Тара Хайланд
Дъщери на греха (37)

Тридесет и шеста глава

Лондон, февруари 1962 г.

— Добре ли си, мамо?

Дани Конъли влезе в кухнята с наперена походка, сложи ръка върху рамото на майка си и я целуна по челото.

— Бивам, сине.

Ани, която четеше „Дейли Експрес“ с чаша чай в ръка, отправи усмивка към любимото си дете. На осемнайсет години Дани се бе превърнал в силен, красив мъж и тя не можеше да скрие гордостта си. Двете й момичета, Брона и Морийн, се бяха омъжили и имаха собствени домове и когато дойде време да напуснат семейството, тя с искрено задоволство се раздели с тях. Но Дани все още живееше с нея и тя се надяваше, че това още дълго няма да се промени.

— За чая ли се върна, скъпи? — попита го Ани.

— Не. Трябва само да свърша някои гадости, като да се изкъпя и обръсна, след което пак изчезвам.

Тя не се изненада. Когато не беше на работа, той излизаше с много момичета. През по-голямата част от седмицата не се прибираше изобщо, но обичаше да се връща от време на време — дори и само да се наспи, да се изпере и да хапне нещо домашно сготвено.

Ани стана.

— Не можеш да излизаш с празен стомах. Ще ти направя сандвич, докато се приготвяш, и ще седнеш да го изядеш като нормален човек.

Тонът й подсказваше, че няма да търпи възражения.

— Както кажеш, мамо.

Ако някой от приятелите на Дани го видеше как се подчинява, щеше да се изуми. Навън на улицата дори най-големите бабаити не смееха да пресекат пътя на Дани Конъли, но в присъствието на майка си той беше кротък като агънце. Тя беше единственото му слабо място и единствената жена, която наистина уважаваше.

Само от загриженост към нея се бе примирявал толкова дълго с онзи негодник Лиъм Ърли. След като той се премести при тях, боят, на който Франи бе станала свидетел преди толкова години, се превърна в редовна част от живота на Дани. Лиъм беше достатъчно умен да скрива най-лошото от Ани — а дори и тя да заподозреше нещо, затваряше си очите, защото бе станала зависима от Лиъм, финансово и интимно. Но тормозът от любовника на майка му остави отпечатъка си върху момчето завинаги, като го превърна в коравия мъж, който беше сега.

Когато навърши петнайсет, той вече бе по-висок и по-силен от Лиъм. Продължи да търпи побоищата, но когато Лиъм вдигна юмруци срещу Ани, Дани не се поколеба да действа. През онази нощ той даде на Лиъм да се разбере — отплати му се за всеки понесен удар през годините. След като приключи, Дани го изхвърли пред болницата „Сейнт Томас“. Лекарите и сестрите направиха всичко възможно да го спасят, но той все пак остана сляп с едното око, а белезите по лицето му, макар да зараснаха, нямаше никога да изчезнат напълно — постоянно щяха да му напомнят за въздаденото наказание.

Из Ийст Енд бързо се разпространиха слуховете за действията на младежа. Ани се притесняваше, че синът й ще свърши в затвора, но Дани бе готов да излежи присъдата си. Лиъм беше бесен, твърдо решен да предаде заварения си син на полицията. Но преди полицията да дойде да го разпита, Финбар Съливан, който беше главатар на най-влиятелната и опасна ирландска банда в Ийст Енд, изпрати свой човек да го убеди да си мълчи. Когато полицаите най-после се появиха, за да вземат показанията на Лиъм, той им каза, че е станал жертва на обир и побой.

Разбира се, Финбар не бе направил тази услуга просто от добро сърце — той бе забелязал нещо у Дани, което го навеждаше на мисълта, че младежът ще му бъде полезен в организацията. На следващата седмица го извика на среща.

Дани послушно се яви в боксьорския клуб на Финбар Съливан, както му бяха казали. Шефът на бандата беше в съблекалнята, където бинтоваха ръката му. Преди двайсет години Финбар бе започнал като боец без боксови ръкавици и все още му харесваше да взима участие в някой и друг рунд.

Възседнал една пейка, с хавлия, метната около месестите си рамене, Финбар се обърна към Дани:

— Мислиш ли, че имаш нужните качества, за да работиш за мен?

— Да, сър, господин Съливан.

— Май ми се правиш на наперен, а, сополанко?

Всъщност, застанал пред Финбар и пред погледа на двама от неговите доверени горили, Дани за пръв път се чувстваше като изплашено момченце. Но знаеше, че трябва да запази самообладание, затова само вдигна рамене в отговор.

Финбар се изкиска.

— Това е добре. Харесват ми хора със самочувствие. Мисля, че много добре ще се разбираме. — После погледът му се вкамени. — Стига винаги да помниш кой командва. — Той заби пръст в гърдите си. — Аз. Всичко минава през мен и нищо не става без моето съгласие. В мига, в който си помислиш, че можеш да ме преметнеш, ще те смачкам като гнида. Гледай да не го забравяш. Ако това те устройва, ще ти дам работа.

Финбар и бандата му се занимаваха с много дейности — от събиране на дългове до сводничество. На Дани възложи да се заеме с рекета. Работата беше лесна и проста. Той ходеше при собствениците на ресторанти, магазини и други заведения в района и събираше от тях определени суми, в замяна, на които Финбар гарантираше безопасното съществуване на бизнеса им. Ако някой почнеше да се перчи и откажеше да плати, работата на Дани бе да го убеди защо трябва да кихне парите. Обикновено телосложението му бе достатъчно убедителен довод, заради което поначало го бе наел и Финбар.

Макар Ани да искаше по-добра съдба от гангстерската за момчето си, което бе достатъчно умно, за да завърши основното си образование и да влезе в държавна гимназия, тя разбираше, че няма смисъл да се обажда. Също като баща си, Дани бе израснал, без да храни особено уважение към органите на властта. Може би никога нямаше да стане лекар или адвокат, но изкарваше добри пари по неговия си начин — по начина на Ийст Енд. Той беше корав мъж, „лошо момче“, което смяташе, че училището е за балами. Беше умен и силен и не се страхуваше да действа решително. Но най-хубавото от всичко беше, че имаше достатъчно мозък, за да е нещо повече от източник на груба сила. След като три години бе работил за Финбар, той се издигаше както в организацията, така и в света.

Като се усмихна любвеобилно на сина си, Ани взе един комат хляб и започна да реже две дебели филии. Извади масло, сирене и шунка от новия хладилник, който й бе донесъл Дани заедно с новия телевизор и фотьойлите във всекидневната.

— Отивай да си вършиш работата — каза тя. — Яденето ще е готово, когато слезеш.

— Благодаря, мамо.

Дани тръгна да се качва по стълбите, когато звънецът на входната врата иззвъня.

— Искаш ли да отворя? — провикна се той.

— Остави на мен. Сигурно е Бърни.

Но когато Ани отвори, все пак не беше приятелката й Бърни. На вратата стоеше мърляво мършаво момиче, навлечено в широки, размъкнати дънки с навити крачоли и огромна тениска. Не беше на повече от четиринайсет, косата й бе натъпкана под вехта мъжка шапка и тя изглеждаше като бегълка.

— Съжалявам, мила — каза веднага Ани, като видя торбата в ръката й. — Вече не взимам наематели.

Това беше поредната полза от работата на Дани. Той й осигуряваше достатъчно пари, за да не й се налага повече да чисти след други хора. Беше хубаво да живее сама, макар понякога да й липсваше компания. Но никога нямаше да го признае на Дани.

Ани понечи да затвори вратата, но момичето протегна ръка, за да я спре.

— Почакай — обади се непознатата.

Ани я погледна с раздразнение. Но тогава се вгледа отново в лицето на момичето, този път по-ясно, защото чертите й се осветиха от осветлението в коридора. Имаше нещо познато у нея — тъмните кичури коса, които се подаваха изпод шапката; огромните зелени очи; високото кльощаво тяло…

Тя се наведе по-близо.

— Кара?

Момичето й се усмихна леко.

— Здравей, лельо Ани. Имаш ли нещо против да вляза?

 

 

Кара седеше на кухненската маса, докато Ани се засуети наоколо и започна да й приготвя горещ чай и сандвич. Къщата изглеждаше по-уредена, отколкото си я спомняше; определено бяха похарчени малко пари за подобрения. Тя се зарадва, че семейство Конъли се справят добре.

Ани постави един сандвич пред нея.

— Как ти се струва?

Кара не отговори, просто взе хляба и отгриза една голяма хапка, после още една, като натъпка устата си. След пътешествието си Кара нямаше сили да говори — беше изтощена и прегладняла.

Парите, които й бе дал Деклан, не стигнаха да си плати билета за влака. Затова нямаше друг избор, освен да опита на стоп. Някой я посъветва да застане на магистрала М62. Първият, който спря, беше мъж в един морис. Той бе добре облечен, с костюм и вратовръзка, а вътре колата беше безупречно чиста. Но Кара се поколеба — може и да си въобразяваше, но от него усети същите вибрации като от Джеймс Бюканън, имаше нещо хищническо в очите му и тя се почувства некомфортно. Затова му отказа и зачака друга кола. След половин час спря едно яркожълто мини. То беше пълно — в мъничкото возило с две врати вече се бяха натъпкали четирима души — две момчета отпред и приятелките им на задната седалка. Те бяха ходили в Ливърпул през уикенда на концерт на някаква група „Бийтълс“. Сега се връщаха към Лондон и нямаха нищо против да я вземат за компания.

Когато стигнаха до северното околовръстно, вече бяха минали четирийсет и осем часа, откакто Кара не бе спала. Групата отиваше в Хамърсмит, затова я оставиха там, а тя стигна до Уайтчапъл с метро. Понеже бяха минали над седем години от последното й пребиваване в къщата на Конъли, да се ориентира й отне известно време. Наложи се да пита трима различни минувачи, докато намери улицата.

За нейна изненада Ани не я затрупа с въпроси, като се имаше предвид как бе изникнала така изневиделица. А и самата Кара не знаеше каква част от положението си да сподели. Но сега, настанена в кухнята на Ани и почувствала се като завърнала се у дома си, тя разбра, че иска да разкаже всичко, което й се бе случило досега.

Разказа на Ани съкратена версия на живота си през изминалите години. Изпита голямо облекчение, когато й разказа как майка й я бе зарязала при Тереза. Кара видя възмущението в очите на Ани, като чу за Франи и нарушените й обещания, и изпита удоволствие, че още някой не одобрява поведението на майка й.

— През всичките тези години си мислех, че и двете живеете в Ирландия. Майка ти ми каза, че отивате там, преди да замине, и нямах причина да не й повярвам. Нямах представа, че ще тръгне да си развява байрака из Холивуд.

Възрастната жена поклати глава изумена. Беше чувала за Франсис Фицджералд, разбира се. През петдесетте тя беше много известна актриса. Ани си спомни, че я бе гледала в един филм — но никога и за миг не й бе минало през ума, че бляскавата кинозвезда е старата й приятелка. Косата; гримът; американският акцент; дори начинът й на държане — всичко това напълно я различаваше от бедната млада майка, която някога беше.

Цялата тази история й дойде в повече. Като се протегна, тя взе ръката на Кара.

— Ако и за една секунда се бях усъмнила, че ще те изостави така, щях да направя всичко възможно да те открия. Знаеш това, нали, скъпа?

Ани млъкна — според Кара жената не искаше да критикува Франи, в случай че тя още тъгува по смъртта на майка си. Само че не тъгувам, помисли си Кара мрачно. Отдавна бе охладняла към Франи.

После Кара й разказа за живота си в сиропиталището. Ани прояви съчувствие, но не се изненада особено от историите, които Кара й разказа за монахините — докато не стигна до случилото се с Нийв. Заради скръбта по загубата на приятелката си Кара трудно изговаряше думите през плач и очите на Ани също се насълзиха.

— О, Бог те обича. — Ани прегърна Кара. — Хич не ти е било леко, нали?

Кара вдиша от аромата на Ани — карболов сапун и цигари, изненадана от това колко познат й се стори след всичките тези години. За нея бе огромно успокоение и облекчение да се завърне при някого, който я обичаше.

Моментът им на близост бе прекъснат от трополенето на тежки стъпки по стълбите. След секунда Дани нахлу в кухнята. От седем години не бе виждала Дани Конъли, но Кара веднага го позна — сега беше мъж, а не десетгодишно момче, но все още излъчваше онази груба самоувереност. И трябваше да признае, че бе станал много привлекателен по някакъв силен, разбойнически начин — беше висок поне един и деветдесет, широкоплещест, с брутално късо остригана тъмна коса. Със сините си дънки и коженото яке приличаше на Марлон Брандо от филма „Дивият“, който бе гледала на кино по време на една от съботните екскурзии от сиропиталището.

Като го видя, Кара леко се изправи, инстинктивно вдигайки ръка към косата си, осъзнала изведнъж, че още е със същите мръсни и потни дрехи, с които пътуваше от три дни.

Той я погледна и попита:

— Кой е това?

Кара искаше да се обади, но не намери думите. Ани се зае да обясни вместо нея:

— Това е старата ти приятелка Кара. Помниш ли — детето на Франи? Току-що се появи на вратата.

Тогава Дани я позна. Кара изпита неочаквано удоволствие — но ако се надяваше на някакво велико посрещане, щеше да се разочарова.

— Много време мина — отбеляза той, преди да се обърне пак към майка си. Изглежда, не прояви никакъв интерес към внезапната поява на Кара след всички тези години — беше типичен осемнайсетгодишен младеж: погълнат от себе си, незаинтересован от заобикалящия го свят. — Значи, ако ченгетата те споходят, знаеш какво да кажеш…

— Да, да — махна с ръка тя. — Цяла вечер си бил тук и си играл карти с Големия Джим и Дентън. Знам. Казвал си ми го милион пъти. За тъпа ли ме мислиш? — Тя намигна на Кара. — Заради пристигането на Кара не успях да ти приготвя нищо за хапване, но ако ми дадеш минутка…

— Нямам време. Трябва да тръгвам.

— Къде?

Той потупа носа си.

— Не е твоя работа.

Ани поклати глава, преструвайки се на възмутена.

— Ще ме умориш, момченце — засмя се любвеобилно.

Като се ухили, Дани целуна майка си по челото и излезе, затръшвайки входната врата.

Все още усмихната, Ани се обърна към Кара.

— Къде да те настаним? — каза тя почти на себе си. Кара вече бе предложила да си потърси друга квартира, но Ани не искаше и да чуе.

— Какво ще кажеш за… — започна Ани, но млъкна, прехапала устни, все едно бе сгрешила думите.

Но Кара я усети накъде бие.

— За кое?

— Забрави.

— Хайде, кажи какво щеше да предложиш.

Ани я погледна с леко неудобство.

— Щях да ти предложа да се настаниш в старата си стая горе на тавана, където живеехте с майка ти. Но може би ще ти бъде странно.

— Никак даже — усмихна се нежно Кара, изненадана от влагата в очите си. — Всъщност звучи идеално.

 

 

За Кара денят очевидно бе дълъг и тя вече едва се държеше на краката си. Горе Ани й даде една стара нощница на Брона, която дъщеря й бе оставила в къщата, и се разтърси за чисти чаршафи. Щом настани Кара в леглото, тя издърпа един стол и загледа детето, докато то заспа. Горкото дребосъче, кой знае какво му бе минало през душата. Сякаш за да потвърди мислите й, Кара взе да се върти и стене, явно обзета от кошмар. Ани се протегна и погали тъмната коса на момичето.

— Спокойно, миличка — прошепна. — Вече си в безопасност.

Успокоителните думи сякаш укротиха Кара и тя се отпусна, потъвайки по-дълбоко в спокоен сън.

И животът на Ани беше труден, бе виждала големи нещастия в живота си, но историята на Кара я бе разстроила неимоверно. Не можеше да си представи, че Франи бе изоставила детето си по този начин. Ако не беше умряла, Ани с радост сама щеше да й извие врата. Коя майка би постъпила така? Момичето очевидно имаше твърд характер — не й оставаше друго след всичко, което бе преживяла. Но беше тъжно, като си помислеше, че след всички тези години тя и Дани бяха единствените, към които детето можеше да се обърне в момент на беда.

Не желаейки да оставя Кара сама, Ани отиде до шкафа, извади още едно одеяло и се върна във фотьойла, където мислеше да преспи. Тя остана до леглото на Кара цялата нощ.