Мейв Бинчи
Приятели (15)

Петнадесета глава

Щом научи, че Ив Малоун е заминала за Англия, Саймън отсече, че точно там ще е и сестра му. Ив не бе отговорила на извинителното му писмо и обясненията, че на дядо им отдавна вече не можело да се разчита и следователно най-добре е изобщо да не обръща внимание на неговите мнения и възгледи.

Саймън се питаше дали тонът му не е прекалено официален. За негова изненада, когато сподели случилото се с Нан, тя се отнесе критично към него. По принцип беше толкова хладна и невъзмутима и не даваше да се разбере нищо конкретно за нея самата и собствените й възгледи.

— И защо според теб писмото ми е ужасно? — попита той, притеснен и учуден от реакцията й.

— Защото звучи ледено, също като дядо ти.

— Изобщо не съм искал да бъде такова. Надявах се, че е уравновесено, за да свали малко температурата.

В петък, след като му се обадиха от училището, той позвъни на Нан.

— Нали се сещаш какво каза за писмото… мислиш ли, че Ив е взела със себе си Хедър?

— Разбира се, че не е.

Младата жена беше категорична.

— В такъв случай къде е сестра ми?

— Избягала е, защото всички се държите ужасно.

— Ти защо не избяга тогава? — избухна Саймън.

— Падам си по ужасни особи. Не си ли го разбрал?

 

 

Съученичките й изглеждаха ужасени. Нищо подобно не се беше случвало досега. Питаха ги дали са видели някой да влиза в училището, дали Хедър е излязла с някого.

Униформеното й палто го нямаше, но омразната барета бе оставена на леглото. Пижамата и несесерът й бяха изчезнали заедно с тетрадката с хербаризираните цветя и снимките на понито и Клара с нейните кученца. По принцип те стояха до леглото й, там, където другите поставяха снимките на семействата си.

Изясни се, че не се е качвала в автобуса за Нокглен. Майк ги увери, че я познава — едро, набито дете, четвъртито като ниска врата. Непременно щеше да я забележи.

 

 

Когато Саймън пристигна в училището, вече бяха извикали полицията.

— Нужно ли е нейното присъствие? — попита той.

Въпросът му изненада директорката.

— След като не се е прибрала вкъщи и вие нямате представа къде е… — Мис Томпсън изгледа неодобрително младия мъж. — Доколкото разбирам, няма какво да я привлече вкъщи, освен понито и кучето, а след като я няма там, вие сам щяхте да се обадите в полицията. Това е нормалното, което би направил всеки.

Саймън я изгледа смръщен. Едва сега си даде сметка колко нещастен е животът на малката Хедър. Щеше да компенсира всичко, само веднъж да я върнат от Англия, където, без никакво съмнение, я беше завела Ив.

 

 

Полицаите и Саймън завариха в квартирата на Дън Леър трима студенти, които пазеха крепостта, така да се каже. Мисис Хегърти беше заминала в Англия, Ив Малоун я придружаваше. Разбира се, бяха оставили телефонен номер, на който можеха да ги намерят.

Беше единайсет часа в петък вечерта. Мисис Хегърти нямаше да пристигне в Лондон преди седем сутринта в събота. Оттам двете с Ив щяха да вземат влака за Юстън.

Двамата полицаи, които събираха информацията, проявиха известно съмнение.

— Абсолютно ли сте сигурен, че сестра ви е точно там, сър?

— Няма къде другаде да бъде.

— Някой изпращал ли е мисис Хегърти и мис Малоун до кораба? — поинтересува се единият полицай.

— Аз ги изпратих — отговори Кевин Хики, който се бе превърнал в говорител на тримата студенти.

— И бяха ли придружени от дванайсетгодишно момиченце?

— Хедър ли имате предвид? — Все още не им бяха обяснили целта на това среднощно посещение. — Разбира се, че не. Дори Ив се притесняваше. Опасяваше се, че тя може да не разбере колко наложително е заминаването й.

Дори беше оставила кутия шоколадови бонбони и бе помолила Кевин да ги занесе в училището на Хедър заедно с писъмце от Ив.

— Бихте ли й ги предали? — обърна се той към Саймън.

Поискаха да видят писмото.

То беше просто и съвсем конкретно: „За да ти покажа, че не съм те забравила. Следващата седмица ти избираш къде ще отидем. С обич, Ив“.

Саймън го прочете и за пръв път, откакто бе изчезнала сестра му, усети, че очите му се напълниха със сълзи.

 

 

Майка Франсис се приближи безшумно до къщата на Ив, бръкна в пролуката на стената и, както беше очаквала, не намери ключа. Надникна през прозореца и видя Хедър, която се опитваше да запали камината. За тази цел използваше клечки и парчета картон. Пламъците избухваха за момент, след което замираха.

Монахинята почука на прозореца.

— Няма да те пусна да влезеш.

— Добре — съгласи се неочаквано майка Франсис.

— Няма смисъл да стоиш. Сериозно.

— Донесох ти обяд.

— Не, не си. Това е номер. Ще се опиташ да ме отведеш оттук, още щом отворя вратата. От другата страна със сигурност се крият хора.

— Какви хора? Монахини?

— Полицаи, монахини, брат ми…

— Те мислят, че си в Лондон и те търсят там.

Момичето се качи на една табуретка и се огледа — монахинята наистина беше сама.

— Можеш да оставиш обяда на горното стъпало.

— Мога, но ще изстине. А пък и трябва да върна съда на сестра Имелда.

— Да знаеш, че няма да се прибера вкъщи.

Майка Франсис влезе. Остави захлупената чиния и големите, намазани с масло, резени хляб върху бюфета.

— Казвала ли съм нещо за връщане вкъщи?

— Не, но ще го направиш.

— Само ще те помоля да им дадеш знак, че си добре, това е всичко.

Майка Франсис запали огъня. Обясни й как да борави със сухия торф. Показа й как да направи малко гнездо с клечки и клонки и да го подпали и едва след като огънят запращи весело, да добави торфа. Изядоха заедно задушеното агнешко и големите печени картофи на сестра Имелда, като топяха намазания с масло хляб в богатия сос.

За десерт имаше и по една ябълка и парче сирене. Монахинята не можеше да донесе повече, тъй като пътеката беше хлъзгава, а и не искаше да събужда подозрения.

— Защо дойде при мен? — попита я Хедър.

— Аз съм учителка, нали разбираш. Въобразявам си, че знам всичко за децата. Това е всеобща наша слабост.

— Не можеш да направиш нищо.

— Ех, ще разберем това, след като огледаме всички възможности.

 

 

Ив се обади на Бени от Англия. Беше прекарала повече време в телефонни разговори, отколкото да подкрепя морално Кит. Цялата история с Хедър я беше вбесила толкова, че й се искаше да увие вратовръзката на Саймън Уестуард около безполезния му врат и да дърпа, докато лицето му посинее.

— Само си губиш времето — отвърна Бени.

— Знам. Предполагам, че няма никакви новини?

— Поне ние не сме чули.

— Предполагам къде може да е. Но това е само предположение — сподели Ив.

— Добре. На кого да го кажа? На Саймън ли?

— Не, отиди сама. Мини уж случайно и ако ключът го няма на мястото му, значи тя е вътре. Бени, ако наистина е там, моля те да я успокоиш. Кажи й, че ще оправя всичко, като се върна.

На централната улица Бени се сети да купи сладки. Те щяха да разчупят леда, ако Хедър действително беше там. Нямаше пари в себе си, но знаеше, че Бърда Мак ще й даде на кредит.

Когато мина пред магазина на баща си, изведнъж се сети за бележките за отчитане на разходите. Можеше да се подпише на една от розовите хартийки и да напише „1 лира — разни“.

Шон я гледаше внимателно.

— Е, мисля, че всичко е наред, нали? — възкликна тя и му се усмихна до уши.

— Проявяваш голям интерес към механизмите на бизнеса — заяви той.

Беше сигурна, че крие нещо. Но трябваше да действа предпазливо, затова продължи все така бодро:

— Е, по един или друг начин от сега нататък ще трябва да участвам в по-голяма степен, отколкото досега.

— По един или друг начин ли? — повтори учудено младият мъж.

Не трябваше да казва това. Така намекваше за известни съмнения относно съдружието с него. Колко пъти си беше напомняла да внимава. Най-добре беше да се прави на по-глупава, отколкото беше.

— О, знаеш какво имам предвид, Шон.

— Така ли? — пак се учуди той.

— Разбира се, че знаеш.

Излезе почти тичешком от магазина, напазарува набързо от Бърди и тръгна към каменоломната. Беше по-добре да не минава през манастира, въпреки че оттам беше по-пряко. Монахините щяха да я видят и да я попитат какво е намислила.

А Ив настояваше да свърши тази работа тихомълком.

 

 

Майка Франсис и Хедър говориха за училището в Дъблин, за игрите и другите момичета с големи семейства, които идваха да ги виждат и при които се прибираха през уикендите. За голямата обич на Хедър към Уестландс, за ужасното държание на дядо й към Ив, за страха й, че Ив нямаше да идва повече при нея.

А колко хубаво щеше да бъде, ако имаше училище, до което можеше да ходи всеки ден с велосипеда си.

— Има такова — заяви монахинята.

Но първо трябваше да се изяснят някои въпроси. Майка Франсис й обясни, че никой нямаше да задължава Хедър да посещава часовете по вероучение. Нямаше защо да се страхува, че по история непрекъснато ще се твърди колко прав е папата и колко много грешат всички останали.

— И какво е предизвикало това разцепление? — попита момичето.

— Реформацията ли имаш предвид?

— Да. Да не би затова, защото вашите се покланят на идоли?

— Мисля, че е станало по-скоро заради Светото причастие — дали то е наистина плътта и кръвта на Исус, или е само символ.

— И в това ли е спорът? — възкликна смаяно Хедър.

— Оттам е започнало. Но по-късно нещата са се развили, нали знаеш как става в живота.

Момичето изпита видимо облекчение от факта, че подхранваните в продължение на триста години различия се оказаха толкова незначителни. Точно се ръкуваха в знак на съгласие, когато на вратата се почука.

— Нали уж не си казвала на никой — скочи на крака Хедър.

— Не съм.

Майка Франсис се приближи до вратата. Насреща й стоеше Бени, вече подготвила наум встъпителното си слово.

— Обади ми се Ив. Чудеше се дали Хедър не е тук. Помоли ме да дойда и… ами… — напълно се обърка тя.

— Казала ли си на някой? — почти изстреля въпроса си момичето.

— Не, Ив изрично настоя да не казвам на никого.

Хедър като че ли се успокои. Майка Франсис заяви, че трябва да тръгва; иначе в манастира щели да решат, че тя също е изчезнала и току-виж пуснали съобщения и за нея по радиото.

— Така ли правят за мен?

— Не още, но доста хора се тревожат да не ти се е случило нещо лошо.

— По-добре да им кажем… тогава…

— Мога да го направя, ако искаш — увери я монахинята.

— Какво ще им кажеш?

— Бих могла да кажа, че ще дойдеш по-късно днес, за да вземеш назаем един велосипед от манастира.

И излезе.

Бени погледна към Хедър. И побутна напред кутията със сладкиши.

— Хайде, предлагам да ги изядем всичките.

— Ами мъжът, който си падал по дамите от Уелс? Онзи, заради когото искаш да отслабнеш?

— Мисля, че е прекалено късно.

Изядоха сладкишите в чудесно разположение на духа. Хедър я разпита за училището в манастира, за добрите и трудните учители. Бени пък я разпита за дядо й и дали си давал сметка какви ужасни неща е наговорил.

— Ив на всички ли е разказала? — попита засрамено момичето.

— Само на мен. Аз съм най-добрата й приятелка.

— Аз нямам най-добра приятелка.

— Напротив, имаш Ив.

— Вече не.

— Разбира се, че ти е приятелка. Изобщо не я познаваш, ако мислиш, че би могла да промени отношението си към теб. Ако беше така, тя изобщо нямаше да те хареса, тъй като си има достатъчно лоши спомени. Но както знаеш, тя те обича и винаги ще те обича. Освен това, ако желаеш, можеш да имаш също и мен, и Ейдан, и така ще си направим истински приятелски кръг. Знам, че сме големи за теб, но само докато си намериш твои приятели.

— А мъжът, който се увлича по дамите от Уелс? Той също ли е в кръга?

— Само по ръба му — отговори Бени, учудена от самата себе си, че така точно беше определила поведението на Джак.

През последната седмица се бяха виждали два пъти и всеки път той все бързаше за някъде. Все имаше тренировки и не им оставаше време да поговорят.

Беше изпълнен с разкаяние във връзка с някакъв все още неуточнен инцидент по време на приятелския мач, изигран в Уелс. Някакви момичета отишли в клуба, забавлявали се и се смели, нищо повече. Приказките били силно преувеличени. Опитите на Бени да го увери, че не е чула никакви приказки по този въпрос, бяха напразни. Джак твърдеше, че всеки имал право да се позабавлява и той самият нямал нищо против посещенията й в заведението на Марио. В гузните му уверения прозираше нещо неясно и непочтено.

Сладките бяха нечетен брой, затова си разделиха последната, която беше пълна с крем. После изчистиха къщата на Ив и изхвърлиха трохите в огъня. Излязоха навън и прибраха ключа в скривалището на стената.

Моси им кимна тържествено, когато се разминаха.

— Кой беше този? — прошепна момичето.

— Моси Руни.

— Той разби сърцето на Бий Мур — промълви Хедър.

— Не и завинаги. Тя ще бъде шаферка на Патси, когато дойде времето за сватбата.

— Както виждам, хората преодоляват тези неща.

Майка Франсис даде на Хедър велосипеда на Ив.

— Върви. Брат ти ще те чака. Предупредих го, че ще се прибереш сама.

 

 

Анабел Хоган каза, че я е търсил Джак Фоули. Не оставил съобщение. Бени обвини в ума си Хедър Уестуард, че заради нея напусна дома си точно когато се е обадил той. И съжали, че изпълни незабавно молбата на Ив. Но Ив щеше да стори същото за нея. А ако той я обичаше и искаше да говори с нея, пак щеше да позвъни.

Ако я обичаше.

 

 

Емили Мейхън влезе в стаята на дъщеря си, за да й каже, че я търси някой си Саймън Уестуард.

— Давала ли съм ти телефонния си номер? — попита го студено младата жена.

— Не, но това няма значение. Хедър се прибра.

— О, радвам се. Къде е била?

Нан все още не можеше да си обясни откъде се е сдобил с телефона й. Тя беше непреклонна в намерението си да не казва на никого как може да се свърже с нея.

— Оказа се, че е била в къщата на Ив.

Мисълта, че можеха да се засекат с нея в къщата, ги накара да замълчат за момент.

— Добре ли е тя?

— Да, но не мога да я оставя сама. Трябва да й помогна да дойде на себе си.

Нан беше посветила последния час за гладене на роклята си. Полата й имаше сложни плохи. Косата й беше току-що измита, освен това си бе лакирала ноктите в перлено розово.

— Да, разбира се, че трябва да останеш — съгласи се тя.

— Мислех, че ще се разстроиш.

— Главното е, че тя е добре.

Нищо не можеше да го накара да предположи, че в действителност я раздираше бясна ярост. Младият мъж сподели, че изглежда Хедър се е чувствала нещастна в училището в Дъблин. Нан въздъхна. Ив го повтаряше от месеци наред. Хедър също, но брат й просто не ги слушаше.

— Тогава може би утре? — подхвърли той.

— Моля?

— Утре положението тук ще се е поизяснило…

— И?

— И се надявах, че ще можеш да дойдеш… и да останеш цялата нощ?

— Е, би ми било приятно.

Нан се усмихна. Най-сетне я беше поканил. Но търпението й беше възнаградено — той я канеше в Уестландс. Щяха да й дадат стаята за гости. И да пренощува там като младата приятелка на мистър Саймън.

— Прекрасно — въздъхна с облекчение той. — Вземи последния автобус. Аз ще отида да пооправя в къщата на Ив.

— Къщата на Ив ли?

— Е, нали знаеш, че е в Англия.

Настана мълчание.

— Какво има? — попита младият мъж.

— Ами ако Хедър реши да се отбие отново там?

— Бъди спокойна. Ще й изнеса лекция за правата върху чуждата собственост.

Очевидно не усещаше нейната ирония.

— Ще си помисля — промълви най-сетне тя.

— Нан?

Но тя вече беше затворила телефона.

 

 

Джоузеф Хегърти нямаше много приятели през годините, прекарани в Англия. И сега, след погребението, те се бяха събрали, за да се сбогуват с него. Седяха в задното помещение на някакъв бар. Бяха доста разнородна групичка. Привързаната към покойника хазайка сподели, че когато нямал пари за наема, той правел толкова подобрения из къщата и това било двайсет пъти по-добър вариант, отколкото ако трябвало да вика майстори.

Ив виждаше изписаната по лицето на Кит болка. Достатъчно беше, че Джоузеф не е имал с какво да плати. Но още по-лошо беше, че е поправял водопроводната инсталация и дървенията в дома на някаква непозната жена, а не в собствената си къща в Дън Леър.

Дори барманката да бе част от групата, не го показа. Атмосферата беше толкова нереална; Ив имаше усещането, че участва в някаква пиеса. Завесите щяха да паднат всеки момент и тогава всички щяха да започнат да говорят отново по нормален начин. Единственото обяснение за причината Джоузеф Хегърти да остане през цялото това време в този свят на полумрак даде Фъргъс, който се представи като негов приятел.

Той самият бе напуснал отдавна Ирландия, съпругата му била мъртва, децата — пораснали. Нито едно от тях не желаело да има нещо общо с него и в много отношения така било по-добре.

— Джо поне видя сина си миналото лято. Това беше наистина прекрасно — допълни той.

Изненадана, Кит вдигна поглед.

— Не, не го е виждал. Франсис не го е виждал от дете.

— Но не си ли пишеха?

— Не.

По-късно Ив се приближи до Фъргъс.

— Значи той все пак е поддържал връзка със сина си?

— Да, но май сгазих лука. Съпругата му е много огорчена. Не трябваше да споменавам… Не знаех.

— След време тя може би ще преосмисли изминалите години и може би ще пожелае да поговори с вас. — Извади бележник и молив. — Къде би могла да ви намери… ако поиска да се свърже?

— Е, това вече е трудно да се каже.

Погледът на Фъргъс стана предпазлив. Той не беше от хората, които обичаха далечните планове занапред.

Срещнаха се с представителя на застрахователната компания и подписаха някакви документи. После отидоха в Юстън и взеха влака за Холихед.

— За какво мислиш? — попита я Ив.

— За теб, Ив. Беше много мила, че дойде с мен. Някои помислиха, че си ми дъщеря.

— Струва ми се, че прекарах повечето време на телефона — извини се девойката.

— Слава богу, че с Хедър всичко завърши благополучно.

— Все още не съм сигурна. Те са странни хора, може да я върнат пак там. Неприятно ми е, че съм им задължена, наистина ми е неприятно.

— След като получа застраховката, ще ти дам въпросната сума. Можеш да отидеш при тях и да им я хвърлиш в краката.

 

 

Патси беше недоволна, тъй като майката на Моси се надяваше бъдещата й снаха да занесе цял сандък с поръбено от нея самата спално бельо. И сега тя водеше истинска борба в кухнята, но си боцкаше толкова често пръстите, че красивото ленено платно вече бе изцапано с няколко петънца от кръв.

— Той е луд. Защо не обясни на майка си, че можеш да купиш страхотни калъфки и спални чаршафи от Макбърни в Дъблин! — възкликна негодуващо Бени.

Но работата не била в това. Патси трябваше да се постарае и да се примири с нейните прищевки, тъй като нямаше какво друго да донесе в този брак, освен собствените си умения. Нямаше нищо друго — нито семейство, нито земя, нито дори бащино име.

 

 

Паси Мур заяви на Бени, че тази машина явно е била използвана от кон с големи тежки подкови и само екип от високоплатени инженери би могъл евентуално да я приведе отново в състояние, годно за работа. Съветът му беше да я изхвърлят или да използват онази хубава стара шевна машина, която дори хора като Бени и Патси нямаше да успеят да развалят.

Двете се върнаха тъжно в Лизбег. Бени се сети, че веднъж я беше видяла и дори си беше играла с нея, но сега дори не помнеше къде точно беше захвърлена. В същото време й беше много неприятно да гледа как Патси, която бе започнала живота си с толкова малко, води такава безмилостна борба, само и само да се хареса на някого.

— Нали разбираш, Бени, не мога да купя готови калъфки. Старата ми дава сама плата, за да е сигурна.

— Ще помоля Клода да ги направи вместо теб.

Според Клода и двете бяха за убиване, задето не знаят как да направят един шев като хората. Показа им го на машината.

— Хайде, направете го вие — подкани ги тя.

— Ще ги ушиеш ти, а ние ще направим нещо за теб в замяна. Кажи какво искаш от нас.

— Покани леля ми на обяд и я задръж при теб цял следобед. Искам да пренаредя целия магазин. Като се върне, ще е прекалено късно, за да променя каквото и да било.

— Кога?

— В четвъртък, нали затваряме по-рано.

— И ще направиш всички калъфки за възглавници и долни чаршафи и две калъфки за юрган?

— Договорихме се.

 

 

Джак Фоули имаше намерение в четвъртък да избяга от лекции, за да отидат заедно на кино.

— Не в четвъртък. Някой друг ден.

— По дяволите! Нали това е денят, в който нямаш нищо следобед?

— Да, но трябва да се върна в Нокглен. Измислихме един страхотен план…

— О, в Нокглен вечно измисляте страхотни планове.

— Мога да остана през нощта в петък.

— Добре.

Бени знаеше, че трябва да направи нещо, за да се опита да успокои засегнатите чувства на Джак. Опасяваше се, че това може би означаваше нещо много по-предизвикателно на задната седалка, отколкото досега.

Както Патси повтаряше поне по три пъти дневно, мъжете бяха олицетворение на самия дявол.

 

 

Нан не само прекъсна разговора със Саймън, но и нарочно не затвори добре телефона, за да не може той да й позвъни отново. След като изглади роклята си, реши все пак да отиде някъде. Но нямаше желание да си уговаря срещи с Бил Дън, Джони ОʼБрайън или когото и да било другиго. Дори с красивия Джак Фоули, който скитосваше недоволен, тъй като Бени никога не беше с него.

Бени. Саймън сигурно беше взел телефонния й номер от нея. Вероятно я беше помолил горещо, обяснявайки й, че случаят е спешен. Бени беше порядъчно глупава. Не би трябвало да оставя сам в Дъблин красавец като Джак Фоули. Всеизвестно беше, че го преследват всевъзможни Розмари Райън и Шийли. Когато ставаше дума за такива неща, хората забравяха лоялността си.

 

 

— Много си ядосан — рече Хедър.

— Разбира се, че съм. Защо просто не ни каза колко ужасно е там.

Не очакваше брат й да се разстрои толкова. Беше говорил по телефона и после се върна в ужасно настроение.

— Тя ми затвори телефона — повтори на няколко пъти той.

В началото Хедър се зарадва, но скоро забеляза, че това изобщо нямаше да улесни разговора им за нейното бъдеще.

— Майка Франсис ще говори с теб за училището ми — започна тя.

— Тази проклета жена за нищо друго не мисли. Първо поискаха Ив, сега искат и теб.

— Не е вярно. Взели са Ив, защото никой друг не я е искал.

— О, добре са те подучили.

— Но кой друг я е искал, Саймън? Кажи ми.

— Не става дума за това, а за теб бяхме планирали скъпо обучение, подходящо за общественото ни положение.

— Тук ще е много по-евтино. Няма да струва почти нищо.

— Ти май не разбираш, че е невъзможно.

— Ти не разбираш — опълчи се дванайсетгодишното момиче и стисна юмруци. И заяви с пламнали очи, че ще бяга от училище всеки път, ако я заведе там.

Докато я наблюдаваше мълчаливо, смаян от поведението й, Саймън се сети за Ив — тя изглеждаше по същия начин в деня, в който дойде в Уестландс.

 

 

Джак като че ли се беше преборил с лошото си настроение. В четвъртък сутринта заведе Бени на кафе в барчето на университета.

— Аз съм един намусен недодялан мечок — заяви извинително той.

— Остава още малко. Вече съм измислила всичко, кълна се.

— Дни, седмици, месеци, десетилетия? — попита я усмихнат младият мъж. Това бе старият Джак.

— Само няколко седмици.

— И тогава ще можеш да скитосваш безсрамно с мен из Дъблин и да задоволяваш всички мои желания, включително и плътските?

— Защо не — засмя се тя.

— Ще повярвам, когато го видя. — Младият мъж я погледна право в очите. — Нали знаеш колко силно те желая?

Девойката преглътна, неспособна да намери нужните думи. В този момент към тях се приближи Нан.

— Това друг вариант на двойката Шон-Кармел ли е или мога да изпия едно кафе с вас?

Бени изпита истинско облекчение. Джак отиде да донесе кафето.

— Не ви прекъсвам, нали?

Нан беше превъзходна. Човек наистина можеше да я помоли да си вземе чашата и да се присъедини към някоя друга групичка и тя нямаше да има нищо против. Беше истински апостол на солидарността между момичетата.

— Исках Бени да дойде с мен на кино, но тя отхвърли предложението ми — оплака се Джак с шеговито нажален глас.

— Защо не отидеш на кино със симпатичния джентълмен, сладурче? — продължи в същия тон Нан. — На твое място аз бих отишла.

— Тогава ела с мен — предложи младежът.

Нан погледна към приятелката си, която кимна оживено.

— О, Нан, моля те, отиди. Той говори от дни за този филм.

— Ще отида и ще го пазя да не му се случи нещо — обеща Нан.

 

 

На път към киното срещнаха Саймън Уестуард.

— Да не би да ме избягваш? — попита лаконично той.

Нан се усмихна. Представи ги един на друг.

— Отиваме да гледаме един филм за избягали затворнички и алигатори.

— Искате ли да се присъедините към нас? — предложи Джак.

Саймън вдигна очи към него и го изгледа продължително.

— Не. Все пак благодаря.

 

 

— Защо го покани с нас? Защото беше сигурен, че няма да дойде?

— Не. Защото видях как те изпиваше с поглед.

Тъй като знаеше, че Саймън ще се обърне след тях, Нан демонстративно хвана Джак за ръката и се разсмя.

 

 

Бени се прибра в Нокглен в много добро настроение. Джак беше казал, че я желае; не можеше да бъде по-конкретен от това. И дори не трябваше да се тревожи, че го е изоставила на сухо. Нан беше отишла с него на глупавия филм.

Сега оставаше само да забавлява Пеги Пайн, докато в магазина й се вършеха невъобразими неща. Пеги трябваше да бъде задържана най-малко до пет часа.

Щом се прибра в Лизбег, установи със задоволство, че Патси е приготвила вкусна супа и малки питки. Мистър Флуд беше изпратил агнешко краче, а кухнята ухаеше на апетитния джодженов сос, който вече бе сипан с порцелановата сосиера.

Пеги изпи ентусиазирано три пълни чаши шери; същото направи и Анабел Хоган. Бени никога досега не бе виждала лелята на Клода в по-добра форма. Тя увери майка й, че бизнесът е най-добрият начин да си изживееш живота и ако й дадяха шанс да започне всичко отначало, пак щеше да мисли така.

В по-ранен период от своя живот била безкрайно разочарована от един господин, което беше всеизвестен факт. Но не хранеше лоши чувства към него. Той всъщност й беше направил услуга, защото дамата, която по-късно бе избрал, нямала вид на доволна особа. Докато тя бе безкрайно щастлива в малкия си магазин.

Анабел Хоган я слушаше в захлас и в Бени се прокрадна надеждата, че Пеги ще успее да възроди майка й за нов живот.

— В младите е надеждата ни, да знаеш — заяви тя.

— А, ние бяхме благословени с Шон Уолш — промълви Анабел.

— Стига ти да си там и да държиш юздите.

— Даже не мисля да се меся. Той се справяше чудесно по времето на Еди.

— Еди беше този, който създаваше равновесието.

— Не виждам какво равновесие ще създавам аз — възпротиви се Анабел. — Аз не разбирам абсолютно нищо.

— Ще се научиш.

Бени се изуми, като видя как майка й кимна в знак на съгласие. В магазина може би имаха нужда от помощ и Шон, след като щеше да става съдружник, със сигурност щеше да предпочете човек, на когото няма да плаща заплата. Накрая заяви, че в понеделник може да отиде за няколко часа, за да види как вървят по принцип нещата там.

 

 

Нан и Джак излязоха от киното.

— Беше ужасно — заяви младата жена.

— И страхотно — додаде умолително той.

— Каква късметлийка е Бени. Сега си е в Нокглен.

— Иска ми се да не прекарваше толкова много време там.

Бяха седнали да изпият по едно кафе в барчето на киното и той сподели колко трудно беше да имаш приятелка, която живее извън Дъблин.

— Ти какво щеше да направиш, ако приятелят ти се намираше чак в Нокглен, на гърба на цивилизацията?

— Е, точно такъв приятел имам — отговори Нан.

„Ама, разбира се, мъжът с кавалерийските панталони и изтънчения акцент“ — помисли си Джак, но веднага изгуби интерес към тази тема. Желанието му беше да говорят за Бени и как можеха да убедят майка й да я пусне в Дъблин. Тогава се сети да попита дали има някакъв шанс да наеме стая в дома на Нан, но тя заяви, че за подобна възможност изобщо и дума не може да става.

Взеха си довиждане на автобусната спирка пред киното. Джак хукна към автобуса, който отиваше в противоположната посока.

Саймън се показа от входа на близката сграда.

— Питах се дали си свободна за вечеря?

— Мен ли чакаше?

Постъпката му явно й достави удоволствие.

— Бях сигурен, че няма да гледате втори път филма. Какво ще кажеш за хубавия хотел, в който ходихме първия път? Можем да прекараме там нощта.

— Чудесно — отговори Нан с глас, който напомняше по-скоро котешко мъркане.

 

 

В Нокглен ситуацията беше прекрасна.

Пеги Пайн хареса промените в магазина. Новото осветление, пробните, тихата музика…

Анабел Хоган се отби при Шон Уолш, за да го извести, че в понеделник възнамерява да отиде в магазина и се надява да бъде търпелив с нея и да й обясни простичко нещата. Тя прие протестите му за учтивост и настоя да се яви на работа в девет часа сутринта през първия ден на седмицата.

Моси Руни донесе вестта, че според майка му Патси била чудесна жена и тя щяла да бъде щастлива, ако отидат при отец Рос, за да определят датата.

И най-хубавото от всичко — Нан Мейхън се обади на Бени и заяви, че това бил най-лошият филм, който била гледала някога, а Джак Фоули очевидно я обожавал, тъй като не искал да говори за нищо друго, освен за нея.

Очите на Бени се напълниха със сълзи на благодарност.

— Толкова си добра, Нан. Благодаря ти от цялото си сърце.

— За какво са приятелите? — засмя се Нан, докато приготвяше малката си чанта за нощта, която щеше да прекара със Саймън в хотела.

 

 

Шон Уолш се отби в хотел „Хили“.

— Какво да правя?

— Нека да дойде. Ще се измори след една седмица.

— А ако не се измори?

— Е, тогава ще си имаш помощник и дори ще й бъде по-трудно да ти откаже съдружието. След като ще работи с теб, няма как да избяга от погледа ти.

— Много си интелигентна… Дороти.

 

 

Розмари Райън не можеше да си обясни какво става. Ив казваше, че била като онези хора по време на войната, които местели по картата войските и подводниците като пионки на шахматна дъска.

Розмари знаеше, че Джак беше ходил на кино с Нан. И сега искаше да разбере дали и Бени знаеше.

— Не мислиш ли, че постъпваш глупаво, като оставяш твоя младеж да се разхожда без придружител? — ехидно я попита Розмари.

— Не е бил дълго без придружител. Изпратих го на кино с Нан.

— О, така ли?

Тази новина като че ли донесе истинско облекчение на Розмари.

— Да. Трябваше да се върна в Нокглен.

— Твърде много време прекарваш там.

Розмари се опитваше да я предупреди за нещо.

— Тази вечер оставам в града. Ще ходим на танци в клуба по ръгби „Палмърстън“. Ти ще идваш ли?

— Може би. Хвърлила съм око на един студент по медицина. Ще разуча дали ще идва и той.

„За какво ли се опитваше да ме предупреди Розмари?“ Не за Нан, това беше ясно. Тя си е изгубила ума по Саймън Уестуард. Не оставаше никой друг. Може би проблемът се състоеше в това, че Джак бе свикнал да бъде сам на различните светски събития. Като прекарваше толкова време в Нокглен, Бени го караше да мисли, че е свободен да скитосва и сигурно имаше някакви отклонения, като случилото се в Уелс… за което всъщност тя не знаеше нищо. Какво друго можеше да има? Джак, който беше говорил за нея с такава любов пред Нан, сега отново се държеше особено.

Очевидно беше решил, че Бени ще остане в Дъблин за целия уикенд и планът му включваше и събота, и неделя. Тя обаче трябваше да се прибере, за да подготви майка си за първия й работен ден в магазина. Що за приятел беше той, ако не можеше да я разбере? Ив щеше да каже, че той не е създаден за приятел, че е само един висок, красив мъж, който я харесваше. Но в отношенията им все пак трябваше да има нещо повече от едно колегиално приятелство.

 

 

Ив и Кит обсъждаха плановете си.

Щяха да поставят умивалник във всяка спалня и да построят още една баня с тоалетна, която да сложи край на опашките в пиковите часове. Всеки понеделник щеше да идва жена, която да почиства. Щяха да сменят и старата електрическа инсталация; в момента тя беше в такова състояние, че не смееха да мислят за нея.

Подобренията позволяваха да искат малко по-висок наем. Но най-хубавото беше, че вече не се налагаше да търпят студенти, които не одобряват. Момчето, което никога не проветряваше стаята си, държеше под леглото си достоен за книгата на Гинес запас от празни бутилки и бе прогорило на три места тапицерията на мебелите, щеше да бъде предупредено да промени неприятните си навици или да си върви. А симпатягите като Кевин Хики можеха да останат вечно.

За първи път в живота си Кит Хегърти щеше да разполага с известна свобода.

— А какво ще стане с мен? — попита я Ив. В действителност обаче знаеше, че Кит се нуждаеше от нея.

Накрая двете решиха, че парите все пак няма да бъдат хвърлени в гостната на Уестландс. По-разумно беше да ги вложат в банкова сметка на нейно име. Готови да бъдат изтеглени и хвърлени в мига, в който Ив пожелаеше.

 

 

Докато танцуваха в клуба по ръгби, Бени си даде сметка, че някои идваха тук всеки петък и всички те познаваха Джак.

— Обичам те — заяви внезапно той, докато пиеха оранжада със сламки. И прибра нежно с длан влажния от пот кичур коса, паднал върху очите й.

— Защо?

— Господи, нямам представа. Но би било много по-лесно да обичаш някой, който не изчезва непрестанно.

— И аз те обичам.

— Прекрасни думи.

— Често мисля за теб и тогава цялото ми същество се изпълва с топлина.

— Като стана дума за великите ни чувства, се сетих, че съм с колата на баща си.

Бени помръкна. Влезеха ли веднъж в колата, щеше да бъде много трудно да му откаже.

 

 

— Надявам се, че не ви разделихме прекалено рано — заяви сухо Ив, докато се приготвяха за сън в дома на Кит Хегърти.

— Не, според мен го направихте точно навреме.

— Защо не можеш да останеш през уикенда?

Ив като че ли също се опитваше да я предупреди. Струваше й се, че получава едно и също послание от всички. Трябваше да остава повече в Дъблин. Но нямаше как, колкото и голяма да беше опасността. Нещата в Нокглен бяха на кръстопът.

— Имаш ли цигара? — попита я Бени.

— Но ти не пушиш.

— Не, но ти пушиш. И искам да ме изслушаш, докато ти разкажа за Шон Уолш.

Запалиха отново лампата. Ив слушаше ужасено, погълната от историята за пари, подозрения и съдружие. За надеждите Анабел Хоган да изгради нов живот за себе си в магазина и за подкрепата, от която се нуждаеше. Ив слушаше, изпълнена с разбиране. И заяви, че независимо какви изкушения се изпречваха на пътя на Джак Фоули, някои неща бяха по-важни и Бени на всяка цена трябваше да постави Шон Уолш, където му е мястото. Дори обеща да й помогне в търсенето на парите.

 

 

Заведението на Марио работеше в събота по обяд. Предлагаха печени сандвичи със сирене и кекс със сметана. После се отби в магазина на Пеги Пайн. Вътре стояха няколко жени, които се възхищаваха на изложените дрехи, и поне още четири бяха в пробните.

Клода и Фонси бяха успели да съсредоточат бизнеса в градчето пред прага на Пеги Пайн и Марио.

— Майка ти е в страхотна форма. Каза, че иска да си поскъси полите и изобщо да придобие по-елегантен вид.

— Боже милостиви! Кой ще й скъси полите? Ти си толкова заета.

— Е, все трябва да се научиш. Нали каза, че имате шевна машина?

— Да, но не знам къде е точно насред цялата вехтория над магазина…

— Потърси я, Бени. И намери някой, който да я занесе у вас. Ще намина за десет минути да ти покажа какво да правиш.

 

 

Бени реши да се върне в магазина, за да провери дали машината наистина се намира там и евентуално дали би могла да проработи.

Шон не се виждаше. Само старият Майк я видя, като се качи горе. Зърна шевната машина зад някакъв стар диван с изхвръкнали пружини. Сигурно не беше използвана поне от двайсет години.

Приличаше на малка масичка. Самата машина се намираше в долната част. Бени я дръпна и тя се обърна върху масата. Стори й се много добре направена, с малки чекмедженца от двете страни, вероятно за съхранение на конци, копчета и игли.

Дръпна едно от чекмедженцата. Беше натъпкано с малки кафяви пликове, подредени един върху друг. Доста странен начин за съхранение на копчета и конци. Отвори разсеяно един от пликовете и видя зелени банкноти от десет лири и розови от по десет шилинга. Имаше десетки такива стари пликове.

Сякаш я заляха с ледена вода: беше открила парите, които Шон Уолш беше присвоявал от баща й в продължение на години.

 

 

Не помнеше как се прибра вкъщи.

— Майка ти вече мислеше, че си изтървала автобуса — измърмори Патси, която тъкмо се готвеше да сервира обяда.

— Можеш ли да почакаш няколко минутки? Трябва да поговоря с нея.

— Ами говорете си, докато се храниш.

— Не.

Патси сви рамене.

— Тя е в стаята си и опитва разни нафталинени дрехи. С тази миризма ще прогони клиентите от магазина.

Бени грабна бутилката с шери и две чаши и заизкачва стълбите. Патси я погледна разтревожено. През всички години, прекарани в този дом, господарката и Бени никога не я бяха изключвали от своите разговори. Нито пък вярваше, че съществува тема, която изисква в спалнята да се носи алкохол.

Произнесе набързо три пъти „Аве Мария“, молейки се шепнешком да не е бременна. Точно такова нещастие би могло да се случи с едно едро, мило момиче като Бени — да забременее от момче, което няма да се ожени за нея.

 

 

Анабел слушаше, пребледняла като платно.

— Това щеше да убие баща ти.

— Питам се дали изобщо е знаел — промълви Бени.

— Баща ти нямаше да понесе цялата тази грозна ситуация. Полицаите, разследването, приказките на хората.

— Знам — съгласи се девойката.

Разговаряха като равни в спалнята, засипана с дрехите, които Анабел бе мерила, за да реши какво да носи през първия си работен ден в магазина. Бени не настояваше майка й да вземе веднага решение, а Анабел от своя страна не се дърпаше от отговорност. Нямаше как да помолят мистър Грийн да дойде в Нокглен, да изкачи стъпалата до първия етаж над магазина и да изследва съдържанието на шевната машина. Мистър Грийн не беше от адвокатите, които се занимаваха с подобен род неща. Той беше вероятно най-тихият и достоен за уважение провинциален адвокат.

— Можем да помолим някой друг да ни бъде свидетел — рече Бени.

— Какъв е смисълът? — не разбра майка й.

— Така ще можем да докажем, че парите са били там, ако Шон реши да ги премести и да ги скрие другаде. След като говорим с него.

— След като говорим с него?

— Длъжни сме да го направим, майко. Когато отидеш в магазина в понеделник, той вече трябва да си е тръгнал.

Анабел съзерцава дълго дъщеря си, без да каже нищо. Но Бени усещаше зараждащата се смелост в нея. И вярваше, че тя ще е в състояние да посрещне това, което им предстоеше. От нея се искаше да намери нужните думи, за да я окуражи.

— Само ако можеше да ни види татко! Той точно това щеше да иска… Без скандали, полиция или съд. Но със сигурност нямаше да желае да работиш рамо до рамо със съдружник като Шон Уолш.

— Ще помолим доктор Джонсън да стане свидетел — заяви Анабел Хоган.

Бени не повярва на ушите си, толкова уверено прозвуча гласът на майка й.

 

 

Същата вечер Патси се оплака на Бий Мур, че напоследък човек трябва да има търпение на светец, за да работи в Лизбег. Цял ден все някой влизал и излизал, врати се затваряли, някакви тайни се споделяли, бутилки с шери се разнасяли, искали да се сервира в най-необичайни моменти.

Патси не бе забравила за някогашния интерес на Бий Мур към Моси и затова нарече бъдещата си свекърва самовлюбена и войнствена жена. Бий Мур подсмръкна и за кой ли път се запита как бе станало така, че той бе предпочел Патси пред нея самата. И призна, че положението и в дома на нейните господари е не по-малко объркано. Като че ли всички в Уестландс се бяха побъркали.

Хедър тръгнала в училището „Сейнт Мери“ и мъкнела в имението „цялата утайка на Нокглен“, както казвала мисис Уолш, за да язди понито й. Старецът се бил залежал, а на мистър Саймън не можели да му видят очите, макар достоверни източници да твърдяха, че нощувал в Нокглен поне два пъти седмично, без обаче да се прибира в голямата къща. Истинска мистерия беше къде спеше, след като не лягаше в собственото си легло.

 

 

В магазина имаше двама клиенти, когато влязоха. Шон вдигна очи от кутиите с пуловери с шпиц деколте, които бе отворил на щанда. Проследи ги, когато тръгнаха към задната част на магазина и се насочиха към стълбите.

— Има ли някакъв проблем… — започна той.

Бени спря насред стъпалата и го изгледа. Не го харесваше от първия миг, в който го бе видяла, но въпреки всичко в този момент изпита съжаление към него. Обхвана с поглед рядката му мазна коса и дългото, тясно, бледо лице. Той не се бе насладил на живота, нито бе забогатял от откраднатите пари.

Не трябваше да се разколебава в последния момент.

— Качваме се на първия етаж — обясни тя. — С майка ми искаме доктор Джонсън да види нещо. — Забеляза страха в очите му. — Да стане свидетел на нещо — добави тя, така че той да разбере за какво става дума.

Лекарят мина през магазина, без да вдига очи от пода. Не отвърна на поздрава на Майк, нито погледна към застиналия като статуя Шон. Беше обещал на двете жени да потвърди, че в негово присъствие са извадили над двеста плика, всеки от които е съдържал различна сума пари, от пет до десет лири.

Той не изпитваше задоволство от падението на човека, когото никога не беше харесвал. Очевидно Шон се беше опитвал да си купи някакъв тип живот. Дали беше мислил за вино, жени или песни, когато е присвоявал парите на Еди Хоган? Невъзможно беше да разбере. Не завиждаше на двете жени и заради предстоящата конфронтация, но им се възхищаваше, че въпреки всичко бяха решили да се заемат с нея.

 

 

Стояха в стаята и го чакаха. Знаеха, че той ще се качи. И двете бяха безсилни от преживения шок и срама, който им предстоеше да изпитат. След малко чуха стъпките му по стълбите.

— Затвори ли магазина?

— Майк ще се справи. Да не би да ме обвинявате в нещо? — попита младият мъж.

— Нека улесним нещата — заяви Анабел.

— Мога да обясня — каза Шон.

Обяснението гласеше, че това бил метод за спестяване и мистър Хоган може би не бил съгласен докрай, но все пак не се възпротивил. Заплатата му не била голяма. Всеизвестен факт беше, че Шон вършеше лъвския пай от работата. Затова било и напълно нормално да се очаква да спести някоя и друга лира.

Анабел стоеше на дървения стол с висока облегалка, който не бяха пожелали да занесат в Лизбег. Бени бе приседнала на изтърбушения диван, същия, който бе издърпала, за да се добере до шевната машина. Не се бяха договаряли, но въпреки това действаха съгласувано — нито тя, нито майка й се обадиха. Не се опитаха да го прекъснат или да отрекат казаното. Наблюдаваха го как сам слага примката на врата си. Постепенно той заговори по-бавно, жестовете му станаха по-сдържани. Най-накрая ръцете му се отпуснаха безсилно, главата му увисна, сякаш бе натежала изведнъж.

И тогава млъкна напълно.

Бени изчака майка си да заговори.

— Можеш да си тръгнеш тази вечер, Шон — каза Анабел. Дъщеря й я изгледа с възхищение. В тона й нямаше нито омраза, нито желание за отмъщение. Просто обясняваше положението.

Шон Уолш се изненада не по-малко.

— За това не може да става и дума, мисис Хоган — отвърна той. Беше пребледнял, но нямаше намерение да моли за милост. — Вашият съпруг заяви в писмена форма, че желае да стана съдружник. Вие също се съгласихте и то пред мистър Грийн.

— Баща ми нямаше да хареса намесата на полицията, Шон — обади се Бени. — Затова с майка ми ще постъпим така, както вярваме, че би постъпил той самият. Дълго обсъждахме станалото. Смятаме, че трябва да напуснеш града още тази вечер. И да не споделяме с никого за случилото се тук днес. Не е нужно да пояснявам, че доктор Джонсън ще мълчи като гроб. Помолихме го да дойде само за да направим по-убедителна молбата си към теб да напуснеш Нокглен незабавно, без скандали и сцени.

— И какво ще стане с прекрасния ви бизнес, като си отида? — Лицето му се бе изкривило. — Какво ще стане с „Хоган“, посмешището на всички шивашки работилници и магазини за облекла? За кога предвиждате окончателната му разпродажба, за юни или октомври? Това е единственият ми въпрос. — Започна да ходи напред-назад, видимо възбуден, изобразил подобие на усмивка на лицето си, като триеше ръце. — Нямате представа колко безнадеждно е това място. И че дните му са преброени. Какво мислите, че ще направите без мен? С Майк, който не може на две магарета сламата да раздели? Или може би с това ще се заемете вие, мисис Хоган? Та вие не можете да различите едно топче плат от друго. Или ще извикате някой младок с жълто около устата от някой още по-западнал и малък градец? Това ли искате да стане с вашия велик семеен бизнес? Това ли? Кажете де!

— Какво сме ти сторили, Шон, за да се държиш така с нас? — попита спокойно Анабел Хоган.

— Мислите, че сте били добри към мен? Добри и благородни? Така ли си мислите?

— Да.

Очевидно не бе в състояние да се овладее, тъй като лицето му потреперваше. Бени не предполагаше, че той е способен на толкова силни емоции.

Шон започна да разказва как бил прокуден на горния етаж за прислугата, как към него се отнасяли отвисоко, хладно и високомерно и само от време на време го канели на обяд в дома си така, сякаш го призовавали в кралския дворец. А през всичките тези години той управлявал собственоръчно техния бизнес само за някаква мизерна заплата и едното потупване по рамото. Повтори толкова пъти, че ще бъдат загубени без него, та в крайна сметка думите му изгубиха смисъла си. Искреното му възхищение и уважение към Бени, дъщерята на дома, било превърнато в повод за подигравки. Той бе почтен човек и щеше да бъде горд да я придружава навсякъде, макар да съзнава, че не е образец за физическа красота.

И двете жени седяха безмълвни, без да го прекъсват, въпреки обидите, с които Шон ги заливаше.

Той не се натрапвал, не се налагал и не се възползвал от своето положение. Бил дискретен и лоялен. И какво получавал в замяна — предложение да напусне Нокглен? Това ли била благодарността им за всичко, което е направил.

Бени усещаше, че я обзема непреодолима тъга. Шон очевидно говореше искрено. Ако такава беше неговата версия за собствения му живот, следователно животът му наистина беше нещастен и отчаян, лишен от човешка топлина и обич.

— Ще останеш ли в Нокглен? — неочаквано попита тя.

— Какво?

— След като напуснеш магазина…

Внезапно той като че ли се пречупи и разбра, че те говореха сериозно. Мисис Хоган и дъщеря й бяха непреклонни. Погледна ги така, сякаш ги виждаше за първи път.

— Бих могъл — несвързано отвърна младият мъж. — Все пак Нокглен е единственото място, което познавам наистина, нали разбирате… Къде бих могъл…

Те разбираха.

И знаеха, че ще последват приказки и коментари. Много приказки и коментари. Но в понеделник магазинът щеше да бъде отворен от Анабел Хоган. Разполагаха с трийсет и шест часа, за да научат нещо за бизнеса, който ги изхранваше цял живот.

 

 

Мисис Хили се съгласи да се срещне с Шон в офиса си. Макар да бе свикнала на обичайната му бледност, тя усети, че се е случило нещо непредвидено.

— Ще ми уредиш ли стая при теб за една седмица? — изненада я Шон с въпроса си.

— Разбира се, но… защо?

Той й обясни, че възнамерява да напусне магазина на семейство Хоган. Незабавно. Както и жилището, което му бе предоставено от тях. Говореше изключително неопределено. Парира въпросите за съдружието, отрече да е имало спречкване. Добави, че би искал да пренесе вещите си, когато няма да го наблюдава половината град, например по времето за следобедния чай.

Фонси го видя, разбира се, докато пренасяше една по една четирите картонени кутии, в които бе събрал притежанията си.

— Добър вечер, Шон — поздрави го тържествено той.

Шон не му обърна внимание.

Фонси веднага отиде при Клода.

— Струва ми се, че станах свидетел на новото любовно гнезденце. Шон Уолш пренасяше клонки и листенца, очевидно започва да гради от другата страна на улицата, в хотела.

— Наистина ли се пренася там?

Клода не изглеждаше толкова изненадана, колкото самият Фонси.

— Крадешком и с изписана по лицето похотливост към Дороти.

— Браво, Бени — промълви младата жена и загадъчно се усмихна.

 

 

Меър Каръл отиде в манастира, за да й напишат препоръчително писмо. Щеше да кандидатства за работа в един магазин в Дъблин. Докато майка Франсис напрягаше сили, за да напише нещо и похвално, и вярно, тя побърза да я осведоми, че са видели Шон Уолш да пренася вещите си в хотела, където очевидно щял да живее.

„Слава богу, Бени“ — помисли си монахинята, убедена за пореден път, че Господ забавя, но не забравя.

 

 

Нито едната, нито другата някога бяха работили толкова много, колкото през този неделен ден. Но тъй като капаците на прозорците бяха спуснати, едва ли някой щеше да разбере, че са вътре в магазина.

Магазинът щеше да се промени.

Пеги Пайн и Клода бяха дошли да помогнат. Единственото обяснение, което им бе дадено, беше, че Шон Уолш е напуснал и че се нуждаеха от съвет. Клода веднага сподели, че управляването на бизнеса е едно и също, независимо от неговия характер.

Майк, който никога досега не се бе озовавал в центъра на такова внимание, бе засипан с въпроси, всички те зададени с нужното уважение. Всеобщото мнение беше, че трябваше да му се говори бавно и отговорите му да се притеглят със същото внимание и предпазливост, с които ги даваше.

Ако се бяха опитали да го пришпорят, означаваше да действат в ущърб на продуктивността. По-добре беше да го оставят да си мисли, че разполагат с безкрайно много време. И да не създават поводи да съжалява за мистър Еди и да мърмори със стиснати устни за онзи Шон Уолш, който искал да се обръщат към него с „мистър“.

Бавно, парче по парче, те сглобяваха информацията за това как се управляваше магазинът и шивашката работилница. Кои получаваха на кредит и кои — не. Как се изпращаха сметките, как се напомняше за задълженията. За търговските представители, които идвали с техните тетрадки за поръчки. За фабриките, с които контактуваха.

Майк ги осведоми за всичко. Те слушаха и придобиваха все по-ясна представа за цялостната система на работа.

Анабел Хоган съжали хиляди пъти, задето не бе проявявала интерес и не бе участвала в управлението на фирмата, докато съпругът й беше още жив. Може би това щеше да му достави удоволствие? Единствено собствената й ограниченост я бе задържала вкъщи.

Бени също съжаляваше, че не беше идвала да помага на баща си. Ако можеше да върне времето назад, щеше да прекарва съботните следобеди тук и да се учи. Дали той щеше да се гордее с нея? И да се радва, че проявява интерес към неговата работа? Или щеше да си мисли, че тя по-скоро отклонява вниманието на клиентите в този мъжки свят? Нямаше как да разбере. А и тя беше избягвала магазина най-вече заради Шон Уолш.

Докато се опитваха да се ориентират в кои топчета какъв плат има, мислите й започнаха да се отвличат в друга посока. Възможно ли беше родителите й наистина да са очаквали тя да се омъжи за Шон, само защото работеше в техния магазин? И какво щеше да стане, ако се беше подвела по техните очаквания? Ако се бе поддала на отвратителните му аванси и сега беше сгодена за него? В каква невъзможна ситуация щяха да се озоват, след като разкриеха кражбите му.

Патси притопли супата и я сервира заедно със сандвичите. Настаниха се около масата и се нахраниха в приятна, приятелска атмосфера.

— Смятате ли, че постъпваме неправилно, като работим в неделя? — попита ги Майк.

— Lavorare est orare — заяви внезапно Пеги Пайн.

— Би ли превела за тези от нас, които нямат класическо образование, лельо? — предложи Клода.

— Господ смята, че работата е форма на молитва — обясни Пеги, като обърса трохите от масата и се зае да надписва подходящи етикети с цените, за да улесни Анабел в първия й работен ден.

Бяха отворили задната врата на магазина в късния следобед, за да влязат незабелязано от тихата уличка, и сега слънцето огряваше изоставения двор, задръстен с всевъзможни боклуци и вехтории.

— Бихте могли да направите тук прекрасна зимна градина — възкликна замечтано Клода.

— За какво? — учуди се Бени.

— За да седите в нея, разбира се. Нали ще живеете тук?

— За бога, не. Ще живеем в Лизбег. Не бихме могли да живеем над магазина.

— Някои от нас го правят и се справят добре — отвърна обидено Клода. На Бени й се прииска да си отхапе езика. Но не можеше да върне казаните думи, а и Клода великодушно се усмихна. — Ще бъде добре за вас, ако го направите — додаде тя. — Мислех, че идеята ви е да оживите това местенце. Но за тази цел ще трябва да вложите известни средства. Предположих, че възнамерявате да продадете къщата.

Бени избърса потното си чело. Господи, кога щеше да дойде краят на всичко това? Кога отново щеше да заживее нормален живот?

 

 

От девет сутринта Джак Фоули се опитваше да се свърже с Бени.

— Не може да е в църквата цялата сутрин — изръмжа най-накрая той.

Когато привечер Бени му се обади, телефонът вдигна майка му.

— Ти ли си, Шийла? — попита тя.

— Не, мисис Фоули. Бени Хоган е.

Разбра, че Джак бил излязъл и вероятно щял да се прибере късно вечерта. Наложи си да говори безгрижно. Нямаше нужда да му предават нищо. Само да му кажат, че се е обадила да си побъбрят.

Мисис Фоули обеща да му предаде, но успя да създаде впечатлението, че името Бени Хоган ще бъде прибавено към дългия списък на тези, които вече бяха търсили сина й.

 

 

Най-после бяха приключили и тя копнееше да отпразнуват малката си победа над Шон Уолш. Искаше да разкаже всичко на Джак. Както ужасните, така и хубавите неща, за изражението на Шон, за това как Патси бе приготвяла чайник след чайник с чай и неизброимо количество сандвичи. Как Пеги Пайн бе показала на майка й по какъв начин да отчита с касовия апарат всяка продажба.

Искаше да му съобщи, че от сега нататък нямаше да се нуждаят така отчаяно от нея вкъщи и ще бъде свободна да прекарва по няколко нощи седмично в Дъблин.

Измъчваше я обаче ужасното предчувствие, че този момент беше дошъл прекалено късно. Че е отсъствала прекалено дълго.