Мейв Бинчи
Приятели (11)

Единадесета глава

Хедър искаше да научи всичко за бала и най-вече — какво им бяха сервирали за десерт. Изуми се, защото Ив не можа да се сети. Просто не бе в състояние да проумее, че е възможно да са се случили толкова много неща, че да не си спомняш десерта. След това я уведоми, че днес Саймън щял да бъде с тях.

— Нямах представа — отвърна без особен възторг Ив.

— Затова не ти казах…

— Е, след като ще идва той…

— Искам теб — заяви простичко Хедър.

Саймън пристигна с колата.

— Мислете за мен като за шофьор — обяви той. — Вие, мили дами, само решете къде да ходим.

Побърза да сподели с тях плана си за следобеда. Предлагаше да пият чай в един много приятен хотел, който бил посещавал. Ив и Хедър имаха намерение да ходят на количките и след това да ядат сладолед, залят с горещ маслен сос. Ив й беше приятно, че предложението на братовчед й звучеше толкова скучно в сравнение с нейното. Знаеше кое би предпочела Хедър. Но тя беше вярна сестра, а и без това виждаше доста рядко брат си.

Младият мъж премести погледа си от едната към другата. Знаеше, че неговият вариант отстъпваше пред този на Ив. Беше изключително жизнерадостен и отговаряше на всички въпроси на сестра си относно нейното пони, кутретата на Клара, за заека Уфълс.

Обясни, че мисис Уолш била все така мълчалива и величествена на своя велосипед. Бий Мур пък била разстроена заради някакъв младеж, когото желаела и който обръщал внимание на друга. Ив трябваше да закрие лице с длани, когато благодарение на въпросите на момичето се изясни, че младежът бил Моси Руни, а другата — Патси.

— Как е дядо? — поинтересува се Хедър.

— Същия. Хайде, отегчаваме Ив.

— Но той е и неин дядо.

— Точно така.

Темата бе приключена. Ив усещаше, че той иска нещо. Но нямаше представа какво, докато не настъпи времето за чая.

— Твоята приятелка е изключително красиво момиче.

— Коя приятелка?

— В магазина. На бала. Русото момиче.

— О, така ли?

— Питах се коя е тя?

— Нима?

— Да.

Той също бе започнал да отговаря лаконично.

Дълго след това Ив не можеше да се нарадва и бе изпълнена с гордост от себе си, че не отговори на един такъв директен въпрос по начин, който да допадне на Саймън. И същевременно се беше държала с безупречна учтивост.

— Коя е тя ли? О, тя е студентка в дъблинския университет, първа година специалност „Изкуство“ заедно с още шестстотин души.

Усмивката й показваше недвусмислено, че Саймън Уестуард не може да се надява на повече информация от нея.

 

 

Студентът по ветеринарна медицина беше симпатично момче на име Кевин Хики. Беше много любезен и благодари на мисис Хегърти, че е взела новия му зелен пуловер, за да зашие от вътрешната страна лентичка, за която да го закача. Той си мислеше, че тези дрехи трябва да се сгъват или поставят на закачалка в гардероба, но така или иначе тя беше постъпила много мило. Може би щеше да го облече тази вечер.

Когато си взе пуловера, му се стори, че от него се носи леко ухание на парфюм. Вероятно само си въобразяваше. Или това бе парфюмът на хазайката. Майката на Кевин Хики беше мъртва. Хубаво беше, че живее в къща с една толкова добра жена, която се грижеше за него. Беше помолил баща си да й изпрати пуйка за Коледа.

Помириса отново зеления си пуловер. Определено бе парфюмиран с нещо. Може би ако го окачеше на чист въздух край прозореца, уханието щеше да се разнесе. Чу, че дворната врата се отвори и се дръпна навътре. Не искаше мисис Хегърти да види, че проветрява дрехата си. Оказа се обаче, че не беше тя; все още не се бе върнала от покупки. Беше някакъв тъмнокос мъж, когото виждаше за пръв път.

На вратата се звънна. Младежът хукна надолу по стълбите. Обясни, че мисис Хегърти не е вкъщи. Мъжът бе готов да чака. Видът му вдъхваше доверие. Кевин не знаеше какво да прави.

— Всичко е наред. Аз съм стар приятел.

— И как се казвате?

— Ами, също Хегърти.

Докато се изкачваше, студентът погледна назад и видя как мъжът, който бе останал във фоайето, взе снимката на мъртвия син на мисис Хегърти. Вероятно беше неин роднина.

 

 

Шийла забеляза, че тези дни Джак изскачаше от залата веднага след края на лекциите. Не оставаше като преди да побъбри с този или онзи, да се посмее. Изхвърчаше навън като стрела. Един-два пъти го попита какво го караше да бърза толкова.

— Тренировките — бе отвърнал той.

А след това се бе засмял по характерния за него момчешки начин — очевидно знаеше, че на него винаги всичко му се прощава. Шийла реши, че се среща с Розмари Райън и разпита Кармел, за да разбере дали е така. С нея се говореше лесно, тъй като вниманието й бе обсебено до такава степен от Шон, че всички останали бяха като някакъв неясен фон.

— Розмари и Джак? Не, според мен — не — отвърна тя след дълъг размисъл. — Изобщо не съм ги виждала заедно. Срещнах Джак в барчето два-три пъти, но само с Бени Хоган.

— О, добре тогава — отговори с облекчение Шийла.

 

 

Бени и Патси отново бяха приятелки, особено след обещаните чорапи, френската пудра за лице и обяснението, че през онази нощ, когато й звъннала по телефона, нервите й били опънати до крайност, тъй като се страхувала да отиде на бала, а и не била сигурна дали родителите й ще уважат поканата на семейство Фоули.

— И защо се страхуваше? Нима не си едно чудесно високо момиче, което показва всички признаци, че цял живот за него са се грижили добре и е хранено добре?

Точно това бе едно от нещата, от които Бени се страхуваше. Но как можеше да го обясни на дребната, леко прегърбена Патси, отгледана в бедното сиропиталище, където никога не бе имала достатъчно за ядене?

— Как върви твоят романс? — смени темата Бени.

— Той не си пада по приказките — оплака се прислужницата.

— Но все пак разговаряте, нали?

— Много е трудно да разбереш какво искат да кажат мъжете — заяви мъдро Патси. — Направо имаш нужда от преводач, който да стои непрекъснато до рамото ти и да казва: „Това означава еди к’во си, а онова — еди-що си“.

Джак Фоули също беше казал, че му е липсвала на някакво парти; означаваше ли това, че се е оглеждал и си е мислил: „Ех, ако Бени беше тук!“. Цяла вечер ли си го е мислил или му е минало през ума само веднъж? И ако му е липсвала толкова много, защо тогава изобщо беше отишъл? На партито брат му Ангъс я беше попитал дали е една от онези, които търсели непрестанно Джак по телефона. Беше решила никога да не става като тях. Засега всичко се развиваше чудесно. Или само тя си мислеше така?

Патси имаше право. Невъзможно беше да разбереш какво всъщност имат предвид мъжете. Нан повтаряше, че те никога нямали нищо предвид. Подобно твърдение обаче й се струваше прекалено депресиращо.

 

 

Мисис Хили се разочарова, тъй като Шон Уолш не се появи, за да изрази подкрепата си. Знаеше за отвращението му към Фонси и Клода и начина им на живот. Но Шон не беше клиент на хотела. Вероятно това бе свързано с нежеланието му да изпъква, да се държи като равен на мистър Хоган.

Приятно беше да видиш подобно уважение, но понякога Шон стигаше прекалено далеч. Като например с лъскането на месинговите части на табелата и витрината или с обитаването на малката стаичка над магазина. Той като че ли изчакваше, но май щеше да му се наложи да чака прекалено дълго.

— Защо не каниш понякога младия Шон Уолш да пие по нещо с теб — предложи един ден тя на Еди Хоган.

— Поне десет пъти съм го канил, но той не иска да дойде с мен. Не мисля, че е по пиенето. Направо бяхме благословени, когато пристигна в Нокглен.

 

 

Емили Мейхън се възхищаваше от начина, по който дъщеря й се грижеше за стаята и дрехите си. След като я използваше, всяка дреха се изчеткваше и окачваше. Саката и палтата й изглеждаха така, сякаш току-що бяха взети от химическо чистене.

В подредените й върху малката поставка обувки винаги имаше натъпкани вестници, които да поддържат формата им. Нан лъскаше коланите и дамските си чанти до блясък. На умивалника в стаята й стояха марковите сапуни, с които Емили успяваше да я снабдява чрез хотела. Върху бюрото й лежеше книгата „Как да се гримираме“. Дъщеря й не разчиташе на списанията или неделните вестници. Беше се заела сериозно със задачата да придобие свой стил.

Емили се усмихна с любов при вида на книгите, посветени на етикета, които Нан изучаваше със същото усърдие, както и учебниците си. Веднъж беше споделила с майка си, че всеки можел да разговаря с когото и да е, ако знаел правилата. Просто трябвало да ги научи.

Колко хубаво щеше да бъде, ако един ден дъщеря й се озовеше в света, в който тези знания щяха да й бъдат от полза. И това съвсем не беше невъзможно. Достатъчно бе да си припомни как изглеждаше на бала. Възхищаваха й се дори хора, които не бяха студенти. Нищо чудно в скоро време да се озове, цялата в перли, на стъпалата на някоя солидна къща, заобиколена от две големи кучета, отменена в домакинската работа от прислуга.

Това бе отдавнашната мечта на Емили Мейхън. Ако Нан стигнеше дотам, „Мейпъл Гардънс“ нямаше повече да бъде част от нейния живот.

 

 

Розмари Райън беше по-умна, отколкото мислеха за нея другите. Когато се намираше в компания, тя винаги се усмихваше превзето и играеше ролята на глупавата блондинка, но в часовете умът й беше остър като бръснач.

— Какво ще правиш, когато приключим? — обърна се тя към Бени.

— Ще отида в барчето. — Имаше среща с Джак. Надяваше се, че Розмари нямаше да дойде. — Трябва да се видя с куп хора — побърза да добави тя, за да я обезкуражи, ако имаше подобно намерение.

— Не, говорех за университета.

— Ще продължа да уча за библиотекарка. А ти?

— Мисля да стана стюардеса.

— За там не ти е нужна диплома.

— Не, но ще ми бъде от полза. — Розмари вече бе обмислила всичко. — Това е страхотен начин за намиране на съпруг.

Бени не разбра дали тя имаше предвид дипломата или работата като стюардеса. Но не й се щеше да пита. Стори й се странно, че Розмари й задаваше такъв въпрос; едва вчера Кармел беше попитала нещо подобно Нан. Тя притежавала нужната външност и несъмнено щяла да се запознае с много мъже.

— Само бизнесмени — беше допълнила Нан, сякаш по тоя начин обясняваше всичко.

Кармел бе присвила очи. Нейният Шон учеше търговия с намерението един ден да стане бизнесмен.

— Кармел казва, че според Нан не е хубава работа. — Очевидно Розмари опипваше почвата. — Мислиш ли, че Нан излиза с Джак Фоули? Напоследък не се мярка много-много. Да не се е хванал с някоя загадъчна личност?

— Аз се виждам с него от време на време — отвърна Бени.

— О, в такъв случай всичко е наред — оживи се Розмари. — Значи все още е на разположение. Не са ни го отнели под носа.

 

 

Щом се прибра, Кит Хегърти завари съпруга си Джоузеф в кухнята. Остави пазарската чанта на пода и се подпря с една ръка на близкия стол.

— Кой те пусна?

— Едно симпатично момче с лунички. Не му се карай. То ме поразпита и ми разреши да вляза във вестибюла.

— Но ти не остана там.

— Беше студено.

— Каза ли му кой си?

— Казах, че и моето име е Хегърти. Седни, Кит. Ще ти направя чаша чай.

— Нищо няма да правиш в моята кухня.

Но все пак седна и го загледа от другия край на масата. Днес беше с петнайсет години по-възрастен от деня, в който взе пощенския кораб и изчезна от живота им. Колко пъти беше плакала, измъчвана от желанието да се върне при нея. Колко пъти беше разигравала в съзнанието си сцената, в която той се връщаше и тя му прощаваше. Но неизменно в тази версия Франсис бе малък и се втурваше към двама им с широко отворени ръце и викаше, че най-после и той си има татко.

Джоузеф все още беше красив, но изглеждаше по-бедно облечен, отколкото си го спомняше. Очевидно не му беше провървяло. Обувките му не бяха лъснати добре, имаха нужда от поправка. Маншетите му не бяха протрити, но определено бяха излъскани от носене.

— Научи ли за Франсис? — попита го тя.

— Да.

Мълчанието увисна помежду им.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам — промълви най-сетне той.

— Тогава защо не дойде да го видиш, докато беше жив.

Кит гледаше без омраза мъжа, който ги бе изоставил. Бяха й казали, че е живял с някаква барманка. Тогава професията на неговата приятелка беше направила положението още по-лошо, по-унизително. Сега не можеше да си обясни защо работата на жената й се струваше толкова важна.

Спомни си всички въпроси, които бе избягвала и на които в крайна сметка бе отговаряла, докато синът й растеше. Спомни си деня, в който Франсис получи дипломата си за средно образование и изтича вкъщи да й покаже резултатите. През този ден — наистина ли беше само преди няколко месеца — я обзе желанието да намери своя отдавна изчезнал съпруг и да му каже, че детето, което бяха създали, ще учи в университета.

През дългите нощи, през които не успяваше да заспи и мислите се прескачаха в главата й, тя изпитваше облекчение, че не беше събудила надеждите на неверния си съпруг и не го беше информирала, че е баща на студент.

— Ще ти направя чай — предложи тя.

— Както искаш.

— Тя ли те изхвърли?

— О, историята с нея приключи преди години.

Било приключило. Но не се беше върнал. Години наред го беше виждала в мислите си заедно с непознатата, а в действителност той е живеел сам. Това бе дори още по-лошо, отколкото ако я беше изоставил заради някаква голяма страст, колкото и неуместна да беше. Изгледа го с безкрайна тъга.

— Чудех се… — започна той.

Кит го съзерцаваше с металния чайник в едната ръка и с порцелановия за запарване на чая — в другата. Той щеше да я пита дали ще го приеме обратно.

 

 

Нан се поинтересува дали Ив е ходила при Хедър през уикенда. Ив забеляза, че приятелката й я разпитва често за Хедър и рядко — за пансиона и Кит, или за манастира и майка Франсис. Обясни й, че са отишли в Уиклоу.

— Ейдан ли ви закара?

— Боже, как ще позволя на Ейдан да се приближи до нея. Той може да уплаши дори момичета на нашата възраст.

Нан се отказа от темата за Ейдан Линч.

— Кой тогава?

Ив знаеше, че е смешно да не й казва. Все щеше да разбере рано или късно. Започваше да се държи като осемгодишна ученичка с нейните смешни тайни.

— Брат й Саймън ни закара.

— Същият, с когото не ме запозна? Превъзходна си, Ив — заяви Нан. — Толкова се радвам, че съм ти приятелка. Не бих искала да съм ти враг.

 

 

Бени не обичаше да ходи в кафене „Кофи Ин“. Масите там бяха толкова малки и тя все се страхуваше, че полата или чантата й ще закачи нечие кафе и ще го събори на пода.

Лицето на Джак светна, щом я видя. Едвам бе успял да опази мястото й.

— Тези ужасни провинциални дебелаци искаха да вземат столчето ти — прошепна той.

— Не говори така за провинциалистите — рече Бени и в същия миг установи, че тримата студенти, изгубили битката за столчето, бяха квартирантите на Кит Хегърти. И единият от тях, едро момче с лунички по лицето, носеше красив изумруденозелен пуловер.

 

 

Ейдан Линч помоли Ив да отиде у тях и да се запознае с родителите му.

— Вече се запознах — отвърна не особено любезно девойката и му подаде следващата чиния за сушене.

— Как ще се развива нататък тази връзка? — обърна се към тавана младият мъж. — Тя не иска да се опознае със семейството ми. Не ме допуска до тялото си. Не е съгласна да се срещнем, ако първо не дойда в Дън Леър, за да се заема с миенето.

Тонът му беше изпълнен със самосъжаление. Съзнанието на Ив обаче беше заето с друго. Ейдан можеше да се забавлява така часове наред, когато изпаднеше в реторично настроение. Усмихна му се разсеяно.

Кит беше излязла, без да остави съобщение. Кевин, симпатичният бъдещ ветеринарен лекар, чийто джемпър беше облякла Бени, й обясни, че излязла с някакъв мъж.

— Всички жени излизат с мъже — прекъсна мислите й Ейдан. — Това е природен закон. Женските канарчета търсят компанията на мъжките канарчета. Женските костенурки излизат с мъжки костенурки. Само Ив има някакви резерви по въпроса.

Девойката не му обърна внимание. Мислеше си и за Бени. Почти всеки ден от изминалата седмица тя се срещаше с Джак Фоули или в университетското барче, или в „Кофи Ин“, или в някой бар. Когато заговореше за него, в нея сякаш се запалваха някакви вътрешни светлинки, които я озаряваха цялата.

— И, разбира се, тази Ив, по която имам нещастието да съм си изгубил ума… тя няма даже да остане в Дъблин за коледните празници. Оставя ме на благоволението на другите жени, които изгарят от желание да правят разни грешни неща с тялото ми.

— Трябва да се прибера в Нокглен, идиот такъв.

— Където няма да има партита, а хората ще гледат как расте тревата, как вали дъждът и как кравите слизат по главната улица и размахват изцапаните си с тор опашки.

— Нищо не си разбрал — възкликна девойката. — Ще си прекараме страхотно в Нокглен, всяка вечер ще слизаме в кафенето на Марио. И ще има и партита.

— Назови ми поне едно.

— Ами, аз ще организирам едно за начало — отвърна тя и замръзна на място с чиния в ръка. „О, боже! Сега наистина ще трябва да го направя.“

 

 

Нан се обади във вестник „Айриш Таймс“, за да разбере какви конни надбягвания бяха предвидени преди Коледа. Оказа се, че не бяха много. Оживлението в тази област винаги намаляваше около празниците, но съботните срещи, разбира се, оставаха.

 

 

Мистър и мисис Хегърти седяха в едно кафене в Дън Леър.

— Ти не познаваш вече никого тук — промълви несигурно тя. — Ще ти бъде по-трудно да си намериш работа в сферата на застраховките, отколкото там. Положението в Ирландия е доста затегнато.

— Няма да се занимавам повече с тях. Мислех си, че бих могъл да ти помагам… в изграждането на твоя бизнес.

Кит се замисли. Седеше неподвижно, свела очи надолу, и си представяше как той ще председателства на масата и ще създава впечатлението, че пансионът се ръководи от семейство. Как помага за по-незначителните неща, как разсмива момчета като Кевин Хики и се интересува от учението и светския им живот.

Но защо не беше направил всичко това за собствения си син? За Франсис, който днес може би щеше да е жив, ако имаше твърд баща, нетърпящ глупости като купуването на мотор.

— Не, Джоузеф — отговори тя, без да вдига очи. — От това няма да излезе нищо.

Той притихна. Мислеше си за своя син, който не бе преставал да му пише през всички тези години. Бяха се видели през миналото лято и момчето му разказа всичко за къщата в Дън Леър и как може би сърцето на майка му започвало да омеква. Но Франк не й спомена нито за писмата, нито за посещението. Джоузеф Хегърти също нямаше да издаде нищо. Момчето сигурно си имаше причина, за да постъпи така.

— Както кажеш, Кит — проговори най-сетне той. — Ти решаваш.

 

 

Намери телефонния номер на семейство Уестуард в указателя. От другата страна вдигна някаква възрастна жена.

— Лично обаждане за мистър Саймън Уестуард от сър Виктор Кавендиш.

Нан говореше с безличния глас на секретарка. Беше взела името от едно светско списание.

— Съжалявам, мистър Уестуард не е тук.

— Къде би могъл да го открие сър Кавендиш?

Мисис Уолш побърза да даде нужната информация на самоуверения глас, който очакваше отговор.

— Доколкото знам, ще обядва в „Хайбърниън“. Сър Кавендиш би могъл да му телефонира.

— Много ви благодаря — каза Нан и затвори.

 

 

— Искам да ти поднеса коледния подарък — усмихна се Нан, докато бяха в главното фоайе.

— Божичко, Нан, не съм ти донесла нищо — възкликна поразена Бени.

— Моят подарък е угощение. Каня те на обяд.

Бени се зачуди защо не е включена и Ив, но от изненада така и не успя да я попита.

Срещнаха Бил Дън и Джони О’Брайън, когато пресичаха градинката „Сейнт Стивън“. Момчетата им предложиха да пият по нещо в чест на Коледа. Когато получиха отказ, решиха да опитат с друго — пилешки крокети с чипс и бадемови кифлички за десерт. Бени обясни със смях, че двете отиват в „Хайбърниън“.

— О, в такъв случай имате страхотни татковци — сопна се Бил Дън, за да скрие разочарованието си.

 

 

Нан забеляза Саймън Уестуард в мига, в който двете с Бени влязоха в заведението. Сервитьорът възнамеряваше да ги настани на някоя ъглова маса, но Нан попита дали имат по-централно място. Тя говореше като човек, който идва редовно тук. И нямаше причина да не получи по-хубава маса.

Огледаха менюто и Нан заразпитва за блюдата, които не й бяха ясни.

— Нека си поръчаме нещо, което не сме яли досега — предложи тя.

Бени вече си мислеше за агнешко, тъй като то й се струваше вкусен и безопасен избор. Но все пак черпеше Нан.

— Какво например?

— Мозък. Никога не съм яла.

— Ами ако има ужасен вкус?

— Не може да има ужасен вкус на такова място. А какво ще кажеш за бекасини?

— Бекасини? Какво е това?

Саймън погледна към тях точно в този момент. Нан се облегна на стола си. Сега не оставаше друго, освен да чака. Бени се бореше с непознатите ястия в менюто.

— Бих могла да си взема скампи, но не знам какво е…

— О, голяма скарида, запечена в палачинкова смес.

— Знам какво е, но не съм го опитвала; като вкус ми е непознато.

Поне се бе отървала от мозъка, бекасините и другите странно звучащи неща.

— Мис Хоган, ама вие се храните в най-отбраните заведения!

— О, почти никога не ходя в елегантни ресторанти, но ако все пак го направя, вие винаги сте там.

Бени побърза да ги представи един на друг. Направи го съвсем простичко и както трябва, без да наруши нито едно от правилата в книгите по етикет на Нан. Поне тези, които беше чела.

— Нан, това е Саймън Уестуард. Саймън, това е моята приятелка Нан Мейхън.

— Здравейте, Нан — каза младият мъж и посегна към ръката й.

— Здравейте, Саймън — усмихна се Нан.

 

 

— Разбрах, че си се забавлявала за сметка на добрия си татко — обвини я през смях Джак на другия ден.

— Не, не си разбрал правилно. Нан ме покани в „Хайбърниън“. Като коледен подарък.

— И защо?

— Казах ти. Коледен подарък.

Младият мъж поклати глава. Нещо не се получаваше.

Девойката прехапа устна. Сега й се искаше да не беше ходила там. Всъщност още вчера съжали, че отиде. Беше си поръчала картофи със скампито и едва когато забеляза изненадата на сервитьора, разбра, че според традицията то се ядяло с ориз. Беше поискала по малко от всички сирена, вместо да си вземе само два вида, както правеха другите. Беше изявила желание за едно хубаво капучино, но й отговориха, че не сервират кафе в ресторанта, а само в бара отпред.

Освен това нещо в поведението на Саймън и Нан също я накара да се почувства някак си неловко. Струваше й се, че и тримата играят в някаква игра, но я разбират само те двамата. А сега и Джак намекваше, че Нан я е поканила заради някаква скрита своя цел.

— Какво има? — нежно я попита той, забелязал разстроеното й изражение.

После, докато пресичаха светофара между градинката „Сейнт Стивън“ и „Графтън стрийт“, Джак обгърна с ръка раменете й.

Изпитваше непреодолимото желание да я защитава от всичко. От Бил Дън, който беше казал, че едно толкова едро момиче с мощна гръд може би все пак щеше да се окаже забавно гадже. От пияниците с бутилки в ръка, с разчорлени коси и див поглед, с които се разминаваха по улицата. Искаше му се да я предпази от натовареното в предпразничната суматоха улично движение, от децата с мръсни лица, които можеха да измъкнат и последното пени от момиче с такова нежно сърце като Бени Хоган. Не му се искаше тя да се връща в Нокглен и да остане там сама през триседмичната коледна ваканция.

— Бени?

Тя обърна лице към него. Той обхвана главата й с двете си ръце и я целуна с безкрайна нежност по устните. След това се отдръпна леко и се вгледа в очите й; в тях се изписа изненада.

Тогава я прегърна и я притисна към гърдите си, както стояха на най-оживената улица в Дъблин. Усети как нейните ръце също го прегръщат. Двамата останаха така, притиснати един към друг, сякаш това бе най-естественото нещо на света.