Мейв Бинчи
Приятели (14)

Четиринадесета глава

Бени върна счетоводните книги в магазина на другата сутрин. Беше извела Шеп, за да го разходи. Той се оглеждаше с надеждата, че Еди ще се появи от складчето отзад, усмихнат до уши, и ще плесне с ръце от щастие, че скъпото му старо куче е дошло да го посети.

Девойката чу стъпки и разбра, че не е сама. Шон Уолш вече беше там.

— Бени — посрещна я той.

— Къде да ги оставя, Шон?

Въобразяваше ли си или той наистина я наблюдаваше внимателно? Пое двете тетрадки и ги постави на местата им. До отварянето на магазина оставаха цели четирийсет и пет минути.

Въздухът вътре беше задушен и прашен. Нищо не окуражаваше клиента да похарчи парите си. Интересно, защо никога не беше обръщала внимание на тези неща, докато баща й беше жив?

Той я наблюдаваше как се оглежда.

— Има ли нещо конкретно, което…

— Просто гледам, Шон.

— Налагат се значителни промени.

— Знам.

Бени претегляше всяка своя дума и я изговаряше тържествено. Това бе единственият език, от който разбираше той — тежки фрази, изречени авторитетно. Стори й се обаче, че забеляза паника в погледа му.

— Намери ли това, което търсеше в нашата документация? — попита я Шон, без да отделя очи от лицето й.

— Не съм търсила нищо. Както ти казах, исках просто да се запозная с всекидневието на магазина, преди да се видя с мистър Грийн.

— Мислех, че майка ти проявява интерес…

Долната му устна се нацупи леко.

— Така е. Тя разбира много повече, отколкото си мислим ние.

Нямаше представа защо го каза. Анабел Хоган не знаеше нищо за бизнеса, купен с нейната зестра. Умишлено бе стояла далеч от него; смяташе, че е мъжка работа и женското присъствие в този мъжки свят е неканено. Мъжете нямаше да си купуват костюми, ако наоколо се въртяха жени.

Внезапно Бени осъзна, че точно тук е трагедията в живота на нейните родители. Ако майка й проявяваше дори и минимален интерес към магазина, колко различно щеше да бъде всичко. Тогава щяха да ги свързват много повече неща и интересът им към Бени нямаше да е маниакален. А Анабел Хоган, и без друго по-наблюдателна и практична от своя съпруг, може би щеше да забележи несъответствията, ако изобщо съществуваха, и да се справи с тях още в началото.

 

 

Емили Мейхън беше наясно, че Нан най-сетне е открила някого. Разбираше го от все по-грижливите й подготовки преди излизане, по новите дрехи, от това как придумваше баща си да й даде още пари и най-вече — от искриците в очите й.

На леглото лежеше малка шапка. Тя беше в тон с копринената рокля и болерото в лилаво, поръбено с пурпурно. Днес дъщеря й щеше да ходи на конни надбягвания. За повечето хора това бе поредният работен или учебен ден, но не и за Нан.

Емили беше втора смяна, така че сега бяха само двете в къщата.

— Нали ще внимаваш, скъпа, обещай ми?

— Какво имаш предвид?

— Не те питам за него; знам, че според теб подобни въпроси не носят късмет, а последното ми желание е да намалявам шансовете ти. Но обещай да бъдеш предпазлива.

— Не съм спала с него, Ем. И нямам подобни намерения.

— Нямам това предвид. — Всъщност точно това имаше предвид, но й се струваше прекалено дръзко да говорят така открито. — Ще ми се да не пренебрегваш учението си и да не се возиш в бързи коли.

— Имаше предвид спането, Ем. — Девойката се засмя добродушно. — Но аз нито съм спала с него, нито ще спя, така че се успокой.

 

 

— Безкрайно ли ще се дразним един друг или най-после ще се отдадем на чувствата си? — попита Саймън, докато караше към хиподрума.

— Дразним ли се? Не бях забелязала.

Младият мъж я изгледа с възхищение. Нищо не можеше да я извади от равновесие. Никога не позволяваше да се озове в неизгодно положение.

А днес изглеждаше истински красива. Снимката й със сигурност щеше да се появи във вестниците. Фотографите винаги търсеха нещо красиво и с класически стил. Нан беше точно момичето за тях.

Щом слязоха от колата, веднага се озоваха сред човешко гъмжило и естествено налетяха на Моли Блак. Тази жена, отличаваща се с господарското си поведение, огледа внимателно Нан от главата до петите. Някога нейната дъщеря се бе кандидатирала за Саймън Уестуард. Сегашната му приятелка обаче беше съвсем различен тип момиче, с което можеше да парадира. Освен това определено беше и красива. Доколкото беше подочула, следваше нещо, живееше в Дъблин, но не говореше нищо нито за себе си, нито за своето семейство.

Мисис Блак премина в атака и драматично проплака във връзка с издадения от Бъкингамския дворец декрет, премахващ представянето в двора на дебютантките.

— И сега как ще знаем кое момиче от какво семейство е? — произнесе тя, вперила любопитния си поглед в Нан.

Девойката се огледа за своя спътник; не й беше приятно, че не беше до нея точно в този момент. Реши да прибегне до обичайната си тактика и отговори на въпроса й с въпрос.

— Защо премахват представянето, как смятате?

— Повече от очевидно е. Там младата жена трябва да бъде представена от дама, която вече е представена. Тъй като времената са тежки, някои от тях са склонни да вземат определена сума, за да представят неприятните дъщери на новите бизнесмени. Ето я причината.

— А вие имате ли някой за представяне?

Тонът на Нан беше безстрастен, маниерите — любезни. Беше улучила десетката.

— Не от моето семейство, разбира се — отвърна недоволно мисис Блак. — Става дума все за приятелски деца. Беше толкова хубаво за тях; системата беше много добра.

— Но аз мисля, че не е трудно да разпознаеш свързаните от общ произход хора, как смятате вие?

— Да, съвсем лесно е — отвърна рязко Моли Блак и се обърна към Саймън, който току-що се беше присъединил отново към тях: — С вашата приятелка проведохме много интересен разговор за това колко добре би било, ако възобновят Сезоните на висшето общество — обясни му авторитарната матрона.

— О, прекрасно би било. — И младият мъж поведе спътницата си нататък. — Каква заядлива особа — измърмори той, след като се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Защо тогава си губиш времето с нея?

— Няма как. Тя и Теди са навсякъде. Пазят дъщерите си от търсачи на съкровища като мен.

— Ти такъв ли си, Саймън?

Усмивката й беше безоблачна и насърчителна.

— Разбира се, че съм. Нали видя в какво състояние е къщата. Ела сега да пийнем нещо и да заложим на конете толкова пари, колкото не можем да си позволим. Ето в това се състои животът.

Хвана я за ръка и я поведе през тревата към отсрещния бар.

 

 

Мистър Грийн ги уведоми за това, което вече знаеха, а именно че въпреки многобройните напомняния, предложения и предупреждения, покойният мистър Хоган не е оставил завещание. Каза им още нещо, което вече не знаеха, а именно че договорът за съдружие бил подготвен, но не бил подписан.

Мистър Грийн беше идвал на редовните си посещения през четири седмици, както обикновено, но нито веднъж мистър Хоган не пристъпил към обсъждането на този въпрос. В единствения случай, когато адвокатът напомнил за него, покойният отговорил, че все още имал да обсъжда някои детайли.

— Смятате ли, че е открил нещо, което го е накарало да промени намеренията си? Все пак той е написал писмото си до Шон преди Коледа — попита Бени.

— Знам. Имам копие от писмото. Беше ми изпратено по пощата.

— От баща ми?

— Предполагам, по-скоро от мистър Уолш.

— А нямате ли някакво усещане, нещо, което да намеква, че… цялата работа някак си не е била съвсем наред?

— Мис Хоган, простете, че ще се изразя така официално, но аз не боравя с усещания и намеци. Като адвокат си служа само с това, което е написано.

— А написаното е намерението на баща ми Шон Уолш да стане съдружник, нали?

— Точно така.

Бени нямаше доказателства, водеше се единствено от инстинкта. Може би преди смъртта си баща й също е забелязал, че внасят в банката по-малко, отколкото получават. Но конфронтация не бе имало. Ако се бе стигнало до открити обвинения в лицето на виновника, Еди щеше да сподели със съпругата си или най-малкото старият Майк щеше да чуе.

Може би баща й е изчаквал да събере доказателства, така че тя трябваше да направи същото. Подобно на него щеше да поиска да отложат подписването на споразумението за партньорството. Мистър Грийн, който бе предпазлив човек, каза, че винаги е разумно генералните промени да се отложат, ако човек е претърпял тежка загуба. А после решиха единодушно, че е настъпил моментът да повикат Шон Уолш.

Когато той пристигна, Патси донесе прясно кафе.

Младият мъж обясни, че е затворил магазина. Невъзможно било да остави Майк да отговаря за него. Той несъмнено в миналото вършел добра работа, но, както казваше мистър Хоган, бедният Майк вече не е способен да се справи в днешния свят.

Решиха засега нищо да не се променя. Попитаха младия мъж дали смята, че временно трябва да назначи още някой. Той отговори, че според него зависело от това дали мис Хоган ще изостави следването си и ще отиде да работи в магазина. В такъв случай нямало да се налага да използват случаен човек.

Бени обясни, че и двамата й родители искали тя да продължи образованието си. Въпреки това обаче вече щяла да се интересува непрестанно от магазина. За малко не се наложи да срита майка си, за да я разбуди и да я принуди да каже няколко свързани изречения в смисъл че и тя щяла да прави същото. А след това помоли съвсем непринудено, сякаш всичко беше наред, да им обяснят простата счетоводна система. Шон се зае да го направи.

— Следователно това, което е в книгата с постъпленията, трябва да отговаря повече или по-малко на данните, които се нанасят всяка седмица в книгата с депозитите.

— Да. Като се приспаднат разходите.

— Тези разходи са описани на малките розови листчета, нали?

— Баща ти ги описваше, когато се сетеше. Той наистина беше прекрасен човек, но забравяше изключително много.

— За какво е вземал пари?

Сърцето на девойката се бе вледенило. Така никога нямаше да достигне до никакви доказателства.

— Ами, чакай да видя.

Шон я погледна. Тя беше с най-хубавия си тоалет, новата пола и болерото, които й бяха подарени за Коледа.

— Ами, може би за твоите дрехи например, Бени. Напълно възможно е да е взел пари, за да плати някой тоалет, и след това да не се е сетил да го отбележи.

В този момент тя разбра, че е победена.

 

 

Кевин Хики обяви, че баща му пристига от Кери и пита мисис Хегърти кой хотел в Дън Леър би му препоръчала.

— Божичко, Кевин, всеки ден минаваш покрай десетина от тях — възкликна Кит.

— Струва ми се, че той предпочита да чуе вашия избор, не моя.

Кит предложи „Марин“ и му запази легло там. Предполагаше, че бащата на Кевин ще пожелае да види къщата, където синът му живееше, и настоя пред момчето да го доведе на чаша чай.

Пади Хики беше едър, приятен човек. Разказа, че бил на държавна работа в провинцията. Имал малко земя, но в цялото семейство нямало никаква фермерска жилка. Всичките му братя заминали за Америка, всичките му синове следвали, но нито един не учел земеделие.

И Кит, и Ив го харесаха.

— Няма ли надежда да започне да излиза с такова хубаво момиче като теб? — обърна се той към Ив.

— О, изобщо не ме поглежда — засмя се девойката.

— А и тя вече си има един млад студент по право, който направо си е изгубил ума по нея — добави Кит.

— В такъв случай сигурно понякога се чувствате самотна тук, мисис Хегърти. Имам предвид, когато младежта излезе да се позабавлява.

— Справям се.

Внезапно Ив осъзна, че Пади Хики насочваше разговора така, че да покани Кит да излязат. И разбра, че тя самата изобщо не си даваше сметка за този развой на нещата.

— Ти наистина се справяш — обади се девойката. — Разбира се, че се справяш. Но ми се иска да излезеш и да се държиш неразумно, поне веднъж.

— Е, след като стана дума за неразумност — намеси се Пади. — Не смея да се надявам, че ще се съгласите да придружите един стар вдовец от Кери, който възнамерява да прекара вечерта в града.

— О, не е ли страхотно — възкликна Ив. — Тъй като тази вечер всички ние също излизаме. — Кит я погледна стреснато: — Елате да я вземете към седем часа, мистър Хики.

Той си тръгна и Кит се нахвърли върху момичето.

— Защо се държиш така? Евтино и нахално. Изобщо не е в твой стил.

— Не е в мой стил, когато става дума за мен самата, но Господ ми е свидетел…

— Не мога да изляза с него, аз съм омъжена жена.

— Така ли?

— Да, така. Няма значение какво е правил Джоузеф в Англия, аз съм все още омъжена.

— Я се стегни, Кит.

— Ив!

— Никой не те кара да извършиш прелюбодеяние с бащата на Кевин, а само да излезеш с него, ако щеш дори да му разкажеш за живото ти бреме на съседния остров. Аз лично не бих говорила за него, но изборът си е твой. Само не отхвърляй поканата на един почтен човек.

Ив изглеждаше толкова ядосана, че Кит най-неочаквано избухна в смях.

— Какво да облека?

— Е, това вече е друго нещо.

 

 

— Питах се дали би приела една разходка до Уелс…

Джак я изгледа с надежда.

— Не, прекалено рано е.

— Казват, че промяната действа добре.

Бени знаеше какво има предвид и копнееше да отиде с него в Уелс. Копнееше да бъде неговото момиче на кораба, който щеше да отведе студентите от Дън Леър до Холихед. Копнееше да седи до него във влака и за всички да бъде Бени Хоган, момичето на Джак Фоули. Знаеше, че една промяна ще прочисти главата й от мислите и подозренията, които не й даваха мира.

Беше се опитала да убеди майка си да посети някой от своите братя. На погребението всички те бяха изключително добронамерени и изразиха готовност да помогнат. Но Анабел Хоган отвърна тъжно, че навремето те не одобрили брака й с Еди, тъй като бил по-млад от нея и нямал никакъв бизнес. Нямала желание да стои в обширните им провинциални домове и да им разказва за брака, на който те никога не бяха гледали с добро око. Предпочиташе да си остане вкъщи и да свиква с живота, който я очакваше от сега нататък.

Бени не искаше да обяснява всичко това на Джак. Главното беше, че той не обръщаше внимание на изпълнените с възхищение погледи, които го следяха от всички ъгълчета на университетското барче. Седеше на твърдия дървен стол и пиеше чаша след чаша кафе. Беше купил две парчета от любимата торта на Бени, но тя заяви, че вече не си пада по нея. В действителност цялото й същество изгаряше от желание да изяде поне едното, но напоследък не си позволяваше нито кексове, нито пудинги, нито чипс или бисквити. Животът й щеше да бъде отчайващо безинтересен без светлината, която внасяше в него Джак Фоули.

 

 

Нан се зарадва от сърце, когато Бени тръгна отново на лекции.

— Нямаше с кого да си говоря. Щастлива съм, че най-сетне те виждам.

Бени не искаше да си признае колко приятно й стана от тези думи.

— Да знаеш само колко ви завиждам, че с Ив сте тук през цялото време.

— Ив ми е малко сърдита — призна Нан. — Не одобрява, че ходя със Саймън.

Бени знаеше, че е така. Предполагаше обаче, че положението щеше да е същото, независимо с кого щеше да ходи Саймън. Тя смяташе, че веднъж пораснал достатъчно, за да осъзнае истинското положение, братовчед й трябваше да се постарае да компенсира поне донякъде сторената спрямо нея несправедливост. Че Нан я беше поканила в „Хайбърниън“ единствено с цел да я запознае със Саймън. Ив беше непреклонна, когато станеше дума за някои неща.

— И къде те води той?

Нан й разказа за посещенията им в няколко реномирани заведения и клубове.

— А ти харесваш ли го?

— Да, много.

— Защо тогава имаш такъв притеснен вид? Очевидно и той те харесва, щом като продължава да те кани на всички тези места.

— Да, но иска да спи с мен.

Бени се оцъкли.

— Няма да го направиш, нали?

— Ще го направя, но как? Точно това се опитвам да реша. Къде и как?

 

 

Стана така, че Саймън реши къде и как — на задната седалка на автомобила му. Заяви, че било страшно глупаво да продължават да се преструват и да твърдят, че и двамата не го искат.

Нан беше студена като лед и отвърна, че няма намерение да прави каквото и да било на задната седалка.

— Но нали ме желаеш? — ядоса се младият мъж.

— Да, разбира се, че те желая.

— Тогава?

— Притежаваш чудесен дом, където ще ни бъде по-удобно.

— Не и в Уестландс — отсече той.

— Със сигурност не и в колата — отсече Нан.

 

 

На другия ден Саймън чакаше Нан на ъгъла на „Ърлсфорт Теръс“ и „Лийсън стрийт“. Тя отказа предложението на Ив и Бени да отиде с тях в „Пеещия чайник“. Ив щеше да хапне чипс, а волевата Бени мислеше да се задоволи с едно чисто кафе.

Не забелязаха стрелкащия се поглед на своята приятелка; тя сякаш знаеше, че някой я чака наблизо. Не забелязаха също как Саймън се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Снощи се държах невероятно лошо — промълви той. — Непростимо беше от моя страна. Какво ще кажеш за едно хубаво хотелче, което познавам добре. Ще вечеряме там, ще останем цялата нощ. Ако искаш.

— Определено искам. Но за жалост съм заета до идния вторник.

— Просто ме караш да чакам.

— Не, просто съм заета.

Но тя всъщност точно това правеше — караше го да чака. Беше изчислила кой е най-безопасният й период и следващият вторник бе най-ранната дата, в която би се осмелила да легне със Саймън Уестуард.

 

 

Клода седеше в задната стая и шиеше. През стъклената врата можеше да види, ако някой от клиентите се нуждаеше от специално внимание. В повечето случаи леля й и Рита, момичето, което бяха наели неотдавна, се справяха без нейна помощ.

Бени влезе и седна до нея.

— Как се справя Рита?

— Чудесно. Човек трябва да ги подбира предварително; изключително важно е да бъдат пъргави и съобразителни, иначе няма никаква полза от тях. Но не толкова съобразителни, че да вземат всичките ти идеи и да си направят свой бизнес. Това е цялата философия.

Бени се изсмя сухо.

— Изглежда баща ми не е и подозирал за тази философия — промълви горчиво тя. — Клода, какво ще стане, ако Рита взема тайно от постъпленията?

— Ами, първо, ще разбера още в края на първия ден, най-късно до края на седмицата.

— Така ли мислиш?

— Да. Ще предложа да й отрежат ръцете до китките, но леля Пеги просто ще я уволни.

— А ако не можеш да го докажеш?

— Тогава ще стана изключително предпазлива, Бени, толкова предпазлива, че няма да повярваш.

— Ако е внасяла парите в банка, все някой ще знае, нали?

— О, да. Но тя няма да ги внесе в банка, поне не и в нашия регион. Най-вероятно ще ги скъта някъде другаде.

— Например?

— Боже, нямам представа. И ще внимавам да не ме хванат, докато търся.

— Значи може да се наложи да оставиш всичко така, ако нямаш доказателства.

— Напълно възможно е, колкото и да е мъчително.

И двете знаеха, че не става дума за безупречната Рита. И си даваха сметка, че беше опасно да казват каквото и да било повече.

 

 

Джак Фоули обеща да звънне на Бени от Уелс. Щели да отседнат в малък хотел. Той щял да бъде в една стая с Бил Дън, който отивал заради смеха и бирата.

— Изобщо няма да имаш нужда от мен — заяви тя и се засмя, за да прикрие разочарованието си, задето нямаше да бъде там.

Той не се обади. Нито през първата, нито през втората, нито през третата нощ. Бени си стоя през цялото време вкъщи, заслушана в тиктакането на часовника, в хъркането на Шеп, в шепота на Патси и Моси, докато майка й наблюдаваше играта на огъня в камината.

 

 

Нан приготви внимателно чантата си. Дантелена нощница, дрехи за следващия ден, елегантния несесер, в който сложи пудрата, нова четка и паста за зъби. Целуна майка си за довиждане.

— Ще остана при Ив в Дън Леър — обясни тя.

— Чудесно — отвърна Емили Мейхън. Беше й ясно, че дъщеря й нямаше да нощува при Ив.

 

 

Бил Дън почти се сблъска с Бени в главното фоайе на университета.

— От мен се очакваше да те видя случайно и да разбера накъде вее вятърът — обяви той.

— Какво, за бога, значи това?

— Нашият приятел в кучешката колибка ли е натикан или не?

— Бил, станал си по-зле и от Ейдан. Говори на английски.

— На прост английски твоят приятел, мистър Фоули, иска да разбере дали да се осмели и да се приближи до теб, след като не успя да ти телефонира.

— О, не бъди толкова глупав — ядоса се Бени. — Джак знае, че не съм от онези момичета, които ще започнат да му се цупят и да правят фасони. След като не е могъл да телефонира, значи не е могъл.

— Сега ми става ясно защо те харесва толкова много. И защо се страхуваше да не те разстрои — заяви с възхищение Бил Дън. — Момиче като теб се среща едно на милион.

 

 

На Хедър Уестуард не й допадна особено идеята, че Ейдан ще ги придружава на техните разходки. Не след дълго обаче Ив се оплака, че малката й приятелка харесва Ейдан повече от нея самата. Неговият изпълнен с фантазии свят бе далеч по-интересен.

Той обясни на момичето, че двамата с Ив ще имат осем деца, с по десет месеца разлика помежду им. Щели да се оженят през 1963 година и до края на 1970 на всеки десет месеца щяло да им се ражда по едно дете.

— Защото сте католици, затова ли?

— Не. Защото искам да намеря занимание за Ив през първите ми най-трудни години като адвокат. Аз ще вися по цял ден в правната библиотека, за да изкарвам пари за всички мелби „Славата на Никърбокър“, които ще искат децата. Нощем ще работя в някой вестник като заместник-редактор. Всичко съм изчислил.

Хедър се кискаше, завряла лице в огромния си сладолед. Не знаеше какво да си мисли; не беше убедена, че той говори напълно сериозно. Погледна към Ив за потвърждение.

— Аз ще ти кажа какво ще се случи в действителност. Ще срещне някоя безмозъчна блондинка, която ще замига с дългите си ресници насреща му и ще се закиска, а той ще забрави напълно и за мен, и за дългосрочния си план.

— Ти имаш ли нещо против?

Момичето говореше така, сякаш Ейдан го нямаше.

— Не, дори ще изпитам огромно облекчение. Осем деца са доста изтощителна перспектива. Помниш ли как се чувстваше Клара с всички тези кутрета?

— Но ти няма да ги раждаш наведнъж?

Очевидно Хедър се отнасяше сериозно към въпроса.

— Ситуацията обаче си има и своите предимства — намеси се Ейдан. — Ще ни изпращат безплатно бебешки дрехи, а ти ще ни помагаш, Хедър. Ще сменяш пелените на четири от тях, докато Ив сменя на другите четири.

Момичето се засмя щастливо.

— Няма да искам безмозъчна блондинка, честно — обърна се младият мъж към Ив. — Аз не съм Джак Фоули.

Тя го изгледа учудено.

— Джак ли?

— Ами, става дума за пътуването до Уелс, но всичко е наред, Бени му е простила. Бил Дън ми каза.

— Тя му прости, че не й се обади. И не знае нищо за никаква безмозъчна блондинка…

— О… Не мисля, че е нещо от значение… — Ейдан даваше отбой. Очите на Ив светнаха. — Е, значи само кораб, преминал през нощта, и някаква блондинка, глупав уелски кораб. Не знам, за бога. Не съм бил там.

— О, сигурна съм, че са ти казали и то с най-големи подробности.

— Ив, аз не бих отишъл да изръся всичко на Бени.

— Аз съм й приятелка.

— Това какво означава: ще й кажеш ли или не?

— Означава, че ти няма да разбереш никога.

 

 

Нан се настани в колата на Саймън.

— Много хубаво ухаеш — отбеляза той. — Винаги на най-скъпите парфюми.

— Повечето мъже не ги разпознават — похвали го тя. — Това обаче не се отнася за теб.

Излязоха от Дъблин и тръгнаха на юг, като минаха през Дън Леър, покрай къщата на Кит Хегърти и училището на Хедър.

— Ето тук учи сестра ми.

Нан знаеше, че Ив ходи при нея в неделните дни, че Хедър се чувства нещастна там и би предпочела училището в Нокглен, така че да може да се връща при любимото си пони, кучето и провинциалния живот, които обичаше толкова много. Но Саймън не трябваше да разбере, че тя знаеше всичко това.

Беше решила да се държи спокойно и резервирано с него. Да се прави, че не знае за неговото семейство; така нямаше да му дава основание да се бърка и в нейния живот. Едва по-късно, когато го пленеше достатъчно, щеше да отговори на въпросите му.

Тогава вече щеше да я познава достатъчно, за да е наясно, че пияният й баща и обърканото й семейство нямаше да участват в живота й. Смяташе, че е флиртувала достатъчно дълго и е избрала добре момента, за да прекарат заедно първата си съвместна нощ.

Беше потърсила и информация за хотела. Нан Мейхън нямаше да допусне да пристигне където и да било, дори и в хотела, за да изгуби девствеността си, без да се подготви и информира за социалното му минало.

Саймън й се усмихна. Наистина бе изключително привлекателен, само дето беше по-нисък, отколкото й се искаше. Когато излизаше с него, не слагаше обувки с високи токчета.

— Много се зарадвах, когато се съгласи да вечеряме тук и да прекараме цялата нощ заедно…

— Да, мястото е прекрасно. С великолепни портрети и стари гравюри с ловни сцени.

— Откъде знаеш?

— Не мога да си спомня. Някой ми каза.

— Да не би да си идвала тук с някой от предишните си приятели?

— Никога не съм ходила в хотел с никого.

— Хайде де.

— Истина е.

Тази новина като че ли го смути. Като че ли това, което го очакваше, вече му се струваше по-сложно и трудно, отколкото предполагаше. Нан вероятно имаше предвид точно това. Но момиче като нея със сигурност имаше опит, ако не в хотелско легло, може би в пясъчните дюни.

На масата бяха поставени свещи. Тъмното заведение бе украсено с тежки маслени портрети на строгите предци на хотелиера. Сервитьорът се обръщаше към младия мъж с уважение и се отнасяше към него като към стар клиент.

На съседната маса седеше някаква двойка. Сервитьорът се обръщаше към мъжа със „сър Майкъл“. Нан затвори очи за момент — наистина беше по-добре да дойдат тук, отколкото в Уестландс. Саймън се бе оказал прав.

Тук се отнасяха към тях като към аристократи. Не беше зле за дъщерята на Брайън Мейхън, строител и пияница.

Нан не го бе излъгала, установи с изненада и леко чувство на вина Саймън. Той бе наистина първият мъж, с когото отиваше в хотел, за да преспи. Лунната светлина навлизаше през завесите и играеше по съвършеното й лице. Тя беше наистина много красиво момиче и по всичко изглеждаше, че го харесва. Придърпа я отново към себе си.

 

 

Бени знаеше, че не може да отлага вечно партньорството на Шон Уолш. Ех, ако само можеше да накара майка си да прояви някакъв интерес към въпроса. Анабел се събуждаше всяка сутрин с натежала глава от упоения си с таблетки сън. А след това в продължение на няколко часа не можеше да се отърси от вцепенението.

А когато това станеше, осъзнаваше своята самота. Съпругът й бе умрял преждевременно, дъщеря й беше по цял ден в Дъблин, а прислужницата й всеки момент щеше да обяви годежа си с Моси Руни и оставаше все още в дома й единствено от уважение към тежката загуба, която бе преживяло семейството.

 

 

Шон Уолш пиеше сутрешното си кафе в хотел „Хили“ и наблюдаваше през прозореца дали някой влиза в магазина.

Майк щеше да се справи с лесните продажби или с вземането на мерки на редовен клиент. Той обаче трябваше да присъства при по-трудните процедури.

Мисис Хили седна до него.

— Стана ли дума за съдружието?

— Те ще се съгласят. Казаха го пред адвоката.

— Може и да са го казали, но над магазина вече трябваше да е окачено твоето име, така че да го виждат всички.

— Много мило от ваша страна, че имате толкова високо мнение за мен… Дороти.

Той все още мислеше за нея като за „мисис Хили“.

— Нищо подобно, Шон. Ти заслужаваш нещо повече. Нека всички да разберат какво представляваш в действителност.

— Един ден ще разберат. Просто се придвижвам по-бавно. Такъв съм.

— Стига да се движиш, а не да стоиш на едно място.

— Не стоя на едно място — увери я той.

 

 

— Кога ще се видим отново? — попита Саймън, когато остави Нан пред университета.

— Какво предлагаш?

— Предлагам тази вечер, но къде бихме могли да отидем?

— Бихме могли да пийнем нещо.

— А след това?

— Сигурна съм, че знаеш и други прекрасни хотели.

Усмихна му се.

За съжаление той не можеше да си позволи други хотели. Нито пък да я заведе в дома на Бъфи и Франк, където отсядаше, когато нощуваше в Дъблин. А тя нямаше да го заведе в своята къща. Очевидно вариантът с колата отпадаше, а той не беше съгласен да ходят в Уестландс.

— Ще измислим нещо — обеща Саймън.

— Довиждане — отново са усмихна Нан.

Саймън я проследи с възхищение. Отдавна не беше срещал подобно момиче.

 

 

— Бени, ужасно изглеждаш. Дори не си се сресала — възкликна Нан. — Най-красивият мъж в университета тича след теб. Не можеш да се появяваш в такъв вид.

Най-красивият мъж в колежа изобщо не тичаше след нея. Приличаше по-скоро на виновна овца; всеки път, като я видеше, започваше да й се извинява за Уелс. Беше му казала да забрави за случилото се. Дори този петък уреди да остане в Дъблин и му предложи да прекарат вечерта заедно. Беше попитала Ив дали може да преспи в Дън Леър. Предупреди Патси, че няма да се прибира, и обясни на майка си, че й е нужно да остава в Дъблин по една нощ седмично. Всеки се справяше със загубата по свой начин и нейният беше да прекарва повече време с приятелите си. Празните, безжизнени очи на майка й се замъглиха, сякаш това бе поредният удар.

И за капак на всичко Джак заяви, че петък не било подходящо за него. Щели да пийнат нещо след тренировките по ръгби.

— Остани друга нощ от седмицата — предложи нехайно той.

На Бени й се прииска да го зашлеви с всичка сила. Беше несъобразителен като дете. Сега се налагаше да развали всички уговорки — с Ив, Кит, Патси и майка си. По дяволите, нищо подобно, щеше да остане в Дъблин и може би да отиде на кино с Ив и Ейдан. И без това я бяха канили толкова пъти. А след това щяха да хапнат в някое кафене.

 

 

Все още си подсвиркваха главната тема от филма, когато пристигнаха в „Голдън Ориент“. На излизане от киното срещнаха Бил Дън, който се присъедини към тях.

Ейдан ги упътваше из менюто като истински експерт. Всеки щеше да си поръча нещо различно, за да опитат четири различни ястия.

— Проблемът е, че всички искаме едно и също — оплака се Ив.

— Къде е Джак? — попита Бил.

— На срещата на отбора по ръгби — отговори нехайно Бени.

Стори й се, че момчетата се спогледаха. Най-вероятно си въобразяваше. От това слухтене след Шон Уолш май вече започваха да й се привиждат несъществуващи неща.

 

 

Джак Фоули се обади в събота. Беше ядосан.

— Предполагам, снощи си прекарахте много хубаво. Единствената вечер през седмицата, през която съм зает.

— Досега винаги си твърдял, че петъчните вечери в Дъблин са прекрасни.

Несправедливостта му я беше жегнала.

— Наистина са такива за някои, както ми каза и Бил Дън.

— През кой ден си свободен следващата седмица, Джак? Ще уредя да остана.

— Само се цупиш. Цупиш се заради Уелс.

— Казах ти, разбирам, че не ти е останало време да се обадиш. Не се цупя заради някакво си телефонно обаждане.

— Не е заради телефонното обаждане. Заради другото.

— Какво друго? — учуди се Бени.

 

 

Нан и Саймън се срещнаха три пъти, без да намерят решение на проблема.

— Колко жалко, че нямаш някое апартаментче в града — въздъхна младият мъж.

— Колко жалко, че и ти нямаш — не му остана длъжна тя.

Това, от което се нуждаеха наистина, бе някое местенце, където никой нямаше да ги вижда. Не беше нужно да е в Дъблин. Бензинът не беше проблем. Така Саймън стигна до извода, че фермата щеше да им свърши добра работа. Това усложняваше положението, но пък беше безплатно. Трябваше само да се върне в Нокглен, за да уреди нещата. Нан се сети за къщичката на Ив край каменоломната. Беше видяла къде приятелката й слагаше ключа от входната врата. Никой не ходеше там. Само от време на време и то през деня се отбиваше някоя монахиня, за да нагледа постройката.

 

 

Видяха светлини само в една къща. Нан помнеше, че в нея живееше един мълчалив човек на име Моси. Веднъж беше чула Ив и Бени да говорят за него.

— Това е мъжът, който нашата Бий Мур искаше за себе си, но му го отне друга — обясни Саймън и се усмихна самодоволно, че е така добре осведомен за местните събития.

Нан беше донесла два чаршафа, калъфки за възглавници и две хавлиени кърпи. А в несесера си този път беше сложила и сапун. Не трябваше да оставят следи от посещението си.

Саймън не разбираше защо просто не бяха попитали Ив. Нан смяташе, че за такова нещо и дума не може да става. Ив щеше да откаже.

— Защо? Нали си й приятелка. А аз съм й братовчед.

— Точно затова.

Саймън сви рамене. Бяха тук, така че подробностите вече нямаха значение. Не посмяха да запалят печката и затова веднага занесоха в леглото бутилка шампанско.

 

 

— Ще трябва да си донеса примуса, стига да го намеря — потрепери Саймън на другата сутрин.

Нан сгъна грижливо чаршафите и кърпите и ги прибра в чантата.

— Защо не ги оставим тук? — искрено се учуди той.

— Не ставай смешен.

Вече измит набързо с леденостудена вода, но все още неизбръснат, Саймън огледа внимателно къщата за първи път.

— Тя притежава някои наистина хубави неща — заяви той. — Пианото със сигурност е от Уестландс. Ив свири ли на него?

— Не, не мисля.

За някои предмети бе сигурен, че са от Уестландс, за други се съмняваше. Очевидно бе запомнил доста неща оттогава, макар да е бил още дете, когато леля му бе встъпила в този злополучен брак и бе дошла да живее в тази къщурка, вместо в някоя голяма къща, подобна на онази, в която бе отраснала.

— Да вървим. Би било ужасно да ни хванат още първия път — подкани го тя.

— Смяташ ли, че ще има и други? — подразни я той.

— Само ако си намериш примуса — засмя се Нан.

 

 

Стаите на първия етаж бяха просторни и с високи тавани. Тук бе живяло семейството, което притежаваше магазина. Тук бе живял и Еди Хоган със своята млада съпруга през първата година от брачния им живот. Лизбег бе купена непосредствено преди раждането на Бени.

Стаите все още бяха пълни с вехтории. Гледката не беше особено приятна.

В продължение на десет години и половина Шон Уолш живееше на следващия етаж. Спалня, друга стая, която служеше за дневна, и една много старомодна баня с газов бойлер. Бени не се беше качвала там, откакто бе навършила осем или девет години.

Ако беше присвоявал пари, със сигурност нямаше да ги е скрил тук. Все пак това щеше да бъде първото място, което да претърсят, ако се разбереше за кражбата. Безсмислено беше да търси. Безсмислено и опасно. Не беше забравила и предупреждението на Клода.

Ако не подпишеше споразумението за съдружие с Шон Уолш, Нокглен щеше да се възмути, че го обвинява несправедливо. На Бени изобщо не й се нравеше мисълта да тършува из дома му за доказателства. Но от друга страна беше сигурна, че там се криеше нещо, може би разписки от някой далечен банков клон. Особено след като го хвана в лъжа.

Когато го помоли да й обясни системата за отбелязване на разходите пред мистър Грийн, тя поиска да й даде пример. Шон Уолш бе посочил тоалета й и бе предположил, че може би баща й е вземал пари от постъпленията, за да й купува дрехи. Но след това се оказа, че всичко е платено на мисис Пайн с чекове, попълнени с полегатия му почерк.

Искаше й се всичко да е свършило — Шон да е разкрит и да е напуснал града, майка й да се е възстановила и да е поела бизнеса в свои ръце. И най-вече — някой да й каже какво точно се е случило в Уелс.

 

 

Саймън донесе примуса. Нан — два красиви порцеланови свещника и две розови свещи.

Саймън донесе бутилка шампанско. Нан — две яйца, подправки, хляб и масло. И нескафе. На сутринта приготви омлет, а Саймън заяви, че цялата тази обстановка го е възбудила толкова, та се наложи да се върнат веднага в леглото.

— Та ние току-що прибрахме нашите чаршафи и върнахме нейните, глупчо — отговори Нан.

Когато говореше за Ив, тя никога не употребяваше името й.

 

 

— Къде прекарва нощите дъщеря ти? — изръмжа Брайън Мейхън, все още необръснат и подпухнал след поредното си пиянство.

— Ти се напи много лошо на два пъти, Брайън. Струва ми се, че това я изплаши и тя отиде при приятелката си Ив в Дън Леър. Нали се сещаш, Ив и Бени от Нокглен, с които се сприятели в университета.

— Какъв смисъл има да отглеждаш деца, след като ги оставяш да спят по чуждите къщи.

— Пол и Нейзи също не се прибират… Но никога не се тревожиш за тях.

— На тях нищо не може да им се случи.

— Нито пък на Нан — отговори Емили Мейхън и изрече кратка молитва наум.

 

 

Една вечер Моси Руни забеляза светлина. И отмина. Вероятно Ив Малоун се е прибрала тихомълком. Това не бе негова работа.

Случи се така, че още на следващия ден майка Франсис го помоли да оправи една от водопроводните тръби. Отиде с него, за да му покаже какво има предвид.

— Ив не се е прибирала от седмици — оплака се тя. — Ако не сме ние с теб, Моси, къщата ще се разпадне.

Младият мъж не каза нищо. Може би Ив Малоун е искала да се прибере без знанието на монахините.

 

 

Доктор Джонсън придърпа кочана с рецептите. Мисис Каръл открай време бе трудна личност. Според него тя се нуждаеше повече от услугите на отец Рос, отколкото от неговите. Справедливо ли беше обаче да тръсва всички невротични, вечно оплакващи се особи на местния свещеник, като нарича състоянието им „религиозна криза“?

— Знам, че думите ми няма да ви прозвучат сериозно, но все пак трябва да ги кажа. В малката къщичка горе над каменоломната има духове. Онази жена умря в неистови болки, а бедният й съпруг, дано Господ се смили над душата му, изглежда си отне сам живота. Нищо чудно тогава, че къщата е населена с духове.

— Духове ли?

Лекарят се чувстваше уморен.

— Никой от обитателите й не е умрял в мир. Защо да се учудваме тогава, че някоя от душите се връща нощем, за да свири на пиано?

 

 

Носеха се весело на велосипедите си; Ив поздравяваше почти всеки, с когото се разминаваха. Хедър не познаваше никого, но пък знаеше къде може да зърне кобила с две жребчета. Разказваше на Ив за дърветата и техните листа и как заниманията по природознание били единственото интересно нещо в училище.

Ив си мислеше колко странно беше, че две братовчедки, които живееха на не повече от миля и половина разстояние, не се бяха виждали никога допреди няколко месеца. Чувстваше се някак особено, макар този път да не отиваше в голямата къща на просия.

— Ще минем през кухнята — обяви Хедър и захвърли велосипеда си до стената.

— Не знам… — започна братовчедка й.

— Хайде — настоя момичето и уверено я поведе напред.

Мисис Уолш и Бий Мур се изненадаха, като я видяха, при това не особено приятно.

— Не би трябвало да влизаш през задния вход, когато водиш гостенка — упрекна я икономката.

— Та това е Ив. Двете обядвахме заедно в кухнята на манастира.

— Нима?

Изражението на мисис Уолш показваше недвусмислено, че Ив не е постъпила разумно, като е приела така недостойно дъщерята на голямата къща. Най-малкото можеха да сервират яденето в приемната.

— Казах й, че правиш страхотни маслени сладки — заяви с надежда Хедър.

— Някой ден ще направим цяла кутия с тях.

Икономката беше любезна, но студена. Очевидно присъствието на Ив Малоун бе нежелателно.

Отвътре се чуха мелодичните акорди на пианото.

— О, чудесно — възкликна Хедър. — Саймън си е вкъщи.

 

 

Саймън Уестуард се държа очарователно. Пристъпи към Ив, протегнал и двете си ръце.

— Прекрасно е да те видя отново тук.

— Всъщност нямах намерение…

Ужасно й се искаше да му каже, че го правеше единствено, за да достави радост на едно дете, на едно самотно дете, което желаеше да му покаже своя дом. Но такива думи се намираха трудно.

Саймън нямаше представа какви мисли се въртяха в главата й.

— Страхотно е, че дойде! Толкова отдавна не съм те виждал! — възкликна той.

Ив се огледа. Не бяха в гостната, в която я приеха първия път. Беше друго помещение, с южно изложение, със стари мебели с избеляла дамаска, с малко, отрупано с книжа бюро в единия ъгъл и пиано до прозореца. Не можеше да си представи как бе възможно едно семейство да притежава толкова много стаи и мебели.

И достатъчно картини за всички стени.

Погледът й бродеше из портретите с надеждата да види майка си.

Братовчед й я наблюдаваше внимателно.

— На стълбището е — обясни той.

— Моля?

— Знам, че Нан ти е казала. Ела, ще ти го покажа.

Усети, че бузите й пламнаха.

— Не е толкова важно.

— Не ти го показах първия ден, тъй като срещата ни беше малко напрегната. Надявах се, че ще дойдеш пак. Но ти не дойде. Затова пък дойде Нан и аз го показах на нея. Надявам се, че не си разстроена.

— Защо да се разстройвам?

— Не знам. На Нан така й се е сторило.

Как смееха да говорят за нея? В очите й запариха сълзи. Тръгна механично към подножието на стълбището, където висеше портрет на дребна смугла жена, чието лице беше точно копие на нейното — все едно се оглеждаше в огледалото.

Очевидно не приличаше много на баща си, щом вече откри толкова много черти от Сара Уестуард в себе си.

Майка й бе подпряла длан на облегалката на един стол, но не изглеждаше спокойна и в мир със себе си. Като че ли нямаше търпение всичко да приключи по-бързо, за да се махне оттук. Някъде, където и да е.

Имаше малки ръце и големи очи. Тъмната й коса беше късо подстригана, каквато беше модата на трийсетте години. Но като я гледаше, човек оставаше с впечатлението, че лично тя предпочиташе косата й да е до раменете, прибрана зад ушите. Като на Ив.

Беше ли красива? Нан беше казала така, само за да има повод да я уведоми, че е видяла портрета. Нан. Нан се бе разхождала из тази къща като гостенка.

— Нан идвала ли е отново? — попита тя.

— Защо питаш?

— Просто така.

— Не. Никога след това не е идвала в Уестландс.

В това време недоволният персонал приготвяше в кухнята следобедния чай. Ив изпитваше необяснимо притеснение, но на Хедър очевидно й доставяше удоволствие и тя не желаеше да й развали доброто преживяване. Възхити се от понито и от това колко добре е почистила жилището му. Възхити се също така и от кученцата на Клара, но отказа да си вземе едно от тях за пазач.

— Ще има кой да пази имота ти — опита се да я убеди малката й приятелка.

— Аз почти не се появявам там.

— Още една причина да си вземеш куче. Кажи й, Саймън.

— Това си е решение на Ив.

— Аз почти не се прибирам. Кучето ще умре от самота.

— Никой не ходи там, освен мен и майка Франсис и то от време на време.

— Тя спи ли там? — попита момичето.

— За бога, не. Така че, както виждаш, няма нужда от пазач.

Не попита защо според братовчедка й монахинята би спала в малката къща. Тя едва ли имаше представа за манастирския живот. Не забеляза също и промяната в изражението на Саймън.

Мисис Уолш се появи и съобщи, че чаят е сервиран в приемната. Щом влезе там, за втори път в живота си видя своя дядо.

Дядото, за когото Нан Мейхън бе разказала на всички, че е прекрасен старец. Усети как несъзнателно изправя рамене и си поема няколко пъти въздух — тактиката, препоръчвана горещо от Нан.

Той й се стори същият. Може би малко по на себе си, отколкото при първата им среща. Беше чула, че се е разболял по Коледа, че са повикали и доктор Джонсън, но след това се е оправил.

Хедър се настани до стареца и му помогна да задържи чашата си.

— Днес няма нужда да ти режа сандвичите, дядо. Толкова са мънички. Вероятно са ги направили така, за да впечатлят Ив.

Старецът погледна към девойката, която седеше като на игли на твърдия неудобен стол. Задържа погледа си върху нея продължително.

— Спомняш си Ив, нали?

Не последва отговор.

— Разбира се, че си я спомняш, дядо. Разказах ти колко добра беше с Хедър, как я вземаше от училище… — намеси се и Саймън.

— Да, да, наистина.

Беше рязък и резервиран. Все едно му бяха казали, че някакъв просяк от улицата преди време е бил чудесен работник.

Можеше просто да се усмихне и да забрави. Но нещо в начина, по който говореше, я жегна право в сърцето. Темпераментът, който според майка Франсис някой ден непременно щеше да й направи лоша услуга, избликна неочаквано.

— Знаеш ли коя съм аз, дядо? — попита с ясен, чист глас тя. Предизвикателната нотка в тона й накара всички — и Хедър, и Саймън, и стареца — да вдигнат поглед. Този път никой не му помогна. Той трябваше да отговори или да измънка нещо нечленоразделно.

— Да. Ти си дъщерята на Сара и на някакъв мъж.

— Дъщерята на Сара и съпруга й Джак Малоун.

— Да, възможно е.

Очите на девойката пламнаха.

— Не „възможно е“, а „определено“, защото това е името му. Ти може и да не си го приел тук, но той е Джак Малоун. Оженили са се в енорийската църква.

Старецът вдигна очи и тя видя същите тъмни, бадемови очи, които имаха всички от семейството им, само дето тези на майор Уестуард бяха по-малки и по-тесни.

Той изгледа строго Ив.

— Никога не съм се съмнявал, че се е омъжила за онзи ратай, момчето за всичко… Джак Малоун. Казах, че е възможно именно той да ти е баща. Възможно е, но съвсем не така определено и сигурно, както ти смяташ…

Ив пребледня цялата. Думите му, изпълнени с омраза, нямаха смисъл. Лицето му, изкривено от едната страна, потреперваше от усилието да говори ясно, така че да бъде разбран.

— Нали разбираш, Сара беше уличница…

Настана гробна тишина — тиктакането на часовника се чуваше ясно и отчетливо.

— Беше уличница с един постоянен сърбеж и на много от черноработниците в околността им беше лесно да задоволяват този сърбеж. Помня колко добри коняри загубихме заради това.

Ужасен, Саймън скочи на крака. Хедър остана на мястото си върху малката табуретка в краката на дядо си. Лицето й бе побеляло като платно.

Майор Уестуард обаче не беше свършил.

— Но нека не се връщаме към тези неприятни спомени. Ти може наистина да си дете на момчето за всичко Джак Малоун. Ако ти е приятно да вярваш в това… значи продължавай да вярваш.

Посегна към чая си. Усилията, които бе положил, за да говори, го бяха изтощили. Чашката затрепери в ръцете му и се удари в чинийката.

Гласът на Ив бе съвсем тих и поради това прозвуча още по-заплашително.

— През целия си живот съм се срамувала само от едно нещо. Срамувах се, че баща ми те е проклел точно на погребението на майка ми. Искаше ми се да е проявил по-голямо уважение към скърбящите хора. Даже си мислех, че Господ може би му се е ядосал. Но сега разбирам, че не те е прокълнал достатъчно силно и желанието му не е било удовлетворено. Ти продължи да живееш, изпълнен със злоба и омраза. Не искам да те виждам никога повече. И никога няма да ти простя думите, които изрече днес.

Ив се изправи рязко и излезе. Без да промълви на мисис Уолш или Бий Мур, мина през задната врата и се качи на велосипеда си.

Хедър бе застанала до прозореца на гостната, по лицето й се стичаха сълзи. Когато брат й се приближи, за да я утеши, тя го засипа с малките си юмручета.

— Защо я остави да си тръгне? Защо не я задържа? Защо не го възпря? Сега тя никога повече няма да ми бъде приятелка.

 

 

Скъпа Бени, скъпа, скъпа Бени!

Помниш ли страховитите ми гневни пристъпи в училище? Мислех, че времето им е отминало, също като пъпките. Оказа се обаче, че съм се излъгала. Бях обидена така безмилостно от онзи дявол в инвалидна количка в Уестландс, че направо не съм нормална и с мен не може да се говори. Затова се връщам в Дъблин. Не казах на майка Франсис за скандала. Няма да кажа нито на Кит, нито на Ейдан, но ще споделя всичко с теб, когато се видим. Моля те, прости ми, че избягах. Помолих Моси да ти предаде тази бележка. Честно, така е по-добре.

Ще се видим в понеделник.

С много обич,

силно разстроената ти приятелка Ив

 

 

Когато се прибра, Ив завари Кевин Хики в кухнята.

— Как така не си излязъл да разбиваш сърцата на момичетата в съботната нощ? — попита го тя.

Беше си обещала да се държи като професионалистка. В тази къща беше работното й място. Нямаше да позволи гневът й да се стовари към квартирантите.

— Имах някакъв план, но в крайна сметка реших да си остана тук — отвърна Кевин и кимна нагоре към стаята на Кит. — Очевидно получи лоши новини. Мъжът й е умрял в Англия. Знам, че го мразеше, но все пак си е шок.

 

 

Ив влезе в тъмната стая с две чаши чай и седна до леглото.

— Как разбра, че имам нужда от теб? — посрещна я Кит.

— Имам шесто чувство. Какво е станало?

— Не съм сигурна. Може би операция. Нещо не се е получило както трябва. Тя каза, че операцията била неочаквана и спешна. Той нямал представа, че не е добре. И я помолил, ако нещо се случи, да ми позвъни и да обясни, че не е предполагал за съществуването на здравословни проблеми.

— Кой каза всичко това?

— Някаква хазайка.

Ив замълча. Всичко беше сложно и объркано, какъвто беше и самият живот на Джоузеф Хегърти.

— Какво те тревожи, Кит?

— Вероятно е знаел, че умира. Затова се е върнал. Сигурно е искал да прекара тук последните си седмици, а аз не му позволих.

— Нали чу, той сам е подчертал няколко пъти, че не е знаел.

— Казал го е заради застраховката.

— Заради какво?

— Застраховката. Направил е нещо, което никога преди не е правил — погрижил се е да ме осигури… Ще го погребат в Англия идната седмица. Там са невероятни. Погребенията не са на следващия ден, а през уикенда, за да могат да дойдат близките. Ще дойдеш ли с мен, Ив?

— Разбира се, Кит.

 

 

Скъпа Хедър,

Трябва да отида на едно погребение в Англия. Почина бившият съпруг на Кит. Тя има нужда от мен, затова ще я придружа и няма да се видим в неделя. Този случай няма нищо общо с онова, което се случи в Уестландс. Ще се видим следващия уикенд. Може би ще дойде и Ейдан.

Искам да знаеш, че случаят е спешен. Иначе щях да спазя нашата уговорка и да дойда.

С обич, Ив

 

 

Хедър прочете безмълвно писмото, докато закусваха. Мис Томпсън, която според нея бе единствената мила учителка, я погледна.

— Всичко наред ли е?

— Да.

Мис Томпсън сви рамене и се отдалечи. Човек не можеше да принуди подрастващите момичета да споделят проблемите си, ако те самите не го искаха.

„Тя никога повече няма да дойде“ — повтаряше си Хедър. Повтаряше си го по време на утринната молитва, в часовете по математика и география.

Мис Томпсън бе забравила за писмото, но каза, че й направило впечатление колко мълчалива и затворена била Хедър през цялата седмица. И се наложи да си припомни събитията през въпросната седмица, когато в петък вечерта момичето не се появи на вечеря и не я откриха никъде. Оказа се, че не се е върнала и вкъщи. Дори тези, които изобщо не искаха да повярват, нямаха друг избор, освен да признаят, че Хедър беше избягала от училище.