Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circle of Friends, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мейв Бинчи
Заглавие: Приятели
Преводач: Красимира Матева
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК Емас"; ИК Глобус
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Балкан прес“ АД
Художник: Борис Драголов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8530
История
- — Добавяне
Девета глава
— Чудесно, че ще работиш до късно тази вечер — рече Нан.
Наляха си по още една чаша чай. Балът щеше да се състои в същия хотел, където се намираше магазинът на Емили. Нан възнамеряваше да заведе приятелите си при нея, за да й ги представи.
— Не е нужно, аз бих могла да надникна отнякъде и да ви видя, като влизате в балната зала.
— Но ти знаеш, че ще ми бъде приятно, Ем. Искам да се запознаеш с тях и те да се запознаят с теб.
От само себе си се разбираше, че Нан никога нямаше да ги доведе на „Мейпъл Гардънс“.
— Само ако наистина прецениш, че е правилно. Възможно е да се появят хора, които не би желала да водиш в магазина…
Нан постави длан върху ръката на майка си.
— Не, не разбирам. Какво имаш предвид?
— Е, ние храним такива надежди за теб… ние двете с теб, че ще се измъкнеш от всичко това. — Емили обходи с поглед малката, нескопосана къщица. — Може да не искаш разни велики особи да се качват при мен в магазина.
Усмихна се извинително.
— Магазинът е прелестен. И ти го подреждаш като в мечтите. С гордост ще им покажа и теб, и него.
Не добави, че не разчита на такива като Ейдан Линч, Бил Дън или Джак Фоули да я отведат от „Мейпъл Гардънс“. Беше си поставила много по-високи цели.
— Искам да дойдеш тази вечер на партито — рече Ив.
— Не, не ме бива по светските мероприятия — извини се Кит.
— Родителите на Ейдан Линч ще бъдат там. Ще си поговорите с тях.
— Господи, Ив, остави ме на мира. Предпочитам да си остана тук. С Ан Хейс ще отидем на кино, вместо да пием коктейли в компанията на лекари от „Ейлсбъри роуд“.
— Той не живее на „Ейлсбъри роуд“.
— Не е далеч от него. — Изражението на Кит омекна. — Достатъчно е, че съм поканена. Приготви ли леглото за Бени?
— Да. Няма да вдигаме шум и няма да те събудим.
— Лесно е да ме събуди човек — аз спя толкова леко. Може би след това ще ми разкажеш как е минало. Този тоалет ти стои великолепно. Никога не съм виждала нещо толкова хубаво.
Предишната вечер Ив се бе облякла така, както щеше да ходи на танците. Беше взела назаем вечерната чантичка от съседката мисис Хейс, а красивата бяла дантелена блузка от гардероба на Кит бе колосана и изгладена така, че изглеждаше като нова. Сега дойде ред на подаръка изненада, който й бе подготвила мисис Хегърти. Бяха алени обеци, с абсолютно същия цвят като полата.
— Не, не трябва да ми купуваш такива неща — заекна девойката.
Нещо в изражението на Кит й напомни, че тази вечер Франк Хегърти също щеше да се приготвя за бала, ако не се беше случила онази ужасна катастрофа.
— Наистина си много красива. Изумителна.
— Струва ми се, че изглеждам като птичка — бавно произнесе девойката. — Някакъв полудял кос, който се готви да отлети, за да краде разни лъскави вещи.
Кит се засмя звънко.
— Говоря съвсем искрено. Наистина си привлекателна, малко луда действително, но ако имаш късмет, хората може и да не го забележат.
Тоалетът на Бени беше прибран в картонена кутия и увит в тънка хартия. Вкъщи всички му се възхищаваха дълго. Патси създаде несъзнателно известно напрежение, като се изсмя и заяви, че се надява никой да не махне от Бени сакото на скромността. Семейство Хоган се спогледаха стреснато.
— И защо според теб ще го направи?
Бени изгледа Патси така яростно, че тя се върна смутено при печката.
— Иска ми се да видя всички ви, вече облечени и нагласени — призна майка й. — И теб, и Ив, и другите ти приятели.
— Е, можехте да отидете в дома на доктор Фоули. Бяхте поканени.
— Да, несъмнено беше изключително любезно от тяхна страна — обади се Еди Хоган. — Да се отплатят за гостоприемството ни към тяхното момче.
Бени се сгърчи вътрешно от смущение. Колко старомодни и провинциални бяха родителите й в сравнение с дъблинчаните. Но веднага изпита чувство за вина и желание да ги защити. От къде накъде пък трябваше да притежават същия стил като онези, които ходеха по коктейли?
— И ще се прибереш със сутрешния автобус, нали? — попита с надежда Анабел Хоган.
— Може би с по-късния. Би било хубаво да се възползвам от посещението си и да се срещна с момичетата на кафе… или на обяд.
— Но ще се обадиш?
— Разбира се. — Вече изгаряше от желание да тръгне. — Утре сутринта.
— Всичко при теб ще е наред — произнесе баща й, очевидно изпълнен със сериозни съмнения, сякаш дъщеря му отиваше в някакъв друг свят.
— Та нали съм там всеки ден, татко?
— Но не и всяка нощ.
— Затова пък съм в пълна безопасност при мисис Хегърти и вие го знаете много добре.
„О, боже, нека най-после ме оставят да вървя.“
— И се наслаждавай на всяка минута — напомни й майка й.
— Тръгвам. Не искам да тичам за автобуса, особено с този пакет в ръце.
Четиримата я изпратиха до вратата — майка й, баща й, Патси и Шеп. Ако умееше, Шеп щеше да вдигне лапа и да й махне.
— Забавлявай се добре на танците, Бени — извика след нея доктор Джонсън.
Клода пренареждаше витрината в магазина на Пайн. Тя имитира с красноречиви жестове как Бени сваля сакото и излага на показ голямо количество гръд. Фонси ги наблюдаваше с интерес от другата страна на улицата.
— Приказно момиченце е, нали? — възкликна той.
— Тук в Нокглен вече разполагаме с рядък талант — съгласи се Бени.
Пред магазина на баща й Шон Уолш лъскаше вратата и витрината.
— Днес е великата вечер — заяви той и се усмихна. „Не забравяй съвета на Нан. Нищо не ти струва да бъдеш учтива.“
— Точно така, Шон — усмихна се тя.
— Опитах се да убедя баща ти и да ги закарам на приема, на който бяха поканени.
— Не е прием. Бяха поканени на чаша шери при доктор Фоули.
— Все същото. Той ми показа писмото им. Уверих го, че няма да ми струва нищо да ги закарам.
— Но те отказаха.
— А, нищо не им пречи да вдигнат телефона и да съобщят, че са решили да отидат. Казах им, че го дължат на себе си. Все пак трябва да излизат от време на време.
— Така ли им каза?
— И добавих, че няма по-подходящ случай от нощта на големия бал…
— Жалко, че не са те послушали.
— Денят тепърва започва, има време да променят решението си — рече Шон Уолш и влезе в магазина.
Говореше така само за да я дразни. Несъмнено му беше ясно колко ще й бъде неприятно, ако родителите й присъстват. Усети, че й прилошава и се подпря на стената на сладкарничката на Бърди Мак.
Бърди почука на витрината и изрече нещо; Бени разбра по движението на устните й.
„Боже, само това ми липсваше. Сега ще ми даде някой счупен шоколад, за да ми възвърне силата.“
— Здравейте, мис Мак.
Стараеше се да придаде стабилност на гласа си и да запази самообладание. Родителите й току-що си бяха взели довиждане с нея. Нямаха намерение да ходят в Дъблин. Подготовката за подобно нещо щеше да им отнеме цяла седмица.
Бърда Мак се показа на вратата.
— Бени, току-що се обади майка ти. Иска да й помогна за прическата, а забравих да я питам дали имате сешоар. — Спря и я погледна разтревожено. — Добре ли си, детето ми? Струваш ми се бледа.
— Ще се къдри вкъщи, така ли казахте?
— Да. За мен не е проблем — мога да отида още сега. Единствено сешоарът ме притесняваше…
Бени тръгна към площадчето, без да си дава сметка какво прави. Затова се стресна, като чу клаксона на автобуса.
— Е, ще се качваш ли? Или искаш специална покана?
— Извинявай, Майки. Не забелязах.
Тя седна и впери невиждащ поглед през прозореца. „Не може да са решили, не е възможно да идват в Дъблин. Не и у семейство Фоули. Не и тази нощ.“
Розмари не се появи на лекцията по история.
— Отиде на фризьор — обясни Дирдри, едно вечно активно момиче, което винаги бе в течение на всичко. — Очевидно ще ходи на танците тази вечер с групичка. Първо всички щели да се отбият да пият по чаша у Джак Фоули. Представяш ли си? В неговата къща.
— Знам — отвърна разсеяно Бени. — Аз също ще ходя.
— Какво?… О, небеса.
Дирдри я огледа от главата до петите.
Бени усещаше, че собственото й изражение е по-скоро мрачно и отчаяно, отколкото изпълнено с радостно очакване. Сякаш притесненията й бяха малко, та сега трябваше да трепери и дали родителите й няма да се отзоват на поканата, като се суетят и извиняват на всяка крачка и най-вече — да бъдат ужасени от количеството гръд, която щеше да изложи на показ дъщеря им. Може би щяха да й наредят да излезе от стаята, за да се покрие както трябва. От тази мисъл Бени се вледени.
— Предполагам, че заслугата е именно на приятелството ти с онази Нан Мейхън — заяви най-сетне нейната колежка.
— Заслуга за какво?
— Че те канят с тях. Страхотно е да имаш такава приятелка.
Бени я изгледа с видимо неудоволствие.
— Да. Обикновено избирам приятелите си точно поради тази причина — отвърна тя. Прекалено късно си спомни предупрежденията на майка Франсис да не попада в лапите на сарказма.
— Разумно решение — отговори Дирдри и кимна с глава.
Наистина беше крайно време да организират парти и поводът беше идеален. Къщата щеше да се напълни с младежи във вечерни сака и момичета с дълги рокли. Точно за такъв стил бяха предназначени тези големи къщи, мислеше си Лили.
Първа пристигна Шийла, една от състудентките на Джак. Лили Фоули често я беше чувала по телефона, а сега виждаше привлекателно момиче в жълто-черна рокля; то изгаряше от желание да впечатли околните, поради което и побърза да обяви, че чичо й бил съдия, един от братовчедите й — адвокат, а тя самата — родена правистка. Скоро след нея пристигна една млада двойка, Шон и Кармел, които разговаряха оживено и не забелязваха никого другиго.
На Лили й беше приятно да се види с Бил Дън… представителен и дружелюбен младеж, приятна противоположност на Ейдан Линч, чиито странности така и не успя да разбере и чиито родители имаха подобни на сирена гласове.
Погледна гордо към Джак, който бе изключително красив във взетия под наем смокинг; той посрещаше пристигащите и се смееше сърдечно. Премяташе ръка през раменете ту на едно, ту на друго от момичетата. Кое от тях му допада най-много, мислеше си Лили Фоули. Наистина красивата, но прекалила с грима Розмари, бе удостоила едва-едва с поглед Лили, преди да насочи целия си чар към доктор Фоули.
Ангъс се отнасяше изключително сериозно към задълженията си на сервитьор. Той стоеше в подножието на стълбището, очилата му блестяха, новата папийонка на точки изглеждаше великолепно. Чувстваше се център на вниманието, макар и леко притеснен от толкова непознати. Изпита облекчение, когато видя Ейдан Линч, училищния приятел на брат му.
— Добър вечер — приветства го официално Ейдан. — Да не би да сте от кетъринговата агенция? Не помня да съм ви виждал досега на социалната сцена в Дъблин.
— Аз съм Ангъс — заяви момчето, доволно, че не са го познали.
— Много сте мил, че ми позволявате да се обръщам към вас с малкото ви име. А аз съм Ейдан Линч. Родителите ми вече влязоха в гостната и вероятно доктор Фоули се грижи за тях. Дадох ли ви моята поръчка… Ангъс, бяхте, нали?
— Ейдан, аз съм Ангъс, братът на Джак.
На лицето на момчето бе разцъфнала широка усмивка.
— Ангъс. Ама вярно, че си бил ти. Не те познах! — възкликна младият мъж и се тупна по челото.
— Предлагаме сухо шери, сладко шери, бира и портокалов сок — заяви Ангъс.
— Божичко — промърмори Ейдан, неспособен да направи избор.
— Но само по едно нещо наведнъж.
— О, какво разочарование. Точно мислех да поискам едновременно от всичките в една чаша с топка бита сметана отгоре.
Изглеждаше искрено натъжен.
— Тъй като си приятел на Джак, ще попитам дали може да ти…
И Ангъс се накани да хукне към кухнята, където се намираха напитките.
— Върни се, глупчо. Слушай, идвало ли е едно красиво, дребно, тъмнокосо момиче?
— Да, вътре е. С някакъв младеж. Не се отделя от него и пие от чашата му.
Ейдан се устреми моментално към гостната. Как можеше Ив да се държи така? Може би тя също беше смесила питиетата. Огледа внимателно заляната от светлина голяма стая и огромната коледна елха край прозореца. Видя много познати лица, но от Ив нямаше и следа.
Върна се при Ангъс.
— Къде е тя? Бързо.
— Коя? — попита стреснато момчето.
— Красивото тъмнокосо момиче.
— Което се е лепнало като пощенска марка за онзи младеж ли?
— Да, да — отвърна сприхаво Ейдан.
Ангъс се приближи до вратата на гостната.
— Ето я!
И посочи към Кармел и Шон, които, както обикновено, стояха един до друг. Огромно облекчение заля младия мъж. Младата двойка го забеляза и му махна.
— Какво означаваше това? — учуди се Кармел.
— Много си красива — рече той. — Остави незабавно Шон. Аз ще ти осигуря по-добър живот. Ти наруши съня ми… и будните ми часове!
Кармел го погледна с усмивка на зряла светска жена и го потупа по ръката.
В този момент Ейдан чу гласа на Ив зад гърба си.
— Е, Ейдан, здравей. Виждам, че като никога езикът ти се е вързал на фльонга и си изгубил ума и дума.
Той се обърна и я погледна. Стори му се толкова хубава, че в продължение на няколко секунди наистина бе неспособен да изрече и една дума.
— Великолепна си — промълви най-сетне той.
Нан я бе предупредила да не казва, че е взела червената пола назаем. „Ако я похвалят, благодари за похвалата — беше казала тя. — Защо да захвърляш комплимента на хората обратно в лицето им?“
— Благодаря — отвърна простичко тя.
А след това странната мъгла, която като че ли ги бе обгърнала, се разсея, и те се върнаха към обичайния си начин на общуване.
— Радвам се, че пристигна точно навреме — Кармел вече започваше да ми прави предложение. Смутих се много, защото всичко ставаше пред очите на Шон, но какво можех да направя? — погледна я безпомощно той.
— Ще трябва да свикнеш да се справяш с подобни ситуации, тъй като ще те съпровождат през целия ти живот. Според мен това е нещо на физическо ниво; нали знаеш как животните изпускат различни миризми. Не може да става дума за интелектуално или друго излъчване.
Ив се засмя щастливо и се завъртя пред изпълнения с възхищение поглед на Бил Дън.
— Изглеждаш страхотно — увери я той. — Защо не се обличаш винаги така?
— Готвех се да ти задам същия въпрос — отвърна през смях тя.
Бил оправи вратовръзката си и се усмихна глупаво. Ейдан изглеждаше обезсърчен. Обърна се към Джак, който стоеше до него.
— Не съм сигурен, че идеята беше особено добра.
— Какво? — Джак погледна към чашата бира в ръката му. — Да не е изветряла?
— Не. Имам предвид — да каним всички момичета. Мислехме, че ще можем да ги контролираме. Виж, че ги губим всичките.
— Джак?
Ангъс бе влязъл и се оглеждаше притеснено.
— Аха, мистър Може всичко пристигна — извика Ейдан и насочи към момчето не особено благосклонния си поглед; още не можеше да му прости, задето го беше изплашил при пристигането му.
— Джак, да нося ли вече наденичките? Мама пита дали са пристигнали всички.
— Нан я няма. Почакай още няколко минути.
— Останалите са тук, нали?
Ейдан огледа стаята. Не му харесваше начинът, по който Бил Дън караше Ив да се смее. Не му харесваше и как по-възрастните караха родителите му да се смеят с цяло гърло.
— Така мисля. О, ето я и Нан.
Нан Мейхън стоеше до вратата с невъзмутим, напълно естествен вид, сякаш всяка вечер посещаваше светски събития. Носеше красива лимоненожълта рокля, чиято пола бе от ефирна коприна, а горницата, без презрамки, беше обсипана с миниатюрни перлички. Раменете й се подаваха грациозно от дрехата, златистите й къдрици бяха хванати с луксозна шнола, също декорирана с миниатюрни перлички.
Джак се запъти към нея и я заведе да я запознае с родителите си.
— Това ли е любовницата на Джак, как мислиш?
Ангъс се обърна с надежда към Ейдан. Ейдан бе от хората, които понякога казваха най-неочаквани неща. Този път обаче остана разочарован.
— Ти си невероятно глупав и неразумен младеж, след като говориш за любовници на преминали католическо образование момчета. Тези неща трябва да се ограничат само до светото бракосъчетание.
— Имах предвид, както във филмите… — заекна от вълнение Ангъс.
— Не знаеш какво имаш предвид; умът ти е страшно объркан. Отиди да донесеш наденичките, докато ти е останала все още някоя и друга мозъчна клетка.
— Не всички са още тук.
— Напротив, тук са.
— В тоалетната има едно момиче. Стои там, откакто е дошло.
— Вероятно е скочила през прозореца и си е тръгнала — заяви Ейдан. — Донеси наденичките или ще ти издера лицето.
До този момент уж всичко вървеше чудесно. Папийонката му, вниманието и благодарностите на хората. А ето че сега Ейдан Линч му говореше така, сякаш се намираха в училище.
Запъти се мрачно към кухнята, за да изпълни поръчката. В коридора някакво много едро момиче се съзерцаваше в огледалото.
— Здравей — рече той.
— Здравей — отвърна тя. — Последна ли съм?
— Така мисля. Ти Нан ли си?
— Не. Тя току-що влезе, чух я.
— Казаха, че не мога да сервирам наденичките, преди да е пристигнала Нан. Само тя липсваше.
— Е, тогава явно са ме забравили.
— Така изглежда — отвърни със завиден такт Ангъс.
— Ти братът на Джак ли си?
— Да, аз съм Ангъс Фоули.
— Приятно ми е. Казвам се Бени Хоган.
— Обичаш ли наденички?
— Да. Защо?
— Отивам да ги донеса. Можеш да си вземеш няколко, преди да ги внеса вътре.
— Благодаря, но по-добре да не го правя. Страхувам се да не си пръсна роклята.
— И без това вече си я пръснала — заяви момчето и посочи към гръдта й.
— О, боже — проплака Бени.
— Така че поне си хапни наденички — бодро се усмихна той.
— По-добре да влизам.
Изправи рамене, както беше обещала на Клода Пайн и като се опитваше да не поглежда към малкото момче, влезе в гостната с чувството, че е голям презокеански параход.
Бил Дън и Джон ОʼБрайън я видяха първи.
— Боже, това Големият Бен ли е? Изглежда фантастично — промълви Бил.
— Не изглежда зле — отвърна Джон ОʼБрайън, без да откъсва поглед от новодошлата.
Бени не ги забеляза. Тя оглеждаше помещението. Искаше по-бързо да разбере дали родителите й бяха тук. Може би в този момент досаждаха на някого, разисквайки теми, които представляваха интерес единствено за жителите на Нокглен. И сигурно бяха готови да направят сцена заради тоалета й.
Не, определено ги нямаше.
Точно когато пристигна, видя някаква кола да потегля по алеята пред къщата. Вътре беше само шофьорът. В тъмнината обаче не успя да види нито лицето му, нито регистрационния номер. Не беше изключено да е била тяхната. Притеснението я обхвана с пълна сила и затова, още щом влязоха, се запъти към тоалетната и само изсъска на Ив да влиза без нея.
— Ще те почакам — заяви приятелката й.
— Ако го направиш, ще те убия, тук и сега, пред погледите на всички.
Бени престоя петнайсет минути в тоалетната на долния етаж. Чувстваше се глупаво и кипеше от гняв към Шон Уолш, задето я бе накарал да повярва, че тази толкова велика нощ ще бъде провалена.
Сега, когато се убеди, че родителите й не бяха в гостната, тя се запита какво толкова ужасно щеше да има, ако все пак бяха дошли. Възвърна бавно самочувствието си и постепенно осъзна, че е център на вниманието.
— Този тоалет изглежда класически.
Розмари не си направи труда да прикрие изненадата си.
— Благодаря, Розмари.
— Откъде се сдоби с него?
— Нокглен — отвърна лаконично девойката.
Искаше да привлече погледа на Ив и да й каже, че вече е добре, но приятелката й беше с гръб и не я виждаше.
Докато стигне до нея, получи още няколко комплимента. Доколкото разбираше, бяха искрени. И неизменно изречени с учудване, нещо, което не звучеше особено ласкаво. Въпреки това реакцията на присъстващите беше главозамайваща.
Докосна Ив по рамото.
— Върнах се — заяви тя и се усмихна до уши.
Ив се обърна.
— Разрешено ли е да разговарям с теб или все още имаш тайни планове?
— Приключих с тях.
— Е, слава богу. — Девойката понижи глас. — Абсолютно всички гледат към нас двете. Ние сме олицетворение на приказката за Пепеляшка. Сериозно говоря — продължи шепнешком приятелката й. — От красавици като Розмари, Шийла и Нан се очаква да изглеждат страхотно. Ние с теб обаче сме изненадата. Ще ни спукат от покани за танци тази вечер, помни ми думата.
— Ив, как би постъпила сега разумната жена?
— В твоя случай щеше да си вземе нещо за пиене, за да държи в едната си ръка чашата, а в другата — дамската чантичка. Така няма да имаш физическата възможност да си прикриваш гръдта.
— Не използвай тази дума.
— Сестра Имелда я наричаше „гушка“, сякаш ставаше дума за птица. „Непременно си прикрий гушката, Ив“ — обичаше да ми напомня тя. Като че ли имаше какво да прикривам.
Приближи се Нан и хвана за ръцете двете си приятелки. За нея не беше необичайно да й се възхищават, но тя като че ли не забелязваше нищо ново и във факта, че приятелките й изглеждаха като излезли от какавидите си пъстри пеперуди.
— Е, какво ще кажете? Разните Розмари и Шийли ги навряхме в миша дупка!
И трите се засмяха щастливо. Бени обаче щеше да бъде още по-щастлива, ако Джак Фоули, красивият им домакин, който заедно с малкия си брат разнасяше подноси с храни и напитки, беше отбелязал поне с едно потрепване на клепачите появата й. Все пак тя наистина изглеждаше много добре.
Най-сетне младежите потеглиха. Джон и Лили Фоули стояха на най-горното стъпало пред входа на дома си и махаха. Вътре партито продължаваше — техните приятели и родителите на Ейдан Линч нямаха намерение да си тръгват скоро.
Лили знаеше, че изглежда добре. Усилията и времето й бяха възнаградени, тъй като в крайна сметка беше намерила подходящата коктейлна рокля — не прекалено официална, но в същото време ефектна и стилна. Беше съчетала лилавата й гарнитура с обеци със същия цвят. Краката я боляха в новите обувки, но никой нямаше да го разбере, най-малко пък високият красив мъж до нея.
— Беше прекрасно, нали? Ти си превъзходен домакин.
Усмихна се на съпруга си, сякаш не тя, а той бе организирал всичко.
— Чудесна си, Лили — промълви Джон Фоули, целуна я по челото и я прегърна. След това затвориха вратата и се върнаха при гостите.
Дамската гардеробна беше пълна с момичета. Те се решеха и лакираха косите си, изпъваха гротескно устни, за да ги начервят. Ухаеше на парфюми и пудра.
Нан беше готова първа, без да обръща внимание на завистливите погледи, които й хвърляха другите момичета. Внезапно собствените им рокли без презрамки започваха да им се струват неудобни. Изведнъж усещаха как поддържащите метални банели се впиват в плътта им. Как бе възможно косата на Нан да изглежда така безупречно и то без да изпръска цяло шише лак, за да я задържи в желаната форма? Защо на нея не й се налагаше да си слага фон дьо тен, за да прикрива пъпките по лицето си?
— Ще огледам наоколо, докато се приготвите — каза тя на Бени и Ив. — След това ще ви заведа в магазина, за да се запознаете с майка ми.
И се понесе грациозно насред морето от момичета, които подскачаха, суетяха се нервно или се качваха и слизаха по застланите стълби. Изглеждаше съвсем спокойна.
Отиде в едното крило на бара, като се усмихваше учтиво на хората наоколо, сякаш чакаше някого, с когото имаше среща. Всичко бе издържано в тъмна дъбова ламперия и червена плюшена тапицерия. Около бара стояха неколцина мъже и разговаряха. Напитките тук бяха много по-скъпи, отколкото в повечето дъблински заведения. Този бар бе място за срещи на богатите.
Имаше хора от провинцията, дошли в Дъблин за продажбите на добитък или заради бизнеса със земя. Присъстваха борсови брокери, банкери, посетители от Англия, хора с титли. Барът не беше от онези, където човек ходеше сам. Но в нощта на големия бал бе напълно приемливо да видиш тук самотно момиче, очакващо своя партньор. Нан стоеше на сравнително по-добре осветено място и наблюдаваше. Не след дълго погледите се насочиха към нея. Не беше нужно да се оглежда, за да разбере, че мъжете се възхищаваха на елегантната млада жена със златисти коси и великолепна рокля, застанала уверено край вратата.
И когато мина достатъчно време, за да я огледат всички, тя се обърна и се запъти радостно към фоайето, където я чакаха двете й приятелки.
— Какво правеше там? — попита я Ив.
— Оглеждах.
— Не ти ли стига цялата нощ на танците? Божичко, ненаситна си, Нан Мейхън.
— Да вървим при майка ми.
И ги поведе към магазина. Край касата седеше привлекателна жена с уморен вид. Косата й беше като на дъщеря й, имаше хубава, но повехнала усмивка. „Нан е наследила своята изумителна красота от баща си“ — реши Ив. Бащата, за който почти никога не се споменаваше.
Нан ги представи, след което момичетата се показаха подред с тоалетите си. Емили Мейхън обясни на Ив, че аленото приличало повече на тъмнокосите. То например изсмуквало цвета от лицето на Нан. На Бени пък каза, че от десет мили се виждало от колко красив и скъп брокат е ушит тоалетът й, а момичето, което го бе преправило за нея, било истински гений. Не спомена нито веднъж за огромното деколте и Бени изпита голямо облекчение. Ако само още един кажеше нещо за него, щеше да навлече сакото и да не го сваля до края на вечерта.
— А някоя от вас има ли си определен приятел за вечерта? — попита с интерес Емили.
— Едно от момчетата, Ейдан Линч, е влюбен в Ив — заяви гордо Бени, а за да добие мисис Мейхън представа за истинското положение, добави: — А всички останали са луди по Нан.
— А аз мисля, че ти ще си имаш вземане-даване с Джони О’Брайън — обяви Нан, като се обърна към Бени. — Той те следва така, сякаш някъде в себе си носиш силен магнит.
Бени много добре знаеше коя нейна част следваше така вярно Джони О’Брайън.
Емили остана доволна, че дъщеря й е обградена с такива мили приятелки. Рядко се срещаше с познатите й. Никога не бяха канени на училищни пиески или концерти като другите родители. Дъщеря й държеше баща си на разстояние от училищната си дейност. За Емили Мейхън запознанството с Ив и Бени бе истинско събитие.
— Бих ви предложила от флакона за опитване, но вие вече ухаете прелестно — рече тя. Момичетата отвърнаха в един глас, че не ухаят чак толкова хубаво. И се приведоха към Емили, която ги напръска щедро с „Джой“. — Но така и трите ще миришете по един и същ начин — засмя се тя. Мъжете няма да ви различат една от друга.
— Така е чудесно — обади се Нан. — Ще ги впечатлим като група. Никога няма да ни забравят.
В този момент влезе някакъв клиент.
— По-добре да тръгваме, Ем; не искаме да те уволнят — прошепна Нан.
— За мен беше удоволствие да ви видя. Пожелавам ви да се забавлявате много.
Никак не й беше приятно, че вече трябва да се раздели с тях.
— Не бързайте заради мен — извини се новодошлият. — Просто разглеждам.
Гласът му накара Ив да се обърне рязко.
Беше Саймън Уестуард. Не я беше видял. Очите му бяха вперени в Нан и освен нея очевидно не забелязваше нищо друго.
Както обикновено Нан изглежда не усещаше, че е привлякла нечие внимание. Вероятно е израснала така, съпроводена непрестанно от възхитени погледи, помисли си Ив, както тя самата бе израснала сред звъна на манастирските камбани. Това се бе превърнало в част от пейзажа. След известно време човек преставаше да го забелязва.
Саймън разглеждаше лавиците с украси и сувенири, като вземаше ту едно, ту друго, оглеждаше го, проверяваше цената.
Емили се усмихна.
— Кажете, ако желаете помощ. Аз просто си говоря с момичетата…
Забеляза как Нан смръщи леко лице.
— Не, честна дума…
Младият мъж гледаше право към Нан.
— Здравейте — обърна се към нея той. — Преди малко не ви ли видях в бара?
— Да, търсех приятелките си. — Усмивката й бе слънчева. — Вече ги намерих.
И разпери ръце към Ив и Бени. Елементарната любезност го накара да отмести поглед към тях.
— Здравейте — усмихна се Бени.
Саймън я изгледа стреснато. Беше я виждал някъде, но къде? Едро, впечатляващо момиче, много познато. Погледна към дребната й мургава приятелка. Оказа се братовчедка му Ив.
— Е, добър вечер, Саймън — обади се с леко подигравателен тон тя.
В тази ситуация предимството беше на нейна страна. Беше го познала и наблюдавала, докато изяждаше с поглед приятелката й.
— Ив! — усмихна се топло той.
Сега вече се сети коя беше и Бени — момичето на семейство Хоган.
— Светът е малък — заяви Ив.
— Всички ли ще ходите на бала?
— Не, за бога, не. Просто всяка петъчна вечер си прекарваме така. В университета се обличаме все официално. Не сме като неспретнатите студенти от Тринити, които се мъкнат с вечните си вълнени палта.
Очите й танцуваха и омекотяваха току-що изречените думи.
— Точно се готвех да ви кажа, че сте зашеметяващи, но ако положението е подобно всеки петък, значи съвсем съм се отдалечил от светския живот.
— Разбира се, че става дума за бала, Саймън — обади се Бени.
— Благодаря ви, мис Хоган.
Не можеше да се сети за името й. Очакваше Ив да го представи на Нан, но вместо това тя го попита.
— Ще ходиш ли при Хедър тази седмица?
— Уви, не. Заминавам за Англия. Ти наистина си страшно добра с нея.
— За мен е удоволствие, тя е много смело дете. И ще има нужда от подкрепа в този мавзолей.
— Но там би трябвало да е най-доброто…
— О, със сигурност е единственото място, където би могъл да я изпратиш — успокои го Ив.
Саймън нарочно проточи следващата пауза достатъчно дълга, за да бъде представен на русото момиче. Но отново никой не предприе нищо. Тя не протегна длан и не се представи, а той нямаше намерение да пита.
— Трябва да продължа с покупките и да ви оставя във вихъра на бала — заяви той.
— Избрахте ли нещо конкретно?
Емили бе навлязла в професионалната си роля.
— Търсех подарък за една дама в Хампшир.
Говореше, без да отделя очи от Нан.
— Нещо в ирландски стил? — поинтересува се Емили.
— Да, но и да не натежава прекалено.
Нан си играеше с една попивателна, изработена от мрамор. Върна я с многозначителен жест на полицата. Младият мъж я вдигна.
— Струва ми се, че сте права. — Погледна я право в очите. — Мисля, че идеята е изключително добра. Много ви благодаря.
Завърши последното си изречение с възходящи нотки; сега бе моментът да ги запознаят, ако някой изобщо възнамеряваше да го направи.
— Много е приятно — обади се Емили. — Ако желаете, ще го поставя в специална кутия.
Все така, без да отделя очи от дъщеря й, той отвърна:
— Би било чудесно.
В този момент на вратата се появи Ейдан Линч.
— Знам, че винаги аз трябва да бъда призракът на празненството, но все пак не ставаше ли въпрос вие, скъпи дами, да се присъедините към нас? Не е нещо от значение. Само дето хората от нашата група стоят на вратата и се чудят къде са останалите ни членове. А на този въпрос с всеки следващ миг става все по-трудно да се отговори.
Нан мигновено взе решение.
— Отклонихме се за момент — обясни тя. — Хайде, Ейдан, води ни на бала.
Бяха направили маса за шестнайсет души на балкона, на която се настаниха. Танците вече се вихреха с пълна пара. Момичетата от съседните маси вдигнаха очи, когато забелязаха Джак Фоули и заизвиваха вратове, за да видят с кого е. Но нямаха късмет. Той влезе, разговаряйки с Шон и Кармел.
Момчетата от другите маси установиха със завист, че и Розмари и Нан Мейхън щяха да седят на масата на Джак Фоули. Беше прекалено и несправедливо. Би трябвало красавиците на университета да са по-равномерно разпределени. Някои се учудваха как така глуповатият Ейдан Линч все успяваше да се вреди в центъра на събитията, а един-двама се запитаха кое е високото момиче с прелестното деколте.
Междувременно на масата на Джак Фоули пристъпиха към изпълнение на бойния план. Всеки си наля по една чаша вода от каната. Веднага след като я изпразниха, осемте момчета изляха в нея съдържанието на малките бутилки джин, които носеха в джобовете си. Отсега нататък щеше да се поръчва само минерална вода и оранжада, която щяха да смесват с джина от каната.
Никой не можеше да си позволи хотелските цени на алкохолните напитки, но заради този трик не трябваше да позволят каната да бъде взета или още по-лошо — допълнена с вода. За тази цел на масата винаги трябваше да седи някой; не можеха да си позволят да я оставят на милостта на сервитьорите. Когато водещият на бала обяви, че следват няколко блуса, Бил Дън скочи пръв и подаде ръка на Розмари. Тя се бе разположила близо до Джак, но се оказа, че не е избрала далновидно мястото. Прекалено късно си даде сметка, че трябваше да седне срещу него. Така той щеше да има възможност да я вижда. Девойката се усмихна насила и тръгна към дансинга.
Джони О’Брайън покани Бени. Тя се изправи с желание. Беше добра в танците. Навремето майка Франсис беше наела учител по танци, който идваше веднъж седмично, за да ги учи на валс и танго, на латиноамерикански танци. Бени се усмихна при мисълта, че момичетата от Нокглен вероятно щяха да бият дъблинчанките, когато станеше дума за самба, мамбо или ча-ча-ча.
Свиреха „Това е моят остров под слънцето“. Джони я гледаше с нескрито възхищение.
— Не знаех, че имаш толкова хубав…
Не довърши мисълта си.
— Толкова хубав? — попита го без заобикалки тя.
Младежът не се осмели да каже това, което мислеше наистина.
— Хубав парфюм — отвърна той.
Ейдан танцуваше с Ив.
— За първи път имам възможност да те държа в обятията си, без да ме налагаш с кокалестите си юмручета — рече той.
— Кокалестите юмручета ще започнат да те налагат отново, ако се опиташ да танцуваш с мен в колата на баща си.
— Ти разговаря ли с баща ми?
— Знаеш, че разговарях. Три пъти ме запознава с него.
— Той е готин. Както и майка ми… Е, малко е гръмогласна, но като цяло е добра.
— Не са по-гръмогласни от теб.
— О, гласовете им бумтят, докато аз просто говоря енергично.
— Те говорят по-директно, по-нормално. Редят изречения и въобще се изразяват…
— Много си красива.
— Благодаря ти, Ейдан. И ти изглеждаш страхотно.
— Кога ще престанеш да се съпротивляваш срещу отчаяната физическа страст, която изпитваш към мен, и ще й се отдадеш? Позволи си да се отпуснеш с мен.
— Няма ли да се строполиш мъртъв, ако кажа, че ще го направя?
— Ще се възстановя с рекордна бързина, бъди сигурна.
— Бъди спокоен, няма да се случи скоро. Отдаването имам предвид.
— Това е проблемът, когато си отгледан от монахини. Нищо чудно да се наложи да чакам вечно.
— Те изобщо не са толкова лоши, колкото си мислят повечето хора.
— Кога ще ме запознаеш с тях?
— Не ставай смешен.
— Защо да не ме заведеш? Аз те запознах с моето семейство.
— Но не си ме завел. Просто се оказахме на едно и също място.
— Е, какво да направя, като ти не убеди твоите монахини да наемат мотоциклети и да дойдат на партито. Според мен това не бе особено умела постъпка от твоя страна.
— Не биха го направили — влезе в тона му Ив. — Петък е тяхната вечер за покер и за нищо на света не биха се отказали от нея.
Шон и Кармел танцуваха, притиснати един в друг. В момента свиреха „Мургавото момиче си стои у дома и се грижи за бебето“.
— Представи си само, дотогава не остава много — промълви Кармел.
— Само четири години — отвърна щастливо Шон.
— И вече сме заедно четири години, ако смятаме годината преди девети клас. Не сме ли щастливци? — усмихна се Кармел и го притисна в обятията си.
— Големи късметлии. Всички ни завиждат.
— Не ти ли се повдига от Шон и Кармел? — прошепна й Ив, когато се запътиха към местата си.
— Определено не виждам особен смисъл да ги каним на такива сбирки — съгласи се Бени.
— Напомнят ми онези животни в зоопарка, които не се разделят и се чистят едно друго от въшки.
— Не говори така, Ив — засмя се Бени.
На масата завариха Джак Фоули. На него му се беше паднало да наглежда каната с джин по време на първата серия танци. Шийла бе доволна, че я оставиха да му прави компания, но все пак предпочиташе да е на дансинга.
Нан се върна, придружена от Патрик Шей, студент по архитектура, приятел на Джак и Ейдан от училище. Младежът бе зачервен и възбуден. Нан изглеждаше така, сякаш бе танцувала на ледена пързалка, разхлаждана от прохладен бриз. По лицето й не се забелязваше и следа от напрежение.
Бени я съзерцаваше от другия край на масата с възхищение. Тя владееше абсолютно всяко положение, докато майка й бе стеснителна и неуверена. Може би Нан беше наследила завидните си умения от баща си, за когото никога не споменаваше нито дума.
Бени се чудеше защо Ив не я представи на Саймън. Беше се получило неловко. Ако беше някой друг, Бени щеше да ги запознае лично, но Ив винаги се засягаше, когато станеше дума за семейство Уестуард. Нан обаче не се беше обадила, а доколкото я познаваше, ако искаше да бъде представена, щеше да си каже.
В този момент Джони О’Брайън й предложи чаша портокалов сок. Бени отпи с благодарност голяма глътка и едва след като преглътна, се сети, че вътре имаше и джин. Все пак не се задави и забеляза изпълнения с възхищение Джони О’Брайън.
— Ти наистина си от жените, които не се плашат от алкохола — заяви той.
Не за такава похвала мечтаеше, но все пак беше за предпочитане, отколкото ако се беше задавила.
Розмари не я изпускаше от погледа си.
— Завиждам ти — рече тя. — На мен ми се завива свят дори след една малка глътчица.
И се огледа със съзнанието, че тази нейна типично женствена черта ще предизвика безмълвно одобрение и възхищение.
— Сигурна съм — констатира мрачно Бени.
— Вероятно се дължи на живота ти в провинцията — продължи Розмари, все така с подигравателно възхитено изражение на лицето. — Предполагам, че там пият много, нали?
— О, така е — съгласи се Бени. — Но не по този начин. Когато аз например пия джин, го правя направо от бутилката. Голяма рядкост е да си го наливаме в чаша и да го смесваме с оранжада.
Всички се разсмяха, точно както и очакваше. За нея никога не представляваше трудност да ги разсмее. Но изключително трудно беше да ги накара да погледнат на нея с други очи.
Хвърли поглед към Джак. Той изглеждаше щастлив. Облегнат на стола си, наблюдаваше сцената непосредствено пред себе си и масите в близост до дансинга. Беше безупречният домакин. Щеше да покани на танц всяко едно от момичетата на масата без изключение.
Бени изпита почти непреодолимото желание да се пресегне и да погали лицето му, дори само да докосне нежно бузата му. Да не би да полудяваше? Досега не беше изпитвала подобна нужда. Скоро щеше да я покани. Може би още при следващия танц щеше да се наклони напред и да й се усмихне, да протегне ръка към нея и да я дари с неотразимата си усмивка. Тя виждаше картината така ясно в съзнанието си, сякаш се случваше наистина.
„Бени?“ — може би щеше да каже той, ей така, съвсем непринудено, и тя щеше да стане и да заслиза заедно с него надолу по стълбите, а ръцете им щяха да се докосват лекичко.
И после щяха да се приближат един до друг.
Маестрото съобщи, че техният вокалист е в състояние да спечели абсолютно всеки конкурс и за да го докаже още сега, щял да изпълни „Млада любов“.
Бени заповядваше с волята си на Джак да улови погледа й.
Но Розмари я изпревари. Бени нямаше представа как успя да го направи, може би се дължеше на ужасното й клепане с ресниците, но така или иначе именно тя съумя да привлече вниманието му върху себе си.
— Розмари? — произнесе той със същия глас, с който щеше да каже и „Бени“.
Сърцето й натежа от мъка.
— Готова ли си да рискуваш, Бени?
Ейдан Линч стоеше до лакътя й.
— О, Ейдан, благодаря ти.
Изправи се и тръгна към дансинга, където Джак и Розмари вече танцуваха. Розмари бе поставила и двете си ръце около врата му и се беше отдръпнала леко от него, сякаш искаше да го разгледа по-добре.
Различните състезания предизвикаха бурни овации. Ейдан Линч взе с лекота наградата за младеж с дупка на някой от чорапите си. Той заяви, че неговите имали дупки, през които ги обувал. Трябваше да го наградят. Последваха бурни приветствия от студентите.
— Как се досети? — попита го Бени, силно впечатлена.
— Един приятел работи тук като сервитьор. Той ми разкри всички загадки.
— Какви са другите въпроси?
— Един от тях гласи: „Първата дама, която се представи със снимка на заек“. И това е лесно.
— Така ли? И кой има снимка на заек?
— Всеки, който има в себе си монета от три пенса. На нея е изобразен заек.
— Вярно. Истински гений си, Ейдан.
— Така е, Бени, но изглежда никой друг не го признава.
Приятелите им ги посрещнаха като герои. Виното, което бяха спечелили, беше отворено веднага.
— И продължаваш да пиеш. Ама наистина си чудо на чудесата, Бени — заяви Розмари.
Кой знае как тя бе успяла да се намести така, че да се облегне на Джак. На Бени й се искаше да стане и да я зашлеви по лицето. Слава богу, в този момент Джак се изправи и вече нямаше нужда да ги разделя.
Обявиха изпълнението на няколко валса. Бени не желаеше да танцува тази серия с Джак; валсовете бяха прекалено активни. Нямаше време да се облегне на него, да докосне лицето му дори случайно.
Другите заслизаха към дансинга. Към масата се приближи високо, красиво момче и попита учтиво:
— Може ли да поканя Нан за един танц, ако нямате нищо против? Тя е с вас цялата вечер. Съгласни ли сте? Нан, какво ще кажеш?
Девойката вдигна поглед, всички останали като че ли бяха заети с нещо.
— Разбира се — отвърна тя и тръгна към дансинга.
Джак танцуваше отново с Розмари! Видя Бил Дън да разговаря с друго от момчетата, Ник Хейс, в далечния край на масата. Щеше да бъде добре, ако я бяха забелязали и бяха дошли да седнат при нея или я бяха поканили да се присъедини към тях.
Тя стоеше с фиксирана усмивка на лицето и въртеше в ръцете си менюто, което съобщаваше, че щяха да им сервират супа от пъпеш, пиле и плодова салата. Запита се разсеяно, да не би да са забравили, че е петък[1]. Наля си оранжада и я изпи. С ъгълчето на окото забеляза, че приближава сервитьор и се готви да допълни каната на масата.
— Не — каза тя. — Никой не иска повече вода.
— Извинете, мис, нека я напълня. Дори вие да не искате, тези, които танцуват в момента, може да пожелаят, като се върнат.
Трябваше да внимава, иначе можеше да го накара да заподозре нещо. Ами ако докладваше, че студентите на тяхната маса се държат странно? Обзе я непреодолима умора.
— Слушайте — рече тя. — Пет пари не давам. Казаха ми, че не искат повече вода, но вече не ми пука. Напълнете я догоре, ако желаете. Какво толкова, по дяволите.
Сервитьорът я изгледа смутен. Очевидно я помисли за леко побъркана.
— Отивам на съседната маса — съобщи той.
Чувстваше се странно, защото седеше сама. Щеше да отиде в дамската тоалетна. Нямаше на кого да се извинява. Ник и Бил оживено обсъждаха нещо в далечния край на масата; дори не забелязаха, че стана и тръгна.
Седна на тоалетната и започна да крои планове. Следващият танц вероятно щеше да е рок. Определено не искаше това да бъде танцът й с Джак. Затова най-добре беше да не му се мярка пред очите дотогава. Щеше да изчака, докато пуснат отново нещо хубаво и бавно. Може би щяха да изпълнят „Неокована мелодия“. Много обичаше тази песен. Или „Странник в рая“. И тя беше хубава. Виж, „Нежно, нежно“ беше малко сантиментална. Но и тя щеше да свърши работа.
Изненада се, като чу гласа на Розмари в помещението с умивалниците отпред.
— Великолепен е, нали? — говореше Розмари. — И е много мил, не е обсебен от собствената си особа като повечето от симпатичните момчета.
Бени не разпозна гласа на другото момиче. Което и да беше то обаче, очевидно смяташе Розмари и Джак за двойка.
— Отдавна ли ходиш с него?
— Не, не излизаме заедно. Все още, искам да кажа — додаде заплашително Розмари.
— Май си пада по теб. Поне така изглежда.
Сърцето на Бени спря да бие.
— Освен всичко друго, той е и добър танцьор. Валсът не е силната ми част. Престорих се, че си изкълчих глезена. Просто исках да дойда тук и да си почина.
— Умен ход.
— Е, човек трябва да използва всякакви трикове. Казах му, че ще го грабна за някой от следващите танци, тъй като не довършихме този.
— Ти нямаш конкуренция.
— Не ми допадна видът на Нан Мейхън. Видя ли роклята й?
— Направо не е от този свят. Но ти също изглеждаш добре.
— Благодаря.
По тона й личеше, че е доволна.
— Къде е той сега?
— Каза, че ще приключи валсовете с Бени.
Лицето на Бени пламна. Той е знаел, че седи сама. Бил е съвсем наясно, но не благоволи да я покани за цял танц. Едва когато неустоимата Розмари го бе изоставила, се е сетил за добрата стара Бени.
— Коя е Бени?
— Онова огромно момиче… някъде от дълбоката провинция. Познава я покрай семейството си или нещо от този род. Тя вечно се появява на подобни събития.
— Значи и оттам няма конкуренция?
Розмари се изсмя.
— Не, не мисля. Която и да е тя, родителите й явно имат пари. Познават отнякъде семейство Фоули. Тя е с много скъпа рокля. Не знам откъде се е сдобила с нея, но е приказна, цялата от брокат, и безупречно скроена. Изглежда поне с десет килограма по-слаба. Каза, че я е купила в Нокфлаш или както се казваше там нейното градче. Не помня точно. Напълно неизвестно местенце. Сигурно е, че не си е взела тоалета оттам.
Гласовете се отдалечиха.
Бени продължаваше да седи на тоалетната. Чувстваше се смразена. Огромна значи. И не била конкуренция, а от жените, с които един мъж би могъл да довърши прекъснатия танц, но не и да изиграе нещо от начало до край.
Погледна малкия ръчен часовник, който родителите й бяха подарили за седемнайсетия рожден ден. Беше десет без пет. Нищо друго не желаеше така, както да се озове край огъня в Лизбег. Между майка си, седнала в единия стол, баща си, настанен в другия, и Шеп, вперил поглед в камината.
Искаше й се да чуе отварянето на кухненската врата; Патси се прибираше от разходката си с Моси и първата й работа беше да направи горещо какао за всички. Не желаеше да се намира на място, където всички казваха, че е огромна и не може да бъде конкуренция на никого, и че сигурно има много пари, и единствената причина, за да я поканят, е приятелството на родителите й със семейство Фоули.
Но желанията нямаше да я отведат вкъщи. Бени реши да се възползва от полезната информация, която беше чула случайно. Хубаво бе, че роклята й изглежда скъпа и добре скроена, че в нея изглеждала най-малко с десет килограма по-слаба. Хубаво бе, че Розмари не беше сигурна в Джак. И най-сетне — хубаво беше, че Джак не я бе заварил самотна и изоставена на масата. А и така нямаше да мисли, че е изпълнил задължението си да танцува с нея. Все пак добрите неща също бяха доста, реши Бени, извади парченцето памук, напоено в парфюма „Джой“, което й подари майката на Нан, и го потърка зад ушите си.
Щеше да се върне, а Розмари никога нямаше да разбере, че жестоките й пренебрежителни думи я бяха направили по-уверена.
Обявиха, че вечерята ще бъде сервирана скоро и благодарение на специалното разрешение на архиепископството петъчните пости нямаше да бъдат спазени. Последваха бурни овации.
— Как са го постигнали? — учуди се Ив.
— Архиепископът знае, че сме били много добри и иска да ни възнагради — предположи Джак.
— Не, просто пиле се поднася най-лесно. Всеки ще получи по едно крилце. Те развъждат специални пилета за подобни случаи — с по десет крилца — изказа се Ейдан.
— Ама наистина, защо архиепископът е пожелал да ядем пиле? — поинтересува се Бени.
— Това е сделка — обясни Ейдан. — Организаторите обещават да не правят баловете в събота вечерта, тъй като те могат да продължат до неделния ден, и в замяна на това църквата им позволява да сервират пиле.
— Ти ми избяга.
Джак се приведе към Бени точно когато поднасяха супата.
— Какво съм направила?
— Избяга. Търсих те за валса.
— Не, не съм избягала — усмихна се девойката. — Розмари е тази, която е избягала от теб. Навехнала си е глезена. Както виждам, започна да ни бъркаш; очевидно ти изглеждаме по един и същ начин.
Всички наоколо се разсмяха. Но не и Розмари. Тя погледна подозрително към Бени. Откъде беше разбрала за глезена й?
Джак се възползва от възможността да направи комплимент.
— Изобщо не изглеждате по един и същ начин. Но всички изглеждате великолепно.
И като изричаше тези думи, я гледаше право в очите. Бени отвърна на усмивката му и съумя да се въздържи да не изрече някоя шега или остра забележка.
По време на вечерята се разигра лотария и организаторите поканиха Нан и Розмари да продават билети.
— Защо ние? — попита Розмари.
Не желаеше да напуска поста си, но Нан вече бе станала.
— Това е благотворителна дейност — обясни тя. — Нямам нищо против.
Розмари Райън изглеждаше отегчена. Тази вечер нищо не ставаше така, както трябва. Нан се беше отличила в положителна светлина при този малък инцидент, а голямата Бени й се усмихваше от другия край на масата някак си особено, сякаш знаеше нещо.
— Разбира се, че ще дойда и аз — скочи на крака и тя.
— Внимавай за глезена — предупреди я Джак и тя го изгледа остро. Вероятно той наистина се тревожеше, но нещо в погледа на Бени не й харесваше.
Певецът запя „Шестнайсет тона“. Бени мразеше тази песен още от времето, когато бе популярна, а те се подготвяха за матурите и Меър Каръл винаги си я тананикаше, когато се озовеше близо до Бени.
Бени танцуваше с Ник Хейс.
— Много леко се танцува с теб. Все едно че държа перце — заяви с известна изненада той.
— Лесно се танцува, когато те водят добре — отвърна учтиво тя.
Е, Ник танцуваше добре, но само толкова. Джак танцуваше с Нан. Кой знае защо тази гледка я смути още повече, отколкото танцът му с Розмари.
Нан не правеше никакви усилия да го спечели и това сигурно вбесяваше Джак, свикнал да бъде обект на всеобщо обожание. Всъщност те си приличаха много. Как не й беше направило впечатление досега? И двамата бяха безкрайно сигурни в себе си. И именно затова можеха да си позволят да бъдат мили и дружелюбни. Подобна външност освобождаваше човека и му даваше правото да бъде такъв тип личност, какъвто желае.
— Никога не те виждам вечер — каза Ник.
— Никой не ме вижда — обясни Бени. — Какви места посещаваш?
Това изобщо не я интересуваше. Просто искаше да разговаря, за да отвлече вниманието си от ужасното парче, на което танцуваха, и да не мисли повече за Джак.
— Аз имам кола — прекъсна Ник щастливите й мисли за следващия танц, когато Джак сигурно вече щеше да я покани. — Бих могъл да те навестя в Нокглен. Джак каза, че прекарал чудесно, когато е бил у вас.
— Така ли? Радвам се, че му е било приятно. Може би някой път ще дойдете заедно и аз ще се постарая да позабавлявам и двама ви.
— О, не, идеята ми е да те запазя само за себе си. — Ник се ухили самодоволно. — Кой мъж би искал Джак да се доближава до собствените му открития?
Говореше нарочно с акцент, като представител на хайлайфа, но усилията му прозвучаха повърхностно и глупаво и нямаха желания ефект. Той не умееше да разсмива хората като Ейдан Линч и като нея самата.
Бени се опитваше да потуши болката, която я обземаше от гледката на танцуващите Джак и Нан. Ник Хейс очакваше отговора й.
— Никога не съм обичала тази песен — заяви внезапно тя.
— Защо, съвсем прилична е.
— Думите…
— „Дължа душата си на магазина на компанията“ — и запя заедно с вокалиста. — Какво, за бога, им е лошото на думите? — попита той, видимо озадачен.
Девойката го изгледа. Той май наистина не си спомняше първия куплет, където се пееше: „Ти тежиш шестнайсет тона и какво получаваш срещу това?“. Не беше направил връзката. Може би тя съществуваше единствено в нейния ум. Никой от присъстващите в залата не бе обърнал очи към Бени Хоган, след като чу заглавието на песента. Трябваше да го запомни. Да запомни също така, че и Джони О’Брайън, и Ник Хейс я канеха на среща.
Ето това щеше да запомни от тази нощ. Както и танца с Джак, когато я поканеше.
Той я покани в дванайсет без двайсет и пет. Бяха намалили светлините и вокалистът обяви, че тъй като Франки Лейн не могъл да дойде, той ще изпее неговата песен „Очите ти са очи на влюбена жена“. Джак Фоули се надвеси над масата и рече:
— Бени?
Танцуваха с лекота, сякаш бяха отдавнашни партньори. Тя си наложи да не бъбри и да не пуска шегички. Погледна през рамото му и установи, че ги наблюдават. Беше висока колкото него, следователно нямаше да се налага да вдига лице, ако желаеха да разговарят.
Той я придърпа по-близо до себе си. Това беше страхотно, само дето се страхуваше, че е поставил длан точно в онази част на гърба й, където свършваше тежкият сутиен с банели, в резултат на което се бе образувала неприятна гънка от собствената й плът. Божичко, ами ако Джак сложеше ръката си точно там? Как да го накара да я премести малко по-нагоре? Как? Това бяха нещата за живота, които трябваше да се учат.
Най-сетне парчето свърши. Двамата стояха един до друг в очакване на следващата песен. Младежът се приведе и докосна кичур от косите й.
— Да не би да се разпиляват? — попита притеснено Бени.
— Не, прелестни са. Престорих се, че не са си на мястото, за да мога да докосна лицето ти.
Невероятно, той искаше да докосне лицето й така, както тя самата бе копняла цяла вечер да докосне неговото.
— Страхувам се… — започна тя. Готвеше се да каже: „Страхувам се, че става дума за едно доста потно лице; пръстът ти може да залепне за него“. Но се спря навреме.
— От какво се страхуваш?
— Страхувам се, че от сега нататък петъците ще ми се струват страшно безинтересни след тази вечер.
— Не се захващай с Нокглен — промълви той.
— Имаш право. Не се знае какви са плановете на Марио и Фонси за него.
В този момент певецът изразяваше съжаление, че Дийн Мартин също не успял да пристигне, затова щял да представи на студентите своя вариант на неговата песен „Това прави спомените“.
Бени и Джак се прегърнаха отново, сега ръката му се намираше по-високо върху гърба й, далеч от изхвръкналата подобно на спасителен пояс плът.
— Ти си прекрасно украшение за всяко парти — заяви Джак.
— Защо го казваш?
Лицето й не издаваше нищо от това, което чувстваше. Нито капчица от отчаянието, че той я смяташе само за нещо от рода на кабаретна певица.
— Защото е така. Аз съм само един нищо и никакъв играч на ръгби. Какво знам аз за думите?
— Изобщо не си нищо и никакъв играч на ръгби. Ти си страхотен домакин. Всички си прекарваме страхотно, защото ти ни събра и ни покани в дома си.
Бени се усмихна и той я притисна по-силно към себе си. Но не я пусна, а я задържа така.
— Ухаеш прелестно.
Тя не отговори. Не затвори очи. Щеше да бъде прекалено уверена постъпка. Не се огледа и не видя насочените към тях завистливи погледи, защото се намираше в прегръдките на най-търсения мъж в залата. Просто бе свела очи към пода.
Виждаше гърба на смокинга му и къдричките на тила му. Той я притискаше толкова близо до гърдите си, че тя усещаше ударите на сърцето му. Или бяха ударите на собственото й сърце? Надяваше се, че бяха на неговото, тъй като й се струваха прекалено силни.
Дори след края на третата песен Джак не предложи да се връщат по местата си. Искаше да бъдат заедно и на следващата.
Бени благославяше учителката по танци, която пристигаше неизменно в очуканата си стара кола, за да учи облечените в туники ирландски момичета да танцуват. Благославяше я с цялото си сърце, докато двамата с Джак се движеха под звуците на следващите две парчета. Най-сетне се върнаха на масата.
Шийла дори не се преструваше, че слуша Джони О’Брайън, а Розмари имаше недоволен вид. Нан улови погледа на Бени и я приветства с победоносно вдигнат палец на дясната ръка. Ив, която седеше отсреща на масата, а настанилият се до нея Ейдан Линч бе преметнал ръка през раменете й, й се усмихна до уши в знак на солидарност. Те бяха на нейна страна.
— Помислихме, че няма да ви видим повече тази нощ — обади се язвително Ник Хейс.
Нито Бени, нито Джак му обърнаха внимание. Ейдан Линч бе спечелил още една награда, този път голяма кутия шоколадови бонбони, която стоеше отворена на масата. Кармел подбираше тези, които имаха пълнеж с вкус на кафе, и ги пъхаше в устата на Шон. Розмари грабна глупаво кутията, за да я предложи на Джак.
— Вземи си, преди да са свършили — каза тя.
Движението й обаче беше толкова рязко, че ги разпиля всичките. Бени я погледна. Обикновено подобни постъпки бяха неин приоритет. Колко хубаво, че тази нощ честта да се изложи се падна на Розмари.
— Дължиш ми един танц заради онзи, който не довършихме — додаде Розмари, докато другите събираха нападалите бонбони.
— Така е. Нямаше да ти позволя да забравиш — отговори галантно Джак. Пръстите му все още докосваха леко Бени. Тя беше сигурна, че той имаше намерение да танцува отново с нея.
И тогава най-ненадейно обявиха последния танц. Искаха да видят всички на дансинга по време на изпълнението на „Калифорния, виж ме, идвам“.
На Бени й се приплака. Отново бе станало така, че изгуби пред Розмари Райън. Тя щеше да изиграе последния танц с Джак. Ник вече бе протегнал ръка към нея, както и Джони О’Брайън. Стори й се, че забеляза съжаление на лицето на Джак. Но явно бе само плод на въображението й, защото когато с Джони О’Брайън отидоха на дансинга, Джак и Розмари вече се въртяха и се смееха. Не беше сигурна, но й се стори, че го видя как прибра падналите върху очите на Розмари коси, както бе направил с нея.
Преструваше се на щастлива заради Джони О’Брайън, докато прехвърляше през ума си различни възможности. Една от тях бе предположението, че Джак Фоули просто харесваше всички и говореше приятни неща на всяка жена, с която се запознаваше. И не поради дяволски помисли, а защото всяка жена наистина го привличаше с нещо.
„Такъв трябва да е случаят“ — реши Бени. Начинът, по който я беше държал в обятията си, докато танцуваше с него, напомняше подозрително начина, по който притискаше сега към себе си Розмари.
На вратата, където се бяха струпали фотографите, цареше голямо оживление. Те раздаваха розови визитки с адресите, на които студентите можеха да получат снимките си на следващия ден.
Бени тъкмо излизаше, когато Джак я повика.
— Хей, Бени. Ела тук да позираме за следващите поколения.
Тя се подчини, макар все още да не й се вярваше, че я бе повикал. В този момент видяха слизащата по стълбите Нан.
— Нан също — добави той.
— Не, не.
Тя тръгна нататък.
— Хайде де — настоя младежът. — Колкото повече, толкова по-весело.
Тримата се усмихнаха срещу светкавицата. А после, след многократни подвиквания от рода на „Лека нощ“, „Ще се видим утре“ и „Беше страхотно, нали“, всички влязоха в колите. Организатор на транспорта пак беше Джак. Ник Хейс щеше да закара Бени, Ив и Шийла, тъй като и трите бяха в южната част на Дъблин. Останалите бяха на два километра от центъра на града.
Нан тръгваше с Шон и Кармел. Розмари, за огромно свое неудоволствие, щеше да бъде пасажерка на Джони О’Брайън, който живееше на същата улица като нея.
Кит им беше оставила сандвичи и бележка да не я будят до сутринта, защото се прибрала късно, тъй като ходила да играе карти.
Девойките се промъкнаха до леглата си.
— Ейдан Линч е наистина симпатичен — рече Бени, докато се събличаха. — Много симпатичен. Сега го видях в по-различна светлина.
— Да, но през деветдесет процента от времето се държи като глупак. За да го разбираш, трябва да научиш цял един нов език — оплака се Ив.
— Той явно държи много на теб.
— В такъв случай започвам да се питам какво не е наред с него. Може би някаква наследствена лудост. Родителите му са като глашатаи. Чу ли ги? — Бени се изкиска. — Ами вие с Джак? Страхотни бяхте.
— И аз така си помислих по едно време — промълви тъжно девойката. — Но не беше така в действителност. Той просто е мил с всички.
— Не виждам нищо лошо в това — отговори Ив.
Тя лежеше в леглото, поставила кръстосаните си ръце под главата. Изглеждаше значително по-жизнерадостна и щастлива, отколкото преди няколко месеца.
— Разбира се, че няма нищо лошо, но очевидно на него не може да се разчита.
На сутринта ги събуди Кит.
— Търсят те по телефона, Бени.
— О, боже! Родителите ми.
— Не, някакъв младеж е — заяви Кит и повдигна одобрително вежди.
— Здравей, Бени. Джак е на телефона. Разбрах, че ще пренощуваш при Ив и взех телефона от Ейдан.
Сърцето й затупка и за момент й се стори, че ще се строполи.
— Здравей, Джак.
— Чудех се дали би искала да обядваме заедно.
Вече знаеше какво означава да обядва с него. Не, благодаря. Под обяд той разбираше група хора, събрани около една маса, забавлявани от Бени. Джак определено обичаше да бъде заобиколен непрекъснато от всичките си приятели. Бени беше доволна, че обърна внимание на този факт снощи пред Ив. Благодарение на което вече не си позволяваше да мечтае.
— Имах предвид само ние двамата — поясни той.