Тара Хайланд
Дъщери на греха (40)

Тридесет и девета глава

Лондон, ноември 1963 г.

Продължителното блъскане по вратата събуди Кара. При звука от разбито дърво тя се ококори. Чу трополене на тежки стъпки из къщата, викове, отварящи се врати и претърсване на стаи и се досети какво става. Неочаквана полицейска проверка.

В сумрака на ранната зимна утрин Кара навлече халата си и слезе бързо на долния етаж, където стана свидетел как двама мъже в униформа дърпаха окования в белезници Дани. Очевидно той се бе облякъл набързо — беше със стари дънки, обърната наопаки тениска и необръснат.

Като видя какво става, Кара автоматично закри устата си с ръце.

— Дани! — извика и очите й се напълниха със сълзи пред гледката, при която мъжът, когото боготвореше, бе унижен по този начин.

Но Дани й отвърна бодро:

— Не се тревожи за мен — извика през рамо. — Само се грижи за мама, чу ли?

Тя намери Ани седнала в кухнята — пушеше цигара, а ръката й леко потреперваше. Кара отиде и седна до нея. Бяха минали почти две години от пристигането й в дома й и през цялото това време Ани се бе държала с нея като истинска майка. Не можеше да понесе да я види толкова разстроена.

— Добре ли си?

Разбираше, че сигурно е ужасно за една жена да види как отвеждат сина й. Но макар Ани да беше все още в шок, тя изпитваше изненадващо безразличие към случилото се. Очакваше го отдавна. Мъжете като Дани рано или късно ги хващаха.

— Ще се оправя. За Дани трябва да се тревожим — въздъхна тежко. — Май по-добре да съобщя на Финбар какво е станало.

Понечи да стане, но Кара я спря с ръка.

— Не се притеснявай, аз ще му кажа. Искаш ли да сложа чайника?

Ани й се усмихна немощно.

— Благодаря ти, скъпа. Ти си истинско съкровище.

 

 

Главен детектив Бейли седеше срещу Дани Конъли в стаята за разпити на полицейското управление. Набитият полицай имаше бръсната глава и сплескан нос, който му бе останал от едно сбиване с някакъв пияница преди много години по време на дежурство. Той бе на четиридесет — бръчките на челото му се редяха една над друга, приличаше на булдог и имаше репутацията на най-гадното ченге в участъка. Главният инспектор винаги изпращаше него, когато трябваше да се сплаши някой арестуван.

Дани бе наясно с всичко това и нямаше намерение да показва никаква слабост. Куражът бе единственото, което му бе останало, и лесно нямаше да се прости с него. Бяха го арестували заради въоръжен грабеж на една банка на централната улица в Енфийлд в началото на седмицата. Предполагаше се, че има свидетел, който го е разпознал на местопрестъплението. Положението му хич не беше розово, но Дани още не смяташе да се предава.

Бейли се загледа в арестувания и Дани отвърна предизвикателно на погледа му. Бяха държали младежа в арестантската килия в продължение на няколко часа без вода, храна и информация. Тактиката имаше за цел да го пречупи, но очевидно не бе проработила.

— И тъй — започна Бейли.

Дани наклони глава на една страна.

— И тъй какво? — повтори подигравателно.

— Знаеш как стоят нещата. Имаме свидетел, който те е видял на местопрестъплението. Може да ти лепнат осемнайсет години. Когато излезеш от пандиза, ще гониш четиридесетака и никоя от ония красавици, с които се мъкнеш, няма да иска да те погледне.

— Предполагам, че го знаеш от собствен опит.

Бейли настръхна, подразнен от репликата, но реши да я подмине. Гордостта му в случая бе най-малкият проблем. Трябваше да предаде определено послание. Затова опита друга тактика:

— Виж, ще ти го кажа в прав текст. Ти на нас не ни трябваш. Толкова дребна риба си, че не заслужаваш да се занимаваме с теб цял ден. Но ако ни дадеш това, което искаме, ще излезеш оттук още преди да е дошло време за следобедния чай.

Дани се престори на заинтересуван.

— Какво искате?

— Голямата клечка — Финбар. Знаем, че той стои зад обира. Ако се съгласиш да свидетелстваш срещу него в съда, няма да получиш нищо повече от строго мъмрене.

— Така значи.

Бейли се наведе през масата, чак лигите му потекоха.

— Да. Само ни дай Финбар. Това е единственото ни желание.

Дани изчака един момент и се ухили.

— Разбирам желанието ви. — Той се протегна сънливо. — Обаче не познавам никакъв Финбар — а и да го познавах, не съм доносник. Така че, ако няма нещо друго интересно, защо не отидеш да ми донесеш чаша чай и досието ми? Искам да подремна.

Като каза това, Дани положи глава върху студената маса и затвори очи. Бейли нямаше друг избор, освен да го остави. Не бе виждал никой да се държи толкова хладнокръвно на първия си арест и въпреки нежеланието си да го признае, полицаят бе впечатлен. Всъщност изобщо не се изненада, когато след половин час се върна и завари Дани да хърка като заклан.

 

 

Лоялността на Дани беше възнаградена. Финбар му осигури един от най-добрите държавни адвокати, когото можеше да си позволи. Разбира се, помогна и фактът, че свидетелят удобно изчезна, така че Дани можеше да бъде обвинен единствено в притежание на крадени пари. Делото му се гледа в Кралския съд в Саутуорк, където го осъдиха на осемнайсет месеца, което бе добър резултат, предвид обстоятелствата. Най-лошото в цялата работа беше мястото, където го пратиха да излежи присъдата си. Вместо да го затворят в градския затвор Уондзуърт, Бейли — ядосан, че не са се докопали до главния бандит — бе пуснал някакви връзки, за да го пратят на север в затвора Дъръм. Това означаваше, че свиждането със семейството му щеше да е ограничено.

Ани се опита да приеме обстоятелствата стоически.

— Можеше и по-зле да е. А и това ще му служи за урок. — Но дори тя не бе толкова наивна, за да го повярва.

Кара искаше да разбере кога ще може да го види, но Ани й каза, че ще е най-добре да не го прави.

— Той не иска да вижда никого, освен мен, скъпа. Много е далеч, а свиждането е едва един час, пък и той не желае да го виждат затворен. Важното е, че е добре, и ще му е по-лесно да изтърпи наказанието си, ако не му се напомня непрекъснато за дома.

Всъщност, въпреки че външно се държеше, Ани се притесняваше за момчето си. Вместо залавянето му да го подтикне да се поправи, то явно го правеше по-твърдо решен да се върне към престъпния живот. Дани беше като животно в клетка, крачеше по пода и чакаше момента, когато щяха да го пуснат на свобода. Омразата му към полицията се бе усилила неимоверно. Все повтаряше „ченгетата“ това, „ченгетата“ онова. Всяка надежда на Ани, че синът й ще промени живота си, сега се бе изпарила.

Без Дани на Ани и Кара не им остана друго, освен да продължат живота си. Кара му пишеше всяка седмица. Той никога не й отговаряше, но — както я увери Ани — обичаше да получава писмата й, затова тя продължаваше да му ги изпраща.

 

 

— Ей! Мечтателката, събуди се.

Някой щракаше с пръсти пред Кара и тя се сепна от унеса си. Беше се привела над щанда в магазина на Графтън, потопена в мисли. Сега вдигна очи и видя Мелани Диксън да й се усмихва закачливо. Закръглената червенокоска живееше на няколко преки от къщата на Конъли. Тя бе с няколко години по-голяма от Кара и двете момичета се познаваха колкото да се поздравят, като се срещнат.

— Извинявай — извини се Кара и се зае да пресметне покупките й от хляб и мляко на касата. — Бях се отплеснала.

— Надявам се някъде на хубаво място. Като например на някой прекрасен слънчев плаж в Испания. — Мел хвърли поглед през витрината към сивия пейзаж навън. — Пак заръмя. На това му викат кървящо лято!

Кара й се усмихна едва-едва.

Като видя безжизнената й реакция, Мел се вгледа в нея по-отблизо.

— Какво ти е на теб? Изглеждаш, сякаш си намерила шилинг и си изгубила лира!

— Позна — призна Кара.

Беше юни 1964 година, бяха минали шест месеца от задържането на Дани. Кара вече беше на седемнайсет. Все още работеше в бакалницата на господин Графтън и вече тотално й бе писнало. След катастрофалния си опит за промяна тя започна повече да се интересува от мода и копнееше да си намери работа в някой от екстравагантните бутици, които никнеха като гъби на Кингс Роуд. Но без осигурителен номер тя нямаше шанс. Затова засега трябваше да се задоволи с претеглянето на плодове и зеленчуци на едни и същи хора всеки ден.

Освен това днес бе разбрала от Ани, че ужасното бивше гадже на Дани Линда се е омъжила. Дани я бе зарязал няколко месеца преди да го арестуват и сега тя живееше с някакъв друг гангстер. Двамата се бяха оженили и явно се бяха преместили в нов апартамент в Есекс. Не че Кара искаше живот като нейния, но поне Линда търпеше някакво развитие, докато тя бе в пълен застой и вършеше едно и също всеки ден.

— Е, какво има? — настоя Мел. — Кажи ми, нали знаеш за споделената мъка и тъй нататък.

Обикновено Кара не би тръгнала да се жалва на непознати. Но в магазина нямаше другиго, а и Мел проявяваше искрена загриженост, затова й призна колко й е писнало от всичко. След като свърши, Мел я огледа замислено.

— Защо не дойдеш да работиш в „Еклипс“?

— Като каква, в счетоводството ли? — Миналата година Кара бе започнала да помага на господин Графтън със счетоводството и разбра, че я бива в тази работа. Беше помагала в сметките и на други собственици и това занимание й бе станало допълнителен източник на доходи.

Но Мел поклати глава.

— Не. Ще работиш като разпоредителка в клуба като мен.

Кара я погледна така, все едно е полудяла. „Еклипс“ беше един от луксозните клубове, разположен на Олд Копмптън стрийт в Сохо. Финбар го бе основал преди две години. Заведението веднага пожъна голям успех — в него известните личности се разминаваха с криминалния контингент на града. Лъскаво и елитно място, то привличаше клиентите си предимно с красивите момичета, които работеха там. Кара не можеше да повярва, че Мел би я сметнала дори за миг за такава.

— Аз ли? — Тя изсумтя през смях, предполагайки, че другата се шегува. — Да, направо там ми е мястото! Най-вероятно ще подплаша половината клиенти!

— Не се дръж като малоумна. Перфектна си. — Мел бръкна в чантата си и извади елегантна черна кибритена кутия, която подаде на Кара. На нея с бели букви пишеше „Еклипс“ и имаше някакъв силует на гола жена отстрани. Отзад бе адресът на клуба. — Е, ако решиш, можеш да наминеш утре към шест и аз ще накарам управителя да уреди нещо.

 

 

По-късно вечерта, като се огледа в огледалото, Кара разбра какво има предвид Мел. След онзи глупав инцидент с опита й да се преобрази преди осемнайсет месеца тя се зарече никога повече да не бъде нищо друго, освен самата себе си. Но сега вече това не се налагаше. Почти без да го съзнава, тя бе излязла от непохватния пубертетски период, който я тормозеше с години, и бе разцъфтяла. Никога нямаше да е класическа красавица като майка си, но с черната си коса и млечнобяла кожа, огромните зелени очи и острите скули тя определено беше поразителна — а това означаваше много във времето, когато на мода бяха жените с визията на Туиги^[1]. Кара вече не беше дълга и кльощава като върлина, а висока и стройна, със замечтан поглед и дълги крака. И макар да не можеше да се мери с Линда в областта на гръдния кош, това, с което разполагаше, й бе достатъчно.

Затова на следващата вечер Кара последва предложението на Мел и отиде в „Еклипс“. Червенокосата бе спазила обещанието си и бе успяла да уговори на Кара среща с управителя на клуба Ронан Каргър. Нисък, набит мъж, той някога бе сред криминално проявените, но след като навърши четирийсет и се ожени, започна да се занимава с по-законен бизнес. Облечен в скъп черен костюм с черна риза под него, той не приличаше на някогашния престъпник.

Ронан я покани в кабинета си. Подобно на останалата част от клуба, помещението се отличаваше повече с лукс, отколкото с функционалност, обзаведено с дебел червен килим и мебели от масивно дърво. По цялата дължина на едната стена бе монтирано двустранно огледало, през което можеше да се наблюдава клубът долу. Ронан дискретно пусна щорите и седна зад бюрото си, като се облегна удобно в черния си кожен стол.

Той мина направо на въпроса:

— Мел казва, че си търсиш работа?

— Точно така. — Въпреки старанието си Кара се чувстваше леко нервна пред Ронан. Мел й бе заела една черна къса рокля за интервюто, като твърдеше, че така ще изглежда по-изискана, но всъщност тя се чувстваше малко неудобно в нея. Макар роклята да покриваше коленете на Мел, Кара беше по-висока и ръбът на роклята едва стигаше до средата на бедрата й. Тя се смущаваше от тази разголеност.

На Ронан му беше забавно да гледа неудобството й, докато я разпитваше. В действителност, когато Мел му каза, че ирландката иска да работи в клуба, първата мисъл, която му мина, бе: „Няма начин“. За последно бе виждал Кара преди няколко месеца, когато тя изглеждаше като кльощаво момиченце — изобщо не отговаряше на типа момиче, което би наел за сервитьорка в изискано място като „Еклипс“. Затова днес остана приятно изненадан, когато в кабинета му влезе тази висока, привлекателна тъмнокоса млада жена. Макар да не бе стандартна красавица, тя определено имаше впечатляваща външност и наистина имаше най-невероятните крака, които някога бе виждал.

Въпреки това той не бързаше да й предложи работа. Не можеше да си представи, че Ани Конъли ще разреши на скъпоценната си повереница да работи тук.

— Ани какво смята за желанието ти? — попита той.

— Няма нищо против — отвърна Кара бързо.

Прекалено бързо. Ронан отгатна, че момичето лъже. Беше сигурен, че дори не са го обсъждали.

— Сигурна ли си? — Тонът му й даде да разбере, че той не й вярва.

— Да. — Зелените очи на Кара проблеснаха и тя добави троснато: — А и дори да е против, аз съм достатъчно голяма сама да взимам решенията си. — Очевидно подразнена от всичките му въпроси, тя понечи да се изправи. — Вижте, ако не искате да ме назначите, няма проблеми. Винаги мога да отида някъде другаде.

Ронан се засмя на надменния й тон.

— Добре де, скъпа. — Управителят вдигна ръце, все едно се предаваше. — По-спокойно. Просто питах. — Той сви рамене. — Ако чак толкова искаш, ще ти дам шанс. Поне като си тук, мога да те държа под око — да съм сигурен, че няма да се забъркаш в някоя неприятност.

— Благодаря, но няма нужда да се тревожите за мен — рече остро Кара. — Ще видите, че съм напълно способна да се грижа за себе си.

Ронан пак се засмя.

— Напълно ти вярвам. — Поне беше устата — което бе добре, защото не му трябваха срамежливки. Понякога клиентите започваха да се държат подозрително и тя трябваше да умее да запази положение.

— Е — обади се нетърпеливо Кара, — получих ли работата.

— Да, защо не? А сега се махай, докато не съм размислил.