Кенет Уайт
Синият път (25)

Американското пространство

Ф.Т. — От много отдавна се интересувате от Америка, както свидетелстват някой от вашите произведения. Но човек може да се запита: от каква Америка? Вашата Америка съществува ли наистина върху картите?

К.У. — Нея си я има на картите, но е вярно, че моята Америка е до голяма степен мисловна. Повече психологическа, по-малко социологическа. Всъщност аз мисля, че Америка е мисловно явление. Ето какво казва един американски поет: „Америка е западът и вятърът, който духа. Америка е една огромна дума и бял сняг. Път, бяла птица и дъжд, който вали. Нещо проблясващо в духа и вик на чайка.“ Това е съвсем лично мое усещане и моя представа за Америка. Първичната Америка… Почувствах се привлечен много отрано благодарение на Торо, Мелвил, Уитман, Джек Лондон и от малкото, което можех да зная на петнайсет години за индианската култура. Индианските народи „живееха в метафизиката“, ако използваме думите на Арто в книгата му за тарахумарите. „Метафизика“ не е, без съмнение, най-добрата дума, но е полезна на първо време, за да набележим най-основните различия. И когато стигам до първите европейски съприкосновения с американските брегове и настаняването върху тях (мимоходом отминавам скандинавските нахлувания през 10 век, макар че те ме интересуват много), метафизичният момент в тях е също налице. Новият свят е една представа. В първите испански и португалски доклади се среща често думата „рай“. Тази дума, paradiso — Езра Паунд използва още в средата на 20 век (един твърде американски дух, дори и да не е успял да разположи своя рай в Съединените щати). Първите британци, англичани и шотландци, населили новия континент, също са твърде метафизични. Би могло да се каже без преувеличение, че американската литература в първоначалния си вариант произлиза от кореспонденцията между екстравагантния шотландски метафизик Томас Карлайл и този янки трансцеденталист Ралф Уолдоу Емерсън… В момента, когато в европейската литература се настаняваше социалният реализъм, огледалото, отразяващо повече или по-малко ограничени съдби, най-вече твърде ограничени, американската литература носеше нов полъх, едно изгубено измерение. Обичам много Дикенс (най-доброто от Дикенс), но Мелвил е друго нещо. Не си затворен в социално-моралното, плуваш след белия кит — без да се пренебрегва животът на нехранимайкото на носа.

Ф.Т. — Казахте, че „метафизика“ не е може би най-добрата дума.

К.У. — Докато още не са открити по-съответни думи, да приемем, че става дума за едно абстрактно пространство — но с кит по средата. Искам да кажа, че ако в Америка е имало умствено, „метафизическо“ пространство, имало е също и обновена връзка със земята… нещо твърде физическо, твърде конкретно. „Фигурите“, които ме интересуват преди писателите, са франкоканадските „пътешественици“, самотници като Даниел Бун, който тръгва към непознатите земи, наречени подир това Кентъки; като Жан Николе, залутал се по местата, наречени сега Мичигън и Уисконсин. Тези хора наистина са изживели физически, със сетивата си, този континент. Мисля си и за един шотландец от XVII век, Джон Майкъл Гиб. След като изгорил публично своята библия в Шотландия, за да протестира срещу твърде ограничената религия, Гиб се озовал в Америка, където много бързо се примъква към едно индианско племе и става шаман…

Ф.Т. — Иска ли ви се и вие да постъпите така?

Х. У. — Няма как. Когато се родих, три века по-късно, вече нямаше индиански племена, поне в тяхното първично състояние. Не, при мен нещата станаха по-сложно, не толкова живописно. Но наистина, тези самотници ме вдъхновяват. Хенри Торо, един от първите американски писатели, е от същото тесто… Трябва да се знае, че тези първи пътешественици, тези самотници и „планински хора“ са четели извънредно много поезия. Като че ли са търсели необикновен език за онова, което са виждали и чувствали. Търсели са езика на едно пространство. Ето това е американската литература, поне онази, която ме интересува.

Ф.Т. — Цитирате „Фигурата от отвън“ и Чарл Олсън, според когото пространството е съществен елемент за човека, роден в Америка.

К.У. — Мисля наистина, че първоначалният американски опит е пространствен — безкрайно пространство, осеяно с имена, които за мен звучат вълшебно. Албукерк, Сакраменто, Батън Руж, Дакота, Монтана… И мисля, че опитът, който може да се изтръгне от американската литература, е преди всичко пространствен. Диша се! Това е Уитман в „Стръкчета трева“, това е Мелвил в „Моби Дик“, това е Торо край брега на Кейп Код и в горите на Мейн, това е Марк Твен по Мисисипи…

Ф.Т. — Говорите също за скитнически дух.

К.У. — В спомените на Шатобриан има няколко много, много хубави страници за Америка (според мен по-хубави и по-значителни от това, което казва в романа си „Атала“). Той казва например че там нямало „общество“, нямало „отечество“, имало само номадски групи. Номадски групи (сещаме се, разбира се, преди всичко за индианците) и отделни номади. Чергарството е извечно американско явление. Страната е под знака на преселението.

Ф.Т. — Говорите за пространство, за простор. Но освен това съществува и измерение в дълбочина, нали? Уитман казваше: „Поетите на космоса достигат чак до първичните принципи.“.

К.У. — Отново откриваме метафизичната страна. Олсън нарича Америка „последното първично място“, а мисълта за „първичните принципи“, за начало, е вездесъща. „Да започнеш отново да започваш“ — казва Уилям Карлос Уилямс. В това е цялата примитивизираща страна на американското интелектуално и поетическо дело, нейната Адамова страна. Един от героите на Хемингуей се нарича Ник Адамс — първият човек, опитващ се да остане „първи“ в една все повече и повече адска ситуация. Това е самата същина на американската проблематика. Томас Улф: „Смятам, че сме изгубени тук, в Америка, но вярвам, че ще се намерим.“ Да се намериш, да намериш първоначалните принципи, да ги поддържаш, да ги изживяваш. Торо води в Уолдън същностен живот. Дивите патици от езерото на Уолдън, казва той, никога не са чували за грехопадението.

Ф.Т. — Казвате, че американците като Торо са доста близко до хората от Изтока.

К.У. — Ранната голяма американска литература е твърде източна. Казвали са за поетическото творчество на Уолт Уитман, че е смесица от Бхагават Гита и „Ню Йорк Херълд Трибюн“. А Хенри Торо, който също обичал „да си потапя главата в Бхагават Гита“, е твърде китайски: „Най-китайският от всички американски автори“ — казва Лин Ютан. Началото на американската литература горе-долу съвпада с пристигането в Европа на първите преводи от източни текстове, възприети с отворена душа, ако мога така да се изразя, от романтиците. Този „източен“ елемент остава твърде важен за американската литература чак до Езра Паунд, а и след него. Мисля, че измеренията на Америка са намирали в азиатските измерения съответствие. Америка, като Индия на духа… И после, да си спомним, че дивите патици от езерото Уолдън не са християни. Те са по-скоро даосисти.

Ф.Т. — Казвате „Америка, като Индия на духа“. В Съединените щати най-вече индианската култура ли ви интересува?

К.У. — Наистина аз се интересувам много от живота и културата на индианците. В племената откриваме неподправената американска култура в единство с континента — не единствено възможното, мисля си, но нещо много красиво. За да получим представа, различна от карикатурната (карикатурите изобилстват, разбира се), е достатъчно да прочетем някои индиански стихотворения или дори някои речи, произнесени от вождовете при нашествието на „бледоликите“. Знам една-две наизуст. Ето какво казва вождът Сиатл, чиито достойнства и красота не се нуждаят от коментар: „За моя народ няма кътче на земята, което да не е свещено. Проблясващата борова иглица, пясъчният бряг и леката мъгла — всичко е свято в очите и в паметта на моя народ. Сокът, който се изкачва в дърветата, носи паметта на червенокожите… Какво остава от живота, ако не може да се чуе викът на нощната лястовица и крякането на жабата край езерото през нощта. Ние не разбираме защо всичките бизони са избити, защо дивите коне са опитомени, нито защо най-потайните места в горите са натегнали от мириса на хора, нито защо изгледът от хубавите хълмове е нарязан от говорещи жици. Какво стана с дълбоките гъсталаци? Изчезнаха. Какво стана с големия орел? И той изчезна. Това е краят на живота и началото на оцеляването.“. Това е. Всичко е казано… Има някаква носталгия по индианския живот у големите американски поети и писатели: като се почне от Лонгфелоу и се стигне чак до Гери Снайдър, минавайки през Хемингуей. Когато му идвало до гуша от „фиести“ и „сафари“, той се връщал, физически или духовно, „там, в Мичиган“. Носталгията присъства у мнозина — мисля си също за Харт Крейн, — но някои се опитват наистина да преоткрият елементи от „пътя на познанието“, какъвто беше индианският живот, и да ги включат в собственото си съществуване. Такъв е случаят с Торо. Той се опитва цял живот да се „натурализира“, както сам заявява, да се индианизира. И умира с две думи на устата: „Индианец… северен елен.“ Торо трупа думи за едно изследване или стихотворение за индианците в Америка. Той не успя да доведе тази работа докрай и жалко. После други продължават в същата посока. Днес може да бъде събрана сериозна документация. Както за келтската култура.

Ф.Т. — Друг американски писател, който е значителен за вас, е Езра Паунд.

К.У. — Вярно е. С него навлизаме в още по-сложна фаза. Убеден, че няма да открие подходяща среда за работата, към която се стреми.

Паунд напуска Съединените щати и прекарва живота си между Лондон, Париж, Венеция и Флоренция. Паунд е един от най-интересните представители на интелектуалния свят в модерната епоха. Той е също един от десетте или дванайсетте поети от първата половина на 20 век, които имат световно значение. Опитва се да свърши една основна работа; търсенията му смесват културите: започва в романските литератури, после се хвърля в англосаксонските, накрая се насочва към Япония и Китай. Индивидуалистичната му енергия в случая се свързва с благородство, силната поезия — с разкриваща възпитателност. Разбира се, той зае няколко злощастни позиции, по-специално в Италия по време на войната от 39 до 45 година. Но Хайдегер казва някъде: „Който мисли мащабно, греши мащабно.“ Паунд е от редките поети, който възвърна на думата „поезия“ суровостта и необходимостта, които тя беше изгубила. Не бих казал, че Паунд е модел, нито че дългото му стихотворение „Кантос“ е модел. Самият аз следвам друга логика и друга методология. Казвам само, че неговото дело е значително. Те не са толкова много.

Ф.Т. — Паунд е напуснал Съединените щати. Самият вие не ходите особено често там, струва ми се?

К.У. — Не, по същите причини.

Ф.Т. — И все пак сте американист. Не е ли парадоксално това?

К.У. — Преди всичко не спадам към парадоксите. Освен това тази Америка, която ме интересува, няма нищо общо със социологията на Съединените щати. Америка, която ме интересува, е траяла само петдесет години. След този период (общо взето 1810–1860) ме интересуват само поетите, които се разполагат в световен контекст… Не искам да видя отблизо това, което Съединените щати са направили от Америка. Имам приятели там, те ме държат в течение. Знаят колко обичам Америка и ме предупреждават да не ходя там, на място. Техният съвет съвпада с моята липса на желание и с решението да не си губя времето с баналности и кошмари. Ако отивам на американския континент, пътувам на север, по-далече от Съединените щати, за да преоткрия живота и пространството на някогашната Америка, каквито ги откривам например в акварелите на Катлин или Бодмър и във фотографиите на Къртис… Относно Лабрадор и Източен Мейн Торо казва, че тези територии са „повече от федерални“. Точно „нефедералното“ аз търся и обичам… Всички възможности за новост в Новия свят са погубени, с редки изключения. Съединените щати, с редки изключения, са яхния от рационализъм, реализъм и християнизъм. А аз се интересувам само от изключенията… Но да се върнем при Торо, той казва, че когато „американската свобода“ стане фикция — а за него тя е фикция (писал е това преди сто години), — „поетите на света“ ще се вдъхновяват от „американската митология“. Такъв е моят случай… Както знаете, това е почти правило — всичко най-интересно е по-успешно забелязано, по-добре изследвано и продължено в Европа.