Мейв Бинчи
Приятели (2)

Втора глава

1957 г.

Бени и Ив седяха в кафенето на хотела на семейство Хили и се упражняваха по какъв начин трябва да пият кафе, за да бъдат готови за изисканите дъблински сладкарници.

Видяха го да минава, наперен и самоуверен в тесните си панталони и дългия си жакет с кадифени маншети и якичка. Краката му приличаха на пипала на паяк, обувките му изглеждаха огромни. Той като че ли не забелязваше, че жителите на града внимателно го наблюдават. Едва когато зърна двете момичета, които бяха станали, за да го огледат скришом зад пердетата на заведението, реагира за първи път. Усмихна им се до уши и им изпрати въздушна целувка.

Смутени, двете приятелки побързаха да седнат по местата си. Едно беше да наблюдаваш, а съвсем друго — да привлечеш вниманието. Да се излагаш на показ бе едно от най-големите прегрешения в Нокглен. Бени го знаеше много добре. Ами ако някой ги беше забелязал, че са се държали недостойно с непознатия младеж. Можеше да е и баща й, с преметнатия около врата си шивашки метър, или ужасния Шон Уолш, който не произнасяше нито дума, без първо да размисли грижливо върху евентуалния ефект от нея. Или пък старият Майк, който години наред бе наричал баща й „мистър Еди“ и не виждаше причина да променя обръщението си.

В Нокглен познаваха добре и Ив. Отдавнашната амбиция на монахините бе да изградят от Ив Малоун истинска дама. Дори тя самата се беше присъединила към играта. И не желаеше в манастира да стигне мълвата, че се е държала недостойно в хотел „Хили“ и се е взирала неприлично през прозорците му към минаващите младежи. Докато другите момичета с истински майки се съпротивляваха на отчаяните опити да бъдат превърнати в изискани дами, Ив и майка Франсис изучаваха посветените на етикета книги и разглеждаха специализираните списания, за да се възползват от техните съвети относно поведението.

— Кого се опитваме да впечатлим? — попита веднъж Ив.

— Погледни по друг начин, например — кого се опитваш да не предадеш. Колко пъти ни казваха, че сме луди и няма да можем да те отгледаме. Желанието да заявиш пред някогашните си опоненти: „Какво ви казах?“ е разбираемо и човешко, но не е особено свято.

Ив я разбра веднага. Освен това винаги съществуваше надеждата, че един ден семейство Уестуард ще забележи елегантната дама, в която се бе превърнала, и ще съжали, че не е поддържало връзка с детето, което въпреки всичко бе тяхна кръв и плът.

Приближи се овдовялата мисис Хили. Както винаги, тя неизменно излъчваше неодобрение в радиус от петдесет метра около себе си. Не можеше да намери причина, поради която Бени Хоган от намиращата се отсреща на улицата шивачница и Ив Малоун от манастира в горния край на града да не пият кафе край панорамния прозорец на нейното заведение, но предпочиташе да запази това пространство за по-богатите и по-важни матрони на Нокглен.

Понесе се към прозореца.

— Ще наместя завесите — увиснали са — измърмори тя.

Двете приятелки се спогледаха. Тежките мрежести завеси изглеждаха безупречно. И както винаги вършеха чудесна работа — криеха посетителите в заведението и същевременно им осигуряваха чудесна гледка навън.

— Ау, какъв нещастен козел! — възкликна мисис Хили, след като идентифицира обекта на тяхното внимание.

— Предполагам, че се дължи единствено на дрехите — обади се с престорено благочестив тон Ив. — Майка Франсис винаги е казвала, че е жалко да се съди за хората по дрехите, които носят.

— Достойно за възхищение изказване — сопна се мисис Хили — но, разбира се, тя винаги се грижи дрехите на учениците й да бъдат наред. Майка Франсис е първата, която съди за вас, момичетата, според униформите ви.

— Вече не, мисис Хили — усмихна се Бени. — Аз боядисах сивата си училищна пола в тъмночервено.

— А аз — в черно. А сивия си джемпър — в пурпурно — добави Ив.

— Много цветисто.

И мисис Хили побърза да се изнесе по-далеч от тях като кораб с надути платна.

— Не може да понесе, че сме пораснали — пошушна Ив.

— Знае, че не се чувстваме пораснали — отвърна мрачно Бени. — И ако ужасната мисис Хили го знае, смятай, че цял Дъблин го е разбрал.

Това бе наистина проблем. Месарят мистър Флуд ги беше изгледал странно, когато минаваха по улицата. Стори им се, че погледът му пареше от неодобрение. Ако дори хора като тях двамата съзираха непохватността им, тогава наистина ги чакаха неприятности.

— Трябва да направим репетиция — да отидем два дена преди всички останали, за да не изглеждаме като глупачки — предложи с надежда Ив.

— Ще ни е достатъчно трудно да отидем дори когато трябва. Няма никакъв смисъл да скитосваме из улиците. Ти можеш ли да си представиш, че от къщи ще ме пуснат?

— Просто няма да го наречем „скитосване“, а по друг начин.

— Какъв?

Ив се замисли.

— В твоя случай, например, ще искаш да вземеш списъка с учебниците и програмата на учебните занятия. Изобщо можеш да обясниш куп неща.

За първи път Бени осъзна, че макар да отиваха в един и същи град, двете щяха да живеят по различен начин. Те, които бяха неразделни приятелки от десетгодишна възраст, сега трябваше да поемат по различни пътища.

Бени щеше да учи в университета в Дъблин, тъй като родителите й бяха направили спестявания именно за тази цел. Манастирът обаче не разполагаше с пари. И без това майка Франсис вече беше подложила на сериозно изпитание финансите на „Сейнт Мери“, за да осигури гимназиалното обучение на дъщерята на Джак Малоун и Сара Уестуард. И затова щяха да я изпратят в един манастир от същия орден в Дъблин, за да завърши секретарски курсове. Таксата за обучението се поемаше от манастира в замяна на леката домакинска работа, която Ив трябваше да върши.

— Толкова ми се иска и ти да учиш в университета — заяви внезапно Бени.

— Знам. Не го казвай така, не позволявай гласът ти да звучи умърлушено, защото и аз ще се разстроя — отговори остро, но без грубост Ив.

— Всички само повтарят колко е страхотно, че всяка от нас има другата, но щях да те виждам повече, ако беше останала в Нокглен — оплака се Бени. — Ти ще бъдеш на мили от университета, а аз ще се прибирам с автобуса след часовете, така че няма да се виждаме вечер.

— Не мисля, че има кой знае какви планове и за моя нощен живот. Ще се наложи да лъскам няколко мили манастирски под и да поръбвам няколко милиона чаршафи. И да беля два-три тона картофи.

— Не си длъжна!

— Кой знае какво имат предвид под „лека домакинска работа“.

— Но ти трябва да знаеш предварително за какво става дума?

— Не съм в позицията на човек, който може да се пазари.

— Но тук никога не са те карали да правиш подобни неща.

— Тук е моят дом — заяви простичко приятелката й. — Искам да кажа, аз живея и винаги ще живея тук.

— Като започнеш работа, ще си наемеш апартамент.

Гласът на Бени бе изпълнен с копнеж. Тя самата не вярваше, че някога ще се сдобие с подобна свобода.

— О, да, със сигурност, но за празниците ще се връщам в „Сейнт Мери“, както другите се връщат в родния си дом.

„За Ив всичко е определено“ — помисли си с възхищение приятелката й. И това дребно момиче с късо подстригана тъмна коса наистина притежаваше завидна решимост. Никой не се беше осмелил да й каже, че в живота й имаше нещо по-различно или дори необичайно. Никога не я разпитваха какво представлява животът зад завесата, зад която преминаваха монахините, а и тя никога не разказваше. Момичетата бяха сигурни, че Ив Малоун нямаше да каже и за техните деяния. Тя определено не беше ничий шпионин.

Бени не си представяше как щеше да се справя без нея. Откакто се помнеше, Ив бе неизменно до нея, за да й помага да води своите битки, да се справя с подигравките на онези, които я наричаха „Голямата Бен“^[1]. Без да се церемони, Ив набързо се справяше с онези, които се възползваха от мекия характер на приятелката й. Двете бяха в един отбор от години — дребната жилава Ив с неспокоен поглед, която не се заседяваше дълго на едно място, и едрата красива Бени с нейните зелени очи и кестеняви коси, неизменно вързани отзад с панделка, напомняща в много отношения на самата Бени.

Ако имаше начин да учат заедно в университета и да се прибират с автобуса всяка вечер или, още по-добре, да си наемат заедно апартамент, животът би бил безупречен. Но Бени не смееше да мечтае за подобно нещо.

 

 

Анабел Хоган се чудеше дали да не премести основното хранене на вечеря. Имаше достатъчно доводи както за, така и против.

Еди беше свикнал да се храни стабилно по обяд. Той се прибираше от ателието вкъщи, където неизменно му сервираха голяма чиния с месо и картофи. Щом Шеп се помъкнеше мързеливо, за да посрещне своя господар на завоя на улицата, Патси започваше да разсипва яденето. Мистър Хоган се измиваше в банята на долния етаж и винаги изразяваше удоволствието си от агнешките пържоли, от бекона със зеле или треската с магданозов сос в петък.

От друга страна, нямаше ли да бъде по-добре, ако оставеха основното хранене за вечерта, когато Бени щеше да се връща от Дъблин, след като е прекарала целия ден в университета?

Нито съпругът й, нито дъщеря й й помогнаха. И двамата отговориха, че за тях е без значение. Както обикновено, товарът за цялата къща падаше върху нея и Патси.

Патси също се вълнуваше от предстоящото студентство на Бени. Всяка година, по време на ежегодния си отпуск, тя посещаваше за половин ден сиропиталището, където бе израснала, след което отиваше в Дъблин при една омъжена приятелка. Беше я помолила да я заведе до университета. И го огледа в най-големи подробности, изпитвайки огромно задоволство. Сега вече знаеше къде щеше да учи Бени всеки ден.

Анабел Хоган си даваше сметка, че това действително е голяма крачка за дъщеря й. Край на безметежното и безопасно придвижване до манастира. Предстоеше й да живее в компанията на няколко хиляди студенти и вече нямаше кой да я задължава да учи, както правеше майка Франсис.

Искаше й се и Ив Малоун да следва в университета заедно с дъщеря й. Това щеше да направи нещата някак си по-справедливи. Но животът рядко беше добър и справедлив. Точно това сподели и с отец Рос последния път, когато бе дошъл на чай. Отец Рос я погледна строго над очилата си и заяви, че ако всички разбирахме по какъв начин се развива светът, какво щял да ни каже Господ в деня на Страшния съд.

Анабел си помисли, че едва ли щеше да е кой знае какво чудо, ако намереха пари за обучението на Ив Малоун, детето, чийто единствен дом беше големият мрачен манастир с тежките железни порти.

Майка Франсис често молеше Господ да й посочи начин, за да изпрати Ив в университета, но засега той не бе сметнал за нужно да й го покаже. Тя знаеше, че това е част от божествения му план, но понякога се питаше дали се е молила достатъчно усърдно, дали е огледала всички възможности. Със сигурност беше опитала всички пътища, свързани с ордена. Беше писала на главната игуменка, представи й случая колкото се може по-убедително. Бащата на момичето, Джак Малоун, беше работил през целия си живот за манастира като градинар и момче за всичко.

Джак се беше оженил за дъщерята на семейство Уестуард, един изключително невероятен брак, но необходим, тъй като вече беше създадено дете. Отглеждането на Ив в католическата вяра беше безпроблемно, тъй като семейство Уестуард не желаеше да я види и не се интересуваше в каква вяра ще бъде възпитана, стига да не чуват името й.

Мнението на главната игуменка беше, че за детето вече е било направено достатъчно. Ако му осигуряха университетско образование, щяха да го отличат като любима, облагодетелствана ученичка. Нима тогава другите деца от нуждаещи се семейства нямаше да имат право да очакват същото?

Майка Франсис не спря дотук. Тя взе автобуса до манастира в Дъблин и разговаря с изключително трудната майка Клеър, която се разпореждаше в него. През есента много млади монахини започваха университетското си образование, нямаше ли възможности Ив да се присъедини към тях? Момичето щеше да бъде щастливо да върши домакинска работа, за да заслужи мястото си сред студентките.

Майка Клеър не искаше и да чуе за подобно предложение. Да се предпочете едно момиче — едно отгледано от благотворителност дете, което не беше сестра, нито послушница, нито кандидат-монахиня и изобщо нямаше намерение да се отдаде на Бога — пред всички монахини в ордена, които се надяваха и се молеха за шанса да получат висше образование. Как щяха да се почувстват те, ако на момичето, което очевидно е било доста разглезено от манастира в Нокглен, му бъде осигурено следване? Подобна постъпка щеше да е най-малкото възмутителна.

Понякога майка Франсис си мислеше, че може би наистина постъпва възмутително. Но тя обичаше Ив така, както една майка обича дъщеря си. И може би наистина тя, обреклата се на безбрачие монахиня, която не предполагаше, че един ден ще познае радостта да види как под грижите й расте дете, беше станала сляпа за чувствата на другите. Главната игуменка на ордена и майка Клеър имаха право — финансирането й от средствата на манастира щеше да бъде проява на предпочитание.

 

 

Когато Бени и Ив излязоха от хотел „Хили“, видяха, че Шон Уолш ги наблюдава от прага на ателието.

— Ако не спираш да ми говориш, той ще си помисли, че не сме го забелязали — прошепна й Бени.

— Никакъв шанс. Виж го само как стои, пъхнал палци зад тирантите си.

Ив беше наясно с очакванията на Шон; дългосрочният план бе да се ожени за дъщерята на собственика и да наследи шивашката работилница и къщата.

Двете така и не бяха успели да харесат Шон още от появата му на десетия рожден ден на Бени. Той никога не се усмихваше. Нито веднъж през всички тези години не бяха видели истинска усмивка. На лицето му се бяха изписвали множество гримаси, понякога от устата му излизаше нещо подобно на сух лай, но никога — смях.

Той не отмяташе глава назад като Пеги Пайн от модния магазин за дрехи, нито се кискаше в шепата си като Паси Мур; не правеше широки жестове като Марио от магазина за риба и чипс, дори не изпадаше в пристъпите от хъркане и кашлица, които обземаха често Деси Бърнс от железарницата. Шон Уолш като че ли беше непрестанно нащрек. И издаваше особения си лай само когато видеше, че другите се усмихват или се смеят. Така и не бяха успели да го предразположат да разкаже нещо за живота си преди появата му в Нокглен. Той не разправяше дълги истории като Патси, нито изпълнени с копнеж разкази като Деко Мур за времето, когато правел хамути някъде в Мийд^[2]. Шон Уолш не можеше да бъде предразположен по никакъв начин.

През всичките тези години той не се бе променил — беше си останал все така потаен и изпълнен с неискреното желание да се харесва. Дори видът му дразнеше Бени, макар тя да бе наясно, че това е неразумно от нейна страна.

Разбира се, не вярваше на Ив, че целта му е да се ожени за нея, за да наследи работилницата, но наистина забелязваше нещо смущаващо в начина, по който я гледаше. Тя искаше с цялото си сърце някой младеж да се влюби в нея; смяташе обаче, че би било несправедливо и жестоко, ако той се окажеше така ужасен като Шон.

— Добро утро, мили дами.

Шон се поклони прекалено старателно, каквито бяха всичките му любезности. В гласа му доловиха дръзки нотки и самодоволство. Други също ги бяха наричали „мили дами“, дори тази сутрин вече се бяха обърнали така към тях, без обаче да прозвучи обидно. Когато влязоха в аптеката да си купят шампоан, мистър Кенеди ги попита какво може да направи за двете млади дами и думите му им доставиха удоволствие. Паси Мур им каза, че са две прелестни дами, когато му занесоха да поправи токовете на по-здравите обувки на Бени. С Шон Уолш обаче беше по-различно.

— Здравей, Шон.

— Както виждам, разглеждате големия град.

Той винаги говореше с пренебрежение за Нокглен, макар да идваше от още по-малко населено място. Думите му изпълниха Бени с досада.

— Е, ти си свободен човек — сряза го тя. — Ако Нокглен не ти харесва, винаги би могъл да отидеш някъде другаде.

— Казвал ли съм, че не го харесвам? Просто с най-добри чувства го сравнявах с големия град. Имах предвид, че скоро съвсем няма да имаш време за нас.

Но очевидно пак не каза каквото трябва.

— Ще ми бъде трудно да забравя за Нокглен, след като ще се прибирам всяка вечер — заяви мрачно Бени.

— А и не бихме искали да бъде другояче — добави Ив, вирнала брадичка.

Шон Уолш никога нямаше да разбере колко често двете с Бени бяха оплаквали съдбата си, запратила ги в този малък град, отличаващ се с възможно най-ужасната характеристика — намираше се прекалено близо до Дъблин.

Шон погледна Ив за момент, тя не представляваше интерес за него. Забележките му бяха насочени към Бени.

— Баща ти се гордее толкова много с теб; няма клиент, на когото да не е разказал за твоите успехи.

Бени не обичаше усмивката и многозначителното му държание. Той със сигурност знаеше колко мразеше да й напомнят, че е любимата дъщеря за своите родители и център на всяка тяхна хвалба. А щом знаеше, защо й го казваше и я ядосваше още повече? Ако имаше намерения към нея и планираше да се ожени, за да си осигури бизнеса на мистър Еди Хоган, защо все казваше неща, които я дразнеха и разстройваха? Може би смяташе, че никой няма да се съобрази с нейните собствени желания; послушната дъщеря щеше да се предаде и тук, както правеше и във всичко останало.

— На всички ли казва, че отивам да следвам? — попита тя и се усмихна дяволито.

— Това е единствената му тема за разговор.

Уолш бе леко объркан, тъй като Бени не се смути, както очакваше.

Бени се обърна към Ив.

— Виждаш ли каква съм късметлийка?

Приятелката й я разбра.

— О, страшно разглезена — съгласи се тя.

Разсмяха се, едва след като се скриха от погледа му. Трябваше да вървят по дългата права улица и да минат покрай кръчмата на Шей, зад чиито тъмни прозорци се носеше кисела миризма на алкохол, покрай сладкарничката на Бърди Мак, в която бяха прекарали безброй часове от ученическия си живот. После се отбиха до месарницата отсреща и погледнаха във витрината й, за да зърнат в нея отражението на шивашката работилница и да се уверят, че Шон Уолш се е върнал в империята, която един ден се надяваше да стане негова.

Едва тогава си позволиха да се посмеят както подобава.

Мистър Флуд от „Качествено месо от убити на място животни“ не оцени смеха им.

— Какво толкова смешно има в няколко бута и парчета пържоли? — попита ги той. Въпросът му ги разсмя още повече. — Е, тогава вървете да се насмеете другаде — изръмжа мистър Флуд и излезе навън, загледан към дървото, надвиснало над къщата му.

Напоследък често се заглеждаше в него и дори… разговаряше с някой, който виждаше в клоните му. Според всеобщото мнение мистър Флуд имаше видения, но не бе готов да ги сподели с жителите на града. Думите му към дървото бяха изпълнени с уважение, той се обръщаше към онова, което виждаше, със „сестро“.

Двете приятелки наблюдаваха смаяни как той заклати тъжно глава, очевидно съгласен с отговора от дървото.

— Навсякъде по света е едно и също, сестро — отвърна той — но е тъжно, че вече достигна и до Ирландия.

Изслуша чинно предназначените само за неговите уши думи и си взе довиждане. Видения, видения, ама в магазина го чакаше работа.

Момичетата спряха да се смеят едва пред вратите на манастира. Както обикновено Бени се обърна, за да се прибира.

— Не, влез, моля те само да видиш стаята ми — помоли Ив.

— А майка Франсис? Няма ли да си помислят…

— Това е моят дом, винаги са ми го казвали. Пък и ти вече не си ученичка.

Минаха през страничната врата. Из коридорите се носеше аромат на печено. Тръгнаха през голямата тъмна зала, по чиито стени бяха окачени картини на игуменката основателка и на Света Богородица, която се осветяваше само от кандилото.

— Не е ли отчайващо тихо през ваканциите?

— О, ако знаеш как е нощем. Понякога, когато се прибирам от кино, е толкова тихо, че ми се иска да заговоря със статуите, за да си имам компания.

Заизкачваха се към малката й стая, която Ив обитаваше, откакто се помнеше. Бени се заоглежда с интерес.

— Гледай, ти си имаш радио и то до леглото!

Кафявата бакелитова кутия, по която, подобно на всички останали момичета в страната, Ив слушаше радио Люксембург, стоеше на нощната масичка. Вкъщи Бени трябваше да взема радиото от кухнята и да го слага на един стол, защото до леглото й нямаше контакт.

Леглото на Ив бе покрито със спретната кувертюра, а върху нея бе поставена смешна възглавница във формата на заек.

— Майка Франсис ми я подари на десетия рожден ден. Не е ли ужасна?

— По-добре е от религиозните картини — отвърна Бени.

Приятелката й отвори едно чекмедже; беше пълно с въпросните картини. Бени ги загледа смаяна.

— Мислех, че си ги изхвърлила.

— Не, тук не можеш да направиш такова нещо.

Малкият кръгъл прозорец гледаше към Нокглен; от него се виждаше широката алея в манастирския двор и главната улица на града.

Мистър Флуд се суетеше край витрината на своята месарница, сякаш все още го тревожеше мисълта за това кое от нейното съдържание им се стори толкова забавно. Видяха малки деца, залепили носове на витрината на сладкарницата на Бърди Мак и мъже с прихлупени каскети, излизащи от кръчмата на Шей.

Пред шивашкото ателие „Хоган“ спря черен форд и момичетата разбраха, че това е доктор Джонсън. Видяха двама мъже да влизат в хотел „Хили“, потривайки ръце. Несъмнено бяха търговски пътници, които искаха да попълнят на спокойствие поръчките си. Виждаха и качения на стълба човек, който поставяше новия филмов афиш на киното, и дребната закръглена фигура на Пеги Пайн, която излезе от магазина си за дрехи, за да се полюбува на витрината му. Нейната представа за изкусно подреждане означаваше да натрупа на витрината толкова неща, колкото могат да се поберат.

— Ами ти виждаш всичко! — не се стърпя Бени. — Все едно че си Господ.

— Господ вижда и зад ъглите, а аз не виждам вашата къща, нито кой си купува чипс при Марио. Не виждам Уестландс зад хълма. Не че искам, но не мога.

Когато заговори за семейството на майка си в голямата къща, гласът й се промени. Бени знаеше от опит, че темата е опасна.

— Предполагам, че те не биха…

— Не биха.

И двете знаеха какво искаше да каже Бени — нямаше никакъв шанс семейство Уестуард да плати следването на Ив.

— Мислиш ли, че майка Франсис се е обръщала към тях?

— Сигурна съм, че го е правила, но винаги са затръшвали вратата пред лицето й.

— Откъде си сигурна — заяви с колеблив тон приятелката й.

Ив се загледа през прозореца; вероятно така бе стояла неведнъж през изминалите години.

— Тя направи всичко възможно, за да ми помогне. Няма начин да не е питала и тях и те сигурно са отказали. Не ми е казала, защото не е искала мнението ми за Уестуард да стане по-лошо. Сякаш такова нещо е възможно.

— Ако това беше приказка, някой от тях сега щеше да дойде тук на бял кон и да каже, че от години искат да се превърнеш в част от живота им.

— И в приказката аз щях да отговоря на този някой да си гледа работата — засмя се Ив.

— Не, аз нямаше да ти позволя. Щеше да му кажеш: „Много благодаря, но цената е в таксата за университета. Освен това бих искала да си имам свой апартамент“.

Бени определено беше в добро настроение.

— О, да, и също така щях да поискам пари за дрехи.

— И всяка година екскурзия в чужбина… като компенсация, че не са ти обръщали внимание.

— И огромна сума за нов параклис в знак на благодарност към монахините, задето са направили това, което е било нужно.

Бени въздъхна.

— Струва ми се, че такива неща понякога се случват.

— Както каза — в приказките. А какво би било най-добре за теб?

— След една минутка да дойдат двама мъже и да кажат на баща ми, че Шон Уолш е престъпник, извършил шест убийства в Дъблин и затова трябва да го отведат незабавно оттук.

— Но така пак ще трябва да се прибираш всяка вечер с автобуса от Дъблин — напомни й Ив.

— Слушай, не се захващай за това. Макар да си идвала хиляди пъти вкъщи, не ги познаваш какви са в действителност.

— Познавам ги — настоя Ив. — Те те идеализират.

— Което означава, че всеки ден ще хващам автобуса в шест и десет, за да се прибера в Нокглен. Ето какво означава да си идеализирана.

— Е, несъмнено от време на време ще оставаш по за една нощ в Дъблин. Не можеш да се прибираш всяка вечер без изключение.

— И къде ще отсядам? Да бъдем практични — няма да има никакви нощи в Дъблин. Ще бъда като проклетата Пепеляшка.

— Ще си намериш нови приятели, с къщи, семейства, нали разбираш — все нормални неща.

— Кога двете с теб сме водили нещо, което поне отдалеч да наподобява нормален живот, Ив? — разсмя се Бени, за да повдигне настроението.

— Скоро ще поемем контрола в наши ръце, сериозно ти казвам.

Ив отказваше да се смее. Бени въздъхна със съжаление.

— Разбира се, но какво от това? Ти няма да обидиш майка Франсис, и няма да откажеш да отидеш там, където те изпраща. Аз няма да предизвикам края на света, като кажа на майка си и баща си, че се чувствам като голяма спъната коза, която вече учи в университета, но трябва да се прибира всяка вечер, сякаш съм недоразвито детенце. А след една година ти ще се измъкнеш оттам, ще си намериш страхотна работа и ще правиш каквото си искаш.

Ив й се усмихна.

— И някой ден ще се върнем в тази стая и ще се смеем на времето, когато си мислехме, че всичко ще бъде толкова ужасно.

— Ние ще се смеем, а Шон Уолш ще излежава присъдата си…

— И семейство Уестуард ще е изгубило всичките си пари и земи.

— И мисис Хили ще е изхвърлила корсетите си и ще носи къса пола.

— И Паси Мур ще притежава много обущарски работилници из цялата страна.

— И доктор Джонсън ще се е научил да се усмихва.

— И майка Франсис ще е станала дълбоко уважаваната главна игуменка на целия орден и ще посети Рим и папата, и изобщо всичко.

Двете девойки искрено се разсмяха, очаровани от мисълта за толкова много чудеса.