Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circle of Friends, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мейв Бинчи
Заглавие: Приятели
Преводач: Красимира Матева
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК Емас"; ИК Глобус
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Балкан прес“ АД
Художник: Борис Драголов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8530
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
Джак се събуди рязко със силно разтуптяно сърце. Какъв ужасен сън! Все още не можеше да се отърси от него. Бащата на Бени, мистър Хоган, стоеше на върха на каменоломната и буташе от ръба черния „Морис Майнър“, собственост на доктор Фоули. От устата му излизаше чудовищен смях, докато автомобилът се търкаляше с трясък надолу по камъните.
Именно това бе събудило Джак.
Сега лежеше и дишаше тежко.
До него Нан спеше с невинен вид, поставила длани под лицето си, леко усмихната. Бяха в къщата на Ив, същата, където бе идвал на парти веднъж, непосредствено след Коледа.
Нан беше предложила да дойдат тук. Мястото било напълно безопасно. Никой никога не минавал насам, а ключът стоеше в една цепнатина в стената.
Нан беше прекрасна. Толкова невъзмутима и практична. Каза, че трябва да си донесат спиртник и собствени чаршафи и кърпи. Той самият никога нямаше да се сети. Тя му напомни да придърпат завесите и да скрият добре колата.
Никога не била предполагала, че някога може да желае нещо толкова силно, така каза.
Той, разбира се, се тревожеше, но тя го успокои, че всичко ще бъде наред. Алтернативата беше просто да продължават само да се възбуждат един друг. Тя искаше да го обича напълно и честно. Беше толкова хубаво в сравнение с преживяването с онова момиче в Уелс; тогава всичко беше станало набързо и притеснено. Красивото тяло на Нан му действаше като магия, когато го вземеше в обятията си. Очевидно удоволствието за нея бе не по-малко, отколкото за него самия.
Трябва да бе ужасно за нея първия път, но тя не се оплака нито веднъж. Това, което го възбуждаше най-силно, бе нейното спокойствие, когато се видеха в университета. Невъзмутимата Нан Мейхън, с вечния си безупречен и свеж вид, бе същото момиче, което се притискаше в него и го даряваше с екстаз, какъвто не предполагаше, че може да съществува.
Това бе третото им посещение в къщата.
Все още не беше разговарял с Бени. А и не знаеше какво да каже.
В училище щеше да има представление за Великден. Хедър изяви желание да участва.
— Казахме на брат ти, че няма да бъдеш въвличана в религиозно обучение — обясни й майка Франсис.
— Но това е само една пиеса — възкликна умолително момичето.
Майка Франсис въздъхна.
— Е, кой ще обясни на брат ти? Ти или аз?
— Изобщо не мисля да го занимаваме. И без това вечно е нервен. Мога ли да бъда Хитлер, майко, моля те!
— Кой?
— Ъъъ… Пилат Понтийски. Обърках се.
— Ще трябва да помислим. Но все пак първо ще се наложи да го обсъдим с мистър Уестуард.
— Прекалено късно е — заяви Хедър. — Днес замина за Англия. В Хампшир. Да си търси съпруга.
Моси Руни разчисти задната част на магазина. Изоставеният двор вече бе оформен като градина. Бени и майка й решиха да засадят в него цветя и декоративни храсти.
Моси предложи даже да поставят пейка. Мястото беше приятно и закътано, а Патси му подшушна, че ако господарката й имаше капка здрав разум, щеше да продаде къщата в Лизбег и да се пресели над магазина. Имаше предостатъчно място, а и защо й беше да дрънчи като празна консервна кутия из една пуста къща?
Ако живееха в магазина, щеше да й бъде по-лесно да идва всеки ден да свършва по някоя домакинска работа. Съвсем нямаше да е толкова тежко, както грижите за една голяма къща, в която при това никой не живееше. Анабел Хоган все още не го признаваше пред себе си, но докато стоеше до дъщеря си и поливаше цветята, които бяха взели от двора на Ив, си мислеше, че това беше може би най-разумното решение.
Бени внимаваше да не превърне помещението с вехториите, където бяха открили парите, в място, което не се посещава. Малко по малко успя да се освободи от вехториите. Вместо тях пренасяше разни неща от Лизбег. Постепенно двете с Патси превръщаха голямата стая в помещение, където човек можеше да поседи и да прекара приятно вечерта. Снабдиха го с радио и няколко здрави стола. Излъскаха една стара маса и скоро започнаха да се хранят там. Шеп прекарваше повече време в разузнаване около алеята и в двора или седеше със собственически вид в магазина.
Постепенно започнаха да чувстват магазина като свой дом.
Скоро Бени щеше да бъде по-свободна.
Деко Мур попита доктор Джонсън дали според него има вероятност мисис Хоган да се раздели с Лизбег.
При него често идвали клиенти, хора от големите градове, с дебели портфейли, и питали дали на пазара се предлагат стилни къщи.
— Дай им още няколко месеца — отвърна лекарят.
— Аз мисля, че ще се пренесат горе до края на лятото. Наистина е по-добре да не им се дава зор.
Според Деко нещата се развиваха по невероятен начин. Онзи ден например отишъл в магазина да си купи чифт чорапи и в крайна сметка похарчил цяло състояние.
Нан и Джак тичаха надолу по пътеката, водеща от каменоломната към площадчето с автобусната спирка. Колата беше скрита зад навеса за автобуса. За трети път имаха късмет, че по това време наоколо нямаше никой. Беше едва шест и половина сутринта. След минути вече бяха на пътя за Дъблин.
— Някоя сутрин няма да запали. И тогава ще си имаме неприятности — каза Джак, като я стисна за ръката.
— Действаме внимателно. Няма да ни хванат — отвърна тя, без да отделя поглед от прозореца, зад който прелитаха поля и ферми.
Младият мъж въздъхна, като си мислеше за нощите, които бяха прекарали в малкото легло на Ив Малоун. Ив щеше да ги убие, ако знаеше, че използват къщата й. Нокглен беше село. Рано или късно щеше да ги види някой. Нокглен беше обаче и родното място на Бени.
Бени.
Опитваше да я прогони от мислите си. През последните две седмици, откакто избухна експлозивната му връзка с Нан, успяваше да се вижда с нея само в компанията на други хора. Не смяташе, че Бени забелязва нещо. Ако се случеше Бил, Ейдан или Джони да не са край тях, Джак викаше някой друг, само и само да не останат двамата насаме.
Никога не ходеха на кино сами. През трудно извоюваните нощи, когато Бени успяваше да остане в Дъблин, той се грижеше да излизат в компанията на приятелите им. Стараеше се да не включва Нан, но понякога Бени я водеше със себе си.
Нан приемаше това, което бе казал, за връзката помежду им; то нямаше нищо общо с Джак и Бени. Просто бяха два различни свята.
Да, наистина беше казал така в онзи момент, но когато видеше безграничното доверие по лицето на Бени и се засмееше на забавните й забележки… когато един студен следобед тя дойде да гледа тренировката му по ръгби, когато предложи да помогне на Кармел за сандвичите, когато осъзна, че наистина желае да остане насаме с нея и да я докосва така, както докосваше Нан, се почувства напълно объркан.
Лесно беше да заявиш, че светът ти е разделен на отделни, несвързани една с друга части. В реалния живот обаче не беше толкова лесно.
Нан трябва да бе много по-зряла от всички тях, след като можеше да приеме, че онова, което изпитваше Джак към нея, беше огромна, помитаща всичко по пътя си страст. Това бе желание, което обаче нямаше нищо общо с нормалния съвместен живот. С нея почти не разговаряха в колата, докато с Бени не смогваха да изговарят всичко, което ги вълнуваше.
Джак се почувства притеснен, когато наближиха Дъблин и движението се увеличи. Нан не му разказваше нищо за своя дом и семейство.
— Как те пускат да отсъстваш по цяла нощ? — попита я той.
— А вашите как те пускат теб? — контрира го тя.
Отговорът беше прост. Той беше момче. Нищо страшно не можеше да му се случи, например — да забременее. Но не го каза. Не посмя да го каже, както от учтивост, така и от суеверие.
Нан мълчаливо наблюдаваше през прозореца как навлизат в първите жилищни квартали на Дъблин. Скоро щяха да си бъдат у дома. Щеше да го помоли да я остави на ъгъла на „Мейпъл Гардънс“. Веднага щом колата му се изгубеше от погледа й, тя щеше да хване автобуса.
Беше решила да отиде в университета по-рано и да се подготви за лекциите. Сърцето й съвсем не се стремеше към това, но не можеше да се прибере. Баща й мислеше, че е спала при Ив Малоун в Дън Леър, а не че се е промъквала крадешком в къщата й в Нокглен.
Нека Джак се прибира при родителите си, където го чакаха гореща вода и чисти ризи, леко объркана майка, и слугиня, която щеше да сервира на масата бекон с яйца. Той нямаше за какво да се притеснява — имаше си любовница и търпелива, любяща приятелка. Ако се вярваше на написаното в книгите, точно такава бе мечтата на всички мъже.
Нан прехапа устна. Налагаше се да му каже съвсем скоро. Не виждаше друг начин.
Същата нощ, докато лежеше в леглото си, тя обмисляше възможностите. Този като че ли бе единственият начин, от който имаше шанс да излезе нещо.
Нямаше да мисли за Бени. Джак беше казал, че е негова работа. И то нямаше нищо общо с това между тях. Младата жена не вярваше на думите му, но той бе настоял, че сам трябва да се справи с този въпрос. Тя и без това си имаше предостатъчно тревоги.
Не можеше да сподели проблема си с никого, защото никой нямаше да одобри онова, което се готвеше да направи. За втори път в рамките на един месец щеше да съобщи на мъж, че е бременна. И като се има предвид колко несправедлив е животът, най-вероятно именно вторият, който всъщност нямаше никакви задължения и отговорности, щеше да постъпи както трябва.
Майката на Моси смяташе, че май е подходящ месец за сватба. Паси Мур предложи приемът да се направи в стаята зад неговия магазин. Все пак сестра му Бий щеше да бъде шаферка, а Патси си нямаше свой дом.
Булката съвсем не беше мечтала гостите да минават през обущарницата. Но трябваше да избира между този вариант и другия, при който щеше да се разбере, че отива в дома на свекърва си без нищо. Онова, което й се искаше, беше да организира приема в Лизбег, но очевидно нямаше да стане както желаеше. Дотогава щяха да са минали само четири месеца от кончината на господаря. Господарката и Бени бяха толкова заети с магазина, че нямаха да имат нито време, нито енергия за Патси. Щеше да си купи рокля от Пеги Пайн. Плащаше за нея на части от Коледа насам.
Клода сподели пред Бени надеждите на Патси.
— Може да е невъзможно и не намеквам да го направите, но знам колко неприятно ще ти бъде, ако разбереш по-късно.
Бени истински се изненада. Двете с майка й предполагаха, че цялата организация по сватбата ще бъде поета от страна на Моси и изобщо не им бе минало през ума да направят подобно предложение.
Радостта на Патси нямаше граници. Това беше важна точка пред майката на Моси. Даде поканата за сватбата за печатане.
— А как върви твоят романс? — попита я Клода. — Струва ми се, че той беше тук онази вечер.
— Боже, иска ми се наистина да беше дошъл. Струва ми се, че всичко върви добре. Непрекъснато ме търси и предлага да ходим някъде, но около нас вечно има цяла тълпа.
— О, значи иска да те покаже на приятелите си. Такива очевидно не му липсват. А единствените приятели на онзи лунатик отсреща са измежду продавачите на джубоксове. Бях готова да се закълна, че го видях да пълни бензин при Деси Бърнс.
— Кой? Фонси ли?
— Не, твоят приятел. Е, предполагам, че има десетки красавци с университетско шалче около врата, които наливат бензин в своите коли.
— Очевидно не само мистър Флуд има видения — заяви на другия ден Бени. — Клода казва, че те е видяла на бензиностанцията в Нокглен онази нощ.
— Смяташ ли, че ще дойда в Нокглен и няма да се отбия при теб?
Въпросът беше толкова нелеп, че дори не се нуждаеше от отговор. А и тя го спомена само за да му покаже, че той бе личност в нейното градче.
Джак си пое бавно въздух през стиснатите зъби. Какъв шок бяха преживели с Нан, когато индикаторът на таблото показа, че бензинът е на свършване. Нямаха друг избор, освен да заредят там. Когато тръгнеха призори на другия ден, за да не ги види никой, всичко щеше да бъде още затворено.
За малко да се провалят. Нямаше да каже обаче на Нан за опасенията си. Надяваше се и Бени да не спомене нищо по този въпрос.
Шон Уолш правеше ранната си утринна разходка, вече в компанията на двата непривлекателни териера, с които от сега нататък щеше да дели един дом. Вече не гледаше към къщите край пътя с недоволството и копнежа, който бе изпитвал до съвсем неотдавна.
Нещата се оказаха по-добри, отколкото смееше да се надява. Жени като Дороти бяха една на милион.
Забеляза как от къщата на Ив Малоун се измъкнаха две фигури. Ранното слънце го заслепяваше и той не можа да види кои бяха. Хукнаха надолу, хванати за ръце, почти се изтърколиха по пътя до автобусната спирка. И двамата му се сториха смътно познати. Или може би само си въобразяваше. Вероятно бяха дъблинчани, наели къщата. Или пък я използваха по приятелска линия.
Но къде ли отиваха? Беше прекалено рано за автобуса. На площадчето не се виждаха никакви коли.
Това бе истинска загадка, а Шон Уолш не си падаше по загадките.
— Той не си беше вкъщи три нощи миналата седмица и още три — тази седмица, Джон — възмути се Лили Фоули. — Трябва да поговориш с него.
— Джак е вече голям човек.
— Само на двайсет години е. Не е голям.
— Е, но не е и дете. Остави го. Когато го изхвърлят от отбора или се провали на изпитите, тогава ще имам повод да разговарям с него.
— Но с кого прекарва нощите?
— От километража на колата разбирам, че изминава порядъчно разстояние — засмя се многозначително лекарят.
Беше намерил фактура от зареждане с бензин в Нокглен. Сигурно беше с онова едро момиче, Бени Хоган. Истинска изненада. Къде ли ходеха? Баща й беше починал, но майка й беше строга. Тя със сигурност нямаше възможност да забавлява Джак в дома си.
Хедър се обади по телефона на Ив.
— Кога ще си дойдеш? Липсваш ми.
Обясни й, че ще се върне следващия или по-следващия уикенд.
— Не е задължително да бъде през уикенда.
Така беше действително. Беше свободна да отиде там всеки следобед. Можеше да пътува с автобуса с Бени. Щеше да пие чай с майка Франсис и монахините и после да заведе Хедър в своята къщурка. Щеше да научи от първоизточника как вървят приготовленията за училищното представление за Великден. И да завърши вечерта при Марио. От известно време Нокглен бе пълен с приятни вълнения. Ами да, можеше да отиде още утре, но първо трябваше да провери дали Бени не възнамеряваше да остане точно същата вечер в Дъблин.
Бени предложи да пропуснат една лекция и да вземат автобуса в три. Така щяха да разполагат с малко повече време. Отидоха да си купят сандвичи в любимото си заведение.
Завариха там Ейдан, Джак и Бил. Отби се Розмари, за да вземе назаем десет шилинга. Оказало се, че не е толкова лесно да хване студента по медицина Том, както беше предполагала и се налагаше да предприеме по-радикални мерки като правенето на нова прическа например.
На никой не му се учеше, но Ив и Бени отказаха да се забавляват на игралните автомати.
— Аз отивам да хвана автобуса — заяви Бени.
— Довиждане, Пепеляшке.
Джак й изпрати въздушна целувка. Погледът му излъчваше такава топлота. Сигурно беше полудяла, за да се притеснява заради него.
Двете момичета излязоха от кафенето.
— Тези двечките със сигурност няма да мигнат цяла нощ и ще останат до зори при Марио — заяви Ейдан.
— Какво?
Джак изсипа част от бирата си.
Не беше разбрал, че Ив се прибира в Нокглен. С Нан имаха среща в шест, за да потеглят за същото място.
Нан Мейхън вървеше забързано към реката. В чантата си беше сложила обичайните чаршафи, калъфки, свещници, продукти за вечеря и закуска. Джак носеше само примус и нещо за пиене.
Но този път младата жена беше взела и бутилка вино. Може би щеше да им потрябва. Мислеше да му съобщи тази нощ.
Хедър бе на седмото небе от радост, като видя Ив. Разказваше й възбудено за последните събития, докато вървяха по училищния коридор. В момента правеха репетиция и тя бе увита с чаршаф.
— Ще дойдеш ли да ми ръкопляскаш?
Ив й обеща да присъства на представянето на пиесата. Може би дори щеше да доведе и Ейдан; така Хедър щеше да има двама човека. Ив Малоун знаеше много добре какво е да бъдеш единственото момиче, за което нямаше да се появи никой, за да му ръкопляска специално в края на представлението. Това бе нейната съдба по време на цялото й обучение в „Сейнт Мери“.
Пусна Хедър да се върне за репетицията и й каза, че ще се видят по-късно в къщата над каменоломната. Беше време да поговори с майка Франсис.
Ив имаше намерение да слезе непременно да изпие чаша кафе в хотела, за да види любовната мечта на всеки младеж — Дороти и Шон. Майка Франсис я предупреди да не им се присмива. Жителите на Нокглен бяха проявили достойна за уважение сдържаност и Ив трябваше да направи същото.
— Нима всичко не се нареди много по-добре, отколкото се осмелявахме да мислим? — попита строго монахинята.
Девойката осъзна, че тя очевидно е научила или поне подозираше нещо във връзка с тайната, която бе споделила с нея Бени. Но дори да бе така, никога не беше споменала нищо по този въпрос.
Ив се прибра вкъщи и докато очакваше Хедър, внезапно й се стори, че нещо беше по-различно. Не само заради начина, по който бяха поставени нещата. Майка Франсис често идваше тук, за да чисти и лъска. Понякога пренареждаше това-онова. Но сега беше по-различно.
Ив не можеше да каже какво точно. Беше само някакво чувство, че е идвал някой. Че е стоял, дори е готвил. Спал е в леглото й. Прокара длан по печката. Никой не я беше използвал. Леглото й бе оправено с кувертюрата, ръбовете бяха безупречно изпънати, както я бяха учили в училище.
Девойката потрепери. Ето че започваше да си въобразява какви ли не щуротии. Всички тези истории, че къщата се посещава от духове, очевидно й бяха повлияли. Но в ясната априлска вечер те й се струваха абсурдни.
Тръсна глава и се захвана да разпали огъня. Хедър щеше да поиска препечена филийка само минути, след като пристигне.
По-късно, вече в хотел „Хили“, Ив видя Шон, издокаран в тъмния костюм на управител.
— Дали съм първата, която те поздравява? — усмихна се тя.
— Невероятно мило от твоя страна, Ив.
Тя се осведоми учтиво кога възнамеряваха да се оженят. Прояви интерес към плановете им за разширяване на хотела, за сватбеното пътуване, което включваше посещение на Светия град и италианските езера, и попита дали мисис Хили е някъде наблизо, за да я поздрави лично.
— Дороти си почива. Прави го редовно по това време на деня — обясни Шон, сякаш описваше навиците на някакъв отдавна изтребен животински вид, който можеше да се види само в музея.
Ив с мъка удържа смеха, който я напушваше отвътре.
— Виждам, че си решила да печелиш от твоята собственост — додаде нейният събеседник. Девойката го погледна неразбиращо. — Предоставяш къщата си на други хора.
— Не, нищо подобно не правя.
— О, извинявай.
Тя си помисли, че той се опитваше да поведе разговора в такава посока, от която щеше да му бъде по-удобно да й предложи да му я даде под наем на него самия или на някои негови познати.
В душата й се надигна отвращение. Реши, че трябва да пресече от корен намеренията му. Шон Уолш не трябваше да остава с впечатлението, че домът й може да бъде предоставен на когото и да било заради пари.
— Не, съжалявам, че съм толкова остра, Шон. Просто никога не съм имала подобно намерение. Пазя дома си само за мен самата и моите приятели.
— Твоите приятели — промълви той. — Да.
Изведнъж се сети кого бе видял да излиза от къщата й. Онова русо момиче, което бе срещал на няколко пъти преди това, последния път — като слизаше в Дъблин от Нокгленския автобус.
И мъжа. Разбира се, че помнеше кой е той. Приятелят на Бени, лекарският син.
Значи романсът им не беше издържал дълго. Усмихна се бавно. Нещо в усмивката му я накара да потръпне. За втори път днес следобед усещаше, че я обземат тръпки. Май наистина се беше изнервила доста напоследък. Ейдан имаше право. Обзе я непреодолимото желание да се отърве от присъствието на Шон Уолш.
Скочи и побърза да излезе.
— Предай моите благопожелания на мисис Хили.
Опита се да каже „Дороти“, но думите заседнаха в гърлото й.
Уличното движение бе пренатоварено. Джак зърна Нан, но не успя да привлече вниманието й. Беше се подпряла на стената и гледаше в другата посока. Мислите й изглежда я бяха отнесли на километри оттук.
Най-сетне тя се обърна и го забеляза. Тръгна към него, като се провираше уверено между паркираните автомобили. Отново остана поразен от красотата й. Наистина беше много трудно да устои на изкушението, което представляваха нощите, прекарани с нея. Тази нощ обаче не трябваше да му се поддава. Сърцето му едва не спря, като си даде сметка, че за малко не ги бяха разкрили. За в бъдеще трябваше да проверяват грижливо дали Ив не е решила да се прибере в Нокглен насред седмицата.
Достатъчен ужас бяха изживели онази сутрин, когато видяха мъжа с кучетата, високия слаб непознат, когото Бени не можеше да понася и който й бе създал толкова неприятности, докато го накара да напусне магазина.
Нан влезе в колата и пусна чантата на задната седалка.
— Промяна на плана — обяви Джак. — Да отидем да пием по нещо и да го обсъдим.
В тази фраза имаше нещо, което неизменно караше Бени да се усмихва. Но очевидно Нан не бе запозната.
— Защо?
— Защото Ив се прибира в Нокглен.
— По дяволите!
Явно новината не й хареса.
— Какво ще кажеш, не е ли истински късмет, че разбрахме навреме?
— Не е ли малшанс, че тя избра точно тази вечер да се прибира?
Беше му направило впечатление, че Нан никога не използваше името на Ив, когато говореше за нея.
— Е, все пак е нейната къща — засмя се той.
— Толкова много исках да бъдем там тази нощ.
Дори когато се мръщеше, пак беше красива. И изведнъж лицето й се проясни. Предложи да отидат в един хотел. Бил превъзходен. Много спокоен и никой не те безпокоял за нищо.
Името на хотела бе познато на Джак. Понякога родителите му ходеха да вечерят там. Но беше доста скъпо. Не можеше да си го позволи и й го каза.
— Имаш ли чекова книжка?
— Да, но нямам достатъчно пари в банката.
— Ще вземем парите утре. Или аз ще ги взема. Да вървим.
— И да останем там през нощта? Нан, ние не сме женени. Не можем да го направим — притесни се Джак.
— Никой няма да ти иска брачното свидетелство.
Той я изгледа. Тя побърза да промени тона си.
— Чувала съм от хора, които са били там, и са оставали през нощта. Не е никакъв проблем.
Докато караха на юг през Дън Леър, минаха покрай къщата на Кит Хегърти, където живееше Ив.
— Защо, за бога, не си остана тук тази нощ? — възкликна Нан.
Джак си помисли, че така със сигурност щеше да им излезе значително по-евтино. Не смееше да си помисли какво щеше да стане, като напише невалиден чек заради този хотел, и после, когато всичко излезеше наяве, баща му неизбежно щеше да го притисне с въпросите си.
Искаше му се Нан просто да бе приела факта, че трябва да се откажат да бъдат заедно тази нощ. Бени щеше да прояви значително по-голямо разбиране и нямаше да създаде проблем в случая.
Защо все се сещаше за Бени в подобни моменти? Беше дяволски лицемерно.
Ив и Бени се срещнаха на другата сутрин на автобусната спирка. Седнаха под навеса и зачакаха Майки да пристигне с автобуса.
— Защо го наричаме „площадчето“? — учуди се Ив. — Та това е съвсем малко пространство.
— Но само докато попадне в ръчичките на младите тигри — засмя се приятелката й. — Нищо чудно следващата седмица да се превърне в заледена площ за игра на кърлинг.
Действително Клода и Фонси бяха неуморни в усилията си да променят Нокглен. Дори бяха успели да стреснат някои дотолкова, че да ги накарат да въведат подобрения в бизнеса си.
Фонси се отби в магазина на Флуд и подхвърли, че ако и той имал подобна прекрасна фасада, щял да нареди да пребоядисат табелата със златни букви. Уплашен, че бизнесът ще му бъде взет по някакъв начин, ако не изпълни очакванията на този младеж, още на другия ден мистър Флуд извика майстори да му пребоядисат табелата. Клода пък бе влязла в мърлявата бакалия на мисис Каръл и безобидно бе започнала да разправя за инспекторите, които затваряли магазини наляво и надясно. Изумително било как едно боядисване и едно пролетно чистене можели да ги измамят. Всеки път младата жена се преструваше, че говори по принцип. Но беше сигурна, че още на следващия ден Моси Руни щеше да има работа, както и ставаше.
Клода каза на Моси да направи рамка за тента, макар да не са му поръчали. Деси Бърнс складираше различни цветове големи цветни тенти. Клода и Фонси имаха намерение да превърнат своя град в дъга.
— Предполагам, че двамата ще се оженят — рече Ив.
— Клода отрича категорично. Според нея се задавали толкова сватби, че скоро на всички щяло да ни се повдига. Мисис Хили и мистър Уолш, Патси и Моси, а и Меър Каръл се прибра от Дъблин с годеник, предполагам, за разлика от нас двете, които се бавим много.
Кискаха се както обикновено, когато се качиха в автобуса. Нищо не се бе променило от времето, когато бяха ученички.
Розмари се усмихваше непрекъснато. Новата прическа бе пожънала страхотен успех. Върна трите шилинга, с които й бе услужила Бени. Том бил истински впечатлен.
— Струва ми се малко сплескана — промълви Бени, като оглеждаше прическата.
— Да, знам — отвърна щастливо Розмари. — Дължа на Джак един шилинг. Би ли му го дала.
Бени се съгласи. И без това щеше да го види в барчето.
Шон и Кармел бяха заели една маса. Бени отиде при тях, стиснала шилинга на Джак, за да не забрави да му го даде.
— Тази сутрин Джак те търсеше навсякъде — уведоми я Шон.
Думите му я накараха да се усмихне.
Приближи се Бил Дън.
— Джак каза, ако те видя, да ти предам, че ще те чака в един часа в главното фоайе — рече той. — Но, ако искаш личното ми мнение, по-добре не го докосвай даже с пръчка. Не се е бръснал. Прилича на мечка с главоболие. Не е достоен за теб.
Девойката се засмя. Струваше й се, че лети, когато Бил Дън започнеше да говори такива неща за нея пред всички. Думите му някак си потвърждаваха, че е момичето на Джак.
— Значи няма да дойде тук.
Все пак продължаваше да гледа към вратата.
— Той да дойде някъде? Попитах го за колите и изобщо за екскурзията до Нокглен след Великден. Предупреди ме изобщо да не говоря с него за коли, екскурзии или Нокглен, или ще ми удари един по главата.
Бени знаеше, че Бил преувеличава; на всички им бе ясно, че това е шега. Усмихна му се с обич. Знаеше, че Джак очаква с нетърпение великия уикенд в Нокглен. Щеше да бъде дори по-хубаво, отколкото на Коледа.
Всички градяха планове във връзка с поредицата от партита. Шон събираше пари от хората, шилинг по шилинг. Средствата се трупаха.
Щеше да има събирания при Ив, при Клода и най-вероятно — у семейство Хоган. Стаите в дома им бяха толкова големи и с такива високи тавани, че просто плачеха в тях да се организира парти. Бени обработваше майка си по този въпрос. И засега резултатите бяха обнадеждващи.
На Бени й стана много приятно, че Джак я беше търсил. А през последните няколко седмици нито веднъж не пожела да се видят насаме. Тя се надяваше, че иска да я покани да обядват заедно, както при онзи случай, станал преди цяла вечност, когато бяха отишли в италианския ресторант.
Може би щеше да го почерпи тя. Но нека първо да види в какво настроение е той. Не искаше да е прекалено настоятелна.
Бил имаше право. Той наистина изглеждаше зле. Блед и уморен, сякаш не бе мигнал цяла нощ. Но пак беше много красив, дори може би повече от обикновено.
— Бени, трябва да говоря с теб. Къде можем да приседнем, така че да сме по-далеч от другите?
Тя се засмя добродушно.
— Хей, нали ти каза да се видим в главното фоайе в един? Не аз избрах това място. Да не си мислеше, че няма да има никой друг, освен нас двамата?
— Моля те — промълви Джак.
— Е, искаш ли да отидем в „При Карло“? Нали си спомняш, онова приятно заведение, в което ходихме…
— Не — почти изкрещя той.
Навсякъде другаде щеше да бъде пълно с хора, които ги познаваха. Дори ако седнеха в градинката „Сейнт Джордж“, половината университет щеше да мине покрай тях, тъй като сега беше обедната почивка. Бени не знаеше какво друго да предложи, но усещаше, че тя трябва да вземе решението.
— Какво ще кажеш да седнем край канала? Можем да вземем ябълки за нас и малко стар хляб, в случай че се появят лебеди.
Желанието й да му се хареса като че ли го разстрои още повече.
— О, божичко, Бени — възкликна младият мъж и я притисна към гърдите си.
Изпълни я страх, който обаче отзвуча веднага. Чувстваше, че нещо не е наред, но на нея вечно й се привиждаха неприятности, които, слава богу, по-късно се оказваха само плод на нейното въображение.
Имаха си любимо място край едно от езерцата.
Бени съблече палтото си и го постели на височинката, за да седнат.
— Не, ще го изцапаме — възпротиви се той.
— Ще го изчеткам. Същия си като Нан — пошегува се тя.
— Точно за Нан става дума.
— Какво?
— Бременна е. Разбрала го е вчера.
Тази новина я сепна. Горката Нан. Същевременно бе шокирана, че точно Нан е позволила да стигнат до края със Саймън Уестуард. Нан. Уравновесената и дистанцирана Нан. А Бени си мислеше, че тя ще е последната, която би се озовала в подобна ситуация.
— Бедната Нан — промълви тя. — Много ли е разстроена?
— Изгубила си е ума от тревога — отвърна Джак.
Постояха в мълчание.
Бени като че ли преживяваше целия този ужас. Съсипана университетска кариера, бебе на двайсетгодишна възраст. И ако се съдеше по изпълненото със симпатия изражение на Джак, Саймън Уестуард създаваше проблеми.
Очевидно Ив имаше право. Той никога нямаше да се ожени за Нан Мейхън от северната част на Дъблин, за дъщерята на един обикновен строител, колкото и да беше красива.
— Какво ще прави сега? Предполагам, няма да се омъжи?
Погледна към Джак. Лицето му се гърчеше в нервни конвулсии. Той като че ли не можеше да намери нужните думи.
— Тя ще се омъжи.
Бени го изгледа притеснено. Не беше нормално да се говори така. Той взе ръката й и я притисна към лицето си. По бузите му покапаха сълзи. Джак Фоули плачеше.
— Тя ще се омъжи… за мен.
Бени не успя да произнесе нито звук. Знаеше, че устата й е отворена, а лицето й е зачервено от ужас. Джак продължаваше да притиска ръката й към лицето си. Тялото му се тресеше от ридания.
— Трябва да се оженим, Бени — произнесе той. — Бебето е мое.