Кенет Уайт
Синият път (6)

Чикутими, кускус и бяло уиски

Изтокът, който търси универсалното, изтокът, неприсъстващ върху нашите карти, е на Север, отвъд Севера. До този космически Север, избран като ориентир, само възходящо движение може да ни приближи.

АНРИ КОРБЕН

„Човекът на светлината“

Името Чикутими произлиза от една дума в езика на племето кри: „Чекотимво“, което означава „дълбока вода“. Разположено върху бреговете на реката Сагюенай, през XIX век това място е било най-важният обменен пункт, най-големият в целия планински край.

Отбелязано е за първи път през 1661 година в доклада на двама монаси йезуити, Габриел Дрюийе и Клод Даблон, които са придружавали френската експедиция, изпратена през същата година да открие проход към Хъдсъновия залив през Сагюенай и езерото Сен Жан:

„Тръгнахме от Тадусак на 1 юни 1661 година с четирийсет лодки… На шестия ден пристигнахме съвсем навреме в Чикутими, забележително място за край на плаването и начало на пренасянето.“

Автогарата е настанена в едно бивше кино, което още носи величественото име „Имперски дворец“. Вземам си раницата от багажника на автобуса. След последното ми пътуване тя е украсена с бял крак от глухар, който намерих в Глазгоу. За късмет ли е поставен или за красота?

Влизам в бара до пристанището, поръчвам си уиски.

Мрачно място, просмукано със студен тютюнев дим и скука и с огромна билярдна маса по средата.

На какво прилича скуката?

На огромна билярдна маса без играчи.

Поободрен от уискито, излизам и се отправям по улиците на Чикутими в острата светлина на обеда.

„Дикси Линс Лъпч Каунтър“ предлага сандвичи прясна треска. Кафене „Оазис“ предлага кускус и лютиви наденички. Рано или късно ще потърся къде да се нахраня, но засега продължавам да вървя, ослушвам се за някаква дреболия, за едва загатнат знак, който да погъделичка духа ми.

Вземете си юфка с ориз

и си занесете също вкъщи.

Този път ресторантът е китайски. Виждам, че само ресторантите ми се набиват в очи и решавам да отида и да се нахраня, за да мога да мисля за друго: например да разбера дали ще прекарам нощта в Чикутими, или ще продължа.

Влизам в кафене „Оазис“ и изяждам няколко наденички на фона на радиото, което шепне: „Обичам твоите гърди, обичам твоето лоно, обичаме се като кученца.“ Почти толкова еротично, колкото и някой самотен червей.

Точно в този момент влиза една малка Покахонта.

Ах, ти моя горска красота!

Тя си тръгва, тя си тръгна, тя се изтръгна… Все още не съм дал на Чикутими неговия шанс. Отивам в местния музей. Тъжно е, но трябва да признаем, че на много места днес, за да открием и помен от живот, трябва да влезем в музей.

Бас държа, че не сте и сънували такова нещо! Тука индианците са облечени в шотландско каре. Всички шотландски търговци на кожи са пробутвали шотландското каре срещу кожите. Както всеки знае, след бунта през 1745 година, носенето на шотландско каре било забранено в Стара Каледония, и винаги съм се питал какво ли са могли да направят с толкова много плат. Сега вече зная.

Спирам пред един монтанески барабан и пред кану от брезови кори, пред пушка, чийто ремък е покрит с бродерии и бисери…

Нийл Макларън (роден пред 1766 година в Лохърн, Пъртшъри) е бил агент на Северозападната компания в Чикутими, между 1800 и 1805 година. Водил си е дневник, в който всеки ден е отбелязвал своите сделки. Записвал е също щателно, по шотландски, температурата, посоката и силата на вятъра:

„Вторник, 12 октомври 1802 година. Студено и облачно. Източен вятър с леко преваляване на сняг. Приготвихме двайсет вързопа, за да ги изпратим край езерото Сен Жан и в Асупмучуан.“

Един „вързоп“, приготвен за траперите във вътрешността на страната, е можел да съдържа всичко — от куршуми до уиски, включително брашно, счукан грах, царевица, осолено свинско, мас, чай, тютюн и глинени лули…

Макларън съобщава, че един ден разлял седем бъчонки „уиски Бопорт“ в седемдесет и четири стомни и прибавя, че това уиски е било „сведено до 50% вода за общо ползване“. Самият той не е бил голям пияч, но обичал без съмнение да обърне по една малка чаша от време на време, и в този случай можем да бъдем сигурни, че не си е наливал от кръстеното уиски „за общо ползване“. Не че го подозирам да е гълтал изгаряща вода до 100%. Виждам го по-скоро да си налива малко възстановително от бъчонката с другото уиски, другаде наречено от него: „бялото уиски на Марк Бомон“.

Кожите започвали да пристигат около май и юни, когато езерата и реките се размразявали и траперите можели да докарват с лодките си кожи до приемателните пунктове.

Всички кожи още носели върху себе си сиянието на Севера: бобри, самури, мускусни плъхове, рисове, видри, визони…

Представете си ги как се спускат по Сагюенай, кану подир кану. Траперът скача на сушата, развързва товара си, сключва сделката, оставя пушката си в ковачницата за поправка, връхлита в града, дрънчи с парите си и се връща пак в горите.

Индианецът постепенно е бил изтласкван настрани. Натрапникът става жител, а коренякът — нежелателен.

От време на време някой от тези индианци се появявал в приемателния пункт полумъртъв от глад, почти обезумял:

„Събота, 23 януари 1802 година. Индианецът Камюшенагюш пристигна днес за брашно, за да спаси едно семейство индианци от Йеремиевите островчета.“

Когато в началото на века се настанили тук дъскорезниците, опустошавайки горите пред очите им, индианците почувствали, че е време да се разбунтуват. Това, което и направили съвсем кротко, като изпратили петиция до губернатора лорд Елджин в Квебек:

„Нека ни се остави късче земя при езерото Сен Жан. Попречѝ да изсичат горите и да ловуват из земите ни диваците чужденци. Ако не приемеш това, за което те молим, ние ще започнем да изчезваме, като снега напролет, огрян от слънцето. Казах всичко.“

През 1848 година тези планински индианци получили съвсем, съвсем незначително финансово обезщетение. През 1856 година бил създаден резерватът Поант Бльо. Точно там ще бъда след ден-два.

Но засега си живея живота в Чикутими.

Привечер излизам да се разходя край брега на Сагюенай: сивите води искрят от сребро и злато.

Колко хубаво е!

Има нещо индианско във въздуха.