Тара Хайланд
Дъщери на греха (61)

Шестдесета глава

Станхоуп Касъл, октомври 1959 г.

С минаването на месеците Станхоуп Касъл се върна към що-годе нормалното си съществуване. Оливия все още се намираше в „Креймър Хаус“. Франи и Макс й ходеха на свиждане веднъж седмично. Лекарите бяха заявили, че ЕШТ е имала успех, но Франи не бе толкова убедена. Въпреки че след терапията Оливия бе спряла да плаче истерично, сега тя просто се взираше в пространството по цял ден — Франи не бе сигурна, че това е кой знае какво подобрение.

Гейбриъл не знаеше нищо за случващото се със сестра му. Сега той бе зает в Станфорд и отдавна не се бе връщал вкъщи. Макс все още не знаеше какво ще каже на сина си относно случилото се с Оливия. Това беше нещо, с което щеше да се наложи да се сблъска в един момент, но първо трябваше да се справи с по-належащ проблем, който касаеше съпругата му.

Именно Макс най-накрая настоя Франи да отиде на лекар. Случи се след объркването за рождения ден на Хънтър, когато тя напълно бе забравила за плановете им да се срещнат на мястото на празненството. Франи не изглеждаше добре от известно време. Непрекъснато беше уморена, оставаше, в леглото до късно през деня, а когато станеше, изглеждаше разсеяна, сякаш не можеше да се концентрира. Да не споменаваме растящата й непохватност. Беше покрита със синини и хората подозираха, че Макс й ги причинява. Той от доста време се безпокоеше за нея. Мудното, сломено създание не беше жената, за която се бе оженил.

— Това вече продължава твърде дълго — заяви един ден. — Не изглеждаш добре, любов моя. От доста време не изглеждаш добре.

Тя отправи към него апатичен поглед.

— Добре съм — каза равно.

— Не, по дяволите! Настоявам твърдо. — Той я прегърна. — Прекалено си ценна за мен. Не мога да оставя нещо лошо да се случва на някого, когото обичам. Не бих могъл да го понеса.

Доктор Робъртсън бе преглеждал Франи няколко пъти през изминалите няколко месеца. Депресията й бе очевидна, но той предполагаше, че е свързана със ситуацията около Оливия, която се отразяваше тежко на всички. Но именно настояването на Макс, че има и нещо друго, което не е наред, го накара да потърси друго обяснение за състоянието й.

Не беше трудно да се сбърка с истинската причина за проблемите й. Симптомите бяха много общи: притеснението и депресията, липсата на координация и загубата на памет.

Но докато Франи влизаше в кабинета му, той забеляза, че походката й е станала неравномерна, а движенията на ръцете й — по-резки. Тези промени, почти недоловими за окото, го разтревожиха. За да е сигурен в подозренията си, той я препрати при стария си приятел доктор Гилън, който беше един от водещите невролози в Америка.

Специалистът накара Франи да му разкаже симптомите си в най-малки подробности, след което проведе няколко физически теста, за да прецени движението на очите, слуха, рефлексите и координацията й. После я помоли да му разкаже за семейството си. Той особено се заинтересува от смъртта на баща й, на която тя не бе присъствала, така че трябваше да преразкаже разказаното от майка си, а именно твърдението й, че след години на трезвеност той започнал да пие, при което една сутрин закарал трактора в канавката и починал от раните си.

Доктор Гилън кимаше, докато слушаше Франи. Безпокойството й нарастваше по време на прегледа; нещо не беше наред.

— Е? — попита тя накрая, вече не издържаща на напрежението. — Знаете ли какво ми е?

Тежката му въздишка й подсказа, че новините не са добри.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но според мен страдате от болестта на Хънтингтън.

Доктор Гилън обясни на Франи, че болестта на Хънтингтън е прословуто трудна за диагностициране. Преди деветнайсети век болните често били обявявани за вещици или се смятало, че са обладани от демони. Дори сега състоянието често се бъркало с алкохолизъм или лудост.

— Вие всъщност имате късмет — каза докторът. — Защото поне знаете какво ви е.

Докато стоеше там в шок и слушаше описанието на усложненията, Франи изобщо не се чувстваше късметлийка — страдаше от дегенеративно заболяване, което щеше да разруши тялото и ума й през следващите десет или двайсет години, докато накрая тя щеше да умре от пневмония или сърдечна недостатъчност. Защото, както я осведоми доктор Гилън, нямаше лечение; дори нямаше терапия, която да облекчи симптомите.

Макс, изглежда, усети мислите й и стисна ръката й по-силно. Беше дошъл с нея на прегледа и я бе изчакал търпеливо отвън, но след като научи лошата новина, тя го помоли да влезе при нея, защото разбираше, че все още е в твърде голям шок, за да приеме напълно казаното от лекаря.

— Но щом болестта е наследствена, защо няма друг болен в семейството й? — попита Макс. Той погледна към красивата си жена и се опита да разбере как е възможно да й се случва това.

— От това, което Франи ми разказа за баща си, възможно е да е предадено от негова страна. Както вече казах, болестта се диагностицира трудно и често може да бъде объркана с други заболявания. Той може да е починал преди проявяването на повечето симптоми.

Доктор Гилън предложи на Франи да посети клиника „Мейфийлд“, което би могло да й помогне да се примири с болестта си.

— Ще видите как пациентите, които са в по-напреднал стадий от вас, се справят със състоянието си. Това би имало терапевтичен ефект.

Франи разбираше, че по този начин докторът й предлагаше да се изправи пред реалността. Но тя се оказа неподготвена за това, което видя с очите си. Защото да чуе от доктор Гилън описаното с мъчителни подробности рухване на тялото все пак не беше същото като действително да види последиците върху плътта: телата, които се гърчеха в спазми, слабоумието, миризмата от несъзнателното изпускане на урина. Докато стоеше в отделението, мислеше само за едно: и аз ще стана като тях. Каквото и да направеше, нямаше да може да избегне неизбежното — щеше да се разболее и след дълго, изтощително боледуване щеше да умре от болезнена смърт.

Макс, който бе настоял да я придружи, явно усети какви мисли й минават през главата. Прегърна я през раменете и каза:

— Да вървим.

Цяла вечер Франи не престана да мисли за онова, което бе видяла през деня. Не можеше да понесе мисълта, че ще свърши по този начин.

Затова, когато Макс си легна, тя слезе долу, изпи една бутилка бренди и се качи на понтиака си.