Бърнард Корнуел
Бледият конник (3)

Глава втора

Убийството на Осуалд не отслаби гнева ми. Смъртта на един безчестен управител бе слаба утеха за онова, което възприемах като чудовищна несправедливост. За момента Уесекс се намираше в безопасност от датчаните, но единствената причина за тази безопасност бе, че аз бях убил Уба Лотброксон — а за награда бях получил унижение.

Бедната Милдрит. Тя бе миролюбива жена, приятелски настроена към всеки срещнат, а сега се оказа омъжена за негодуващ, гневен воин. Беше уплашена от гнева на Алфред, ужасена, че църквата ще ме накаже за дързостта и притеснена, че роднините на Осуалд ще искат „вергелд“ от мен. И те наистина щяха да го сторят. Вергелд се наричаше цената за кръвта на всеки мъж, жена или дете. Убиеш ли човек, трябваше да платиш тази цена, или сам да умреш. Нямах съмнение, че семейството на Осуалд ще отиде при Ода Младия, който бе обявен за лорд на Дефнашир, след като баща му бе твърде тежко ранен, за да продължи да изпълнява функциите си, и Ода ще възложи на своя рийв^[1] да ме призове пред съда, но не давах пет пари за това. Ходех на лов за глигани и елени, тънех в мрачни мисли и чаках новини от преговорите в Ексансестър. Предполагах, че Алфред ще стори това, което бе правил винаги — ще сключи мир с датчаните и ще ги освободи, а когато това станеше, аз щях да отида при Рагнар.

Докато чаках, се сдобих с първия член на свитата си. Той беше роб и го открих на пазара в Ексаминстър през един хубав пролетен ден. По това време се наемаха ратаи за лятото и мъжете търсеха работа като косачи и жътвари. Както във всеки пазарен ден, наоколо имаше музиканти и разказвачи, жонгльори и акробати на кокили. Имаше също един висок, белокос старец със сериозно, прорязано от бръчки лице, който продаваше вълшебни кесии, превръщащи желязото в сребро. Той направи демонстрация пред тълпата, като пъхна в една от тях два обикновени пирона и миг по-късно ги извади сребърни и блестящи. Обясни ни, че за да заработи магията, трябва първо да сложим в кесията сребърно кръстче и да спим една нощ с нея около врата. Купих от него кесия за три шилинга, но вълшебството така и не стана. После го търсих месеци наред, но така и не го открих. Днес, когато попадам из пазарищата на мъже и жени, продаващи подобни торбички или кутийки, заповядвам да ги бият с камшици и да ги гонят от земите ми, но тогава бях още млад и простодушен. Този старец бе събрал порядъчна публика, но още по-голямо бе гъмжилото пред църковната порта, откъдето час по час се разнасяха викове. Бутнах коня натам, получавайки неприязнени погледи от хората, които знаеха за случката с Осуалд. Нито един обаче не се осмели да ме обвини за убийството му, защото носех Змийски дъх и Жилеща оса на кръста си.

Видях млад мъж, босоног и разсъблечен до кръста, около врата на когото имаше въже, чийто край бе завързан за един от стълбовете на портата. В ръката си държеше къса, дебела тояга. Имаше дълга, разпусната руса коса, сини очи, упорито лице и кръв по цялото тяло. Вардеха го трима души, също русокоси и светлооки, които се провикваха със странен акцент:

— Елате и се бийте с езичника! Три пенса, за да накарате копелето да кърви! Елате и се бийте!

— Кой е той? — попитах единия от пазачите му.

— Датчанин, господарю, проклет датчанин — отвърна той, сваляйки шапка, а после отново се обърна към тълпата. — Елате и си отмъстете! Бийте го на воля! Бъдете добри християни! Накажете езичника!

Тримата мъже бяха фризийци. Подозирах, че са участвали във войската на Алфред, а сега, когато той разговаряше с датчаните, наместо да се бие с тях, бяха дезертирали. Фризийците идваха отвъд морето с една-единствена цел — парите. Те по някакъв начин бяха пленили младия датчанин и гледаха да изкарат от него печалба, докато оцелееше. А това можеше да продължи доста, защото него си го биваше. Един як саксонец плати исканите три пенса и получи меч, с който замахна яростно по пленника. Датчанинът обаче успяваше да парира всеки удар, при което от тоягата хвърчаха трески, а когато видя удобен случай, халоса противника си по главата достатъчно силно, за да разкървави ухото му. Саксонецът се олюля, полузамаян, а той го ръгна с края на дървото в корема, изкара му въздуха и после тоягата се извиси за удар, който положително щеше да пукне черепа му като яйце. Фризийците обаче дръпнаха навреме въжето и датчанинът падна заднишком.

— Е, имаме ли друг герой? — провикна се един от тях, докато отвеждаха саксонеца настрани. — Хайде, момци! Покажете силата си! Дайте на езичника да се разбере!

— Аз ще опитам — казах, като слязох от коня и разбутах тълпата. Подадох юздите на едно момче и извадих Змийски дъх. — Три пенса, нали?

— Не, така не бива, господарю — каза фризиецът.

— Защо не?

— Не искаме датчанинът да умре, нали?

— Напротив, искаме! — чуха се гласове наоколо. Местните не ме харесваха особено, но още по-малко харесваха датчаните и с удоволствие щяха да видят един от тях мъртъв.

— Можеш само да го раниш, господарю, и трябва да използваш нашия меч. — Той ми подаде оръжието, аз прокарах палец по тъпото острие и се изплюх.

— Трябва, така ли?

— Само колкото да му пуснеш кръв — сведе поглед фризиецът, който не искаше да спори. Пленникът отметна косата от челото си, държейки ниско тоягата. Виждах, че е притеснен, но в очите му нямаше страх. Вероятно го бяха карали да води стотици такива битки, защото кожата му бе цялата в кръв, синини и отоци, но те бяха причинени от панаирджийски зяпачи, а сега разбираше, че пред него стои истински воин, но въпреки това бе решен да ми даде отпор.

— Как се казваш? — попитах го на датски.

Той само примигна учудено.

— Името ти, момче. — Нарекох го „момче“, макар и да не бе много по-млад от мен.

— Хестен.

— Хестен чий?

— Хестен Сторисон — назова бащиното си име той.

— Стига приказки! Бий се с него! — викна глас от тълпата. Обърнах се, при което викащият начаса се покри, а после замахнах бързо, много бързо със Змийски дъх над главата на датчанина. Той инстинктивно парира и мечът разсече еднометровата ясенова тояга, сякаш бе крехък филиз. Хестен остана само с края й в ръката си, останалото се въргаляше на земята.

— Смърт! — разкрещяха се наоколо.

— Само му пусни малко кръв, господарю — намеси се един от фризийците. — Умоляваме те. Той не е лош като за датчанин. Остави го жив и ние ще ти платим.

— Вдигни го — посочих дървото на Хестен, като същевременно го подритнах встрани.

Той ме погледна неспокойно. За да стигне до него, трябваше да изпъне въжето си докрай, а после да се наведе, излагайки незащитения си гръб. Очите му под мръсния перчем ме прецениха, после явно реши, че няма да го нападна в гръб и отиде до тоягата. Тъкмо преди да се наведе обаче, аз я подритнах още малко встрани.

— Вдигни я — заповядах му отново.

Датчанинът продължаваше да държи отрязаното парче и докато правеше поредната крачка, рязко се извъртя и опита да забие острия му край в корема ми. Беше бърз, но аз донякъде очаквах движението и улових китката му с лявата си ръка. Стиснах я силно, причинявайки му болка.

— Вдигни я — казах за трети път.

Сега той се подчини и се пресегна към нея, изопвайки въжето от усукани кожени ремъци. В този момент аз замахнах със Змийски дъх и разсякох въжето, тъй че приведеният Хестен падна по очи. Поставих крак върху гърба му и го докоснах между плешките с върха на меча.

— Алфред нареди всички датски пленници да се отведат при него — обърнах се към тримата фризийци. Те само ме гледаха мълчаливо. — Защо не сте изпълнили заповедта му?

— Не сме знаели, господарю — отвърна най-сетне единият. — Никой не ни е казал.

Това не беше учудващо, защото Алфред никога не бе издавал такава заповед.

— Сега незабавно ще го отведем при краля — увери ме друг.

— Ще ви спестя разкарването — заявих, отдръпвайки крак от падналия. — Ставай — казах му на датски. Метнах се върху седлото и подхвърлих монета на момчето, което държеше юздите. — Качвай се зад мен — подадох ръка на Хестен.

Фризийциге запротестираха, настъпвайки към мен с извадени мечове, но аз издърпах Жилеща оса от ножницата й и я подадох на датчанина, който още седеше на земята. После обърнах коня към тях и се усмихнах.

— Тези хора — посочих със Змийски дъх към тълпата — вече ме мислят за убиец. Освен това аз съм мъжът, който се срещна с Уба Лотброксон край морето и там го уби. Казвам ви тези неща, за да може после да се хвалите, че сте убили Утред от Бебанбург.

Наклоних меча към най-близкия от фризийците и той отстъпи назад. Другарите му, които не бяха в по-войнствено настроение от него, сториха същото. Тогава Хестен се качи на коня зад мен, аз подкарах през навалицата, а тя неохотно се отдръпна, за да ми стори път.

След като се отдалечихме, накарах Хестен да слезе и да ми върне Жилеща оса. Разпитах го как е паднал в плен и той ми разказа, че е бил на един от корабите на Гутрум, потопени от бурята. Уловил се за някакви отломки и стигнал до брега, където го намерили фризийците.

— Бяхме двама, милорд — каза — но другият умря.

— Е, сега си свободен човек.

— Свободен?

— Да, но ще се закълнеш, че ще ми служиш, а аз ще ти дам меч.

— Защо? — поиска да знае той.

— Защото някога аз самият бях спасен от датчаните и ги харесвам.

Всъщност, Хестен ми трябваше и по друга причина. Нямах доверие на Ода Младия и се боях от неговия главорез, Стеапа Снотор, затова исках да разполагам с малко помощ в Окстън. Милдрит, естествено, не искаше у дома си въоръжени датчани. Предпочиташе да има орачи и свинари, доячки и прислужници, но аз й обясних, че съм лорд, а един лорд трябва да разполага с гвардия.

Защото аз наистина съм такъв — нортумбрийски лорд, Утред от Бебанбург. Предците ми, чието родословие води чак до бог Уоден, наричан от датчаните Один, са били крале в Северна Англия и ако собственият ми чичо не беше откраднал Бебанбург от мен, когато бях десетгодишен, още щях да живея там като лорд, защитен в плисканата от вълните крепост. Датчаните бяха завладели цяла Нортумбрия и марионетният им крал Рикзиг управляваше от Йоферуик, но Бебанбург бе твърде костелив орех за тях. Сега той бе твърдина на чичо ми Елфрик, който се величаеше като лорд Елфрик. Датчаните не го закачаха и той гледаше да не им създава неприятности. Често мечтаех да се върна в Нортумбрия и да взема онова, което ми се полагаше по право, но как? За да превзема Бебанбург, ми трябваше цяла армия, а аз разполагах само с този млад датчанин на име Хестен.

Имах и други врагове в Нортумбрия. Там бяха ърл Кяртан и синът му Свен, който бе изгубил едното си око заради мен. Те с удоволствие щяха да ме убият, а чичо ми би им платил да го сторят, затова в Нортумбрия нямаше място за мен — не и тогава. Но един ден щях да се върна, защото за това копнееше душата ми. Щях да се върна заедно с Рагнар Младия, моят приятел, чийто кораб все пак бе удържал на бурята. Бях го научил от един свещеник, присъствал на преговорите край Ексансестър. Той беше сигурен, че в делегацията на Гутрум е имало датски лорд на име Рагнар.

— Едър мъж, и много шумен — ми го описа и тези думи окончателно ме убедиха, че става въпрос за него. Зарадвах се от сърце, защото знаех, че бъдещето ми ще продължи с него, не с Алфред. Когато преговорите свършеха и се сключеше примирие, датчаните несъмнено щяха да напуснат Ексансестър. Тогава щях да предложа меча си на Рагнар и да го понеса срещу Алфред, който ме мразеше. А аз мразех него.

Казах на Милдрит, че ще напуснем Дефнашир, за да отидем при Рагнар, че ще служа при него и под неговия орлов флаг ще преследвам кръвната си вражда срещу Кяртан и срещу моя чичо, а Милдрит ми отвърна само със сълзи и още сълзи.

Не мога да понасям, когато една жена плаче. Тя бе объркана, наранена, а аз бях гневен и двамата си съскахме един на друг като котки. Дъждът продължаваше да вали, а аз беснеех като звяр в клетка и исках преговорите час по-скоро да приключат. Всички знаеха, че Алфред ще пусне Гутрум да си върви, а едва когато той оставеше Ексансестър зад гърба си, аз можех да се присъединя към датчаните. Не ме беше грижа дали Милдрит ще дойде или не, стига да вземех сина си, който носеше моето име. Дните ми минаваха в ловуване, а нощите — в пиене и мечти за отмъщение, докато една вечер не се прибрах и не заварих отец Уилибалд да ме чака у дома.

Уилибалд беше добър човек. Навремето, когато командвах дванайсетте кораба на Алфред, той служеше като флотски капелан и сега ми каза, че се връщал обратно към Хамтун, но се отбил да ме види, защото решил, че ще искам да зная как са приключили дългите преговори.

— Сключиха мир, господарю — ми каза. — Слава на Бога, имаме мир.

— Слава на Бога — повтори като ехо Милдрит.

Аз тъкмо почиствах кръвта от копието си за глигани и не казах нищо, мислейки си, че Рагнар най-сетне е свободен от обсадата и аз ще мога да се присъединя към него.

— Договорът бе скрепен вчера, с тържествени клетви и от двете страни — продължи Уилибалд.

— Те си дадоха подобни клетви и миналата година — подхвърлих иронично. Тогава Алфред и Гутрум бяха сключили мир при Уерхам, но Гутрум го наруши и изби заложниците, които държеше. От дузината мъже оцелях единствено аз, и то защото Рагнар беше там да ме защити. — И какво се споразумяха? — попитах.

— Датчаните ще трябва да предадат всичките си коне и да се приберат пеша в Мерсия.

Това беше добре, понеже и аз самият смятах да се отправя натам. Не го казах гласно, само попитах подигравателно защо Алфред ги пуска да си ходят, вместо да се бие с тях.

— Защото са твърде много — отвърна Уилибалд. — Това би означавало тежки загуби и за двете страни.

— Не биваше да ги оставя живи.

— Мирът винаги е по-добър от войната — възрази отчето.

— Амин — подкрепи го Милдрит.

Започнах да заточвам копието, прокарвайки бруса по дългото му острие. Струваше ми се, че Алфред проявява абсурдно великодушие. В крайна сметка Гутрум бе единственият по-значим датски лидер, останал жив и той бе хванат в капан, изцяло в негова власт. Ако бях на мястото на краля, нямаше да има никакви условия, а само обсада докрай и датската мощ в Южна Англия щеше да бъде съкрушена. Вместо това, на Гутрум се предоставяше свободен излаз от Ексансестър.

— Всичко е в божиите ръце — каза Уилибалд и аз го погледнах. Беше с няколко години по-възрастен от мен, но младолик, мил и ведър по душа. Отнасяше се съвестно към службата си на флотски капелан, макар че страдаше от морска болест и му призляваше, щом види кръв.

— Значи на Господа дължим мира? — попитах скептично.

— А кой изпрати бурята, потопила корабите на Гутрум? — поде пламенно свещеникът. — Кой спря страховития Уба?

— Аз го спрях — отвърнах, но репликата ми бе подмината без внимание.

— Ние имаме благочестив крал — продължи той — а Бог възнаграждава онези, които му служат вярно. Алфред срази датчаните и те го виждат! Гутрум съзнава божията намеса и дори започна да се интересува от Христос. Мнозина считат, че скоро ще прозре светлината на правата вяра.

Не казах нищо, а той се приведе напред и докосна коляното ми.

— Ние се молихме, господарю. Постихме и се молихме и кралят е убеден, че няма да мине дълго време, преди датчаните да бъдат обърнати в християнство. А когато това стане, ще се възцари вечна благодат.

Отчето явно вярваше на всяка дума от своите бръщолевеници, а те бяха сладка музика за ушите на Милдрит. Тя бе примерна християнка и се осланяше сляпо на Алфред — щом кралят казваше, че Бог ни е дарил победа, значи наистина бе така. На мен всичко това ми звучеше налудничаво, но си премълчах. Един слуга донесе ечемичено пиво, хляб, пушена скумрия и сирене и седнахме да вечеряме.

— Ще имаме свят мир — каза Уилибалд, прекръствайки хляба, преди да отчупи от него — скрепен и със заложници.

— Отново сме дали на Гутрум заложници? — възкликнах поразен.

— Ние не, но той склони да ни даде. Включително шестима ърлове.

— Шестима ърлове? — престанах да точа копието аз и го изгледах.

— Да, в това число и твоят приятел Рагнар! — Уилибалд явно смяташе, че новината ще ме зарадва, но тя вместо това ме ужаси. Ако Рагнар не беше при датчаните, аз също нямаше как да отида при тях. Без неговата защита щях да съм лесна плячка за Кяртан и сина му Свен — нашите общи врагове, които бяха погубили навремето баща му и жадуваха и моята смърт. С една дума, всичките ми планове пропадаха и не можех дори да напусна Уесекс.

— Сигурен ли си, че Рагнар е сред заложниците? — попитах го.

— Естествено, че съм сигурен. Повериха го на лорд Улфхер. Той ще държи всички заложници.

— Докога?

— Докато Алфред не пожелае, или докато Гутрум не се покръсти. А Гутрум се съгласи, че наши свещеници ще могат да проповядват сред хората му. — Уилибалд ми хвърли умолителен поглед. — Трябва да имаме упование в Бога. Да му дадем време да проникне в душите на езичниците. Те вече разбират силата на Господ!

Станах и отидох до вратата. Дръпнах настрани кожената завеса и се взрях надолу към широкото устие на Уиск. Бях в мрачно настроение, защото мразех Алфред и исках да напусна Уесекс, но сега изглеждаше, че съм обречен да остана тук.

— А аз какво да правя? — попитах.

— Кралят ще ти прости, господарю — рече притеснено Уилибалд.

— Да ми прости? — извърнах се рязко. — Какво според него се е случило при Синуит? Ти самият беше там, отче. Не му ли каза?

— Казах му.

— И?

— Той знае, че си смел воин и мечът ти може да е от полза за кралството. Сигурен съм, че ще те приеме отново, и то с радост. Само ходи на църква, плащай си дълговете и покажи, че си добър поданик на Уесекс.

— Аз не съм оттук — изръмжах. — Аз съм нортумбриец!

И това беше част от проблема. Аз бях външен човек. Говорех различен английски. Уесексците бяха свързани помежду си с родство, а аз идвах от далечния, непознат север и в техните очи бях езичник. Хората ме смятаха за убиец заради смъртта на Осуалд и понякога, когато яздех наоколо, се кръстеха, за да се предпазят от уроките, които съзираха у мен. Наричаха ме Утредерве, което значеше Злия Утред и аз нямах нищо против прозвището, но Милдрит страдаше заради него. Уверяваше ги, че съм християнин, но това бе лъжа и през цялото това лято злощастието избуяваше между нас. Тя се молеше за душата ми, а аз страдах за свободата си и когато ме умоляваше да отида заедно с нея на църква в Ексаминстър, се сопвах, че повече кракът ми няма да стъпи в църква, докато съм жив. Това я докарваше до плач, а плачът й ме прогонваше навън. Ходех на лов и понякога преследването на дивеча ме отвеждаше долу до залива, където дълго се взирах в „Хехенгел“.

Той лежеше наклонен върху тинестия бряг, заливан от приливите и отливите, изоставен. Принадлежеше на флотата на Алфред — един от дванайсетте големи бойни кораба, построени, за да преследват датските съдове, които тормозеха уесекското крайбрежие. Леофрик и аз го бяхме докарали тук от Хамтун през бурята, която потопи толкова много от датските кораби. Ние обаче оцеляхме и пристанахме в устието на Уиск, с прекършена мачта и без платно и „Архангел“, защото това означаваше името му, продължаваше да стои тук, гниещ и явно забравен.

Алфред го бе кръстил по този омразен за мен начин. Един кораб трябва да носи гордо име, а не някаква лигава религиозна дума. Да има фигура на звяр на носа, висока и предизвикателна — драконова глава, за да покорява вълните, или озъбен вълк, за да ужасява врага. Когато се качвах на борда на „Хехенгел“, виждах, че местните селяни са разграбили част от обшивката, а тумбестото му дъно е пълно с вода. Тогава си спомнях славните дни на плаванията му, как вятърът свистеше през такелажа от тюленова кожа и как веднъж се бе врязал с носа си в един датски кораб.

Сега, подобно на мен, той бе зарязан да гние тук и аз понякога си мечтаех как ще го поправя, ще му сложа нова мачта и ново платно, ще събера екипаж и ще изтегля дългия му кил в морето. Предпочитах да съм навсякъде другаде, но не и тук. Исках да бъда с датчаните и всеки път, когато го споменавах, Милдрит избухваше в сълзи.

— Няма да ме накараш да живея при тях!

— Защо не? Аз съм живял.

— Те са езичници! Синът ми няма да отрасне като езичник!

— Той е и мой син — възразявах — и ще почита боговете, които почитам аз.

Следваха още сълзи, а аз излизах като буреносен облак от къщи и се скитах с хрътките из хълмовете, чудейки се защо любовта вкисва, подобно на мляко. След Синуит копнеех да видя Милдрит, а ето, че сега не можех да търпя жалката й набожност, докато тя не можеше да понася моя гняв. Единственото, което желаеше, бе да обработвам полята си, да доя кравите и да прибирам реколтата, за да плащам огромния дълг, в който ме бе вкарала женитбата с нея. Той идваше от ангажимента, поет от баща й, да дава на църквата почти половината приход от земите си. Този ангажимент беше за вечни времена, преминаващ и към наследниците, но набезите на датчаните и лошият урожай не му бяха позволили да се издължи. Сега църквата, подобно на отровна змия, се бе впила в мен и настояваше да платя дълга, заплашвайки, че инак ще отнеме имота ни. Всеки път, когато ходех в Ексансестър, долавях върху себе си погледите на свещениците и монасите, предвкусващи с наслада как ще се обогатят за моя сметка.

Сега Ексансестър отново беше английски. Гутрум бе дал обещаните заложници и се бе оттеглил на север, тъй че в Уесекс цареше някакво подобие на мир. Фирдът — призивната войска, събирана от всяка провинция, бе разпуснат и пратен обратно по фермите. Из църквите се пееха псалми в чест на победата, а Алфред разпращаше дарове на всички манастири и метоси. Ода Младия се славеше като закрилник на Уесекс и кралят му даде цялата земя около мястото на битката при Синуит. Той на свой ред се гласеше да издигне там църква, която според слуховете щяла да бъде с олтар от злато, в знак на благодарност към Бога за спасението на Уесекс.

Но колко още щеше да трае то? Гутрум бе още жив, а аз не споделях християнското виждане, че Бог е пратил мир на кралството. Явно не съм бил единственият, защото посред лято Алфред се върна в Ексансестър, където свика своя Уитан — съветът, включващ най-влиятелните танове и духовници. Улфхер от Уилтуншър също бе сред поканените и една вечер аз отидох в града да го потърся. Научих, че се е настанил заедно със свитата си в „Лебеда“, странноприемница близо до източната порта. Не го заварих там, но заварих Етелуолд, племенника на Алфред, който правеше всичко по силите си, за да пресуши запасите на кръчмата.

— Не ми казвай, че копелето е поканило и теб на Уитана? — подхвърли кисело той вместо поздрав.

„Копелето“ беше Алфред, измъкнал навремето трона изпод носа на младия Етелуолд.

— Не — отвърнах. — Дойдох да видя Улфхер.

— Той е на църква. За разлика от мен. — Етелуолд махна към стола срещу себе си. — Сядай и пий. Напий се. После ще си намерим две момичета. Три ако искаш. А защо не и четири?

— Забравяш, че съм женен — казах.

— Че какво пречи това?

Аз седнах и една от прислужниците ми донесе пиво.

— Ти участваш ли в Уитана? — го попитах.

— Дали участвам според теб? Смяташ ли, че копелето би се обърнало към мен за съвет? „Светли кралю — бих му казал, — защо не вземеш да скочиш от някоя висока скала и да се молиш Господ да ти даде криле?“ — Той бутна към мен чиния със свински ребра. — Тук съм, за да могат да ме държат под око. Да са сигурни, че не кроя предателски заговор.

— А ти кроиш ли?

— Разбира се — ухили се той. — Искаш ли да се присъединиш? Все още ми дължиш услуга.

— Искаш меча ми на своя страна?

— Да. — Тонът му стана сериозен.

— Значи ставаме аз и ти срещу цял Уесекс. Кой още би ни подкрепил?

Той смръщи замислено вежди, но не успя да назове имена. Вместо това се вторачи в масата и аз изпитах жалост към него. Винаги го бях харесвал, но знаех, че няма да намери последователи, защото бе колкото лекомислен, толкова и безотговорен. Алфред го беше преценил правилно, оставяйки го да се погубва с курви и пиене.

— Може би ще е най-добре да отида да се присъединя към Гутрум — каза накрая.

— Защо не го направиш?

Етелуолд ме погледна мълчаливо. Навярно знаеше отговора — че Гутрум ще го приеме, ще го отрупа с почести, ще го използва и накрая ще го убие. Но това може би бе по-добра перспектива от сегашния му живот. Той повдигна рамене и се облегна назад, отмятайки косата от челото си. Беше поразително красив младеж и това също му влияеше зле, защото момичетата му налитаха така, както свещениците налитат на злато.

— Улфхер мисли — каза накрая, заваляйки леко думите — че Гутрум ще се върне и ще избие всички ни.

— Нищо чудно — отвърнах.

— А ако чичо ми умре — продължи, без да си прави труда да понижава глас, макар в кръчмата да имаше поне двайсет души — синът му ще е твърде малък, за да стане крал.

— Вярно.

— Значи ще дойде моят ред!

— Или редът на Гутрум.

— Затова пий, приятелю, бездруго всички сме в ямата с лайна. — Той се усмихна, при което чарът му изпъкна още по-силно. — Щом няма да се биеш за мен, как смяташ да си върнеш услугата?

— Ти как би искал?

— Какво ще кажеш да убиеш абат Хеуалд? Но много бавно и мъчително?

— Бих могъл да го направя — отвърнах. Хеуалд беше абат в Уинбурнан, прочут с грубите методи, с които учеше момчетата да четат.

— От друга страна — продължи Етелуолд — по-добре недей. Ще ми се сам да разпоря този кокалест мръсник. Ще измисля друго, което да вгорчи живота на чичо ми. Ти не го харесваш, нали?

— Не.

— Тогава ще му скроим някакъв номер. О, по дяволите! — Последното възклицание бе предизвикано от появата на Улфхер, чийто глас се разнесе гръмко откъм вратата. — Той ми е ядосан.

— Защо?

— Една от прислужниците му забременя. Мисля, че я искаше за себе си, но аз го изпреварих. — Той пресуши чашата си. — Отивам в „Трите камбани“. Идваш ли с мен?

— Трябва да говоря с Улфхер.

Етелуолд се изниза през задния вход, без да дочака появата на лорда, който влезе, съпроводен от дузина танове и щом ме видя, свърна към мен.

— Освещават наново епископската църква — измърмори, като се отпусна тежко на стола. — Толкова часове молитви и песнопения, само и само да я прочистят от датската гнус! Да си виждал Етелуолд наоколо?

— Да.

— Опита ли се да те привлече за своето въстание?

— Да.

— Проклет глупак. Е, защо си тук? Да ми предложиш меча си? — Той имаше предвид да му се закълна във вярност и да стана негов воин.

— Искам да видя един от заложниците. Идвам при теб за разрешение.

— А, заложниците. — Той щракна с пръсти, за да му донесат пиво. — Същинска напаст. Трябваше да построя нови сгради, за да ги настаня. И кой поема разходите?

— Ти?

— Разбира се, че аз. А освен това трябва да ядат, да се охраняват, а Алфред не ще и да знае.

— Кажи му, че строиш манастир.

Той ме изгледа така, сякаш съм се побъркал, но после схвана шегата и се засмя.

— Вярно, тогава сигурно ще плати. Научи ли за манастира, който вдигат при Синуит?

— Да, чувам, че щял да има олтар от злато.

Той се засмя отново, заглеждайки се подир една от прислужниците.

— И аз това чувам, макар да не вярвам. А за заложниците ти трябва разрешение не от мен, а от Алфред. Само че той няма да ти го даде.

— Разрешение от краля? — учудих се.

— Те не са просто заложници, а затворници. Алфред ми заповяда да ги оградя със стена и да ги вардя ден и нощ. Може и да смята, че Бог ни е дарил мир, но гледа да има сигурен залог. Шест датски ърла! Знаеш ли колко слуги имат? Колко жени? Колко усти за хранене?

— Ако дойда в Уилтуншър — попитах — ще мога ли да видя ърл Рагнар?

— Ърл Рагнар? — смръщи се Улфхер. — Онзи шумният ли? Той ми харесва, момко, но не, няма да можеш, защото на никого не е разрешено да ги вижда, освен на един проклет свещеник, който говори езика им. Алфред го прати, защото се мъчи да ги превърне в християни. А ако отидеш без мое разрешение и Алфред научи, ще търси сметка от мен. Живи да ги ожалиш, бедните копелета. — Той поспря, за да изпощи една въшка от яката си. — Свещеникът впрочем също трябва да яде, а Алфред не плаща за издръжката му. Трябва да храня безплатно дори младия негодник Етелуолд!

— Когато бях заложник в Уерхам — поясних — ърл Рагнар ме спаси. Гутрум изби всички останали, но той се застъпи за мен. Каза, че ако искат моя живот, ще трябва първо да убият него.

— А той изглежда труден за убиване — кимна Улфхер — но ако Гутрум нападне Уесекс, именно това ще се очаква от мен. Да изколя заложниците до крак. Може би без жените. — Той се загледа мрачно към двора на странноприемницата, където група от хората му играха зарове под лунната светлина. — А Гутрум положително ще нападне — добави с тих глас.

— Аз чувам по-различни неща.

— И какво чуваш ти, млади човече? — попита подозрително той.

— Че Бог ни е пратил мир.

Улфхер се изсмя на иронията ми.

— Гутрум е в Глевесестър — каза — а това е само на половин ден път от границата ни. Нови датски кораби пристигат всеки ден. Те са в Лундене, в Хъмбър, в Гевеск. — Той се намръщи. — Още кораби, още войска, а Алфред строи църкви! А за капак се появи и онзи Свейн.

— Свейн?

— Докара корабите си от Ирландия. Копелето сега е в Уелс, но надали ще се застои дълго там. Ще дойде в Уесекс, а се говори, че все повече датчани се присъединяват към него от Ирландия. — Улфхер поклати умислено глава. Подобни слухове витаеха постоянно и не знаех каква част са истина, но той явно им вярваше. — Трябва да нападнем Глевесестър и да ги избием преди те да са избили нас, но имаме кралство, управлявано от свещеници.

Това беше вярно, но не ми помагаше да осъществя целта на идването си.

— Ще предадеш ли поне съобщение на Рагнар? — попитах.

— Как, като не говоря датски? Мога да накарам свещеника, но той ще каже на Алфред.

— Рагнар няма ли със себе си жена?

— Те всички имат.

— Слабо, чернокосо момиче, с лице като на ястреб.

— Май се сещам — кимна предпазливо той. — Води куче, нали?

— Именно. Кучето се казва Нихтгенга.

Той сви рамене, сякаш това бе последната му грижа, но после осъзна значението на името.

— Кръстила го е на английски? Едно датско момиче би го нарекло Гоблин.

— Тя не е датско момиче. Казва се Брида и е саксонка.

Той се вторачи в мен, после се разсмя.

— Хитрата малка кучка. Значи през цялото време ни е подслушвала?

Брида наистина беше хитра. Също така беше моята първа любовница, пленена от датчаните, отгледана от Рагнар Стария, а сега деляща постелята на сина му.

— Поговори с нея — казах — предай й поздравите ми и й кажи, че ако се стигне до война… — Тук замлъкнах неуверено. Нямаше смисъл да обещавам, че ще сторя всичко по силите си да спася Рагнар, защото заложниците щяха да бъдат избити дълго преди да успея да стигна до тях.

— Ако се стигне до война…? — подкани ме Улфхер.

— Ако се стигне до война, всички ще търсим начин да оцелеем — повторих собствените му думи, които бе казал преди ритуала на покаянието ми.

Улфхер ме изгледа продължително и по мълчанието му разбрах, че е схванал посланието, предназначено не толкова за Рагнар, колкото за него самия.

— Значи кучката говори английски, а? — попита, отпивайки от чашата си.

— Тя е саксонка.

За такъв се броях и аз, но мразех Алфред и получех ли възможност, щях да се присъединя към датчаните, независимо дали Милдрит го иска, или не. Или поне така си мислех. Но дълбоко под земята, където зловещият змей Нидхьог гризе корените на Игдрасил, дървото на живота, седят три предачки. Три жени, които оформят съдбите ни. Ние може да смятаме, че правим собствени избори, но всъщност животът ни е във върховете на пръстите им и всичко е съдба. Датчаните знаят това. Знаят го дори християните, защото ние саксонците казваме wyrd bið ful aræd, съдбата е неумолима. Явно предачките бяха решили моята съдба, защото седмица след срещата на Уитана, когато Ексансестър утихна отново, ми изпратиха кораб.

 

 

Първата вест за него дойде от един роб, който дотича запъхтяно от полето край Окстън с думите, че в устието на Уиск се е появил датски съд. Надянах ботушите и ризницата, препасах оръжията си, викнах да ми оседлаят кон и препуснах към брега, където гниеше „Хехенгел“.

Там, откъм пясъчната ивица, защитаваща залива от откритото море, се задаваше друг кораб. Платното му беше навито на реята, греблата се отпускаха и вдигаха като криле на птица, а дългият корпус оставяше разширяваща се диря, която проблясваше под лъчите на изгряващото слънце. На високо издигнатия нос стоеше мъж в ризница, с шлем на глава и копие в ръката. Зад мен настана суматоха. Няколкото рибарски семейства, обитаващи колибите край тинята, бързаха към хълмовете, понесли в ръце оскъдното си имущество.

— Чакайте, корабът не е датски! — викнах им, но те не ми повярваха и продължиха. Бяха го правили от години. Видеха ли кораб, си плюеха на петите, защото корабите носеха датчани, а датчаните носеха смърт. Но този тук нямаше драконова, нито вълча или орлова глава на носа. Аз го познавах. Това беше „Ефтвирд“, най-удачно кръстеният от съдовете на Алфред, които иначе носеха благочестиви наименования като „Хехенгел“, „Апостол“ или „Кристенлик“. „Ефтвирд“ означаваше „Съден ден“. Макар и вдъхновено от религията, името му подхождаше, защото бе пратил не един датчанин на оня свят.

Мъжът на носа помаха с ръка и аз усетих как, за пръв път след като бях лазил пред олтара на Алфред, душата ми се разведрява. Това беше Леофрик, който събра длани пред устата си и щом килът изстърга в плиткото, извика:

— Дълбока ли е тинята?

— Нищо работа — викнах в отговор. — Не повече от педя.

— Значи ще мога да я прегазя?

— Разбира се!

Той скочи от борда и, точно както очаквах, затъна до кръста в лепкавата чернилка. Аз се запревивах на седлото от смях и екипажът на „Ефтвирд“ последва примера ми, докато Леофрик бълваше потоци от ругатни. Трябваше ни четвърт час да го измъкнем, при което всички се омазахме с вонящата кал, но после хората му, повечето от които мои стари гребци, донесоха на брега хляб, пиво и солено свинско. Направихме си обяд на открито, край надигащия се прилив.

— Ти си един ерслинг — негодуваше Леофрик, чоплейки засъхващата тиня от брънките на ризницата си.

— Аз съм един отегчен ерслинг.

— Ти си отегчен? А нас питаш ли ни? — И ми разправи, че флотата изобщо не плавала. Била поверена на някой си Бургеверд, мрачен и изпълнителен войник, чийто брат бил епископ на Скирбурнан. Заповедите на Бургеверд били да избягва провокации. — Ако датчаните не са в морето — завърши Леофрик — и ние не сме.

— Тогава какво правите тук?

— Пратени сме да приберем ей-онази купчина боклук — кимна той към „Хехенгел“. Бургеверд иска корабите пак да станат дванайсет.

— Мислех, че се готвят да строят още?

— Готвеха се, но нищо не излезе, защото докато ние сме се биели при Синуит, някакви крадливи копелета задигнали дървения материал. После някой се сети за „Хехенгел“ и ето ни тук. Бургеверд не може да се справи само с единайсет кораба.

— Но какво значение има, след като и без това не плава?

— Сега не плава, но може да му се наложи — обясни Леофрик. — И ако му се наложи, трябва да бъдат дванайсет. Не единайсет, а дванайсет. Защото — той поспря, за да натъпче устата си с храна — защото в евангелието се казва, че Христос пращал учениците си по двама. Ние също трябва да излизаме по двойки, за да бъде всичко свято, тъй че ако имаме единайсет кораба, все едно имаме десет, нали ме разбираш?

Вторачих се в него, чудейки се дали не се шегува.

— Значи Бургеверд настоява да плавате по двойки?

— Да — кимна той — защото така пише в книгата на отец Уилибалд.

— В евангелието?

— Така казва отец Уилибалд — отвърна сериозно Леофрик, после зърна изражението ми и сви рамене. — Честна дума! И Алфред го одобрява.

— Не се и съмнявам.

— А ако правиш онова, което гласи евангелието — продължи той със същата сериозна физиономия — нищо не може да се обърка, нали?

— Разбира се — съгласих се. — Значи сте тук, за да поправите „Хехенгел“?

— Да. Нова мачта, ново платно, нов такелаж, изкърпване, запушване на пролуките, после влачене на буксир до Хамтун. Може да отнеме и месец.

— Най-малко.

— А аз никога не съм бил добър в тези неща. Добър съм в битките, и в пиенето трудно някой ще ми се опре, но не умея да боравя с чукове, длета и тесли. Виж, те могат. — И той кимна към група от десетина мъже, които не познавах.

— Какви са?

— Корабостроители.

— Значи те ще свършат работата?

— Да не очакваш аз да я свърша? — възмути се Леофрик. — Аз съм командирът на „Ефтвирд“!

— И планът е цял месец да ви храня и поя на моята трапеза, докато онези там чукат и рендосват?

— Да имаш по-добри идеи?

Загледах се в „Ефтвирд“. Той беше добре построен кораб, по-дълъг от повечето датски съдове, с високи бордове, които му даваха предимство при абордажен бой.

— А на теб Бургеверд какво ти заръча да правиш? — попитах.

— Да се моля. И да помагам с каквото мога в ремонта на „Хехенгел“.

— Чувам, че в залива Сеферн се появил нов датски водач — казах — и ми се ще да знам дали е истина. Мъж на име Свейн. Все повече кораби се присъединявали към него от Ирландия.

— Къде е сега този Свейн, в Уелс ли?

— Така се говори.

— Значи ще дойде и в Уесекс.

— Стига да е вярно.

— Да не би да си мислиш… — започна Леофрик и после млъкна, разбрал, че е отгатнал правилно.

— Мисля си, че няма никаква полза един кораб и екипажът му да седят цял месец със скръстени ръце. А също че в залива Сеферн може да има плячка, която ни очаква.

— Ако Алфред разбере, че сме ходили да се бием там, направо ще ни изкорми.

Посочих му нагоре по реката, към Ексансестър.

— Те изгориха поне сто датски кораба там. Все ще открием някоя оцеляла драконова глава за украшение.

Леофрик се загледа към „Ефтвирд“.

— Искаш да кажеш, да се маскираме?

— Именно — кимнах, защото ако имахме драконова фигура на носа, никой нямаше да познае, че сме саксонски кораб. Всеки щеше да ни вземе за датчани, морски разбойници, част от кошмара на Англия.

— Не са ми нужни заповеди, за да изляза да патрулирам, нали? — усмихна се Леофрик.

— Разбира се, че не.

— Не сме се били от Синуит насам — добави с копнеж той. — А няма ли боеве, няма и плячка.

— Ами екипажът? — попитах.

Той се обърна и ги огледа.

— Повечето от тях са корави мъжаги, които не биха възразили. И всички ламтят за сребро.

— А между нас и залива Сеферн — допълних — са бритите.

— Които до един са крадливи копелета. — Леофрик се обърна към мен и се ухили. — Значи щом Алфред не иска да ходи на война, ние ще отидем без него?

— Да имаш по-добри идеи?

Той не отговори дълго време. Вместо това небрежно, сякаш просто размишляваше, събра шепа дребни камъчета и взе да ги мята в една локва. Аз също мълчах и ги гледах как цопват едно след друго, знаейки, че очаква знак от съдбата. Датчаните хвърлят рунически пръчки, всички ние сме следили полета на птиците и сме се мъчили да доловим шепота на боговете, Леофрик пък мяташе камъчета, търсейки поличба. Последното се чукна в едно друго, претърколи се и остави в калта следа, която сочеше към морето.

— Не — каза той. — Нямам по-добри идеи.

И отегчението ми отведнъж се изпари, защото щяхме да станем викинги.

 

 

На брега на реката край стените на Ексансестър, там, където от изгорения флот на Гутрум бяха останали купища прогизнали и почернели развалини, намерихме двайсетина резбовани зверски глави. Избрахме две от най-запазените и ги отнесохме на борда на „Ефтвирд“. Носът и кърмата му завършваха с обикновени дървени стълбове и трябваше да ги издяламе, докато паснат на отверстията на главите. По-малката от тях, която сложихме на кърмата, представляваше нещо като змия с отворена уста, вероятно изобразяваща чудовището Нидхьог, което гризе телата на мъртвите в датския ад, докато тази за носа беше дракон, макар и толкова обгорял и обезобразен, че приличаше повече на кон. Изстъргахме саждите около очите и зейналата му паст, докато не стигнахме до здраво дърво и щом приключихме, изражението му стана драматично и свирепо.

— Сега прилича на фирдрака — рече доволно Леофрик, което означаваше „огнен дракон“.

Датчаните правеха страховитите фигури на съдовете си така, че да могат да се махат, за да не плашат приятелските духове, и ги излагаха на показ само тогава, когато плаваха във вражески води. Ние сторихме същото. Скрихме Нидхьог и огнения дракон на дъното на кораба, докато се връщахме надолу по реката към мястото, където майсторите вече започваха да се трудят върху „Хехенгел“. Леофрик не искаше те да узнаят, че планираме пакост.

— Ей онзи там — посочи ми към един висок, слаб мъж със сиви коси, който ръководеше работата — е по̀ християнин и от папата. Разбере ли, че отиваме да се бием с някого, веднага ще изблее на местните свещеници, а те ще кажат на Алфред и тогава Бургеверд ще ми отнеме командването на „Ефтвирд“.

— Май не харесваш Бургеверд?

Леофрик се изплю в отговор.

— Добре, че край брега не се мяркат датчани.

— Значи е страхливец?

— Не е страхливец, просто смята, че Бог ще води битките вместо него. Прекарваме повече време на колене, отколкото зад греблата. Когато ти командваше флота, правехме пари. А сега дори плъховете на борда се молят за трохи.

Парите по мое време идваха от датските кораби, които нападахме и ограбвахме. Екипажите ми не забогатяха, но имаха достатъчно сребро в джобовете. Аз самият можех да се нарека богат, защото имах съкровище, скрито в Окстън. То ми бе останало от Рагнар Стария, но църквата, както и роднините на убития Осуалд, с радост биха сложили ръка върху него. Човек никога не е достатъчно богат. Среброто купува земя, купува лоялността на бойците, то е силата на един господар и без сребро човек трябва или да превие коляно пред другиго, или да стане роб. Датчаните водеха хората си чрез изкушението на среброто и ние не бяхме по-различни от тях. Ако щях да съм лорд, ако щях да щурмувам стените на Бебанбург, ми трябваше войска, както и огромна сума, за да купя щитовете, мечовете, копията и сърцата на мъжете. Затова се отправихме към морето да търсим сребро, макар да казахме на майсторите, че само ще патрулираме край брега. Натоварихме бурета с пиво и сандъци със сухари, сирена, пушена скумрия и бекон. Разправих на Милдрит същата история — че отиваме да наобиколим крайбрежието на Дефнашир и Торнсета.

— Което трябва да правим и без това — каза Леофрик — в случай, че се появят датчани.

— Те за момента кротуват — подхвърлих.

— А когато датчаните кротуват, можеш да си сигурен, че те чакат неприятности.

Аз бях на същото мнение. Гутрум не бе далеч от Уесекс, а Свейн, ако наистина съществуваше, трябваше да се намира на един ден път от северния му бряг. Алфред можеше да вярва, че мирът ще удържи и че заложниците ще го гарантират, но аз от детинство познавах апетита на датчаните за земя, техния копнеж по тучните поля и богатите пасбища на Уесекс. Те щяха да дойдат и ако не ги поведеше Гутрум, друг военачалник щеше да събере кораби и бойци и да насочи брадвите и мечовете им срещу кралството на Алфред. В крайна сметка, датчаните вече владееха останалите три английски кралства. Държаха родната ми Нортумбрия, заселваха Източна Англия, езикът им се ширеше из Мерсия, затова нямаше да оставят и последното английско кралство да процъфтява необезпокоявано на юг от тях. Те бяха като вълци — стаени в сенките, но зорко наблюдаващи тлъстото овче стадо.

Наех единайсет млади мъже от земите си и ги качих на борда. Взех също и Хестен, който бе особено полезен, защото бе прекарал по-голямата част от живота си зад греблата. После, една мъглява утрин, докато силният прилив прииждаше на запад, плъзнахме „Ефтвирд“ от речния бряг и загребахме покрай ниския пясъчен откос, преграждащ устието на Уиск, към открито море. Веслата поскърцваха в обкованите с кожа гнезда, стройният нос пореше вълните, разбивайки ги на бяла пяна покрай корпуса, рулят се бореше в ръцете ми и аз усетих как с повея на соления вятър духът ми започва да ликува. Вдигнах очи към перленото небе и отправих благодарствена молитва към Тор, Один, Ньорд^[2] и Ходер^[3].

Отначало срещахме случайни рибарски лодки, но постепенно, с отдалечаването ни на югозапад, морето опустя. Зад нас се стелеха ниските сиво-кафяви хълмове, нашарени от зелени ивици там, където реките прорязваха брега, но след това те избледняха, земята се превърна в сянка и ние останахме сами, с белите птици, надаващи писъци над главите ни. Тогава извадихме зверските глави, прикрепихме ги здраво върху стълбовете на носа и кърмата и взехме курс право на запад.

„Ефтвирд“ вече не съществуваше. Сега на негово място плаваше „Фирдрака“, тръгнал на лов за неприятности.