Тара Хайланд
Дъщери на греха (28)

Двадесет и седма глава

Сиропиталище „Сестри на милосърдието“, Сан Франциско, декември 1958 г.

— Люш-люш, бебенце…

Сестра Мери се поклащаше напред-назад в люлеещия се стол и пееше на спящото бебе, което бе гушнала в ръцете си. Движението като че ли успокояваше детето — монахинята бе научила това през този месец — откакто им бяха дали мъничкото момиченце. Не беше за вярване, че само преди десет минути малката се бе драла с пълно гърло.

Ако някой сега ги видеше заедно, щеше да му е трудно да повярва, че отначало сестра Мери не бе пожелала да поеме грижите за бебето. В нощта, когато Софи — както им бе наредено да я наричат — пристигна, игуменката отведе детето в детската стая. Сестра Мери я последва неохотно. Щом стигнаха там, преподобната подаде бебето на новата монахиня.

— Ти ще поемеш отговорността за нея.

Сестра Мери не я взе веднага. Заради бурята и начина, по който изглеждаше детето — тя се боеше, да не би да носи нещастие. Не й се искаше по цял ден да е с него.

Игуменката усети нежеланието й и поклати глава с лек укор.

— Всички сме божии създания. Не заслужава ли тя същите грижи като другите деца тук?

Сестра Мери нямаше какво да отвърне, затова изпълни задължението си и пое грижата за детето.

Софи не спеше добре. Една нощ тя не спря да плаче. Край детската стая случайно мина преподобната майка, влезе и вдигна пищящото бебе от кошчето му. Като взе Софи до гърдите си, старата монахиня започна да я люлее.

— Какво ли може да искаш? — загука тя на бебето. — Какво ще те накара да спреш да плачеш?

— Направих всичко, което трябва — рече мрачно сестра Мери. — Нахраних я и я преоблякох. Мисля, че просто създава проблеми.

Но сякаш за да й докаже, че греши, бебето започна да се укротява, докато напълно спря да пищи. Сестра Мери надникна в пелената и видя, че малката е заспала дълбоко.

— Н-не разбирам.

Игуменката се усмихна нежно.

— Едно бебе не се нуждае само от храна и чисти дрехи, сестро Мери. Софи може да е по-различна от другите деца тук, но тя също като тях се нуждае от любов, за да расте.

Засрамена, младата монахиня се зарече да даде всичко от себе си в грижите за бебето. Освен обичайните дейности, които се прилагаха в отглеждането — хранене, преобличане и приспиване, — тя започна да говори на детето, докато изпълняваше задълженията си. Отначало това изглеждаше малко странно — все пак беше ясно, че няма да получи отговор. Но постепенно, докато говореше, тя започна да чувства все по-силна привързаност към бебето. И след като веднъж бе преодоляла първоначалната си резервираност, осъзна, че детето по нищо не се различава от останалите.

Сега, когато му изпя песничка, бебето изгука в съня си и сестра Мери почувства как сърцето й потрепва.

— Тя май доста те харесва.

Сестра Мери вдигна поглед и видя преподобната майка да стои на вратата на детската стая с блага усмивка.

— Както и аз нея — отвърна по-младата монахиня. — Тя е много специално момиченце.

Усмивката на игуменката стана по-широка.

— Знам.

После остави сестра Мери сама, уверена, че винаги ще има кой да се грижи за малкото дете през неговия живот, който без съмнение щеше да е странен и труден.