Мейв Бинчи
Приятели (6)

Шеста глава

Брайън Мейхън се наливаше вече няколко дни поред, здраво и методично. Емили усещаше, че назрява конфликт. Този път поводът беше стаята на Нан.

Дъщеря й бе решила от сега нататък да учи в нея, тъй като на долния етаж радиото работеше непрекъснато и всички от семейството непрестанно влизаха и излизаха. Нейзи й беше направил семпло бюро. От сега нататък щеше да работи там. Емили въздъхна. От самото начало й беше ясно, че Брайън ще направи въпрос, щом новината достигнеше до него. Защо никой не се е посъветвал с него? Кой ще плаща електричеството? За каква се мисли Нан?

Нан се мислеше за прекалено добра за Брайън Мейхън и „Мейпъл Гардън“^[1], това бе отговорът на последния въпрос. Майка й лично се беше погрижила да й го втълпи. Винаги, докато сресваше златистите й коси, Емили я уверяваше, че я чака по-хубав и по-различен живот. Нан никога не бе имала съмнения относно бъдещето си. И не виждаше причина да се съобразява с изискванията, наложени от вечно пияния й баща.

На Емили й се искаше да поговори с него, да му каже, че животът е кратък и няма смисъл да се изпречва на пътя на дъщеря им, да я остави да работи в стаята си и да се държи мило; тогава и Нан щеше да слиза и да бъде с тях, след като приключи с уроците си. Но напоследък Брайън изобщо не се вслушваше в съветите на своята съпруга. Ако изобщо някога го беше правил.

Емили въздъхна, докато отваряше новата пратка фин порцелан и поставяше опаковката в големия съд под щанда. Подреди чашките и чинийките на една от полиците, така че да привличат погледа, и започна да надписва етикетите с четливия си почерк. Въздъхна отново.

Толкова лесно беше да се справя с магазина и толкова трудно — със семейството си. Никой не предполагаше колко често й се искаше да си оправи леглото в някое ъгълче, сред красивите тапицерии за автомобили и възглавниците с келтски мотиви. Щеше да бъде безкрайно по-просто, отколкото да се върне отново на „Мейпъл Гардън“.

Естествено, оказа се права. Кавгата вече бе започнала, когато се прибра вкъщи.

— Ти знаеш ли нещо по въпроса? — изрева Брайън, щом я видя.

Емили бе решила да не се впечатлява и да запази самообладание.

— Е, няма що, наистина страхотен прием на трудовата класа — заяви тя, като местеше поглед от съпруга си към студеното, невъзмутимо изражение на дъщеря си.

— Защо не престанеш с твоите глупости за работническата класа, а? Всички знаем, че няма причина да ходиш на работа. Правиш го, защото си си наумила бог знае какво. Ако си стоеше вкъщи и си гледаше задълженията, сега нямаше да имаме куп неприятности.

— Какви неприятности? — попита уморено тя.

— Дори не знаеш какво става в собствения ти дом!

— Защо се нахвърляш на Ем? — намеси се Нан. — Още не е влязла, не си е съблякла палтото, не е оставила чантите с покупки…

Лицето на Брайън потрепваше нервно.

— Не наричай майка си с малкото й име, хлапачке.

— Не я наричам. — Този спор очевидно я отегчаваше. — Наричам я „М“, вместо мамо.

— Забрави за онази измишльотина горе и слизай при нас, където къщата е затоплена. Ще учиш тук.

— Моля? — Нан изобщо не се смути. — Много се извинявам, но как би могъл да учи човек сред тази обстановка, сред всички тези крясъци?

— Чуй ме хубаво, нахална малка… ще усетиш тежестта на десницата ми, ако продължаваш да се държиш така.

— Татко, не я удряй — изправи се помежду им Нейзи.

— Махни се от пътя ми… Аз си счупвам гръбнака от работа заради теб, а ти ми говориш така пред цялото семейство? Това ли е целта на всичките ми усилия — да се превърнеш в невъзпитана простачка?

— Не съм казвала нищо невъзпитано, татко, просто се качвам горе, за да работя на спокойствие.

Макар в думите й да нямаше нищо нередно или обидно, тонът й му се стори недопустим.

— В такъв случай не се мяркай пред очите ми тази вечер.

Нан се усмихна.

— Ако искаш помощ, Ем, само ме извикай — каза тя и заизкачва леко стълбите.

 

 

Тримата квартиранти на мисис Хегърти останаха възхитени от появата на Ив. Тя сякаш преобрази мрачната атмосфера в къщата след нелепата смърт на Франк.

Освен това Ив им допадна — дребна, привлекателна и още от самото начало решена да не се примирява с никакви глупости.

— Отсега нататък аз ще приготвям закуската. Мисис Хегърти ви храни като бойни петли и ви сервира бекон, салам и яйца всеки ден. Аз обаче имам лекции в девет сутринта три пъти седмично, затова се питах дали ще ми помагате да прибирам и да мия съдовете през тези дни, а през другите ще тичам след вас като робиня… ще ви наливам допълнително чай и ще мажа с масло препечените ви филийки.

Момчетата се съгласиха добросърдечно. Тези едри млади мъже, които вероятно не знаеха къде стои прахосмукачката в дома им, я носеха чинно на Ив всеки вторник, преди да излязат за университета. Бършеха подметките на обувките си пред входната врата и обясняваха, че никога не биха рискували да внесат по невнимание кал върху току-що почистения от Ив килим, тъй като вече имаха горчив опит от една подобна случка. Поддържаха банята по-чиста, отколкото преди появата на Ив. Кит Хегърти призна, че ако е знаела колко положително би повлияло присъствието на едно момиче в дома й, още преди години щяла да вземе някоя студентка.

— Защо не си го направила? Щеше да ти е много по-лесно да се справяш с момчетата.

— О, ами нейните изисквания за тоалетната, непрекъснатото миене на косата, сушенето на чорапите по столовете, влюбването в разни безнадеждници… — разсмя се Кит.

— А не се ли страхуваш, че някое от тези неща може да се случи и с мен?

Двете се разбираха толкова добре, че разговаряха на всякакви теми.

— Ти не би се влюбила в безнадеждник. Не и такова момиче като теб.

— Доколкото помня, каза, че съм като теб?

Ив месеше хляб, докато говореше. Сестра Имелда я беше научила да прави содени питки, още когато бе на шест годинки. Нямаше представа от рецептата — просто го правеше автоматично.

— Ти наистина си като мен. В началото и Джоузеф Хегърти беше пълен с надежди, но с времето престана да ме включва в тях…

— Правила ли си опит да го откриеш, да му кажеш за Франк?

— Той не искаше да знае за него дори тогава, когато имаше какво да му каже… Защо да му казвам каквото и да било сега?

— Ами ако се върне? — изненада я Ив. — Ако един ден Джо влезе през вратата…

— Странно, че никога не съм го наричала „Джо“, а само „Джоузеф“. Това несъмнено говори някои неща и за него, и за мен. Та питаш какво щяло да стане, ако се върне? Все едно че е дошъл човекът, за да отчете показанията на водомера. От години вече не поглеждам с подобно очакване към вратата.

— Но въпреки това си го обичала? Или си мислела, че го обичаш?

— О, обичах го. Няма смисъл да го отричам само защото не отвърна на чувствата ми, или защото не продължиха дълго.

— Аз никога не съм обичала никого — внезапно заяви Ив.

— Защото си се страхувала.

— Не, монахините бяха по-либерални, отколкото си мислят хората. Те не насадиха у мен ужас от мъжете.

— Не, исках да кажа, че си се страхувала да си позволиш да…

— Може би си права. Изпитвам силни чувства, например негодувание. Възмутена съм от проклетите Уестуард. Страшно неприятно ми беше да отида при тях през онзи неделен ден. Освен това съм готова да убия всеки, който каже нещо срещу майка Франсис или сестра Имелда.

— Имаш доста страховит вид с този нож. Остави го, за бога.

— О! — Ив се засмя и едва сега осъзна, че размахваше кухненския нож, който бе използвала, за да направи кръст върху содената питка.

— Един ден ще обикнеш някого — промълви Кит Хегърти.

— Не мога да си го представя. Първо, той ще трябва да е светец, за да издържа на настроенията ми, и второ, не виждам около себе си особено много примери за щастливо развитие в любовта.

 

 

— Планирал ли си нещо за неделя?

— А ти какво предлагаш? — засмя се Джак.

— Ако си зает, няма да те безпокоя — отстъпи доктор Фоули.

— Не, току-виж съм изпуснал нещо страхотно.

— Е, такъв е животът…

— За какво става дума?

— Да смятам ли, че си свободен?

— Хайде, кажи ми.

— Нали се сещаш за Джо Кенеди, той е аптекар в провинцията. Настоява да ме види. Струва ми се, че не е добре, а сме приятели от младини. Та той би искал да се отбия при него.

— И къде живее?

— В Нокглен.

— Че това е отчайващо далеч. Нямат ли си лекари там?

— Имат, но той има нужда по-скоро от приятел…

— И ти искаш да дойда с теб?

— Искам да ме закараш, Джак. Напоследък сякаш съм нерешителен зад волана. Е, не напълно, но при дълъг път и при това дъждовно време… Бих бил благодарен, ако ме придружиш.

— Добре — отсече младежът. — А аз какво ще правя, докато ти разговаряш с него?

— Там е проблемът. В Нокглен едва ли има кой знае какво да се прави. Може да изчетеш неделните вестници в колата.

Лицето на Джак внезапно светна.

— Сетих се. Познавам едно момиче, което живее в Нокглен.

 

 

Нан искрено се развълнува, когато Бени й каза за позвъняването на Джак Фоули.

— Половината момичета в университета биха дали какво ли не, за да им отиде на гости, казвам ти! Какво ще облечеш?

— Не мисля, че ми идва на гости, не и в този смисъл. Искам да кажа, че няма да се обличам официално. Нищо няма да сложа — заяви разстроено Бени.

— Е, в такъв случай наистина го очаква приятна изненада, когато му отвориш вратата.

— Знаеш много добре какво имам предвид.

— Смятам, че трябва да се облечеш по-грижливо, да сложиш например хубавата си розова блуза и черната пола. Когато в дома ти се отбие момче като Джак Фоули, автоматично се създава обстановка за парти. Ако идваше у нас, аз щях да се наконтя. Ще ти дам една розова и една черна пандела, за да завържеш косата си. Ще изглеждаш страхотно. Ти имаш великолепна коса.

— Нан, изобщо няма да изглеждам страхотно през една дъждовна неделя в Нокглен. Нищо не изглежда страхотно там. По-скоро ще имам жалък вид.

Приятелката й я изгледа замислено.

— Сещаш ли се за онези големи кафяви торби, в които продават захар? Защо не си сложиш една на главата и не пробиеш две дупки за очите? Може би така ще е по-добре.

 

 

Анабел Хоган и Патси планираха да направят кифлички, кексчета и ябълкова торта. Щяха да поднесат и сардини, и салата със ситно нарязани твърдо сварени яйца.

— Не е необходимо да се престараваме — предложи Бени.

— Не разбирам за какво престараване намекваш — отвърна майка й, видимо възмутена, че подобен неделен следобед не е нещо рутинно за тях.

Всеки ден щяха да палят камината в гостната, за да я затоплят за случая и след като всичко бъдеше отсервирано, да се оттеглят в трапезарията и да оставят младите в официалната стая.

— И дума не може да става да използваме гостната — възкликна умолително Бени, но никой не й обърна внимание. — Той идва тук, за да убие по някакъв начин свободното си време.

Никой обаче не искаше и да я чуе. Един симпатичен младеж се обаждаше любезно няколко дни предварително, за да разбере дали може да се отбие у тях. Какво ти убиване на времето! Той можеше да стори куп други неща в Нокглен.

Когато по-късно същия ден Шон я покани на кино, тя му обясни, че трябвало да си остане вкъщи в събота, за да се подготви за гостуването на един приятел от Дъблин, който щял да я навести в неделя.

— От Дъблин? — изпръхтя Шон.

Поради неизвестна дори за самата нея причина Бени добави:

— Той е само приятел, нищо повече.

По лицето на Шон бавно се появи студена усмивка.

— Сигурен съм, че е така, Бени. Не съм очаквал друго от теб. Но все пак е мило, че го казваш.

И кимна като доволна птица. Сякаш проявяваше огромно великодушие, като й позволяваше да приема приятелите си, докато дойдеше неговото време. И я потупваше по главата, защото бе доуточнила, че не става дума за нищо повече от приятелство.

— Надявам се посещението да мине приятно. За всички ви — издекламира Шон Уолш и се поклони; очевидно си мислеше, че го прави елегантно и грациозно. Беше го видял в някакъв филм и съзнателно го запомни, за да го използва при подходящ случай.

 

 

Семейство Хоган никога не бе имало толкова непретенциозен и лесен гост като Джак Фоули. Той хапна от всичко, което поставиха пред него. Похвали всичко. Изпи три чаши чай и изказа възхищението си от чайника, а после попита дали е произведен в Бирмингам през 30-те години. Точно така беше.

Когато Анабел и Еди Хоган изразиха учудването си, Джак поясни, че неговите родители имали сервиз от същата серия. Просто искал да се увери, че е така. От време на време смушкваше Бени по братски, докато разговаряха за университета. Сподели колко хубаво било, че вече момичета и момчета учели на едно място.

Родителите на Бени кимаха мъдро и се съгласяваха. Той разказа за своите родители и братя, и за най-малкия от тях, Ангъс, с неговите вечно счупени очила.

Каза, че дебатите в събота вечер били страхотни, едновременно и поучителни, и забавни. Попита Бени дали ги е посещавала, а тя обясни с безизразен тон, че всяка вечер се връща в Нокглен с автобуса. Джак изказа съжалението си, защото кръжоците наистина били част от студентския живот. А защо в такива случаи не отсяда при приятелката си Нан; той я виждал понякога там.

Всички закимаха. Може би. Някоя събота.

Прояви дискретност относно желанието на баща си да се види с мистър Кенеди. Причината можела да е от всякакъв род — работа във връзка с клуба по ръгби, ново лекарство на пазара или сбирка на бивши съученици.

Бени го гледаше с възхищение. Джак Фоули даже нямаше вид на човек, който играе. Познаваше само един друг, способен на такова нещо — Нан. В много отношения двамата си подхождаха идеално.

— Мислиш ли, че би могла да ми покажеш града? — обърна се той към Бени.

— Точно се готвехме да ви оставим… — сконфузено се надигна Анабел Хоган.

— Аз ядох толкова много. Имам нужда да се поразтъпча.

— Ще си сложа подходящи обувки — обяви Бени. Имаше предвид ниските си официални обувки.

— Сложи си боти — провикна се след нея младият мъж. — Наистина смятам да изкараме тази храна.

 

 

— Бедният Джо — промълви баща му и наруши проточилото се мълчание в колата.

— Рак ли има?

— Целият е прояден. Едва ли му остават повече два месеца живот.

— Какво му каза?

— Искаше аз да слушам.

— Няма ли кой от местните хора да му помогне?

— Според него тук живеел някакъв арогантен, избухлив лекар, съпругата му смятала, че всичко е безопасно и не желаела да се говори изобщо на тази тема… Но достатъчно по този въпрос. Как беше твоята приятелка?

 

 

— Чакай да повторя, за да съм сигурна, че съм разбрала — рече Нан, ококорила невярващо очи. — Той те покани да излезете. Искам да кажа, че е произнесъл думите: „Бих искал да излезем заедно някоя вечер в Дъблин“ и ти си отказала.

— Не, не съм отказала, а и той не ме е поканил по този начин.

— Е, покани ли те или не те покани? — намеси се и Ив.

— Покани ме така, както човек би поканил някой, който му е просто приятел. Непринудено. Не като среща.

— Със сигурност, ако си казала „не“ — отвърна сухо Ив.

— Не се дръжте така, момичета — Бени премести поглед от едната към другата. — Кълна се, ако ме покани да излезем, ще го направя. Сега доволни ли сте?

— И къде ще прекараш нощта в Дъблин? — попита Ив.

— Бих могла да остана у вас, нали, Нан?

— О, да, разбира се.

Отговорът закъсня с около половин секунда. Бени погледна към Ив.

— Или пък при теб, Ив, в Дън Леър.

— Без проблем.

Този път отговорът дойде съвсем бързо.

Майка й и баща й обаче никога нямаше да й позволят да преспи в къща, пълна с момчета, при жена, която не познаваха, независимо че Ив живееше и работеше там. Бени бе философски настроена — срещата така или иначе нямаше да се случи. За какво тогава бяха всички тези планове?

 

 

Върху дъската за обяви в женската читалня бе закрепено листче, на което пишеше: „Бени Хоган, първи курс, изкуство“. Отвори го небрежно. Навярно беше от онзи блед студент, изпуснал часовете по история, на когото обеща да му даде записките си. Беше се сетила да вземе индиго. Така щеше да му остави неговия екземпляр, но не знаеше как се казва. Той беше вечно тревожен, определено не беше силен, а бялото му лице изглеждаше още по-бледо на фона на черните му дрехи. Обзе я странно усещане, когато видя, че писмото е от Джак Фоули.

Скъпа Бени,

Знам, че засега ти е трудно да излизаш вечер, затова какво ще кажеш да обядваме заедно в „Долфин“? Никога не съм бил там, но съм чувал много за изисканата обстановка. Удобно ли ще ти бъде в четвъртък? Ти каза, че в четвъртък следобед нямаш нищо. Вероятно ще те видя преди това, но ако няма да можеш или не желаеш да дойдеш, би ли оставила една бележка в стаичката на портиера? Надявам се да не получа вест от теб, тъй като това ще означава, че ще те видя в „Долфин“ в един и петнайсет в четвъртък.

И благодаря за прекрасния следобед в Нокглен.

С обич, Джак

„С обич, Джак. С обич, Джак.“ Повтори си го милион пъти. Затвори очи, разтреперана от щастие.

Възможно ли беше да я харесва?

Не беше длъжен да я кани, нито да помни, че е свободна в четвъртък следобед, или да бъде толкова мил, че да се сети за обяд. Можеше да й изпрати пощенска картичка, ако желаеше да „прояви добри маниери“, както би казал баща й. Джак Фоули не беше длъжен да я кани на обяд и то в големия елегантен хотел, където ходеха важните клечки.

Не смееше да повярва.

В този момент чу заразителния смях на Нан в коридора и побърза да пъхне писъмцето в чантата си.

Постъпката й не беше особено красива, но нямаше да понесе съветите на двете си приятелки за това какво да облече и какво да говори. А и на този етап все още не желаеше да им казва, че Джак Фоули може би си падаше по нея.

Самата тя все още не смееше да повярва, че е възможно.