Бърнард Корнуел
Бледият конник (6)

Глава пета

Вестта силно развълнува Милдрит. Уитанът даваше съвети на самия крал и нейният баща никога не бе притежавал достатъчно богатство или власт, за да получи подобна покана. Тя беше във възторг, че Алфред желае моето присъствие. Заседанията винаги се откриваха на деня на свети Стефан, непосредствено след Рождество, но от мен се искаше да бъда там едва на дванайсетия ден от коледните празници, което даваше на Милдрит достатъчно време да се погрижи за моето облекло. Дрехите ми бяха почистени, изварени, изсушени и изчеткани. Три жени се занимаваха с това и трябваше да минат три дни, преди тя да остане доволна от резултата и да престане да се притеснява, че ще се изложа пред целия двор в Сипанхам. Поканата не важеше за нея, а тя и не очакваше да ме придружи, но се постара всички съседи да узнаят, че отивам да давам съвет на краля.

— Не бива да носиш това — каза, сочейки амулета с чука на Тор на врата ми.

— Аз винаги го нося — отвърнах.

— Тогава го скрий. И не се дръж наперено.

— Наперено?

— Бъди смирен и слушай какво говорят другите. И не забравяй да поздравиш Ода Младия.

— За какво?

— За предстоящата му сватба. Предай му, че се моля за него и за булката.

Тя отново беше щастлива, сигурна, че с погасяването на дълга към църквата съм си възвърнал благоволението на Алфред и доброто й настроение не се наруши дори когато узна, че ще взема Исеулт със себе си. Отначало леко се намуси, но после заяви, че е съвсем правилно тя да бъде отведена в кралския двор.

— Щом е кралица — каза — нейното място е там. При нас не е подходящо за нея.

Поиска също да й дам пари, които да отнесе в църквата в Ексансестър и да ги раздаде на бедните от благодарност за оказаната ни чест, а също за здравето на нашия син Утред. Той беше още бебе и аз почти не го виждах, защото бебетата ме изнервят, но жените в имението постоянно ме уверяваха, че е здраво и жизнено дете.

Отделих си два дни за път, като взех със себе си Хестен и още шестима мъже. Хората на рийва патрулираха по пътищата, но все пак имаше много диви места, където човек можеше да попадне на разбойници. Всички бяхме на коне, с метални или кожени ризници, въоръжени с мечове, копия, брадви и щитове. Исеулт бе възседнала малката черна кобила, която й бях купил, и беше облечена с наметка от кожа на видра. В селата, през които преминавахме, хората я зяпаха, защото яздеше като мъж, привързала черната си коса със сребърна верижка, и коленичеха пред нея също както и пред мен, просейки милостиня. Убедих я да не взема прислужницата със себе си, защото помнех колко претъпкани бяха странноприемниците при предната среща на Уитана в Ексансестър и знаех, че трудно ще намерим подслон дори за себе си.

— Какво иска кралят от теб? — попита ме тя, докато яздехме нагоре през долината на Уиск. Дъждовната вода образуваше дълги бразди, проблясващи на зимното слънце, а гората лъщеше от листата на зелениката, сред които пъстрееха ярките плодчета на офиката, трънките, бъза и тиса.

— Не трябва ли ти да ми кажеш? — отвърнах, а тя се усмихна.

— Да виждаш бъдещето е като да бродиш по непозната пътека. Обикновено не виждаш много надалеч, а образите са откъслечни и неясни. При това брат ми не ми праща сънища за всичко.

— Милдрит смята, че кралят ми е простил.

— А ти как смяташ?

— Може би — свих рамене. Надявах се да е така не защото желаех прошката на Алфред, а защото исках отново да командвам флота. Да бъда заедно с Леофрик. Да усещам вятъра и солените пръски по лицето си. — Странно е — продължих — че не ме иска там за целия Уитан, а само за края му.

— Може от началото да са обсъждали религиозни теми? — предположи тя.

— Да, там нямаше да съм му от полза.

— Значи това ще е причината. Ще се наприказват за своя бог, но накрая работата пак ще опре до датчаните, а там си му нужен ти.

— Или просто иска да присъствам на пиршеството?

— Какво пиршество?

— На дванайсетия ден от Рождество той винаги дава угощение. — Произнасяйки го, изведнъж сам си повярвах — да, вероятно Алфред бе решил да ми прости и за да покаже своето благоразположение, ме бе поканил на трапезата си. Започнах да се надявам, че е така, и това бе странна надежда. Само допреди няколко месеца бях готов да убия краля, а сега, макар още да го мразех, копнеех за одобрението му. Такава е човешката амбиция. След като не можех да се издигна с Рагнар, щях да си изградя репутация с Алфред.

— Твоят път, Утред — каза Исеулт — е като бляскава ивица през тъмно тресавище. Виждам го съвсем ясно.

— А жената от злато?

Тя не отговори.

— Ти ли си това? — настоях.

— Слънцето е помръкнало, когато съм се родила. Затова аз съм жена от мрак и сребро, не от злато.

— Тогава коя е тя?

— Някоя много далечна, Утред, много далечна. — После пак замлъкна. Може би не знаеше повече, или просто гадаеше наслуки.

Достигнахме западната порта на Сипанхам привечер на единайсетия ден от Юле. Полята още бяха покрити със скреж, а слънцето бе огромна червена топка, увиснала ниско над чернеещите се в далечината гори. Градът беше претъпкан, но ние се упътихме към таверната, където работеше червенокосата проститутка на име Еанфлед, и тя успя да ни намери подслон в един полуразрушен обор. В него бяха затворени двайсетина хрътки, принадлежащи по думите й на Хупа, лорда на Торнсета, но тя прецени, че няма да им стане нищо, ако прекарат една-две нощи и на двора.

— Хупа може да е на друго мнение — каза — но ако не му изнася, да върви по дяволите.

— Защо, не си ли плаща? — попитах.

Вместо отговор тя се изплю, после ме погледна любопитно.

— Чувам, че Леофрик също бил тук?

— Така ли? — възкликнах оживено.

— Не съм го виждала, но някой ми каза, че бил настанен в кралския дворец. Може Бургеверд да го е довел? — Бургеверд беше новият командир на флота, същият, който смяташе, че корабите трябва да се движат по двойки, по подобие на Христовите ученици. — Но ако е вярно, по-добре да не ми се показва — довърши негодуващо Еанфлед.

— Защо?

— Защото досега не е дошъл да ме види, ето защо! — Тя беше пет или шест години по-възрастна от мен, с широко лице, високо чело и къдрава червена коса. Популярността й осигуряваше доста широка свобода в заведението, което дължеше печалбата си повече на нейните способности, отколкото на качеството на напитките си. Знаех, че е близка с Леофрик, но по тона й заподозрях, че иска да са нещо повече от приятели. — Коя е тази? — попита тя, кимвайки с глава към Исеулт.

— Кралица — отвърнах.

— Е, предполагам, че може и така да се нарече. Къде е жена ти?

— У дома, в Дефнашир.

— Явно и ти си като всички останали. — Тя потръпна. — Ако ви стане студено през нощта, вкарайте кучетата да ви стоплят. Аз трябва да се връщам на работа.

Студът наистина си го биваше, но аз спах добре, а на другия ден, дванайсетият от коледните празници, оставих хората си в странноприемницата и, придружен само от Исеулт и Хестен, се отправих към кралския дворец. Той се намираше в южната част на Сипанхам, там, където реката се извива под градските стени, и разполагаше със собствена ограда от колове. Свитата ми, състояща се от една бритка и един датчанин, бе леко необичайна, но Исеулт държеше да види Алфред, а аз исках да й угодя. Не биваше да се забравя и пиршеството, макар да я предупредих, че предвид кралската диета не бива да очаква много от него. Вероятно нямаше да я пуснат вътре, докато Уитанът заседаваше, и щеше да се наложи да чака отвън до вечерта, затова Хестен беше с нас, за да я пази.

Вратарят настоя да предадем мечовете си, което сторихме доста неохотно, но на никого освен на кралската стража не се разрешаваше да носи оръжие в присъствието на Алфред. Той ни съобщи, че дискусиите вече са започнали, затова минахме бързешком покрай конюшните и големия, нов кралски параклис с неговите кули-близнаци. Пред входа на залата се бе скупчила група мъже в черни раса, сред които разпознах и Беока, някогашния свещеник на баща ми. Усмихнах му се за поздрав, но той ни доближи с бледо, сериозно лице.

— Закъсняваш — произнесе остро.

— Не се ли радваш да ме видиш? — подхвърлих саркастично, а той само ме изгледа. Въпреки кривогледството, рижавата коса и парализираната си лява ръка, Беока излъчваше строг авторитет. Беше се издигнал до позицията на придворен капелан, изповедник и довереник на краля и тези отговорности бяха изрязали дълбоки бръчки върху лицето му.

— Молих се никога да не доживея този ден — каза, като се прекръсти. — Коя е тази? — посочи Исеулт.

— Кралица на бритите.

— Каква?

— Кралица — повторих — и е с мен. Иска да види Алфред.

Не знам дали ми повярва, но не го беше и грижа. Изглеждаше отнесен, тревожен и понеже постоянно пребиваваше в своя странен свят на кралски привилегии и обсебваща набожност, аз реших, че повод за терзанията му е някакъв задълбочен теологичен спор. Когато бях дете, той служеше при баща ми, а след неговата смърт избяга от Нортумбрия, защото не можеше да съществува сред датските езичници. Откри убежище в двора на Алфред, където скоро се сприятели с краля. Беше също и мой приятел — именно той съхрани пергаментите, доказващи моите права над Бебанбург, но сега, в дванайсетия ден на Юле, с нищо не показваше, че е щастлив от появата ми. Само ме улови за лакътя и ме задърпа към вратата с думите:

— Трябва да влизаме. И нека Господ те закриля.

— Да ме закриля? От какво?

— Бог е всеблаг — продължи той, без да ми обръща внимание — и ти трябва да се осланяш на неговата милост.

После стражите отвориха вратата и ние влязохме в просторната зала. Никой не спря Исеулт; всъщност в един ъгъл стояха поне двайсетина жени и наблюдаваха разискванията. Присъстващите мъже бяха повече от сто, макар само четирийсет или петдесет да участваха в самия съвет. Те бяха танове и висши духовници, разположени върху скамейки и столове, наредени в полукръг пред издигнатия подиум, върху който седеше Алфред. До краля се бяха настанили двама свещеници, а също и жена му Елсуит, която беше бременна. Зад тях се виждаше олтар с червена драперия, украсен с дебели свещи и тежък сребърен кръст. Стените бяха опасани от дървени платформи, върху които хората обичайно спяха или ядяха, за да се предпазят от пронизващите течения край пода. Сега обаче те бяха претъпкани от придружители на членовете на Уитана, а също от множество свещеници, защото замъкът на Алфред приличаше повече на манастир, отколкото на кралски двор. Беока направи знак на Исеулт и Хестен да се присъединят към тази публика, а мен самия поведе към полукръга от привилегировани съветници.

Никой не забеляза появата ми. В залата бе тъмно, защото зимната светлина почти не проникваше през тесните, високи прозорчета. Няколко запалени мангала се мъчеха да дадат топлина, но успяваха единствено да сгъстят дима, стелещ се под високия таван. Имаше централно огнище, но сега то бе угасено, за да се освободи място за столовете и скамейките на Уитана. Когато влязох, един висок мъж със синя наметка тъкмо говореше за необходимостта от поправка на мостовете. Според него местните танове се увъртаха от задълженията си и кралят трябваше да назначи човек, който да ги инспектира. Друг го прекъсна с довода, че подобно назначение би накърнило правата на местните лордове. Надигна се хор от гласове, някои в подкрепа на предложението, а повечето против него, докато двамата свещеници, седящи край Алфред, усърдно се мъчеха да запишат всички коментари. Познах сред присъстващите Улфхер, лорда от Уилтуншър, който се прозяваше неудържимо. Недалеч от него, целият увит в кожи, седеше Ейлуолд, епископът на Ексансестър. Аз все още оставах незабелязан. Беока ме удържаше назад, сякаш очакваше затишие в дискусията, преди да ми намери място. Двама слуги внесоха кошове с цепеници за мангалите и в този миг Елсуит ме видя, приведе се към съпруга си и прошепна нещо в ухото му. Алфред слушаше внимателно дебата, но сега отвърна очи от спорещите и ги впери в мен.

Над огромната зала се спусна тишина, нарушавана само от приглушен шепот. Хората забелязаха, че вниманието на краля е отвлечено от темата за мостовете и всички се обърнаха да ме видят. После един свещеник кихна шумно, а най-близкостоящите застъргаха с краката на столовете си по каменния под — но не защото искаха да ми сторят път, а защото се отдръпваха от мен.

Видях Елсуит да се усмихва и разбрах, че съм попаднал в беда. Ръката ми инстинктивно се плъзна към пояса, но там разбира се нямаше меч, чиято дръжка да докосна за късмет.

— Ще говорим за мостовете по-късно — каза Алфред, като се изправи. Носеше бронзов обръч вместо корона и синя, обточена с кожи мантия, пасваща по цвят на наметалото на жена му.

— Какво става? — попитах Беока.

— Ти да мълчиш! — сряза ме някой. Обърнах се и видях Ода Младия. Беше в пълния си боен блясък, с лъскава ризница, покрита от черен плащ, високи ботуши и червен кожен колан, от който висяха оръжията му, защото той, като началник на кралската гвардия, имаше право да ги носи тук. В очите му се четеше същият триумф, който озаряваше и острото лице на лейди Елсуит, и аз заподозрях, че съм призован не да получа кралското благоволение, а за да се изправя лице в лице с враговете си.

Догадката ми беше вярна. Един млад свещеник с пълно, намръщено лице бе повикан от тъмната групичка, струпана край вратата. Той се движеше бързо, сякаш денят не бе достатъчен, за да довърши делата си. Поклони се на краля, взе един пергамент от масата, пред която седяха двамата писари, и се изправи пред всички в средата на полукръга.

— Имаме въпрос, нетърпящ отлагане — каза Алфред — поради което, с разрешението на Уитана, ще се заемем с него незабавно. — Никой нямаше намерение да възразява и присъстващите с приглушено мърморене изразиха съгласие да бъдат прекъснати по-злободневните дискусии. — В такъв случай, отец Еркенуалд ще прочете обвиненията. — Кралят кимна с глава и седна отново на трона си.

Обвинения? Стъписах се като глиган, попаднал между хрътките и копията на ловците. Бях неспособен да реагирам, затова само стоях като истукан, докато отец Еркенуалд разви пергамента и прочисти гърло.

— Утред от Окстън — започна с ясен, висок глас — се обвинява в престъплението, че без съгласието на нашия крал е взел един от кралските кораби, отплавал е с него до страната Корнуолум и там, пак без съгласието на нашия крал, е водил война с бритите, което може да бъде доказано чрез клетви. — Сред присъстващите се надигна ропот, който начаса стихна, когато Алфред вдигна тънката си ръка. — Обвинява се още, че се е съюзил с езичника на име Свейн и с негова помощ е погубил християнско население в Корнуолум въпреки факта, че това население е живяло в мир с нашия крал и това също може да бъде доказано чрез клетви. — Той направи пауза и този път в залата цареше мъртва тишина. — И накрая се обвинява — гласът на Еркенуалд сега се снижи, сякаш едва можеше да повярва на написаното — че съвместно с езичника Свейн е осъществил нападение над владенията на нашия благословен крал, извършвайки злостно убийство и нечестив грабеж на църква при Синуит. — Този път откъм публиката се разнесе не ропот, а буен изблик на възмущение и Алфред не стори нищо, за да го обуздае, затова Еркенуалд трябваше почти да вика, дочитайки последните думи. — Което също — каза той — може да бъде доказано чрез клетви. — После нави пергамента на руло, изгледа ме с неподправено отвращение и отиде да застане в края на подиума.

— Той лъже — изръмжах.

— Ще имаш възможност да се изкажеш — обърна се към мен един мъж със свиреп вид, стоящ до Алфред. Носеше расо на монах, но върху него бе наметната къса свещеническа пелерина, богато украсена с кръстове. Косата му бе буйна и чисто бяла, а гласът — плътен и суров.

— Кой е този? — попитах Беока.

— Негово преосвещенство Етелред — отвърна тихо той и като видя, че името не ми говори нищо, додаде: — Архиепископът на Контварабург, разбира се.

Архиепископът се приведе да обсъди нещо с Еркенуалд, а Елсуит не откъсваше очи от мен. Тя никога не ме бе харесвала и сега несъмнено изпитваше огромно удоволствие от картината на моето унищожение. Самият Алфред междувременно беше зает да разглежда с интерес гредите на тавана и аз разбрах, че не възнамерява да взема участие в процеса, защото това беше именно процес. Щеше да остави други да докажат вината ми, а накрая само да произнесе присъдата — и както изглеждаше, не само над мен, защото архиепископът навъсено се обърна към Ода Младия с думите:

— Къде е другият?

— Затворен е в конюшните.

— Трябваше да е тук — тросна се негово преосвещенство. — Човек има право да чуе обвиненията срещу себе си.

Оказа се, че другият е Леофрик, който бе доведен в залата окован във вериги и срещу него нямаше негодуващи възгласи, защото всички го възприемаха само като мой последовател. Аз бях лошият, оплел Леофрик в козните си, и сега той щеше да страда заради това, но когато го изправиха до мен, бе очевидно, че разполага със съчувствието на присъстващите. Те го познаваха, той беше от Уесекс, докато аз бях просто един нортумбрийски натрапник.

— Сега вече нагазихме в лайна до кръста — измърмори той, когато стражите го оставиха.

— Тихо! — изшътка ни Беока.

— Имай ми доверие — казах му.

— Да ти имам доверие? — усмихна се горчиво Леофрик.

Но аз бях погледнал крадешком към Исеулт и тя едва забележимо бе поклатила глава, сякаш да ми покаже, че е видяла изхода от този ден и той е бил благоприятен.

— Имай ми доверие — повторих.

— Арестуваните да запазят тишина — намеси се архиепископът.

— До кръста, че и по-нагоре — рече тихомълком Леофрик.

— Тук ли са свидетелите? — обърна се архиепископът към отец Еркенуалд.

— Чакат да ги повикаме.

— Тогава нека чуем първо тях.

Еркенуалд направи знак на друг свещеник, застанал край малка врата в дъното на залата. Той я отвори и през нея влезе слаб мъж, загърнат в тъмно наметало, чиято качулка ми пречеше да видя лицето му. Той приближи бързешком подиума, поклони се ниско на краля, а после падна на колене пред архиепископа. Последният протегна ръка, позволявайки му да целуне неговия тежък, отрупан с камъни пръстен. Едва тогава новодошлият се изправи, свали качулката и се обърна към мен.

Това беше Магарето. Асер, уелският монах. Очите му ме гледаха вторачено, докато поредният свещеник му донесе евангелие, върху което да положи клетва. Той го докосна с мършавата си ръка и все така без да откъсва поглед от мен, занарежда със силния си акцент:

— Заклевам се, че всичко, което ще кажа, е истина и нека Бог ми помага в това начинание и ме обрече на вечните пламъци на ада, ако нещо укрия или преинача. — После се наведе и целуна книгата с такава нежност, сякаш му беше любовница.

— Копеле — измърморих под носа си.

Асер беше добър в даването на показания. Говореше ясно, описвайки как съм пристигнал в Корнуолум на кораб, украсен с една зверска фигура на носа, и втора — на кърмата. Как съм се съгласил да помогна на крал Передур, който бил нападнат от съседа си, подпомогнат от езичника Свейн, а после съм го предал и сам съм се съюзил с датчанина.

— Двамата заедно — каза той — устроиха страшно кръвопролитие и аз с очите си видях как един достоен свещеник беше посечен до смърт.

— Не си можал да видиш нищо, защото тичаше като попарен — прекъснах го.

Асер се обърна и се поклони на краля.

— Истина е, че тичах, господарю. Аз съм прост монах, а не воин и когато Утред обагри целия склон на хълма в християнска кръв, побягнах, за да спася живота си. Не се гордея с това и усърдно се моля Богу да прости моето малодушие.

Алфред се усмихна на забележката, а архиепископът махна с ръка, подчертавайки незначителността й.

— И какво стана, след като напусна сцената на кръвопролитието? — подкани свидетеля Еркенуалд.

— Наблюдавах от една височина — отвърна Асер — и видях Утред от Окстън да напуска брега заедно с езичниците. Двата кораба поеха на запад.

— Отплавали са на запад? — попита Еркенуалд.

— Да, на запад — потвърди Асер.

В залата настана тишина. Всеки от присъстващите се бе привел напред, за да не пропусне нито една от уличаващите думи.

— Какво са търсели на запад? — продължи разпита Еркенуалд.

— Не мога да кажа. Но освен ако не са се насочили към края на света, предполагам, че са заобиколили Корнуолум и са влезли в залива Сеферн.

— И не знаеш нищо повече?

— Знам, че помогнах да се погребат мъртвите — отговори Асер — произнесох молитви за душите им и видях тлеещите останки на изгорената църква, но какво е правил Утред след като е напуснал мястото на клането, нямам представа. Сигурен съм единствено, че отиде на запад.

Алфред продължаваше да си придава незаангажиран вид, но очевидно хареса Асер, защото когато уелсецът приключи с показанията, му даде знак да се приближи и го възнагради с монета и кратка лична беседа. Членовете на Уитана разговаряха помежду си, хвърляйки ми от време на време любопитните погледи, с които се гледат осъдените на смърт. Лейди Елсуит, станала изведнъж самото благоволение, също се усмихна на монаха.

— Е, имаш ли нещо да кажеш? — попита ме Еркенуалд, след като Асер бе освободен.

— Ще изчакам, докато чуя всичките ви лъжи — отвърнах.

Всъщност, трябваше да призная, че показанията на Магарето бяха не само верни, но и изключително ясни и убедителни. Кралските съветници останаха впечатлени от тях, както и от следващия свидетел на Еркенуалд.

Това беше не някой друг, а Стеапа Снотор, воинът, който никога не се отдалечаваше от Ода Младия. Той се появи с изправен гръб, огромни рамене и мрачно изражение върху грубо изсеченото лице. Погледна ме, поклони се на краля, положи едрата си като лопата ръка върху евангелието и повтори след Еркенуалд думите на клетвата. Зарече се да говори истината под страх от вечните мъки на ада — и после започна да реди лъжи. Лъжеше спокойно, с равен, монотонен глас. Каза, че бил начело на войниците, охранявали строежа на църквата при Синуит. Един ден призори се появили два кораба и от тях се изсипали множество войници. Той се сражавал срещу тях и погубил шестима, но броят им бил твърде голям, затова в крайна сметка бил принуден да се оттегли, но видял как нападателите убили свещениците и чул водача на езичниците да крещи тържествуващо името си.

— Свейн, така се казваше — завърши.

— Той ли доведе и двата кораба?

Стеапа млъкна и смръщи вежди, сякаш му бе трудно да преброи до две, после кимна:

— Да, имаше два кораба.

— Той ли ги командваше?

— Свейн командваше единия — каза Стеапа, после посочи с пръст към мен. — А този тук командваше другия.

От публиката се надигна застрашителен шум и нарасна дотолкова, че се наложи Алфред да удари с длан по страничната облегалка на трона, а после дори да се изправи, за да въдвори ред. Стеапа не изразяваше никакви емоции. Стоеше непоклатим като дъб и макар историята му да не бе толкова убедителна, колкото тази на Асер, самата простота и безучастност, с което бе разказана, я караха да звучи дяволски изобличително, макар и невярна от начало до край.

— Добре, Утред е командвал втория кораб — каза Еркенуалд — но участваше ли в клането?

— Дали е участвал? Той го ръководеше — изръмжа Стеапа. При последните думи цялата зала се разтресе от гневни възгласи.

— Господарю — обърна се Еркенуалд към краля. — Този човек трябва да умре.

— А земята и имуществото му да бъдат конфискувани! — извика епископ Ейлуолд с такава възбуда, че от устата му изхвърча слюнка и се приземи със съскане върху най-близкия мангал. — Конфискувани в полза на църквата!

Зрителите затропаха с крака, изразявайки своята подкрепа. Елсуит също закима усърдно, но архиепископът плесна с ръце за тишина.

— Обвиняемият още не е говорил — напомни на Еркенуалд, после се обърна към мен. — Кажи, каквото имаш да казваш — нареди ми сухо.

— Моли за милост — посъветва ме тихо Беока.

Когато си затънал до гуша в лайна, най-добрата защита е нападението. Затова признах, че съм бил в Синуит, което предизвика нови възгласи в залата.

— Но не съм ходил там това лято — продължих. — Бях там през пролетта, когато убих Уба Лотброксон и в тази зала присъстват мъже, които ме видяха да го правя! И все пак, Ода Младия си присвои заслугите. Взе знамето на Уба, което аз повалих в прахта, отнесе го на краля и излъга, че сам го е сторил. А сега, ако не възтържествува истината, която е, че той е измамник и страхливец, ще отнеме и собствения ми живот чрез лъжи. Чрез неговите лъжи — посочих Стеапа. Гигантът се изплю, за да покаже презрението си. Ода Младия изглеждаше бесен, но не каза нищо и някои от присъстващите го забелязаха. Да те нарекат измамник и страхливец означава да те призоват на бой, но той стоеше неподвижно като пън.

— Не можеш да докажеш онова, което говориш — каза Еркенуалд.

— Мога да докажа, че убих Уба.

— Сега не сме се събрали да обсъждаме неговата смърт — заяви високомерно той — а да решим дали си нарушил мира в кралството чрез нечестива атака над Синуит.

— Тогава призовете членовете на екипажа ми за свидетели — настоях. — Докарайте ги тук, подведете ги под клетва и ги попитайте какво са правили през лятото. — Зачаках, но Еркенуалд не каза нищо. Хвърли поглед към краля, сякаш търсеше подкрепа, но очите на Алфред случайно се оказаха затворени. — Или толкова много бързате да ме убиете — продължих — че нямате търпение да чуете истината?

— Разполагаме с клетвените показания на Стеапа — възрази смутено Еркенуалд, сякаш това правеше всякакви други доказателства излишни.

— А срещу тях имате моята клетва. Също и тази на Леофрик и на един член на екипажа, който присъства тук. — Обърнах се и повиках с ръка Хестен, който изглеждаше уплашен да се изправи пред съда, но подбутнат от Исеулт, дойде и застана до мен. — Хайде, накарайте го да се закълне.

Еркенуалд не знаеше какво да стори, но някои от членовете на Уитана взеха да подвикват, че аз също имам право да призова свидетели и че новодошлият трябва да бъде чут, затова един свещеник поднесе евангелието на Хестен.

— Не — спрях го аз. — Той ще се закълне върху това. — И извадих амулета с чука на Тор.

— Не е ли християнин? — попита изумено Еркенуалд.

— Датчанин е.

— Но как можем да вярваме на думата на един датчанин?

— Кралят, нашият господар, го прави — отвърнах. — Щом той вярва на обещанията на Гутрум, че ще спази мира, защо и ние да не приемем клетвата на този мъж?

Репликата ми провокира усмивки сред публиката. Мнозина от съветниците считаха, че Алфред е проявил прекалена доверчивост и аз усетих как симпатиите се накланят на моя страна, но после архиепископът се намеси и заяви, че клетвата на един езичник няма никаква стойност.

— Абсолютно никаква — отсече. — Трябва да се оттегли като свидетел.

— Тогава изслушайте Леофрик — не отстъпвах аз. — А после нека и членовете на екипажа ни дадат показания.

— Всички вие ще мамите в един глас — каза Еркенуалд. — При това случката при Синуит не е единственото, за което си обвинен. Отричаш ли, че си плавал с кораба на краля? Че си отишъл в Корнуолум, където си предал Передур и си избил християнските му поданици? Отричаш ли, че брат Асер говори истината?

— Ами ако самата кралица на Передур ви каже, че Асер лъже? Ако сега се яви тук и потвърди, че той хитрува като стара лисица?

Челюстта на Еркенуалд увисна. Всички се вторачиха в мен, а аз се обърнах и дадох знак на Исеулт, която пристъпи напред, висока и изящна, с проблясващо сребро върху шията и китките.

— Ето кралицата на Передур — обявих — която настоявам да изслушате под клетва и така да научите, че съпругът й е планувал да се съюзи с датчаните за нападение над Уесекс.

Това, разбира се, бяха пълни глупости, но в момента не можех да измисля нищо по-добро, а знаех, че Исеулт ще се закълне в правотата им. Защо Свейн ще се бие с Передур, ако той е смятал да го подкрепи, бе опасно слабо звено в теорията ми, но това нямаше значение, защото вече дотолкова бях оплел хода на процеса, че никой не беше сигурен какво да прави. Еркенуалд стоеше безмълвен. Хората се надигаха на пръсти, за да видят бритската кралица, а тя спокойно отвръщаше на погледите им. Кралят и архиепископът бяха склонили глави и се съвещаваха, а Елсуит, положила ръка върху бременния си корем, им шептеше съвети. Никой от тях не желаеше да призовава Исеулт за свидетелка от страх какво би могла да каже, а и Алфред явно разбираше, че делото, вече бездруго затънало в лъжи, може да завърши с пълен провал.

— Бива си те, ерслинг — измърмори Леофрик. — Наистина си те бива.

Ода Младия изгледа краля, после останалите членове на Уитана и виждайки, че съм на път да се изплъзна от примката, придърпа Стеапа настрана и припряно му заговори нещо. Алфред се мръщеше, архиепископът изглеждаше объркан, а Елсуит бе пребледняла от гняв. И тогава Стеапа ги спаси.

— Аз не лъжа — извика.

Изглеждаше несигурен какво да каже по-нататък, но успя да привлече вниманието на залата. Кралят му направи знак, подканяйки го да продължи, и Ода Младия отново зашепна в ухото на гиганта.

— Този човек твърди, че лъжа — рече Стеапа, сочейки към мен — а аз говоря истината и мечът ми ще го докаже. — Тук спря внезапно, произнесъл вероятно най-дългата реч в живота си, но тя беше достатъчна. По пода затропаха нозе и се разнесоха възгласи, че Стеапа е прав. Това естествено не беше вярно, но думите му свеждаха цялата сложна плетеница от лъжи до едно изпитание с бой и на тях това им харесваше. Архиепископът още изглеждаше угрижен, но Алфред вдигна ръка за тишина и обърна очи към мен.

— Е? — попита. — Стеапа казва, че мечът му ще подкрепи истината. Ще отговориш ли със същото?

Разбира се, можех да настоявам Уитанът да изслуша Исеулт и после да прецени коя е правата страна, но както винаги аз бях буен, безразсъден, а предизвикателството за битка решаваше с един замах ситуацията. Ако го приемех и спечелех, от Леофрик и мен щяха да паднат всички обвинения. Дори през ум не ми минаваше, че мога да загубя. Само изгледах Стеапа.

— А моят меч — му казах — ще докаже, че аз съм прав, докато ти си един смрадлив скот, долен лъжец и измамник, клетвопрестъпник, заслужаващ единствено смърт.

— Пак я оплескахме — изсумтя Леофрик.

Мъжете аплодираха. Идеята за бой на живот и смърт им допадаше; тя бе много по-добро забавление от безкрайните молитви и песнопения. Алфред се колебаеше, докато взорът на Елсуит сновеше между мен и Стеапа. Накрая явно реши, че той е по-добрият боец, защото се приведе към мъжа си, докосна го по лакътя и му зашепна нещо. И кралят кимна.

— Решено — обяви. — Звучеше някак морно, сякаш обезсърчен от чутите лъжи и обиди. — Ще се биете утре сутрин. Само щитове и мечове, нищо друго. — Той вдигна длан, за да спре разразилите се овации. — Лорд Улфхер?

— Господарю? — изправи се на крака Улфхер.

— Ти ще уредиш двубоя. И нека Бог дари победа на правата страна. — Алфред се изправи, загърна се с наметалото и излезе.

А Стеапа, за първи път откакто го познавах, се усмихна.

— Ти си един проклет глупак — каза ми Леофрик. Бяха му свалили оковите и му бяха позволили да прекара вечерта заедно с мен. Хестен също беше с нас, както и Исеулт и хората ми, доведени от града. Настаниха ни на територията на двореца, в един обор, вмирисан на кравешка тор, но аз не обръщах внимание на вонята. Беше дванайсетата нощ от коледните празници и кралят даваше пир в голямата зала, но ние бяхме оставени отвън на студа, пазени от двама кралски гвардейци. — Да знаеш, че Стеапа е добър.

— Аз също съм добър.

— Но не колкото него — отвърна безцеремонно Леофрик. — Ще те направи на кайма.

— Не, няма — намеси се спокойно Исеулт.

— Той е същински звяр, по дяволите! — настоя Леофрик и аз започнах да му вярвам.

— Всичко стана заради оня проклет монах — казах горчиво. — Той е отишъл и ни е изпял на Алфред. — Всъщност, оказа се, че Асер бил изпратен от краля на Дифед да увери западносаксонците в миролюбивите му намерения, но монахът се възползвал от мисията си, за да разкаже историята за „Ефтвирд“, а оттук имало само крачка до заключението, че ние сме останали със Свейн и когато е нападнал Синуит. Алфред не разполагаше с доказателство за вината ни, но Ода Младия, виждайки своя шанс да ме унищожи, бе подучил Стеапа да лъже.

— Сега Стеапа ще те убие — мърмореше Леофрик — независимо какво твърди тази тук.

Исеулт не го удостои с отговор. Вместо това продължи да лъска ризницата ми, загребвайки с шепи от грубата слама на пода. Колкото до оръжията ми, щях да ги получа чак на другата сутрин, което означаваше, че няма да са прясно наточени. Стеапа, от друга страна, като човек на Ода Младия, принадлежеше към кралската стража, така че разполагаше с цяла нощ, за да наостри добре меча си. От кралската кухня ни бяха изпратили храна, но аз нямах апетит.

— Утре просто го давай полека — каза ми Леофрик.

— Полека?

— Ти винаги се биеш с ярост, докато Стеапа е спокоен.

— Яростта е за предпочитане.

— Напротив, той тъкмо това чака. Ще те отблъсква отново и отново, докато не се умориш и тогава ще те довърши. Виждал съм да го прави и преди.

На същото мнение беше и Харалд, рийвът от Дефнашир. Той ме бе призовал пред съда в Ексансестър, но също така се бе сражавал редом с мен при Синуит, а това поражда силна връзка. По някое време в мрака и дъжда отвън се дочуха шляпащи стъпки и той се появи на светлината на малкия огън, който осветяваше обора без да го сгрява. Спря се на прага и ме изгледа укорително.

— Беше ли заедно със Свейн при Синуит? — ме попита.

— Не.

— Така си и мислех. — Той влезе в помещението и седна край огнището. Не обърна никакво внимание на двамата стражи край вратата, което ми се стори интересно. Те бяха на подчинение на Ода Младия, който нямаше да бъде никак доволен да научи, че сме имали посетители, но Харалд явно се осланяше на тяхната дискретност, което означаваше, че сред редиците на Ода има недоволство.

— Стеапа седи на кралската трапеза — каза новодошлият, като постави гърне с пиво на пода.

— Значи поне няма да се наяде като хората.

— Да, пирът не е кой знае какво — кимна Харалд, но без да се усмихне. Известно време гледа към огъня, после се обърна към мен. — Как е Милдрит?

— Добре.

— Тя е мило момиче. — Той обгърна с взор тъмната прелест на Исеулт, а после отново се вторачи в огъня. — Утре призори ще има църковна служба, а след нея ти и Стеапа ще се биете.

— Къде?

— В полето, на отсрещния бряг на реката. — Харалд побутна гърнето с пиво към мен. — Да знаеш, той е левичар.

Не помнех да съм се бил срещу мъж, държащ меча с лявата ръка, но и не виждах това да ме поставя в по-неблагоприятна ситуация. Вярно, щитът ми щеше да се намира срещу неговия щит, наместо срещу оръжието му, но и той щеше да има същия проблем, затова просто свих рамене.

— Стеапа е свикнал с това — поясни Харалд — а ти не си. Освен това носи броня ето дотук — той докосна прасеца си — и има желязна пластина в левия ботуш.

— Защо, левият му крак по-уязвим ли е?

— Не, но си има трик. Изнася го напред, за да те предизвика да го удариш и после съсича ръката ти.

— Значи не е лесен за убиване — казах меко.

— Още никой не е успял да го стори — отвърна мрачно Харалд.

— Май не го харесваш особено?

Преди да отговори, той отпи от гърнето, после го предаде нататък към Леофрик.

— Харесвам стария господар — рече, имайки предвид Ода Стария. — Може да е с малко пиперлив нрав, но поне е честен. Докато синът му… — Той поклати тъжно глава. — Колкото до Стеапа, не че не имам нещо против него, но по нищо не се различава от една обучена хрътка. Знае само как да убива.

Взирах се в догарящия огън, търсейки в жаравата някакъв знак от боговете, но такъв нямаше, или поне аз не го виждах.

— Предполагам, че е поне малко притеснен — подхвърли Леофрик.

— Кой, Стеапа ли? — попита Харалд. — Че защо ще се притеснява?

— Все пак Утред уби Уба.

Другият поклати глава.

— Стеапа няма достатъчно ум, за да се притеснява. Просто знае, че утре ще убие Утред и толкоз.

Върнах се мислено към двубоя с Уба. Той беше велик воин и славата му се носеше навред, където плаваха датчаните, а аз го бях победил, но истината беше, че той неволно настъпи разпилените вътрешности на един умиращ и се подхлъзна. Кракът му отхвръкна встрани, той загуби равновесие и аз успях да прережа сухожилията на ръката му. Докоснах амулета с чука на Тор и си казах, че боговете все пак ми бяха пратили знамение.

— Желязна пластина в ботуша, значи? — попитах.

Харалд кимна.

— Него не го е грижа колко пъти ще го нападнеш. Знае, че атаките ти идват от лявата му страна и ще парира повечето от тях с меча си — голям, тежък меч. Някои от ударите ти ще преминат, но това също не го тревожи, защото просто ще ги пропилееш върху желязо. Дебела ризница, масивен шлем, пластина в ботуша — ще бъде все едно че удряш дъбово дърво и така, докато не допуснеш грешка. Тогава той ще е леко охлузен, а ти ще си мъртъв.

Помислих си, че рийвът има право. Ударите с меч по облечен в броня противник обикновено не постигаха друг резултат, освен да го натъртят, защото тя спираше режещото острие. Мечът не може да разсече метална ризница, затова и мнозина предпочитаха бойната секира като оръжие, но правилата на двубоя гласяха, че той ще се води само с мечове. Пронизващите удари вършеха работа, но Стеапа надали представляваше лесна мишена за тях.

— Той бърз ли е? — попитах.

— Достатъчно бърз — отвърна Харалд, после сви рамене. — Не толкова, колкото теб — добави неохотно — но не е и бавен.

— А какво казват залозите? — поинтересува се Леофрик, макар да бе наясно с отговора.

— Никой не залага и пени за Утред — каза Харалд.

— Съветвам те ти да заложиш — изперчих се аз и той се усмихна, макар да знаех, че няма да последва съвета ми.

— Голямата печалба ще е за Стеапа, ако те убие. Ода му е обещал сто шилинга.

— Че Утред целият не струва толкова — пошегува се грубовато Леофрик.

— Защо толкова много желае смъртта ми? — зачудих се на глас. Не можеше да е заради Милдрит, а спорът около това кой е убил Уба беше далеч в миналото, и все пак Ода Младия продължаваше да плете козни срещу мен. Харалд мълча дълго, преди да отговори. Плешивата му глава бе сведена и вече помислих, че се моли, когато най-сетне ме погледна.

— Ти си заплаха за него — промълви тихо.

— Та аз дори не съм го виждал от месеци насам. С какво точно го заплашвам?

Харалд отново не отговори веднага, подбирайки внимателно думите си.

— Кралят често боледува — каза накрая — и кой може да бъде сигурен още колко живот му остава? Ако, не дай боже, умре скоро, Уитанът няма да сложи на трона невръстния му син. Ще избере някой благородник с репутация, завоювана на бойното поле. Мъж, който може да се опълчи на датчаните.

— И това ще е Ода? — изсмях се при мисълта.

— А кой друг? — попита Харалд. — Но ако ти се изправиш пред Уитана и заявиш под клетва истината за гибелта на Уба, това може да промени нещата. Ето защо той се бои от теб и иска да те отстрани от пътя си.

— Като плаща на Стеапа да те накълца на парчета — добави навъсено Леофрик.

Харалд си тръгна. Той беше добър човек, работлив и честен и бе поел значителен риск, идвайки да ме посети, а аз не му бях показал подобаваща признателност за жеста. Очевидно смяташе, че ми предстои да умра на сутринта и бе сторил всичко по силите си, за да ме подготви за изпитанието. Независимо от това и от увереното предсказание на Исеулт, че ще оживея, през нощта спах зле. Беше ми студено и се чувствах притеснен. Дъждът се обърна в суграшица, а вятърът шибаше дъсчените стени на обора. На сутринта валежът бе престанал и вместо него се спусна рядка мъгла, обгръщаща постройките, от чийто сламени покриви капеше ледена вода. Докато поглъщах оскъдната си закуска от влажен хляб, на вратата се появи отец Беока, за да ми съобщи, че Алфред иска да говори с мен.

— Да не е решил да се молим заедно? — попитах кисело.

— Иска да разговаряте — настоя Беока и като видя, че не помръдвам, тропна с крак по пода. — Това не е молба, Утред, това е кралска заповед!

Надянах ризницата си, която не беше особено чиста, въпреки усилията на Исеулт. Сторих го не заради наближаващия двубой, а защото кожената й подплата предлагаше малко топлина в студеното утро. Повечето саксонски мъже се подстригваха късо, но аз носех косата си дълга, по датски маниер и сега я завързах с кожена връв на тила, докато Исеулт я почисти от полепналите сламки.

— Трябва да побързаме — каза Беока и аз го последвах през калта покрай голямата зала и новопостроената църква, към няколко по-малки постройки, изградени от още свежи дървени трупи. Бащата на Алфред бе използвал Сипанхам като ловна резиденция, но сега той разширяваше и благоустройваше мястото. Църквата бе издигната, още преди да се поправи и заздрави оградата от колове, което красноречиво говореше за неговите приоритети. Дори сега, когато цялата уесекска аристокрация бе събрана само на ден път от датчаните, наоколо се забелязваха повече свещеници, отколкото войници и това отново ясно показваше как той смята да брани владенията си.

— Кралят е в милостиво настроение — прошепна ми Беока, докато влизахме през една врата — затова се дръж смирено. — После почука на друга врата и без да изчака за отговор, я бутна и ми направи знак да вляза. Самият той не ме последва, а затвори зад гърба ми, оставяйки ме в сумрачно помещение. Две восъчни свещи пропукваха върху покрит олтар и на тяхната светлина видях двама мъже, коленичили пред простия дървен кръст, поставен между свещите. Те бяха с гръб към мен, но аз разпознах Алфред по синята, обточена с кожа мантия. Другият мъж бе монах. Те се молеха мълчаливо и аз изчаках да свършат. Тясната стая явно представляваше частен параклис, чиято мебелировка се състоеше единствено от драпирания олтар и ниско столче със затворена книга върху него.

— В името на Отца — наруши тишината Алфред.

— И Сина — поде монахът и силният уелски акцент ми подсказа, че това е Магарето.

— И Светия дух, амин — заключи Алфред.

— Амин — повтори като ехо Асер, след което двамата се изправиха с лица, озарени от радостта на благочестиви християни, казали молитвата си добре. Кралят примигна, сякаш учуден от присъствието ми, макар положително да бе чул почукването на Беока и шума от отварянето и затварянето на вратата.

— Надявам се да си спал добре, Утред?

— Надявам се и ти също, господарю.

— Болките ме държаха буден цялата нощ — каза той, докосвайки се по корема, после отиде и отвори чифт големи дървени кепенци, изпълвайки параклиса с бледа, мъглява светлина. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, из който се мяркаха човешки фигури. Алфред потрепери, защото в стаята цареше мъртвешки студ. — Днес е денят на свети Сед — добави.

Не отвърнах нищо.

— Чувал ли си за свети Сед? — попита той и приемайки мълчанието ми за неведение, се усмихна снизходително. — Той е бил от Източна Англия, нали, братко Асер?

— Именно, господарю, мир на блажената му душа — потвърди монахът.

— Неговата мисия била в Лундене — продължи кралят — но той завършил дните си в Линдисфарена. Навярно знаеш тази обител, Утред?

— Знам я добре, господарю — кимнах. Мястото се намираше на един остров недалеч от Бебанбург и само преди няколко години аз бях пристигнал в манастира заедно с ърл Рагнар и бях наблюдавал с очите си как монасите му загиват под датските мечове.

— Значи свети Сед е известен в твоята родина?

— Никога не съм чувал името му.

— А аз мисля за него като за символ — рече Алфред. — Мъж, роден в Източна Англия, извършил делото на живота си в Мерсия и умрял в Нортумбрия. — Той вдигна ръце пред гърдите си и сключи тънките си, бледи пръсти. — Саксонците на Англия, Утред, събрани в едно пред лицето на Господа.

— И обединени в радостна молитва с бритите — додаде благочестиво Асер.

— Моля се на всемогъщия Бог за този щастлив изход — усмихна се кралят и аз едва сега схванах смисъла на думите му. Той стоеше толкова смирен, без корона, без скъпи гривни и огърлици, без нищо освен една малка гранатова брошка, служеща за закопчалка на мантията му, и говореше за щастлив изход, но онова, което всъщност си представяше, бе саксонският народ, обединен под властта на един крал. Краля на Уесекс. Зад кротостта на този човек се криеше безмерна амбиция.

— Трябва да се учим от светците — продължи той. — Техните жития са маяци в мрака, който ни обкръжава, а примерът на свети Сед недвусмислено казва, че следва да бъдем обединени, затова и аз не желая да проливам саксонска кръв навръх светлия му празник.

— Не е нужно да се пролива кръв, господарю — казах.

— Радвам се да го чуя — вметна Алфред.

— Стига да се снемат обвиненията срещу мен.

Усмивката изчезна от лицето му, той отиде до прозореца и се взря в унилото утро навън. Там, на двора, се устройваше малко представление в моя чест. Въоръжаваха Стеапа. Двама мъже премятаха масивна ризница върху широките му плещи, докато трети стоеше отстрани с грамаден щит и чудовищен меч.

— Снощи говорих със Стеапа — каза кралят, отвръщайки лице от прозореца — и той спомена, че при нападението на Свейн над Синуит е имало мъгла. Утринна мъгла, също като днешната. — Ръката му посочи белите валма, процеждащи се в параклиса.

— Няма как да зная, господарю.

— Затова не е изключено — погледна ме кралят — Стеапа да се е припознал, смятайки, че те вижда там.

Едва не се изсмях. Значи Алфред бе наясно, че гигантът лъже, просто не искаше да го признае.

— Освен това отец Уилибалд е разговарял с екипажа на „Ефтвирд“ и нито един от членовете му не е потвърдил историята на Стеапа.

Вестта от Уилибалд можеше да е пристигнала само от Хамтун, защото екипажът още се намираше там. Следователно, кралят е знаел за непричастността ми към клането в Синуит, още преди да бъда обвинен.

— Значи съм бил жертва на скалъпен процес? — попитах рязко.

— Ти беше само обвиняем — поправи ме Алфред. — А обвиненията се доказват или отхвърлят.

— Или оттеглят.

— Да, мога да ги оттегля — съгласи се той. Отвън Стеапа проверяваше дали ризницата му приляга добре, размахвайки меча си. А мечът наистина беше огромен, с тежко, блестящо острие. Кралят притвори кепенците, скривайки го от погледа ми. — Но само в частта за нападението над Синуит, защото не мисля, че брат Асер ни излъга за останалото.

— Доведох кралица, която твърди обратното.

— Тъмна кралица — просъска Асер. — Езичница! Магьосница! — Той погледна към Алфред. — Тя е вещица, изчадие адово, господарю! Maleficos non patieris vivere!

— Да не се допуска вещиците да живеят — преведе кралят зарад мен. — Това е божия заповед, Утред, от Светото писание.

— Значи в отговор на истината заплашвате една жена със смърт?

Алфред трепна от дързостта ми.

— Брат Асер е добър християнин — каза разпалено — и думите му са правдиви. Ти си отишъл на война без заповед от мен. Използвал си кораба ми, хората ми и си проявил вероломство! Ти си лъжецът и измамникът, Утред! — Тонът му беше гневен, но съумя да се овладее. — Нещо повече — продължи — убеден съм, че си платил своя дълг към църквата с плячка, открадната от други добри християни.

— Не е вярно — отвърнах рязко. — Платих го с плячка, открадната от датчаните.

— Тогава поеми този дълг отново — заключи кралят — и няма да помрачим със смърт благословения ден на свети Сед.

Предлагаше ми се живот. Алфред очакваше отговора ми с усмивка. Беше сигурен, че ще приема, защото считаше предложението си за разумно. Той не обичаше сраженията, оръжията, убийствата. Съдбата му бе отредила да прекара цялото си царуване във войни, но те не бяха по вкуса му. Предпочиташе да цивилизова Уесекс, да го дари с ред и благочестие и идеята за двама мъже, биещи се до смърт в зимното утро, не съвпадаше с представите му за добре управлявано кралство.

Но аз мразех Алфред. Мразех го заради унижението в Ексансестър, където ме бе накарал да надяна роба за покаяние и да пълзя в калта. Освен това не го приемах за свой крал. Той беше западносаксонец, а аз нортумбриец и считах, че докато е на трона, Уесекс няма особени шансове за оцеляване. Според него Бог щеше да го опази от датчаните, а според мен те трябваше да бъдат победени с оръжие. Освен това, имах смътно хрумване как да победя Стеапа, не желаех да се нагърбвам с вече платен дълг, бях млад, глупав, арогантен и неспособен да владея импулсите си.

— Всичко, което казах, е истина — настоях — и аз ще потвърдя тази истина с меча си.

— Значи твърдиш, че брат Асер лъже? — изгледа ме сепнато Алфред.

— Извива истината така, както жена извива врата на пиле.

Кралят бутна отново кепенеца, разкривайки ми могъщия Стеапа в мълния му боен блясък.

— И си сигурен, че искаш да умреш? — попита.

— Искам да се бия за правдата, господарю — кимнах упорито.

— Тогава си глупак. — Лицето на Алфред поруменя от гняв. — Глупак, лъжец и грешник. — Той мина покрай мен, отвори рязко вратата и викна на един слуга да предаде на лорд Улфхер, че двубоят в крайна сметка ще се състои. — Хайде, върви — подкани ме — и нека душата ти получи справедливо възмездие.

Уреждането на зрелището бе възложено на Улфхер, но се получи забавяне, защото лордът беше изчезнал. Дворецът, както и целият град бяха претърсени, без да се открие и следа от него, докато накрая един роб от конюшните уплашено не призна, че го е видял да напуска Сипанхам заедно със свитата си още преди зазоряване. Никой не знаеше защо го е сторил и възникнаха догадки, че не е искал да участва в изпитанието със смъртен двубой. Това ми се стори слабо вероятно, защото той не беше от хората, на които им призлява от кръв. В крайна сметка избраха лорд Хупа от Торнсета да го замести и някъде по пладне най-сетне ми донесоха оръжията и ме съпроводиха до ливадата отвъд моста пред източната порта на града. Там, на брега, вече се бе събрала огромна тълпа. Имаше просяци, сакати, жонгльори, продавачки на закуски, десетки свещеници и сюрии шумни деца. Присъстваше разбира се и цялото благородно западносаксонско войнство, дошло в Сипанхам за срещата на Уитана, и сега нямащо търпение да се позабавлява с прославените бойни умения на Стеапа Снотор.

— Ти си един проклет глупак — каза ми Леофрик.

— Защото настоях да се бия ли?

— Можеше да отървеш кожата.

— И тогава хората щяха да ме нарекат страхливец. — Това беше самата истина. Един мъж не може да бяга от предизвикателствата и да остане мъж. В живота си ние постигаме, каквото можем. Правим деца, печелим пари, строим сгради, трупаме земя, събираме армии и даваме пищни тържества, но в крайна сметка след нас остава само едно — репутацията. Аз нямаше как да отстъпя.

Алфред не дойде на двубоя. Вместо това пое на запад заедно с бременната Елсуит, двете им деца и свита от двайсетина войници и още толкова свещеници и придворни. Претекстът бе, че ще изпрати брат Асер за началото на пътуването му обратно към Дифед, но всъщност искаше да покаже, че предпочита компанията на един бритски монах пред гледката на двама от своите воини, счепкали се като псета. За разлика от него, никой друг в Уесекс не искаше да пропусне развлечението. Тълпата напираше, но Хупа държеше всичко да бъде изрядно, затова я изтика встрани от мочурливия бряг, предоставяйки ни достатъчно място. После отиде при Стеапа, за да провери дали е готов.

Той беше готов. Бронята и шлемът му лъщяха на слабата слънчева светлина. Щитът му бе грамаден, обкован с желязо по ръба и с железен сърдечник, тежащ поне колкото чувал зърно. Той сам по себе си представляваше оръжие, стига да успееше да ме удари с него, но далеч по-страховит бе мечът му, по-дълъг и масивен от който не бях виждал в живота си.

После, следван от двама стражи, Хупа приближи до мен. Краката му жвакаха в тревата и аз си помислих, че теренът е още по-коварен, отколкото изглежда.

— Утред от Окстън — каза — готов ли си?

— Името ми е Утред от Бебанбург.

— Готов ли си? — настоя той, игнорирайки забележката.

Не отвърнах.

Сред най-близкостоящите до мен се разнесе ропот, който бързо се разпространи и само след няколко секунди цялата тълпа вече дюдюкаше и ми се присмиваше. Бяха решили, че съм страхливец и аз подсилих впечатлението, като пуснах щита и меча си и накарах Леофрик да ми помогне да сваля тежката ризница. Ода Младия, застанал до своя боец, се смееше.

— Какво правиш? — попита ме Леофрик.

— Надявам се, че си заложил пари на мен.

— Разбира се, че не съм.

— Отказваш ли да се биеш? — намеси се Хупа.

Не отвърнах, след като се освободих от бронята и поех Змийски дъх обратно от Леофрик. Само Змийски дъх. Без шлем, без щит, единствено моя верен меч. Сега не бях обременен от нищо. Земята беше размекната, Стеапа скован от доспехите си, докато аз бях лек, бърз и подвижен.

— Готов съм — казах на Хупа.

Той отиде до средата на ливадата, вдигна ръка, сетне я отпусна и тълпата избухна в овации.

Аз целунах амулета с чука на врата си, поверих душата си на великия бог Тор и пристъпих напред.

 

 

Стеапа ме доближи уверено, с вдигнат щит и изнесен от лявата страна меч. В очите му нямаше и следа от тревога. Приличаше просто на човек, вършещ обичайната си работа, и аз се зачудих колко ли мъже е убил. Трябва да съм му изглеждал лесна жертва без никаква защита, без дори щит в ръката. Аз също тръгнах насреща му, но когато помежду ни останаха едва десетина крачки, изведнъж побягнах. Втурнах се право към него, свих надясно към меча му, а после рязко наляво, заобикаляйки го, без да намалявам скоростта. Усетих го как се обръща и замахва с грамадното острие, но аз вече бях зад гърба му. Паднах на колене, чух свистенето над главата си и скочих отново на крака, мушкайки напред с меча.

Върхът проби ризницата точно над лявата му плешка и пусна кръв, но той беше по-бърз, отколкото очаквах. Спря широкия си замах и се извъртя за нов, като движението го измести от пътя на Змийски дъх. Само го бях одраскал.

Отскочих две крачки назад и се впуснах отново наляво, а той се хвърли срещу мен, надявайки се да ме смаже под тежестта на щита си. Извъртях се надясно и отблъснах оръжието му със своето, при което остриетата издадоха звън като от камбаната на Съдния ден. Нападнах отново, целейки се този път в кръста му, но той бързо отстъпи. Продължих да обикалям дясната му страна, усещайки ръката си още разтърсена от удара на мечовете. Движех се бързо, за да го накарам да се върти и се престорих се, че замахвам, за да го примамя напред. Почвата беше прогизнала. Боях се да не се подхлъзна, но скоростта бе моето оръжие. Трябваше да не спирам да го разигравам, да го карам да сече въздуха и да грабвам всяка възможност да вкарам в действие върха на Змийски дъх. Смятах да го разкървавя достатъчно, за да се умори, но той разгада тактиката ми и започна да прави къси финтове, за да я осуети, като всеки от тях бе съпроводен със замах на грамадното му острие. Явно искаше да го парирам, разчиташе да счупи меча ми при удара. Аз се боях от същото, защото колкото и добре да е изработено, всяко оръжие има своите граници.

Постепенно ме оттласна назад до първите редове на тълпата, явно с надеждата да ме съсече на късове пред очите й. Известно време покорно отстъпвах, после направих рязко движение надясно, при което кракът ми се подхлъзна и паднах на коляно. Публиката зад мен ахна, а една жена дори изпищя, защото страховитият меч на Стеапа вече се спускаше над оголената ми шия. Само че аз не се бях подхлъзнал, а само се преструвах. Оттласнах се от земята, излязох изпод удара и минах покрай десния му хълбок. Той тласна напред с щита и ме закачи по рамото с железния му ръб. Знаех, че ще ми остане синина, но това нямаше значение, защото бях получил мигновена пролука. Острието на Змийски дъх се стрелна напред и отново проби ризницата, като този път изстърга по ребрата му. Той изрева и се обърна, но аз вече бях далеч.

Спрях на десетина крачки от него. Стеапа също спря и ме загледа с леко учудване върху широкото лице. Там все още нямаше тревога, само учудване. Доближи и изнесе левия си крак напред, точно както ме бе предупредил Харалд, разчитайки, че ще го нападна и скритата желязна пластина ще го защити, докато той ме разсича като добиче. Само се усмихнах и прехвърлих меча си от дясната ръка в лявата, предлагайки му нова загадка. Някои мъже се бият еднакво добре и с двете ръце и може би аз бях един от тях? Кракът му се прибра обратно.

— Ей — подвикнах му. — Защо те наричат Стеапа Снотор? Та ти не си умен, мозъкът ти е колкото кокоше яйце.

Опитвах да го разяря с надеждата, че гневът ще го заслепи, ще го направи невнимателен, но той пусна обидата покрай ушите си. Не се хвърли в безразсъдна атака, а приближи полека, наблюдавайки ме внимателно, макар мъжете от публиката да му подвикваха да ме довърши. Аз внезапно се затичах насреща му, свих надясно и той реагира с леко закъснение. Замахнах заднишком със Змийски дъх и улучих ръката му, държаща оръжието, но не успях да разсека брънките на ризницата. В следващия миг се обърнах и прехвърлих меча в дясната си ръка, избягвайки жестокия ответен удар.

Двубоят ни приличаше на схватка между куче и глиган, като той беше глиганът и проблемът му бе как да ме постави натясно, за да използва превъзхождащата си сила и тегло. Аз пък целях да го тормозя, хапя и разигравам, докато го омаломощя. Той бе очаквал, че подобно на него ще изляза с броня и щит и двамата ще се бъхтим няколко минути, докато аз не рухна под напора му, не бъда смазан и съсечен на късове от огромния му меч, но досега не бе успял дори да ме докосне. Впрочем, моята тактика също не успяваше. На два пъти му бях пуснал кръв, но това бяха просто драскотини. Сега той настъпи отново, мъчейки се да ме изтласка към реката. Високо на брега изпищя жена и аз предположих, че иска да го насърчи. Писъците ставаха все по-силни, докато ние продължавахме да се надлъгваме. Заобиколих Стеапа и го заплаших отдясно, карайки го тромаво да се обърне, когато изведнъж той спря и се взря някъде покрай мен. Свали щита, отпусна меча си надолу и единственото, което ми оставаше да направя, бе да нанеса смъртоносния удар. Цялото му тяло бе открито и можех да си избера дали да го пронижа в гърдите, гърлото или в корема, но не сторих нито едно от тези неща. Той бе опитен боец и предположих, че ми подхвърля примамка, която нямах намерение да грабна. Вероятно ако нападнех, щеше да ме смаже между щита и меча си. Искаше да го помисля за беззащитен, да вляза в обсега на оръжията му, но вместо това аз застанах на място и разперих ръце, подканяйки го да ме атакува, точно както той подканяше мен.

Но той сякаш не ме забелязваше. Погледът му все така бе устремен някъде над рамото ми. Писъците на жената станаха пронизителни и към тях се присъединиха мъжки викове. Леофрик крещеше името ми, а публиката, вместо да гледа нас, започваше панически да се разпръсва.

Тогава обърнах гръб на Стеапа и се взрях към града върху хълма, обгърнат от извивката на реката. И видях, че Сипанхам гори. Зимното небе бе забулено от пушеци, а хоризонтът бе осеян с хора — хора на коне, хора с мечове и брадви, с щитове, копия и знамена, които прииждаха откъм източната порта, преминавайки с грохот по моста. Защото всички молитви на Алфред бяха останали нечути и датчаните нападаха Уесекс.