Бърнард Корнуел
Бледият конник (14)

Глава тринадесета

Грохотът откъм датските редици се носеше безспир, а ние се молехме. Излиянието на Ейлуолд към Господ продължи дълго и се състоеше основно в молби за ангели с огнени мечове, които наистина щяха да бъдат от полза, но така и не се появиха. Господ явно ни намекваше, че трябва да свършим работата сами.

Приготвихме се за битка. Аз взех щита и шлема си от коня, воден от Исеулт, но първо отделих един дълъг кичур от черната й коса.

— Не се плаши — й казах, защото виждах, че потреперва, след което го отрязах с помощта на малък нож. Завързах единия му край за дръжката на Змийски дъх, а с другия направих примка, колкото да провра ръката си.

— Защо го правиш? — попита Исеулт.

— Ако вържа меча за китката си ето така — й показах — няма да го загубя в боя. А твоята коса ще ми носи късмет.

Епископ Ейлуолд сърдито викаше на жените да се оттеглят назад. Исеулт се изправи на пръсти, за да закопчае увенчания ми с вълча глава шлем, после придърпа главата ми надолу и ме целуна през отверстието на забралото.

— Ще се моля за теб.

— Аз също — додаде Хилд.

— Молете се на Один и Тор — отвърнах и гледах подире им, докато отвеждаха коня ми. Алфред бе наредил жените да държат животните далеч зад предната линия, тъй че никой от бойците да не се изкуши да грабне някое и да препусне, спасявайки кожата си.

Беше време да изградим стената от щитове, а това е нелека задача. Някои бойци сами напират да застанат отпред, но повечето се мъчат да се скрият зад гърбовете на останалите, та се налагаше Осрик и помощниците му да ги подреждат с блъскане и крясъци.

— Бог е с нас! — викаше Алфред, за да насърчи фирда. Той все още беше на кон и обикаляше пред бавно образуващия се строй. — Бог е с нас и няма начин да загубим! Бог е с нас! — Свещениците също сновяха наоколо, като предлагаха благословии и пръскаха шепи светена вода по бездруго мокрите от дъжда щитове. Бойният ред на Осрик беше пет души в дълбочина, като зад тях бяха струпани копиеносци. Тяхната задача, когато армиите се срещнеха, бе да мятат копия по противника над главите на другарите си. Същото, естествено, щяха да правят и датчаните. — Бог е с нас — не спираше Алфред. — Той е на наша страна! Небесата бдят отгоре ни! Блажените светци се молят за нас! Ангелите ни закрилят! Бог е с нас! — Гласът му беше вече прегракнал, а мъжете се кръстеха и докосваха амулети, затваряха очи в безмълвна молитва и затягаха ремъци и токи. В първата редица припряно допираха краищата на щитовете си. Десният ръб на всеки щит трябваше да застъпва щита на съседа, тъй че врагът да се сблъска с плътна стена от подсилено с желязо липово дърво. Датчаните щяха да образуват същата стена, но засега не спираха да ни обсипват с обиди и подигравки. Някакъв младеж в дъното на строя на Осрик се олюля и взе да повръща, а две кучета се впуснаха да ядат бълвоча. Един копиеносец, паднал на колене, се молеше разтреперан. Отец Беока стоеше до знамената на Алфред, вдигнал ръце към небесата. Аз самият се намирах пред тях, със Стеапа от дясната си страна и Пирлиг от лявата.

— Засипи ги с огън и жупел, пресвети Боже! — нареждаше Беока. — Порази ги със своя гняв и ги накажи за безчинствата! — Очите му бяха затворени, а лицето подложено на дъжда, тъй че не видя как Алфред се връща в галоп към нас, разбутвайки строя. Той щеше да остане на седлото, за да наблюдава ставащото, а Леофрик и още дузина мъже също щяха да яздят на коне, за да го бранят с щитовете си от летящи копия и брадви.

— Напред! — извика Алфред.

— Напред! — повтори заповедта Леофрик, защото гласът на краля беше пресипнал. Никой не помръдна. Осрик и неговите хора трябваше да поведат атаката, но човек не тръгва току-така, знаейки, че го чака сеч. В тези случаи помага да си пиян. Участвал съм в битки, където и двете страни са се олюлявали замаяни от брезово вино и пиво, но сега пиене нямаше и куражът трябваше да излезе от трезви сърца — а той почти липсваше в тях в това студено, мокро утро.

— Напред! — викна отново Леофрик и този път Осрик и военачалниците му подеха призива. Мъжете от Уилтуншър пристъпиха няколко крачки и вражеските щитове затракаха, сключвайки се помежду си. Видът на този skjaldborg, както датчаните наричат своята защитна стена, начаса спря настъплението. Те изригнаха в нови подигравки и двама от по-младите им бойци притичаха пред редиците, за да ни дразнят и предизвикат на дуел. — Останете в строя! — ревна Леофрик.

— Не им обръщайте внимание! — подкрепи го Осрик.

От крепостта излязоха конници, може би стотина на брой, и минаха в тръс зад линията, образувана от бойците на Свейн и саксонците на Улфхер. Видях самия Свейн да се присъединява към тях на своя бял жребец, с бяло наметало и бяла конска опашка на шлема. Присъствието им говореше, че разчитат строят ни да се разкъса, за да могат да ни преследват и съсичат в движение, както бяха сторили с бритите на Передур при Дрейндинас. Датчаните преливаха от самочувствие и нищо чудно — освен че надхвърляха по численост, всички те бяха воини, докато нашите редици изобилстваха от мъже, привикнали да държат повече ралото, отколкото меча.

— Напред! — кресна Осрик. Строят потрепна, но се придвижи на не повече от метър.

Дъждът се бе усилил. Той се стичаше по шлема ми и през забралото, проправяше си път под ризницата и образуваше студени вадички по гърдите и корема ми.

— Порази ги, Боже! — призоваваше Беока. — Избий ги без милост! Направи ги на късове!

Пирлиг също се молеше, или поне така предполагах. Говореше на собствения си език, но го чувах да повтаря отново и отново думата duw, а от Исеулт знаех, че това е бритската дума за „Господ“. Етелуолд стоеше зад него. Поначало трябваше да пази моя гръб, но Еадрик настоя да вземе позицията, тъй че вместо мен му бе възложено да защитава Пирлиг. Етелуолд бъбреше непрестанно, мъчейки се да прикрие нервността си.

— Дръж щита високо — подвикнах му.

— Знам, знам.

— Трябва да пазиш главата на Пирлиг, ясно?

— Знам! — повтори троснато той, раздразнен, че му давам съвети.

— Напред! Напред! — носеше се гласът на Осрик. Също като Алфред, той беше на кон и препускаше нагоре-надолу пред редиците с изваден меч в ръка. Стори ми се, че малко остава да сръчка с него хората си, за да ги размърда. Те се придвижиха с няколко крачки и датските щитове затракаха отново, образувайки своя skjaldborg. Уплахата за сетен път взе връх и настъплението спря. Свейн и неговите ездачи сега се бяха изнесли съвсем встрани, но Осрик също бе разположил група подбрани воини в края на своя фланг, за да го предпази от евентуална атака.

— За Господ! За Уилтуншър! — крещеше Осрик. — Напред!

Аз се намирах в частта на Алфред, разположена отляво и леко изнесена встрани, готова да посрещне нападение откъм крепостта. Повечето от нас бяха професионални бойци, които далеч по-охотно щяха да се подчинят на командата, но нямаше как да тръгнем, изпреварвайки по-боязливите бойци на Осрик. Аз едва не стъпих в малка ямка в земята, където за свое учудване видях три сгушени, треперещи зайчета. Вторачих се в тях с надеждата, че мъжете след мен няма да ги стъпчат, макар да знаех, че това е невъзможно. Нямам представа защо зайците изоставят рожбите си насред полето, но те го правят и ето, че сега те лежаха тук, крехки и беззащитни, първите същества, които щяха да загинат в този ветровит, дъждовен ден.

— Обиждайте ги! — викаше Осрик. — Наричайте ги копелета, курвенски синове! Кажете им, че са лайна от севера! — Той знаеше, че това също е начин да повдигне духа. Датчаните крещяха по нас, че сме жени, че нямаме капка кураж, без никой да им отвръща обратно, но сега хората на Осрик започнаха и въздухът се изпълни с ругатни и блъскане на щитове.

Бях окачил Змийски дъх на гърба си. При първия сблъсък на битката е по-лесно да извадиш меча през рамо, отколкото отстрани, а и можеш да нанесеш сразяващ отвесен удар. В дясната ръка държах своя сакс, Жилеща оса. Той беше къс, здрав меч, предназначен за ръгане в близък бой и в безпощадната преса на стената от щитове можеше да причини повече поражения от дългото острие. Обкованият ми с железен обръч щит бе прикрепен за лявата предмишница с два кожени ремъка. В средата му имаше метална изпъкналост с размера на човешка глава, сама по себе си страховито оръжие. Вдясно от мен, Стеапа носеше меч — не толкова дълъг, колкото онзи, с който се бе бил с мен при Сипанхам, но все пак голям и тежък, макар в огромната му ръка да изглеждаше като детска играчка. Пирлиг бе въоръжен с копие за глигани, късо и дебело, с широко острие и постоянно повтаряше една и съща фраза: „Ein Tad, yr hwn wyt yn y nefoedd, sancteiddier dy enw“^[1]. По-късно разбрах, че това била молитвата, на която Исус учел своите последователи. Стеапа също си мърмореше, наричайки датчаните копелета.

— Копелета — процеждаше през зъби. — Мръсни копелета, Боже, помогни ми. — И после отново и отново: — Копелета, Боже помогни ми, мръсни копелета.

Моята собствена уста бе твърде пресъхнала, за да говоря, а стомахът час по час ме присвиваше.

— Напред! Напред! — викаше Осрик и ние отново повлякохме крака, допрели щитовете си. Вече можехме да различим лицата на врага. Виждахме сплъстените бради, оголените жълти зъби, белязаните бузи, сипаничавата кожа, счупените носове. Заради забралото на шлема можех да гледам само право пред себе си. Понякога в боя е по-добре да го вдигнеш, за да се предпазваш по-добре от странични атаки, но в сблъсъка на стените от щитове то е полезно. Отвътре шлемът ми бе подплатен с кожа и аз започвах да се потя. Насреща ни полетяха стрели. Датчаните не разполагаха с много лъкове и роякът беше рехав, но все пак вдигнахме щитовете, за да защитим лицата си. Аз, заедно с останалите от отряда на Алфред, стоях назад и встрани от основното настъпление, за да наблюдавам зеления крепостен вал. Той бе плътно опасан от мъже, от датски воини. Видях сред тях да се издига знамето с орлово крило на Рагнар и се зачудих какво ли ще стане, ако се озова лице в лице срещу него. Стената бе настръхнала от брадви, мечове и копия, от остриета, жадуващи за нашите души. Дъждът барабанеше по щитовете и шлемовете.

Предната линия спря отново. Стената от щитове на Осрик и вражеският skjaldborg сега бяха едва на двайсет крачки разстояние и всеки можеше да види своя непосредствен противник, лицето на мъжа, когото трябваше да убие или да падне убит от него. И двете страни крещяха, бълваха гняв и обиди, а копиеносците вече се готвеха да запратят първите копия.

— Стойте плътно! — кресна някой.

— Допрете щитовете!

— Бог е с нас — извика Беока.

— Напред! — Още две крачки, през които нозете по-скоро се тътреха, отколкото да пристъпват.

— Копелета — мълвеше Стеапа. — Мръсни копелета, Боже, помогни ми!

— Сега! — ревна Осрик. — Сега! Напред! Избийте ги! Да вървим! — И мъжете от Уилтуншър тръгнаха. Нададоха мощен боен вик, колкото за да уплашат врага, толкова и да насърчат сами себе си и изведнъж, след толкова време, стената най-сетне се понесе бързо напред. Иззад датските редици полетяха копия, нашите също бяха запратени в отговор и после настъпи истинският грохот на битката, сблъсъкът на стените от щитове. Сътресението бе толкова силно, че дори редиците, в които бях аз, още далеч от челната линия, се олюляха. Чух първите писъци, звъна на остриета, глухия звук на метал, впиващ се в дърво, стонове и ръмжене, а после видях датчаните да се спускат откъм вала на крепостта — същинска вълна, носеща се насреща ни, решена да пресече фланга на нашата атака. Но именно затова Алфред ни беше разположил отляво на силите на Осрик.

— Щитовете! — извика Леофрик.

Аз вдигнах своя щит, докосвайки тези на Стеапа и Пирлиг, и приклекнах да посрещна удара. Главата приведена, тялото прикрито, краката стъпили здраво, Жилеща оса в готовност. Вдясно и зад нас хората на Осрик се сражаваха и оттам се носеше мирис на кръв и изпражнения. Това са миризмите на битката. После забравих за тях, защото дъждът пръскаше в очите ми, а датчаните се носеха тичешком — без никакъв строй, просто дива, неистова атака, целяща с един замах да реши всичко. Бяха стотици и след миг във въздуха полетяха копия.

— Сега! — извиках и всички пристъпиха крачка напред. Лявата ми ръка, държаща щита, бе блъсната в гърдите от връхлетелия датчанин. Той замахна отвисоко със секира, а аз забих Жилеща оса напред, покрай неговия щит, и го улучих в хълбока. Секирата се стовари върху щита на Еадрик, който бе над главата ми. Завъртях сакса, извадих го и ръгнах отново. Лицето на датчанина се разкриви в гримаса, дъхът му вонеше на вкиснато пиво. Той успя да освободи секирата, а аз замахнах за сетен път, попадайки с острието си в нещо твърдо — ризница или кост. — Майка ти е свинска дрисня — викнах му, а той изпищя от ярост и се опита да съсече шлема ми, но аз се приведох, а Еадрик ме предпази с щита си. Дръпнах рязко нагоре Жилеща оса, вече червена, топла и лепкава от кръв.

Стеапа надаваше нечленоразделни викове, сечейки с меча си наляво и надясно, и датчаните го избягваха. Моят противник се препъна и падна на колене. Ударих го с главината на щита, строшавайки зъбите и носа му, после забих Жилеща оса в разкървавената му уста. Друг веднага зае неговото място, но Пирлиг прониза с копието си корема на новодошлия.

— Щитове! — изкомандвах и Стеапа и Пирлиг инстинктивно застъпиха щитовете си с моя. Нямах представа какво се случва в полето наоколо. Знаех единствено какво се случва в обсега на Жилеща оса.

— Крачка назад! Крачка назад! — извика Пирлиг и всички отстъпихме, за да могат следващите датчани, настъпващи през телата на ранените и убитите от нас, да се препънат в падналите си другари и ние да ги пресрещнем, преди да са възвърнали равновесието си. Това бе правилният начин, начинът на истинския боец, а ние, които обкръжавахме Алфред, бяхме най-добрите му бойци. Датчаните напираха устремно, без да си правят труда да сключват щитове, вярвайки, че само яростта им ще е достатъчна, за да ни пометат. Привличаше ги също видът на двете кралски знамена и съзнанието, че ако те паднат, битката ще е на практика спечелена. Но атаката им се удряше в нашия строй и се разбиваше в него като океанска вълна, срещнала твърда скала. Подир нея оставаха паднали тела и кръв по тревата и те най-сетне разбраха, че така няма да сполучат. Щитовете им започнаха с тракане да се застъпват, образувайки стена, над която се подаваха разкривените им, освирепели лица. Те се подреждаха, събираха сила, за да ни унищожат.

— Сега! — креснах и ние се хвърлихме да ги пресрещнем. Редиците се сблъскаха с трясък. Еадрик беше зад гърба ми, притискайки ме напред, и изкуството на боя сега се състоеше в това да поддържам с усилие на лявата ръка достатъчно разстояние между щита и тялото си, като в същото време мушкам отдолу с Жилеща оса. Еадрик можеше да сече над рамото ми с меча си. Разполагах с известно пространство отдясно, защото Стеапа, като левичар, държеше щита с дясната ръка, размахвайки отляво собствения си дълъг меч. Тази пролука, не по-широка от педя и половина, бе предизвикателство за датчаните, но те се бояха от Стеапа и никой не опита да се възползва от нея. Той изпъкваше дори само поради размерите си, а лицето му, изопнато като череп, го правеше страховит. От устата му се носеше нещо средно между пронизителен писък и рев на скопяван бик, който подканяше врага да дойде и да умре. Врагът отказваше. Разбрали, че не могат да очакват нищо добро от Пирлиг, Стеапа и мен, датчаните станаха предпазливи. Навсякъде вляво и вдясно от нас се разнасяха писъци и умираха хора, мечове и брадви звъняха като камбани, но точно отпред те се бяха отдръпнали и просто ръгаха с копия, за да ни държат на разстояние. Виках им, че са страхливци, но това не ги подтикна да доближат Жилеща оса. Озърнах се и видях, че по цялата си дължина нашата стена от щитове е здрава и ги удържа. Бойните тренировки в Етелингег си казваха думата и положението ставаше все по-трудно за враговете, защото те бяха атакуващите, а за да ни достигнат, трябваше да газят през телата на собствените си мъртви и ранени. По време на битка човек не вижда къде стъпва, защото е зает да наблюдава противника и много датчани се хлъзгаха и препъваха в мократа от дъжда трева, а ние се възползвахме от това, за да удряме безмилостно. Мечовете и копията ни сновяха като змийски езици и поваляха още тела, увеличавайки препятствието.

Ние, от гвардията на Алфред, бяхме добри бойци. Не се огънахме и мачкахме датчаните. Но въпреки това, зад нас Уесекс умираше.

Защото по-голямата стена от щитове на Осрик беше разкъсана.

 

 

Причиниха го хората на Улфхер, и не със сила, а с желанието си да се присъединят към нас. Малцина от тях бяха готови да се бият за датчаните и сега, щом битката се развихри, започнаха да викат на своите сънародници, че не са врагове и искат да минат на тяхна страна. Строят се разкъса, за да ги пропусне и хората на Свейн се хвърлиха към пролуките като диви котки. Една след друга, тези пролуки се разширяваха под напора на мечовете им. Те съсичаха последователите на Улфхер изотзад, вмъкваха се сред редиците на Осрик и подобно на чума, пръскаха смърт край себе си. Тези свирепи викинги бяха воини сред фермери, ястреби сред гълъби, и цялото наше дясно крило се олюля. Арнулф спаси мъжете от Сут Сеакса, отвеждайки ги зад силите на Алфред, но фирдът на Осрик бе разбит, подплашен и отблъснат на юг и на изток.

Дъждът беше спрял и сега из равнината вилнееше студен, влажен вятър. С оттеглянето на уилтуншърския фирд, край отряда на Алфред останаха само хората на Арнулф, към четиристотин на брой, и около дузина от бегълците на Осрик. Останалите все повече се отдалечаваха, а конниците на Свейн всяваха паника сред тях. Силният, добре строен фирд от осемстотин мъже се бе превърнал в разпокъсани групи, които се скупчваха из полето, дирейки защита и се опитваха да се пазят от препускащите ездачи и техните дълги копия. Мъртви тела се търкаляха навред, а някои от ранените пълзяха на юг, сякаш жените и конете, събрани там, край могилите на древните хора, можеха да ги спасят. Датчаните ги застигаха и пронизваха от седлата, а пешите им бойци образуваха нови стени от щитове, за да ги атакуват. Ние нямаше как да им помогнем, защото все още се биехме с хората на Гутрум, спуснали се от крепостта и макар да печелехме сражението, не можехме да обърнем гръб на врага. Затова се хвърлихме връз него с удвоени сили, тласкайки и сечейки, докато датчаните осъзнаха, че един по един ще измрат и сред тях се разнесоха викове, че трябва да се върнат обратно във форта. Не им попречихме. Те отначало отстъпваха полека, но щом видяха, че няма да ги преследваме, се обърнаха и хукнаха към зеления крепостен вал. След тях остана вълна от трупове — шейсет или седемдесет, проснати на тревата, докато ние бяхме загубили не повече от двайсет души. Взех от един от убитите сребърна верига, от друг две гривни, а от трети — хубав нож с кокалена дръжка, украсена с топка кехлибар.

— Назад! — изкомандва Алфред.

Едва когато се оттеглихме дотам, откъдето бяхме започнали битката, осъзнах пълния размер на бедствието. Ние, които преди се намирахме в средата на строя, сега представлявахме дясната му страна, докато от някога силния ни десен фланг бе останал само разпокъсан хаос. Една група от мъжете на Осрик се бяха оттеглили при жените и конете и образуваха там стена от щитове, която им даваше известна защита, но основната част от фирда бе избягала далеч на изток, където биваше накъсвана на все по-малки групи.

Свейн най-сетне изтегли хората си от преследването, но дотогава нашето дясно крило бе почти напълно опустошено. Много от бегълците бяха невредими, но веднъж напуснали бойното поле, нямаха желание да се върнат и отново да се изложат на смъртна опасност. Самият Осрик бе оцелял и поведе близо двестата саксонци, оттеглили се при жените и конете, обратно към Алфред, но това бе всичко, останало от войската му. Свейн строи наново бойците си и аз виждах как ги надъхва, готвейки ги за атака срещу нас.

— Ние сме наред — казах на Пирлиг.

— Бог ще ни закриля — отвърна отецът. По лицето му имаше засъхваща кръв. Шлемът му бе пробит от меч или брадва, разцепили и кожата на темето му.

— Къде ти беше щитът? — изръмжах гневно на Етелуолд.

— У мен — отвърна той, с пребледнял и уплашен вид.

— Нали трябваше да го пазиш?

— Само драскотина е — намеси се помирително Пирлиг.

Етелуолд изглеждаше, сякаш се кани да протестира, но в следващия миг се преви надве и започна да повръща. Отвърнах лице от него. Освен гняв изпитвах и разочарование. Свиващият стомаха ми страх бе изчезнал, но не бях доволен от себе си и от поведението ни в битката. Вярно, бяхме отблъснали датчаните, но не ги бяхме наказали така, че да подвият опашка. Исках да изпитам яростта на сражението, окрилящата радост от убиването, а вместо това всичко вървеше мудно и тромаво.

По време на сблъсъка се бях озъртал за Рагнар, притеснен да не се озова лице в лице със своя приятел, но едва към края го забелязах да се бие по-надолу по редицата. Сега пак го видях, изправен на крепостния вал и взиращ се към нас. После се обърнах към Свейн, в очакване да поведе хората си в атака, но вместо това той препусна в галоп към форта, вероятно да иска подкрепление от Гутрум.

В битката, започнала едва преди час, настъпи затишие. Жените носеха вода и прогизнал хляб, а ранените стенеха и молеха някой да им помогне. Превързах с парцал левия лакът на Еадрик, където нечие острие бе разсякло кожения ръкав на туниката му.

— Беше предназначено за теб, господарю — ухили се той с беззъбата си уста.

— Боли ли? — затегнах по-силно възела.

— Малко, но не е чак толкова зле. Не е чак толкова зле. — Той опита да свие ръка, видя, че се получава и вдигна отново щита си. Бойците на Свейн изглежда не бързаха да подновяват битката. Видях един от тях да надига към устата си мях с вода или пиво. После, сред телата пред нас, някой се надигна. Беше датчанин и имаше сплетена на плитки черна коса, украсена с шарени панделки. Бях го взел за мъртвец, но сега той седна, изгледа ни негодуващо, а после сякаш се прозина. Гледаше право към мен, със зейнала уста, от която изведнъж бликна кръв и се стече надолу, напоявайки брадата му. После очите му се забелиха и той падна възнак. Хората на Свейн още не предприемаха нищо. В строя им, значително оредял без саксонците на Улфхер, имаше към осемстотин души и аз си проправих път през нашите редици, за да намеря Алфред.

— Господарю! — викнах, привличайки вниманието му. — Трябва да атакуваме тези мъже! — Между тях и крепостта имаше поне двеста крачки, а и за момента те бяха лишени от своя лидер, отишъл при Гутрум. Алфред погледна надолу от седлото и аз отново го призовах да настъпим с всички сили, с които разполагаме. Зад гърба на датчаните започваше урва и аз смятах, че ще успеем да ги изтласкаме към коварната й стръмнина. Кралят ме изслуша, погледна строените датчани и поклати безмълвно глава. Беока стоеше на колене до него, с широко разперени ръце и сгърчено в трескава молитва лице.

— Можем да ги надвием, господарю — настоях.

— Други ще им се притекат на помощ от крепостта — отвърна кралят.

— Но надали ще са много. А нали и без това искаме да ги изкараме оттам. Ще са по-лесни за убиване в открито поле!

Ново поклащане на глава. Мисля, че в този момент Алфред бе почти парализиран от страх да не предприеме погрешна стъпка и затова предпочиташе да не прави нищо. Носеше прост шлем без забрало и изглеждаше болезнено блед. Не искаше да грабне открилата се възможност, оставяйки инициативата в ръцете на врага.

И Свейн се възползва от нея. Изведе още датчани от форта, триста или четиристотин души. Повечето от хората на Гутрум останаха зад стените, но участвалите в първата атака излязоха отново, присъединиха се към тези в равнината и заедно образуваха стена от щитове. Сред тях се виждаше и орловото знаме на Рагнар.

— Сега я втасахме — измърмори Пирлиг. Дъждът бе поизмил лицето му от кръвта, но разцепеният му шлем още бе изцапан в червено. — Нищо ми няма — каза той, забелязвайки тревожния ми поглед. — Дори булката ме е подреждала по-добре, когато сме се скарвали. Но копелетата май пак се готвят да ни подхванат отдясно.

— Можем да ги победим, господарю — викнах за сетен път към Алфред. — Заповядай общо настъпление! Нека и фирдът на Уиглаф да се включи!

— Не мога да преместя Уиглаф — изгледа ме негодуващо той.

Страхът му бе, че ако фирдът на Съморсете напусне позицията си пред крепостта, Гутрум ще поведе всичките си сили в атака откъм левия ни фланг. Аз обаче знаех, че Гутрум е твърде предпазлив, за да стори подобно нещо. Чувстваше се в безопасност в своето укритие и искаше да остане там, докато Свейн изнесе битката на плещите си. Едва когато усетеше, че гръбнакът ни е прекършен, щеше да излезе и да се присъедини. Но Алфред не искаше и да чуе. Той беше умен мъж, вероятно сред най-умните, раждани под слънцето, но нямаше усет за битката. Не разбираше, че тя не се свежда само до бройки, до местене на фигури, нито дори до преимущество на бойното поле, а до страст, до лудост и до крещяща, неуправляема ярост.

А досега аз не бях изпитал никое от тези неща. Ние, от кралската гвардия, се бяхме сражавали достатъчно добре, но само в защита. Не бяхме извършили сеч над врага, а няма как да победиш, докато сам не нападнеш. Сега по всичко изглеждаше, че пак щяхме да се браним и Алфред излезе от унеса си, нареждайки на мен и хората ми да застанем вдясно от основния строй.

— Оставете знамената при мен — каза — и се погрижете флангът да е в безопасност.

С това ни оказваше чест. Десният фланг бе мястото, откъдето врагът щеше да се опита да ни притисне, затова там бяха нужни добри бойци. В далечината се виждаха разпръснатите останки от фирда са Осрик. Мъжете ни наблюдаваха и някои вероятно щяха да се върнат, ако сметнеха, че победата клони към наша страна, но засега страхът надделяваше над чувството им за дълг.

Свейн яздеше напред-назад пред датската стена от щитове на своя бял кон. Викаше на висок глас, насърчавайки войниците си. Казваше им, че сме слабаци, които при първия натиск ще се огънат.

— И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт^[2] — промълви Пирлиг и аз се вторачих учудено в него. — Цитат от евангелието, просто ми изникна в ума — обясни смутено той.

— Тогава изкарай го от ума си — скастрих го ядно. — Работата ни е да го убием, не да се плашим от него. — Обърнах се да проверя дали Етелуолд държи правилно щита, но видях, че се е преместил на ново място в по-задните редове. Реших, че там поне няма да пречи и го оставих на мира. Свейн говореше на хората си, че ние сме агнета, готови за заколение, и те вече започваха да блъскат по щитовете си. Бяха около хиляда на брой, приблизително колкото нас, но въпреки това имаха преимущество, защото всеки един в редовете им бе воин, докато фирдът на Дефнашир, Торнсета и Хамптоншир се състоеше наполовина от земеделци, ненавикнали да боравят с оръжие. Ако Уиглаф се беше присъединил към нас, везните сигурно щяха да се наклонят, но и датчаните също пазеха силен резерв в лицето на Гутрум. И двете страни играеха предпазливо, никоя не искаше да хвърли всичко в кюпа от страх да не го загуби.

Конниците на Свейн се намираха точно срещу мен и хората ми. Той искаше да се почувстваме застрашени от тях, но конят никога няма да се нахвърли срещу стена от щитове, а ще се отклони встрани от нея, затова аз дори предпочитах да се изправя пред ездачи, отколкото пред пехотинци. Един от конете мяташе глава и аз видях по шията му кръв. Друг лежеше мъртъв насред полето, а студеният северен вятър вече започваше да носи първите гарвани. Черни криле под свъсеното небе. Птиците на Один.

— Ей, вие! — кресна внезапно Стеапа до мен. — Елате, копелета! Елате и умрете!

Това подтикна и други от редиците ни да започнат да сипят ругатни по адрес на датчаните. Свейн се обърна, сепнат от неочакваната дързост. Хората му пристъпиха напред, но после спряха отново и аз с изненада осъзнах, че са също толкова уплашени, колкото нас. Винаги се бях възхищавал на датчаните, считайки ги за най-великите бойци на света. Самият Алфред веднъж в пристъп на мрачно настроение бе казал, че са нужни четирима саксонци, за да победят един датчанин и в това се съдържаше доза истина, но не и в този ден, защото у хората на Свейн липсваше плам. Имаше унилост, нежелание за битка и аз предположих, че той и Гутрум са се скарали. Или може би вината бе у влажния, студен вятър, който охлаждаше страстите.

— Ние ще спечелим тази битка! — извиках и сам се учудих, че съм го сторил.

Мъжете ме изгледаха, питайки се дали не съм получил видение от своите богове.

— Ние ще победим! — продължих все така импулсивно. Не бях имал никакво намерение да държа реч, тя просто сама се лееше от устата ми. — Те се боят от нас! Вижте ги само! Повечето се крият в крепостта, защото не смеят да се изправят пред саксонските мечове! А онези там — посочих хората на Свейн с Жилеща оса — те знаят, че ще умрат. — Направих крачка напред и разперих ръце, за да привлека вниманието на датчаните. В лявата си ръка държах щита, а в дясната своя сакс. — Вие ще умрете — викнах на датски колкото ми държаха дробовете, а после повторих на английски: — Вие ще умрете!

Цялата войска на Алфред поде този вик.

— Вие ще умрете! Вие ще умрете!

Тогава се случи нещо странно. Беока и Пирлиг твърдяха, че божият дух е преминал през редиците ни и може наистина да е било така, защото ние изведнъж добихме вяра в себе си. Повярвахме, че можем да победим и скандирайки тези думи, започнахме да настъпваме към врага — крачка по крачка, като блъскахме с оръжия по щитовете и му повтаряхме, че ще умре. Аз бях излязъл пред хората си и предизвиквах датчаните, дразнех ги, крещях и танцувах. По-късно, когато всичко приключи, Беока ми разправи, че Алфред неколкократно ме е викал да се върна в строя, но аз не съм го чувал, а съм продължавал да викам и подскачам насред осеяното с трупове поле. И после, без негова заповед, саксонската войска ме последвала, но той не опитал да я спре.

— Мръсни копелета! — крещях. — Кози синове! Женчовци нещастни! — не знам какви още обиди съм редил, знам само, че вървях напред, сам-самичък, копнеейки някой от тях да излезе и да ми се опълчи в ръкопашен двубой.

Алфред никога не бе одобрявал подобни дуели между стените от щитове — вероятно защото сам не се виждаше като участник в тях, но също и защото ги считаше за опасни. Предизвиквайки най-добрите вражески бойци, човек предизвиква самата смърт и ако тя наистина го сполети, това обезсърчава неговите другари и дава кураж на противника. Затова той строго ни бе забранил да приемаме датските предизвикателства, но в този студен, дъждовен ден един датчанин прие моето.

Това бе самият Свейн. Свейн Белия кон обърна жребеца си и го пришпори към мен, вдигнал меч в дясната си ръка. Чух ясно тропота на копитата, видях развятата грива и калните чимове, хвърчащи изпод копитата на животното, а също шлема на ездача, със сребърна зурла на глиган, подаващ се над ръба на щита. Човек и кон се носеха срещу мен под бурните възгласи на датчаните и до ушите ми долетя викът на Пирлиг.

— Утред! Утред!

Не се обърнах да го погледна. Бях твърде зает да прибирам Жилеща оса в ножницата и вече се канех да изтегля Змийски дъх, когато масивното копие за глигани на отеца се плъзна в тревата до краката ми и аз разбрах какво е искал да ми каже. Оставих меча си преметнат на гърба и грабнах дебелата дръжка на бритското копие, точно преди Свейн да ме връхлети. Виждах развятия бял плащ, блестящото вдигнато острие, мятащата се грива на жребеца, широко разтворените му очи, зъбите, захапали юздата. После Свейн рязко изви вляво, за да ме съсече. Зениците му просветнаха иззад забралото на шлема когато се наведе, за да нанесе удара, но докато острието се спускаше, аз се хвърлих към коня и забих копието в корема му. Трябваше да го направя само с една ръка, защото другата бе заета да държи щита, но усетих как широкото острие пробива кожата и мускулите и крещейки, натиснах, за да го забия още по-дълбоко. После мечът на Свейн се стовари върху щита ми като ковашки чук, а дясното му коляно блъсна шлема ми и ме запрати по гръб върху тревата. Трябваше да пусна копието, но то остана да стърчи от търбуха на коня, а дръжката му се мяташе, обляна в гъста кръв, докато животното цвилеше, тресеше се и хвърляше къчове.

Свейн някак успя да се задържи в седлото, но жребецът побягна. Аз не бях наранил ездача, дори не го бях докоснал, но ето, че той бягаше от мен, или по-точно конят му се носеше през полето, право към собствения му строй. Заслепено от болка, животното не свърна встрани от стената от щитове, а се препъна пред нея, падна на колене и се плъзна по мократа трева, разкъсвайки датския skjaldborg. Хората се пръснаха встрани, за да се предпазят, Свейн се изтърколи от седлото, а конят се изправи отново, вдигна се на задни крака и зацвили пронизително. Кръвта бликаше от корема му, копитата се размахваха срещу датчаните, а зад гърба ми нашата войска вече настъпваше. Гледах, стиснал Змийски дъх в дясната си ръка, как обезумелият бял жребец отваря широка пролука във вражеския строй.

Свейн тъкмо се изправяше от земята, когато хората на Алфред пристигнаха, скривайки го от погледа ми. После ми разказаха, че мечът на Стеапа го е обезглавил с един удар — толкова силен, че главата му, все още с шлема върху нея, полетяла във въздуха. Вероятно е било така, но по-важното бе друго — че бойният плам най-сетне ни беше обзел. Жарката, ослепителна страст на сражението. Жаждата за кръв, убийствената ярост. Конят ни помогна, разкъсвайки вражеската стена от щитове и за нас оставаше само да нахълтаме в пролуката и да започнем сечта.

И ние го сторихме. Алфред нямаше намерение да става така. Той смяташе да изчака датската атака с надеждата, че ще й устоим, но ние сами поехме инициативата и свършихме неговата работа, а той междувременно прояви достатъчно съобразителност да изпрати хората на Арнулф на десния фланг, който бяхме оголили. Датската конница опита да ни заобиколи в гръб, но фирдът на Сут Сеакса ги отблъсна с щитове и копия, докато всички останали мъже от Етелингег, както и тези на Харалд от Дефнашир и Торнсета, се присъединиха към клането. Братовчед ми също беше там със своите мерсийци и се показа корав боец. Видях го как парира, мушка и поваля един враг, обръща се към втори, убива и него и продължава напред. Ние напоявахме хълма с кръвта на датчаните, защото, за разлика от тях, бяхме окрилени от яростта. Дори и хората на Осрик, онези, които бяха избягали, се връщаха, за да се включат.

Конниците бяха изчезнали. Не видях как точно, но ще стане дума и за това. Аз се биех, крещях, виках датчаните да дойдат и да намерят смъртта си. Пирлиг беше до мен, въоръжен сега с меч, а цялото ляво крило на вражеската стена от щитове бе разкъсано. Оцелелите образуваха малки групи и ние ги преследвахме. Нахвърлих се срещу една от тях, блъснах най-близкия датчанин с главината на щита си и го пронизах със Змийски дъх, усещайки как острието преминава през брънките на ризницата. Отнякъде се появи Леофрик, размахал бойна секира, докато Пирлиг заби меча си в лицето на поредния противник. На всеки датчанин се падаха по двама саксонци и врагът нямаше никакъв шанс. Един мъж крещеше за милост и Леофрик с такава сила стовари секирата върху шлема му, че по разсечения метал се стекоха мозък и кръв. Ритнах падналия встрани и намушках следващия в чатала, изтръгвайки от него писък като от раждаща жена. Поетите често възпяват тази битка и, за разлика от обикновено, са прави, редейки рими за химна на остриетата и възторга от кървавата сеч. Ние устройвахме над хората на Свейн същинска касапница и го правехме със страст, умение и дива ярост. Над мен се бе спуснало познатото спокойствие и аз бях уверен, че не мога да сгреша. Змийски дъх имаше свой собствен живот и крадеше живота от всеки датчанин, опълчил се срещу мен. Скоро съпротивата отслабна, а цялото ляво крило на прехвалената войска на Свейн бе сразено.

Изведнъж край мен не останаха никакви врагове, освен мъртвите и ранените. Племенникът на Алфред, Етелуолд, ръчкаше с меча си един от падналите датчани.

— Или го довърши по-бързо — изръмжах му — или го остави да живее. — Мъжът, със счупен крак, и око, висящо върху окървавената буза, вече не представляваше опасност за никого.

— Трябва да убия поне един езичник — каза Етелуолд, продължавайки заниманието си. Ритнах острието му встрани и сигурно щях да помогна на ранения, ако точно в този момент не бях зърнал Хестен. Беше в подножието на хълма, сред отстъпващите противници, и аз извиках името му. Той се обърна и ме видя, или по-точно видя прогизнал от кръв воин, с увенчан от вълча глава шлем. Вторачи се в мен, после вероятно ме позна, защото побягна.

— Страхливец! — викнах подире му. — Подло, страхливо копеле! Ти ми се закле! Аз те направих богат! Спасих жалкия ти живот!

Той поспря, ухили се и ми махна с лявата ръка, от която висяха разбитите останки на щит. После притича да се присъедини към десния фланг на датската стена от щитове, който все още беше сравнително здрав. В него имаше около шестстотин мъже, които бавно се оттегляха към форта, но сега спряха, защото войската на Алфред, търсейки кого още да убие, се обърна към тях. Хестен се промуши между щитовете и застана в строя. Тогава видях над редиците да се издига прът с орлово крило и разбрах, че водачът на оцелелите е Рагнар, моят приятел.

Зад мен Леофрик подвикваше команди на саксонците и аз разбрах, че атаката вече е изгубила своя устрем, но затова пък бе постигнала целта си. Свейн беше мъртъв, както и значителна част от бойците му, а останалите бяха притиснати към форта. Отидох до ръба на урвата, следвайки червената диря върху мократа трева, и видях, че белият кон е паднал през него и сега лежи няколко метра по-надолу, кален и окървавен, с гротескно вирнати във въздуха крака.

— Беше добър жребец — обади се Пирлиг, дошъл да застане до мен. Едва сега видях, че същинският склон на долината не започва оттук. Пред нас имаше просто огромна вдлъбнатина, оставена сякаш от ботуша на великан, която образуваше нов гребен в отсрещния си край, стигащ чак до източния край на форта. Зачудих се дали по него не можем да проникнем в твърдината. — Знаеш ли какво казваме по нашия край? — продължи Пирлиг, все още вторачен в мъртвото животно. — Че един добър кон струва колкото две добри жени, една добра жена колкото две добри хрътки, а една добра хрътка — колкото два добри коня.

— Как беше в началото?

— Остави — докосна рамото ми той. — Като за саксонец, Утред, се биеш добре. Почти като брит.

Реших, че издигнатият гребен все пак не дава удобен подстъп към крепостта и се обърнах, за да видя, че Рагнар крачка по крачка отстъпва към нея. Това бе моментът да го нападнем, докато бойният жар още не се беше охладил, но нашите мъже бяха заети да грабят мъртвите и умиращите и никой не мислеше да подновява настъплението. Явно щеше да се наложи да избием датчаните по трудния начин, преодолявайки стените на форта. Сетих се за баща си, убит при подобна атака. Той не бе показвал особена привързаност към мен, може би защото бях още малко дете, когато умря. Сега трябваше да последвам неговите стъпки, влизайки в смъртоносния капан на добре защитен крепостен вал. Съдбата е неумолима.

Знамето на Свейн Белия кон бе пленено и един мъж го развяваше, дразнейки датчаните. Друг поклащаше шлема му на върха на копие и аз отначало помислих, че е набучил цялата глава, но после видях, че е само шлемът, чиято украса от бяла конска опашка сега бе оцветена в розово. Отец Уилибалд бе вдигнал ръце към небето, отправяйки благодарствена молитва. Мина ми през ум, че доста прибързва, защото бойците на Свейн бяха разбити, но тези на Гутрум още ни чакаха невредими в крепостта, където се намираше и Рагнар. Стените й бяха високи, с ров пред тях, и образуваха полукръг, издаден над края на урвата.

— Тази крепост ще ни излезе през носа — казах на Пирлиг.

— Може и да не се наложи да я превземаме.

— Как така?

— Току-виж Алфред ги накарал сами да излязат — посочи той и аз видях краля, придружен от Осрик, Харалд и двама свещеници, да върви към форта. — Явно ще им позволи да се предадат.

Не можех да повярвам на очите си. Сега беше време за убиване, не за преговори.

— Те няма да се предадат — казах. — И дума да не става! Все още мислят, че могат да ни победят.

— Възможно е Алфред да ги убеди — възрази Пирлиг.

— Не — поклатих гневно глава. — Той ще им предложи примирие. Ще им проповядва и ще поиска заложници. Винаги прави така. — Зачудих се дали да не се присъединя към делегацията, ако не за друго поне за да придам малко острота на благите доводи на краля, но не намерих сили у себе си. Трима датчани излязоха насреща му, но аз знаех, че няма да приемат неговото предложение. Те далеч не бяха сразени. Все още имаха повече хора от нас, разполагаха със защитата на крепостта и смятаха, че ще се докопат до победата.

Тогава чух виковете — викове на гняв и болка. Обърнах се и видях, че датските ездачи са достигнали жените ни. Те пищяха, а ние бяхме твърде далеч, за да сторим нещо.

 

 

Конницата на Свейн бе предназначена да довърши останките от нашата стена от щитове, но виждайки, че вместо това собствената й стена е прегазена, се бе оттеглила към низините. Вероятно целта й е била да заобиколи нашата войска и да се присъедини към Гутрум от запад, но пътьом се бе натъкнала на нашите жени и коне и бе надушила лесна плячка.

Но жените ни имаха оръжия, а с тях имаше и доста ранени мъже и заедно те оказаха яростна съпротива. Последва кратка, бурна схватка, след която датчаните с празни ръце препуснаха на запад. Тя отне броени минути, но Еанфлед, която бе видяла всичко отблизо, ми разказа как Хилд грабнала копие и се нахвърлила към един от ездачите, крещейки от омраза заради ужасите, причинени й в Сипанхам. Успяла да забие острието в бедрото му, а той замахнал да я съсече. Исеулт й се притекла на помощ и парирала удара с меч, но втори конник се появил с брадва изотзад преди потокът от разярени, пищящи жени да успее да отблъсне датчаните. Хилд оцеляла, но Исеулт получила по главата удар, от който черепът й бил разцепен почти надве. Тя умряла на място.

— Отишла е в рая — каза Пирлиг, когато Леофрик ни донесе вестта. По бузите ми потекоха сълзи. Не знаех кое ме раздира по-силно — болката или гневът, но не можех да промълвя нищо. — Тя е в рая, Утред — повтори отецът, поставяйки длани върху раменете ми.

— Тогава онези копелета, които са я пратили там, трябва да отидат в ада. Все едно в кой — ледения или огнения, но трябва да умрат!

Отскубнах се от Пирлиг и закрачих решително към Алфред. Тогава видях Улфхер. Той бе пленник, пазен от двама от кралските телохранители. Щом доближих, вдигна обнадеждено очи, мислейки ме за приятел, но аз само го заплюх и продължих нататък.

Алфред се намръщи, когато се присъединих към групата на преговарящите. Край него освен Осрик и Харалд бяха още отец Беока и епископ Ейлуолд. Никой от тях не говореше датски, но един от тримата датчани знаеше английски. Аз не ги познавах, но Беока ми обясни, че водачът им се казва Хротгар Ериксон, за когото бях чувал, че е сред високопоставените военачалници на Гутрум.

— Те нападнаха жените ни — казах на Алфред. Кралят само ме изгледа, вероятно не разбирайки за какво говоря. — Те нападнаха жените ни — повторих.

— Той хленчи — предаде вражеският преводач на двамата си придружители — че сме нападнали жените им.

— Ако аз хленча — извърнах се яростно към него на датски — то ти ще пищиш. Ще измъкна червата ти през задника, ще ти ги омотая около врата и ще хвърля очните ти ябълки на кучетата си. Ако ще превеждаш, копеле миризливо, превеждай правилно или върви да лочиш повръщнята си.

Мъжът примигна, но не каза нищо, докато Хротгар, великолепен в блестящата ризница и посребрения си шлем, леко се усмихна.

— Кажи на краля си — обърна се към мен — че може и да се съгласим да се оттеглим в Сипанхам, но ще искаме заложници.

— С колко хора разполага Гутрум? — попитах Алфред.

Той все още бе недоволен от появата ми, но прие сериозно въпроса.

— С достатъчно — отвърна.

— Именно. Достатъчно, за да удържи Сипанхам и още половин дузина други градове. Трябва да ги смажем сега.

— Добре дошли сте да опитате — каза Хротгар, когато думите му бяха преведени.

— Да, ще опитаме — озъбих се в отговор. — Аз убих Уба, аз повалих Свейн и следващото, което ще направя, е да изтръгна гърлото на Гутрум и да го пратя при вмирисаната му майка.

— По-полека, Утред. — Алфред не разбираше какво казвам, но добре чуваше тона ми и се помъчи да ме успокои.

— Имаме работа за вършене, господарю. — В мен говореше гневът — гняв към датчаните и не по-малък гняв към него самия, задето за сетен път опитваше да се споразумее с врага. Беше го правил толкова често. Побеждаваше датчаните в битка, а после им предлагаше условия, защото вярваше, че ще се покръстят и ще живеят в мир и братска любов с нас. Неговата мечта бе за християнска Британия, отдадена на благочестието, но в този ден аз бях прав. Гутрум не беше победен, все още ни превъзхождаше числено и трябваше да бъде унищожен.

— Кажи им — отвърна Алфред — че могат да се предадат сега. Да положат оръжието си и да излязат от крепостта.

Хротгар се отнесе към идеята с цялото презрение, което тя заслужаваше. Повечето от мъжете на Гутрум още дори не бяха влезли в битка. Те далеч не се мислеха за победени, зеленият крепостен вал бе висок, а рововете пред него дълбоки, и именно техният вид бе накарал Алфред да иска да говори с врага. Той знаеше, че ще трябва да умрат хора, много хора — цена, която не бе пожелал да плати година по-рано, когато Гутрум бе обсаден в Ексансестър, но тази цена трябваше да бъде платена. Тя бе цената на Уесекс.

Хротгар нямаше какво повече да каже и се обърна да си върви.

— Кажи на ърл Рагнар — викнах след него — че още съм негов брат.

— Несъмнено ще се срещнете във Валхала един ден — отвърна той и ми махна небрежно с ръка. Подозирах, че датчаните изобщо не са имали намерение да договарят примирие, камо ли да се предават, но са приели предложението на Алфред за среща само защото то им е дало време да организират по-добре защитата си.

Кралят ме изгледа изпод вежди, явно подразнен от намесата ми, но преди да успее да каже нещо, Беока се обади ме да попита какво е станало с жените.

— Успели са да отблъснат копелетата — отвърнах. — Но Исеулт е загинала.

— Исеулт? — възкликна Алфред, но после видя сълзите в очите ми и се сепна. Примигна, заекна несвързано, сетне притвори клепачи, сякаш в молитва. — Радвам се, че поне е умряла християнка — изрече, щом успя да събере мислите си.

— Амин — додаде Беока.

— Бих предпочел да е езичница, но жива — изръмжах. Върнахме се обратно при войската и Алфред събра своите военачалници.

Всъщност, не разполагахме с особен избор. Трябваше да нападнем крепостта. Алфред опита да отвори дума за обсада, но това беше неосъществимо. Трябваше да поддържаме цяла армия върху билото на хълма и макар Осрик да твърдеше, че врагът не разполага с водоизточник, ние също нямахме извори наблизо. Жаждата щеше да мори и двете армии, а датчаните можеха спокойно да се промъкват надолу по урвата през нощта и да се запасяват с вода. Също, ако обсадата продължеше повече от седмица, мъжете от фирда щяха да започнат да бягат, за да се грижат за стопанствата си и тогава Алфред пак щеше да се изкуши да преговаря, особено ако Гутрум му обещаеше да стане християнин.

Затова ние настояхме пред краля за атака. Тя нямаше да представлява нищо сложно. Бойците трябваше да изградят стени от щитове и да настъпят нагоре по крепостния вал. Знаехме, че този път ще трябва да се включат всички, до последния човек. Уиглаф и мъжете от Съморсете щяха да нападнат отляво, гвардията на Алфред в средата, а Осрик, чийто фирд се бе събрал отново, този път подсилен и от саксонците, дезертирали от армията на Гутрум — отдясно.

— Знаете какво да правите — каза Алфред, макар и без ентусиазъм, защото си даваше сметка, че ни праща на кървав пир. — Сложете най-добрите бойци начело и ги оставете да водят, докато останалите ги притискат отзад и отстрани. — Никой не направи коментар и той се усмихна горчиво. — Бог вече ни осени веднъж с благоволението си, няма да ни остави и сега.

И все пак, той бе изоставил Исеулт. Крехката Исеулт, тъмната кралица, бедната изгубената душа. Единственото, което можех да сторя за нея сега, бе да отмъстя и затова си проправих път към челната редица. Стеапа и Леофрик, оплискани в кръв също като мен, застанаха от двете ми страни, а Пирлиг този път беше зад нас.

— Използвайте само копия и дълги мечове — посъветва ни той. — Никакви саксове.

— Защо? — попитах.

— Защото на тази стръмна стена единственото, което ще можем да стигнем, са глезените им. Събаряйте ги и после ги довършвайте. Правил съм го и преди. Трябва ни добър обхват и здрави щитове.

— Господ да ни е на помощ — промърмори Леофрик. Всички изпитвахме боязън, защото във военното дело малко неща са по-страшни от нападението над крепост. При нормални обстоятелства надали щях да вляза охотно в този бой, но сега ме изпълваше остра скръб по Исеулт и цялото ми същество кипеше за мъст.

— Да вървим — казах. — Да вървим.

Но беше още рано. Мъжете събираха копията, хвърлени преди, а лъконосците тепърва се подреждаха и това щеше да отнеме време. За да успее, атаката ни трябваше да е предшествана от дъжд от копия и рояк от жилещи стрели, които да стреснат и объркат врага.

После, за зла участ, започна да вали. Това означаваше, че лъковете пак щяха стрелят, но по-зле, защото водата отслабваше тетивите им. Маса от буреносни облаци се скупчи над хълмовете и цялото небе потъмня. Капките забарабаниха по шлемовете ни, а стените на крепостта се изпълваха с все повече датчани, които блъскаха по щитовете си, докато нашата армия се събираше в подножието.

— Напред! — извика Алфред и ние тръгнахме към земния вал, но спряхме на един хвърлей на стрела от него. По обкования ръб на щита ми се събираха като наниз капки дъжд. Едва сега забелязах в желязото дълбока вдлъбнатина, оставена от нечие острие. Датчаните ни дразнеха и обиждаха. Те знаеха какво предстои и вероятно го чакаха с нетърпение. Още когато бе изкачил хълма и открил този форт, Гутрум вероятно си бе представил как английските войски пъплят по стените му, а неговите мъже безмилостно ги съсичат. Сега предстоеше неговата битка. Разполагайки съперника си Свейн и саксонския съюзник Улфхер извън крепостта, той безспорно се бе надявал, че те ще унищожат порядъчна част от силите ни, без твърде да го е грижа дали и те самите ще загинат. Сега собствената му армия щеше да води сражението, за което винаги бе мечтал.

— В името на Бога! — призова Алфред и после не каза нищо повече, защото изведнъж се разнесе гръм — страховит тътен, който погълна небесата, толкова силен, че някои от нас трепнаха, а бяла мълния освети цялата вътрешност на крепостта. Облаците сякаш се разтвориха и дъждът заваля като из ведро, плющейки и просмуквайки дрехите. В далечината громоляха още гръмотевици и ние може би решихме, че този звук и ослепителната светлина са послание от Бога, защото армията отведнъж се лашна напред. Без заповед, освен ако възванието на Алфред не се броеше за команда. Просто тръгнахме.

Крачейки, мъжете надаваха възгласи. Не обиди, а просто викове, за да си придадат кураж. Не тичахме, а вървяхме, защото трябваше да държим плътно щитовете. Нов рев на гръмотевица ни оглуши и дъждът сякаш придоби нова, неистова сила. Той заливаше живи и мъртви, а ние вече бяхме близо, много близо, макар че през дъждовната завеса трудно можехме да видим чакащите ни датчани. В един момент се озовах пред рова, който вече се пълнеше с вода. Над главите ни полетяха копия, бръмнаха стрели, а ние се хлъзгахме надолу по калния скат. Едно датско копие издумка в щита ми и цопна встрани, а аз се препънах в дръжката му и едва не паднах по очи, но възвърнах равновесието си и се закатерих по стената.

Не цялата армия дръзна да прекоси рова. Стигнали до ръба му, мнозина се поколебаха, но десетина групи от мъже поведоха атаката. Ние бяхме това, което датчаните наричат svinfylking или „глиганска зурла“ — елитни бойци, чиято цел да пробият вражеската защита така, както глиганът опитва да прониже ловеца със своите бивни. Но този път трябваше да се справим не само с датската стена от щитове, а и с наводнения ров и стръмния крепостен вал.

Държахме щитовете над главите си, докато прегазим водата. После започнахме да се катерим, но мокрият склон бе толкова хлъзгав, че непрестанно се свличахме обратно. Вражеските копия продължаваха да ни засипват, а после някой ме блъсна отзад и аз паднах на четири крака. Пирлиг ме закри с щита си и аз чух тътен, който отначало взех за гръмотевица, преди да осъзная, че е датска брадва, мъчеща се да разбие липовото дърво и да се впие в гръбнака ми. Запълзях отново, повдигнах края на щита и видях нечии ботуши. Замахнах по тях със Змийски дъх и опитах да се изправя, но усетих удар по крака и паднах отново. До мен ревеше Стеапа, устата ми бе пълна с кал, дъждът се лееше и отвред се носеше звукът на остриета, сечащи щитове. Разбрах, че атаката ни няма да успее, но продължих да упорствам, когато вляво от мен Леофрик нададе пронизителен вик и аз видях рукналата по тревата кръв, която моментално бе отмита от дъжда. По небето продължаваха да се търкалят гръмотевици, а аз се свлякох обратно в рова.

Валът остана белязан от следи там, където се бяхме опитвали да се катерим, тревата бе изровена чак до белезникавата варовикова почва. Бяхме се провалили напълно и датчаните крещяха подигравки, но ето, че втора вълна мъже нагази с плясък през рова и думкането не щитове и остриета започна отново. Аз също се присъединих, забивайки здраво подметки в земята. Щитът ми бе вдигнат, тъй че не знаех колко близо са датчаните, докато една секира не се стовари с такава сила отгоре му, че дъските се разцепиха. Втори удар улучи шлема ми, събори ме назад и аз щях да изгубя Змийски дъх, ако не беше примката от косите на Исеулт, вързана около китката ми. Стеапа успя да улови едно датско копие и да издърпа собственика му в рова, където половин дузина саксонци му се нахвърлиха с ярост. Водата закипя от кръв и сечащи остриета. Някой кресна да не спираме атаката. Обърнах се и видях Алфред, слязъл от коня си и напиращ да прекоси рова.

Двамата с Пирлиг успяхме да стигнем до краля и застанахме пред него, за да го пазим, опитвайки в същото време за трети път да изкачим окървавения бряг. Пирлиг ругаеше на родния си език, аз — на датски и по някакъв начин успяхме да стигнем до половината и да се удържим на крака. Дъждът не спираше да плющи, а някой, може би самият Алфред, ме блъскаше в гърба. Небето се озари от нова мълния и аз размахах Змийски дъх, за да отстраня от пътя си вражеските щитове — веднъж, втори път, усещайки как ръката ми се разтърсва от ударите в железните им главини. Един датчанин, с разчорлена брада и оцъклени очи, замахна по мен с копие. Отбих го с меча, изкрещях името на Исеулт и се хвърлих към него, но той ръгна отново, като този път ме улучи в челото с шлема. Главата ми се отметна назад, в този момент друг ме удари в слепоочието и целият свят се завъртя като пиян. Краката ми се плъзнаха и почти без да разбирам какво става, се стоварих във водата на рова. Някой ме изтегли от нея на отсрещния бряг и там се помъчих да се изправя, но паднах отново.

Кралят! Кралят! Той трябваше да бъде защитен. За последно го бях видял пред крепостния вал, а знаех, че Алфред не е боец. Той беше смел, но не обичаше кръвопролитието така, както един воин го обича. Опитах да стана отново и този път успях, но в десния ми ботуш жвакаше кръв, която преля през края му, щом прехвърлих тежестта си върху този крак. Дъното на рова бе покрито от мъртви и умиращи, полуудавени в надигащата се вода, но живите бяха избягали към външния бряг и датчаните им се присмиваха.

— Насам! Съберете се! — извиках. Трябваше да направим едно последно усилие. Стеапа и Пирлиг застанаха до мен, също и Еадрик. Бях замаян, главата ми кънтеше и чувствах слабост в ръцете, но бяхме длъжни да опитаме още веднъж.

— Къде е кралят? — попитах.

— Изхвърлих го извън рова — отвърна Пирлиг.

— В безопасност ли е?

— Заръчах на свещениците да го държат. Да го ударят с нещо, ако понечи да се отскубне пак.

— Още една атака — казах. Не исках да го правя. Не исках да газя през труповете в канавката и да се катеря по невъзможната стена, знаех, че е глупаво, че вероятно ще умра, ако опитам отново, но ние бяхме воини, а воините не отстъпват. Това е репутация. Това е гордост. Това е лудостта на битката. Заблъсках с меча по изпотрошения си щит, други мъже подеха ритъма, а датчаните, толкова близо пред нас, ни подканяха да дойдем и да намерим смъртта си. Извиках им, че идваме.

— Да ни помага Бог — промълви Стеапа.

— Да ни помага Бог — повтори като ехо Пирлиг.

Не исках да вървя. Бях уплашен, но изгледът да ме нарекат страхливец ме плашеше повече от непристъпната крепост, затова изкрещях на хората си да избият копелетата и се затичах. Прескочих труповете на дъното подхлъзнах се на отсрещната стена, паднах върху щита си и се претърколих встрани, за да не може някой датчанин да забие копието си в незащитения ми гръб. Шлемът ми се изкриви от падането и забралото му наполовина ме заслепи, затова, ставайки, го поправих с ръката, с която държах меча. Стеапа бе до мен, Пирлиг бе до мен и аз зачаках първия свиреп датски удар.

Но той не идваше. Изкатерих се по отсрещната страна с щит над главата, предчувствайки тътена на стоварващото се острие, но тишината продължаваше. Отместих щита и помислих, че навярно съм умрял, защото единственото, което видях, бе дъждовното, сиво небе. Датчаните бяха изчезнали. Само преди миг крещяха и ни се присмиваха, наричаха ни жени и страхливци, хвалеха се как ще разпорят коремите ни и хвърлят червата ни на гарваните, а сега ги нямаше. Застанах прав върху земния вал и видях отвъд него втори ров и втора стена. Датчаните се катереха по това вътрешно укрепление и аз предположих, че се готвят да ни дадат отпор там, но вместо това те го прехвърлиха и се скриха от погледа ми. Пирлиг ме сграбчи за ръката и ме задърпа напред, викайки:

— Те бягат! Проклетите копелета бягат! — Трябваше да повтори отново, за да се чуе гласът му през дъжда.

— Дръжте ги! Напред! — разнесоха се гласове. Ние се завтекохме през втория ров и нагоре по незащитения вътрешен вал и оттам аз видях, че хората на Осрик, фирдът на Уилтуншър, който бе разпръснат през началните минути на битката, е успял да проникне в крепостта. По-късно научихме, че те се спуснали в долината, където лежеше мъртвият бял кон, и през нея, скрити от поройния дъжд, достигнали източния ъгъл на форта. Там укреплението се оказало по-ниско, просто издаден корниз над стръмния склон, и почти неохранявано, защото Гутрум не очаквал да се появим от тази посока. Така те нахлули през стената и изненадали противника в гръб.

И сега този противник бягаше. Ако беше останал, щеше да бъде изтребен до крак. Някои от датчаните разбраха със закъснение, че битката е загубена и именно те се оказаха в капан. Аз исках просто да убивам заради Исеулт и повалих двама от бегълците, съсичайки ги със Змийски дъх с такава злоба, че острието преминаваше през доспехи и плът и се забиваше дълбоко, като брадва. Крещях от ярост и търсех още жертви, но ние бяхме твърде много, а датчаните — твърде малко. Под падащия дъжд и неспирните гръмотевици се озърнах за още врагове за убиване и видях една последна групичка, която, опряла гърбове, даваше отпор на цяло пълчище саксонци. Притичах натам и изведнъж видях знамето им. Орлово крило. Това беше Рагнар.

Хората му, обградени отвсякъде от превъзхождащия противник, един по един умираха.

— Оставете го жив! — извиках. — Оставете го жив!

Трима саксонци се обърнаха към мен и виждайки дългата коса и блестящите гривни върху ръкавите на ризницата ми, вероятно ме взеха за датчанин, защото се втурнаха насреща ми. Отбих удара на първия с меча си; вторият стовари върху щита ми брадва, а третият тръгна да ме заобикаля отзад. Извърнах се бързо, прибрах Змийски дъх в ножницата и им креснах, че съм саксонец, но те не чуваха. Тогава връхлетя Стеапа и ги разпръсна, а Пирлиг ме сграбчи за ръката, но аз се отскубнах от него и затичах към Рагнар, който ръмжеше сред пръстена от врагове, подканяйки някой да се опита да го убие. Знамето му бе паднало в калта и хората му бяха избити до един, но той изглеждаше като бог на войната с блестящата ризница, разцепения щит, дългия меч и предизвикателното си лице. Пръстенът се затягаше и когато приближих, той помисли, че също ще го нападна, защото вдигна меча си, но аз го отбих встрани с щита, обгърнах Рагнар с ръце и го съборих на земята.

Стеапа и Пирлиг ни охраняваха, като оттласваха останалите саксонци, казвайки им да си потърсят други жертви. Претърколих се встрани от Рагнар, а той седна и ме изгледа смаяно. Видях, че лявата му ръка е окървавена. Нечие острие, разсичайки дървото на щита, се бе впило между пръстите и сега изглеждаше, че има две малки длани, вместо една.

— Ще трябва да превържем тази рана — казах.

— Утред — произнесе само той, сякаш не вярваше, че действително ме вижда.

— През цялото време гледах къде си, защото не исках да се бия с теб.

Той примигна от болка, сваляйки останките от щита от съсечената си ръка. Епископ Ейлуолд претича покрай нас в окаляното расо, като размахваше ръце и викаше, че Бог ни е дарил победа над езичниците.

— Ако Гутрум ме беше послушал, щяхме да излезем в открито поле — изгледа ме Рагнар. — Тогава щяхме да избием всички ви.

— Така е — съгласих се. Оставайки във форта, Гутрум ни беше позволил да сразим армията му на части, но дори и така бе истинско чудо, че успяхме.

— Ти също кървиш. — Действително, аз бях получил рана от копие в дясното бедро, чийто белег нося и до днес.

Пирлиг съдра ивица плат от дрехата на един от убитите и превърза с нея ръката на Рагнар. Искаше да превърже и мен, но кървенето ми вече бе намаляло. Успях да се изправя на крака, макар че болката, която досега не бях усещал, изведнъж се стовари върху мен. Докоснах чука на Тор на врата си. Бяхме победили.

— Вашите убиха моята жена — казах на Рагнар. Той не отвърна нищо, само стоеше до мен и понеже от болката в бедрото ми призляваше, аз го прегърнах през раменете. — Казваше се Исеулт. И синът ми също е мъртъв. — Радвах се, че вали, иначе всички щяха да видят сълзите по лицето ми. — Къде е Брида?

— Изпратих я надолу по хълма — отвърна той, докато куцахме заедно към северната стена на крепостта.

— А ти остана?

— Все някой трябваше да осигурява отстъплението. — Стори ми се, че долових сълзи и в неговия глас, сълзи от срам, задето е победен. Това беше битка, която Гутрум със сигурност трябваше да спечели, и все пак я беше загубил.

Пирлиг и Стеапа все още бяха край мен, Еадрик бе зает да сваля ризницата от един мъртъв датчанин, но никъде не виждах Леофрик. Попитах Пирлиг къде е, а той само ме погледна болезнено и поклати глава.

— Мъртъв ли е?

— Съсечен с брадва — отвърна отецът. — В гръбнака. — Направо занемях, защото ми се струваше невъзможно неразрушимият Леофрик да е загинал, но това беше факт. Искаше ми се да мога да му устроя датско погребение, огнено погребение, тъй че пушекът от трупа му да се издигне до залата за пиршества на Валхала. — Съжалявам — каза Пирлиг.

— Цената на Уесекс — отвърнах, докато се изкачвахме по крепостния вал, отрупан от саксонски войници. Край нас вече се проясняваше, но долу в долината дъждът още падаше на плътни талази. Сякаш стояхме на ръба на света, пред пелената от сиви облаци, а под тях стотици датчани се спускаха по стръмната урва към подножието, където стояха конете им.

— Гутрум — процеди горчиво Рагнар.

— Жив ли е?

— Той пръв побягна. Свейн го убеждаваше да излезе и да се бие отвън, но страхът му се оказа по-силен от желанието за победа.

Знамената на Алфред, съпровождани от бурни възгласи, бяха пренесени през пленената крепост. Той самият, отново на кон и с бронзов обръч върху шлема, яздеше заедно с тях, докато Беока, паднал на колене, отправяше благодарствени молитви. Върху лицето на краля имаше замаяна усмивка, сякаш още не можеше да повярва на случилото се, и съм готов да се закълна, че плачеше, когато дръжките на знамената му бяха забити върху северната стена, над края на света. Драконът и кръстът се вееха над кралството, което бе почти загубено и отново спасено, тъй че Англия пак щеше да има саксонски владетел.

Но Леофрик бе паднал, Исеулт бе мъртва, и неспирен дъжд се лееше над спасените от нас земи.

Над Уесекс.