарю — рекох и той ме изгледа остро.

— Какво точно си разбрал?

— Че било същинска проповед.

Той трепна, но после сякаш прие критиката.

— А какво искат да чуят те?

— Искат да чуят — намеси се Пирлиг — че си готов да умреш за тях.

— Да умра?

— Кралете водят, народът ги следва. — Алфред чакаше и отецът продължи. — Хората не ги е грижа за свети Августин, а за това жените и децата им да са в безопасност. Да знаят, че се сражават за своята земя, за своето бъдеще. Че тръгват на бой, за да победят и че датчаните ще умрат. Че ще има плячка и богатство.

— Значи алчност, мъст и себелюбие?

— Ако армията ни се състоеше от ангели, господарю, тогава една вдъхновена реч за Господ и свети Августин несъмнено би я разпалила за подвизи, но опре ли до простосмъртни, нищо не действа по-силно от алчността, мъстта и себелюбието.

Алфред се намръщи, но не оспори съвета.

— Значи мога да се доверя на племенника си? — обърна се към мен.

— Дори да не е така, Гутрум също не може да му се довери. А Етелуолд все пак избра теб пред него, господарю, така че бъди доволен и от това.

— Тъй да бъде. — Той ни пожела лека нощ и се оттегли. Огньовете в долината догаряха.

— Защо не каза на Алфред истината за Етелуолд? — попитах Пирлиг.

— Реших да се доверя на твоята преценка.

— Ти си добър човек.

— И това постоянно ме учудва — рече отецът.

Отидох да намеря Исеулт, после заспах на коравата си постеля.

 

 

На следващия ден цялото северно небе бе забулено в тъмни облаци, докато над нашата армия и над хълмовете грееше слънце.

Западносаксонската войска, наброяваща вече близо три хиляди и петстотин души, следваше маршрута, по който Пирлиг и аз бяхме минали предната вечер — нагоре по течението на Уилиг и успоредно на малкия приток. По височините виждахме датски съгледвачи и знаехме, че те ще побързат да известят Гутрум.

Аз водех петдесет мъже към един от хълмовете. Всички бяхме на коне, готови за бой, с пълно въоръжение, щитове и шлемове, но съгледвачите отстъпиха при появата ни. Бяха едва около дузина и препуснаха на север дълго преди да достигнем билото. Там, над влажната трева, кръжаха рояци сини пеперуди. Обърнах поглед към облачния хоризонт и видях един ястреб да се спуска стремглаво надолу. Последвах с очи стръмния му полет и изведнъж, под сгънатите криле и разперените му нокти, зърнах врага.

Армията на Гутрум напредваше срещу нас.

Тогава дойде страхът. Стената от щитове е ужасно място. В нея един воин изгражда своята репутация, а тя е безценна за него. Репутацията е чест, но за да я придобиеш, трябва да се изправиш гърди срещу гърди с противника там, където необуздано вилнее смъртта. Аз бях стоял в стена от щитове при Синуит и познавах мириса на смъртта, вонящия й дъх, несигурността на оцеляването, ужаса на брадвите, мечовете и копията, и потръпвах при спомена. Сега отново предстоеше същото.

Виждах го как се надига, защото откъм равнината в подножието на хълмовете, простираща се тучна и зелена чак до далечния Сипанхам, се задаваше армия. Великата армия, както я наричаха датчаните, воините-езичници на Гутрум и Свейн, страховитата орда на дивите мъже от севера.

Тя беше като тъмно петно, което се разливаше над полето, прииждаше изпод облаците, сякаш изплувало от земята на сенките. Щом излезеха на огряната от слънце местност, копията и шлемовете, ризниците и стремената улавяха утринните лъчи и ги отразяваха в безчет играещи отблясъци, които непрестанно се множаха. Почти всички датчани бяха на коне.

— Исусе, света Дево и Йосифе — промърмори Леофрик. Стеапа не каза нищо, само гледаше кръвнишки. Осрик, рийвът на Уилтуншър, се прекръсти с думите:

— Някой трябва да съобщи на Алфред.

— Аз ще отида — предложи отец Пирлиг.

— Кажи му, че варварите са прекосили река Афен и че се насочват към… — Осрик направи пауза, мъчейки се да прецени посоката на ордата. — Етандун — заключи накрая.

— Етандун — повтори името Пирлиг.

— И му напомни, че там има крепост, строена от древните хора — допълни рийвът. Това бе негова земя; той познаваше добре всяко нейно кътче и несъмнено се питаше какво ли ще стане, ако датчаните открият първи старата крепост и я заемат. — Предай му, че утре сутрин ще достигнат хълмовете. Върви и Господ да ни е на помощ.

— Утре сутрин, при Етандун — рече Пирлиг, после пришпори коня и се отдалечи.

— Къде е тази крепост? — попитах.

— Можеш да я видиш оттук — посочи Осрик. — От това разстояние древната твърдина изглеждаше просто като зелена бръчка върху билото на далечен хълм. Цял Уесекс бе осеян с подобни фортове, а този представляваше масивен земен вал в края на стръмна варовикова урва, издигаща се над равнината. — Някои от копелетата ще се доберат дотам още на свечеряване — продължи рийвът — но повечето няма да успеят преди сутринта. Можем само да се надяваме, че няма да спрат и да се окопаят.

Всички бяхме очаквали, че Алфред ще потърси място, където Гутрум да го атакува пръв, някоя удобна за отбрана стръмнина, където трудният терен да подпомогне по-малобройните ни сили, но гледката на този далечен форт идваше като напомняне, че и Гутрум може да възприеме същата тактика. Да намери укрепена позиция, което щеше да изправи Алфред пред мрачен избор. Тогава атаката би ни заплашвала с катастрофа, а отстъплението би ни я гарантирало. След ден-два щяхме да изчерпим запасите си от храна, а опитахме ли да се оттеглим на юг през хълмовете, Гутрум щеше да пусне конната си орда по петите ни. И дори ако армията на Уесекс се измъкнеше невредима, тя щеше да бъде една сразена армия. Да събереш фирда, а после да обърнеш гръб на врага означаваше да вселиш съмнение в душите на мъжете, да ги накараш да бягат, да спасяват домовете си. Трябваше да се бием, защото отказът от битка значеше поражение.

Вечерта спряхме да лагеруваме северно от гората, където бях открил Етелуолд. Той сега участваше в антуража на Алфред и отиде заедно с него и военачалниците му до върха на хълма, за да наблюдава приближаващата датска армия.

— Колко далеч се намират? — обърна се кралят към Осрик.

— На около шест километра оттук — отвърна рийвът. — И на десет от лагера ни.

— Значи, утре — рече Алфред и се прекръсти. Северните облаци се сгъстяваха с приближаването на вечерта, но последните коси слънчеви лъчи хвърляха отблясъци от остриетата на копия и брадви в крепостта на древните. Както изглеждаше, Гутрум изобщо не я беше подминал.

Върнахме се при войската, за да открием, че към нея продължават да се присъединяват нови мъже. Вече не така многобройни, идващи само на малки отряди, но един от тях, състоящ се от шестнайсет прашни и уморени конници, бе добре въоръжен, с ризници, шлемове и щитове.

Те бяха мерсийци, прекосили Темес и цял Уесекс, придържайки се на изток, далеч от датчаните, за да се притекат на помощ на Алфред. Водачът им беше млад мъж, нисък и широкоплещест, с кръгло лице и войнствено изражение. След като коленичи пред Алфред, той ми се ухили и аз разпознах своя братовчед Етелред.

Майка ми, умряла при моето раждане, беше мерсийка и брат й имаше владения в южната част на това кралство. Преди години, бягайки от Нортумбрия, за кратко бях намерил подслон при него и тогава с братовчед ми, носещ същото име като баща си, постоянно се карахме. Сега обаче той ме прегърна, явно забравил младежките дрязги.

— Тук сме, за да се бием — каза, притиснал глава в гърдите ми. Темето му стигаше едва до ключицата ми.

— Ще имате тази възможност — уверих го.

— Господарю — пусна ме той, като се обърна отново към Алфред. — Баща ми щеше да изпрати и повече мъже, но е длъжен да защитава земите си.

— Длъжен е — кимна Алфред.

— И все пак, подбра най-добрите сред тях — продължи Етелред. Беше млад и наперен като петле, но увереността му допадна на краля, също както и блестящото сребърно разпятие, окачено върху ризницата му. — Позволете да ви представя Татуайн, военачалника на баща ми.

Аз помнех Татуайн, масивен като бик мъж и истински воин, чиито ръце бяха целите покрити със синкави татуирани петна. Всяко от тях бележеше по един противник, убит в битка.

— Още си жив, милорд — подхвърли ми с крива усмивка той.

— Да, Татуайн.

— Ще се радвам пак да се бием заедно.

— И аз се радвам, че си тук — отвърнах и това беше самата истина. Малцина мъже са бойци по природа и такъв като него струваше колкото дузина други.

Алфред нареди армията да се събере отново. Направи го отчасти за да укрепи духа на бойците, позволявайки им да видят своята многочисленост, но също и защото знаеше, че предната му реч не е постигнала желания ефект.

— По-добре да не опитва пак — изръмжа Леофрик. — Може да го бива за проповеди, но не и да говори пред войска.

Събрахме се по залез, в подножието на малък хълм. На върха му Алфред бе забил двете си знамена — драконовото и другото с кръста — но вятърът бе слаб и те по-скоро потрепваха, отколкото да се веят. Той се качи и застана между тях. Беше сам, облечен в ризница, над която бе наметнал избелелия си син плащ. Група свещеници понечи да го последва, но той ги отпрати с ръка, сетне обгърна с поглед тълпящите се на поляната мъже. Секундите течаха, а той не казваше нищо и аз усетих смут сред редиците. Те желаеха някой да налее в душите им огън, а се очертаваше за сетен път да ги окъпят със светена вода.

— Утре! — произнесе внезапно той. Гласът му бе тънък, но се носеше достатъчно ясно. — Утре ще се бием! Утре! На деня на свети Йоан Богослов!

— О, боже — изпъшка Леофрик до мен. — Пак затънахме до кълките в светии.

— Йоан Богослов е бил осъден на смърт! — каза Алфред. — Бил е потопен във врящо олио, но оцелял! Преминал през изпитанието невредим! Излязъл от казана още по-силен отпреди! И ние ще сторим същото. — Той спря, наблюдавайки публиката. Сред нея нямаше никакъв отклик, всички просто се взираха в него и той вероятно разбра, че примерът на свети Йоан не върши работа, защото направи рязък жест с дясната си ръка, сякаш отхвърляйки библейските притчи встрани. — Утрешният ден — продължи — е също ден на воините. Ден, в който да смажете враговете си, да накарате езичниците да искат никога да не са стъпвали в Уесекс! — Той направи нова пауза и този път сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. — Това е наша земя! Сражаваме се за своите домове! За своите жени и деца! За Уесекс!

— Така е — извика някой.

— И не само за Уесекс! — Сега гласът на краля бе по-силен. — Сред нас има мъже от Мерсия, мъже от Нортумбрия, мъже от Източна Англия! — Аз не знаех да има такива от Източна Англия, а от Нортумбрия бяхме само аз и Беока, но никой не изглеждаше да го е грижа. — Ние сме войнството на Англия — извика Алфред — и се сражаваме за всички саксонци.

Нова тишина. Казаното се харесваше на слушателите, но идеята за обединена Англия беше само в неговата глава, не в техните. Той лелееше мечтата за единна държава, но тази мечта бе твърде голяма за армията, събрана на поляната.

— Защо датчаните са тук? — попита Алфред. — Защото искат жените ви за свое удоволствие, децата ви за свои роби и домовете ви за свои жилища, но те не ни познават! — Последните пет думи бяха произнесени бавно, ясно и натъртено. — Те не познават нашите мечове. Не познават нашите брадви, нашите копия, нашата свирепост! Утре ще ги научим! Утре ще ги избием! Утре ще ги насечем на късове! Утре ще направим земята червена от тяхната кръв, ще ги накараме да хленчат и молят за милост!

— Няма да я получат! — разнесе се глас от публиката.

— Без милост! — потвърди Алфред и аз знаех, че не го мисли наистина. Той би предложил всяка милост на датчаните, би им поднесъл божията любов и би опитал да се споразумее с тях, но през последните няколко минути най-сетне беше разбрал как се говори пред воини.

— Утре — извика — не вие ще се биете за мен! Аз ще се бия за вас! Ще се бия за Уесекс! Ще се бия за вашите жени и деца, за вашите домове! Ще се сражаваме рамо до рамо и аз се заклевам в гроба на баща си и в живота на своите деца, че ще победим!

Това отприщи овациите. Трябваше да се признае, че речта не беше велика, но бе най-добрата, произнасяна някога от Алфред, и тя постигна целта си. Мъжете заудряха с нозе по земята, а онези, които носеха щитове, ги заблъскаха с мечовете и копията си, тъй че здрачът се изпълни с ритмичен тътен, съпровождан от техните викове „Без милост!“. Звукът отекваше от съседните хълмове. „Без милост! Без милост!“

Ние бяхме готови. И датчаните също бяха готови.

През нощта облаците се сгъстиха. Звездите изчезваха една подир друга в мрака и тънкият лунен сърп ги последва. Сънят идваше трудно. Аз седях с Исеулт и точех двата си меча, докато тя почистваше ризницата ми.

— Утре ще победите — долетя тихият й глас.

— Сънува ли го?

Тя поклати глава.

— Сънищата не идват, откакто ме покръстиха.

— Значи си го измисляш?

— Просто трябва да го вярвам.

Брусът стържеше равномерно по остриетата. Навсякъде около мен мъжете правеха същото.

— Когато това тук приключи — казах — двамата с теб ще заминем. Ще си направим къща.

— Когато приключи — отвърна Исеулт — ти ще идеш на север. Далеч на север, обратно в своя дом.

— Тогава и ти ще дойдеш с мен.

— Може би. — Тя обърна ризницата, заемайки се да търка с парче вълна нова част от нея, за да накара брънките да заблестят. — Не мога да видя собственото си бъдеще. Всичко тъне в тъмнина.

— Ще бъдеш господарката на Бебанбург. Ще те облека в скъпи кожи и ще сложа на главата ти корона от чисто сребро.

Тя се усмихна, но аз видях в очите й сълзи и реших, че са от страх. Страхът беше в изобилие в лагера през онази нощ, особено когато сиянието сред близките хълмове показа местата, където датчаните бяха запалили своите огньове. Успяхме да поспим, но много преди изгрев-слънце заръмя ситен дъжд. След това сънят вече бе изключен, всички се размърдаха и започнаха да стягат снаряжението си.

Поехме напред в сивото утро. Дъждът ту спираше, ту започваше отново, като шибаше злостно и упорито гърбовете ни. Почти всички вървяхме пеша, използвайки малобройните коне да носят щитовете. Начело крачеше Осрик с хората си, които познаваха най-добре местността. Алфред бе разпоредил мъжете от Уилтуншър да се бият на десния фланг, както и тези от Сут Сеакса. Самият той щеше да е в средата, заедно с личната си гвардия, съставена от всички, дошли с него от Етелингег, а също с Харалд и бойците от Дефнашир и Торнсета. Силите му щяха да са допълнени от Бургеверд и мъжете от Хамптоншир, както и от мерсийците, водени от братовчед ми Етелред. Отляво щеше да се намира силният фирд на Съморсете, под командата на Уиглаф. Общо три хиляди и петстотин души. Жените също дойдоха с нас. Някои носеха оръжията на мъжете си, други имаха свои собствени.

Почти никой не разговаряше. Утрото беше студено, а тревата — хлъзгава от дъжда. Хората бяха гладни и уморени. Всички изпитвахме страх.

Алфред ми бе казал да подбера петдесетина бойци, които да водя, но на Леофрик не му се щеше да задели толкова много от редиците си, затова вместо към него се обърнах към Бургеверд. Взех мъжете, сражавали се с мен на „Хехенгел“, когато той бе прекръстен на „Фирдрака“ — общо двайсет и шестима от тях бяха дошли от Хамтун. Стеапа който бе развил мрачна привързаност към мен, също ме последва, както и отец Пирлиг, облечен не като свещеник, а като воин. Бяхме едва трийсетина, но когато подминавахме една обрасла могила, оставена от древните хора, неочаквано ни доближи Етелуолд.

— Алфред каза, че мога да се присъединя към отряда ти — ми съобщи.

— Нима?

— Заръча да стоя плътно до теб.

Усмихнах се на думите му. Ако исках някого до себе си, това щеше да е по-скоро Еадрик или Сенулф, Стеапа или Пирлиг, някого, за когото знаех, че няма да трепне и ще държи здраво щита.

— Ще стоиш плътно зад мен — отвърнах на Етелуолд.

— Зад теб?

— Да, включително и в стената от щитове. Готов да заемеш моето място.

Той прие това като обида.

— Искам да бъда в предната редица — настоя.

— Бил ли си се досега в стена от щитове?

— Знаеш, че не съм.

— Тогава няма да си в предната редица. И освен това, ако убият Алфред, кой ще стане крал?

— А-ха! — поусмихна се той. — Значи да стоя зад теб?

— Точно така.

Исеулт и Хилд вървяха отстрани, водейки коня ми.

— Ако изгубим битката — им казах — и двете се мятайте на седлото и препускайте.

— Да препускаме накъде? — попита Исеулт.

— Накъдето ви видят очите. Вземете също и парите. — Моето съкровище, всичко, което притежавах, се намираше в дисагите на коня.

Хилд се усмихна. Изглеждаше бледа, а русата й коса бе прилепнала на кичури от дъжда. Нямаше шапка и бе облечена в бяла вълнена рокля, препасана с връв. Учудих се на желанието й да дойде с армията, очаквайки, че ще предпочете да потърси убежище в някой манастир, но тя настоя.

— Искам да ги видя мъртви — ми каза твърдо. — А един, на име Ерик, искам да убия със собствените си ръце — и потупа дългия нож с тясно острие, висящ отстрани на кръста й.

— Ерик ли е онзи, който… — започнах, но се поколебах.

— Онзи, който ме направи проститутка — довърши тя.

— Значи не него сме убили онази нощ?

Тя поклати глава.

— Това беше кърмчията на кораба му. Но аз ще открия Ерик и няма да стъпя обратно в манастир, докато не го видя да се дави в собствената си кръв.

— Пълна е с жажда за мъст — отбеляза отец Пирлиг, докато следвахме Хилд и Исеулт нагоре по хълма.

— Лошо ли е това у един християнин?

— Всичко е лошо у един християнин, докато е жив — засмя се Пирлиг. — Ако някой е добър, го наричаме светец, но колцина от нас наистина стават светци? Хората са лоши по природа, някои просто се мъчат да не са такива!

— Жалко, задето е станала монахиня — казах, хвърляйки поглед към Хилд.

— Падаш си по слабичките, а? — развесели се отчето. — Виж, аз пък ги предпочитам месести, като охранени юници! Дай ми някоя хубава чернокоса бритка с бедра като чифт бирени бурета и не ме търси повече. Бедната Хилд. Изглежда, сякаш само да я духнеш и ще се прекърши, но тежко на онзи датчанин, който й падне в ръчичките днес.

Съгледвачите на Осрик се върнаха и докладваха на Алфред. Те бяха яздили напред, докато видят датчаните. По думите им врагът чакал на мястото, където хълмовете бяха най-високи и където древните хора бяха построили своята крепост. Датските знамена били безброй. Те самите също били забелязани от датските стражи, тъй че Гутрум и Свейн вече несъмнено знаели за приближаването ни.

Продължихме напред, изкачвайки се все по-нагоре през низините и ридовете от бял варовик. Дъждът спря, но в размътеното, сиво-черно небе не се показваше слънце. Духаше поривист вятър от запад. Преминавахме през цели редици гробове, останали от древните, и аз се зачудих дали в тях лежат воини, вървели на бой както ние сега, и дали след хиляди години други мъже ще крачат тежко по същите места, нарамили мечове и щитове. Войната никога не свършва и аз вдигнах нагоре очи за някакъв знак от Тор или Один, надявайки се да зърна прелитащ гарван, но там нямаше птици. Само навъсени облаци.

В този момент видях хората на Осрик да отбиват рязко встрани. Отпред се извисяваха два хълма и те тръгнаха да заобикалят десния от тях. Скоро и сам достигнах седловината и пред очите ми се разкри равното пространство, простиращо се отвъд. И там, точно пред мен, беше врагът.

Аз обичам датчаните. Няма по-добра компания от тях, в която да се биеш, да пиеш, да се забавляваш или да живееш. И все пак, в този ден, както и в толкова други дни от живота ми, те бяха мои врагове и сега ме очакваха в гигантска, настръхнала стената от щитове. Бяха хиляди — мечоносци, копиеносци, викинги, дошли да присвоят земята ни, докато ние трябваше да я запазим за себе си.

— Дай ни сили, Боже — промълви отец Пирлиг, а отсреща ни се надигнаха викове, предизвикани от нашата поява. Оръжията задумкаха по щитовете от липово дърво, пораждайки гръмовен тътен. Древната крепост бранеше десния фланг на датския строй, разположен от нашата лява страна, и тревясалите й склонове бяха отрупани от мъже. Мнозина носеха черни щитове, а над главите им се вееше черно знаме, което значеше, че там се намира Гутрум. Левият фланг на датчаните се простираше далеч в равнината и там, на дълъг прът, се вееше триъгълен флаг с изрисуван върху него бял кон — знакът на Свейн. Крепостта свършваше със стръмна урва над реката и нямаше как да я заобиколим, защото никой не може да се бие на толкова отвесен склон. Трябваше да атакуваме право напред, да се сблъскаме със стената от щитове и със земния вал на укреплението, където ни чакаха мечовете и бойните брадви на превъзхождащия ни числено враг.

Потърсих с очи знамето с орлово крило на Рагнар и ми се стори, че го зърнах във форта, но не бях сигурен, защото всеки датски предводител бе издигнал своя символ и те трудно се различаваха от разстоянието и подновилия се дъжд. Затова пък вдясно от себе си, в равнината, където бяха хората на Свейн Белия кон, отчетливо видях саксонски флаг. Беше зелен, с изображение на орел и кръст, което означаваше, че там се намира Улфхер заедно с онази част от фирда на Уилтуншър, която бе решила да го последва. Сред вражеската орда се мяркаха и други английски знамена — не много, около двайсетина на брой и аз предположих, че датчаните са довели хора от Мерсия да се сражават за тях. Всички те бяха на открито, извън крепостта.

Все още ни делеше значително разстояние, много по-голямо от хвърлей на стрела, и не можех ясно да чуя какво викат датчаните. Хората на Осрик се изтеглиха вдясно, докато съморсетският фирд на Уиглаф образува левия ни фланг. Изграждахме свой строй срещу датския, но той неизбежно щеше да бъде по-рехав и къс. Численият превес на противника не достигаше две към едно, но все пак беше значителен.

— Господ да ни е на помощ — обади се отново Пирлиг, докосвайки разпятието си.

Алфред свика предводителите под своето прогизнало от дъжда драконово знаме и на фона на неспирния тътен от датските щитове започна военен съвет.

Амулф от Сут Сеакса, сух и жилест мъж с къса брада и свъсено лице, се изказа за директна атака.

— Ще ги нападнем и толкова — махна с ръка по посока на крепостта. — Вярно, ще изгубим хора на крепостния вал, но ние тъй или иначе ще ги изгубим.

— Ще изгубим много хора — обади се предупредително Етелред, моят братовчед. Той водеше сравнително малък отряд, но като син на мерсийски лорд също участваше в съвета.

— По-добре ще се справим в защита — изръмжа Осрик. — Дай на боеца парче земя, което да брани и той няма да отстъпи, затова нека копелетата ни нападнат първи. — Харалд кимна в знак на съгласие.

Алфред погледна въпросително към Уиглаф от Съморсете, който явно се изненада, че се допитват до него.

— Ние просто ще изпълним дълга си, господарю — каза. — Ще го изпълним, каквото и да заповядаш.

Леофрик и аз също присъствахме, но кралят не поиска мнението ни, затова си мълчахме. Алфред хвърли преценяващ взор към датчаните, после отново се обърна към нас.

— Съдейки по моя опит — започна педантично със същия тон, който използваше при теологичните си беседи със свещениците — врагът иска нещо от нас. Очаква да предприемем определени действия. Какви са тези действия?

Уиглаф сви рамене, а Амулф и Осрик се спогледаха озадачено. Те и двамата очакваха по-войнствени думи от Алфред. За повечето от нас битката не беше нещо особено мъдро — просто яростно блъскане и сеч, убийствена оргия, но Алфред я разглеждаше като състезание на умове, или може би като своята любима игра на тафл, където по-разсъдливият побеждава. Да, сигурен съм, че именно така виждаше нашите две армии — като фигури, подредени върху карираната дъска.

— Е? — подкани ни той.

— Очакват да ги нападнем! — подхвърли неуверено Осрик.

— Очакват да нападнем Улфхер — обадих се аз.

Кралят ме възнагради с усмивка.

— Защо точно Улфхер?

— Защото е предател, козя фъшкия и курвенско копеле.

— Защото — поправи ме Алфред — ние не вярваме, че хората на Улфхер ще се бият със същата стръв като датчаните. И имаме право — те наистина не са способни с твърда ръка да убиват саксонци.

— Но Свейн също е там.

— Което значи? — Всички се втренчиха в него. Той знаеше отговора, но не можеше да устои на изкушението да бъде наставник.

— Което значи — отвърнах пак аз — че те искат да ги атакуваме по левия фланг, но не искат да го разкъсаме. Това е ролята на Свейн — да ни удържи, докато другите се спуснат от укреплението на хълма и ни ударят странично. После всички проклетници ще се хвърлят върху нас и ще ни избият.

Алфред замълча, но по угрижения му вид личеше, че е съгласен с мен. Останалите бяха отправили погледи към датчаните, сякаш в очакване на някаква магична развръзка, но такава не идваше.

— Тогава да направим, каквото предлага лорд Амулф — каза Харалд — Да нападнем форта.

— Подстъпите са стръмни — предупреди Уиглаф. Лордът на Съморсете бе мъж с радушен нрав, обикновено щедър и засмян, но сега, когато хората му стояха строени срещу тревясалия вал на крепостта, лицето му бе посърнало.

— Гутрум би дал мило и драго да нападнем форта — възрази Алфред, което предизвика известно объркване, защото излизаше, че според него датчаните желаят да ги атакуваме колкото отляво толкова и отдясно.

А те, междувременно, ни се подиграваха, задето не атакуваме изобщо. Двама-трима от тях притичаха до предните ни редици, крещейки обиди, а цялата им стена от щитове думкаше с оръжията си в непрестанен, заплашителен ритъм. Дъждът караше цветовете на щитовете да изглеждат по-тъмни — червени и черни, сини, кафяви и мръсно жълти.

— Какво да правим тогава? — изказа всеобщата мисъл Етелред.

Настана тишина и аз осъзнах, че макар да разбираше проблема, Алфред нямаше решение за него. Гутрум искаше да го нападнем и вероятно му беше все едно дали ще настъпим първо срещу закалените воини на Свейн, или срещу стръмната, хлъзгава урва на крепостта. Освен това знаеше, че няма да посмеем да отстъпим, защото тогава войската му щеше да се хвърли подир нас и да ни разкъса като глутница вълци, подгонила уплашено стадо.

— Да ги нападнем отляво — казах.

— Продължавай — кимна Алфред, сякаш и той вече бе стигнал до същия извод.

— С всички сили, до последния човек. — Съображението ми беше, че извън крепостта имаше около две хиляди мъже и поне половината от тях бяха саксонци. Ако използвахме численото си преимущество, можехме да ги пометем с една-единствена, яростна атака. Тогава слабостта на позицията им щеше да се разкрие, защото те се намираха на самия край на равнината, откъдето започваше дълъг, стръмен склон. Успеехме ли да унищожим тези две хиляди, щяхме да се прегрупираме за по-трудната задача — справянето с оставащите три хиляди вътре в крепостта.

— Но ако ударим с всички сили там — попита Алфред — Гутрум ще изкара цялата си войска от укритието и ще ни атакува по фланга.

— Няма да го направи — поклатих глава. — Ще прати част от хората си, но повечето ще останат вътре във форта. Той е предпазлив и няма да го напусне, нито пък ще иска да рискува особено, за да помогне на Свейн. Двамата не се харесват.

Алфред обмисли идеята, но виждах, че нейната хазартност не му се нрави. И до днес смятам, че сбърка, задето не се вслуша в съвета ми, но съдбата е неумолима и той реши да подражава по предпазливост на Гутрум.

— Ще нападнем левия им фланг — каза — и ще отблъснем хората на Улфхер, но ще бъдем готови и за контраатака откъм крепостта. Войската, строена срещу нея, няма да мърда от мястото си.

И така, беше решено. Осрик и Арнулф с фирдовете на Уилтуншър и Сут Сеакса щяха да влязат в бой със Свейн и Улфхер на откритата равнина източно от форта. Алфред със своята гвардия щеше да мине по фланга им, пазейки ги срещу евентуален излаз от крепостта, докато Уиглаф щеше да остане на своята позиция, което значеше, че една трета от хората ни нямаше да вършат нищо.

— Успеем ли да ги разбием — рече кралят — оцелелите ще се стекат към крепостта и там ще ги обсадим. Вътре няма вода, нали?

— Никаква — потвърди Осрик.

— Значи ще са в капан — заключи Алфред с такъв тон, сякаш победата ни беше в кърпа вързана. Сетне се обърна към Ейлуолд. — Време е за молитва, епископе.

Ейлуолд поде молитвата, дъждът падаше, датчаните крещяха и аз знаех, че ужасният момент, сблъсъкът на стените от щитове, наближава. Докоснах чука на Тор, после дръжката на Змийски дъх, защото смъртта вече дишаше във вратовете ни. Помогни ни, боже, помислих си, докосвайки амулета отново. Помогни на всички ни — защото не мислех, че можем да спечелим.