Мейв Бинчи
Приятели (10)

Десета глава

Еди и Анабел Хоган се спогледаха изумени; Патси се държеше по необичаен начин — вдигаше много шум и си мърмореше нещо под носа, докато приготвяше закуската в кухнята. Успяха да доловят част от приказките й. Ставаше дума, че през всичките години, в които е била в тази къща, никой никога не й бил говорил така, не й бил крещял, не я бил обиждал… А след мърморенето неизменно следваше някакъв трясък.

— Вероятно се е поскарала с Моси — прошепна Анабел, когато прислужницата излезе да занесе храна на четирите квачки.

— Тогава ще бъде първата, която е направила такова нещо — отвърна все така шепнешком Еди. — Не съм виждал по-мълчалив човек от него.

Бяха успели да получат информацията, че Бени се е обаждала от Дъблин, преди да тръгне за бала, малко след тяхното излизане. Доктор Джонсън бе казал, че Анабел трябва да ходи повече и да превърне разходките в свое ежедневие. Снощи бяха извели и Шеп и си бяха направили една хубава разходка половин миля надолу по пътя за Дъблин. Заради това бяха изпуснали обаждането на Бени.

— Тя позвъни само за да благодари отново за роклята, така ли, Патси? — попита за пореден път Анабел.

— Така каза — отвърна мрачно прислужницата. Двамата съпрузи бяха озадачени.

— Вероятно е била превъзбудена — заключи Еди след дълъг размисъл.

— Определено — съгласи се Патси.

 

 

Клода Пайн каза на леля си, че магазинът би трябвало да бъде отворен по обяд.

— Дете, скоро и двете ще се озовем в болницата, ако продължаваме да работим с подобно темпо.

На Пеги не й се вярваше, че някога мислеше племенницата си за мързелана. Вече бе успяла да увеличи значително оборота. И въпреки ексцентричната си външност не бе прогонила нито един от старите клиенти.

— Помисли само, лельо Пеги. Какво друго биха могли да правят хора като Бърди Мак, освен да дойдат да разглеждат жилетките? Кога иначе ще види новите блузи мисис Кенеди? Мисис Каръл също затваря бакалията за обяд. Като я гледа човек, му става ясно, че не прекарва цялата си почивка в ядене. Според теб не би ли се възползвала от свободното си време, за да разбере какви нови поли предлагаме?

— Изглежда някак си несправедливо спрямо другите.

— Да, ако в Нокглен имаше и други магазини за женски дрехи, които да ни конкурират. Сериозно те питам. Кой би имал нещо против?

— Другите ще си помислят, че прекалено много ни се иска да печелим пари.

Пеги като че ли се оправдаваше.

— О, боже! И то след като толкова години не си направила и най-дребното усилие, за да спечелиш и пени. Само си губила пари.

— Скоро няма да се държим на крака.

— И затова час по-скоро ще наемем момиче.

— Досега не се е налагало…

— Ела да прегледаш с мен документацията и сама ще се убедиш, че вече се налага.

 

 

Мисис Кенеди погледна с неудоволствие ексцентричния племенник на Марио.

— Как върви бизнесът, мисис Кенеди? — попита я Фонси.

— Какво мога да направя за вас? — сряза го тя.

— Търся хубав сапун.

— Да… Добре.

— Дамски сапун — поясни младежът.

— Подарък?

— Не, за новата ни тоалетна — отвърна гордо Фонси.

Дълго беше убеждавал Марио да превърнат двете малки външни помещения в тоалетни. И да направят женската по-привлекателна. Момичетата прекарваха доста време там, докато се гримираха. Фонси беше отишъл на един търг и бе купил огромно огледало. Под него поставиха полица. Сега оставаше да се снабдят с две ролки хартиени кърпи и елегантен сапун.

— Дали „Ябълков цвят“ няма да е прекалено добър за това, което имате предвид?

Мисис Кенеди показа сапуна в „подаръчна опаковка“, както я наричаха. Фонси реши да помоли Клода да зареди със сапун и талк, преди Пеги да се е възпротивила, че заграбват бизнеса на съседите. Мисис Кенеди бе неприятна старица и не заслужаваше монопола над сапуна в града. И нямаше да го притежава още дълго.

— Точно от това имаме нужда, мисис Кенеди, много ви благодаря — заяви със сияйна усмивка младият мъж и подаде парите над тезгяха, без да трепне от цената.

 

 

Шон Уолш видя през витрината, че мисис Хили лъскаше месинговата табела на хотела. След това я огледа критично и се запита да не би надписът да се е изтрил, толкова силно се беше намръщила тя. Тъй като в магазина им нямаше никой, той излезе, прекоси улицата и се приближи, за да види какво става.

— Трудно се различават отделните букви — измърмори тя. — Помежду им все се събира мръсотия и се сливат една с друга.

— Не би трябвало вие да се занимавате, мисис Хили, не ви приляга. Тази работа е за вашия персонал.

— А, та нали точно ти излъска вашата табела, с очите си те видях.

— Аз не съм собственик на магазина.

— Все още — рече мисис Хили. — А и на тях не може да се разчита. Само седят и бъбрят, вместо да си вършат работата.

— Ако желаете, когато чистя нашите табели, ще чистя и вашите — предложи Шон. — Но рано сутрин, за да не видят другите.

Мисис Хили го изгледа изненадано. Тя се гордееше, че е в състояние да разбира човешката природа. Един хотелиер се сблъскваше с всякакви хора. Беше й трудно обаче да категоризира Шон Уолш. Очевидно той си падаше по дъщерята на своя работодател. Тя беше високо, упорито момиче, със свои възгледи за света. Най-разумно щеше да бъде Шон Уолш да има под ръка и някакви други планове, за всеки случай. Това, че Бени Хоган бе прекалено едра и нямаше да получи кой знае колко предложения, все още не я правеше леснодостъпна. Може би, след като се дипломираше в Дъблин, щеше да замине нанякъде. И да разбие на пух и прах плановете му.

 

 

Майка Франсис се зарадва на слънчевото съботно утро. За разлика от повечето дни напоследък днес не валеше.

След училище щеше да отиде в къщурката, за да види какво още трябва да се направи. Понякога си казваше, че може би се е вдетинила или чисто и просто на повърхността излизаше копнежът й за дом, който изпитваше всяка светска жена. От нея обаче се очакваше да загърби своето семейство и да мисли единствено за призванието си. Но нямаше правила, които да казват, че не трябва да помагаш на едно сираче, изпратено на твоите грижи чрез Божията намеса.

Майка Франсис се запита как ли е прекарала Ив на снощния бал. Кит Хегърти й се обади, за да каже, че е изглеждала великолепно.

Ако майка Клеър нямаше да идва в Нокглен, щяха да поканят Кит Хегърти за Коледа. Сега обаче не можеше и дума да става — онази проклетница щеше да я обвини, че е превърнала религиозната обител в пансион.

След два часа и половина щеше да вземе ключа от мястото му в стената, да влезе в къщурката, да избърше пианото от прахта и да покрие влажното петно на стената със златистата драперия.

Една от сестрите мисионерки я беше донесла от Африка. Всички й се възхищаваха, но на нея не бяха изобразени светци или религиозни сцени. Не беше подходяща за манастира. Майка Франсис знаеше къде точно ще свърши работа. И ако успееше да се сдобие с плат с подобен цвят, сестра Имелда щеше да ушие две калъфки за възглавници, които да бъдат в тон с драперията.

 

 

Ив заскача върху леглото си, когато чу за поканата на Джак.

— Аз ти казах, Бени, казах ти — повтаряше тя.

Докато преживяваше отново шестте прекрасни танца, които бяха изиграли заедно, Бени ту вярваше, че за него те са били също така прекрасни, както и за нея самата, ту си мислеше, че Джак просто бе изпълнявал любезно дълга си. Сега обаче изглеждаше, че той наистина я харесва. Но възникваше друг проблем — какво щеше да облече за обяда. Не можеше да облече балната рокля и да изложи на показ гръдта си в един обикновен ноемврийски съботен ден. Колко жалко!

— Имам седемнайсет лири. Мога да ти дам назаем от тях, ако искаш да си купиш нещо — предложи Ив.

В магазините обаче нямаше да намери дрехи за своите размери. Ако ставаше дума за Ив, щяха да открият нещо хубаво само за две минути. За Нан пък беше достатъчно да отвори някой от гардеробите вкъщи и да избира. Дрехите на Бени обаче се намираха на петдесет мили оттук, в Нокглен.

Нокглен. Трябваше да се обади на родителите си и да разбере къде бяха ходили снощи. И да ги предупреди, че ще се върне с вечерния автобус.

Взе монети и слезе до телефона. Те се зарадваха, че е прекарала добре на бала. Попитаха какво са им сервирали. Изненадаха се истински от разрешението да ядат месо. Били излезли да се поразходят, когато се обадила снощи — много мила постъпка от нейна страна. Приятно ли минало партито у семейство Фоули?

Девойката усети, че очите й се насълзяват.

— Кажете на Патси, че съм й купила чорапи — заяви внезапно тя.

— Не можеше да избереш по-подходящ момент — възкликна Анабел с приглушен, затворнически глас. — Цял ден се държи като невестулка. Невестулка с простинала глава, ако питаш мен.

В този момент Ив размаха пред очите й великолепен смарагдовозелен джемпър. Щеше да го вземе назаем от квартирантите на Кит Хегърти. Можеше да се наложи да направят няколко бода. Момчетата никога не забелязваха тези неща. Кит приши към него една от красивите си дантелени якички и даде на Бени зелената си дамска чанта. Щеше да се яви на обяда във великолепен вид.

 

 

Фонси искаше Клода първа да види дамската тоалетна.

— Господи, наистина е прекрасна — възкликна тя. — Розови кърпи, розов сапун и пурпурни завеси. Приказно е.

Притесняваше го осветлението. Дали не е прекалено силно? Клода не смяташе така. Е, ако ставаше дума за възрастни хора, които не искаха да си виждат бръчките, тогава наистина трябваше да приглуши светлината. Но посетителите му щяха да бъдат млади.

Клода пък настояваше леля й да направи две пробни. Пеги твърдеше, че в градче като Нокглен няма нужда от такова нещо. Клиентите можеха да си занесат дрехите вкъщи, за да ги одобрят. Ако не им харесваха, щяха да ги върнат. Това обаче беше икономически неизгодно, а като се имаше предвид и все по-голямото количество стока, която купуваха — трудно за организиране.

Клода вече бе хвърлила око на един от складовете. Трябваше да сложат само огледала, килим и ярки завеси. И Клода, и Фонси имаха едни и същи проблеми със своите роднини.

— Какво ще кажеш да пием по нещо при Хили? — предложи внезапно младият мъж.

Пресякоха заедно улицата. Клода носеше бяло вълнено сако, широки лилави панталони и поло със същия цвят като панталоните. На ушите й висяха големи бели пластмасови халки, а на главата си беше сложила бяла вълнена мъжка шапка с бяла и лилава лента.

Обувките с дебели меки подметки на Фонси не издаваха никакъв шум по пътеката. Червеното му кадифено яке бе декорирано с жълти ширити, ризата му бе разкопчана на врата и от двете страни на яката висеше като вратовръзка по една тънка връвчица. Тъмночервените му панталони бяха невероятно тесни.

В събота по обяд барът в хотел „Хили“ наподобяваше малък клуб. Еди Хоган се отбиваше да пийне нещо и да се срещне с доктор Джонсън и отец Рос.

Напоследък мистър Флуд почти не се бе мяркал там. Виденията, които му се явяваха, бяха обсебили съзнанието му. Непрекъснато го виждаха седнал в градината и вперил замислен поглед в дървото. Докато беше жив, мистър Кенеди бе сред редовните посетители. Съпругата му обаче не можеше да го замести и тук. Понякога Пеги идваше, за да изпие набързо един джин с вермут в компанията на Бърди Мак.

Клода и Фонси спряха при входа на клуба; не им се искаше да се присъединяват към групата старци, но същевременно щеше да бъде неучтиво да не им обърнат внимание. Стана така, че не се наложи да вземат сами решение. Внезапно между тях и помещението се изправи здраво стегнатата в корсет фигура на мисис Хили.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Тя местеше поглед от единия към другия, без да крие отвращението си.

— Много вероятно, но мисля за момента да се ограничим само с по едно питие — засмя се Фонси и прокара длан през тъмната си, добре омазнена с брилянтин коса.

Клода се изкиска и сведе очи.

— Е, в такъв случай бихте могли да си прекарате приятно при Шей или някъде другаде. — Двамата я изгледаха невярващо. Възможно ли беше да им отказва достъп в своя хотел? — Бихме могли да ви видим и тук някой ден, когато сте… облечени по-благоприлично — довърши тя с неискрена усмивка.

— Отказвате ли да ни сервирате, мисис Хили? — попита Фонси.

— Предлагам да се облечете с дрехи, които отговарят повече на стандартите на град като този и на хотел от такъв калибър.

— Нима ни отказвате? — не искаше да повярва Клода. Тя погледна към ъгъла, където двама фермери празнуваха и определено не бяха облечени много добре.

— Тя се шегува, не й обръщай внимание — заяви Фонси и се опита да си проправи път напред.

Появилите се на бузите на мисис Хили две червени петна дадоха да се разбере съвсем ясно, че не се шегуваше. Фонси отбеляза, че в бара има четирима мъже без вратовръзки и че той няма нищо против да се възползва от своята вратовръзка, ако това ще му позволи да изпие една халба бира. Клода пък заяви, че ако дрехите й не се нравят на мисис Хили, тя с радост ще ги смъкне една по една, докато остане по нещо приемливо като комбинезон и гащички.

Най-сетне двамата се измориха от тази игра и напуснаха бара. Завиха по коридора с тъжни физиономии на осъдени престъпници, но смехът им се чуваше дори от улицата.

Гостите в заведението се спогледаха с тревога. Най-големият проблем беше Пеги, една от най-уважаваните жителки на града. Как щеше да приеме тя, че са отказали да пуснат племенницата й в хотела?

Мисис Хили ги изгледа победоносно и заговори уверено:

— Някой все пак трябва да тегли разграничителната линия.

 

 

Джак беше произнесъл името на ресторанта така, сякаш всички го знаеха — „При Карло“. Намираше се в близост до кея, където Бени слизаше и се качваше на автобуса за Нокглен. Веднъж Нан беше споменала, че е ходила там и видяла запалени свещи във винени бутилки, също като по филмите.

Тъй като пристигна прекалено рано, тя влезе в близкия магазин и се загледа в козметиката. Харесаха й зелените сенки и тя си сложи от тях на клепачите. Бяха абсолютно същия цвят като огромния джемпър на студента по ветеринарна медицина. Продавачката й препоръча да ги купи, но Бени й обясни, че джемпърът не е неин и го е взела назаем от някакво момче. Почуди се защо вечно разправяше всички тези подробности на непознати хора.

— Може да ти го заеме отново — не се предаваше момичето зад щанда.

— Съмнявам се, дори не го познавам. Хазайката му ми го даде.

Бени усещаше, че звучи доста странно, но разговорът сякаш й помагаше да се пребори с притеснението от предстоящия обяд.

Всичко бе толкова лесно, когато снощи ухаеше на „Джой“ и успя да се озове в обятията му. Но сега щеше да стои насреща му на масата, облечена в този голям пуловер. Как щеше да се усмихва, как щеше да го привлече и задържи? Но явно в нея имаше нещо, което го бе привлякло предишната вечер. Не можеше да се дължи само на полуразголената й гръд, нали така?

— Мислите ли, че бих могла да се пръсна с „Джой“, без да го купувам? — обърна се тя към продавачката.

— Не е разрешено…

— Моля ви.

Пръсна се съвсем малко, колкото да му напомни за изминалата нощ. И се упъти към италианския ресторант.

— Имам среща с един човек — обясни тя.

— Вече е тук.

Значи Джак бе добре известен на това място, помисли си разочаровано тя. Може би идваше всяка събота с различно момиче.

— Откъде знаете, че е същият? — обърна се към сервитьора тя. Щеше да бъде унизително да я поведат към масата на някой непознат.

— Вътре има само един посетител — отвърна сервитьорът. Джак се изправи от масата и я поздрави.

— Изглеждаш прекрасно, като се има предвид кога се прибра снощи — заяви с нескрито възхищение младият мъж.

— Дължи се на хубавия въздух в Дън Леър.

— Каквато и да е причината, очевидно действа. Нашата къща е пълна с емоции заради събитието от предишния ден, а в кухнята няма място от чаши и пепелници.

— Партито беше чудесно. Още веднъж ти благодаря.

— Няма защо. Ангъс ти изпраща поздрави. Впечатлен е от теб.

— Стори ми се, че ме помисли за луда.

— Защо реши така?

Пак беше казала не каквото трябва. Защо й трябваше да говори такива неща? Сервитьорът се приближи и се засуети около тях. Той беше мил човек, напомняше й за Марио. Бени се запита дали пък не са роднини. Работещите в Ирландия италианци едва ли бяха чак толкова много. Реши да го пита.

— Имате ли роднина, който работи в Нокглен?

Той произнесе неколкократно името на родния й град, като въртеше подозрително очи.

— Защо мислите, че имам роднини в Нока Глена?

— Там има един италианец на име Марио.

Прииска й се пурпурночервеният килим под краката й да се разтвори и да я погълне. Джак се притече на помощ.

— Същото е като с моя чичо Мо в Чикаго? — рече той. — И аз винаги постъпвам така.

Още не бяха започнали обяда и той вече сигурно съжаляваше, че я е поканил. Беше предположила, че малкият му брат я мисли за луда. Беше завързала безкраен и объркан диалог със сервитьора, за да го пита дали познава някакъв италианец, живеещ на десетки мили оттук. И дума да няма, изключително забавна беше. А в ресторанта нямаше дори кой да му отвлече вниманието, да направи поне малко по-вълнуващ злополучния обяд. Искаше й се да бъде отново в хотел „Долфин“ заедно с половин Дъблин, с всички Розмари и Шийли, и дори с Кармел и Шон, които се хранеха един друг с малките хлебчета. Всичко бе за предпочитане пред тази катастрофална ситуация.

— Не е ли прекрасно, че сме само двамата — обади се в този момент Джак. — Чувствам се като някой султан… или милионер. Те се обаждат в някой ресторант и казват, че искат да наемат всички маси, за да не ги притеснява никой.

— Така ли правят? — попита пламенно Бени. Това поне бе някакъв разговор и той очевидно се възползваше максимално от факта, че заведението беше празно.

— Е, аз го направих днес. „Карло, имаме нужда от цялото заведение само за нас двамата. И може би от един пианист… Не. Само няколко цигулари край нашата маса, но по-късно. И не пускай никой от ужасните дъблинчани“.

Двамата се разсмяха и се смяха дълго, също като миналата нощ.

— И какво каза Карло?

— За вас, мистър Фоули, всичко, което пожелаете, но само ако синьорината е прелестна.

Бени едва се въздържа да не отвърне: „Е, тук вече се провалихме“. Беше готова да се очерни сама от страх да не си помисли, че някой действително може да я смята за красива. Но нещо я предупреди, че не трябва да го прави. Наклони глава на една страна и му се усмихна.

— А след това ти пристигна и той видя, че си много красива. Затова сега отпред на вратата виси табелка „Заведението е пълно“ — довърши Джак.

— Дали този, който ни сервира, е Карло, как смяташ? — попита тя.

— Нямам представа. Прилича много повече на човек, който има братовчед в Нокглен, но го пази в тайна и не желае никой да научи за него.

— Трябва да разкажа на Марио…

— Прекрасна си, Бени — промълви Джак и постави длан върху ръката й.

 

 

Клода каза на леля си, че й е отказан достъп в бара на хотел „Хили“. Това нямаше особено значение, тъй като тя и без това не възнамеряваше да ходи често там, но все пак смяташе, че Пеги трябва да научи от нея самата, а не от някой друг.

— А вие с Фонси какво направихте? — поинтересува се леля й.

— Просто влязохме, но тя реши, че видът ни не й харесва.

— Не може да си позволява такова нещо…

Пеги и Марио не одобряваха начина, по който се обличаха племенниците им, те дори често се оплакваха един пред друг. Но да им бъде отказан достъп в единствения хотел на града… Виж, това бе съвсем друго нещо. Това бе война.

 

 

Не след дълго мисис Хили откри как се теглеше чертата. Мистър Флуд, в един от малкото мигове на прояснено съзнание, когато нито виждаше, нито споменаваше за монахинята от дървото, заяви, че е време някой да заеме позиция по този въпрос. Тези двама младежи били отвратителни. Бил чел в някой от вестниците, че се надигало международно движение за превземане на цивилизования свят и членовете му се разпознавали чрез кирливите си дрехи. Не беше случайно, че Клода и Фонси се бяха привлекли един друг. И двамата нямали родители, които да се разправят с тях, и разчитали само на леля — стара мома и чичо — стар ерген. Нищо чудно, че бяха подивели така.

Мисис Каръл от бакалията заяви, че собствената й дъщеря Меър, която работела в магазина и учела задочно счетоводство, често била привличана от ярките светлини в кафенето на Марио и от безвкусните дрехи в до неотдавна достойната за уважение витрина. Мисис Хили имала пълно право да изрази така твърдо мнението си по въпроса.

Мисис Кенеди имаше друга позиция. Бяха я чули да казва, че на мисис Хили не й липсвала дързост. Та тя даже не била родена в Нокглен. За коя се мислеше, та да създава правила и разпоредби за жителите на града? Според мисис Кенеди в пазарни дни в ъгъла на нейния бар можели да се видят не особено приятни люде. Когато прекалели с пиенето, търговските пътници винаги знаели, че могат да продължат в хотела. Мисис Кенеди не харесваше младата вдовица и смяташе, че съпругът й бе прекарал прекалено много вечери там. Как смееше тя да отказва достъп на племенница на Пеги Пайн, колкото и неразумно да се обличаше бедното момиче?

Бърди Мак не беше сигурна каква позиция да заеме. Тя беше свенлива жена, която през целия си живот се бе грижила за старата си майка. Никога не знаеше дали иска или не иска да направи това или онова. Никога не успяваше да вземе решение. Макар да бе приятелка на Пеги, тя слушаше какво говори мисис Каръл. Макар Марио да й бе редовен клиент и да купуваше всеки ден бисквити от нея, беше съгласна с мистър Флуд, че племенникът на Марио е прекалил — тя не виждаше друг начин да бъде спрян, освен ако някой не издигне глас по тоя повод. Тя лично не одобряваше мисис Хили, но се възхищаваше на куража, с който управляваше своя бизнес в този мъжки свят, вместо да се оттегли скромно зад щанда на някоя сладкарничка.

Доктор Джонсън каза, че мисис Хили била свободна да обслужва или да не обслужва, когото пожелае.

Отец Рос не позволи да бъде намесен в този спор.

По време на обяда в събота Еди и Анабел Хоган дълго обсъждаха случилото се. Според тях Клода и Фонси неправилно разбираха Нокглен в някои отношения и отиваха прекалено далеч. Почти през цялото време изглеждаха така, сякаш участваха в някаква пиеса. Но не можеше да им се отрече, че работеха и точно това ги спасяваше. Ако само стояха с цигара в уста, никой нямаше да прояви симпатия към тях. Никой обаче не можеше да ги обвини в мързел. А в Нокглен това компенсираше множество грехове като например подобен революционен начин на обличане.

Анабел Хоган смяташе, че мисис Хили има специална усмивка за мъжете и нито капчица любезност за техните съпруги. Освен това Клода бе ушила такава прелестна рокля за Бени, просто нямаше как да не застане на нейна страна. Брокатът изглеждаше невероятно добре с тези кестеняви отблясъци, които наподобяваха цвета на косите й. Ами онова прелестно бяло парче на предницата, което прикриваше гърдите й? То придаваше класически вид на целия тоалет. Не беше предполагала, че Клода е способна да измисли и изпълни нещо толкова елегантно и аристократично.

Майка Франсис също научи за разигралата се в хотела сцена. Пеги отиде в манастира на чаша чай и за съвет.

— Издигни се над това, Пеги — посъветва я монахинята.

— Не е лесно, когато живееш в реалния свят, Бънти.

— Не е лесно и сред манастирските стени. Например за Коледа очаквам майка Клеър. Представи си какво ще ми струва?

— Никога повече няма да отида да пия нещо там.

— Мисли внимателно, Пеги, мисли. Къде би отишла, ако искаш да пиеш нещо? Може би при Шей? Или в някое от другите неугледни местенца? Не прави нищо прибързано.

— Божичко, Бънти, доста добре познаваш баровете в града за една монахиня — възкликна Пеги Пайн.

 

 

Говориха за бала и за Ейдан — никоя друга маса не бе спечелила толкова награди. Джак й разказа за един инцидент. Някакво момиче от друга маса припаднало и когато разхлабили дрехите му, докато се опитвали да го върнат в съзнание, от сутиена му паднали две питки хляб. Младият мъж се засмя добродушно.

— О, хайде, смешно е — извика той.

— Да, и пълно с трохи, бих казала.

— Ти никога няма да имаш нужда от подобно нещо — усмихна й се той.

— Хората са различни.

Гледаше надолу; беше много, много смутена.

— Ти си различна в положителен смисъл — доуточни Джак.

Студентът по ветеринарна медицина имаше поне хубав, широк джемпър. Той не даваше представа за очертанията на гърдите й. Въздъхна с облекчение, докато се чудеше как да смени темата.

Вратата се отвори, влезе друга двойка. Младият мъж сви рамене.

— Казах, че могат да идват само жители на Неапол и то ако пазят тишина.

Хвърли към новодошлите предупредителен поглед. Бяха дъблинчани на средна възраст.

— Вероятно са държавни служители и имат извънбрачна връзка — изказа шепнешком предположението си Бени.

— Не, двама училищни инспектори, които планират как да провалят всички на матурата догодина — веднага се включи в играта Джак.

През повечето време беше лесно да разговаря с него. Той беше толкова нормален и уравновесен, нищо в поведението му не я притесняваше. Тревогите й се дължаха единствено на нея самата. Бени осъзна, че години наред беше изпълнявала ролята на шут. А сега, когато бе дошло време да се вживее в романтична роля, не знаеше как да се държи. Още по-зле, дори не беше сигурна дали й е дадена точно тази роля.

Дойде време за десерта. Сервитьорът им препоръча неаполитански сладолед с парченца плодове и накълцани ядки, захаросани кори от портокали и бисквитки. Bellissima.

Нещо й подсказа, че ще постъпи правилно, ако си поръча от него, вместо да говори за диети, калории и обиколки на талията. Видя как лицето на Джак светна. Той щял да си вземе от същото.

Сервитьорът забеляза как се усмихнаха един на друг.

— Днес следобед е прекалено мрачно. Ще запаля свещ, за да се виждате по-добре — предложи той.

Джак бе със светлорозова риза, разкопчана на яката, и морскосин пуловер. Девойката усети познатото желание да го погали. Не да го целуне по устните или да се притисне в тялото му, а само да протегне ръка и да я прокара леко по бузата му.

Беше изпила само една чаша вино. Събра кураж, пресегна се над масата и погали три пъти лицето му. Третия път той хвана ръката й и я притисна към устните си. Докато целуваше дланта й, приведе така глава, че да й даде възможност да вижда очите му. А след това върна ръката й.

Невъзможно бе да се подиграва с нея или да прави някакъв глупав и екстравагантен жест в стила на Ейдан например. Никой не би ви задържал ръката по такъв начин и не би я целувал толкова дълго, ако не го желае.

Или се лъжеше?

 

 

Същия следобед Саймън Уестуард се отби в заведението на Хили, за да пита дали предлагат храна.

— Всеки ден, мистър Уестуард — отвърна мисис Хили, очарована, че го вижда най-сетне тук. — Може ли да ви предложа нещо за сметка на заведението, за да отпразнуваме първото ви посещение при нас?

— Много мило от ваша страна… мисис…

— Хили.

И тя погледна към табелата на хотела.

— О, да, колко глупаво от моя страна. Не, сега няма да остана. Значи наистина предлагате храна. Чудесно. Не бях сигурен.

— Всеки ден от дванайсет по обяд до два и трийсет.

— О-о!

— Тези часове не ви ли устройват?

— Чудесни са. Само че аз имах предвид вечеря.

— Досега, мистър Уестуард, сервирахме само чай със суха храна, но тъй като наближава Коледа, започваме да предлагаме вечеря и това ще продължи и след празниците.

— Започвате ли?

— Започваме идния уикенд, мистър Уестуард — отвърна тя, като го гледаше право в очите.

 

 

Според сервитьора трябваше да вземат „Самбука“ — прекрасен италиански ликьор, подарък от заведението. Щял да пусне по едно зърно кафе в него. Нямало по-подходящо питие за края на обяда в един зимен ден.

Младежите се запитаха дали намръщената двойка щеше да получи подобен подарък или той бе предназначен само за хора с щастлив вид.

— Ще ви видим ли следващия уикенд? — попита го сервитьорът.

Бени беше готова да го убие. Толкова добре се чувстваше. Защо му трябваше да намеква за срещата на Джак с друго момиче.

— Със сигурност ще се видим друг път — потвърди той.

Тръгнаха по кейовете. Залезът беше великолепен и продавачите на антикварна литература бяха подредили дървените си сергии.

— Прилича на Париж — заяви щастливо Бени.

— Ходила ли си там?

— Не, разбира се, че не съм ходила. — Засмя се добродушно. — Така съм си аз, просто се фукам. От филмите го знам.

— И учиш френски, следователно няма да имаш проблеми с Париж.

— Съмнявам се. Падам си повече по обсъжданията на Корней и Расин на английски.

— Глупости. Ще завися от теб като мой водач, когато отида да играя на „Парк де Пренс“.

— Как не.

— Е, сега аз пък се изфуках. Никога няма да играя за никого, ако продължавам да ям като снощи и днес. А би трябвало да съм във форма за тренировките.

— Имаш късмет, че нямате тренировка днес. Често тренирате в събота, нали?

— Днес също, но аз я пропуснах.

Изгледа го внезапно. Предишната Бени тук щеше да пусне някоя шегичка. Новата Бени не си го позволи.

— Радвам се, че го направи. Прекарахме чудесно.

Беше оставила чантата си с багаж в един магазин близо до автобусната спирка. Продавачката й я подаде над щанда. Двамата тръгнаха към автобуса.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита младежът.

— Ще отида в кафенето на Марио и ще разказвам за бала. А ти?

— Надявам се, като се прибера, да ме очаква поне една покана.

Подаде й чантата в автобуса. Бени желаеше с цялата си воля Майки да не изпусне някоя от типичните си забележки.

— Ето те и теб, Бени. Разбрах веднага, че вчера не се качи. Автобусът бе значително по-лек — заяви той.

Джак не го чу, а ако все пак го беше чул, явно не е разбрал нечленоразделното мънкане на шофьора. Така поне си каза Бени, когато се настани на седалката и се загледа навън към смрачаващия се град.

Беше танцувала притисната в Джак Фоули, който след това я покани на обяд. Не каза нищо прекалено глупаво. На раздяла той предложи да се видят в понеделник в университетското барче. Беше целунал дланта й. Беше казал, че е прекрасна.