Тара Хайланд
Дъщери на греха (36)

Тридесет и пета глава

Танжер, Мароко, 1962 г.

Гейбриъл вървеше сам през пазара, без да обръща внимание на сергиите и търговците. След близо две години в Танжер той бе имунизиран срещу колорита, шума и миризмите на медината, старата част на града. Докато преминаваше, никой не го закачаше. С тъмната си кожа, дългата брада и дългата бяла роба можеше да мине за някой местен.

Като зави по един по-тих път, той последва лабиринта от улички по посока на казбата^[1]. Малко по-нататък се спря пред една от ниските бели каменни сгради и почука на дървената врата. Отвори му един старец, тъмен и сбръчкан като стафида.

— As-Salàmu ̀Alayka — отправи Гейбриъл стандартния поздрав, който означаваше: мир вам.

— Wa alayka as-salàm — отвърна старецът.

Гейбриъл мушна няколко монети в ръката на собственика и влезе вътре, където нямаше и следа от жегата на деня. Спретнатият двор с тънкоструен фонтан го отведе в една прохладна, затъмнена стая. Капаците на прозорците бяха затворени, а във въздуха се носеше сладкият аромат на опиум. Гейбриъл си проправи път през изтегнатите тела на писатели и музиканти, артисти и аристократи емигранти, всички, които бяха в търсене на вдъхновение и просветление сред охолството и наркотичните свърталища на Мароко. Като намери едно по-закътано място, Гейбриъл легна върху купчина бродирани възглавници и изчака едно момче да му донесе тежката дървена лула.

След двете години в Мароко ежедневието на Гейбриъл бе с точността на дишането. Бе пристигнал в Северна Африка от Испания и не смяташе никога да си тръгва оттук. Западналият град Танжер бе познат като убежище на бохеми и изгубени души и той пасваше идеално сред тях. Никой никога не би се досетил, че младежът е потомък на един от най-богатите американски бизнесмени — той целеше точно това.

Не че името Станхоуп все още означаваше нещо. От онова, което научи Гейбриъл, баща му така й не се бе възстановил от скандалните обстоятелства около смъртта на Франсис Фицджералд. Една мъртва съпруга можеше и да мине за нещастен инцидент; две вече изглеждаха повече като подозрително съвпадение. Макар че Гейбриъл не бе съвсем сигурен в тези твърдения. Не поддържаше връзка с баща си и нямаше намерение някога да му проговори. Така беше по-лесно. Но от време на време прочиташе в някой вестник описание на трагедиите, които бяха сполетели семейството му, като пикантните подробности се предъвкваха за наслада на останалия свят. Журналистите все разтягаха локуми около живота на Оливия — неговата бедна, бедна сестричка. Те съобщаваха, че тя никога не се е възстановила от електрошоковата терапия и сега живее в Станхоуп Касъл под двайсет и четири часовите грижи на икономката Хилда. Тъжна, ужасяваща съдба за една млада жена, според всеобщото мнение. Гейбриъл почувства в гърлото му да се надига горчив смях. Само ако знаеха истината.

При мисълта за Оливия Гейбриъл дръпна продължително от лулата с опиум й изпълни дробовете си със сладкия дим. Отвън се разнесе началото на поредната молитва. Като се облегна на възглавниците, той затвори очи и почувства как вината и скръбта му го напускат, като му разрешават да забрави всичко, което се бе случило, и да намери малко покой, поне за известно време.