Тара Хайланд
Дъщери на греха (27)

Двадесет и шеста глава

Калифорния, април 1958 г.

— Получих резултатите ви. — Доктор Робъртсън се пресегна и докосна кафявия плик пред себе си, като че ли да докаже, че не си измисля информацията. — Съжалявам да ви кажа, че не сте бременна.

Франи посрещна новината със спокойно примирение. Беше разочарована, но не и изненадана. Не и на този етап. Вече бе приела, че няма вероятност да зачене отново. Просто й бе жал за доктор Робъртсън, задето трябваше да се преструва пред него, понеже не можеше да му каже истината. Все пак той бе много мил с нея. Висок, слаб мъж, малко над шейсетгодишен, той проявяваше почти бащинско отношение. Освен че бе близък личен приятел на Макс, беше също така отличен личен лекар, както и много търсен специалист. Луксозният му кабинет в Сан Франциско с на вид непретенциозното му обзавеждане и махагоновите мебели изглеждаше повече като офис на джентълмен, отколкото като лекарски кабинет. През последните няколко месеца Франи често го бе посещавала.

— И какво следва сега? — попита тя, защото й се стори, че трябва.

Доктор Робъртсън прегледа записките си.

— Опитвате от — колко — около шест месеца?

— Точно така.

— Е, още е рано за притеснения. — Той й се усмихна успокоително. — Нека мине още малко време и ако нищо не стане, тогава бих препоръчал някои изследвания, които ще определят дали има някакъв медицински проблем, който възпрепятства зачеването ви.

Франи кимаше, докато той говореше, и се преструваше, че обясненията му я успокояват. Но когато излезе от кабинета му, нямаше никакво намерение да дойде за следващия си преглед при него. Беше й писнало от преструвки.

 

 

По-късно следобеда Франи излезе на разходка из околностите на Станхоуп Касъл. Беше красив пролетен ден, но топлото време не й донесе радост. Бяха изминали шест ужасни месеца. Още в началото подозираше, че ще зачене трудно. Инфекцията, която бе получила след раждането на Кара, бе много сериозна и още тогава я бяха предупредили, че това би могло да се отрази на способността й да забременее отново. Но тя се съгласи да опитат, защото изглеждаше, че Макс желае това повече от всичко. Мисълта днес да му съобщи, че отново не е бременна, я ужасяваше. Както и да му обясни защо няма да може никога да му роди дете. Така ставаше само по-трудно да му каже за Кара — защото като го лишаваше от шанса да създадат заедно семейство, как очакваше от него да приеме незаконната й дъщеря?

Понякога Франи се чудеше как е успяла да забърка такава каша. Отлагането на момента да каже истината на Макс бе направило всичко още по-лошо и по-сложно. Знаеше, че е страхливка. С всичките си лъжи и тайни нараняваше двамата души, които обичаше най-много — дъщеря си и съпруга си. Но колкото и да се мъчеше, не виждаше начин да се измъкне от това положение.

Но не само това я правеше нещастна. Франи все още се чувстваше много самотна и изолирана в Станхоуп Касъл. Бе разговаряла с Лойд няколко пъти, но на хоризонта нямаше нови роли за нея. Без кариерата си тя наистина не знаеше какво да прави със себе си. Откакто бе спряла да се снима, всичките й приятели от преди изчезнаха. Лили единствена й се обаждаше все още.

Франи призна пред приятелката си желанието си да се върне отново на работа.

— Макс не може ли да уреди нещо? — попита Лили. — Със сигурност би могъл да поговори с Лойд?

И Франи бе мислила по този въпрос. Но съпругът й винаги твърдеше, че няма влияние върху творческия процес на студията. Тя сподели това с Лили и усети скептицизма на приятелката си. Понякога и Франи не бе убедена в това твърдение. Но каква причина можеше да има той, за да я спре от работата й?

Разбира се, тя все още имаше някакви контакти с Холивуд. В качеството си на госпожа Максимилиан Станхоуп неизбежно посещаваше разни вечери и церемонии по награждаване. Но Франи съзнаваше, че присъства на тях само като съпруга на Макс и нищо повече. Вече не беше независима и това не й допадаше. А и разполагаше с прекалено много свободно време. От ежедневието на заобиколена от хора актриса, която винаги е център на внимание, преминаваше към празните седмици, изпълнени със сякаш безкрайни часове на бездействие — трудно й бе да се справи с промяната.

В продължение на дни нямаше с кого да поговори, освен с обслужващия персонал. Франи се опита да се сприятели с тях, но винаги съществуваше разделението между господарката и слугата. Понякога дочуваше прислужниците да се смеят заедно и им завиждаше за свободата. Когато бе чистачка в Лондон, никога не си бе давала сметка колко ценно е това.

Тя чувстваше, че трябва да се застъпи за правата си, да поеме контрола над живота си — не беше ли естествено да постъпи именно така? Но напоследък бе изгубила желанието си за борба. Имаше и проблеми със съня. Франи не знаеше защо — може би защото Макс толкова често го нямаше и й беше трудно да спи сама. Но в резултат се чувстваше уморена през цялото време, напълно изтощена, сякаш нямаше капчица енергия. Понякога също така ставаше малко объркана, забравяше неща и реагираше прекалено емоционално. Сякаш не беше на себе си. Чудеше се какво става с нея.

Погледна към алеята и видя, че колата на Гейбриъл я няма. Децата на Макс се бяха завърнали за великденските празници, макар че почти не се вясваха наоколо. През последните няколко месеца бяха почнали да я приемат малко повече, но и двамата бяха млади и отдадени на собствените си занимания. Гейбриъл имаше приятели в Ел Ей, които обичаше да посещава, и тази сутрин бе заминал за къщата в Холмби Хилс за уикенда, като взе Оливия със себе си. Тя бе още малка да нощува извън дома си, но Франи убеди Макс да я пусне, твърдейки, че дори да е малко неразумна, Гейбриъл е достатъчно умен и напълно способен да се грижи за сестра си. Франи знаеше, че е правилно да ги пуснат, макар това да означаваше отново да остане сама.

Като въздъхна дълбоко, тя продължи разходката си. Бе толкова погълната от мислите си, че не обръщаше голямо внимание на обстановката край себе си, но докато минаваше покрай една цветна леха, погледът й бе привлечен от необичайно красив цвят. Той бе обагрен в наситено оранжеви и червени нюанси. Тя забеляза наблизо един от градинарите и го повика, за да попита какво е растението.

— Това е дневна лилия, мадам — отвърна той. Беше млад и красив чернокож мъж, един от петимата градинари в имението.

Тя се протегна да докосне меките като кадифе цветове.

— Толкова е перфектно.

— Всяко цвете цъфти само за един ден — обясни й той. — Разцъфва при изгрев-слънце, а по залез увяхва и умира.

По някаква причина съдбата на красивата дневна лилия направи силно впечатление на Франи. Тя се усмихна на младия градинар.

— Как се казваш? — попита.

— Ленърд, госпожо Станхоуп.

— О, няма нужда от такава официалност! — усмихна му се тя. — Наричай ме Франи.

 

 

— Аз излизам. Идваш ли?

В къщата в Холмби Хилс Гейбриъл стоеше на вратата на спалнята на сестра си с ключовете за колата си в ръка.

— Благодаря, но мисля да пропусна — каза му тя. — По-добре да остана и да си легна рано. Малко съм уморена от пътя.

Гейбриъл изгледа сестра си с присвити очи. Имаше чувството, че тя го лъже — той самият доста често бе лъгал баща си, така че разпознаваше признаците. От Коледа насам Оливия използваше всяка възможност да идва с него в Ел Ей. Баща му и Франи си мислеха, че прекарва времето си с него и приятелите му, но в действителност тя винаги изтъкваше някакво оправдание, за да излезе сама. Гейбриъл нямаше никаква представа къде ходи. Когато я попиташе какво е правила или с кого се е виждала, тя твърдеше, че се среща с приятелка от училище. Гейбриъл изобщо не й вярваше. Той предполагаше, че е много по-вероятно да се среща с някое момче. Със сигурност не беше Брет — Оливия бе загубила всякакъв интерес към него от рождения си ден насам. Обаче имаше друг, когото той не познаваше. И Гейбриъл не бе съвсем сигурен какво да мисли за цялата тази работа.

Баща им беше с впечатлението, че той държи Оливия под контрол — това беше и единствената причина да я пуска с него. Ако Макс знаеше какво става в действителност, никога нямаше да й разреши да го придружава. Гейбриъл чувстваше известна вина, задето заблуждаваше така баща си и мащехата си. Но въпреки това си мислеше: Какво лошо има? Оливия е разумно момиче — не е от тези, които биха си навлекли някоя беля.

Като се успокои с тази мисъл, той излезе и остави сестра си да прави каквото ще.

 

 

Щом пролетта премина в лято, Франи прекарваше все по-голяма част от времето си навън, а това означаваше и повече време с градинаря Ленърд. Той беше интелигентен и деликатен и най-важното — имаше време за нея. Тя го разпитваше за живота му и откри, че е амбициозен музикант. Беше се преместил от Харлем в Ел Ей и се опитваше да влезе в шоубизнеса, но не се бе получило според плановете му и той се бе принудил да започне работа в Станхоуп Касъл. Франи го съжали и му обеща да го свърже с някои подходящи хора, които познаваше.

Той много се зарадва от предложението й.

— Би било чудесно, госпожо Франи, ако можете да направите нещо такова за мен.

Благодарността му я накара да се почувства добре. Напоследък сякаш малко хора я оценяваха — беше хубаво, че поне един човек я харесва.

Една сутрин тя беше в оранжерията и се опитваше, покачена на една стълба, да достигне висящия шведски бръшлян. Искаше да отреже малко и да го посади в друга почва, за да види дали ще се хване. Растението беше много високо и дори от стълбата тя не успяваше да го стигне. Когато се протегна, стълбата леко се олюля. Вероятно в този момент трябваше да прекрати опитите си и да помоли някой от персонала да свърши работата, но вече бе толкова близо до целта, че реши да опита още веднъж. Надигна се на пръсти, стигна го с ножиците и успя да клъцне клончето, което й трябваше, но действията й разклатиха стълбата. Тя се разлюля напред-назад. Франи се опита да я стабилизира, но бе прекалено късно и тя падна напред.

За щастие в този момент Ленърд тъкмо влизаше в оранжерията. Като видя какво става, той пусна торбата с тор, която носеше, втурна се към Франи и успя да я улови, преди господарката му да се стовари на земята.

Тя остана в ръцете на Ленърд, опитвайки се да си възвърне дишането. Ръцете му бяха от двете страни на кръста й и я държаха; тя почувства, че й прималява.

— Добре ли сте, госпожо Франи?

— Май… май да — отвърна замаяно.

Франи го погледна, видя безпокойството в дълбоките му кафяви очи и я обзе благодарност. За първи път от много дълго време почувства, че някой го е грижа за нея.

Тя се пресегна и докосна бузата му.

— Благодаря ти, че ме спаси.

Някой зад тях се изкашля и ги прекъсна. Те сепнато се отдръпнаха един от друг. Франи се обърна, изчервена и с чувство за вина. Беше икономката Хилда, която ги гледаше с неприкрито неодобрение.

— Дойдох само да ви съобщя, че ви търсят по телефона, госпожо Станхоуп.

Франи приглади косата си, опитвайки се да се държи нормално.

— Разбира се, идвам веднага.

Отбягвайки погледа на Ленърд, тя се втурна към изхода на оранжерията.

 

 

След една седмица Лили я посети в къщата. Денят беше чудесен и Франи предложи да седнат отвън в градината. Прислужниците се изкикотиха, когато двете жени минаха покрай тях.

Франи се намръщи.

— Нямам представа какво им става днес.

Лили й хвърли кос поглед.

— Аз май се досещам.

— Какво?

Приятелката й извади един брой на списание „Конфиденшъл“ от дамската си чанта и го подаде на Франи. Като видя името си, Франи настръхна от тревога. Реши, че е най-добре да разбере какво се говори за нея, затова се принуди да изчете статията — в която се изказваше предположение, че е в необичайно „близки“ взаимоотношения с чернокожия градинар на Станхоуп Касъл.

Франи затвори очи. Разговорът с Макс по въпроса бе неизбежен. Не искаше и да си помисля каква ще е реакцията му.

 

 

— Знаеш, че това не е вярно, нали? — заяви със сериозен тон Франи по-късно вечерта на Макс.

Той се извърна от нея.

— Не искам да говорим за това.

Франи знаеше какъв е проблемът — сети се за старата поговорка: няма дим без огън. Слуховете за нея и другия мъж бяха толкова много, че съпругът й започваше да се съмнява в отричането им.

— Скъпи, кълна ти се… — започна тя.

— Франи, достатъчно.

Тонът на съпруга й беше твърд, но тя не можеше да остави темата.

— Това са просто вулгарни клюки, знаеш го — продължи с нарастващо раздразнение. — Без съмнение разпространени от твоята скъпоценна Хилда. — Нещо й подсказа да не казва тази последна част, но не можа да се въздържи. Беше сигурна, че тъкмо старата вещица мътеше водата.

Макс я погледна остро.

— Не обвинявай никого, когато не си наясно каква е истината.

— Но…

— Франсис. Вече ти казах. Не искам да обсъждаме повече този въпрос.

Франи се предаде. Нямаше смисъл да спори с Макс, когато беше в такова настроение.

 

 

Макс твърдеше, че не вярва на историята, но това не спаси работата на Ленърд. Следващия понеделник, когато Франи отиде в градината, Ленърд не се виждаше никакъв. Вместо него един възрастен мъж подкастряше растенията.

На вечеря Франи събра кураж и попита какво се е случило с предишния им градинар.

— Той напусна — отвърна кратко съпругът й, очевидно не желаещ да обсъждат въпроса.

Франи не се отказа.

— Но защо? — настоя да узнае.

Макс вдигна рамене.

— Предполагам, че си е намерил по-хубава работа.

— Но това е абсурдно! — Очите й се напълниха със сълзи на разочарование. — На него му харесваше тук — няма как да е напуснал сам.

— За бога! — възкликна нетърпеливо Макс. — Откъде да знам защо си е тръгнал? И което е по-важно, защо това е от такова значение за теб?

Той продължи да яде супата си, давайки й да разбере, че няма повече какво да каже по въпроса. Но Франи не бе готова да оставят темата. Тя трябваше да разбере какво се е случило между съпруга й и Ленърд — сигурно е било достатъчно значимо, щом градинарят си бе тръгнал, без да си вземе довиждане.

— Ти си го накарал да напусне, нали? — каза внезапно тя. — Принудил си го, защото той бе единственият човек тук, който ми беше приятел.

Макс удари лъжицата си в масата.

— Франсис, моля те. — Тя го виждаше как се мъчи да овладее гнева си. — Почна да ми писва от всички тези обвинения. Наистина нямам представа за какво говориш. Казах ти — нямам нищо общо с напускането на Ленърд. Така че може ли да сменим темата?

Франи го изгледа продължително, не искаше да се предава. Но какъв смисъл имаше да продължават спора, помисли си уморено. Той така или иначе щеше да отрича.

— Добре — заяви. — Така да бъде. — Захвърли салфетката си на масата, стана и излезе с бързи стъпки от стаята.

По-късно Макс я откри. Тя беше в стаята им, лежеше на леглото и плачеше. Не се обърна, когато той влезе. Той се приближи и приседна на матрака до нея, поставяйки нежно ръката си на рамото й.

— Всичко наред ли е с теб?

Не, помисли си тя; нищо не беше наред. Вече нямаше представа коя е. Преди по-малко от година всичко сякаш вървеше добре за нея, а сега се бе превърнала в пълна неудачница. Какво се бе объркало? Напоследък често си задаваше този въпрос и отговорът изглеждаше очевиден — за всичко бе виновен Макс. Всичко си вървеше както трябва, преди да го срещне.

Тя се обърна да го погледне, предишният им спор вече нямаше значение, но тя трябваше да излее мъката си.

— Ти си виновен, нали — за това, че не ми дават никаква работа? Обзалагам се, че си казал на Лойд да не ми предлага роли.

Макс я погледна с искрена изненада.

— Защо да правя такова нещо?

— Защото — тя се запъна. — Защото ме искаш само за себе си. Мислиш си, че ако ме държиш тук в този… този затвор, тогава аз просто ще се откажа от киното и ще бъда послушната съпруга, която винаги си искал.

Макс се отдръпна с наранено изражение.

— Как може да си помислиш, че бих направил такова нещо?

Той изглеждаше толкова обиден, толкова искрено разстроен от обвиненията й, че Франи се поколеба в нападките си. Дали грешеше за него? Или той просто се опитваше да я заблуди.

— Не знам — каза накрая. — Наистина не знам. Знам само, че откакто те срещнах, животът ми тръгна надолу.

След тези думи тя зарови глава във възглавницата и заплака.

Настъпи мълчание.

— Съжалявам, че се чувстваш така — обади се най-сетне Макс. — Със сигурност никога не съм имал намерение да съсипвам живота ти. — После той стана и излезе от стаята.

 

 

Повече не се върнаха към този въпрос. Макс трябваше да излети за Чикаго същата вечер и когато след три дни се върна, той се държа така, сякаш спорът им не се бе състоял.

Обаче спорът бе факт. Обидните думи бяха казани и бяха запомнени. Разстоянието между Франи и Макс нарасна и тя нямаше представа как да го преодолее — или дали изобщо иска да го стори.

След няколко седмици Гейбриъл завърши училище. Той планираше да прекара два месеца на пътешествие из Европа, преди да започне обучението си в Станфорд през есента. Макар завареният й син да бе останал външно хладен към нея през изминалата година, той навярно малко бе омекнал, защото преди да замине, я отведе настрана и я помоли да наглежда Оливия, докато го няма.

Франи предусещаше, че нещо не е наред със заварената й дъщеря. След напредъка през изминалата година напоследък сякаш се бе върнала в предишното си състояние. Тя беше унила и мълчалива, почти не обелваше дума. И Макс бе загрижен. Но и самата Франи се чувстваше толкова странно и така объркана, че й бе трудно да наблюдава поведението на другите.

 

 

В „Браун Дерби“ Лили чакаше нервно приятелката си да пристигне. Едва бе убедила Франи да се срещнат тук. Ресторантът беше мястото за бизнес обеди в Холивуд. Всички известни хора бяха там, ядяха зеленчукови салати и се опитваха да бъдат забелязани.

— Не може ли да отидем на някое не толкова публично място? — въздъхна Франи, когато се уговаряха по телефона. Тя знаеше, че вероятно целият град все още обсъжда дали е имала връзка с градинаря на Макс.

Но Лили настоя:

— Не можеш вечно да се криеш.

Тя съчувстваше на приятелката си. Макар Франи не за пръв път да се появяваше в „Конфиденшъл“, репортажът този път беше особено брутален. Но Лили бе непоправима оптимистка и вярваше, че всяко чудо е за три дни.

— Покажи им, че няма от какво да се срамуваш, и те скоро ще изгубят интерес — беше съветът й.

Лили знаеше, че обядът им няма да премине гладко, но дори тя се изненада от външния вид на приятелката си. Франи бе отслабнала; косата й изглеждаше изтощена, тенът й бе сивкав, а зеленият костюм, който бе запазената й марка, имаше петно на сакото. Тя бе изгубила прочутия си блясък. Лили трябваше да напрегне цялата си воля, за да се усмихне, когато приятелката й се приближи.

— Няма ли да се извиниш? — смъмри я нежно, щом Франи се отпусна в стола си.

Франи я изгледа безизразно.

— За какво?

Лили потупа часовника си.

— Разбрахме се за дванайсет.

— Така ли? Мислех, че е за и половина. — Тя потърка очи. — Съжалявам. Напоследък не знам какво става с мен. Постоянно забравям разни неща.

Като видя колко изнервена изглежда Франи, Лили побърза да я успокои:

— О, не ставай глупава. Вероятно грешката е моя.

Франи сякаш не я чу. Лили се загледа в приятелката си, докато тя прокара безразличен поглед през менюто. Не й харесваше случващото се с нея. Жизнерадостната, умна и успешна жена, която познаваше, като че ли бе заместена от някаква измъчена, разсеяна непозната — и Лили знаеше кой е отговорен за промяната у нея — Макс. Откакто се бяха оженили, Франи бе станала различна. Лили се безпокоеше от мисълта за приятелката си, съвсем сама в онази отдалечена къща, само с Макс за компания — особено след като неведнъж бе забелязвала синини по ръцете й. Франи винаги отбягваше темата, твърдейки, че се е ударила в някоя мебел — „о, скъпа, знаеш колко съм непохватна“. Всъщност Лили изобщо не я смяташе за такава.

Трудно й бе да прецени как ще е най-добре да постъпи. Приемаше се за табу, за основен грях, да се критикува съпругът на приятелката. Прекалено много пъти се случваше да стигнат до караница, щом тя многозначително попиташе Франи как е. Но като видя колко нещастна изглежда днес, Лили реши да опита за последен път.

— Скъпа, не искам да ти досаждам. Но изглеждаш по-бледа от всякога. Наред ли е всичко?

— Да, разбира се. — Франи се усмихна, но на Лили усмивката й се стори измъчена. — Всъщност всичко е чудесно. Не исках все още да ти казвам, но ето че го правя — имам новина.

— Така ли?

— Да. — Франи си пое дълбоко дъх. — Ами вчера разбрах, че съм бременна.

Лили се задави с ледената вода, която пиеше.

— Бременна? — изломоти. Това бе последното нещо, което очакваше да чуе. — Дори не знаех, че опитвате.

— Да, опитваме от известно време.

За Лили това бе пълна изненада. Франи никога не бе правила впечатление на майчински тип и мъките й да се сближи с децата на Макс бяха очевидни. За да не прояви грубост, Лили се опита да зададе всички въпроси, които се очакваха в тази ситуация.

— Чудесна новина! В кой месец си?

— О! — Франи като че ли се обърка за момент. — В третия — каза неясно. — Или четвъртия.

— А Макс? Щастлив ли е?

— Много радостен. — Тонът на Франи беше бодър, но нещо в цялата работа не й звучеше наред. Ако не за друго, то, защото приятелката й изглеждаше по-скоро разтревожена, отколкото щастлива.

Тогава Лили се сети за наскоро уволнения градинар от имението. Никога не бе питала в прав текст Франи дали има някаква истина в историите от списанията — имаше неписано правило сред групата им приятели да не се разпитват. Но сега, при тази внезапна новина за бременност, тя не можа да не се зачуди дали пък Франи не се е забъркала в сериозни неприятности този път…

— Ами това е фантастично — повтори Лили, защото не знаеше как да изкаже подозрението, което й бе хрумнало току-що. — Сигурно е много вълнуващ момент за вас двамата!

— Да — каза равно. — Така е, наистина.

Лили се опита да се зарадва за приятелката си. Все пак през тези първи няколко седмици тя изглеждаше малко по-щастлива от преди. След това обаче все по-рядко се виждаше с Франи. В края на седмия месец от бременността й се появиха „усложнения“ — „високо кръвно“, каза й Франи по телефона — и й бяха казали да лежи. Лили се опита да я посети, но всеки път щом се обадеше да се уговорят, онази ужасна икономка Хилда твърдеше, че моментът не е удобен. Уж Франи й бе заръчала да отвръща така, но Лили не вярваше — разбира се, че беше по нареждане на Макс. Беше сигурна в това. Доколкото разбираше, той искаше Франи изцяло за себе си и я откъсваше от всички останали.

Лили се надяваше, че с раждането на детето ще може да се вижда по-често с приятелката си. Но след това получи онова ужасно, страховито обаждане от плачещата Франи, която й съобщи, че е загубила бебето.