Тара Хайланд
Дъщери на греха (11)

Десета глава

На следващата сутрин Кара се събуди сама в леглото — за пръв път, откакто се помнеше. Отначало не разбра къде се намира. Обикновено се събуждаше сред звуците, долитащи от оживените улици на Ийст Енд. После си спомни всичко за предишния ден — дългото пътуване, срещата с ужасната си баба, която, изглежда, я мразеше. Като се огледа, забеляза, че вещите на майка й ги няма. Момичето внезапно се паникьоса. Не можеше да остане тук сама. Може би ако побързаше, щеше да хване майка си, преди да си е тръгнала.

Кара се облече и се втурна от спалнята надолу по стълбите, където чуваше, че се приготвя закуска. Но щом стигна в кухнята, откри там само баба си, която слагаше масата. Като я чу, Тереза я погледна. Двете се изгледаха една друга за момент — старата жена и момичето. Кара бе прекалено уплашена, за да попита къде е майка й. Но жената явно усети въпроса й, защото каза:

— Вече си тръгна.

Грубият й тон изпълни Кара с отчаяние. Тя почувства как губи всяка надежда. Сега беше затворена тук с тази ужасна жена, далеч от единствените хора, за които милееше — майка й и Дани. Не усети сълзите, които се стичаха по лицето й, докато баба й не изцъка:

— Спри да цивриш, дете, и си изяж закуската. Няма нужда от всички тези сцени заради няколко седмици…

Понеже не искаше да излага майка си, Кара положи всички усилия, за да спре да плаче. Като подсмръкна шумно за последно, тя заби нокти в меката длан на ръката си и седна на кухненската маса. Подът беше неравен и масата леко се клатеше, но Кара не посмя да се оплаче. Тереза тупна една купа пред нея и започна да й сипва гореща овесена каша.

Кара погледна храната втрещено. Най-много от всичко на света мразеше каша — този сив и слузест бъркоч.

— Може ли да ям хляб и конфитюр?

— Защо?

— Защото не обичам овесена каша — отвърна Кара шепнешком.

— Ще ядеш каквото ти се сложи или изобщо няма да ядеш.

Баба й седна на масата и започна да тъпче кашата в устата си, с което сложи край на дискусията.

Кара обмисляше дали да се откаже от яденето в знак на протест заради грубиянските маниери на жената, но беше толкова гладна, че неохотно взе лъжицата си, гребна малко от кашата и я опита. Беше се приготвила за обичайния воднист лепкав вкус, но остана изненадана. Изяде още една лъжица, този път по-голяма.

— Хубава е — отбеляза тя. — Обикновено има друг вкус.

Баба й не я погледна.

— Вероятно са ти я правили с вода. Тази е с мляко. Наоколо има достатъчно крави, така че няма недостиг на мляко и сирене.

— Харесва ми — обяви Кара.

Не бе сигурна дали си въобразява, но й се стори, че видя нещо като следа от усмивка по лицето на баба си. Но сигурно грешеше, защото след миг нямаше и помен от нея. Старата жена бутна един буркан с мед през масата.

— Сложи си малко вътре, ако искаш. Става по-сладко.

Кара я послуша и откри, че баба й е права — кашата наистина стана по-сладка.

— Благодаря. Много е вкусно.

Този път обаче ентусиазмът й бе потушен с изсумтяване. Каквото и да бе причинило краткото примирие в атмосферата, то приключи и през останалото време се храниха в мълчание.

След закуска Тереза разведе Кара из колибата и околностите, като й обясни как предпочита да се върши работата и какви са задълженията на Кара. На светлината на деня Кара видя колко близо се намираха до ръба на крайбрежните скали. В Ийст Енд до тях живееше голяма ирландска общност и от тях бе чувала да описват родината си като място със зелени полета и тучна природа, но тук обстановката беше мрачна и запустяла.

Тереза й обясни, че колибата й е повече от достатъчна.

— Рядко ходя в града. Всичко, от което се нуждая, е точно тук. — Тя посочи към зеленчуковата градина, където отглеждаше картофи, праз и зеле, и показа на смаяната Кара как се вадят моркови от земята.

Имаше една коза, вързана отстрани на къщата, както и кокошарник, от който събираха яйца. Тя остави Кара да вземе едно и момичето се ококори, като почувства в дланта си топлината на прясно снесеното яйце.

Ако Тереза възнамеряваше да отвлече вниманието на Кара от мисли за майка й, планът бе успял. С всички нови преживявания тя не бе имала време да помисли за това, че е оставена сама. Но щом свършиха с обиколката, Тереза обяви, че ще отиде до селото.

— Ходя само веднъж седмично за брашно и други такива, както и за да разбера какво става по света. Минавам и през пощата. Там ще пристигат писмата на майка ти, а ако има някакви съобщения за мен, също ще са там.

Понеже никой не трябваше да узнава местонахождението на Кара, тя щеше да остане сама в колибата.

— Срамота е да те оставям сама, при условие че ти е първи ден тук и тъй нататък. Но днес е денят, в който трябва да ида, иначе ще изпратят някого, ако не се появя. Но не се бой — ще ти заръчам някои задачи, които да свършиш, докато ме няма, за да не ти идват наум разни бели.

След половин час, малко преди девет сутринта, старата жена се запъти към селото, а Кара се зае с домакинската работа. Трябваше да измие съдовете от закуската, да оправи леглата и да изчисти, а после — да набере и приготви зеленчуците за вечеря.

Кара работи усилено цяла сутрин. Към обяд вече умираше от глад. Баба й още не се бе върнала, а не смееше да рискува да вземе храна, без да е питала. След един час, след като бе свършила всичката къщна работа, тя излезе и започна да вади морковите за вечерята. Правеше това, което й бе показала старицата, но се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше.

Към два часа вече щеше да припадне от глад, гърбът я болеше, пръстите й бяха червени и разранени от студа, а баба й още я нямаше. Реши, че чаша вода може да залъже корема й, затова отиде в кухнята и седна на масата да я изпие. След пет минути, почувствала се малко по-добре, тя реши пак да излезе навън. Но щом стана, кръвта нахлу в главата й и от замайването чашата се изплъзна от ръката й и се разби на пода. Като видя бъркотията, момичето разбра, че трябва да почисти. Но й бе много лошо и беше изморена. Ако можеше да полегне само за мъничко.

Препъвайки се, тя се добра до малката всекидневна и легна на дивана. Вълнената му материя бе бодлива и неудобна, но Кара бе прекалено изтощена, за да й обърне внимание. На облегалката на дивана имаше метнато едно одеяло, чиято цел най-вероятно бе да скрива окаяния му вид. Тя го придърпа върху себе си. Сви се на топка и заспа.

Събуди я грубо разтърсване от нечия ръка. За втори път този ден тя се събуди объркана и замаяна. Отне й няколко секунди да фокусира погледа си и като видя яростното лице на баба си, изведнъж напълно се събуди.

— Ти, лошо дете такова! — развилня се Тереза. — Как смееш да ми заспиваш, когато не си извадила почти никакви зеленчуци и си оставила кухнята в това състояние? — Кара искаше да обясни, но старата жена не й даде този шанс. — Бях права за теб значи? Ти си мързелива егоистка, нали? Същата като майка си.

На Кара й дойде в повече. Можеше да приеме нападките относно собствените си способности, но нямаше да позволи на Тереза да обижда майка й.

— Как можеш да кажеш, че съм мързелива! — избухна тя. — Да не съм ти робиня? Ще пиша на майка ми и всичко ще й кажа! Тогава тя ще дойде и ще ме вземе оттук! Защото тя е сто пъти по-добра от теб!

Но баба й просто вдигна рамене.

— Прави каквото щеш. Не те спирам.

Тя излезе от стаята. Кара се загледа след нея, чувствайки се самотна и приклещена като в капан. Със сигурност майка й никога нямаше да я остави сама тук, ако знаеше колко ще й бъде зле.

Следващите няколко дни изминаха почти по същия начин като този. Признаците на сърдечност у старата жена, които Кара бе забелязала през първата сутрин, бяха изчезнали. Макар да се опитваше да бъде послушна, да върши къщната работа, да казва молитвите преди хранене и преди лягане, баба й явно вече си бе наумила, че не може да й се има доверие.

В края на седмицата Кара написа на майка си писмо, в което й разказа колко лоши са нещата в колибата. С ограничените й умения да пише правилно не се получи кой знае какво. Но успя да изрази как се чувства.

Щом свърши писмото, тя го прочете отново. После го скъса и го изхвърли в кошчето. Ако майка й прочетеше колко е нещастна, само щеше да се разтревожи. А колкото и да й бе тежко, Кара не искаше да причинява на майка си допълнителни грижи. Затова написа друго писмо, в което й разказа за всички нови неща, които бе правила и видяла. Когато го прочете, реши, че то звучи така, сякаш е много доволна от престоя си. Притеснена, да не би да изглежда, че й е прекалено забавно, момичето призна на майка си колко много й липсва тя. „Пиши ми кога се връщаш — написа в заключение. — Дано да е скоро!“

Запечата писмото и залепи отгоре една от марките, които й бе дала майка й. После го даде на старата жена да го пусне.

— Не съм написала нищо лошо за теб — почувства се длъжна да отбележи.

Баба й изсумтя.

— Не ми пука, даже да си ме изкарала самия дявол.

Когато възрастната жена тръгна към селото, Кара стисна палци с надеждата баба й да спази обещанието си и да пусне писмото.