Тара Хайланд
Дъщери на греха (59)

Петдесет и осма глава

Станхоуп Касъл, декември 1958 г.

— Аз съм виновна, нали? — Оливия се втренчи в мащехата си с безжизнен поглед. — Защото пиех. Затова Софи се роди така.

Лекарят вече си бе заминал. Преди да тръгне, бе дал на Оливия успокоително, което да й помогне да заспи. Хилда се грижеше за бебето, а Макс се бе затворил в кабинета си, така че Франи бе предложила да постои със заварената си дъщеря. За съжаление Оливия все още се измъчваше заради случилото се.

— Не бива да се обвиняваш — каза й Франи за пореден път. — Бебето беше застанало седалищно. Това няма нищо общо с теб. Само аз и баща ти имаме вина. Ако бяхме повикали доктора по-рано, тогава нещата щяха да са различни.

— Не ти вярвам. — Оливия пак започна да плаче. — Само се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не е така…

Но Оливия не искаше да слуша.

— Няма значение какво казваш, знам, че вината е моя. Аз съм ужасен, отвратителен човек. — Тогава тя се отвърна от мащехата си, зарови глава във възглавницата и продължи да плаче.

През следващите няколко дни Франи, Макс и доктор Робъртсън се опитваха да убедят Оливия, че не бива да се вини, но нямаше смисъл — тя не ги слушаше.

Франи все пак искаше да задържат бебето. Но Макс не щеше и да чуе.

— Оливия не е на себе си. Как ще се чувства, като вижда детето си всеки ден? То постоянно ще й напомня за случилото се.

Той беше прав, разбира се. След раждането Оливия бе изпаднала в дълбока депресия. Тя не говореше, не се хранеше и не спеше. През повечето време плачеше.

След като през една студена и мъглива нощ притесненият Макс и плачещата Франи оставиха бебето в сиропиталище „Сестри на милосърдието“, те се надяваха състоянието на Оливия да се подобри. Но то даже се влоши.

Най-накрая Макс настоя да я заведат при специалист в „Креймър Хаус“, дискретна институция, препоръчана от доктор Робъртсън. Клейтън Лоримър, главният лекар на заведението, което по същество си беше лудница, бързо съобщи преценката си:

— Електрошоковата терапия е единственото лечение.

Макс не успя да скрие ужаса си.

— Налага ли се наистина? Трябва да има и друг начин.

Докторът въздъхна. Родителите винаги бяха толкова придирчиви, винаги готови да се усъмнят в съвета му.

— Оливия е много депресирана — обясни той на бизнесмена. — По мое мнение ЕШТ е единственият начин да я изкараме от състоянието й. В противен случай може завинаги да остане така.

Макс погледна любимата си дъщеря, вперила изцъклен поглед в нищото, и неохотно се съгласи.

Макс настоя да присъства по време на терапията. Франи смяташе, че идеята не е добра, но се съгласи да отиде с него за подкрепа. Тя мразеше „Креймър Хаус“ с неговите болнични бели подове и стени, изпълнените с ужас писъци и осветлението, което примигваше от пренапрежение на тока. Според нея това място не беше за Оливия. Но Макс смяташе, че е взел най-доброто решение.

Имаше стъклена стена, през която се виждаше в залата за терапия. Той се застави да наблюдава всичко. Първо, две сестри въведоха Оливия. Тя изглеждаше спокойна, дори покорна, облечена с обикновена бяла нощница. Беше боса. Стаята беше гола, с изключение на няколко приспособления, които приличаха на средновековни инструменти за изтезание. Когато момичето видя носилката и осъзна какво ще се случи, започна да протестира. Докато санитарите я връзваха, дърпайки каишките стегнато около китките и глезените й и през гърдите, тя започна да се моли за помощта на Макс.

— Моля те, татко. Не им давай да ми правят това. — Оливия напразно се извиваше и гърчеше. — Татко, спри ги, моля те.

— Опитайте се да не слушате — посъветва го лекарят с нотка на професионално безпристрастие.

А Макс искаше да каже — как да не слушам, когато детето ми ме моли за помощ? Щом коженото парче бе поставено между зъбите й, за да не си глътне езика, тя вече не можеше да говори. Но Макс виждаше очите й, умоляващи го да се намеси, укоряващи го, че изобщо се е съгласил да й направят такова нещо. Той искаше да им каже да спрат, но си спомни състоянието на Оливия през тези няколко седмици и как докторът го бе уверил, че това е единственият начин да й се помогне.

Санитарите се отдалечиха на безопасно разстояние. Лекарят дръпна надолу един лост. Макс чу електричеството да вибрира във въздуха. Когато зарядът порази Оливия, тялото й започна да се тресе и гърчи, гърбът й се изви нагоре над масата. Очите й изпъкнаха, замириса на опърлена коса. После, след трийсет секунди, машината най-сетне беше изключена. Тялото на Оливия се строполи отпуснато върху носилката.

Докторът каза:

— Ще й дадем минутка почивка и ще повторим процедурата.

Оливия явно разбра думите му, защото през каишката в устата си тя нададе протестен стон. Звучеше немощно. Когато токът отново я разтърси, тялото й пак подскочи, но този път съпротивлението й беше по-слабо. Щом я освободиха, тя само успя да изскимти вяло.

Макс се обърна към Франи и по лицето му се застинаха сълзи.

— Какво направих? Какво сторих на дъщеря си, за бога?