Бърнард Корнуел
Бледият конник (4)

Глава трета

Екипажът на „Ефтвирд“, превърнал се във „Фирдрака“, се бе сражавал при Синуит редом с мен. Тези мъже бяха бойци и имаха зъб на Ода Младия, задето си бе приписал заслуга за победата, спечелена от тях. Също така, бяха отегчени до смърт оттогава насам. Леофрик ми разказа, че Бургеверд понякога извеждал флота на учения в морето, но повечето време просто стояли и чакали в Хамтун.

— Веднъж обаче отидохме на риба — добави.

— На риба?

— Отец Уилибалд ни чете проповед за това как пет хиляди души се нахранили с две парчета хляб и кошница херинга — обясни той — затова Бургеверд реши, че и ние трябва да вземем мрежите и да се отправим на риболов. В града имало много гладни, които трябвало да ядат.

— И хванахте ли нещо?

— Скумрия. Купища скумрия.

— Но не и датчани?

— Никакви датчани. Проклетниците бяха изчезнали вдън земя. И никаква херинга, само скумрия.

По-късно научихме, че Гутрум е дал заповед никакви датски съдове да не обикалят крайбрежието на Уесекс. Вниманието на Алфред трябваше да бъде приспано и той да бъде убеден, че е настъпил траен мир. По тази причина водите между Кент и Корнуолум бяха свободни от пирати и това бе насърчило търговците от южните земи да се отправят насам, за да продават вино и купуват вълна. „Фирдрака“ плени два такива кораба през първите четири дена. И двата бяха франкски, с тумбести корпуси и не повече от шест гребла от всяка страна. Екипажите им безспорно ни взеха за викинги, защото видяха зверските глави, чуха Хестен и мен да говорим на датски и се вторачиха в гривните по ръцете ми. Не ги избихме, само ограбихме парите, оръжията им и толкова от стоката, колкото можехме да носим. Единият кораб бе натоварен с вълна, защото отвъд морето саксонската вълна се ценеше високо, но ние взехме само три бали, за да не задръстваме мястото между скамейките.

Нощем акостирахме в някой залив край брега, а денем гребяхме навътре в търсене на плячка, като се отдалечавахме все по̀ на запад, докато накрая вече бях сигурен, че сме достигнали Корнуолум, а това бе територия на бритите — стария враг, опълчил се на дедите ни още когато за пръв път бяха прекосили Северно море, за да създадат Англия. Бритите говореха странен език и някои от тях живееха северно от Нортумбрия, а други — в Корнуолум и Уелс, все места в дивите покрайнини на британския остров, където бяха изтласкани от нашето идване. Те бяха християни, дори отец Беока ми бе казвал, че са се покръстили по-рано от нас, твърдейки също, че между християните никога не можела да съществува истинска вражда. Въпреки това бритите ни мразеха и нападаха — било сами, било в съюз с датчаните, които на свой ред също ги атакуваха понякога. В миналото мъжете на Корнуолум създавали доста неприятности на Уесекс, но според Леофрик били наказани за това толкова жестоко, че сега се напикавали само като видят саксонец.

Не че отначало срещнахме някакви брити. Местата, където намирахме подслон, бяха безлюдни, с изключение на едно речно устие, където към нас доближи кожена лодка с полугол мъж в нея, който искаше да ни продаде кошница раци. Взехме я и му платихме две сребърни пенита. На следващата вечер пристанахме заедно с прилива върху пясъчен плаж и се запасихме с прясна вода от един поток, а Леофрик и аз се изкачихме на близкия хълм да огледаме вътрешността. От далечните долини се издигаше дим, но не се виждаше жива душа, нито дори пастир.

— А ти какво очакваше — попита Леофрик. — Врагове?

— Манастир — отвърнах.

— Манастир? — подсмихна се той. — Да не си решил да се молиш?

— В манастирите има сребро.

— Не и по тези места. Тук са бедни като църковни мишки. Освен това…

— Освен това какво?

Той посочи с палец към кораба.

— На борда имаме поне дузина примерни християни. Другите не дават пет пари за манастирите, но тези няма да те последват, ако тръгнеш да ги грабиш.

Тук беше прав. Някои от мъжете вече бяха изразили скрупули относно пиратските ни набези, но аз ги уверих, че датчаните ползват търговските съдове, за да шпионират враговете си. Това не беше лъжа, макар и да се съмнявам някоя от жертвите ни да е била на служба при тях. И все пак, екипажите им бяха съставени от чужденци, а моите хора, подобно на всички саксонци, питаеха здрава неприязън към чужденците, правейки изключение единствено за Хестен и за неколцината фризийци сред нас. Фризийците бяха родени пирати, по нищо не отстъпващи на датчаните, а тази групичка бе пристигнала в Уесекс с идеята да забогатее и мисията на „Фирдрака“ бе добре дошла за нея.

Продължавайки на запад, срещахме все повече крайбрежни селища и някои от тях бяха учудващо големи. Сенулф, който бе добър боец, сражавал се с нас при Синуит, ни разправи, че бритите от Корнуолум копаели от земята калай и го продавали на чужденците. Той знаеше това от баща си — търговец, плавал често по тези места.

— Щом продават калай — казах — трябва да имат пари.

— Както и мъже, които да ги пазят — отбеляза сухо Сенулф.

— А имат ли крал?

Никой не знаеше. Това изглеждаше вероятно, макар да нямахме представа кой е кралят или къде живее. Не беше изключено, както подхвърли Хестен, кралете дори да са няколко. Ясно бе обаче, че имат оръжия, защото една вечер, докато „Фирдрака“ приближаваше полека брега, от отсрещните скали полетя стрела и се заби във водата недалеч от греблата ни. Можехме дори да не разберем за нея, но аз случайно гледах нататък и я видях как профучава с мръсното си сиво оперение и се изгубва с тих плясък. Една стрела, след която не последваха други, но ние я приехме като предупреждение и пуснахме котва по-навътре в залива, а на другия ден, в светлината на утрото видяхме две крави, пасящи край малък поток. Леофрик се пресегна за брадвата си.

— Кравите са тук, за да ни убият — предупреди ни Хестен на своя още не много добър английски.

— Кравите да ни убият? — изгледах го развеселен.

— Виждал съм го и преди, господарю. Оставят крави да ни примамят, после нападат.

Дарихме живота на кравите, вдигнахме котва и загребахме към устието на залива. Тогава зад нас се разнесоха викове и вой, а от гъсталака се изсипа цяла тълпа мъже. Свалих една от сребърните си гривни и я дадох на Хестен. Тя му бе първата и той, като истински датчанин, безмерно се гордееше с нея и непрестанно я лъскаше.

Брегът ставаше все по-див и пуст, но затова пък времето бе тихо и спокойно. Пленихме малък кораб с осем гребла, който се връщаше от Ирландия и го облекчихме с шестнайсет сребърни монети, три ножа, купчина калаени слитъци, чувал гъши пух и шест кози кожи. Не можеше да се каже, че забогатяваме, макар търбухът на „Фирдрака“ вече да бе задръстен от всевъзможни стоки.

— Трябва да продадем всичко това — каза Леофрик.

Но на кого? Не познавахме никакви търговци по тези места. Мислех си, че това, което трябва да сторя, е да спра в някое от по-големите селища и да го ограбя. Да изгоря къщите, да избия мъжете, да плячкосам дома на главатаря им и да се върна обратно в морето. Но бритите бяха нащрек и където и да доближахме брега край градовете им, виждахме въоръжени мъже да ни очакват. Те се бяха научили да се справят с викингите и затова, както научих от Хестен, те вече не ги нападали с по-малко от пет-шест кораба наведнъж.

— Нещата ще се оправят — казах аз — когато подминем Корнуолум. — Знаех, че все някъде на запад той трябва да свърши и ние да навлезем в залива Сеферн, където можехме да попаднем на датски кораб, пристигащ от Ирландия, но полуостровът сякаш нямаше край. Всеки път, щом достигнехме някой нос, си мислех, че той бележи края на сушата, но надеждите ми се оказваха напразни и след него следваше нов залив, а после още един нос и понякога теченията бяха толкова силни, че макар да бяхме обърнати на запад, ни тласкаха обратно на изток. Да бъдеш викинг се оказваше по-трудно, отколкото предполагах. После един ден вятърът се усили, вълните се надигнаха и гребените им се покриха с бяла пяна. От помрачнялото небе заплющя дъжд и ние побързахме да намерим укритие близо до сушата. Там пуснахме котва, а „Фирдрака“ се дърпаше и тресеше като неспокоен кон на опънатото си въже от преплетени кожени ремъци.

Цялата нощ и на следващия ден бурята продължи да вилнее, а прибоят се плискаше с грохот в отвесните скали. Ние бяхме в безопасност, но запасите ни от храна намаляваха и аз вече почти бях склонен да зарежем плановете си за забогатяване и да обърнем обратно към Уиск, където можехме да се престорим, че просто сме патрулирали брега. Но на втората сутрин, когато вятърът поутихна, а пороят се превърна в леден дъждец, видяхме покрай носа, зад който бяхме намерили убежище, да се задава кораб.

— На оръжие! — викна Леофрик и мъжете, премръзнали и недоволни, се наредиха край борда.

Новодошлият съд беше много по-малък от нашия. Беше нисък и тумбест, с къса, дебела мачта, на чиято дълга рея бе навито мръсно платно. Половин дузина мъже опъваха греблата, а кърмчията го насочваше право към „Фирдрака“. Щом наближи достатъчно, видях, че към мачтата му е привързана зелена клонка.

— Искат да говорят — казах.

— Да се надяваме, че ще искат и да купуват — измърмори Леофрик.

На малкия кораб имаше свещеник. Отначало дори не разбрах, че е такъв, защото видът му бе също толкова парцалив като на останалите. Той викна на развален датски, че желае да разговаря с нас и ние застанахме борд до борд, при което спътниците му се вторачиха нагоре към редицата въоръжени мъже, гледащи иззад щитовете си. Сенулф и аз изтеглихме свещеника на палубата. Още двама понечиха да го последват, но Леофрик ги заплаши с копието си и те бързо се дръпнаха назад.

Гостът ни, чието име бе отец Мардок, се отпусна с прогизналите си дрехи върху една от пейките на гребците.

— Мразя християните — казах, сочейки разпятието на врата му. — Защо просто не те хвърля за храна на Ньорд?

Той подмина репликата, или пък не знаеше, че Ньорд е един от морските богове.

— Нося ви дар от своя господар — отвърна, вадейки изпод расото си две очукани гривни. Взех ги и ги огледах. Бяха прости медни дрънкулки, целите плесенясали и почти без никаква стойност. За миг се изкуших да ги хвърля презрително в морето, но прецених, че пътуването ни е на толкова малка печалба, че дори тези жалки съкровища трябва да се пазят.

— Кой ти е господар? — попитах.

— Крал Передур.

Едва не се изсмях. Крал Передур? Човек очакваше един крал да е прочут, а аз никога не бях чувал името Передур, което означаваше, че навярно е някакъв дребен вожд, присвоил си гръмка титла.

— И защо този Передур ми изпраща мизерните си дарове?

Отец Мардок още не знаеше името ми, но се боеше да попита. Беше заобиколен от хора в кожени и метални ризници, с щитове и мечове, копия и брадви и вярваше, че се намира сред датчани. Бях наредил на всички членове на екипажа, които носеха кръстчета, да ги скрият под дрехите си. Говорехме единствено Хестен и аз и ако отец Мардок намери това за странно, то с нищо не го показа. Вместо това сподели, че неговият господар, крал Передур, бил предателски нападнат от съседа си на име Калин. Силите на Калин завзели една висока твърдина близо до морето и Передур щял да ни плати добре, ако му помогнем да си върне укреплението, което се наричаше Дрейндинас.

Пратих отец Мардок да изчака на кърмата, докато обсъдим искането му. Някои неща бяха очевидни. Предложението не означаваше, че ще станем богати, а че въпросният Передур ще гледа да се измъкне с колкото се може по-малко, а след като ни плати, най-вероятно ще се опита да си върне парите обратно, като ни убие.

— Най-добре ще направим — каза Леофрик — ако намерим този Калин и видим колко е склонен да ни даде той.

Идеята бе добра, само че никой от нас не знаеше как да намери Калин, който, както по-късно узнахме, също бе крал. Това не значеше кой знае какво, защото в Корнуолум всеки, способен да поведе петдесетина въоръжени мъже след себе си, се кичеше с подобна титла. Разпитах отец Мардок за още подробности и той ми обясни, че Дрейндинас е високо укрепление, което съществува от древни времена и охранява пътя на изток — тъй че докато Калин го държи, хората на Передур остават пленници в земите си.

— Но нали имате кораби — изтъкнах.

— Калин също има, а освен това не можем да качим добитъка си на корабите.

— Значи гледате добитък?

— Да, с него се изхранваме.

Както се оказваше, Калин бе обсадил Передур и последният виждаше в наше лице шанс да наклони везните в тази мъничка война.

— И колко ще ни плати вашият крал? — попитах.

— Сто сребърни монети.

Изтеглих Змийски дъх.

— Аз почитам истинските богове — му изръмжах — и съм особен привърженик на Ходер. Трябва да знаеш, че Ходер обича кръв, а аз не съм му принасял жертва вече много дни.

Отец Мардок ме изгледа ужасено, което бе разумно от негова страна. Той беше млад мъж, макар това почти да не личеше от косата и брадата му, толкова гъсти и сплъстени, че сред тях се виждаха само кривият нос и блестящите му очи. Каза ми, че се научил да говори датски, докато бил поробен от военачалник на име Годфред, но успял да избяга, когато този Годфред нападнал островите Силанс, намиращи се далеч на запад сред открито море.

— Има ли някакви богатства в Силанс? — попитах го. — Бях чувал за тези острови. Някои твърдяха, че са митична измислица, други — че се появявали и изчезвали с луната, но според отец Мардок те съществували наистина и се наричали още Острови на мъртвите. — Обитаеми ли са изобщо?

— Да, там живеят хора — каза той — но и мъртъвците са ги направили свое обиталище. А всички богатства бяха ограбени от вашите кораби. — После се постара да ме убеди, че предложението на Передур било по-изгодно. Неговият крал бил щедър и навярно щял да плати много повече от сто монети за помощта ни. Накарах свещеника да нареди на своя кораб да плава пред нас и да ни отведе до селището на Передур. Той самият щеше да остане при нас като заложник в случай, че цялата история бе скалъпена и на брега ни очакваше засада.

Оказа се, че говори истината. Селото представляваше няколко десетки колиби, скупчени върху стръмен хълм край залива и защитени със стена от трънливи храсти. Хората живееха вътре в ограждението, някои се занимаваха с риболов, други — с животновъдство и никой не беше богат. Самият крал живееше в по-висока постройка, където склонихме да ни приеме, но не и преди да вземем още заложници. Трима младежи, за които ни увериха, че били синове на Передур, бяха отведени на борда на „Фирдрака“. Наредих на екипажа да ги убие, ако не се върна и сетне, придружен от Хестен и Сенулф, слязох на брега. Бяхме в пълно бойно снаряжение, аз носех ризница и лъскав шлем, и местните ни зяпаха с уплашени очи, докато се изкачвахме към върха на хълма, сред мириса на риба и тор. До кралския дом имаше църква, с обрасъл в мъх тръстиков покрив и фронтон, украсен с избелял дървен кръст.

Передур бе два пъти по-възрастен от мен, нисък и тантурест, с хитро лице и раздвоена черна брада. Поздрави ни от своя трон, представляващ просто стол с висока облегалка, и очакваше да му се поклоним в отговор, но ние не го сторихме, което го накара да се смръщи. Край него стояха дузина мъже, явно неговата свита, макар и да нямаха заможен вид. Всички бяха възрастни с изключени на един, който носеше расо на християнски монах и изпъкваше сред останалите като гарван сред ято чайки, защото бе чист, спретнат и гладко избръснат. Навярно беше на моите години и строгото му, изпито лице изглеждаше умно, но изразяваше подчертано отвращение към нас. Той ни вземаше за езичници и ние с Хестен действително бяхме такива, а аз бях наредил на Сенулф да си държи устата затворена и кръстчето скрито в пазвата. Монахът говореше датски далеч по-добре от отец Мардок.

— Кралят ви приветства — каза с глас, тънък като неговите устни и враждебен като бледите му, зеленикави очи. — Приветства ви и иска да знае кои сте.

— Казвам се Утред Рагнарсон — отвърнах.

— И защо си тук, Утред Рагнарсон?

Хвърлих му мълчалив взор. Не просто го погледнах, а го изучих внимателно, както човек оглежда вол, преди да го заколи. Взор, предполагащ, че преценявам на какви точно късове да го разрежа и той очевидно схвана значението му, защото не настоя за отговор на въпроса си. А този отговор се подразбираше, щом бяхме датчани — за какво друго можеше да е дошъл един викингски кораб, освен за да граби и убива?

Передур и монахът размениха полугласно няколко реплики, а аз междувременно се озъртах наоколо, търсейки признаци на богатство. Не видях нищо, освен няколко китови кости в ъгъла, но самият Передур не правеше впечатление на беден. Носеше тежка бронзова огърлица на шията, мръсните му пръсти бяха отрупани със сребърни пръстени, наметалото му бе пристегнато с кехлибарена брошка, а във въшливата му яка се криеше златно разпятие. Мина ми през ум, че навярно държи имането си заровено в земята. Надали щяхме да забогатеем от този съюз, но трябваше да призная, че плаването ни също не даваше особен резултат, а Передур щеше поне да ни храни и пои, докато се пазаряхме.

— Кралят иска да знае — прекъсна мислите ми монахът — колко мъже можеш да поведеш в бой?

— Достатъчно — отвърнах сухо.

— Това не зависи ли от числеността на врага? — попита лукаво той.

— Не, зависи ето от това — потупах дръжката на Змийски дъх.

Арогантният ми отговор попадна на място и изглежда го задоволи. А и звучеше достатъчно убедително, защото аз бях същински гигант в тази зала, широкоплещест и извисяващ се с една глава над всички останали.

— А ти кой си, монахо? — попитах на свой ред.

— Казвам се Асер — бе отговорът. Името, естествено, беше бритско, а на английски език означаваше мъжко магаре, затова винаги след това го наричах за себе си Магарето. Тогава още не знаех, но щях да имам достатъчно поводи да го правя, защото този човек тепърва предстоеше да се впие в живота ми като пиявица. Бях срещнал поредния си враг, но в онзи ден, в залата на Передур, виждах просто един непознат монах, отличаващ се от останалите само защото се беше измил. Той ме покани да го последвам през малка странична врата и аз, след като дадох знак на Хестен и Сенулф да останат по местата си, се промуших през нея, за да се окажа изправен пред голяма купчина тор. Но всъщност ме бяха извели навън, за да ми покажат гледката на изток.

Взрях се надолу към долината. Върху отсамния склон се гушеха почернелите от пушек покриви на селото на Передур, после идваше трънливата ограда, следваща течението на един ручей, който се вливаше в морето. Отвъд ручея хълмовете се издигаха постепенно до далечен хребет и там, изпъквайки върху билото като цирей, стоеше Дрейндинас.

— Там е врагът — каза Асер.

— Колко бойци има вътре? — попитах, отбелязвайки малките размери на укреплението.

— Има ли значение за теб? — отвърна язвително той, връщайки ми заради отказа да разкрия числеността на екипажа си. Впрочем, отец Мардок несъмнено го беше преброил, докато се намираше на борда, тъй че заяждането ми беше безсмислено.

— Вие християните вярвате, че след смъртта ще отидете в рая, нали? — подхвърлих.

— И какво от това?

— Ти вероятно нямаш търпение да умреш? И да се срещнеш със своя бог?

— Заплашваш ли ме?

— Не заплашвам плъхове — отвърнах с наслада. — Колко са? Казвай! Четирийсет, петдесет?

Той явно не знаеше, но ми каза, че те самите ще предоставят към четирийсет мъже.

— В такъв случай — уверих го — утре твоят крал може да си получи крепостта обратно.

— Той не ми е крал — сопна се Асер, подразнен от предположението ми.

— Твой или не, може да си я получи обратно, стига да ни плати подобаващо.

Пазарлъкът се проточи до вечерта. Передур действително бе склонен да плати повече от сто шилинга, както бе споменал отец Мардок, но се боеше да не взема парите му и да си тръгна без бой, затова искаше някаква гаранция. Намекна, че мога да му дам заложници, но аз отказах и след още час безплодни спорове той нареди да повикат кралицата. Това не значеше нищо за мен, но видях как Магарето се напрегна, сякаш го бяха ръчнали с остен, а останалите направиха издължени физиономии. Асер понечи да протестира, но кралят с рязък жест го накара да млъкне. После в дъното на залата се отвори една врата и Исеулт влезе в моя живот.

Исеулт. Да я срещна тук беше като да открия златен къс насред бунище. Щом я видях, начаса забравих Милдрит. Мургавата Исеулт, тъмнокосата Исеулт, чернооката Исеулт. Тя беше дребна, слабичка като елф, с озарено лице и коса, блестяща като гарванови пера. Носеше черна наметка и имаше сребърни украшения на шията, по китките и глезените си, които подрънкваха тихо, когато вървеше. Навярно бе на седемнайсет или осемнайсет години, но въпреки младостта си успяваше да респектира придворните на Передур, които се отдръпнаха с приближаването й. Самият крал също изглеждаше неспокоен, а стоящият до мен Асер се прекръсти и изплю, като да се предпази от злина.

Аз само я гледах омагьосан. Върху лицето й бе изписана болка, сякаш намираше живота за непоносим. Передур й заговори боязливо, с тих, уважителен глас. Тя потръпна при звука на думите и ми мина през ума, че може би е луда, защото гримасата й бе ужасна, обезобразяваща нейната хубост. После обаче се успокои и ме погледна, докато кралят обясняваше нещо на Асер.

— Кажи на кралицата кой си и какво ще направиш за нас — преведе ми той с хладен, неодобрителен тон.

— Тя говори ли датски — попитах.

— Разбира се, че не. Просто й кажи и да приключваме с този фарс.

Взрях се в очите й — нейните огромни, тъмни очи и изпитах странното подозрение, че тя може да надзърне право в душата ми, да разгадае и най-съкровените ми мисли. Но поне не направи гримаса при вида ми, както когато съпругът й я заговори.

— Името ми е Утред Рагнарсон — казах — и съм тук, за да се бия за мъжа ти, ако той ми плати подобаваща цена. Ако не я плати, ще си тръгна.

Очаквах Асер да й преведе, но монахът остана безмълвен.

Исеулт все така ме гледаше, а аз я гледах в отговор. Тя имаше безупречна кожа, недокосната от болест, а лицето й бе волево, но тъжно. Тъжно и прекрасно. Свирепо и прекрасно. Напомни ми за Брида, момичето от Източна Англия, моята първа любовница, която сега бе с Рагнар, моя приятел. Яростта изпълваше Брида така, както мечът изпълва ножница и аз усещах същото в тази кралица, която бе толкова млада и странна, тъмна и привлекателна.

— Аз съм Утред Рагнарсон — чух се да проговарям отново, макар изобщо да нямах такова намерение — и мога да правя чудеса. — Сам не знам защо го казах. По-късно научих, че тя не е разбирала думите ми, защото по онова време е говорела само езика на бритите, но въпреки това сякаш схвана смисъла им и се усмихна.

Асер си пое рязко дъх.

— Внимавай, датчанино — просъска. — Тя е кралица.

— Кралица, или кралицата? — попитах, без да откъсвам поглед от нея.

— Нашият крал е благословен с три съпруги — отвърна неодобрително той.

Междувременно Исеулт приближи до Передур и му каза нещо. Той кимна, после й посочи почтително към вратата, откъдето бе дошла. Това явно означаваше, че може да си върви и тя покорно тръгна натам, но на прага поспря и ми хвърли последен, преценяващ поглед. После се изгуби.

И изведнъж всичко стана лесно. Передур се съгласи да ни плати купчина сребро и ни заведе в една задна стаичка, за да ни я покаже. В нея имаше монети, повредени украшения, очукани чаши и три свещника, явно взети от църквата. Когато го претеглих с помощта на везните, взети от пазара, открих, че се равнява на триста и шестнайсет шилинга — сума, която не бе за пренебрегване. Асер го раздели на две части, едната два пъти по-голяма от другата.

— Ще ви дадем малката част сега — каза — а другата, когато си върнем Дрейндинас.

— За глупак ли ме мислиш? — попитах, знаейки, че след боя ще бъде трудно да вземем останалото сребро.

— А ти мен? — отвърна той, преценявайки, че ако ни даде всичкото сребро, „Фирдрака“ ще изчезне на зазоряване.

Накрая се споразумяхме, че ще вземем една трета сега, а другите две трети ще бъдат отнесени на бойното поле, за да ни бъдат под око. Передур се бе надявал те да останат в дома му, но тогава рискувах да водя неравна битка из кривите, осеяни с тор улички, за да си ги взема. Вероятно именно изгледът за такава битка възпираше хората на Калин да го нападнат директно и вместо това предпочитаха да го уморят с глад, или поне Асер смяташе така.

— Кажи ми за Исеулт — обърнах се към монаха, след като пазарлъкът приключи.

Монахът изсумтя презрително.

— Знам защо питаш. За мен си като отворено евангелие.

— Какво е това? — престорих се на невеж.

— Книга с молитви. А те ще ти трябват, ако се докоснеш до нея. — Той се прекръсти. — Тази жена е самото зло.

— Но тя е кралица, млада кралица — възразих. — Как е възможно да е зла?

— Какво знаеш за бритите?

— Че вонят като порове. И са крадливи като свраки.

Той ме изгледа неприязнено и за миг си помислих, че ще откаже да говори повече, но накрая успя да преглътне гордостта си.

— Ние сме християни — каза — и благодарим на Бога за тази велика милост, но сред хората ни още не са изкоренени някои стари, езически порядки. Исеулт е част от тях.

— В какъв смисъл?

Разговорът не му се нравеше, но вече сам бе споменал за злото у Исеулт, затова неохотно ми поясни.

— Тя е родена напролет, преди осемнайсет години и раждането й било съпроводено от слънчево затъмнение, а хората тук са суеверни глупци и вярват, че тъмнокосо дете, родено при смъртта на слънцето, има особени сили. Затова са я превърнали във… — той се запъна, не знаейки датската дума. — Чародейка — каза накрая.

— Вещица?

— Да, и Передур се оженил за нея. Направил я своя тъмна кралица. Това правят кралете с подобни момичета. Вземат ги в домовете си, за да използват способностите им.

— Какви способности?

— Тези, които дяволът им дава, разбира се — рече раздразнено той. — Передур вярва, че тя може да вижда бъдещето. Но ще съхрани това умение само дотогава, докато е девствена.

Изсмях се на думите му.

— Е, щом не я одобряваш, значи ще ти направя услуга, ако я изнасиля. — Монахът само ме изгледа изпод вежди. — Ти също ли вярваш, че умее да вижда бъдещето?

— Видяла те е как побеждаваш и каза на краля, че може да ти има доверие.

— Тогава положително е ясновидка.

Асер изсумтя презрително.

— Трябвало е да я удушат със собствената й пъпна връв — процеди. — Тя е езическа кучка, пъклено изчадие.

Същата вечер в чест на нашия съюз бе даден пир и аз се надявах Исеулт също да е там, но тя не се появи. Вместо нея присъстваше една от по-възрастните жени на Передур, но тя бе мрачно, мърляво създание с пъпчиво лице, което почти не говореше. Угощението, от своя страна, бе удивително добро. Имаше риба, овнешко, говеждо, хляб, пиво, медовина и сирене и докато се хранехме, Асер ми разказа, че е родом от кралството Дифед, което се намираше северно от залива Сеферн, и че неговият крал, с непроизносимо име, звучащо като нещо средно между кашляне и пелтечене, го изпратил в Корнуолум, за да разубеждава бритските владетели да не се съюзяват с датчаните.

Бях учуден от това, толкова учуден, че дори спрях да зяпам момичетата, сервиращи храната. В дъното на помещението свиреше арфист и две от тях се поклащаха в такт с музиката, докато вървяха.

— Значи не харесваш датчаните — казах.

— Вие сте езичници — рече мрачно Асер.

— Защо тогава си научил езика ни?

— Моят абат ни подготвяше за мисионери при датчаните.

— Няма да е зле ти да отидеш. Още преди да си усетил, ще се озовеш в рая.

— Освен датския знам и много други езици — рече високомерно той, игнорирайки репликата ми. — Този на саксонците например. А и ти според мен не си роден в Дания.

— Откъде разбра?

— По акцента ти. От Нортумбрия ли си?

— Аз съм от морето — отвърнах.

— В Нортумбрия — продължи назидателно той — датчаните дотолкова са покварили англичаните, че те вече се мислят за едни от тях. — В това грешеше, но тъкмо аз едва ли бях в правото да го поправям. — И още по-лошо, позволили са на христовата светлина да угасне.

— Да не би светлината на Тор да е прекалено ярка за теб?

— Западносаксонците са християни и наш дълг е да ги подкрепяме. Не от любов към тях, а заради общата ни любов към Христа.

— Срещал ли си Алфред от Уесекс? — попитах иронично.

— Не, но ще се радвам да го срещна — отвърна пламенно Асер. — Чувам, че бил добър християнин.

— И аз чувам същото.

— Затова и Господ го възнаграждава.

— С какво го е възнаградил?

— Изпрати бурята, унищожила датската флота. А божиите ангели погубиха Уба. Какво по-голямо доказателство за мощта му? Който се бие срещу Алфред, той се опълчва на самия Христос, обрича се на вечен грях. Това е и посланието, което нося на кралете на Корнуолум.

Бях впечатлен, че един скромен монах, живеещ в най-затънтените земи на бритите, знае толкова подробности за случващото се в Уесекс и предположих, че Алфред би се радвал да чуе глупостите, които плещеше Асер. Впрочем, той самият пращаше много свои емисари по тези места, все свещеници или монаси, които проповядваха как техният бог щял да накаже езичниците. Асер явно ги бе слушал с внимание и ентусиазъм.

— А защо се биете срещу Калин? — попитах.

— Той иска да се съюзи с датчаните.

— И добре ще направи, защото ние ще победим.

Асер поклати глава.

— Бог ще победи.

— Надявай се — казах, докосвайки амулета с чука на Тор, който носех върху кожена връв на шията си. — Но ако грешиш, монахо, ние ще превземем Уесекс, а Калин ще участва в разделянето на плячката.

— Няма да участва в нищо, защото утре вие ще го убиете.

Бритите никога не бяха хранили топли чувства към саксонците. Всъщност дори ги мразеха и в онези години, когато английското кралство бе на ръба на унищожението, можеха лесно да наклонят везните, присъединявайки се към Гутрум. Вместо това предпочетоха да не вземат страна и за това немалка роля изигра църквата. Мъже като Асер бяха решили, че датските еретици са по-опасен враг от английските християни и според мен грешаха, защото ако се бяха съюзили с нашествениците от севера, бритите можеха да си върнат голяма част от изгубените земи. Религията поражда странни приятелства.

Същото важи и за войната и за да скрепи нашата сделка, Передур предложи на Хестен и мен две от прислужващите девойки. Бях изпратил Сенулф обратно на „Фирдрака“, заръчвайки му да предаде на Леофрик да е готов за бой на сутринта. Мина ми през ум, че ние също не е зле да се приберем на борда, но момичетата бяха хубави и затова останахме. Оказа се, че опасенията ми са били напразни и никой не се опита да ни убие през нощта, нито дори на другия ден, когато отнесохме първата третина от среброто на морския бряг, откъдето една малка лодка ни откара на кораба.

— След битката ни очаква още два пъти по толкова — казах на Леофрик.

Той побутна торбата с върха на ботуша си.

— Къде беше цяла нощ?

— В леглото, с една прислужница.

— Ерслинг. И с кого ще се бием?

— С шайка диваци.

Оставихме десет души да охраняват кораба. Ако хората на Передур бяха направили сериозен опит да го превземат, те трудно щяха да ги удържат, но затова пък разполагаха с тримата заложници, предполагаеми синове на краля, тъй че рискът бе минимален. Освен това, Передур бе събрал цялата си армия в източното подножие на хълма. Армия е силно казано, защото тя се състоеше само от четирийсет мъже, но ние добавихме към нея още трийсет, при това страховити и добре въоръжени. Леофрик, аз и още неколцина от екипажа имахме ризници, а аз носех също красивия си шлем със забрало на лицето, тъй че приличах на истински военачалник.

Передур бе облечен с кожени доспехи, а в косите и брадата си бе вплел черни кичури от конска опашка, които висяха надолу и му придаваха свиреп вид. Повечето му бойци бяха въоръжени с копия, докато той самият носеше добър меч. Някои имаха щитове и шлемове и аз не се съмнявах в храбростта им, макар да мислех, че им липсва истинска закалка. Моите хора се бяха сражавали с датските кораби край уесекския бряг, а също в стената от щитове при Синуит и аз не се съмнявах, че каквато и войска да е събрал Калин в Дрейндинас, те с лекота ще я унищожат.

Беше ранен следобед, когато започнахме да изкачваме хълма. Трябваше да го направим още на сутринта, но някои от хората на Передур страдаха от махмурлук след нощното пиене, а други бяха възпирани от жените си, които не искаха да ги пускат на смърт. После Передур и съветниците му се събраха да обсъдят как точно да поведем битката, макар че не знам какво имаше за обсъждане. Войската на Калин беше в укреплението, а ние — отвън, затова трябваше просто да нападнем копелетата. Нищо особено, обикновена атака, но те говориха дълго, след което отец Мардок на висок глас произнесе молитва, а накрая аз отказах да се включа в настъплението, защото остатъкът от среброто не беше донесен.

То пристигна, мъкнато в сандък от двама мъже и най-сетне, под лъчите на следобедното слънце, ние заизкачвахме склона. Част от жените ни следваха, надавайки бойни крясъци, но само си хабяха дъха, защото врагът бе твърде далеч, за да ги чуе.

— Е, как ще действаме? — попита ме Леофрик.

— Ще оформим клин — предложих. — Слагаме най-добрите бойци в първите редове, ти и аз вървим пред тях и избиваме мръсниците.

Той се намръщи.

— Нападал ли си досега някое от тези древни укрепления?

— Никога.

— Може да стане трудно.

— Ако е прекалено трудно, просто ще убием Передур и хората му и пак ще вземем среброто.

В този момент отзад ме застигна Асер, чието спретнато расо бе изпоцапано с кал.

— Твоите хора са саксонци! — възкликна укорително.

— Виж — изръмжах. — Аз мразя монасите. Мразя ги дори повече от свещениците. Обичам да ги убивам. Обичам да им поря коремите и да гледам как се гърчат. Затова сега се скрий някъде, преди да съм те заклал като пиле.

Той изтича при Передур и му предаде новината, че ние сме саксонци. Кралят ни изгледа намръщено. Мислеше, че е наел отряд датски викинги и не бе никак щастлив от наученото, затова аз извадих Змийски дъх и блъснах с плоското на острието по липовия си щит.

— Искаш ли да водиш тази битка, или не? — попитах го с помощта на Асер.

Той реши, че иска да я води, или по-скоро ние да я водим вместо него и всички отново се помъкнахме нагоре по стръмния склон. Той беше доста по-дълъг, отколкото изглеждаше и следобедът вече преваляше, когато изкачихме билото и видяхме пред себе си обраслите в трева пръстени стени на Дрейндинас. Над тях се вееше флаг. Той представляваше триъгълно парче плат с изображение на бял кон, изправен на задните си крака върху зелено поле.

Спрях на място. Флагът на Передур беше просто вълча опашка, закована върху дълъг прът, а моят, ако имах такъв, щеше да е правоъгълен, като на всички саксонци. Познавах само един народ, притежаващ триъгълни знамена, затова се извърнах към Асер, който приближаваше запъхтяно по склона.

— Това са датчани! — викнах му.

— Е, и? — отвърна предизвикателно той. — Мислех, че и ти си датчанин, а цял свят знае, че това племе се бие за сребро срещу всекиго, дори срещу своите. Но ти май се изплаши от тях, а саксонецо?

— Твоята майка не те е родила — процедих ядно, — а те е изпърдяла през сбръчкания си задник.

— Изплашен или не — каза Асер — вече взе среброто на Передур, затова сега си длъжен да се биеш.

— Още една дума, монахо, и ще ти отрежа кирливите топки. — Взирах се нагоре към крепостта, опитвайки се да преценя числеността на защитниците й. Това триъгълно знаме променяше всичко, защото вместо диви, полувъоръжени брити, щяхме да се изправим срещу смъртоносни датски бойци. Но ако аз бях удивен да ги видя тук, тяхната изненада бе не по-малка. Те се тълпяха по ръба на стената, която бе изградена от пръст, оградена от ров и увенчана с преплетени тръни. Щеше да е трудно да я преодолеем, особено ако я бранеха датчани. Преброих горе поне четирийсет души, а знаех, че има и други, които не се виждат и дори само бройката ми говореше, че атаката ще се провали. Можехме да нападнем, можехме дори да стигнем до трънливата преграда, но се съмнявах, че ще си проправим път през нея. Докато се опитвахме, двайсетина от нас щяха да паднат мъртви и щяхме да имаме късмет, ако се оттеглим надолу по хълма без по-тежки загуби.

— Май затънахме в лайна — каза ми Леофрик.

— Чак до шията — отвърнах.

— И какво ще правим сега? Да нападнем Передур и да му вземем парите?

Не отговорих нищо, защото датчаните отместиха част от трънливата преграда и трима от тях се спуснаха по стената, упътвайки се към нас.

— Кой е този, по дяволите? — възкликна Леофрик, взирайки се във водача им. Той беше огромен мъж, едър като Стеапа Снотор, облечен в излъскана до блясък ризница. Шлемът му, блестящ също като нея, имаше забрало под формата на глиганска зурла и бе увенчан отгоре с бяла конска опашка. Ръцете му бяха отрупани със златни и сребърни гривни, говорещи, че е знатен датски военачалник. Вървеше надолу по хълма така, сякаш го притежаваше, и това наистина бе така, след като държеше крепостта.

Асер забърза срещу новодошлите, заедно с Передур и двама от придворните му. Аз се присъединих към тях и заварих монаха да се опитва да проповядва на датчаните. Говореше им, че сам Бог ни е довел и ако не искат да ги избием, най-добре ще е да се предадат и да пречистят езическите си души.

— Ние ще ви покръстим — нареждаше — и небесата ще се възрадват от вашата постъпка.

Датският водач бавно свали шлема си и лицето му бе почти толкова плашещо, колкото и изображението на глигана върху него. То бе широко, изпечено от вятъра и слънцето, с празни, безизразни очи на убиец. Беше към трийсетгодишен, с късо подрязана брада и белег, спускащ се от ъгъла на лявото око през цялата буза. Той подаде шлема на един от придружителите си и, без да каже и дума, запретна полата на ризницата си и взе да пикае върху расото на Асер. Монахът отскочи назад, а датчанинът, без да спира да пикае, погледна към мен.

— Кой си ти?

— Утред Рагнарсон. А ти?

— Свейн Белия кон — отвърна предизвикателно той, сякаш трябваше да знам репутацията му и аз за миг замълчах. Дали това бе същият Свейн, за когото се говореше, че трупа войски в Уелс? Какво тогава търсеше тук?

— Ти Свейн от Ирландия ли си? — попитах.

— Свейн от Дания — каза той, като пусна края на ризницата си и изгледа свирепо Асер, който го заплашваше отдалеч с божия гняв. — Ти там, ако искаш да живееш, затвори си червивата уста. — Асер я затвори и Свейн погледна обратно към мен. — Рагнарсон… Ърл Рагнар? Рагнар Равнсон? Онзи, който служеше на Ивар?

— Същият — кимнах.

— Значи ти си саксонският му син?

— Да. А ти онзи Свейн ли си, който води мъже от Ирландия? И събира армия в Уелс?

— Може и да съм — отвърна неопределено той. После огледа хората ми, преценявайки колко добре ще се бият, огледа и мен самия, обръщайки внимание на шлема и ризницата ми и особено на гривните по ръцете. Когато приключи, направи знак с глава, за да покаже, че иска да отидем встрани и да поговорим насаме. Асер понечи да протестира, че каквото и да си кажем, трябва да бъде чуто от всички, но аз не му обърнах внимание и последвах Свейн нагоре по хълма.

— Не можете да превземете това укрепление — започна той.

— Вярно е.

— И какво ще правите?

— Ще се върнем обратно в селото на Передур, естествено.

— Ясно — съгласи се Свейн. — Ами ако аз го нападна?

— Ще го превземеш. Но ще загубиш хора. Може би към дузина.

— Което ще означава дванайсет гребци по-малко — рече замислено той, после погледна към двамата мъже в задните ни редици, които носеха сандъка със среброто. — Това наградата ти за битката ли е?

— Да.

— Да си я поделим?

Поколебах се за секунда.

— А после да поделим и каквото открием в селото? — предложих.

— Съгласен — кимна той и погледна към Асер, който шептеше напрегнато на Передур. — Но онзи там знае какво кроим, затова ще се наложи да им замажем очите. — И преди да се усетя, замахна и ме зашлеви през лицето. Ударът беше силен и аз посегнах към Змийски дъх, докато неговите придружители също притичаха, с извадени оръжия.

— Ще изляза от крепостта и ще се присъединя към теб — каза тихо Свейн, а после, вече на висок глас добави: — Ти, проклет кози син!

Аз го заплюх, а хората му се престориха, че го отвеждат насила. После се върнах при останалите.

— Ще ги избием всичките — заявих яростно. — До крак!

— Какво ти каза той? — попита Асер, който се бе притеснил, и с пълно право, че ще сключим сепаративен съюз. Представлението на Свейн обаче бе всяло съмнения у него, а аз допълнително ги подсилих, като беснеех като луд и крещях по отдалечаващите се датчани, че ще пратя мизерните им души при Хел, богинята на мъртвите. — Значи ще се биете? — не мирясваше монахът.

— Ще се бием, и още как! — креснах му и се упътих към Леофрик. — С датчаните сме на една страна — казах тихо. — Ще избием тези брити, ще превземем селото им и ще си поделим плячката поравно. Съобщи на нашите хора, но внимателно.

Свейн, верен на думата си, изведе своите бойци от Дрейндинас. Това трябваше да извести Асер и Передур за готвеното предателство, защото никой разумен човек не би напуснал чудесна отбранителна позиция, за да се бие на открито, но те го отдадоха на датската арогантност. Свейн допълнително наля масло в огъня, като изкара двайсетина конници, създавайки впечатление, че се готви да разкъса строя ни с пехотата си, а после да преследва с тях оцелелите, за да ги доизбие. Едновременно построихме стени от щитове — неговата пред конницата, а моята — вляво от позициите на Передур и след като те бяха готови, започнахме да си крещим обиди. Леофрик тъкмо обикаляше от човек на човек и съобщаваше за новата уговорка, когато при нас дотича Асер.

— Нападайте! — викна монахът, сочейки към редиците на Свейн.

— Когато сме готови — отвърнах, защото Леофрик още не бе инструктирал всички.

— Нападайте веднага! — Асер ме заплю и аз едва не го изкормих на място. Това щеше да ми спести много неприятности за в бъдеще, но запазих спокойствие и той се върна при Передур, където започна да се моли с вдигнати нагоре ръце, настоявайки Бог да прати небесен огън, който да погълне езичниците.

— Вярваш ли на Свейн? — попита Леофрик, застанал отново до мен.

— Да, вярвам му — отвърнах. Защо му вярвах? Само защото беше датчанин, а аз обичах датчаните. Днес, разбира се, всички повтаряме, че те са изчадия на сатаната, лъжливи езичници, диваци и каквито други обиди ни дойдат наум, но истината е, че те са воини и харесват онези, които са като тях. Нищо чудно Свейн да ме бе придумал да нападнем заедно Передур само за да може после да се обърне срещу мен, но не исках да мисля за тази възможност. Освен това, в дома на краля имаше нещо, което желаех — а за да го получа, трябваше да мина на другата страна.

— Фирдрака! — извиках, което бе уговореният ни сигнал и ние обърнахме стената от щитове на обратно и започнахме клането. То не беше трудно — хората на Передур нямаха куража за бой. Бяха се надявали ние да изнесем основната тежест на сражението, а те само да доубиват и грабят ранените, но вместо това ние връхлетяхме отгоре им, посичайки ги безжалостно. Свейн също настъпи по десния им фланг и те се обърнаха в бягство. Тогава датските ездачи влязоха в играта. Те пришпориха конете, насочиха копията и се впуснаха напред.

Това не беше битка, това беше касапница. Двама от бойците на Передур опитаха да дадат отпор, но Леофрик помете копията им с брадвата си и те умряха с писъци. Передур падна от моя меч, без да се съпротивлява. Изглеждаше примирен със смъртта и аз му я дарих бързо. Сенулф и още двама от екипажа сториха онова, което им бях наредил — да опазят сандъка със среброто и докато конниците на Свейн гонеха последните бегълци, всички останали се събрахме край тях. Единственият, който успя да се спаси, бе Асер, монахът, който вместо към селото се завтече встрани по хълма. Останалите тичаха надолу по склона и биваха промушвани в гръб, но той видя, че там го чака единствено смърт, затова с изненадваща скорост смени посоката и хукна покрай моите хора, запретнал расо над коленете си. Викнах им да го убият, но те само ме изгледаха и го пуснаха да мине.

— Казах, убийте го! — изкрещях.

— Той е монах! — отвърна един от тях. — Да не искаш да отидем в ада?

Изгледах подир отдалечаващия се черен гръб и, честно казано, пет пари не давах дали ще живее, или ще умре. Предполагах, че конниците на Свейн ще го хванат, но те явно не го видяха. Видяха обаче отец Мардок и един от тях отсече главата му с един-единствен замах на меча, което накара доста от моите бойци да се прекръстят.

Докато траеше преследването обаче, пехотинците на Свейн наново образуваха стена от щитове насреща ни, а в средата й, под флага с белия кон, стоеше самият той, спуснал забралото с глиганската зурла на шлема си. Върху щита му също бе изрисуван такъв кон, а оръжието му бе бойна брадва, най-голямата, която бях виждал в живота си. Хората ми се размърдаха неспокойно.

— Не разваляйте строя! — изръмжах им аз.

— Пак затънахме до шията — рече тихо Леофрик.

Свейн се бе вторачил в нас и аз виждах смъртоносната светлина в очите му. Той беше в настроение за убиване, а ние бяхме просто саксонци и до ушите ни долетя потракващият звук, когато ръбовете на датските щитове се застъпиха. Тогава подхвърлих Змийски дъх във въздуха. Подхвърлих го високо, тъй че дългото му острие се завъртя и проблесна на слънцето. Естествено всички се зачудиха дали ще го уловя, или ще тупне на тревата, но аз го улових и като намигнах на Свейн, го плъзнах обратно в ножницата. Той се засмя и убийственото му настроение премина, защото си даде сметка, че не може да си позволи жертвите, които ще понесе, ако се бие с нас.

— Наистина ли помисли, че ще те нападна? — викна през трийсетината крачки, които ни деляха.

— Надявах се, че ще ме нападнеш — викнах в отговор — за да няма нужда да деля плячката с теб.

Той отпусна брадвата и тръгна към мен, аз също тръгнах насреща му и двамата се прегърнахме. Тогава мъжете от двете страни също свалиха оръжията.

— Ще се заемем ли сега и с мизерното им село? — попита Свейн и всички заедно се спуснахме по хълма, покрай телата на хората на Передур. Никой не пазеше трънливата ограда, затова лесно минахме през нея. Едва неколцина мъже се опитаха да отбраняват домовете си. Повечето жители побягнаха към брега, но там нямаше достатъчно лодки, за да ги поберат. Датчаните ги обградиха и започнаха да ги делят според това кои са полезни и кои — за убиване. Полезните бяха младите жени и онези, които можеха да се продадат като роби. Всички останали умряха.

Аз не участвах в разправата. Вместо това, съпроводен от целия си екипаж, се упътих към дома на Передур. Част от датчаните, решили, че там може да има съкровище, ме последваха, но аз стигнах преди тях, бутнах вратата на голямата зала и заварих Исеулт да чака вътре. Можех да се закълна, че ме е очаквала, защото лицето й не изрази нито страх, нито изненада. Тя седеше върху кралския трон, но щом влязох, се изправи, сякаш да ме поздрави с добре дошъл. Свали сребърните украшения от врата, китките и глезените си и безмълвно ми ги подаде.

— Ще ги разделим със Свейн — казах аз, подхвърляйки ги на Леофрик.

— А момичето? — попита развеселено той. — Него също ли ще разделим?

Вместо отговор свалих наметалото от раменете на Исеулт. Под него тя носеше черна рокля. Извадих Змийски дъх и с помощта на още кървавото острие отпрах дълга ивица плат. Исеулт ме гледаше, без да показва никаква емоция. Щом приключих, върнах наметалото й, завързах единия край на ивицата около шията й, а другия — за колана си.

— Тя е моя — казах.

Датчаните нахълтаха в залата и някои взеха да хвърлят хищни погледи към Исеулт. После обаче пристигна Свейн и им изръмжа да започват да разкопават пода, за да търсят скрито съкровище. Щом видя повода, на който бях вързал Исеулт, се ухили с думите:

— Можеш да си я задържиш, саксонецо. Хубава е, но аз ги харесвам с повече месо по кокалите.

Така тя остана при мен, а същата вечер си устроихме пир. В селото имаше доста пиво и медовина и двамата със Свейн заповядахме на своите хора да не се бият помежду си. Те като цяло се подчиниха, но покрай пленените жени пламнаха неизбежните дрязги и едно от момчетата, които бях взел от имението си, бе наръгано с нож в корема и умря на сутринта.

Свейн намери за много забавно, че корабът ни е уесекски.

— Алфред ли ви изпраща? — ме попита.

— Не.

— Той не иска да се бие, нали?

— Ще се бие, ако трябва — отвърнах — но смята, че Господ ще печели сраженията вместо него.

— Значи е идиот — каза Свейн, глозгайки една свинска кост. — И на мен ми се ще боговете да правят, каквото искам, но не става така. И какво правите тук?

— Същото като вас. Търсим плячка.

— Аз пък търся съюзници.

— Съюзници?

На пияна глава той бе малко по-словоохотлив, отколкото при първата ни среща и ми разкри, че наистина е онзи Свейн, който трупа войска в Уелс, добавяйки, че все още няма достатъчно бойци.

— Гутрум може да поведе две хиляди души след себе си, вероятно и повече. Аз трябва да събера поне колкото него.

Излизаше, че двамата са съперници. Запомних този факт, който можеше да се окаже от полза за в бъдеще.

— И смяташ, че бритите ще се бият на твоя страна?

— Така ми обещаха — каза той, изплювайки парче хрущял. — Затова дойдох, но копелетата ме излъгаха. Този Калин не е никакъв крал, а прост селски вожд. Губя си времето тук.

— Двамата заедно можем ли да го победим?

— Бихме могли — кимна Свейн след кратка пауза. После смръщи вежди и се загледа към дъното на залата, където един от хората му държеше някакво момиче в скута си. Той явно го хареса, защото удари по масата, направи знак с ръка и мъжът неохотно доведе девойката. Свейн я сложи да седне до него, разтвори туниката й, за да вижда гърдите й, а след това й подаде чашата си с пиво. — Ще помисля за това.

— Или ще помислиш как да ме нападнеш?

Той се ухили.

— Ти си Утред Рагнарсон и аз съм чувал за боя край реката, където си убил Уба. — Очевидно се радвах на по-висока репутация сред своите врагове, отколкото сред тъй наречените си приятели. Свейн настоя да му разкажа за смъртта на Уба и аз го направих правдиво, без да пропускам подробността, че той се е подхлъзнал, което ми е позволило да го съсека.

— И все пак хората говорят, че си се бил добре — каза Свейн.

Исеулт ни слушаше през цялото време и макар да не знаеше езика, нейните големи тъмни очи сякаш попиваха всяка дума. Щом пирът приключи, я изведох от залата и тя използва импровизираната каишка, с която я бях завързал, за да ме придърпа в своята малка стая с дъсчени стени, а аз застлах наметалата ни вместо постеля.

— Когато това свърши — й казах на език, който не можеше да разбере — ще си загубила своята сила.

Тя само постави пръст върху устните ми, за да ме накара да млъкна и понеже беше кралица, трябваше да й се подчиня.

 

 

На сутринта довършихме разграбването на селището. Исеулт ни показваше къщите, в които може да има нещо ценно и най-често познаваше, макар претърсването да означаваше просто да ги разрушим. Хората често криеха дребните си ценности в покривите и плъховете и мишките се разбягваха, щом смъквахме прогнилата слама от тях. После разравяхме огнищата и всички други възможни тайници. Събирахме и последното късче метал, готварско гърне или рибарска кука. В това занимание прекарахме целия ден, а вечерта си поделихме плячката на брега.

Свейн, вече изтрезнял, беше обмислил идеята да нападнем Калин и тя му се бе видяла твърде рискована.

— Можем лесно да го победим — каза — но ще изгубим хора, а плячката няма да е голяма.

Екипажът на един кораб се нуждае от всеки чифт ръце. Не бяхме дали никакви жертви срещу Передур, но Калин бе по-силен крал и несъмнено питаеше подозрение към Свейн, което означаваше, че войската му ще е подготвена и въоръжена.

— Той плаща ли ти? — попитах.

— Разбира се. Точно както и Передур ти е платил.

— Аз разделих полученото с теб.

— Не и онова, което си взел преди боя — ухили се Свейн — така че сме квит.

И двамата бяхме припечелили добре от смъртта на Передур — Свейн беше взел роби, а всеки от нас сега притежаваше сребро и друг метал на стойност над деветстотин шилинга, което не представляваше истинско богатство, особено ако трябва да го делиш с хората си, но все пак бе доста повече, отколкото ни беше донесло пиратството. Освен това, аз имах Исеулт. Вече не я водех на каишка, но тя въпреки това стоеше край мен и изглеждаше доволна. Унищожаването на нейния досегашен дом й бе доставило отмъстителна наслада, от което заключих, че трябва да е мразела Передур. Мразела го е, а той се е боял от нея, и ако наистина е можела да вижда бъдещето, нарочно му е дала лош съвет да ползва помощта ни, за да се отърве от него.

— И накъде продължаваш сега? — попита ме Свейн. Двамата крачехме по брега покрай скупчените роби, които ни гледаха с тъмни, пълни с омраза очи.

— Мисля да отида до залива Сеферн.

— Там не е останало нищо — каза той, имайки предвид, че датските и норвежки набези са ограбили бреговете от всичко по-ценно. — Единственото, което ще срещнеш, са нашите кораби, идващи откъм Ирландия.

— За да нападнат Уесекс?

— Не, възнамерявам да започна търговия с уелските кралства — усмихна се хищно Свейн.

— Ясно. Аз пък възнамерявам да отплавам до луната и да си построя там зала за пиршества.

Той се засмя.

— Но като стана дума за Уесекс, чувам, че щели да строят църква на мястото, където си убил Уба.

— И аз чувам същото.

— С олтар от чисто злато?

— Да, такива са слуховете. — Скрих удивлението си, че е така добре запознат с плановете на Ода Младия, но всъщност не биваше да се чудя. Мълвата за злато се разпространява като горски пожар. — Впрочем, аз не им вярвам особено — добавих.

— Църквите имат пари — рече замислено Свейн, после смръщи вежди. — Но това е странно място да се строи църква.

— Защо?

— Толкова близо до морето. Лесно е за нападение.

— А може би те искат да го нападнеш. И имат хора, готови да го отбраняват.

— Един вид, примамка? — погледна ме той.

— Гутрум не нареди ли да не се провокират западносаксонците? — попитах.

— Гутрум може да нарежда, каквото си ще. Аз съм Свейн Белия кон и не приемам заповеди от него. — Той продължи свъсено напред, прекрачвайки мрежите, проснати да съхнат от вече мъртвите рибари. — За Алфред се говори, че не бил глупак.

— Вярно е.

— Тогава щом оставя ценности край морето, ще се погрижи да ги защити добре. — Свейн беше свиреп воин, но не и луд. В наши дни историите представят викингите като диви езичници, безразсъдни в своето насилие, но повечето от тях, подобно на него, се бояха да губят хора. Това бе вечният страх на датчаните и тяхната слабост. Корабът на Свейн, наречен „Белият кон“, разполагаше с петдесет и трима мъже и ако дузина от тях бъдеха убити или тежко ранени, това щеше фатално да отслаби екипажа. Естествено, веднъж влезли в битка те се биеха самоотвержено, но битката винаги се предшестваше от внимателна преценка. — Освен това, сега имам и ето тези тук — посочи той към робите, искайки да каже, че не си струва риска да ходи в Синуит, защото тяхната продажба ще му донесе още сребро.

На следващата сутрин Свейн имаше нужда от моята помощ. Собственият му кораб бе в пристанището на Калин и той поиска да го откарам дотам заедно с двайсет от хората му, за да го вземе. Остатъкът от неговия екипаж остана да чака в селището на Передур, за да пази робите и да опожари къщите. Мина цял ден, докато Свейн уреди сметките си с Калин и ние използвахме времето, за да продаваме вълна и калай на местните търговци. Цената, която получихме, не беше никак висока, но все пак бе по-добре да плаваме с пари, отколкото с обемисти стоки. Сега „Фирдрака“ целият блестеше от сребро и хората, знаейки, че ще получат своя дял, бяха щастливи. Хестен поиска да тръгне със Свейн, но аз отхвърлих молбата му.

— Спасих ти живота — казах — и трябва да ми послужиш още, докато се отплатиш. — Той се съгласи и остана доволен, когато му дадох втора гривна като награда за мъжете, които бе убил край Дрейндинас.

„Белият кон“ на Свейн бе по-малък от „Фирдрака“. Носът му беше украсен с фигура на конска глава, кърмата — с вълча, а на върха на мачтата имаше ветропоказател с изрисуван бял кон. Попитах го каква е историята с коня и той се засмя.

— Когато бях шестнайсетгодишен, заложих жребеца на баща си срещу белия кон на нашия крал, че ще победя най-добрия му воин в борба и в бой с мечове. Баща ми ме наби, задето бях сключил облога, но аз победих! Оттогава яздя само бели коне, защото ми носят късмет.

И така, ние последвахме „Белия кон“ край брега към мястото, където гъсти валма дим бележеха някогашното владение на Передур.

— С него ли ще останем? — попита Леофрик, учуден, че плаваме подир Свейн, вместо да обърнем към Дефнашир.

— Ще ми се да видя къде свършва Англия — отвърнах, а и нямах желание да се връщам в Окстън, при вечните разправии с Милдрит.

Свейн натовари робите на кораба си и ние прекарахме една последна нощ в залива, а на сутринта, с първата заря на слънцето, загребахме навътре в морето. Докато подминавахме най-западната точка на сушата, навлизайки в открития океан, видях един човек да ни наблюдава от скалите. Беше облечен в черно и въпреки разстоянието ми се стори, че разпознах Асер. Исеулт също го видя, изсъска като котка и замахна по него със свит юмрук, разтваряйки в последния момент пръстите си, сякаш хвърляше заклинание по монаха.

После напълно забравих за него, защото „Фирдрака“ отново се носеше по вълните към мястото, където свършваше светът.

А аз имах тъмна кралица за компания.