Мейв Бинчи
Приятели (16)

Шестнадесета глава

Брайън Мейхън недоволстваше, че харчи толкова пари за университетската такса, след като студентката не си правела труда да ходи на лекции.

Емили му напомни, че не е справедливо да говори така. Нан работела усърдно и рядко се случвало да остане в леглото.

— Би ми било приятно да я видя, ако някой път все пак си е вкъщи — изръмжа съпругът й.

Сега му предстояла среща с някакъв човек в една от докерските кръчми, за да уговорят сделка за строителни материали.

Емили въздъхна. Тази сделка със сигурност означаваше, че ще има целодневно пиене. Щом мъжът й излезе, тя се качи на горния етаж.

Нан лежеше на леглото, кръстосала ръце зад главата си.

— Не ти ли е добре?

— Нищо ми няма, Ем.

Емили седна на табуретката пред тоалетката. Дъщеря й изглеждаше особено; никога досега не беше виждала подобно изражение на лицето й.

— Нещо във връзка със… Саймън ли е?

Нан поклати глава. Обясни на майка си, че Саймън е изключително предан и внимателен. В момента бил в Нокглен. Утре щели да вечерят заедно.

Емили не изглеждаше убедена, но не каза нищо. Слезе долу, разтреби масата от закуската, облече елегантната си блуза и излезе за работа.

Докато чакаше на автобусната спирка, безпокойството й нарастваше, макар че тя упорито отпъждаше подозренията, които кръжаха в мислите й.

А в това време Нан продължаваше да лежи в стаята си, загледана право напред. Нямаше нужда от изследвания. Месечният й цикъл закъсняваше вече седемнайсети ден. Беше сигурна, че е бременна.

 

 

Ив и Кит станаха рано. Очакваха пристигането на майсторите. Предишната нощ бяха стоварили в двора торби с цимент и пясък. Върху тях бе изписано името Мейхън.

— Трябва да кажеш на Нан, че ще пъхнем някой шилинг в джобовете на баща й — рече Кит.

— На нея едва ли ще й бъде приятно. Тя не желае да й се напомня за баща й и за неговия занаят.

Кит остана изненадана от репликата на Ив. Нан винаги й беше изглеждала забележително непретенциозна за едно толкова привлекателно момиче. В началото и Ив я харесваше, но постепенно като че ли охладня към нея, откакто тя се захвана със семейство Уестуард.

— Нали не й се сърдиш все още, задето излизаше със Саймън Уестуард?

— Да й се сърдя? Аз? — засмя се Ив и се учуди, че Кит бе използвала неправилно време. Нан все още излизаше със Саймън. И то много активно.

Хедър се бе обадила по телефона, като писукаше възбудено, за да я залее с информация за живота в манастира и за това колко смешни, луди и суеверни били всички.

— Надявам се повече да не говориш така — сряза я Ив.

— Не, само на теб го казвам. Освен това си имам още една тайна. Мисля, че Саймън има вземане-даване с Нан. Тя се обажда понякога и той ходи да се среща с нея. И нощем не се прибира вкъщи.

Ив беше сигурна, че приятелката й и братовчед й го правеха. Това бе задължително условие, без което Саймън едва ли би проявил интерес към някое момиче. Освен това беше убедена, че братовчед й никога нямаше да направи господарка на Уестландс момиче като Нан.

 

 

Тестът за бременност беше положителен.

Нан се облече грижливо и излезе от празната къща на „Мейпъл Гардънс“. Взе автобуса за Нокглен.

Мина покрай портата на манастира „Сейнт Мери“ и се огледа. В двора играеха деца. Колко странно беше постъпил Саймън, като остави сестра си тук, сред децата на работещите в имението. Но от друга страна това бе добро за нея самата. Така той щеше да е по-здраво вързан за Нокглен. А тя щеше да идва по-често в къщичката на Ив. А и Хедър нямаше да е нещастна и да бяга от училище.

Не помнеше ясно какво е разстоянието от градчето до Уестландс, но реши, че е прекалено далеч, за да ходи пеша. В Нокглен обаче едва ли предлагаха таксиметров транспорт. От Ив, Бени и Саймън пък беше слушала толкова лоши неща за хотел „Хили“, че не посмя да помоли да й осигурят превоз.

Реши да изчака, докато мине подходяща кола. Появи се зелен автомобил, шофиран от мъж на средна възраст. Вдигна ръка и, както бе убедена, той наистина спря. Доктор Джонсън я попита накъде се е запътила.

— Уестландс — отвърна простичко тя.

— Къде ли другаде — промърмори лекарят.

Обясни, че колата е „Морис Каули“. Той лично предпочитал „Зодиак“ или дори „Зефир“, но човек трябвало да знае кога да тегли чертата.

— Не мисля, че вие знаете — заяви красивото русокосо момиче, което доктор Джонсън смътно си спомняше, че е виждал някъде.

Тя му се стори леко превъзбудена. Не я разпита за целта на посещението й. Според нея обаче хората бяха прекалено страхливи и просто не се стремяха към висините. Например той би трябвало да посегне към автомобил марка „Зодиак“ или „Зефир“, а не да се ограничава с предположението, че са недосегаеми за него.

Морис Джонсън се усмихна и отвърна, че ще обсъди идеята със своята съпруга и с банковия си мениджър. Отсега знаеше, че и двамата няма да се съгласят с неговия възглед, но все пак поне можеше да ги запознае с него.

Зави към портата на Уестландс.

— Вие също ли идвахте насам? — притесни се Нан. Нямаше желание да се появи в компанията на друг посетител.

— Не. Но един джентълмен, дори да е в „Морис Каули“, винаги изпраща дамата до самата врата.

 

 

Мисис Уолш добре знаеше коя е Нан Мейхън. Беше чувала името й много пъти по телефона и макар да не насърчаваше опитите на Бий да клюкарства, знаеше, че момичето, което бе гостувало в къщата два дена след Коледа, е приятелка на Ив Малоун и Бени Хоган.

Въпреки това я попита за името, все пак трябваше да запази добрия тон и етикет.

— Мейхън — отговори с ясен, уверен глас новодошлата.

В този момент Саймън излезе от трапезарията.

— Доктор Джонсън ли беше, мисис Уолш? Той като че ли тръгна, без да види дядо ми… — Едва тогава забеляза Нан. Тонът му се промени. — Здравей — рече той.

— Здравей, Саймън.

Тя изглеждаше много красива в кремавия си костюм, към чийто ревер беше прикрепена изкуствена червена роза. Чантичката и обувките й имаха съвсем същия червен цвят. Младата жена като че ли се бе облякла за официално събитие.

— Влез и седни — покани я с жест домакинът.

— Кафе, мистър Саймън? — попита мисис Уолш, макар да знаеше, че двамата нямаха нужда от нейните услуги.

— Не, мисис Уолш, благодаря. Мисля, че за момента това е достатъчно.

И затвори твърдо вратата.

 

 

Ейдан Линч се похвали на Джак, че Бени го е научила да танцува чарлстон.

— Наистина е много просто, само трябва да свикнеш да действаш поотделно с двата крака.

— Да — отвърна Джак Фоули, леко учуден от приповдигнатия тон на приятеля си.

— Освен това тя самата изглежда супер — продължаваше Ейдан. — Бени трябва да се откаже от намерението си да става библиотекарка и да започне работа като учителка. Все пак всеки може да отбелязва книгите, които се вземат и връщат в библиотеката, но не всеки може да обучава. Да дава знания.

— Така е — съгласи се отново Джак.

Ейдан се питаше колко време още ще говорят празни приказки, докато стигнат до същността. А същността беше, че те с Ив, които бяха, така да се каже, влюбената двойка мечта на университета и бяха оставили далеч назад Шон и Кармел, искаха да знаят дали Джак и Бени са се разделили.

— Попитай нея — отговори му Джак.

— Ив я попита. Тя отрече да има такова нещо, просто все не можела да те открие.

— Така е, защото винаги ме търси в Нокглен.

— Ти успя ли… знаеш какво.

Ейдан се бе превърнал отново в стария приятел, с когото Джак споделяше всичко.

— Гледай си твоята работа.

— Ясно. Значи не си го направил. Нито пък аз. Божичко, какво ги учат в тези манастири?

— За хора като нас, предполагам.

Забравиха за жените и се разприказваха за мача. Ядосваха се, че някои не могат да ритнат една топка, дори да им я поставят пред краката.

В крайна сметка Ейдан не успя да събере никаква информация, но поне щеше да докладва на Ив, че на сцената не се е появила нова звезда.

 

 

— Това е истинска изненада — каза Саймън, когато останаха сами.

Нан, която предварително беше изрепетирала цялата сцена, реши да действа направо. Нямаше смисъл от празни приказки и преструвки.

— Изчаках, за да бъда сигурна. Страхувам се, че съм бременна — обяви простичко тя.

Лицето на нейния събеседник като че ли помръкна.

— О, не — възкликна той и тръгна към нея. — О, не, Нан, бедничката ми.

Прегърна я и я притисна силно към гърдите си.

Тя не му отговори. Усещаше ударите на сърцето му. После той се отдръпна и се вгледа в лицето й, за да види дали е много разстроена.

— Колко ужасно за теб — промълви нежно младият мъж. — Не е справедливо, нали?

— Кое не е справедливо?

— Всичко. — Саймън направи неопределен жест с ръце, приближи се до прозореца и прокара пръсти през косите си. — Ужасно е — повтори той.

Изглеждаше разстроен.

Стояха така разделени, Нан, подпряла длан на пианото, нейният домакин — до дългия прозорец. И двамата гледаха навън към ограденото пространство, където стоеше понито на Хедър.

На нея й се струваше, че всичко се движи като на забавен кадър. Дори начинът, по който говореше Саймън.

— Знаеш ли какво да правиш? Къде да отидеш?

— Какво имаш предвид? — попита го тя.

— Във връзка с проблема…

— Дойдох при теб.

— Да, постъпила си много правилно. Абсолютно правилно.

Много държеше тя да разбере категоричното му мнение.

— Не съм предполагала, че може да се случи — промълви младата жена.

— Никой никога не предполага — заяви Саймън мрачно, сякаш подобно нещо непрекъснато се случваше на всички, които познаваше.

Нан отчаяно искаше да го попита: „Какво ще правим сега?“. Не трябваше обаче да му дава възможност да каже нещо обидно или болезнено, на което тя да отговори гневно. Трябваше да запази мълчание. „Правилният израз е «бременни паузи»“ — помисли си тя и се изкиска в себе си.

— Нан, скъпа — заговори Саймън — по-ужасно нещо от това не можеше да се случи. Но всичко ще се оправи. Обещавам ти.

— Знам.

Малко по-късно обаче ушите й запищяха, когато той започна да й разправя за някаква приятелка, която познавал някога. Процедурата била смайващо проста. Самото момиче споделило, че е много по-лесно, отколкото посещение при зъболекаря. И всичко минало без нежелани странични ефекти. Всъщност Нан беше срещала въпросното момиче, но не било честно да назовава имена.

— Нали не искаш да кажеш…

Тя го изгледа шокирана.

— Разбира се, че няма да те изоставя.

Саймън се приближи и отново я притисна в обятията си. Заля я чувство на облекчение. Но защо й разправяше всички тези неща за онази глупава жена, която направила аборт? Дали не си беше променил намеренията, като видя потресеното й изражение?

Саймън Уестуард нежно я галеше по лицето.

— Нали не си мислеше, че ще те оставя да се оправяш сама? — усмихна се той. — Хайде, все пак и двамата се позабавлявахме. Разбира се, че ще се погрижа за теб. — Отдели се от нея и извади чекова книжка от някакво чекмедже. — Не помня каква цифра ми назоваха тогава, но тази сума би трябвало да покрие разходите. Ще ти дам името и адреса. В Англия е, разбира се, но все пак всичко е за добро, нали?

Тя го изгледа невярващо.

— Но детето е твое. Знаеш го.

— Нан, ангел мой, това изобщо не е дете, а някаква прашинка.

— Нали знаеш, че беше първият и след теб не е имало друг?

— Няма да се разстройваме, Нан. Не може и дума да става за онова, което си мислиш. Знаем го и ти, и аз; известно ни беше още откакто се захванахме един с друг.

— Но защо? Ти искаш да се ожениш. Искаш наследник. Двамата се разбираме добре. Аз подхождам за твоя свят.

Погрижи се гласът й да прозвучи безгрижно. Никога обаче не беше предполагала, че ще трябва да се моли. Той беше казал, че я обича. Всеки път, като се любеха, обясняваше колко много я обича. Немислимо беше, че сега й даваше чек, за да се отърве от нея.

Младият мъж се държеше мило. Дори взе ръката й в своята.

— Знаеш добре, че двамата с теб няма да се оженим, Нан. Знаеш го по-добре от другите; та ти си толкова разумна, толкова уравновесена. Знаеш го не по-зле от мен.

— Знам едно — толкова пъти си казвал, че ме обичаш.

— И наистина те обичам, обичам всеки сантиметър от теб. Не го отричам.

— И това значи е любов? Този чек за аборт? — Изражението му показваше, че гледната й точка го изненадва. — Предполагам, че нямаше да има никакво значение, ако баща ми беше богат, а не обикновен строител.

— Това няма нищо общо…

— Е, определено няма нищо общо с религията. Живеем в 1958 година и никой от нас не вярва в Господ.

Саймън разтвори дланта й и притисна в нея сгънатия чек. Нан го изгледа невярващо.

— Съжалявам — промълви той.

— Тръгвам си — проговори най-сетне младата жена.

— Как ще се прибереш?

— Докато идвах насам, мислех, че се прибирам в моя дом, но сега излиза, че съм била прекалено глупава…

Огледа се. Очите й политнаха към портретите на стената, към пианото, към разкриващата се от прозореца гледка. Нещо в лицето й го трогна. Беше толкова красива.

— Иска ми се… — започна той, но не успя да завърши.

— Познаваш ли някой, който би ме закарал обратно в Дъблин?

— Аз ще те закарам, разбира се.

— Не. Би било прекалено изкуствено. Някой друг.

— Всъщност не познавам никого… никого, когото бих могъл да помоля…

— Сетих се какво ще направим. Ще взема колата ти, за да се придвижа до площадчето. Скоро ще има автобус. Ти ще можеш да си прибереш автомобила малко по-късно.

— Позволи ми поне…

Тръгна към нея.

— Не, моля те, стой далеч от мен. Не ме докосвай.

Подаде й ключовете от колата.

— Трябва да натиснеш здраво педала на съединителя…

— Знам — отвърна през рамо Нан и заслиза по стълбите.

Саймън я проследи с поглед през прозореца, докато седна в колата.

Бий Мур и мисис Уолш също я наблюдаваха от кухнята.

Тя не се обърна нито веднъж.

 

 

Когато пристигна в Нокглен, остави ключовете в колата. Кой би посмял да открадне автомобила на мистър Саймън Уестуард в това забутано феодално владение.

Майки точно обръщаше автобуса и съобщи, че тръгва за Дъблин след пет минути. Нан плати един билет.

— Можехте да си вземете билет за отиване и връщане — обясни той. — Щеше да ви излезе по-евтино.

— Не предполагах, че ще се връщам.

— Животът е пълен с изненади — заяви той и изгледа отново русокосото момиче, прекалено елегантно за тази част на света.

 

 

Бил Дън видя, че Бени влиза в барчето. Тя се оглеждаше за Джак, но от него нямаше и следа. Зачака на опашката заедно с другите студенти. Ако Джак беше тук, щеше да е запазил маса и тя щеше да отиде право при него.

Бил й махна с ръка и каза, че има едно кафе в повече. Всъщност беше неговото, от което не беше отпил нито глътка, но не знаеше по какъв друг начин да я извика. Днес тя изглеждаше много добре, с кафяв пуловер със съвсем същия цвят като косите й и светложълта блуза под него.

Разговорът потече с лекота. Дори да продължаваше да се оглежда за Джак, Бени не каза нищо. А Бил пък не се издаде, че е забелязал нетърпеливите й погледи; беше му приятно да разговаря с нея.

Минутите летяха и неусетно дойде време да влизат на лекции. Бени може би беше разочарована, че не се видя с Джак Фоули, но не го показа. Всеизвестен факт беше колко добре жените крият чувствата си. Повечето мъже дори и не подозираха какви мисли се въртят в главите им.

Розмари стана свидетелка на сцената. С интерес наблюдаваше оживения разговор между Бени и Бил. Държаха се като големи приятели. Може би той я утешаваше заради Джак. Розмари винаги беше чувствала, че Джак е прекалено красив за Бени. Тази връзка беше нещо като смесен брак: негърка с бял, католик и некатоличка. Понякога се случваше всичко да е наред, но в повечето случаи от подобни бракове не излизаше нищо. Всеки щеше да се съгласи с този възглед, затова не го изразяваше гласно. Пък и някой можеше да си помисли, че самата Розмари е хвърлила око на Джак Фоули. Колкото и да беше странно, подобно предположение не беше вярно. Беше се запознала с един много симпатичен студент по медицина на име Том.

 

 

Шон Уолш очакваше автобуса за Нокглен. Беше отседнал за пет дни в едно мъжко общежитие в Дъблин, за да премисли ситуацията, в която се бе озовал. Денем посещаваше различни магазини за мъжко облекло, опитвайки се да прецени какви шансове има за намиране на подходяща работа. Тази възможност обаче започваше да му се струва все по-малко вероятна. Не можеше да разчита на препоръчително писмо. Следователно нямаше надежда да го приемат на работа, където и да било.

Малко по малко осъзнаваше колко са ограничени възможностите му. Идеята да си купи някоя от къщичките, издигащи се по водещия към каменоломната път, и да я ремонтира, така че да стане като нова, се бе превърнала в неосъществима фантазия. Същата съдба бе сполетяла и мечтата му за собствен бизнес.

Забеляза, че от автобуса на Майки слиза някакво много хубаво русо момиче с кремав костюм, поръбен в червено. Сети се, че е приятелка на Ив и Бени. Момичето, което бе присъствало на погребението на мистър Хоган и бе гостувало в Уестландс някъде около Коледа. Тя не го позна. Изглеждаше прекалено отнесена в мислите си и явно не виждаше нищо.

Шон се качи в автобуса и погледна недоволно към Майки; той се държеше прекалено фамилиарно и имаше неприятния навик да коментира външността на своите пътници.

— Ето те и теб, Шон, с посърнало като дъждовна седмица лице. Да не би да ставаме свидетели на завръщането на блудния син?

— Иска ми се да знаех за какво намекваш, Майки.

— За една от историите, която Господ ни е разказал в Стария завет, Шон. Човек като теб, който само дето не се храни на олтара, би трябвало да е запознат с нея.

— Много добре съм запознат, но не виждам подобието, тъй като в нея се говори за един грешник.

Шофьорът го изгледа с насмешка. Съпругата му го бе запознала със слуховете, които кръжаха около Шон и евентуалната причина, поради която беше напуснал магазина на Хоган. По всичко личеше обаче, че Шон Уолш не е избягал.

— Просто се чудех къде ще бъде заколено угоеното теле, Шон — отговори най-после Майки. — Може би вече дори го пекат в хотел „Хили“.

 

 

Нан влезе в къщата, от която бе излязла тази сутрин. Съблече елегантния си костюм и го закачи грижливо. След това прокара внимателно по него гъбичка, напоена в разреден лимонов сок. Постави в червените си обувки калъпите за поддържане на формата им и намаза червената си дамска чанта с крем за мебели, след което я уви в хартиена торба и я постави зад другите си четири чанти в специално предназначеното за тази цел чекмедже. Облече най-хубавите си колежански дрехи и излезе.

 

 

Мисис Хили беше разтребила офиса си. Постави на прозореца голяма ваза с нарциси, а на кантонерката — две малки вазички със зюмбюли.

Беше ходила на фризьор в съседния град, а новият корсет й пасваше съвсем точно. Успяваше да разпредели равномерно плътта й. Дотолкова успешно, че дори тясната пола й стоеше забележително добре. Носеше блуза без деколте и брошката, която пазеше за специални случаи.

А този следобед наистина щеше да бъде специален. Знаеше, че Шон Уолш се връща днес. И че ще й направи предложение.

 

 

По обяд телефонът иззвъня. Вдигна Кит. Обаждаше се Ив, за да пита дали Бени може да остане да преспи. Знаеше много добре какъв е отговорът, но отношенията помежду им бяха неизменно изпълнени с подобни любезности.

Кит се зарадва на новината. Поинтересува се дали има някакъв специален повод.

— Не, няма. — Ив й се стори разтревожена. — Просто иска майка й да свикне с нейните отсъствия от къщи.

— А Джак Фоули?

— Това е въпросът, който исках да задам, но в крайна сметка не го направих.

 

 

Затвориха магазина за обяд и тримата — Анабел, Майк и Патси — се уединиха в задната стая и ядоха овчарска баница и консервиран боб. Майк заяви, че не се е чувствал така добре от години. Здравият обяд давал сила за следобеда. Патси пък беше доволна, че тук се готви много по-удобно. Искрено се надяваше, че ще се преместят да живеят тук.

 

 

Нан мина през три кръчми, докато ги открие. Наближаваше времето — между два и половина и три и половина, когато затваряха всички заведения в Дъблин.

— О, виж кой е дошъл.

Бил Дън явно се зарадва, като я видя.

— Хванахме те, Нан. Тръгнала си на обиколка из кръчмите — обяви Ейдан.

Както винаги Джак каза това, което трябваше. Беше чудесно, че я вижда, и веднага я попита какво ще поръча.

Нан обясни, че вече й се повдига от учене и е излязла с надеждата да открие двама-трима красиви мъже, които да я отвлекат за малко от учебниците. Те останаха поласкани, че е тръгнала специално да ги търси. Наобиколиха я и я загледаха с изпълнени с възхищение очи.

— Как върви романсът с милорд? — попита Ейдан.

— Кой?

— Саймън, разбира се.

— Не съм го виждала цяла вечност.

Ейдан се изненада, тъй като едва снощи Ив за пореден път се бе ядосвала отново по този повод.

— Със сълзи ли приключи цялата история?

— Ни най-малко. Нищо не можеше да излезе от това. И двамата го знаехме. Той е от един свят, а аз — от друг.

— Страхотна глупост. Само защото е представител на една сгромолясваща се класа — обади се неодобрително Бил Дън.

— Точно така. И според мен трябва да бъдем добри с представителите на сгромолясващите се класи, тъй като и без това им е тежко — разсмя се младата жена.

Бил, Джак и Ейдан заключиха веднага, че въпросният Саймън е хлътнал здраво по нея, но тя го е отхвърлила, тъй като не е била съгласна да участва в играта, в която щеше да бъде въвлечена, такава, каквато я разбираха в имението Уестландс.

Ейдан беше сигурен, че новината ще достави огромно удоволствие на Ив.

Според Джак Нан бе казала това, което той вече знаеше. Само преди няколко седмици бе видял как Саймън се приближи до нея и я умоляваше да го приеме, докато тя се беше държала учтиво и резервирано.

Бил Дън пък се радваше заради новината, която щеше да пусне още днес — Нан Мейхън отново беше свободна.

Барманът ги предупреди, че времето за сервиране на алкохол е минало отдавна и добави строго, че студентите по право едва ли ще му помогнат, ако му наложат глоба заради това.

Бил и Ейдан се насочиха обратно към университета. Джак остана насаме с Нан.

— Предполагам, че нямаш нищо против, ако отидем отново на кино.

— Господи! Не искам да чувам повече за онзи филм за избягалите затворнички.

— Да видим тогава програмата на кината. Купиха си „Ивнинг Хералд“.

— Ами Бени? — внезапно се сети Нан.

— Какво имаш предвид?

— Къде е тя?

— Убий ме, ако знам.

Тръгнаха бавно по алеите на градинката „Сейнт Джордж“, като обсъждаха различни теми, и междувременно прегледаха програмата на кината, заврели главите си една в друга.

Беше им нужно доста време, докато стигнат до „Графтън стрийт“. Все още не бяха решили какво ще правят. Кръчмите отвориха отново. Обедната им почивка беше приключила.

— Да пием по чаша и да обсъдим ситуацията — предложи младият мъж.

Той си поръча бира, а Нан — сок от ананас.

Джак й разказа една дълга, тъжна сага за вечното отсъствие на Бени. Знаел, че положението в Нокглен не е лесно и че Бени се опитвала да накара майка си да се захване с магазина. Но се питаше дали не се е нагърбила с прекалено много неща.

— Не трябва да я държи през цялото време за ръката — съгласи се Нан.

Тя самата никога не се бе чувствала отговорна за своята майка, която ходела на работа всеки ден и нямала нужда някой да й седи на главата.

Джак се оживи.

— А аз се опасявах, че разсъждавам егоистично.

— Нищо подобно — увери го младата жена. — Всичко това показва колко много харесваш Бени, колко ти се иска да бъде до теб и как ти липсва, когато я няма.

Този поглед върху нещата определено му допадна.

— Например тази вечер — додаде той. — Ето, ще има танци. А аз пак ще бъда сам. — Внезапно я изгледа. — Освен ако, разбира се…

— Не ми се иска. Бени може да…

— О, хайде. Бени няма да има нищо против. Нали тя предложи да отидем заедно на кино.

Нан като че ли не беше толкова убедена.

— Да не би да се тревожиш заради старото си приятелче Кавалерийски гащи?

— Казах ти, тази история е забравена. Той не е част от моя живот.

— Е, добре тогава — заяви бодро Джак. — Ще се видим ли в такъв случай довечера?

 

 

Кармел беше в Дамския комитет. Сред задълженията й фигурираше и приготвянето на почерпката за различни събития. На Шон му доставяше удоволствие тя също да участва. Той самият беше ковчежник. Кармел беше отишла да купи хляб за сандвичите, когато срещна Бени; тя се опитваше да обърне гръб на щанда за сладкиши и да мине с една ябълка.

— Имах чувството, че тези сладости буквално протягаха ръце към мен от полиците — оправда се тя. — Слава богу, че дойде ти. Иначе сигурно нямаше да издържа и щях да си купя нещо.

Не й допадаше усещането, че от цяла вечност не беше слагала нищо шоколадово в устата си. Купи си една ябълка без особен ентусиазъм.

— Жалко, че няма да бъдеш тук тази вечер — рече Кармел. — Партито ще бъде страхотно. Дадоха ни много повече пари от обикновено. Ще има сметанови торти, поръсени с шоколадови стърготини. О, Бени, съжалявам, но ти така или иначе няма да си тук, така че не бих могла да те изкуся да дойдеш.

— Всъщност ще бъда тук. Ще нощувам при Ив.

— Страхотно — възкликна топло Кармел. — До довечера тогава.

 

 

— Обади му се — предложи й Ив. — Обади му се и му кажи, че оставаш в Дъблин.

— Той знае. Трябва да знае. Казах му го.

— Те никога не слушат. Позвъни му.

Бени обаче си представи, че сигурно ще й се наложи да говори отново с майка му, мисис Фоули; тя винаги създаваше впечатлението, че искаш да вземеш автограф от сина й, а не просто да говориш с него. Според Ив опасенията й бяха нелепи. Бени се беше обаждала в дома на Джак само веднъж. Трябваше да се обади сега. Той щеше да остане очарован от възможността да прекарат заедно вечерта.

Най-сетне Бени се съгласи и набра телефона на Джак.

— Съжалявам, но той излезе; отиде в клуба по ръгби. Тази вечер ще имат някакво парти. Каза, че ще се прибере късно.

— Значи не е знаел, че оставаш в града — рече Ив.

— Не.

Седнаха на кухненската маса. Никоя не предложи Бени просто да се облече и да отиде в клуба. Не коментираха, че всичко това е поредната проява на мъжката разсеяност и че Джак щеше да бъде щастлив да я види.

Насочиха вниманието си към Кит Хегърти, която се готвеше да излезе с бащата на Кевин Хики.

 

 

Анабел Хоган беше придала по-приветлив вид на магазина, след като махна някои от дървените ламперии и обковки на витрината и разположи по щандовете цветни пуловери с шпиц деколте. Сега можеше да наблюдава навън по-ясно, без да се налага да наднича и да се взира.

Видя как Шон Уолш влезе в хотел „Хили“, без да погледне към магазина, в който бе работил толкова дълго. Знаеше, че е оставил вещите си там, преди да замине нанякъде, за да реши какво ще прави от сега нататък. Може би си беше намерил работа и идваше да си вземе нещата. Пеги Пайн беше подхвърлила, че хранел надежди във връзка с мисис Хили. Анабел обаче се съмняваше в това. Дороти Хили не беше глупачка. Тя щеше да се досети преди всички, че Шон едва ли е напуснал семейство Хоган току-така и следователно се е случило нещо неприятно. Той не беше вече обещаващ млад търговец.

 

 

— Вече не съм състоятелен човек в този град — неуверено сподели Шон Уолш.

Мисис Хили наклони грациозно глава. Беше отминало времето, когато той вярваше, че ще може да предложи нещо повече, нещо по-конкретно, с което да придружи молбата, която се готвеше да изрече. Но обстоятелствата се бяха променили.

Тя бе наклонила глава подобно на птица, която обмисля своите алтернативи. Шон изказа възхищението си и дълбокото уважение, което изпитваше към нея. Спомена за потенциала на нейния хотел, който все още не бе напълно реализиран. Според него хотелът се нуждаел от човек, който да го наглежда непрекъснато, да се грижи за всекидневния бизнес, за големите и дребните неща, докато мисис Хили би трябвало да използва най-големия си талант в тази област — да посреща клиентите и да изпълва всичко със своето присъствие.

Дороти Хили чакаше.

Шон говореше за своето възхищение, за благодарността за проявения интерес към неговата кариера и него самия, за привързаността помежду им, която, ако не се лъжеше, нарастваше с всеки изминал ден. Не беше в състояние да изрази колко много съжалява, че нещата не се бяха развили така, както му се искаше. Открай време си представял как произнася същите тези думи, но вече като съдружник в някакъв бизнес и собственик на малък дом на пътя към каменоломната.

През голяма част от времето Шон говореше с наведена глава и адресираше забележките си към коленете на своята събеседница.

Тя съзерцаваше безжизнената му коса, която щеше да изглежда многократно по-добре, ако използваше подходящ шампоан и посещаваше умел бръснар. Когато Шон вдигна тревожния си поглед, тя видя потрепващите от несигурност мускулчета на бледото му лице и му се усмихна окуражаващо.

— Да, Шон?

— Ще приемеш ли брачното ми предложение?

— Ще бъда щастлива да го приема.

На бузите му се появи някакво подобие на цвят, а в очите му се изписа недоверие. Протегна ръка и докосна дланта й. Нямаше представа, че сегашният вариант е много по-благоприятен. Мисис Хили не желаеше отремонтирана малка къщичка край пътя за каменоломната.

Не желаеше да има нищо общо със замиращия бизнес за мъжки облекла на отсрещния край на улицата. Имаше нужда от мъж, който да се справя вместо нея с тежката и монотонна част от управлението на хотела. Беше наясно, че Шон Уолш несъмнено е изхвърлен от „Хоган“, след като е бил уличен в присвояване на средства, и следователно в бъдеще щеше да бъде много по-внимателен.

Той й предлагаше точно това, от което се нуждаеше.

— Не знам какво да кажа — промълви младият мъж.

Но с напредването на следобеда откриха, че имат да си казват много неща. Да правят планове — и големи, и малки. Щяха да посетят бижутера в съседния град. Да се консултират с отец Рос за определянето на датата. Шон щеше да отиде в Дъблин, за да си купи три готови костюма, тъй като имаше стандартни размери. В понеделник щеше да бъде обявен за управител на хотела. Щеше да живее в новата сграда, построена в задната му част. Досега той нямаше представа какво бе нейното предназначение; мислеше, че е склад. Отидоха да я огледат заедно. Оказа се прекрасно фамилно жилище.

 

 

Пади Хики беше превъзходен танцьор. И каза, че Кит била лека като перце.

— Божията ръка е насочила сина ми към твоя дом — заяви той.

— Заедно с обявата, която бях окачила в университета — отговори Кит.

— Ще дойдеш ли в Кери с мен? — попита той.

Тя се вгледа в едрото му, четвъртито красиво лице. Той беше почтен човек, който нямаше да избяга и да я изостави.

— Може някой ден да дойда — промълви най-сетне тя.

 

 

Траурният зов на сирената, оповестяващ, че е паднала тежка мъгла, отекна из пристанището на Дън Леър. Ив вече бе дотолкова свикнала с нея, че почти не й обръщаше внимание.

Този път обаче се размърда и погледна към светещите стрелки на часовника. Три и половина.

Заслуша се. И усети, че Бени лежеше будна в леглото.

— Бени?

— Всичко е наред. Заспивай.

Ив запали лампата. Лицето на приятелката й беше обляно в сълзи.

Ив се надигна и посегна към кутията с цигари.

— Толкова много го обичам — проплака Бени.

— Знам, знам.

— А той явно ме е изоставил. Просто така.

— За бога, ако излизаше с друго момиче, щяхме да знаем. Разбира се, че трябваше да му се обадиш по-рано. Щеше да си спестиш всичко това. И щеше да си с него, а след това в колата със замъглени прозорци щеше да се чудиш как да задържиш дрехите отгоре си.

— Може би ги задържах прекалено дълго.

— Стига си се самообвинявала. Все мислиш, че грешката е твоя.

— Ще ми кажеш ли, ако разбереш? Нали няма да криеш нищо от мен, само за да бъдеш мила?

— Кълна се, че ще ти кажа — заяви Ив. — Кълна се, че няма да позволя да те правят на глупачка.

 

 

Партито беше страхотно. Кармел прекара по-голямата част от времето в кухнята и поради това не видя как танцуваха Джак Фоули и Нан Мейхън. И как всичко им се струваше безкрайно забавно и почти не разговаряха с никой друг.

Кармел се зае да мие чиниите, когато Джак Фоули донесе палтото на Нан и излезе заедно с нея.

— За мен е чест да те изпратя до вас. Бил Дън и другите момчета казват, че никога не съобщаваш къде живееш.

— Може би не искам да знаят — отговори Нан.

Стояха пред вратата на „Мейпъл Гардънс“ и разговаряха. Внезапно Джак се наведе и я целуна.

Тя не се отдръпна. Вместо това отговори пламенно на ласките му.

— Джак, не мислиш ли, че би трябвало да поговорим за Бени?

— Не.

— Защо?

— Тя не е тук. — Усети, че думите му прозвучаха прекалено грубо и пренебрежително. — Искам да кажа, че отношенията ни с Бени нямат нищо общо с това, което става тук.

Посегна отново към нея.

Нан се приведе, целуна го по носа и рече:

— Лека нощ, Джак.

И изчезна. Видя я как влезе в къщата и затвори вратата зад себе си.

 

 

Последва познатият ритуал на окачване на дрехите, обтриването им с мокра гъба и изчеткване. После дойде ред на изчистването на лицето и изпълнението на упражненията за разтягане. Скоро щеше да й се наложи да ги смени. Легна и се замисли за събитията от деня. Постави длани върху корема си; наистина нямаше нужда от изследванията, които само потвърдиха това, което вече знаеше. В нея се оформяше дете. Не мислеше за Саймън Уестуард. Никога повече нямаше да мисли за него, каквото и да се случеше.

Лежеше в стаята, която бяха декорирали малко по малко заедно с майка й през годините. Тогава си бяха говорили, че Нан е принцеса, която един ден ще си намери принц и ще напусне „Мейпъл Гардънс“.

Първият й опит не се оказа особено успешен.

Младата жена бе вторачила право напред невиждащия си поглед и се опитваше да реши какви възможности имаше пред себе си.

Не искаше да ходи в Англия и да прави нещо, което било по-незначително от ваденето на зъб. Ако го направеше, можеше да изтрие всичко и да започне отначало, да продължи спокойно учението си.

Погледна към бюрото си. Учението не й беше приятно. Отнемаше прекалено много време. Изяждаше часовете, през които трябваше да се грижи за външността си. Не й доставяше удоволствие да седи в големите зали или в претъпканите помещения, където се провеждаха упражненията. Курсовият й ръководител беше казал вече неведнъж, че няма да завърши особено успешно годината. Какъв смисъл имаше да се трепе заради някаква си посредствена диплома, когато бъдещето беше на тези, които завършваха с отличие?

Можеше да отиде в Англия и да роди детето. И да го даде за осиновяване. Щеше да отнеме по-малко от година от живота й. Но защо да ражда дете и да се подлага на всички мъки, единствено за да осъществи мечтата на някаква анонимна двойка?

Ако живееше в изолирано селце в западната част на Ирландия, общността може би щеше да прости на красивото момиче, влюбило се в местния благородник, и би отгледало детето му. Засрамена, но все пак приета.

В работническите части на Дъблин едно неочаквано дете можеше да бъде прието от семейството.

Но не и в „Мейпъл Гардънс“. За Нан и Ем това щеше да бъде краят на мечтите.

Очевидно всички тези варианти изобщо не бяха варианти.

 

 

Беше прекалено рано за сутрешното гадене. Но за по-сигурно не закуси нищо.

Ем я изгледа разтревожено.

— Ще се виждаш ли със Саймън тази вечер? — попита тя с надеждата, че лицето на дъщеря й ще светне от щастие.

Но остана разочарована.

— Не съм се виждала с него от седмици вече, Ем.

— Но аз мислех, че…

— Сега ти казвам и искам да го запомниш — не съм се срещала със Саймън Уестуард от Коледа.

Емили я изгледа учудено. Но нещо в начина, по който Нан стисна челюсти, показваше, че е много важно.

Майка й кимна, за да покаже, че е запомнила указанията. Но това не й помогна да се ориентира в сложната ситуация. Кога Нан я лъжеше — когато й разказваше за елегантните места, които бяха посещавали със Саймън, или сега.

 

 

Джак влезе в университетското барче. Бени му махна трескаво от масата в ъгъла. Тя пазеше със зъби и нокти един стол за него, като го бе заела с шала и книгите си.

Изглеждаше толкова радостна, че го вижда. Обзе го чувство за вина.

Очевидно никой не й бе докладвал. Той се страхуваше, че Кармел ще сметне за свой дълг да информира Бени във връзка с последните събития.

Но очите на Бени блестяха от удоволствие.

— Как беше партито?

— О, значи знаеш. Както винаги, все едно и също. Всички бяха много весели и забавни. Жалко, че не можа да останеш в Дъблин.

— Но аз бях в Дъблин. Забрави ли, като ти казах, че това е денят, в който затваряме рано магазина.

— Напълно ми излезе от ума — призна младият мъж. Настана пауза. — А ти, разбира се, не знаеше за партито.

— О, знаех, тъй като срещах Кармел, когато пазаруваше за него. Тя ми каза.

Стори му се доста несигурна. Джак също не знаеше как да реагира, не само защото предишната нощ бе притискал така близко до себе си Нан, а и защото Бени смяташе, че нямаше да я покани на партито.

— Щеше да ми бъде много приятно да дойдеш. Но просто забравих. Честно, толкова съм свикнал все да те няма. Ти какво прави?

— Отидох на кино с Ив.

— Трябваше да ми позвъниш.

— Позвъних ти, но се оказа, че съм закъсняла.

Тази сутрин дори не бе погледнал към мястото, където майка му оставяше писмените си послания до него. Там несъмнено беше написала имената на тези, които са го търсили.

— Ах, Бени, скъпа. Толкова съжалявам. Какъв глупак съм.

И се удари по главата. Наистина имаше вид на човек, който съжалява.

— Е, не е станало кой знае какво — рече тя.

— Аз срещнах случайно Нан. И тъй като тя нямаше никакви планове за вечерта, я поканих да дойде с мен.

Бени се усмихваше до уши. Всичко беше наред. Той наистина беше забравил. Не се опитваше да й разправя врели-некипели. Не извърташе. Щеше да му бъде много приятно, ако бяха отишли заедно на партито.

Слава богу, че беше срещнал Нан.

Наистина нямаше защо да се тревожи повече.