Мейв Бинчи
Приятели (4)

Четвърта глава

По-късно всички твърдяха, че по някакво чудо не бяха пострадали повече хора. Произшествието беше станало съвсем близо до болницата, добре че шофьорът на автомобила се оказа лекар и знаеше какво точно да направи. Той притисна носната си кърпа до лицето и макар да усети стичащата се над дясното му око кръв, увери околните, че раната е повърхностна и веднага даде указания, които бяха изпълнени до най-малката подробност — някой трябваше да спре движението, да повикат полиция, да се потърси помощ от болницата „Сейнт Винсънт“.

Доктор Фоули коленичи до тялото на момчето, изгубило контрол над своя мотоциклет. Затвори очи и благодари от цялото си сърце, че собственият му син никога не бе изявявал желание да кара подобна машина. После затвори очите на момчето и го покри с палтото му.

Пулсът на дребното момиче, ранено в слепоочието, беше леко забавен; не беше изключено да има счупвания. Според него обаче състоянието й не беше критично. Други две момичета имаха драскотини и синини и очевидно бяха изпаднали в шок. Самият той си беше прехапал езика и имаше дълбок разрез над дясното око.

Едно от ранените момичета, едро, с миловидно лице, кестеняви коси и тъмни, лишени от всякаква фантазия дрехи, се вълнуваше особено силно за дребното девойче, което лежеше в безсъзнание на земята.

— Не е мъртва, нали?

— Не, не, измерих й пулса — успокои я лекарят.

— Тя просто още не е живяла.

— Никой от вас още не е живял, дете — промълви доктор Фоули.

Носилките бяха донесени на ръце, тъй като до болницата имаше не повече от двеста метра. Нямаше нужда от линейка.

Полицията също пристигна и пренасочи уличното движение, а малката процесия тръгна към болницата. Бени накуцваше леко и спря да се подпре на момичето, което забеляза секунди преди злополуката.

— Извинете — промълви тя.

— Няма нищо. Кракът ви ранен ли е?

Бени се отпусна внимателно с цялата си тежест.

— Не, не ме боли. А вие как сте?

— Не знам. Струва ми се, че всичко е наред.

Точно пред тях беше носилката с Ив. Бени стискаше чантичката й, купена от майка Франсис преди няколко седмици.

— Тя ще се оправи — обяви с несигурен глас русокосата. — Човекът, който беше целият в кръв, който караше колата, каза, че пулсът й е нормален. Той е лекар! Аз съм Нан Мейхън. А ти?

 

 

Този ден бе най-дългият в живота им.

Болничната машина се задвижи отчайващо бавно. Полицаите се заеха със задачата да съобщят на семейството на убитото момче.

Медицинската сестра каза, че могат да използват телефона, след като ги прегледат. Тогава щели да знаят какво да кажат на родителите си. Звучеше съвсем разумно. Резултатите им от прегледа бяха добри. Положението с Ив обаче беше по-сериозно. Спукани ребра и леко сътресение на мозъка, няколко шева в единия край на окото и счупена китка. Щеше да остане в болницата може би седмица. Искаха да разберат кого да информират.

— Дайте ми една минута — видимо се притесни Бени.

— Е, трябва да знаеш, нали си й приятелка — изгледа я със съчувствие медицинската сестра.

— Да, но не е толкова лесно.

— Добре де, какво пише в документите й?

Бени отлагаше обаждането и до своите родители, трябваше първо да реши на коя от двете монахини да съобщи за случилото се с Ив. Дали приятелката й нямаше да се вбеси, ако майка Франсис научеше точно от Бени за всички лъжи, за това колко нещастна се е чувствала и за обстоятелствата, отвели я до другия край на града и в крайна сметка — до болничното легло?

Възможно ли беше майка Клеър да е толкова лоша, както твърдеше Ив? Все пак беше монахиня.

— Мога ли да ти помогна? — предложи Нан Мейхън. Бяха седнали около една маса и пиеха чай с мляко.

— Прилича на приказка от братя Грим.

— Разкажи я — настоя Нан.

И Бени я разказа, макар да изпитваше известни съмнения, че не оправдава оказаното й доверие.

Русокосата красавица слушаше и задаваше въпроси.

— Обади се на майка Франсис — рече тя, когато чу цялата история. — Кажи й, че Ив се е канела да й звънне днес.

— Ами майка Клеър?

— От това, което научих за нея, излиза, че е наистина ужасна и на всичкото отгоре гневът й ще се излее върху майка Франсис. Би било отвратително, ако се получи така.

— Струва ми се, че си права.

— Тогава съобщи на онази сестра там; тя вече сигурно си мисли, че имаш мозъчно сътресение. Между другото, нека някое медицинско лице да обясни на майка Франсис за нараняванията на Ив; ти само ще я изплашиш.

— А ти защо не искаш да кажеш на родителите си?

— Майка ми работи в магазина на един хотел, където не си падат особено по омъжените жени, затова не ми се ще да я притеснявам на работното й място. Колкото до баща ми… — Нан не довърши мисълта си. — Баща ми е нещо различно.

— Имаш предвид, че не му пука?

— Не, точно обратното; прекалено ще му запука. Ще дотърчи тук, ще започне да крещи, да нагрубява наляво и надясно и да твърди, че малкото му момиченце е било ранено и обезобразено за цял живот, ще търси чия е вината… — Бени се усмихна. — Сериозно говоря. Винаги е бил такъв. И за добро, и за лошо. Най-вече за добро, защото в повечето случаи получавам, каквото си пожелая.

— А за лошо?

— О, не знам, но определено е и лошо.

 

 

Кит Хегърти беше в голямата предна спалня, в която настани двамата братя от Голуей. Добри и разумни момчета, подреждаха си спретнато дрехите, което бе рядко срещано в днешно време. Нямаше да й създават проблеми през учебната година. Каквото и да говореха, сега фермерите бяха тези с парите. Ето това семейство изпращаше двама синове. И не само то, все повече фермерски синове пристъпваха прага на университета.

Помисли си за своя собствен син, който също щеше да изкачи стъпалата с увереност, която не изпитваше, знаеше това. Толкова студенти вече беше виждала през първите дни да излизат от дома й притеснени и непохватни и само след няколко седмици вече се чувстваха така, сякаш са учили там цял живот.

В този момент чу проскърцването на дворната порта и щом видя двамата полицаи, които тръгнаха бавно по пътеката, водеща към къщата, Кит Хегърти разбра какво идваха да й кажат.

 

 

Джак Фоули срещна няколко съученици. Не бяха близки приятели, но все пак се зарадва, като ги видя сред морето от непознати физиономии. И те го поздравиха възторжено.

В дванайсет по обяд беше встъпителната лекция, а дотогава имаше възможност да се поориентира в обстановката.

— Тук прилича на училище, само че без учителите — усмихна се Ейдан Линч.

— Точно това има за цел да оформи нашите характери, спомняш ли си? — попита го Джак. — Въпрос на чест е да работиш през цялото време.

— Което означава, че не трябва изобщо да работим — заяви бодро Ейдан. — Какво ще кажеш за една разходка по „Лийсън стрийт“? Тази сутрин видях там цяла армия от красиви жени и всички те вървяха насам.

Линч беше по-голям авторитет по въпроса за жените и затова го последва с охота. Щом стигнаха до ъгъла, видяха, че е станала злополука. Случайните минувачи все още стояха на групички и коментираха, че някакъв студент е мъртъв. Лицето му било покрито с одеяло, когато го изнесли. Карал мотоциклета, чиито останки бяха подпрени на стената. Някой спомена, че щял да следва инженерство.

Ейдан погледна към купчината нагъната железария.

— Божичко, дано не е момчето, което цяло лято консервираше грах с мен в Питърбъро. Точно такъв мотор си купи Франк Хегърти и се готвеше да следва инженерство.

— Стотици други младежи биха могли да…

Джак Фоули не довърши мисълта си, тъй като забеляза автомобила, който бе изтеглен от мястото на катастрофата. Улицата бе посипана със стъкла и изцапана с кръв. Беше автомобилът на баща му.

— Друг пострадал ли е? — внезапно пребледня той.

— Едно момиче. Съвсем младо. Изглеждаше зле — отвърна някой от минувачите.

— А шофьорът на колата?

— О, той беше добре. С голямо хубаво палто с кожена яка. Нали се сещаш за този тип хора. Излезе от автомобила и започна да нарежда наляво, надясно, като някой генерал.

— Той е лекар — защити го Джак.

— Откъде знаеш? — поинтересува се Ейдан, видимо учуден.

— Това е нашата кола. Ти отивай на кафе, аз ще изтичам до болницата, за да видя дали е добре.

И хукна по мократа улица.

— Хайде — окопити се Ейдан. — Главното при жените е да бъдеш първия, с когото се запознават. Това винаги им допада.

 

 

Въпреки страховете на Бени, оказа се, че не е никак трудно да разговаря с майка Франсис. Тя реагира спокойно и изобщо не се притесни, че Ив е изоставила грижливо подготвяните планове за нейното бъдеще. Освен това прояви завидна практичност.

— Обясни ми възможно най-просто и кратко, Бърнадет, къде мисли майка Клеър, че е отишла днес Ив?

— Ами, майко… Малко е неудобно…

Монахинята я нарече „Бърнадет“ и по този начин сякаш я върна обратно в класната стая.

— О, сигурна съм, но най-добре е да знам всичко; тогава ще преценя какво трябва да се каже на майка Клеър.

Тонът й беше невъзмутим. Бени не можеше да повярва, че тя възнамерява да подкрепи лъжите на Ив. Реши да рискува.

— Доколкото знам, мисли, че Ив вече е в болницата. Според мен точно това щеше да ви каже Ив, ако можеше да се обади…

— Да, разбира се, че щеше да го направи. Моля те, Бърнадет, стига си се измъчвала. Това, което ме интересува най-вече, е Ив да се оправи и да бъде наясно, че всички ще се постараем да улесним нещата за нея. Можеш ли да ми кажеш повече подробности…

Бени заобяснява смутено за тайнствените изследвания на кръвта.

— Благодаря ти, Бърнадет — отвърна лаконично монахинята. — Сега би ли предала слушалката на някой, който да ми обясни какви са нараняванията на Ив.

— Да, майко.

— Бърнадет?

— Да, майко?

— Позвъни първо на баща си. Кажи, че не си успяла да се свържеш с майка си. С мъжете се разговаря по-лесно. Те се суетят по-малко.

— Но вие… изобщо не се суетите.

— Ех, дете, аз съм нещо съвсем различно. Аз съм монахиня.

Бени предаде слушалката на сестрата, седна и подпря главата си с ръце.

— Ужасно ли беше? — попита я със симпатия Нан.

— Не, както предположи, беше учудващо лесно.

— Винаги е лесно, ако го направиш както трябва.

— Сега е време да се обадя на родителите си.

— Е, какво криеш от тях?

— Нищо. Просто ще изпаднат в паника. Мислят, че още съм с пеленки.

— Зависи как ще започнеш. Не казвай: „Случи се нещо ужасно“.

— С какво да започна тогава?

— Може би наистина трябва да ти слагат пелени — сопна се Нан.

Думите й подействаха като шамар на Бени. Вероятно беше точно така. Тя беше едно голямо бебе. Приближи се до телефона.

— Здравей, татко. Бени е. При мен всичко е наред, опитах да се свържа с мама, но не се получи. Кога най-после Нокглен ще се набира автоматично? — Погледна към Нан, която й кимаше окуражително. — Не, всъщност не съм в университета, но хората тук са изключително внимателни и грижливи, искат да бъдат напълно сигурни, затова ни помолиха да се обадим на семействата си, макар да няма нищо нередно…

 

 

Шон Уолш тичаше из улиците на Нокглен, за да съобщи новината на Анабел Хоган. Щом погледна през големия прозорец на своя хотел, мисис Хили разбра, че нещо не е наред. Този младеж винаги се движеше с увереност и достойнство. Не спря, когато Деси Бърнс му подвикна от железарския магазин, не забеляза как мистър Кенеди погледна през очилата си над шишенцата и бурканчетата в аптеката. Шон притича покрай заведението за риба и чипс на Марио, където беше пил кафе с Бени предишната вечер, покрай вестникарската будка, сладкарницата, кръчмата и обущарницата на Паси Мур и прекоси късата централна улица, водеща към къщата на семейство Хоган.

Земята беше мокра и покрита с листа. Ако тази къща беше негова, щеше да я боядиса и да смени портата с по-хубава. Изобщо щеше да й придаде по-впечатляващ вид.

Вратата отвори Патси.

— Шон — рече тя без особен ентусиазъм.

Той усети как бузите му почервеняват леко. Ако беше господар на този дом, никой от прислугата нямаше да се обръща към висшите му служители с малкото им име. Щяха да го наричат „мистър Уолш“ или „сър“. И тази жена пред него щеше да носи нещо, което да показва, че е прислужница — униформа или поне бяла престилка и якичка.

— Мисис Хоган вкъщи ли е? — попита високомерно той.

— Влез, говори по телефона — свойски го покани Патси.

— Нима вече е проработил?

— Изобщо не е спирал — сви рамене Патси.

Поведе го към дневната. Оттук можеше да чуе мисис Хоган. Апаратът беше в трапезарията, която бе свързана с кухнята. Той не би допуснал подобно нещо. Един телефон би трябвало да стои на полукръгла масичка във вестибюла. Полирана масичка под голямо огледало със саксия цветя някъде до нея или под нея. Шон винаги се оглеждаше, когато ходеше в по-изисканите домове, за да бъде готов, когато дойдеше и неговото време.

Мебелите в дневната бяха износени и тапицирани с басма, на прозорците висяха избелели пердета. Шон отбелязваше наум задължителните промени, които щеше да направи, за да я превърне в елегантно помещение. Не забеляза Патси, която се бе върнала.

— Тя каза да отидеш при нея.

— Мисис Хоган няма ли да дойде тук?

Не желаеше да предава новината в територията на слугинята, но я последва послушно към овехтялата трапезария.

— А, Шон.

Анабел Хоган беше любезна с него, макар същото да не можеше да се каже за нейната прислужница.

— Съжалявам, че аз трябва да донеса лошите вести, но е станала злополука — заяви с погребален тон той.

— Знам, бедната Ив; майка Франсис току-що ми се обади.

— Но мисис Хоган… Бени също е била там…

— Да, но не е ранена; говорила е с майка Франсис и с баща си.

— Тя има драскотини и изкълчен глезен.

Шон не можеше да повярва, че приемаше така спокойно случилото се. Беше очаквал, че ще бъде приносителят на лошата новина и после автоматично ще се превърне във великия утешител, но мисис Хоган изобщо не правеше проблем от инцидента. Не можеше да го проумее.

— Ще поседи в болницата, където ще я наглеждат, а вечерта някой ще я качи на автобуса. Майка Франсис казва, че само шокът е проблем.

Шон се чувстваше ограбен, бяха му отнели уникалния шанс да блесне.

— Мислех да я взема от Дъблин с колата — рече той.

— Шон, не можем да искаме такова нещо от теб.

— На нея едва ли й е приятно в болницата, нали знаете — пациенти, миризмата на дезинфекциращи препарати… днес ще затваряме рано и мислех да помоля мистър Хоган да ми услужи с колата.

Анабел вдигна очи към разтревоженото лице на младия мъж и изведнъж усилията на майка Франсис да я успокои бяха съсипани на пух и прах.

— Много си мил, Шон, но може би, ако наистина положението е толкова лошо, съпругът ми би трябвало да отиде лично…

— Мистър Хоган не е свикнал да кара сред натовареното градско движение, а аз така или иначе възнамерявах да взема мостри от платове…

— Дали да не дойда с теб, какво ще кажеш?

Шон претегли бавно наум всички „за“ и „против“ и взе решение.

— Ще отида сам, мисис Хоган, ако нямате нищо против. А вие подгответе обстановката.

Точно това трябваше да каже. Анабел веднага се видя как приготвя къщата за посрещането на инвалида.

Шон се усмихна, щом излезе навън.

Този път не изтича по главната улица, мина от другата й страна. Кимна на доктор Джонсън, който излизаше от лекарския си кабинет. Погледна към магазина за дамски дрехи на Пеги Пайн и изви отвратено устни при вида на пастелните цветове, на които се беше възхищавала Бени предишната вечер. Бени беше толкова едра, не можеше да си обясни как изобщо би могла да пожелае такова нещо за себе си. Въпреки това се радваше, че беше потърсила съвета му.

Видя, че от тази седмица даваха филма „Ваканцията на мосьо Юло“. Това го устройваше. Бени нямаше да се чувства добре и слава богу, тъй като той не обичаше да гледа филми на чужди езици. Това го поставяше в неизгодно положение.

Изпъна рамене.

Всичко се развиваше като по поръчка. Сега му оставаше само да разкаже на мистър Хоган колко отчаяна е била съпругата му и как той е успял да успокои обстановката.

 

 

Доктор Фоули каза, че преди да си тръгне, ще види как се чувства детето в спешното отделение.

— Отложиха прегледите ми за тази сутрин… Може би ще ме изпратиш до Шелбърн, за да си взема такси — обърна се той към Джак.

— Мога да дойда дотук с такси и да те закарам вкъщи.

— Не, знаеш, че не искам това. Изчакай ме в приемната, Джак.

Младежът влезе в ярко осветеното помещение с жълти стени. На масата в ъгъла седяха две момичета. Едното беше забележително красива блондинка; другото — едро, с дълги кестеняви коси и превръзка на крака. Вероятно бяха от пострадалите.

— Ужасно ли беше? — попита ги той и погледна към празния стол, сякаш искаше разрешение да седне.

Те побутнаха стола към него и му разказаха за случилото се. Бени се запъваше от време на време и езикът й се върза съвсем, когато погледна към красивото момче, седнало при тях. Никога не беше разговаряла с такъв красавец. Омаяна, тя на два-три пъти започваше и след това установяваше, че не знае как да завърши изречението.

Джак Фоули не отделяше очи от Нан, но тя като че ли не усещаше нищо и говореше така, сякаш и тримата се познаваха от деца. Джак обясни, че шофьорът на автомобила е баща му.

— Днес повече не ми се ходи в университета. Какво ще кажете за порция пържени картофи? — предложи той.

Бени плесна с ръце.

— Едва сега си дадох сметка, че точно за картофки плаче душата ми. Е, може би не душата, но определено нещо плаче — възкликна тя.

И двамата й събеседници се усмихнаха.

— Ще отида да помогна на баща си за едно такси и веднага се връщам за вас.

— Много е мил — прошепна Бени, когато Джак се отдалечи.

— Той е новият герой на университета. Гледах го в състезанието за купата на училищата.

— Какво състезание? — не я разбра Бени.

— По ръгби — обясни й Нан, забелязала озадаченото й изражение. — Наистина е много добър.

— Ти пък как отиде на мач по ръгби?

— Всички ходят. Нещо като светско събитие.

Бени осъзна, че е изостанала в много области. Мачовете по ръгби щяха да бъдат само малка част от студентския й живот и ако прекараше повечето време в Нокглен, нямаше как да навакса тези пропуски.

Внезапно й се прииска да бъде съвсем различна, много по-ниска, с дребно лице и малък крак като Нан. Да вдига поглед, за да види мъжете, а не да го свежда. Искаше й се родителите й да живеят в другия край на Ирландия; тогава просто щеше да бъде невъзможно да се прибира всяка вечер. Да си боядиса косата руса и да я боядисва всеки ден, така че корените никога да не издадат истинския й цвят. Нищо обаче не можеше да стори по отношение на размерите си. Дори ако беше по-слаба, пак щеше да има огромни рамене и големи стъпала. Все още не беше измислена операция за намаляване на стъпалата.

Изгледа ги с отвращение заедно със здравомислещите обувки и дебелата превръзка. И майка й, и баща й имаха нормални крака, защо нейните бяха такива?

— Много ли те боли?

Нан беше забелязала, че новата й приятелка не отделя очи от крака си. В този момент се появи Джак.

— Е? — обърна се той към Нан.

Тя се изправи.

— Струва ми се, че Бени я боли кракът.

— О, съжалявам.

Младежът я удостои за момент с поглед.

— Не, всичко е наред — отвърна тя.

— Сигурна ли си?

Беше любезен. Може би искаше да излезе само с Нан? Бени не знаеше какво да мисли. Трябваше да приеме обаче, че винаги ще бъде така и да не се измъчва излишно.

— Тогава да вървим — заяви младежът, като я гледаше право в очите. — Ще поръчаме четири порции — по една за всеки и една обща. И кетчуп на корем.

В този момент Бени чу сестрата, която обясняваше, че мис Хоган е в чакалнята. Миг по-късно се появи Шон Уолш.

— Дойдох да те закарам вкъщи, Бени — обяви той, докато я оглеждаше от глава до пети.

— Казах на баща си, че ще се прибера с автобуса — отвърна студено тя.

— Но той ми даде колата…

Джак пусна ръцете й и премести учтиво поглед от слабия младеж към едрото момиче с червеникавокестеняви коси. Тя обаче не ги представи. Вместо това заговори авторитетно:

— Предполагам, че имаш и друга работа в Дъблин, Шон. И не си дошъл специално за мен, тъй като се налага да излизам. Ще се прибера с автобуса, както беше уговорено.

— Какво е толкова наложително? Трябва да се прибираш. Веднага. С мен.

Тонът му беше сприхав.

— Става дума за допълнителни процедури — намеси се Джак Фоули. — Точно идвах, за да я заведа. Нали не бихте искали да пропусне лечението си?